Естония отбелязва 32 години от изтеглянето, обвързано с датата за Германия

🇪🇪🪖🇷🇺 Министерство на отбраната на Естония отбеляза днес 32 години от окончателното изтегляне на руските войски от Естония и Латвия. То приключва на 31 август 1994 г. в деня, в който руската армия се изтегля напълно от Германия. Съвпадението не е случайно, а резултат от целенасочена стратегия на Талин в сферата на дипломацията. По думите му е настъпил „истинския край на Втората световна война“ за Прибалтика и цитира тогавашния президент Ленарт Мери: „Днешният ден бележи края на най-тъжната глава от нашата история.“

Мащабът на военното присъствие, което трябва да се ликвидира, обяснява защо преговорите продължават от 1991 до 1994 г. Към 20 август 1991 г., когато Естония възстановява независимостта си, съветската армия държи над 570 бази и съоръжения в страната. В тях са разположени около 35 000 военнослужещи в страна с население от 1,3 млн. души – по близо един съветски военен на всеки 37 жители. Естонската обществена медия ERR посочва и по-висока цифра – над 40 000 души, но в нея са включени и семействата на военните.

Решаващият външен ориентир за крайния срок обаче остава в Берлин. С договора „2+4“ от септември 1990 г. Русия се задължава да изведе Западната група войски от територията на Германия. Дълги години същата минаваше за най-мощното единично военно звено в света и към 1990 г. наброява 340 000 военнослужещи и още 210 000 членове на техните семейства. Крайният срок за изтеглянето е 31 август 1994 г. В него стоят германско финансиране, международно внимание и политическа гаранция от най-високо равнище.

Естонската дипломация правилно отчита какво следва от това: евентуален самостоятелен срок би могъл да бъде предоговарян, докато срок, обвързан с германския, би бил значително по-труден за отлагане. От този момент задачата на Талин е да не позволи на Москва да отдели естонския случай от германския.

Москва навлиза в преговорите с график, който е далеч по-удобен пред себе си. През 1992 г. руската страна предлага 2002 г. като възможен краен срок, но след това обещава 1997 г. Талин отхвърля и двата варианта. Истинският лост на Русия обаче не бе само графикът, а гражданският статут на рускоезичното население. Дипломацията на Москва обвърза открито по-нататъшното извеждане на войските с промяна в позицията на Естония по въпроса за гражданството. Страната така и не променя закона си, но прави отстъпки в други направления.

Международният натиск не остава само на думи. На 25 ноември 1992 г. Общото събрание на ООН приема без вот резолюция 47/21, озаглавена „Пълно изтегляне на чуждестранните военни сили от териториите на балтийските държави“. Текстът призовава за ранно, подредено и цялостно извеждане на военните сили от Естония и Латвия и възлага на генералния секретар да съдейства чрез добрите си услуги.

Документът говори за чуждестранни сили, разположени без съгласието на приемащите държави, и по този начин де факто подкрепя балтийската правна теза за характера на съветското присъствие, а не съветската версия за доброволно присъединяване. Талин работи по същата линия пред в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа и в Съвета на Европа, с подкрепата на САЩ и Швеция. По разказа на дипломати в Талин по онова време президентът Бил Клинтън е представил Мери пред Борис Елцин като човек, постигащ онова, което си е поставил за цел.

Балтика обаче не си връща пълния контрол върху територията с един общ акт. Процесът преминава през три различни споразумения, а последиците от тях се разплитат чак до края на десетилетието.

Литва минава първа. Споразумение, подписано на 8 септември 1992 г. от двамата министри на отбраната, определя като краен срок 31 август 1993 г. Москва го спазва: последните руски военни напускат литовска територия малко преди полунощ на посочения ден. Оттук идва и особеността на датата – 31 август е денят на извеждането и за трите балтийски държави, но не в една и съща година.

Латвия приема по-тежък компромис със суверенния си контрол. На 30 април 1994 г. в Москва президентът Гунтис Улманис и премиерът Валдис Биркавс подписват с Елцин споразумение за извеждане на войските, но цената е продължаващото руско управление на радиолокационната станция Скрунда-1 в Курземе до 1998 г. Рига постига изтеглянето на руските войски, но временно запазва на своя територия чужд военен обект извън пълния си контрол.

Естония постига своето на 26 юли 1994 г. в Москва. Мери и Елцин подписват онова, което в Талин наричат Юлските споразумения и което уточнява 31 август като окончателен срок. Заседанието не започва гладко, като по думите на останалия от него анекдот Елцин се опитва да разчупи задънената ситуация с покана за водка. Мери избира „Абсолют“, за да покаже, че отношенията между Талин и Москва трябва да бъдат също толкова ясни и недвусмислени.

Зад анекдота стои конкретна цена. Успоредно с договора за извеждането Естония е ангажирана с правата и социалните гаранции на руските военни пенсионери, които остават да живеят в страната. 4 дни по-късно, на 30 юли е подписан отделен договор за обезвреждането на ядрения учебен център в Палдиски, където Балтийският флот обучава екипажи на атомни подводници с помощта на два реактора.

Самото изтегляне е подробно документирано. През август 1994 г. от Естония са изведени повече от 350 бронирани машини, няколко десетки танка, стотици камиони и над 30 тона ракети. В Берлин същия ден Елцин и канцлерът Хелмут Кол изпращат последните около 2100 военнослужещи от Западната група с церемония в Шаушпилхаус на Жандармския пазар.

Червената армия влиза в германската столица през април 1945 г. – половин век по-късно руските войски, наследили съветското военно присъствие, напускат в едно и също денонощие и Германия, и крайбрежието на Прибалтика. Тогавашните репортажи описват ликуващи хора по улиците на Талин и Рига, а естонското министерство и днес измерва същия исторически интервал: 54 години между първото съветско нахлуване и последното изтегляне на войските.

Тук приключва празничната част и започва онова, което съобщението на естонското ведомство оставя на заден план. Последният руски войник и последният руски военен обект в Балтика са две различни дати.

В Палдиски руски специалисти остават за поне още календарна година, а площадката минава изцяло под естонски държавен контрол едва на 30 септември 1995 г. В Латвия станцията Скрунда-1 продължава да се работи до 1998 г. Международна инспекция на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа удостоверява изключване на 4 септември 1998 г., а самият обект е предаден на латвийските власти на 21 октомври 1999 г.

Скрунда-1 се намира на около 100 км западно от Рига и до деня на предаването в комплекса не са били допускани нито латвийски официални лица, нито журналисти. Ако се измерва не само присъствието на войски, а пълното прекратяване на руската военна инфраструктура под руски контрол, реалният край на това присъствие в Балтика идва през есента на 1999 г. – пет години след датата, която се отбелязва днес.

Веригата се затваря политически и стратегически през 2004 г., когато Естония, Латвия и Литва влизат в НАТО на 29 март и в Европейския съюз на 1 май. Именно към този край на историческата последователност сочи и хаштагът, с който естонското ведомство завършва публикацията си: #NeverAloneAgain.

Защо Талин изважда датата на преден план точно сега, си личи най-отчетливо в сигурността на въздушното пространство и бюджета за отбрана.

На 19 септември 2025 г. три изтребителя МиГ-31 навлязоха в естонското въздушно пространство над остров Вайндлоо във Финския залив и останаха там 12 минути, без полетен план, с изключени транспондери и без радиовръзка с естонския въздушен контрол. Прехватът беше извършен от италиански F-35 от базата Емари. Естония поиска консултации по член 4 от Вашингтонския договор, а Северноатлантическият съвет осъди действията на Москва.

Мисията Eastern Sentry, стартирала след навлизането на дронове от Русия в Полша на 10 септември 2025 г., оттогава поддържа усилено дежурство по източния фланг.

Не всичко, което навлиза във въздушното пространство на страните от Прибалтика, обаче е руско, и Талин е съвсем наясно с това. Серията нарушения над Литва, Латвия, Естония и Финландия от началото на годината е свързана с украински дронове, изпратени към руските терминали Уст-Луга и Приморск и често отклонени от курса си вследствие на руската електронна война.

Рига и Талин официално приемат това обяснение, а на 10 април трите балтийски държави отхвърлят с общо изявление руското твърдение, че тяхна територия се използва за удари срещу Русия. Естонската оценка следователно прави разграничение между отклонени безпилотни апарати и съзнателно упражняван руски военен натиск. Заплахата, срещу която страната се въоръжава, се свързва преди всичко с руски бойни самолети, военния потенциал отвъд границата и възможността за пряка военна ескалация, а не с всеки засечен апарат.

Бюджетът е другата половина от отговора. След заседание на правителствения съвет по сигурността на 18 март 2025 г. премиерът Кристен Михал обяви, че от 2026 г. страната ще отделя поне 5% от БВП за отбрана. Одобрената инвестиционна програма издига средното ниво до 5,4% за периода до края на десетилетието, а самият Михал предупреди, че дори това може да се окаже недостатъчно занапред.

Успоредно с това НАТО пренарежда командната структура за региона, а германско-нидерландският корпус е определен за отбраната на Естония и Латвия. Така Алиансът формализира това, което Естония настояваше отдавна да получи: отбрана от ден №1 на евентуална атака, а не някакво символично предно присъствие, предназначено да задейства съюзническата реакция едва след загуба на територия.

Урокът от 1994 г. трудно може да бъде пренесен механично в настоящето и Естония вероятно разбира това по-добре от външните участници. Извеждането на руски войски успява в условия, при които Москва зависи силно от западно финансиране и международно признание, начело на държавата стои президент, с когото в рамките на непосредствени преговори все още могат да бъдат постигнати компромиси, а Вашингтон има готовност да превърне изтеглянето в политическо условие. Нито едно от тези три условия не съществува в този си вид днес.

Външният натиск обаче не е цялото обяснение. Подписаните документи показват и втори механизъм: това изтегляне е постигнато срещу конкретни насрещни отстъпки. Договорът за социалните гаранции на руските военни пенсионери и срок от 4 години за Скрунда-1 е само част от политическата цена на споразуменията. Те показват, че дори при значително по-благоприятно за Прибалтика съотношение на международни сили Москва приема изтеглянето срещу договорени компенсации и отстъпки.

Именно затова в по-широк стратегически прочит днешната публикация е не само юбилейна. Тя съдържа и практически урок: датата е постигната, защото малка държава успява да обвърже собствения си въпрос с международен проблем, който по-големите сили вече са решили да приключат.

📽️ Видео: Цяла нощ продължиха естонските празненства за окончателното изтегляне на руската армия от тяхна територия. В столицата среднощни фойерверки отбелязаха настъпването на свободата от съветската окупация. Руско-съветски войски са разположени в Естония от 1939 г. Тогава СССР окупира трите държави от Прибалтика съгласно тайните протоколи на пакта Молотов-Рибентроп.

Резаи отрече заговор срещу сина на Тръмп и постави условия за Ормуз

🇮🇷📺🇺🇸 Съобщенията за подготвяно покушение срещу най-малкия син на президента Доналд Тръмп са лъжа, заяви секретарят на Върховния съвет за национална сигурност на Ислямска република Иран Мохсен Резаи. Отричането прозвуча в интервю за „Ал-Манар“ – телевизията на Хизбула, излъчено в четвъртък, 27 август, и цитирано от Reuters. В същия разговор Резаи посочи условията, при които Техеран е готов да разреши възстановяването на корабоплаването през Ормузкия проток.

Резаи даде интервюто от пост, който заема от по-малко от три седмици. С указ от 9 август върховният лидер Моджтаба Хаменей го постави начело на съвета, който координира отбранителната и външната политика на страната. Преди това 71-годишният генерал е командвал Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC) в продължение на 16 години – до 1997 г.

Повод за въпроса стана предаване, което самата иранска държавна телевизия излъчи три дни по-рано. На 24 август Канал 3 показа материал, произведен от медии, свързани с гвардейците, под заглавието „Къде и как да убием Барън Тръмп?“. В записа се твърди, че движенията на 20-годишния студент се следят изцяло, като са посочени университетът му, автомобилите от ескорта и разположението на охраната. Споменава се и награда от 10 млн. долара за убийството му – сума, която не е потвърдена от източник извън предаването.

Американската служба, охраняваща президентското семейство, реагира във вторник, 25 август. „Известно ни е за видеото и разследваме всичко, което може да бъде възприето като заплаха срещу охраняваните от нас лица“, заяви говорителят на „Сикрет сървис“ Нейт Херинг. Това е първият известен случай, при който иранска държавна медия назовава поименно сина на президента. През юли свързаната с гвардейците агенция „Тасним“ публикува материал за охраната на Мелания Тръмп.

Резаи отрече наличието на заговор, но не и самото излъчване. Каналът, показал материала, е държавен, а опровержението не обхвана неговото съдържание. Подобна реторика срещу семейството на американския президент присъства в иранските консервативни медии от февруари насам, когато Али Хаменей беше убит в началото на съвместната американско-израелска операция. Тя се развива под понятието „кисас“ – възмездие по равна мяра. Към момента няма публична реакция от самия Тръмп.

Втората основна тема в интервюто беше Ормузкият проток. По думите на Резаи посредници са поискали от Техеран да формулира условията, при които ще позволи възстановяването на корабоплаването, и Иран подготвя списък с тях. Сред исканията е прекратяване на войната в региона. Досегашната иранска позиция обвързва отварянето на протока с вдигането на американската морска блокада и прекратяването на ударите по иранска територия.

Иран е договорил с Оман маршрут, който преминава през омански и ирански териториални води, каза още Резаи чрез преводач в същото предаване. По думите му корабите ще преминават по определен централен канал, ако Съединените щати изпълнят исканията на Техеран.

Това не е първото подобно съобщение. На 15 август говорителят на иранското министерство на външните работи Есмаил Багаи заяви, че е постигнато разбирателство за картата на прохода. Тогава той уточни, че пакетът, включващ карта и съвместно изявление, все още не е готов. Потвърждение от Оман не последва.

Багаи посочи и три условия за пълното възстановяване на корабоплаването: оттегляне на американските искания, вдигане на морската блокада и изплащане на репарации. На 25 август Абас Арагчи и оманският му колега Бадр ал-Бусаиди излязоха в Техеран със съвместно изявление за временен коридор и проект за разминиране. Двамата се договориха техническите преговори за постоянно трасе да продължат. Бусаиди заяви, че обявяването на временния проход е близо, но не представи въпроса като окончателно решен.

Заместник-министърът на външните работи Казем Гарибабади уточни пред „Тасним“, че преговорите за постоянния маршрут ще продължат между 30 и 60 дни. Съгласуването на трасе с Мускат не означава, че протокът е отворен, добави той. Иран продължава да не го смята за такъв.

В деня на интервюто в Техеран се намираше катарският премиер шейх Мохамед бин Абдулрахман Ал Тани. Това беше първото посещение на толкова високо ниво от Доха след началото на войната на 28 февруари. С Арагчи той обсъди поетапен план, който включва временния коридор за корабоплаване и общия проект за разчистване на мините. Ал Тани постави условие усилията да зачитат суверенитета на съседните държави и свободата на корабоплаването в Залива.

Но спорът не се отнася само до трасето, а и до това дали проходът изобщо може да се смята за затворен. От юни насам американските сили организират нощни преминавания през южната лента, намираща се в омански води. Съдовете се движат в колони с изключени транспондери и без съпровод от бойни кораби. На тази основа Тръмп определя протока като отворен, докато Техеран отказва да го признае за такъв.

Разминават се и данните за обема на трафика. На 19 август американски представители съобщиха пред Axios за среднодневен износ от близо 10 млн. барела през водния път. Търговските компании, които наблюдават движението през протока, отчитат приблизително наполовина по-малък обем.

Формално протокът е затворен от 28 февруари, а Иран обяви затварянето му на 4 март. Петролният транзит е спаднал до около 5 млн. барела дневно при близо 20 млн. преди войната. Катарският износ на втечнен газ показва сходно свиване – 18 товара за шест месеца при 509 през предходната година.

Ударите по плавателни съдове също не са прекратени. На 14 август иранско нападение порази танкер на ADNOC, а при друг удар на 18 август загина моряк. В четвъртък неидентифициран снаряд подпали танкер край оманския бряг. Пожарът беше потушен, а екипажът остана невредим.

Географията превръща Мускат в неизбежен участник във всяка договореност. В най-тясната си част протокът е широк 21 морски мили. При териториални води, простиращи се на 12 мили от иранския и оманския бряг, не остава отделен международен коридор – всяка част от водния път попада под юрисдикцията на едната или другата държава.

Поради това всяко трасе изисква съгласието както на Техеран, така и на Мускат. Същата особеност позволява на иранската страна да представи като договореност нещо, което оманската страна все още определя само като намерение.

Липсва и по-широката политическа рамка, в която разговорите за протока би трябвало да се впишат. Срокът на Исламабадския меморандум изтече на 17 август, без страните да го подновят. Междувременно Централното командване обяви възстановяването на морската блокада още на 13 юли и я въведе в сила на следващия ден.

Условията, посочени от Резаи, са по-широки от техническите договорености, по които работят посредниците. Искането за прекратяване на войната в региона обхваща както ливанското направление, така и ударите по иранска територия. Катарското и оманското посредничество обаче е съсредоточено върху техническа договореност за един маршрут и разчистването на мините.

Поради това е вероятно временен коридор да бъде обявен, преди протокът да бъде официално отворен. За обявяването на коридора е необходимо съгласие между Техеран и Мускат, докато пълното отваряне зависи от изпълнението на искания, отправени към Вашингтон.

Има обаче основания и за алтернативния сценарий. Гарибабади определи срок от 30 до 60 дни за техническите преговори, а ал-Бусаиди заяви, че временният проход може да бъде обявен скоро. Ако този график бъде спазен, обявяването на коридора и отварянето на протока могат да съвпаднат.

Тази оценка би получила потвърждение при съвместно иранско-оманско съобщение, съдържащо дата за влизане на договореността в сила, последвано от транзит, надхвърлящ сегашните 5 млн. барела дневно. Тя би била отслабена от ново едностранно иранско съобщение без потвърждение от Оман или от удар срещу търговски съд в дните след обявяването.

Техеран отрече покана за мекканския пакт и потвърди разговори за сигурност

🇮🇷🛡️ Иран не е получавал покана да се присъедини към отбранителния пакт, подписан от Саудитска Арабия, Турция и Пакистан в Мека. В същото време обаче той е получил предложения за разговори с трите държави по въпросите на регионалната сигурност. Това заяви на брифинг в понеделник Есмаил Багаи, говорител на иранското министерство на външните работи, цитиран от индийската новинарска агенция ANI.

Думите му опровергават твърдение, което обиколи света през почивните дни. В събота ръководителят на агенция „Хане мелат“ Мехди Рахими заяви пред ливанската телевизия „Ал-Маядин“, че „Иран беше поканен да се присъедини към споразумението от Мека и въпросът се разглежда“. Рахими допълни, че държавите от Западна Азия „вървят към регионален чадър за сигурност“, което беше определено като „победа за Иран, защото страната отдавна призовава за такъв“. За по-малко от денонощие интервюто беше препечатано от Jerusalem Post, Firstpost, Kurdistan24 и The Media Line.

„Хане мелат“ е информационната агенция на иранския парламент и отразява работата на депутатите, а не външната политика на страната. Самият Рахими не заема държавен пост. Нито една от четирите страни не потвърди думите му. В интервюто остана неуточнено кой точно е отправил покана, кога тя е достигнала до Техеран и какви задължения биха произтекли от евентуалното членство.

Багаи обаче не отрече всичко. „Не сме получавали покана за присъединяване към пакта от Мека, но бяха отправени предложения за разговори по регионалната сигурност с тези държави“, гласи изявлението му. Следователно наличието на покана за членство е отречено, но такзи за консултации е потвърдена. Първото би означавало обвързване с клауза за колективна отбрана; второто е разговор в сферата на дипломацията, който може да се проведе и без подобен ангажимент.

Споразумението от Мека беше подписано на 7 август в двореца „Ал-Сафа“ от саудитския принц Мохамед бин Салман, турския президент Реджеп Ердоган и пакистанския премиер Шехбаз Шариф. От съвместното изявление след края на церемонията стана ясно, че според него въоръжен нападение срещу една от трите подписали държави ще бъде считано за нападение срещу всички и оставя възможност за присъединяване на нови участници. Турският външен министър Хакан Фидан сравни механизма с чл. 5 за НАТО и подчерта, че той не е насочен срещу Иран или която и да било друга държава. Освен това Фидан посочи Египет като естествен следващ партньор.

Исламабад води кампания за разширяване на споразумението още от неговото подписване. Министърът на отбраната Хаваджа Асиф заяви, че вратите не могат да останат затворени за други страни и договорката не бива да се превръща в „затворен клуб“. Външният министър Исхак Дар я описа като „чисто отбранителна по характер“ и отворена за всеки, готов да спазва нейните принципи. Експертите, потърсени от Al Jazeera след подписването, подредиха възможните кандидати според близостта до трите страни: първо Катар и Кувейт, а след тях Азербайджан, Сирия и Йордания. Иран не присъстваше сред посочените кандидати.

Иранската реакция към споразумението не беше враждебна. На 10 август Багаи отбеляза, че Техеран няма причина да се тревожи от новия съюз, който беше определен като знак, че страните в региона са осъзнали, че сигурността „не е стока, която може да се купи от фалшиви посредници“. Ръководителят на иранската дипломация Абас Арагчи приветства подписването и призова за единство между мюсюлманските народи. Твърдението на Рахими не противоречи на тази линия, но отива една крачка отвъд официално заявеното.

Изявлението на Багаи дойде в деня, в който командващият пакистанската армия фелдмаршал Асим Мунир пристигна в Техеран. Това е третото му посещение в страната от началото на годината след визитите през април и май. Пристигането му беше обявено в неделя от иранското външно министерство, а не от Пакистан. Мунир се среща с новото военно ръководство на страната домакин: командващия Корпуса на гвардейците на ислямската революция генерал-майор Ахмад Вахиди, началника на Генералния щаб генерал-майор Али Абдолахи и секретаря на Върховния съвет за национална сигурност Мохсен Резаи. По време на срещата бе придружен от вътрешният министър Мохсин Накви.

Мунир дойде в момент, когато преговорите нямат действаща рамка. Меморандумът от Исламабад, сключен на 17 юни от президентите Доналд Тръмп и Масуд Пезешкиан с посредничество от Пакистан, изтече без да бъде подновен на 17 август. Иран поставя като условия вдигането на морската блокада, прекратяването на петролните санкции и размразяването на финансови активи. В същото време финансовият министър Скот Бесент обяви нов санкционен пакет, описван като най-тежкия в историята. Така Пакистан едновременно е съавтор на текста от Мека и основният канал за комуникация между Техеран и Вашингтон.

Багаи не уточни кой е отправил предложенията за разговори. Сравнението между двете (отхвърлена покана за членство и потвърдена такава за консултации), обявени в деня на посещението – насочва към Исламабад като най-вероятния инициатор. Това обаче е извод от съвпадението меж ду двете събития във времето, а не информация, потвърдена от участник. Андреас Криг, доцент по изследвания на сигурността в Кингс Колидж в Лондон, поддържа различна теза: според него основният политически канал между Вашингтон и Техеран остава Катар.

На 9 август, 48 часа след подписването на пакта в Мека, дрон на хутите подпали рафинерията на Aramco в Джазан. Саудитското енергийно министерство съобщи, че пожарът е потушен и няма пострадали. Заводът преработва 400 000 барела дневно. Хутите обявиха нови два удара по същия този обект (на 13 и 18 август), но Рияд не потвърди нито един от тях. Нито Анкара, нито Исламабад обявиха военен отговор на ударите на хутите. Според анализ на Jerusalem Post от 11 август условията по споразумението задължават страните да се консултират за степента и формата на подкрепата, а не автоматично да влязат във война.

Разговорът за евентуално иранско участие не започва с интервюто от събота. В анализ от 19 август Камар Чеема и Мир Ахмад Муртиза от исламабадския институт „Санобер“ припомнят, че текстът от Мека оставя вратата отворена за „всички братски държави“, стремящи се към траен мир и стабилност. Те препоръчват на Иран да не възприема съюза като коалиция срещу себе си, тъй като може да се превърне в пророчество. По думите им съветник на върховния лидер аятолах Моджтаба Хаменей вече е предложил Иран да обмисли участие, а страната е показала готовност да разговаря и за предшественика на сегашната договореност – двустранното споразумение между Саудитска Арабия и Пакистан, подписано година по-рано.

Присъединяването на Ислямската република е твърде слабо вероятно, а основната пречка не е непременно липсата на готовност от иранска страна. Клаузата задължава участниците да третират атаката срещу всеки от тях като такова срещу всички. От 28 февруари обаче територията на Саудитска Арабия е под обстрел от ирански ракети и дронове: 3 цивилни са убити и 23 са ранени, а Кралските ВВС са отвърнали с тайни удари срещу пускови установки в Иран и подкрепяни от него шиитски милиции в Ирак. Поемането на задължение спрямо Рияд би означавало Техеран да гарантира отбраната на Кралството срещу хутите – движение, което самият той подкрепя и което продължава да обстрелва саудитски петролни съоръжения.

📸 Снимка: Изглед към билборд със знамената на Турция, Саудитска Арабия и Пакистан след подписването на пакт за съвместна отбрана между трите страни в Исламабад, 9 август 2026 г. (Anadolu Agency)

Директорът на ЦРУ пристигна във Внуково с военнотранспортен C-17

🇺🇸✈️🇷🇺 Директорът на ЦРУ Джон Ратклиф е пристигнал в Москва за срещи, съобщи CBS News, като се позова на множество свои източници. С кого точно е разговарял и какъв е бил дневният ред, остава неясно, а Кремъл заяви, че няма информация за визитата. Според съобщението Ратклиф е долетял с военнотранспортен самолет на ВВС на САЩ – по начин, който е направил пристигането му видимо за всеки, следящ платформите за проследяване на въздушния трафик.

Става дума за Boeing C-17A Globemaster III с борден номер 07-7181 и позивна RCH4555. Самолетът излетя от международното летище в Рига около 08:50 ч. местно време на 25 август и кацна на московското летище Внуково около 10:04 ч., след като премина през беларуското въздушно пространство. Два дни по-рано, на 23 август, той пристигна в Рига директно от обединена база „Андрюс“ край Камп Спрингс, щата Мериленд, където е базирано и авиационното крило, обслужващо президента на САЩ. Министерство на отбраната на Латвия потвърди, че полетът е надлежно съгласуван и разрешен във въздушното пространство на страната, но отказа допълнителен коментар, тъй като не става дума за латвийска операция.

Изборът на самолет е необичаен за такова пътуване. C-17 е стратегически транспортен самолет, създаден за превозване на войски, тежка бронирана техника и други товари на големи разстояния. Ръководителите на ведомства като ЦРУ обикновено използват Gulfstream C-37B – по-малък самолет на ВВС, предназначен за превоз на високопоставени лица. Именно такава машина кацна във Внуково през февруари 2025 г., за да прибере освободен затворник. C-17 обаче може да изпълнява и командно-щабни задачи: в товарния отсек могат да се монтират специални кабини със защитени комуникации, осигуряващи работно пространство за високопоставени служители.

Разликата между двата самолета се отразява и на публичната видимост на полета. По-малкият Gulfstream може да изглежда като поредния служебен и правителствен полет и обикновено привлича далеч по-малко внимание. C-17 е голяма четиримоторна машина с размах на крилете над 50 метра, а конкретният самолет извърши полета с включен транспондер по маршрут, който онлайн платформите показваха в реално време. Часове преди първите официални реакции той вече беше идентифициран и обсъждан публично.

Подобен полет не би могъл да бъде извършен без предварително разрешение от руската страна. Съгласно член 3, буква „в“ от Чикагската конвенция за международното гражданско въздухоплаване държавните въздухоплавателни средства, включително военните, нямат право да прелитат над чужда територия или да кацат на нея без изрично разрешение. На практика то често се оформя като дипломатическо разрешение по установената от съответната държава процедура. Латвия вече потвърди, че е разрешила полета в своето въздушно пространство, а за последващия маршрут са били необходими съгласието на Беларус за транзита и на Русия за прелитането и кацането.

Публичната реакция на Кремъл не изясни въпросното разминаване. Говорителят Дмитрий Песков заяви пред журналисти на 25 август, че не разполага с такава информация, и добави, че през седмицата не са насрочени срещи с представители на американската администрация. Това не значи непременно, че руски компетентни ведомства не са разрешили полета, а само че Кремъл не потвърждава неговата задача или предполагаемите срещи. От САЩ също не последва официално потвърждение: говорител на Европейското командване на САЩ (EUCOM) заяви, че няма какво да съобщи, а кабинетът на министъра на отбраната отказа да коментира задачата на самолета. По-късно в социалните мрежи се появиха непотвърдени кадри на автомобилна колона с американски дипломатически номера в Москва.

Американски военни самолети се появяват изключително рядко в руската столица. Според руски държавни медии последният C-17 на ВВС на САЩ е кацнал в Москва през 2017 г., но това твърдение не е независимо потвърдено. Внуково обслужва редовни граждански линии, но също разполага с правителствен терминал, използван от чуждестранни делегации. През януари там пристигнаха специалният пратеник Стив Уиткоф и Джаред Кушнър.

Най-вероятният институционален канал за визитата на директор на ЦРУ е Службата за външно разузнаване на Русия (СВР). От 5 октомври 2016 г. тя се ръководи от Сергей Наришкин. Публично известната му кариера след разпадането на СССР е предимно политическа и административна, макар биографията му да включва и работа като офицер от КГБ в съветското посолство в Брюксел през 80-те години. По-късно заемаше поста вицепремиер между 2004 и 2008 г., ръководител на президентска администрация до 2011 г. и председател на Държавната дума до назначаването си начело на СВР.

Историята на този канал показва, че той остава действащ дори когато повечето други форми на контакт са ограничени. На 2 и 3 ноември 2021 г. тогавашният директор на ЦРУ Уилям Бърнс посети Москва, където бе изпратен от президента Джо Байдън. Той разговаря с Наришкин и със секретаря на Съвета за сигурност на Русия Николай Патрушев и предаде безпокойството на САЩ от струпването на руски войски по границата с Украйна.

Контактите не прекъснаха напълно и след пълномащабното нахлуване в Украйна. На 14 ноември 2022 г. Бърнс и Наришкин се срещнаха в Анкара. През март 2025 г. Ратклиф и Наришкин проведоха първия си публично известен телефонен разговор след повече от две години. Според изявлението на руската служба двамата са се договорили да поддържат редовен контакт, за да допринасят за международната стабилност и сигурност и за намаляване на конфронтацията между Москва и Вашингтон. По-късно Наришкин заяви, че са си оставили възможност да се свързват по всяко време, и на няколко пъти публично допусна провеждането на лична среща.

Останалите канали между Москва и Вашингтон се намират в значително по-лошо състояние. На 21 август заместник-министърът на външните работи Сергей Рябков заяви, че двустранните връзки се развиват само по административна, разузнавателна и парламентарна линия; икономическото направление отсъстваше от изброяването му. В края на юли държавният секретар Марко Рубио отхвърли руската теза, че на срещата в Анкоридж е постигната договореност, върху която руската дипломация впоследствие градеше твърденията си за съществуващо съгласие. Обсъжданото от началото на август пътуване на Уиткоф и Кушнър до Киев и Москва остава непотвърдено както от Вашингтон, така и от Москва.

Засега начинът на пристигането говори повече от неизвестното съдържание на визитата. Полетът е получил необходимите разрешения, извършен е с голям транспортен самолет и е преминал с включен транспондер по целия маршрут. Това подкрепя хипотезата, че е било предвидено той да бъде забелязан. За дискретна визита е можело да бъде използван представителният Gulfstream, който би изпълнил същата пътническа задача при значително по-нисък публичен профил, макар и без гаранция, че полетът ще остане невидим за платформите за проследяване.

Възможен е и друг прочит: C-17 се използва, когато трябва да бъдат превозени обемен товар или голяма група хора. Самолетът, който кацна във Внуково през февруари 2025 г., пристигна именно във връзка с предаване на човек. Двете обяснения не се изключват взаимно – една товарна или консулска задача не пречи самото пристигане да носи и политическо послание.

Анализ: спецпредставителят на Путин за САЩ остана без предмета на длъжността си

🇷🇺📉🇺🇸 Кирил Дмитриев, специален пратеник на руския президент Владимир Путин по инвестиционно и икономическо партньорство с чужди държави, е обект на проверка, която отслабва позицията му в Москва. Това обяви френското издание Intelligence Online в доклад от 19 август, достъпен единствено за абонати, а находките в него нямат следа в руските държавни и опозиционни медии. Съобщението идва в момент, в който самата длъжност е останала без съдържание: американското икономическо направление, заради което беше създадена, е затворено от средата на юни.

Постът е нов. Путин го учреди в края на февруари 2025 г., дни след първата среща на руски и американски служители в Рияд, и го даде на човек без биография в сферата на дипломацията. Дмитриев е роден в Киев през 1975 г. Завършва в Станфорд и Харвард, минал е през Goldman Sachs и McKinsey и от 2011 г. управлява Руския фонд за преки инвестиции (RDIF). Съпругата му Наталия Попова е близка приятелка на Екатерина Тихонова, дъщеря на руския президент. Задачата беше търговска: да предложи на Вашингтон общи проекти и да получи за тях изгодни условия за прекратяване на войната. Предимството му пред професионалната дипломация се състоеше в това, че говори езика на деловите хора в кръга на Тръмп, а недостатъкът беше вписан в самата конструкция: и фондът, и лично неговият директор влязоха в специално обозначените лица на САЩ още на 28 февруари 2022 г. Човекът, който продаваше инвестиционно партньорство, беше откъснат от американската финансова система, а всяко негово пътуване изискваше отделно разрешение.

Каналът съществува в продължение на 16 месеца. През април 2025 г. Дмитриев летя до Вашингтон и стана най-висшият руски служител, пътувал до Америка по държавни дела от пълномащабната инвазия в Украйна през февруари 2022 г. Към края на октомври 2022 г. проведе разговори в Маями със Стив Уиткоф и Джаред Кушнър, а проектът за мирен план, излязъл наяве на следващия месец, се приписва на него и Уиткоф. През януари 2026 г. дойдоха кръговете в Абу Даби; на 17 и 18 февруари се проведоха тристранните преговори в Женева, където Дмитриев седна до Владимир Медински, Михаил Галузин и Игор Костюков в делегацията на Кремъл. На 11 март той отново се срещна с Уиткоф и Кушнър във Флорида, но за руската енергетика. На 19 февруари беше изложил и цената на офертата: съвместните проекти между двете държави надхвърляли 14 трилиона долара, а действащите ограничения стрували на американския бизнес над 300 млрд.

Числото, с което Дмитриев боравеше, никога не е било директо свързано с търговията, която реално върви. Съвместните проекти за 14 трилиона са около 5 пъти и половина номиналния БВП на Руската федерация за 2025 г. в размер на 2,55 трилиона, по данни на Росстат. Реалният стокообмен между двете държави възлиза на 4,4 млрд, с 24% над нивото от 2024 г. и близо 8 пъти под нивото от 35 млрд през 2021 г. Посочената сума включва американски износ за Русия под 600 млн, основно лекарства и оптични прибори. Разликата между обещания портфейл и реалният оборот е над 3000 пъти. Продуктът на длъжността беше перспектива, но не сключена сделка, и точно затова стойността ѝ зависеше изцяло от това дали отсрещната страна още слуша.

Отсрещната страна слушаше най-дълго заради Анкоридж. Срещата, проведена на 15 август 2025 г. в базата Елмендорф-Ричардсън завърши без споразумение, но руската дезинформация месеци наред гради тезата за постигнати съгласия именно върху нея, използвайки нарицателното „духът на Анкоридж“, и я използваше като доказателство, че Вашингтон вече е приел руските условия. Конструкцията се разпадна през първата половина на 2026 г. с отхвърлянето на публичното предложение за мир, отправено от Зеленски към Путин, наред с изострянето на горивната криза в Руската федерация. Отричането на Рубио към края на юли отне и последната ѝ външна опора.

Този канал доведе до една-единствена материална придобивка. След като Министерство на финансите на САЩ вкара „Роснефт“ и „Лукойл“ в списъка на специално обозначените лица към края на октомври 2025 г. то издаде поредица от временни разрешения, които оставяха вратички в режима. Последното удължаване дойде на 19 май 2026 г. и позволяваше продажбата на руски петрол, вече натоварен на танкери. То изтече на 16 юни без подновяване и мерките влязоха отново в пълна сила. 12 дни преди това, на 4 юни, Дмитриев водеше кръгла маса „Русия и САЩ“ на икономическия форум в Санкт Петербург.

След това настъпи политическото разхлаждане. В края на юли държавният секретар Марко Рубио отрече да е имало договорки между двете държави в Анкоридж, докато руският министър на външните работи Сергей Лавров стовари вината за провала върху американската страна. 12 месеца след срещата на Путин и Тръмп отношенията между страните се намират в най-ниската си точка от завръщането на републиканеца в Белия дом. Насрещният натиск също не върви гладко: на 4 август сенаторът Рафаел Уорнок прекрати ускореното разглеждане на нов пакет санкции срещу Кремъл. Това обаче не връща изтеклите разрешения.

От икономическото направление оцеля само една действаща нишка, като тя е ликвидационна. На 21 август Министерство на финансите на САЩ удължи лиценза за преговори по продажбата на чуждестранни активи на „Лукойл“ до 19 септември 2026 г. Разрешението да разпродаваш не е инвестиционна програма.

Как Москва описва връзката с Вашингтон към настоящия момент, личи от изявление на заместник-външния министър Сергей Рябков от 21 август. Според него американската страна при Тръмп в общи линии показва готовност за конструктивен диалог, а контактите вървят системно по административна, разузнавателна и парламентарна линия. Икономическа линия в изброяването няма.

Защитата на Дмитриев никога не е била институционална. Формално над него е Юрий Ушаков, съветник на Путин по външната политика от 2012 г. насам и бивш посланик в САЩ, за когото казахстанският политолог Фьодор Крашенинников изтъква, че е значително по-влиятелен и от Лавров, и от Дмитриев. Съпротивата на министерство на външните работи е отлично документирана: в Рияд през февруари 2025 г. Путин прати две конкуриращи се групи, Лавров възразил срещу подготвения трети стол за Дмитриев и настоял президентът лично да го уведоми, ако съставът се променя, след което финансистът излязъл да говори с журналистите. Оттогава министърът е почти напълно изваден от работата по това направление, но и това не разчисти пътя пред съперника му. В края на 2025 г. след отмяната на срещата в Будапеща, опитът на Дмитриев да работи със САЩ се провали с гръм и трясък: министърът на финансите Скот Бесент го нарече руски пропагандист, а единствената среща, която успя да си уреди, беше с конгресменката Ана Полина Луна.

Държавните структури, чиито имена се появяват около съобщението, нямат одиторски функции. В него като свързани лица и институции са посочени прокуратурата, начело с Александър Гуцан – генерален прокурор от 24 септември 2025 г., Службата за икономическа сигурност към ФСБ, официалният говорител на Кремъл Дмитрий Песков и неговата дъщеря Елизавета Пескова. В руската политическа практика прокуратурата и икономическото контраразузнаване често служат като инструменти в конфликтите между различни групи от елита, а не просто като органи за финансова отчетност. Самата Пескова е разказвала за работата си във фонда преди излизането си по майчинство.

Компрометиращи материали срещу Дмитриев съществуват отдавна. На 1 април 2025 г. Фондът за борба с корупцията, основан от покойния руски опозиционер Алексей Навални, публикува собствено разследване, според което финансистът и негови близки имат имоти за 7,5 млрд. рубли (около 92 млн. долара по онова време).

Отговорът остана вътрешен. РФПИ предприе собствени проверки, прекрати стажантската си програма и се зае да установи кой е изнесъл документите, но кариерата на директора не пострада. Разследването беше публикувано броени дни преди първото му работно пътуване до Вашингтон, когато каналът едва започваше да се задейства. Разликата между сега и тогава не се крие в това какво съдържа досието, а в политическата стойност на човека, срещу когото то може да бъде използвано.

Съществуват и аргументи в подкрепа на обратния прочит. Крашенинников описва твърденията за конфликт между Ушаков, Лавров и Дмитриев като силно преувеличени, а Кремъл вече опровергава подобни оценки. На 7 ноември 2025 г. Песков отрече Лавров да е изпаднал в немилост, след като дългогодишният дипломат отсъства от заседание на Съвета за сигурност на Руската федерация и беше заменен от Максим Орешкин като представител на страната в Г-20.

Самият Дмитриев продължава с публичните си изяви. На 13 август той коментира разсекретени документи от САЩ по разследването „Russiagate“. На 19 август, в деня на съобщението за проверката, той коментира в Х и корупционния скандал около офиса на украинския президент Володимир Зеленски. И двете публикации Дмитриев завършва, представяйки се със своята титла на специален представител.

Двата прочита не се изключват взаимно. Дори проверката да е рутинна, информацията за нея се появява в момент, когато Дмитриев вече няма какво смислено да предложи: разрешенията са изтекли, Рубио отрече наличието на договорки, а срещу обещаните проекти за 14 трилиона долара стои един-единствен удължен лиценз за разпродажба на активи.

Всеки посредник е ценен докато има сделка, която е способен да осигури. Когато тя отпадне, остава само неговото досие. Затова позицията на Дмитриев вероятно наистина е разклатена – не толкова заради самата проверка, колкото заради изчезването на онова, което досега го е правело недосегаем. Подобна длъжност няма своя ведомствена основа: зад нея не стоят държавен апарат, бюджетна защита или институционална традиция, които да я запазят при липса на резултати. Тя съществува само докато може да показва такива.

Пета група деца по канала на Мелания Тръмп: пет върнати, трийсет общо

🇺🇸🕊️🇺🇦 Пет деца се събраха отново със семействата си на 30 юли чрез канала, който първата дама на САЩ Мелания Тръмп поддържа едновременно с двете воюващи страни. Това е петата подобна група от октомври 2025 г. насам и първата от април. Белият дом не съобщи нито възрастта на децата, нито откъде са изведени, а общия брой на преминалите през канала оттогава определи като около 30.

„Макар дипломацията и мирните усилия да са важна част от тази работа, по-важна е общата ни способност да поставим децата над международните спорове“, заяви Мелания Тръмп в разпространеното изявление. „Всяко събиране е напомняне, че състраданието, достойнството и семейството могат да надделеят дори над най-мрачните времена: войната.“ Неин представител, чието име Белият дом не съобщи, продължава да работи с институциите на двете страни.

Белият дом описва върнатите като „украински и руски деца“, разделени от войната – съпоставка, която не издържа пред наличната документация. При предишен кръг The Kyiv Independent потърси обяснение по този въпрос, но не го получи: не съществуват достоверни сведения или проверени доказателства украинската страна да е отвличала руски деца, а администрацията отказа да уточни какво стои зад формулировката ѝ.

Диспропорцията личи и от данните на Москва. На 25 март посланикът за специални поръчения в руското външно министерство Родион Мирошник отчете 130 деца от 104 семейства, върнати в Украйна, срещу 29 деца от 21 семейства, поели в обратната посока. Към края на юли службата на Мария Лвова-Белова, упълномощена по правата на детето при президента на Русия, посочи 31 деца, върнати в Русия, срещу 145, поели към Украйна или към трети страни. Дори според руското броене съотношението е близо пет към едно и потокът се движи преимуществено в една посока.

Именно Лвова-Белова е насрещната фигура в този канал. Международният наказателен съд издаде заповед за ареста ѝ на 17 март 2023 г. заедно с тази на президента Владимир Путин – по обвинение, което съвпада точно с предмета на преговорите: незаконно депортиране и незаконно прехвърляне на деца от окупираните украински територии в Русия. В собствения си канал тя описа петата група така: петгодишно момче, върнато при майка си в Русия; украинско момиче, събрано с майка си, която живее в Русия; и още три деца, отпътували към Украйна и Германия. Украинските медии представиха същата група като пет украински деца, върнати от Русия. Двете версии не съвпадат напълно, а независима проверка на конкретните случаи няма. Нито Киев, нито Вашингтон публикуваха имена, възрасти или населени места.

Министерството на външните работи на Руската федерация определя обвиненията в депортация като пълен фарс без практическо или правно основание, а изведените деца представя като евакуирани от бойната зона заради собствената им сигурност. Лвова-Белова описва връщанията като извършени по поръчение на Путин и по молба на родители или близки, съвместно с Международния комитет на Червения кръст. Езикът на американското съобщение, според който децата са разделени от войната, без да се посочва извършител, се вписва изцяло във въпросната версия и се разминава с документираното от украинските и международните разследвания през последните четири години и половина. Самата Мелания Тръмп затвърди същата рамка през декември, когато похвали сътрудничеството между двете страни и изрази надежда, че хуманитарните усилия ще доведат до по-широка стабилност в региона.

Украинските разследващи органи работят по над 19 000 случая на деца, принудително изведени към Русия, а британското разузнаване говори за поне 19 500. По данни на инициативата Bring Kids Back UA в Украйна са се завърнали 2414 деца, докато 1,6 млн. остават под руски контрол – в окупираните територии, депортирани или принудително преселени. На този фон 30-те деца, преминали по линията на Белия дом, представляват около един процент от върнатите с украински усилия и по-малко от две на всеки хиляда документирани случая.

Конкретната бройка се разминава между източниците. Белият дом говори за около 30, а Кирил Дмитриев – ръководител на Руския фонд за преки инвестиции и основен руски преговарящ по американската линия – посочи 33. Сборът по отделните кръгове дава приблизително същия резултат: осем деца през октомври 2025 г.; седем през декември – шест момчета и едно момиче; шест през февруари 2026 г., от които едно към Русия и пет към Украйна; шест през април плюс още едно по-късно същия месец; и петте от 30 юли. Разликата между американското и руското число най-вероятно идва от децата, поели към Русия и към трети страни. В края на април омбудсманът на Украйна Дмитро Лубинец отчете 26 украински деца, върнати със съдействието на първата дама, и обясни, че общува всекидневно с нейния екип. По думите му сред тях има и деца, върнати от Русия, след като вече са били осиновени там.

Каналът се появи след срещата в Анкъридж през август 2025 г., на която Доналд Тръмп лично предаде на Путин писмо от съпругата си за децата на войната. През октомври Мелания Тръмп съобщи, че руският президент е отговорил и че между двамата е установена пряка връзка с уговорка за сътрудничество при събирането на семейства. Още тогава начинът, по който тя описа положението, предизвика възражения: първата дама говореше за деца, „разделени от родителите си“ заради „боевете по фронтовата линия“ – тоест за страничен резултат от военните действия, а не за организирано извеждане. Бившият посланик на САЩ в Украйна Уилям Тейлър оцени усилието по-остро: според него Путин използва цинично тази история, за да направи семейство Тръмп по-благосклонно към себе си, при положение че става дума за над 19 000 деца.

Кръговете съвпадат и с преговорния календар. Тримесечната пауза между април и края на юли приключи точно когато пратениците на Белия дом Стив Уиткоф и Джаред Кушнър се готвят да пътуват до Русия с ново предложение, предварително съгласувано с Киев. Вашингтон разчита, че след ударите по обекти в Москва и Санкт Петербург Путин може да приеме поне частично примирие във въздуха, а на 23 юли говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заяви, че Москва „остава отворена за преговорния процес“.

Иран обмислял балистичен удар по украинско пристанище след унищожения кораб „Ана“

🇮🇷⚡️🇺🇦 Режимът в Иран е стигнал до обсъждане на евентуален удар с балистични ракети срещу Одеса в отговор на потопения от украински дронове ирански сухотоварен кораб, но е отложил решението след поредица от дипломатически контакти. Това съобщи The New York Times днес, позовавайки се на ирански и западни служители. Запознати с разузнавателните сведения са очаквали да се ограничи до ракета с малка бойна глава, която да направи символичен жест, без да предизвика тежки щети.

Поводът е украинската операция в Каспийско море, проведена нощта срещу 25 юли. Службата за сигурност на Украйна (СБУ) обяви, че далекобойни ударни дронове са поразили на около 1000 км от територията на страната товарните кораби „Порт Оля 2“ и „Бегей“, ракетен катер от проект 12418 „Молния“ и платформата на нефтеното находище „Владимир Филановски“. Президентът Володимир Зеленски оповести „много силни резултати“ от атаките срещу съдове, използвани за превози на военни товари, свързани с Иран, както и по боен кораб. В същата нощ беше унищожен и иранският 90-метров сухотовар „Ана“ (IMO 8934491), тръгнал от Астрахан към Бендер Анзали. Загина 23-годишният ирански моряк Нима Моради; данните за ранени се разминават – иранско външно министерство съобщи за един, а Iran International за трима. Каспийско море не е нов театър на бойните действия за Киев: по данни на Maritime Executive първите му удари по руските активи в акваторията му датират от ноември 2024 г. при Каспийск, а Defence Express припомни успешното унищожаване на товарния кораб „Порт Оля 4“ от Силите за специални операции (ССО) през август 2025 г.

Основният повод за дипломатическо напрежение е товарът. Техеран настоява, че „Ана“ е транспортирал валцувана стомана, изпълнявайки стандартен курс и че Иран никога не се е намесвал в конфликта между Русия и Украйна; Руският външен министър Сергей Лавров също определи товара като цивилен. В същото време украинският посланик в Израел Йевген Корнийчук заяви, че на борда е имало компоненти за ракети и дронове, а не цивилни стоки. Двете версии за товара не съвпадат, а маршрутът Астрахан–Бендер Анзали води към Иран, докато украинската обосновка за законна военна цел стъпва върху доставките за Руската федерация. По-твърдо документиран е случаят с другите два кораба, които са документирана мишена на санкции, „Порт Оля 2“ на Министерство на финансите на САЩ, „Бегей“ на британското, а според данни на украинското разузнаване „Бегей“ е возил боеприпаси, артилерийски снаряди, бронежилетки и каски, като екипажът е спирал системата за автоматична идентификация (AIS) при преходите между ирански и руски пристанища.

Реакцията на Техеран ескалира в рамките на три денонощия. Министерството на външните работи привика украинския шарже д'афер, за да протестира срещу „враждебен и престъпен акт“. Външният министър Абас Арагчи определи удара като нарушение на Устава на ООН, което „не може да остане без отговор“, и обвини Израел, че се опитва да въвлече Европа във войната си; иранската позиция беше изложена пред върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Кая Калас и Лавров. Ебрахим Азизи, председател на Комисия по национална сигурност и външна политика в парламента на Ислямската република, определи украинския ход като погрешно изчислен и заплаши, че „Украйна също може скоро да разбере, че Иран не оставя действията без отговор“. От Москва Песков определи удара като нападение „срещу самия Иран“ и вписа Каспийско море в „разширяващата се география на терористична дейност“, поставяйки го редом до газопроводите „Северен поток“ и Каспийския тръбопроводен консорциум.

Вътре в Ислямската република отговорът се оспорва открито. Консервативният „Кейхан“ представи удара като стратегически сигнал, чиято цел е Иран да бъде въвлечен във въоръжена ескалация на север. Военният анализатор Нима Акбархани предложи друга посока: „Стратегическият и точен отговор е да бъдат ударени европейски интереси, а не емоционално действие.“ Срещу тях бившият дипломат Куруш Ахмади алармира, че отварянето на нов фронт би наложило прехвърляне на войски в тази посока и би приближило НАТО до конфликта, а политологът Мазияр Агазаде описа възмездието като безполезен и изтощителен нов фронт с непропорционална цена.

Оръжието, което би било нужно за подобен ответен удар, очертава ограниченията на замисъла. Иранските ракети със среден обсег, сред които Ghadr-110 и Emad от семейството на Shahab-3, двустепенна с твърдо гориво Sejil и , се обявяват за около 2000 км при бойни глави от 700 до 1500 килограма. По права линия от Техеран до Одеса разстоянието възлиза на около 2100 км, от северозападния край на страната – под 1700 км. Малката бойна глава, за която говорят източници на The New York Times, следователно не е само начин щетите да бъдат ограничени; по-лекият полезен товар е това, което купува обсег в този край на скалата. По същата логика най-далекобойният вариант на Khorramshahr, деклариран за 4000 км, по оценка на Defence Express почти сигурно постига разстоянието за сметка на значително намален полезен товар. Евентуалната траектория на полета пък минава над Южен Кавказ и Черно море, тоест над въздушното пространство на държави, които не са страна във войната. Украинската отбрана не е строена за този клас цели: Patriot има ограничена ефективност срещу балистични ракети със среден обсег, а системите, проектирани именно за тях, като THAAD и Arrow-2 и Arrow-3, не влизат в украинския арсенал.

Отдръпването дойде след проведен разговор по телефона. Във вторник Арагчи разговаря с украинския топ дипломат Андрий Сибиха, след което написа, че е получил уверение, че нападението над иранския кораб е било непреднамерено и Украйна не търси ескалация; Техеран поиска обезщетение за нанесените загуби и заяви, че самият той също не търси ескалация. Сибиха описа същия разговор с друг акцент, като съобщи, че е предупредил Иран да се въздържи от възмездие и да спре подкрепата си за руската военна агресия срещу страната. В случая Иран си прави сметка в още един контекст: от 24 юли американските и иранските удари са на пауза, а заместник-външните министри на Иран и Оман водят преговори в Техеран за режима на корабоплаване през Ормузкия проток. Втори фронт на 2000 км от собствените му граници с противник извън собствения театър, би струвал на Ислямската република точно този преговорен процес.

Формално Украйна не се намира във военен конфликт с Иран, но от март нейното присъствие в държавите от Персийския залив е регламентирано – Зеленски подписа двустранни споразумения за сътрудничество в сферата на отбраната със Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар. Киев подпомага общо пет държави, сред които и Кувейт и Йордания, в противодействието на иранските дронове; 201 украински специалисти вече работят в първите три страни. Логиката на размяната е откровена: украински прехващачи за скъпите зенитни ракети, които Заливът изразходва по дронове и които не достигат на Киев срещу руските удари. Следователно тези последни заплахи, идващи от Иран, не се отправени към неутрална държава, а към противник отвъд залива, който вече е разположил 200 от най-добрите си специалисти, за да неутрализира иранските способности в дроновата война.

Свободата на Киев за водене на бойни действия по вода се стеснява и от Вашингтон. След като украински дронове поразиха четири танкера край Новоросийск, единият от които беше нает от Chevron, президентът Тръмп предупреди Украйна да не удря неруски плавателни съдове в Черно море; изпълнителният директор на компанията Майк Уърт разговаря с висши американски служители преди да отправи предупреждението, писа The Wall Street Journal. Новоросийск е крайната точка на Каспийския тръбопроводен консорциум, по който казахстански нефт тръгва за Европа, около 2% от световния дневен добив, считан за алтернатива на руския износ.

Ударът по „Ана“ засега остава без отговор, но Техеран не е обявил случая за приключен, а обезщетението, което иска, е единственото решение, за което двете столици са се съгласили да говорят. Дали ситуацията ще се успокои, ще стане ясно от няколко проверими белега: дали Киев ще повтори удар срещу кораб под ирански флаг, дали иранската страна ще получи компенсация и дали необявеното прекратяване на огъня между САЩ и Иран ще продължи, след като снощи беше нарушено от изненадващ ирански ракетен удар срещу авиобаза „Мувафак Салти“ в Йордания. Нов украински удар в Каспийско море, докато преговорите с Оман са в застой, повишава вероятността заканата на Азизи да бъде изпълнена, а тогава спорът вече няма да е за един кораб и един загинал моряк, а за това дали украинските пристанища влизат в списъка с цели на иранските ракетни сили.

📸 Снимка: Абас Арагчи, министър на външните работи на Ислямска република Иран, посочи в изявление, публикувано във вторник на неговия профил в Х, че украинският му колега Андрий Сибиха е описал удара срещу ирански товарен кораб в Каспийско море като непреднамерен. (Hadi Mizban/Associated Press)

Колумбия свива дипломатическата си мрежа и пренарежда външнополитическите приоритети

🇨🇴 Колумбия закрива 14 чужди посолства и около 15 консулства и прекъсва дипломатически връзки с Куба и Никарагуа. Това обяви новият президент Абелардо де ла Есприеля в подкаст в социалните мрежи, 12 дни преди своето встъпване в длъжност на 7 август, и представи мярката като първи етап от реформите в министерство на външните работи на страната.

В този първи етап затварят посолствата на Алжир, Азербайджан, Барбадос, Куба, Чехия, Етиопия, Гана, Хаити, Унгария, Малайзия, Никарагуа, Румъния, Сенегал и Южна Африка. В същото време мисиите в Париж и Рим ще бъдат обединени: посолството във Франция поглъща постоянното представителство при ЮНЕСКО, а посолството в Италия – представителството в Организацията по прехрана и земеделие (ФАО). Проектът за посолство в Палестина, което правителството на досегашния президент Густаво Петро подготвяше, няма да заработи. Насреща стоят две нови посолства: възстановяване на посолството в Йерусалим и откриване на такова в Нигерия. Останалите мисии влизат в одит през първите 100 дни на мандата.

Самото затваряне не е равносилно на прекъснати отношения, подчерта де ла Есприеля. Колумбия запазва дипломатическите контакти с всички засегнати държави, а сънародниците им тях ще бъдат обслужвани от съседни мисии, акредитирани по съвместителство. Изключенията са две. „В моето правителство няма да има никаква връзка с тирании“, заяви той за Куба и Никарагуа, с които отношенията приключват напълно.

Обявеният мотив е бюджетен. „Не можем да поддържаме толкова скъпа структура, която не дава конкретни резултати за страната“, заяви Есприеля и обеща спестените средства да бъдат инвестирани в образование, здравеопазване, инфраструктура и сигурност: „Всяко песо, спестено от бюрокрация, е песо, което може да вложим в сигурност, здраве и образование.“ Обяснението на цялата операция е „оптимизация“ на външната служба, а това, което съпъства списъка, гласи, че страната се нуждае от модерна и ефикасна дипломация в служба на националните интереси, а не на политиката и администрацията.

Закриването на мисии следва да се представи като едновременно бюджетно решение и стратегическо пренасочване, а не единствено като идеологически разрив с Хавана и Манагуа.

Разривът с Хавана и Манагуа

Колумбия поддържа 73 посолства; 14-те, които отпадат, са около 20% от мрежата, която сама по себе си не заема видим дял от бюджета. Вътрешните разходи и персоналът на външното министерство възлизат на 709 милиарда песос, или 0,13% от общия държавен бюджет; заедно с Миграционната служба сумата стига 1,9 трилиона песос при национален бюджет от 546 трилиона за 2026 г., тоест 0,35%. Порядъкът на отделните мисии е от същия мащаб: посолството в Алжир е похарчило около 167 000 щатски долара за 2024–2025 г., близо 652 милиона песос, а бюджетът за дипломатическа и културна дейност в Куба е 197,8 милиона песос годишно.

Дори пълното закриване на всички засегнати представителства би освободило под 0,13% от целия национален бюджет. Луис Карлос Рейес, бивш министър на търговията и бивш ръководител на данъчната администрация, посочи именно този порядък и поиска подробен програмен разчет вместо обявени суми. Едуардо Велоса, който ръководи магистърската програма по международни изследвания в университета „Хавериана“, определи решението като „нещастно и донякъде популистко“: жестът съобщава икономии, които не облекчават осезаемо фискалния натиск.

Съставът на списъка дава повече информация отколкото аритметиката. Хавана и Манагуа са третирани по специален начин, който няма нищо общо с ефикасността: техните посолства не само затварят, но връзките с тези авторитарни държави се прекъсват, при това с обосновка, изведена от характера на режимите. Тази част от обявлението не е административна и не се защитава с числа. Останалите 12 мисии се четат по друга логика и тук съпоставката поставя ограничение на чисто политическия прочит. Унгария, Чехия и Румъния са държави от ЕС и НАТО, с които Колумбия няма политически спор, а дясно-популистката коалиция на Андрей Бабиш, която от декември 2025 г. е начело на правителството в Прага, се позиционира от същата страна на спектъра като новото мнозинство в Богота. Ако критерият беше само политически, трите посолства нямаше да попаднат в списъка. По-точното описание е, че той е съставен по обем на търговията и натовареност на консулската служба, като е допълнен с две скъсвания, чиито мотиви бяха заявени открито.

Африканската част от преустройството съдържа собствено противоречие. Затварят се четири посолства на континента, сред които това в Адис Абеба, седалището на Африканския съюз, докато в същото време беше обявено ново представителство в Нигерия със заявена цел да засили присъствието в Африка. Отиващият си кабинет атакува именно тази точка. Маурисио Харамильо Хасир, заместник-министър по многостранните въпроси, описа закриването на посолствата в Африка като „обида за народите на Тихия океан и Карибите, отстъпление от децентрализацията на външната политика и предателство към баланса в международните отношения, заложен в Конституцията от 1991 г.“

Бюджет или доктрина за външна политика

Закриването на посолството в Хавана прекъсва канал с дълга история. Кубинската столица беше домакин и гарант на преговорите с Революционните въоръжени сили на Колумбия (FARC), а след това и на диалога с Националната освободителна армия (ELN). Каналът вече се превърна в източник на криза: след атентата в Полицейското училище „Хенерал Сантандер“ в Богота на 17 януари 2019 г., при който бяха убити 23 души, тогавашният президент Иван Дуке спря едностранно преговорите и поиска от Хавана да предаде екипа от преговарящи от ELN, намиращи се на острова, което режимът в Куба отказа, позовавайки се на подписани протоколи за прекъсване. Именно този отказ по-късно послужи като аргумент Куба да попадне още веднъж в списъка на Държавния департамент на САЩ с държави, подкрепящи тероризма. Посредничеството беше възстановено при Петро, но диалогът с ELN отново беше спрян през януари 2025 г., след като президентът обвини групировката в извършване на военни престъпления в Катакумбо. С други думи каналът е напълно бездействащ от година и половина; закриването на посолството го затваря формално и лишава Богота от институционалната площадка, през която двата предишни мирни процеса минаха.

Скъсването с Манагуа опира до неуреден въпрос от друг порядък. Колумбия и Никарагуа разделят морска граница, начертана от Международния съд в Хага, и спор, който продължи повече от десетилетие. На 13 юли 2023 г. съдът отхвърли претенцията на Никарагуа за продължаване на континенталния шелф отвъд 200 морски мили, с което потвърди позицията на Колумбия около архипелага Сан Андрес. Решението бе в полза на Богота, но не изчерпва спора: Колумбия се оттегли от Пакта от Богота през 2012 г. и оттогава не признава юрисдикцията на съда по гранични дела, а прилагането на предишни решения е предмет на разногласия. Прекъсването на отношенията премахва директния двустранен канал именно там, където държавата има действащо териториално разминаване със съседа си.

Оста Куба-Никарагуа, с която Колумбия досега поддържаше отворени връзки, се намира в най-големия си упадък от десетилетия насам. Венецуелският президент Николас Мадуро беше задържан при американска операция във Форт Тиуна, Каракас на 3 януари 2026 г. Два дни по-късно той се изправи пред федерален съд в Манхатън, а ALBA престана да функционира като инструмент. Хавана понесе последователна санкционна верига през първата половина на годината и на 20 май Раул Кастро получи обвинения от голям съдебен състав в Маями за свалянето на двата самолета на „Brothers to the Rescue“ през февруари 1996 г. При това положение Колумбия не поема разход, съизмерим с този преди година, а се включва към линия, която вече преобладава в полукълбото.

Регионалните последици

Обявлението за посолствата е последната стъпка от завой, който произлиза от избирането на Есприеля. На 2 юли той се договори с Израел за възстановяване на двустранните отношения, скъсани от Петро на 1 май 2024 г. заради израелската офанзива срещу Хамас в ивицата Газа; договорката предвижда бърз обмен на посланици, взаимно премахване на визите и придвижване към откриване на посолство в Йерусалим. Петро реагира, наричайки преместването „максимална грубост към всички ислямски народи по света“. За външен министър беше определен Омар Була Ескобар, кариерен служител на ООН с мисии в Бразилия, Еквадор, Панама, Судан, Италия, Египет, Ирак, Етиопия, Сенегал и Белгия, който още на 9 юли потвърди затварянето на посолствата в Куба и Никарагуа и очерта „конструктивно“ отношение към Венецуела при временното президентство на Делси Родригес. Дневният ред е очертан, преди новият президент да е положил клетва.

Мандатът зад него обаче е тесен. На балотажа от 21 юни де ла Есприеля събра 12 960 166 гласа, или 49,66% срещу 12 708 312 гласа и 48,69% за сенатора от левия Пакто Историко Иван Сепеда – преднина от 252 000 гласа при 63,6% избирателна активност. Външната политика е сферата, в която президентът притежава най-широко самостоятелно правомощие и би могъл да задейства промяна без парламент, което обяснява защо тя се материализира първа. Същото прави и обръщането ѝ обратимо: сегашният завой отменя решения на предшественика, взети по същия ред и със същата лекота.

Анализ: Пътуването на Каш Пател до Русия, което ФБР не потвърждава

🇺🇸🕵️🇷🇺 Директорът на ФБР Каш Пател планира да посети Русия в средата на октомври. Това би било първото пътуване на действащ шеф на Бюрото в страната от 2013 г. насам, като вероятен домакин е  Федерална служба за сигурност (ФСБ) – приемник на съветското КГБ. Новината беше съобщена от изданието Politico на 20 юли, с позоваване на официален представител и източник със сведения за плановете, и двамата пожелали анонимност. Посочените дати за визитата са 14-15 октомври, със спирания в Москва и Санкт Петербург.

Официално ФБР не потвърждава нито самия престой, нито неговия дневен ред. Говорителите на Бюрото и на Министерството на правосъдието отказаха коментар, а Белият дом пренасочи запитванията към ФБР. Към момента не е ясно дали Пател ще се срещне с президента Владимир Путин или с негови сътрудници, нито какви теми смятат да бъдат обсъдени. Самото издание подчертава, че плановете са предварителни и подлежат на промяна.

Информационният вакуум, около който нито Вашингтон, нито Москва дават официални изявления, бързо се изпълни с разнообразни политически тълкувания. Липсата на обявен дневен ред се оказа по-интригуваща от самата новина: при пълно отсъствие на факти, всяка страна вписа в съобщението собствените си интереси и опасения.

Руските държавни медии представиха новината като поредно доказателство, че Москва и Вашингтон имат работещи канали за връзка въпреки войната в Украйна и санкционния натиск. Този подход е добре познат. Малко преди съобщението за Пател, агенция ТАСС посочи появата на висш служител от администрацията на икономическия форум в Санкт Петербург като „обрат“ в американската политика спрямо Русия. Неофициалната информация е удобен инструмент: тя е достатъчно правдоподобна, за да бъде използвана за пропаганда, и същевременно достатъчно неопределена, за да бъде отречена при нужда.

Реакцията на Кремъл е показателна тъкмо с онова, което спестява. Говорителят Дмитрий Песков заяви, че няма информация за подобна визита, но бързо добави, че такива пътувания „обикновено се провеждат зад закрити врата“. Тази формула нито потвърждава, нито опровергава събитието, а просто оставя внушението да работи.

Във Вашингтон реакцията беше също толкова бурна, но дойде едновременно от двата края на политическия спектър. От крайната десница Лора Лумър, близка до Тръмп, публично попита защо шефът на ФБР пътува до Русия точно когато Белият дом подготвя нови санкции срещу Москва. От центъра и вляво подозренията са насочени към самите мотиви: защо точно Пател и защо точно сега?

Съмненията се подхранват допълнително от предишни пътувания, които вече му навлякоха разследване в Конгреса. Водещите демократи в правните комисии на Камарата на представителите и Сената – Джейми Раскин и Дик Дърбин – започнаха съвместна проверка за това как Пател използва служебните самолети и бюджетните средства. Повод за това станаха посещението му на финала по хокей на Зимните олимпийски игри в Италия (обяснено с екстрадиция на хакер), снимките му как се гмурка край потопен боен кораб в Пърл Харбър, както и обвиненията, че е ползвал държавен самолет, за да отиде на концерт на приятелката си – кънтри певица. Към това се добавя и плащане от 25 000 долара през 2025 г. за участие във филмова продукция, финансирана от компания, свързана с Кремъл – детайл, който критиците му бързо припомниха.

И двете тълкувания обаче стъпват върху твърде оскъдни факти и нито едно от тях не е напълно убедително. Контактите на ниво директори между службите на двете държави не са безпрецедентни. Робърт Мълър, последният шеф на ФБР, посетил Москва през 2013 г., по-късно оглави разследването за руската намеса в изборите – същото, което Пател с години наричаше „измислица“. Директори на ЦРУ, като Майк Помпео, също са осъществявали подобни визити, като Помпео тогава заяви, че на тези срещи „твърдо защитаваме интересите на Америка и не правим компромиси“. Следователно е напълно възможно пътуването просто да е рутинна линия за контакти по въпросите на борбата с тероризма или организираната престъпност – теми, по които ФБР и ФСБ продължават диалога си независимо от политическото напрежение. Именно този канал сработи, когато ФСБ подаде сигнал до ФБР за Тамерлан Царнаев – един от бъдещите извършители на атентата по време на Бостънския маратон през 2013 г.

Също толкова възможно е обаче визитата да е съзнателен политически сигнал. Тя се вписва в по-широката серия от контакти на администрацията на Тръмп с Русия, в които попадат срещите на специалния пратеник Стив Уиткоф и на зетя Джаред Къшнър с Путин относно прекратяването на войната в Украйна. Фактът, че домакин е именно ФСБ, а не полицейска или прокурорска служба, измества акцента от правоприлагането към сферата на разузнаването. На база на оскъдните сведения и двете хипотези имат равен коефициент на вероятност – данните просто не са достатъчни, за да се направи категоричен извод.

Необичайното в случая е и самата фигура на пътуващия. Досега външните политически контакти с Москва вървяха по линия на дипломацията и разузнаването – чрез пратеника Уиткоф, Къшнър или директорите на ЦРУ. Но ФБР е служба с предимно вътрешен мандат: контраразузнаване, борба с тероризма и престъпност на територията на САЩ. Поради това директор на бюрото, гостуващ на ФСБ, трудно може да се възприеме просто като поредния епизод от преговорите за Украйна.

Освен това самият момент е изключително чувствителен. Новината се появява тъкмо когато изпълняващият длъжността главен прокурор Тод Бланч се бори за утвърждаване в Сената, а Белият дом подготвя нов пакет от санкции срещу Москва. Посещение в Кремъл, обявено на такъв фон, съчетава демонстрация на близост и натиск в едно и също време, засилвайки въпросите на критиците: какво точно се договаря при тези срещи и на каква цена?

Анализ: Лула извади войната от 1864 г. и разгневи Парагвай

🇵🇾⚔️🇧🇷 Парагвайският журналист и анализатор Франческо Фиорио заяви, че ако страната му не бе приела условията на Бразилия за язовира „Итайпу“, е щяла да бъде мишена на военна инвазия. Той отправи с видима ярост обвинението, което не описва реално подготвяно нападение, а представлява негова субективна интерпретация на думи, изречени от бразилския президент Лула да Силва два дни по-рано.

На 24 юли, обосновавайки нуждата от по-голям бюджет за отбрана пред работници във военния завод „Авибрас“ в щата Сао Пауло, Лула припомни Войната на Тройния съюз и припомни, че „един прекрасен ден Парагвай реши да нахлуе в Бразилия“. Упрекът, представил Парагвай като агресора от 1864 г., предизвика остра реакция в Асунсион и подтикна Фиорио към крайните му заключения.

Точните думи на бразилския президент бяха реторично премерени, но прозвучаха като явна провокация: „На нас ни харесва мирът, но не можем да забравим, че един прекрасен ден Парагвай реши да нахлуе в Бразилия. Нахлу в Корумба.“ Пред същата публика Лула добави, че „по света има луди хора, които искат война“, и защити нуждата от добре подготвени въоръжени сили. Той припомни, че конфликтът от 1864–1870 г. е продължил пет години, поглъщайки средства, равни на пет тогавашни национални бюджета. За местната аудитория в Бразилия това е рутинен аргумент в полза на военните разходи, но за парагвайското общество това прозвуча като подмяна на историческата памет, засягаща най-болезнената национална струна.

Войната на Тройния съюз не е просто поредната глава от учебниците за Парагвай – тя е основополагащата травма на нацията. В този конфликт малката континентална република се изправя срещу мощната коалиция на Бразилия, Аржентина и Уругвай. След пет години сражения Парагвай излиза напълно обезкръвен от една от най-опустошителните войни в историята на Южна Америка. По оспорвани, но широко цитирани оценки, страната губи между половината и две трети от населението си, а процентът загинали мъже в боеспособна възраст е катастрофален. Тази загуба бележи страната в продължение на десетилетия, а разказът за нация, оцеляла срещу тройната коалиция, заляга в сърцето на парагвайската идентичност. Затова, когато главата на държавата, нанесла най-тежкия удар върху парагвайската държавност, представя страната като агресор – и то за да обоснове собственото си въоръжаване – реакцията беше мигновена и надпартийна.

Историческата основа на твърдението обаче е точно толкова спорна, колкото и болезнена. Парагвайският историк Фабиан Чаморо определи думите на Лула като съдържащи „поне полуистини“. Формално Парагвай наистина нанася първия удар срещу бразилска територия: войските на Франсиско Солано Лопес превземат бразилски параход по река Парагвай и в края на 1864 г. напредват към Мато Гросо и Корумба. С причинно-следствената връзка обаче, посочва Чаморо, започва по-рано и на друг фронт. Малко преди това Бразилия се намесва военно в Уругвай, за да подкрепи преврат срещу съюзно на Асунсион правителство. Когато Аржентина отказва на Лопес преминаване през нейна територия, войната се разширява и на юг.

„Парагвай влиза във войната срещу Бразилия от момента, в който Бразилия ненужно и агресивно навлиза в Уругвай“, обобщава историкът. Според него този прочит се ползва с широк консенсус сред изследователи в Парагвай, Уругвай и Аржентина, но остава оспорван в Бразилия. Секретариатът по културата на Парагвай беше още по-категоричен: войната „започна заради военна интервенция на Бразилия, която нахлу в Уругвай със своята армия“.

Политическият отзвук не закъсня. Либералният сенатор Едуардо Накаяма върна упрека, като напомни, че имперската бразилска армия е започнала конфликта с нахлуване в уругвайския департамент Серо Ларго. Независимият депутат Рубен Рубин поиска Бразилия най-накрая да върне военните трофеи, които пази от онова време. Министерство на външните работи в Асунсион обаче се въздържа от официална нота и показа сдържаност, очертаваща границите на инцидента: той остана остър в публичната сфера, но беше задържан извън официалните дипломатически канали.

В тази напрегната атмосфера се включи и Фиорио – комуникатор с виден национално-патриотичен профил, десетки хиляди последователи онлайн и основател на медийния проект GDON. Възмущението му надгради думите на Лула със съвременно обвинение: „Блажени са чилийците и еквадорците, които не се налага да се разправят с напастите на бразилските управници“, написа той и настоя, че „бразилският народ е прекрасен, но имперските му правителства винаги са търсили да подчинят нашата нация“. Оттук Фиорио формулира и своята крайна хипотеза, която се превърна в медийна сензация: Бразилия е щяла да го нападне Парагвай, ако той не беше приел условията по „Итайпу“. Твърдението му няма документална опора – то е реторична проекция, при която историческата обида от Лула се пренася върху настоящия спор като доказателство за задкулисни намерения.

Самият спор за „Итайпу“ е напълно реален и има своите чувствителни моменти, но същността му е далеч от военна инвазия. Язовирът на река Парана, един от най-мощните в световен мащасб, се дели поравно между двете страни съгласно договора от 1973 г. Към днешна дата преговорите са фокусирани върху Анекс C: финансова клауза, която определя цената на енергията и правото на Парагвай да продава неизползвания си дял. Асунсион, който консумира само малка част от половината си, настоява да продава излишъка свободно на бразилския пазар, срещу което Бразилия се съпротивлява.

Към този търговски сблъсък се добавя скорошна обида: през април 2024 г. Асунсион замрази преговорите след като стана ясно, че бразилската разузнавателна агенция ABIN е следила парагвайски държавници по време на разговорите. Скандалът беше възприет като злоупотреба с доверие в ключов момент и в крайна сметка остави дълбока следа. Именно този епизод, а не подготвяна военна инвазия, подхранва усещането за имперски натиск, върху което стъпва реториката на Фиорио.

И все пак, реалната посока на двустранните отношения противоречи на образа на държава, изправена пред нападение. През март 2026 г. Лула и парагвайският президент Сантяго Пеня се срещнаха в Кампо Гранде и се договориха да ускорят прегледа на Анекс C – очевиден сигнал за сътрудничество, а не за конфронтация. И двете правителства имат пряк икономически интерес от сделката, така че нито едно от тях няма полза от разрив заради исторически спорове. Между двете столици се водят търговски преговори с реален залог, а не военна криза.

Разминаването между тези два факта – историческата реплика на Лула и делничния ход на преговорите – е в същината на целия казус. Изречени в защита на военния бюджет и в година на общи избори в Бразилия, думите на президента имат най-вече вътрешна политическа цел: те обосновават бюджета за отбрана пред собственото му общество, а не чертаят военен план спрямо съседен Парагвай. Фиорио прекрачва именно тази граница, интерпретирайки историческата реторика като доказателство за настоящи военни намерения – ход, който разкрива много повече за парагвайската чувствителност, отколкото за бразилските стратегии.

Това, че упрекът засегна Асунсион толкова дълбоко, се дължи на асиметрията в историческата памет. За Бразилия войната от XIX век е далечен епизод; за Парагвай тя остава екзистенциална рана, върху която е изградена националната идентичност. Пресният спомен за шпионския скандал от 2024 г. придава тежест на думата „имперски“ и позволява на популярни гласове като този на Фиорио да превръщат дипломатическото раздразнение в разказ за застрашен суверенитет.

Най-вероятно този случай ще остане просто реторична искра, а не повратна точка в отношенията между двете страни. Мълчанието на парагвайското външно министерство и градивният тон от срещата през март потвърждават това. Истински обрат би имало само при официален протест от страна на Асунсион или при блокиране на преговорите за Анекс C под натиска на обществената обида. Засега обаче спорът остава там, където му е мястото: върху цената на електрическата енергия и паметта за една война отпреди 160 години, а не върху картата на предстоящ военен конфликт.

Бърнам поема Даунинг стрийт с уверение за неизменна подкрепа за Украйна

🇬🇧🤝🇺🇦 Анди Бърнам встъпи в длъжност като премиер на Обединеното кралство и още същата вечер проведе първия си телефонен разговор с украинския президент Володимир Зеленски. Новият лидер на Даунинг Стрийг 10 отправи изричното уверение, че рокадата на върха няма да доведе до никаква промяна в подкрепата за Украйна.

„Ще кажа на президента Зеленски съвсем ясно още днес: промяна няма. Ще бъда зад него на 100%, точно както беше и Кийр Стармър“, заяви новият правителствен ръководител пред Sky News само часове по-рано. Той обяви, че първите си международни разговори ще проведе именно с украинския държавен глава, както и с американския си колега Доналд Тръмп.

Очаква се външната политика да погълне голяма част от дневния ред на новия кабинет в идните седмици и месеци. Бърнам подчерта, че основната му задача в разговора е да потвърди устойчивостта на помощта за Киев. „У президента Зеленски няма да остане и капка съмнение, че подкрепата на Обединеното кралство е непоколебима и решителна. Великобритания ще бъде до него и аз лично ще бъда до него“, заяви той.

Самото предаване на властта се разигра за броени дни. Бърнам, доскорошен кмет на Голям Манчестър, бе обявен за лидер на управляващата Лейбъристка партия на 17 юли като единствен кандидат за наследник на Кийр Стармър. Стармър беше принуден от вътрешнопартиен бунт да обяви своето оттегляне през юни след две години начело на кабинета. В понеделник той връчи своята оставка на крал Чарлз III, а Бърнам пое поста след аудиенция в Бъкингамския дворец, превръщайки се в седмия премиер на страната само за последните 10 години.

Въпреки че основните му ангажименти са свързани с вътрешната политика – поскъпването на живота, младежката заетост, реиндустриализацията на страната, връщането на основните услуги под обществен контрол и разширяването на правомощията на местната власт – той изведе националната сигурност сред ключовите си приоритети още преди да поеме поста и обеща да остане твърдо до украинския народ срещу пълномащабната руска инвазия.

Разговорът се проведе снощи. Зеленски благодари за непрекъснатата политическа и отбранителна помощ и отбеляза, че двете страни са изградили най-силното партньорство в историята на отношенията си, съобщи Kyiv Post. Двамата се договориха за лична среща, на която да обсъдят разширяването на сътрудничеството между двете страни, включително в рамките на антибалистичната коалиция – формат, обявен на 13 юли от общо девет европейски държави и Украйна с цел изграждане на европейски капацитет за ракетна отбрана.

Украинският президент приветства новия британски премиер с готовност за пълноценна съвместна работа още преди провеждането на разговора. „Готови сме да сътрудничим във всички възможни формати. Високо ценим политическата, военната и ценностната подкрепа на Великобритания. Основата на двустранните ни отношения е по-здрава от когато и да било и ще продължим взаимно да се укрепваме. Очаквам разговора ни тази вечер“, заяви той.

Зад уверенията на Бърнам стои богат личен опит. Годините му като кмет на Голям Манчестър бяха белязани от пряка работа с украински градоначалници. Заедно с кмета на Лвов Андрий Садовий и своя колега от Ливърпул Стив Ротеръм той основа мрежата UNBROKEN Cities Network. Инициативата свърза медицински и благотворителни ресурси на западни градове с UNBROKEN – национален център за лечение, протезиране и физическа и психологическа рехабилитация на ранени военни и цивилни, поел грижата за над 16 000 души.

„Ще използвам целия този опит в новата си роля“, обеща Бърнам, поемейки ангажимент да укрепи близките си връзки с кметовете на Киев и Лвов. Още на 10 юли, в разгара на битката за партийното ръководство, той се зарече да запази военната и финансовата помощ за страната и обвърза пряко британската сигурност с евроатлантическата – и с изхода от войната.

Поетите обещания стъпват върху стабилна рамка, която новият кабинет наследява. Споразумението за 100-годишно партньорство, сключено през януари 2025 г. от Стармър в Киев, обвързва двете държави с военна подкрепа от поне 3 млрд британски лири годишно до бюджетната 2030/31 г. и „докато е необходимо“ след това. Въпросната приемственост, потвърдена от Бърнам по телефона, се базира на действащо двустранно споразумение, а не разчита само на личния ангажимент на поредния обитател на „Даунинг стрийт“ 10.

За Киев най-важният сигнал от първия ден на новия премиер беше именно препотвърденото статукво. Подкрепата за Украйна остава една от малкото константни величини в британската политика от февруари 2022 г. насам, поддържана последователно от петима премиери от двете водещи партии. Бърнам потвърди този курс още с първите си ходове във външната политика – броени часове след като встъпи в длъжност.

Иран задържа двама френски дипломати, единият малтретиран; Париж ги изтегля

🇫🇷⚡️🇮🇷 Иранските служби за сигурност задържаха в неделя вечерта двама акредитирани служители на френското посолство в Техеран, които бяха разпитвани в продължение на часове, като единият от тях, беше малтретиран. Париж определи акцията като „изключително сериозно действие на сплашване“, извършено „в грубо нарушение на дипломатическия имунитет, с който се ползват“ двамата, поради което ги изтегля от страната.

„Уведомих външния министър на Иран, че това изключително тежко и недопустимо посегателство срещу неприкосновеността на нашите служители не може да остане без последствия“, написа френският външен министър Жан-Ноел Барро в понеделник в публикация в X.

По думите на Барро двамата са били задържани „без основание“, а след освобождаването са успели да се приберат в посолството, където „вече се намират в безопасност в очакване на завръщането си във Франция в следващите часове“. Министърът, който изрази „подкрепа и пълна солидарност“ с преживяното, подчерта, че служителите водят френските програми в подкрепа на иранското гражданско общество – в частност на творци и учени, „което прави агресията още по-шокираща“. Париж не разкри нито самоличност на двамата, нито коя конкретнаа служба е извършила ареста и къде; до вторник сутринта не беше съобщено и дали вече са напуснали Иран. Техеран не коментира обвиненията – иранската агенция WANA предаде изявлението на Барро като френски „претенции“, без потвърждение или опровержение.

Акцията се разигра в разгара на подновената война между САЩ и Иран. Президентът Доналд Тръмп обяви 60-дневния меморандум от Исламабад за „приключил“ на 8 юли след ирански удари по търговски кораби във водите на Ормузкия проток и оттогава американската авиация нанася удари срещу ирански цели всяка нощ. В нощта срещу понеделник Централното командване на САЩ (CENTCOM) завърши 9-та поредна вълна – по командни центрове, противовъздушна отбрана, брегово наблюдение, комуникационни мрежи, ракетни и дронови позиции, а в понеделник вечер военните обявиха и десета. Ирански медии обявиха взривове от Сирик и Чабахар на юг до Табриз – първи удар по северозападния град от началото на новата ескалация. Президентът Масуд Пезешкиан призна, че Ислямската република „води пълномащабна война“, върховният лидер Моджтаба Хаменей – невиждан публично от началото на конфликта – нарече подписа на Тръмп под примирието „нищожен и невалиден“, а ирански преговарящ обяви, че Техеран суспендира ангажиментите си по меморандума. Външният министър Абас Арагчи, същият, когото Барро уведоми за инцидента, заяви пред официалната агенция ИРНА, че войната ще завърши „с абсолютна военна победа или с преговори“, за които моментът настъпвал едва при „надеждно предимство на терена“.

Цената на подновените боеве расте от двете страни. САЩ изгубиха трима военнослужещи за 3 дни – двама при ирански ракетен удар по авиобаза „Мууафак Салти“ в Йордания в петък и още един в Северен Ирак при контролирана детонация на боеприпас от свален ирански дрон, – с което загиналите американски военни от началото на конфликта станаха 17. Техеран обяви, че само при последните удари са били убити над 50 души, а войната от 28 февруари насам – над 3000 иранци, и отговори с удари по американски съюзници в Залива: под огън попаднаха електрически и обезсоляващи инсталации в Кувейт, като ракети летяха и към Йордания и Бахрейн. Вашингтон междувременно възстанови морската блокада на иранските пристанища и заплаши с удари по електрически централи и мостове, за да принуди Техеран да разхлаби хватката върху корабния си трафик. Трафикът през Ормузкия проток, откъдето преди войната минаваше една пета от световния петрол, на практика е замрял, а петролът от сорт „Брент“ мина 90 долара за барел.

Франция не участва в кампанията и последователно се разграничава от нея. Макрон стана първият западен държавен глава, разговарял с Пезешкиан след избухването на войната (на 8 март) и оттогава проведе с него нови два телефонни разговора. Миналата седмица Барро същевременно повтори, че европейските санкции – върнати, след като Е3 задейства механизма snapback миналата есен – няма да се вдигнат, докато Техеран не се откаже от своята ядрена програма и „дестабилизиращите си действия в региона“.

Арестът е извършен три месеца и половина след като беше затворена най-тежката страница в двустранните отношения между Иран и Франция. Учителите Сесил Колер и Жак Пари бяха арестувани на 7 май 2022 г. на последния ден от туристическа обиколка из Иран, и прекараха над три години в секция 209 на техеранския затвор „Евин“, отредена за политически затворници. През октомври 2025 г. закрит процес ги осъди на 20 и 17 години за „шпионаж в полза на Франция и Израел“ – обвинения, които семействата наричат скалъпени, месец по-късно двамата бяха преместени под домашен арест във френското посолство, а на 7 април 2026 г. в деня преди обявяването на примирието през април, напуснаха Иран по шосе към Баку в дипломатически конвой с посланик Пиер Кошар. Официалната агенция ИРНА представи заминаването като разбирателство за размяна срещу Махдие Есфандиари – иранската студентка, преследвана във Франция по обвинения за подбуждане към тероризъм; Елисейският дворец отрече уговорена размяна.

„Каквото осигури освобождаването, беше текущата ситуация“, каза тогава пред АФП източник от френското външно министерство.

С Колер и Пари Франция смяташе, че е прибрала последните си „държавни заложници“ – формула, с която описва гражданите си, превърнати в разменна монета. Неделната акция посяга към съвсем друга категория: акредитирани дипломати, чиято лична неприкосновеност Виенската конвенция от 1961 г. изважда изцяло от обсега на приемащата държава. И тук Ислямската република има километрично досие: през януари 2020 г. британският посланик беше задържан за кратко в Техеран на бдение за жертвите на сваления от иранската ПВО украински пътнически самолет, а превземането на посолството на САЩ, когато 52 дипломати бяха 444 дни в плен до 1979 г. остава основополагащият пример за отношението ѝ спрямо дипломатически имунитет. Днешният случай обаче се разиграва във воюваща страна – и засяга представители на европейска столица, която стои извън военната кампания.

Какви ще са последствията, Барро не уточни; Париж засега не е обявил нито експулсации, нито промяна в статута на своята мисия в Техеран. Каквото и да избере, ще го мери срещу стойността на самото посолство: същият канал, който опази Колер и Пари в най-тежките месеци и ги изведе през воюващата страна, остава един от малкото западни прозорци към Ислямската република – и тъкмо неговите хора се оказаха мишена в неделя вечерта.

Иран обяви Ормуз за „червена линия“, заплаши инфраструктурата в Залива

🇺🇸⚔️🇮🇷 Иран обяви Ормузкия проток за „неприкосновена червена линия“ и заплаши, че ще опустоши цялата инфраструктура на страните от Персийския залив, ако президентът Доналд Тръмп изпълни заканата си. Заявката дойде по-рано днес, след като през изминалата нощ силите на Централното командване проведоха поредната вълна от въздушни удари срещу цели на Ислямската република, паралелно с възобновената преди няколко дни морска блокада на иранските пристанища – мярка, представяна като средство за отваряне със сила на тесния морски път, затворен миналата събота, след рухването на крехкото примирие между двете страни.

Заплахата е директен отговор на американския президент, който преди два дни заплаши, че „следващата седмица“ ще удари ирански електрически централи и мостове, ако не се завърне на масата за преговори. Говорителят на иранската армия бригаден генерал Мохамад Акраминия заяви, че при изпълнение на тази закана въоръжените сили на страната ще поразят „цялата останала инфраструктура“ в региона, като този път отговорът ще бъде по-суров, по-широк по обхват и по-разрушителен от досегашните удари. Именно това е ходът, който Техеран подготвя в момента като симетрична ескалация: не отделни цели, а цивилни и енергийни обекти във всички страни от Персийския залив, предварително обявени за мишена, ако бъде посегнато на иранската.

Ормузкият проток, през който до началото на войната минаваше около 20% от световните доставки на газ и петрол, остава в основата на ескалацията. Акраминия го определи като „червена линия“, над която Иран запазва твърдия си контрол, и отхвърли американската сметка, че ударите по южните ирански бази могат да го отворят. „Американците смятаха, че като атакуват част от базите ни по южните брегове на страната, ще могат да поемат контрол над този стратегически проток“, каза той. „Ислямска република Иран обаче е способна да упражнява контрол над Ормузкия проток от всяка точка на своята територия и това никога не зависи от брегове и острови.“ Заявката цели да обезсили самата логика на американската кампания – че протокът се държи от крайбрежните позиции, които САЩ поразяват, а не от дълбочината на иранската територия.

Именно затова американските удари се разгръщат все по-дълбоко във вътрешността на страната. В сряда през нощта и четвъртък рано сутринта изтребители, дронове и бойни кораби на Пети флот нанесоха нова серия от удари за четвърта поредна нощ, като за първи път в тази вълна поразиха обекти около столицата Техеран и провинция Семнан, където е разположена част от инфраструктурата за нанасяне на балистични удари. Централното командване съобщи, че продължилите около седем часа удари са били насочени към командни центрове, позиции на зенитно-ракетни комплекси, ракетни и безпилотни способности, но също така и крайбрежни наблюдателни съоръжения, включително в района на водещото иранско пристанище и база на военноморския флот в Бандар Абас, както и срещу остров Голям Томб в самия Ормуз. Налагайки отново морската блокада, американските сили обездвижиха празен петролен танкер, плавал към остров Харг въпреки многократни предупреждения да обърне курса, като поразиха комина му с ракети Hellfire; от вторник насам, по данни на военните, два кораба са отклонени, а трети е изведен от строя.

Иран отговори малко преди зазоряване с удари по американските бази в страните от Персийския залив. Въоръжените сили на Ислямската република (Артеш) съобщиха, че са нанесли удар с балистични ракети по йорданската авиобаза Ал-Азрак, приютила американски самолети, радарен комплекс и сборен пункт за американски военни в Кувейт; Революционната гвардия на свой ред обяви, че е разрушила центъра за спътникова свръзка и радара за ранно предупреждение на базата Али ал-Салем в Кувейт и военен кей в район Шуайба. Монархиите в Залива отчетоха основно прехващания, а не разрушения: Бахрейн, където прозвучаха сирени за въздушна опасност, съобщи, че системите му за ПВО са свалили редица ракетни и дронови атаки срешу кралството; Йордания заяви, че е унищожила няколко навлезли балистични ракети; Кувейт обяви, че отбива „заплаха от вражески дронове“, но призна, че един от неговите бойни кораби бил улучен, при което са били ранени четирима моряци.

Втвърденият тон, наблюдаван от режима в Техеран, е насочен към ескалация, без никакво намерение за връщане назад. Председателят на иранския парламент и главен преговарящ на страната Мохамад Багер Галибаф заяви след първите удари в сряда, че „водим съществена и екзистенциална война с Америка“, а въоръжените сили разполагат с „пълната свобода на действие“. Той свърза съдбата на споразумението с ползата от него за Техеран – ако последният не вижда изгода от меморандума, „няма причина да се придържаме към подобно разбирателство“, но въпреки това остави дипломацията в игра и настоя, че Техеран трябва „да използва и преговорните инструменти“ за защита на своя национален интерес. Военните формулираха условието по-конкретно: единственият път към отваряне на Ормузкия пролив минава през изпълнение от страна на САЩ на всичките 14 точки от меморандума, подписан от двете страни през юни, както и прилагане на „иранските правила“ за корабоплаването през стратегическия воден път.