В утрото на нахлуването френският посланик в Киев предпочете да чака руснаците

🇫🇷🏛️🇺🇦 Рано сутринта на 24 февруари 2022 г. в Киев вече се чуват експлозии и стрелба, но френският посланик няма намерение да напуска украинската столица. „Смятаме, че е по-сигурно да изчакаме руснаците. А след това евентуално да ни експулсират по шосе при по-безопасни условия. Пазете се“, написа той на колегите си в групата на европейските посланици в Signal. Италианският и белгийският му колега отговориха, че са съгласни. „Какъв идиот“, помисли си друг участник в групата. Епизодът е описан във възстановка на събитията, публикувана от нидерландския вестник de Volkskrant на 8 юли 2026 г. Тя разказва как разузнавателните служби на Нидерландия до последно не допускат, че Русия ще нападне.

Вестникът разговаря с 19 души, участвали в събирането на разузнавателни данни или в решения, взети въз основа на тях. Повечето говорят анонимно, а 13 от тях, както и самите служби, са прегледали текста преди публикуване. Участниците в чата не са назовани. По това време Франция в Киев е представлявана от Етиен дьо Понсен, Италия – от Пиер Франческо Дзадзо, а Белгия – от Алекс Ленартс. Дьо Понсен е познат също с периода в София: между 2007 и 2010 г. представлява Франция у нас, а от 2023 г. е начело на мисията във Варшава.

Във възстановката на събитията съобщението е противопоставено на действията на нидерландската мисия. Йенес де Мол, тогавашният посланик на страната, започна да се готви за война още в края на ноември 2021 г. след предупреждение, отправено на 17 ноември от дипломати на САЩ и Обединеното кралство по време на редовната среща на европейските посланици, според което ЦРУ очаква руско нахлуване. На 11 февруари 2022 г. той призова нидерландците, които нямат наложителна причина да остават, да напуснат територията на Украйна и изпрати у дома близките на служителите, а по решение на тогавашния министър на външните работи Вопке Хукстра основният екип от 15 души вече работи от Лвов. Още на 24 февруари министерството решава екипът да напусне и Лвов. Де Мол свали знамето от консулството и на следващия ден бронираните автомобили потеглиха под полицейски ескорт към Полша, без екипът да има къде да нощува. „Контрастът с французите, които до последния момент вярваха в дипломацията, е голям“, пише вестникът.

Според участник в срещата от 17 ноември дьо Понсен е бил на мнение, че САЩ и Обединеното кралство преувеличават заплахата. Според стенограмата от закрито изслушване пред комисията по външни работи на Националното събрание на 4 май 2022 г. дьо Понсен казва: „Тази война беше предвидена: видяхме как се надига бурята.“ По думите му кризата е започнала в края на октомври и началото на ноември 2021 г. със струпването на руски войски по украинската граница. На 19 февруари мисията е призовала сънародниците си незабавно да напуснат Украйна, а за утрото на 24 февруари той каза: „Бяхме готови, въпреки известното вцепенение пред мащаба, който придоби войната.“

Той описва и първото утро на инвазията. В 4 ч. в посолството чуват първите ракети и виждат проблясъци в небето над Киев. В 4:30 ч. събира всички изпратени от Париж служители в сградата под охрана от Групата за намеса на Националната жандармерия (GIGN), пристигнала на предния ден, и създава кризисен щаб. На французите, които не са се вслушали в призива да напуснат страната, екипът му заедно с министерство на външните работи препоръчва да останат по домовете, вместо да тръгват по пътищата, защото „руснаците можеха да бомбардират цялата страна, колкото и да е голяма, и опасността беше навсякъде от сутринта на 24 февруари“.

Последват, по думите му, „четири много трудни дни“. „Всяка сутрин се будехме с въпроса дали руснаците няма да са пред вратата ни на мястото на украинската Национална гвардия“, разказа той. След няколко дни дипломатите започнаха да усещат, че руският план може да се провали или поне че падането на Киев няма да бъде толкова лесно, колкото Путин е смятал, и че руската армия се насочва към опит за обкръжаване на столицата. Тогава Париж взима решение да премести мисията в Лвов. На 28 февруари външният министър Жан-Ив Льо Дриан обяви решението и уточни, че посланикът остава в Украйна.

Същия ден в 17:30 ч. на ул. „Рейтарска“, където се намира френското посолство, се събира колона от около 50 автомобила под охраната на GIGN. Знамето е свалено, дьо Понсен лично сваля табелата, а архивът гори според установената процедура. С французите тръгват японският посланик и италиански дипломати, както и белгийският посланик, който от няколко дни се укрива със своите служители във френската сграда. The Brussels Times съобщи на 2 март, че мисията се мести в сградата на френското посолство, а говорител на белгийското външно министерство потвърди, че персоналът е напуснал страната.

На 30 км от Киев след залез слънце колоната спира на вътрешен контролно-пропускателен пункт. Нервните украински военнослужещи казват, че руските войски са на около 3 км. Чуваше се ракетен и минохвъргачен огън. Колоната се мести, но скоро спира отново, за да не се натъкне на руснаци. Дипломатите отказват да пренощуват в казарма от опасения за ракетен удар и лагеруват в почивна база, а през нощта пада сняг. На другата сутрин колоната продължава и пътува около 36 часа, начело с автомобил на Националната гвардия. Повечето служители се прибират във Франция, а дьо Понсен с основната група от сътрудници се завръща в зоната на бойните действия и стига Лвов на 2 март в 22 ч. „Бяхме единствените, които караха в обратната посока“, каза той пред депутатите.

Италианският представител остана в столицата по-дълго от френския си колега. През нощта срещу 2 март Дзадзо извежда на сигурно място 100 души, сред тях 20 деца, съобщи агенция AGI. На 1 март италианското външно министерство призовава своите сънародници в столицата да напуснат с всички възможни средства и през първите дни на март Дзадзо пристига в Лвов. Италианското посолство е описвано като последното на голяма държава от ЕС, преместено от Киев в друг град на Украйна. Белгия затвори своето. Консулските въпроси поеха нейните дипломати във Варшава, а мисията се върна в украинската столица през юли 2022 г.

De Volkskrant разглежда епизода през по-широка призма: повечето държави в ЕС, включително Германия и Франция, според вестника до последния момент не вярват, че войната идва. Ръководителят на Федерална разузнавателна служба (BND) на Германия е толкова убеден, че война няма да има, че през първата ѝ нощ спи в хотел в Киев и трябва да напусне страната в последния момент. BND потвърждава на 25 февруари, че нейният председател Бруно Кал е в Украйна за „спешни разговори“ и заради бойните действия и затваряне на въздушното пространство се е завърнал по суша. Пътуването е трудно и бавно заради бежанците, които се придвижват в същата посока. Кал оглавява службата до септември 2025 г. След това става посланик при Светия престол. Във Франция началникът на Дирекцията за военно разузнаване (DRM) генерал Ерик Видо напуска поста в края на март 2022 г. Доклад на Министерство на въоръжените сили на страната го упреква в „недостатъчни брифинги“ и непознаване на темите, а според друга версия напускането е част от реформи на дирекцията. Според de Volkskrant това е единственото уволнение след провала на европейските служби.

Френското посолство се завръща в Киев на 15 април 2022 г. и отваря повторно на следващия ден след като 7 седмици работи от Лвов. Там, по думите на дьо Понсен, са представени само 6 държави от ЕС: Унгария, 2 балтийски държави, Хърватия, Италия и Франция. „Макар да напуснахме Киев от последните и се върнахме сред първите, не ние останахме най-дълго“, каза той пред депутатите. Полският посланик Бартош Цихоцки, добави дьо Понсен, е единственият представител на страна членка на ЕС, който изобщо не е напускал Киев. В началото на юни 2022 г. Зеленски връчва държавни отличия на Цихоцки и на папския нунций архиепископ Висвалдас Кулбокас. Тогава той благодари на „онези, които не напуснаха Киев през тези 99 дни“, както и на дипломатите, останали в града, докато са могли, и на онези, които бързо се върнаха.

45 години след убийството на Садат мирът с Израел остава в сила

🇪🇬🕊️🇮🇱 На днешния ден се навършват точно 45 години от убийството на египетския президент Ануар Садат, а подписаният от него две години и половина по-рано мирен договор с Израел остава в сила. На 6 октомври 1981 г. Садат е застрелян в столицата Кайро по време на военен парад по повод осмата годишнина от началото на войната с Израел през 1973 г. Извършители са 4 униформени мъже, начело с лейтенант Халид ал-Исламбули, които спират с камион пред трибуната, откриват интензивен огън с автомати и хвърлят гранати. Според хронологията, която американското списание Time публикува на две седмици по-късно, стрелбата започва около 12:40 ч. и Садат умира два часа по-късно.

Над трибуната шест изтребителя Mirage 2000 оставят цветни следи в небето, когато камион, теглещ оръдие, спира точно пред нея. Трима от униформените стрелят от каросерията, а четвъртият скача от седалката до шофьора. Американският дипломат Алфред Атъртън, гледал парада от трибуните за дипломати, разказва в устните си спомени, записани за Асоциацията за дипломатически изследвания и обучение (ADST), че Садат се изправя, за да отговори на поздрав, докато в същия миг срещу него започват да летят гранати. Двама от нападателите са цивилни и носят заети униформи, съобщи AP; един от двамата военни е сержант от запаса Хюсеин Абас Мохамед.

Садат умира след два часа, а по официалното заключение, цитирано от Time, причината са силен нервен шок и вътрешен кръвоизлив в гръдната кухина. Сведенията за броя на загиналите се разминават между източниците: Time отчита 5 убити и 28 ранени, сред които и 4 американци, AP в репортаж от април 1982 г. говори за Садат и още 7 загинали, а по-късни справки дават 11 мъртви, включително Садат. Сред убитите са коптският епископ Самуел и генерал-майор Хасан Алам. Вицепрезидентът Хосни Мубарак, седнал до Садат, се разминава с порязвания по лявата ръка. Няколко часа след това той обявява смъртта на Садат и говори за убийство от „престъпни и предателски ръце“.

Пътят до тази трибуна започва през ноември 1977 г., когато Садат заявява, че е готов да отиде в Йерусалим: Държавният департамент на САЩ посочва 9 ноември като дата на изявлението. Още на същия месец той говори пред Кнесета, израелския парламент. По време на срещата в Кемп Дейвид между 5 и 17 септември 1978 г. Садат и израелският премиер Менахем Бегин постигат съгласие за рамка за мир с посредничество от американския президент Джими Картър. Нобеловият комитет присъжда наградата за мир за 1978 г. на двамата „за съвместно договорения мир между Египет и Израел през 1978 г.“. Самият договор е подписан във Вашингтон на 26 март 1979 г.

Арабският свят отговаря с изолация. През 1979 г. Арабската лига спира членството на Египет и премества седалището си от Кайро в Тунис; Египет е приет обратно в Лигата едва през 1989 г. По думите на Брус Ридел, тогавашен анализатор на ЦРУ по Египет, до 1981 г. повечето араби считат египетския държавен глава за „предател и изгнаник“, предал палестинската кауза, сключвайки споразумението в Кемп Дейвид. В самия Египет договорът е отхвърлен от Мюсюлмански братя и левицата, към началото на септември 1981 г. Садат разпорежда арест на над 1500 души, сред които много членове на ислямистката група „Джихад“, но също и коптският папа Шенуда III и други духовници, интелектуалци и активисти от различни идеологически лагери.

Два дни след убийството, на 8 октомври 1981 г., въоръжени ислямисти превземат сградата на службите за сигурност в Асют, в Горен Египет, и стрелят от покрива ѝ, докато военни самолети не ги принуждават да се оттеглят. Първоначалните полицейски сведения са за 20 убити полицаи, а седмичникът на управляващата партия Mayo, цитиран от UPI на 11 октомври, говори за 54 убити и над 100 ранени; полицията съобщава за шестима убити и четирима ранени нападатели.

Погребението на 10 октомври събира най-голямата група западни лидери в Близкия изток от години, пише американският вестник The Christian Science Monitor на 9 октомври, и преминава при „видимо отсъствие на арабски лидери“. Рейгън изпраща трима бивши президенти: Картър, Форд и Никсън, а Бегин настоява да върви пеша заради еврейската събота. Според вестника към 9 октомври 1981 г. само Судан и Мароко от арабските държави са обявили, че ще изпратят свои представители на траурната церемония: президентът на Судан Джафар Нимейри и премиерът на Мароко Маати Буабид, и двамата политически близки до Садат.

Предаването на властта става бързо. За временен държавен глава е назначен председателят на Народното събрание Суфи Абу Талеб, който веднага обявява извънредно положение, а на 14 октомври 1981 г. Мубарак полага клетва като президент. Той остава на поста близо 30 години, чак до оставката си през 2011 г. след революцията в разгара на Арабската пролет, а извънредното положение, обявено при встъпването на Абу Талеб и удължавано непрекъснато, изтича на 31 май 2012 г.

В чистките след убийството на Садат е арестуван и лекарят Айман ал-Зауахири, който според Ридел е стоял в периферията на заговора и по-късно става известен като наследник на Осама бин Ладен като лдиер на терористичната мрежа Ал-Кайда. Процесът започва през ноември 1981 г. – на неговото първото заседание Исламбули признава, че е ръководил групата, скочила от камиона и щурмувала трибуната. По съобщение на AP от 15 април 1982 г. между 5:30 и 7:00 ч. в отдалечена армейска база са екзекутирани петима осъдени: Исламбули и сержантът Мохамед са разстреляни, а цивилните Абдел Хамид Абдел Аал, Ата Тайел и Абдел Салам Фараж са обесени, след като Мубарак отхвърля молба за помилване. AP определя Фараж като водач на „Джихад“, обвинен, че е участвал в планирането на атентата и осигуряването на оръжие.

10 дни по-късно, на 25 април 1982 г. Израел завършва своето доброволно изтегляне от Синай с изключение на градчето Таба, с което Египет си връща владението на полуострова, който е превзет от Израел в рамките на Шестдневната война от 1967 г. Смъртта на Садат има последици и извън Египет. Няколко седмици след нея израелският министър на отбраната Ариел Шарон попитал военните си разузнавачи как би реагирал Мубарак на нахлуване в Ливан, а те отговорили, че Мубарак „ще направи малко или нищо“, докато Садат вероятно е щял да се откаже от договора, за да защити своята репутация. Успокоен от тази оценка, Шарон започва инвазията през юни 1982 г. Войната създава условията за клането в Сабра и Шатила, извършено от ливански фалангисти, и се явява ключов катализатор за създаването на ливанската Хизбула с решаващата подкрепа на режима в Иран. Ридел свързва с последиците от инвазията и атентатите срещу американското посолство и казармите на Корпуса на морската пехота през 1983 г. в Бейрут, довели до стотици жертви.

Мирният договор издържа теста на времето и други изпитания, без да бъде денонсиран. През септември 1982 г. след клането в Сабра и Шатила, Кайро отзовава посланика си в Тел Авив: по данни на The Christian Science Monitor от 21 септември това е първото отзоваване от сключването на мира, а Египет запазва както самото споразумение, така и нормализацията на отношенията. Нов египетски посланик, Мохамед Басиуни, предава акредитивните си писма на израелския президент Хаим Херцог през септември 1986 г. През март 1989 г. Израел връща Таба след арбитраж и така завършва изтеглянето от египетските земи, заети през 1967 г. Малко след началото на палестинската интифада през септември 2000 г. Кайро отново отзовава посланика си и изпраща нов посланик едва през март 2005 г., когато постът заема Мохамед Асим Ибрахим.

В своята реч от 6 октомври 2025 г. по повод 52-годишнината от войната египетският държавен глава Абдел Фатах ас Сиси отправя поздрав към духа на „великия лидер, покойния президент Мохамед Ануар Садат“, когото нарича „герой на войната и мира“. В същата реч президентът казва, че мирът трябва да почива на справедливост, за да оцелее, а не да се налага със сила, че истинският мир в региона изисква независима палестинска държава, а системата за поддържане на мира, изграждана от САЩ от 70-те години насам, трябва да бъде запазена.

В анализ от 31 август 2026 г. Нурхан Хефзи от Carnegie Endowment определя отношенията между Египет и Израел като изпаднали в безпрецедентна политическа и дипломатическа парализа след войната срещу Хамас в Газа: Кайро прекрати акредитирането на новия израелски посланик и постът остава незает близо година. Двете страни се обвиняват взаимно в нарушаване на приложението за сигурност към договора, което забранява разполагането на тежки военни сили в граничните зони без предварително съгласуване: Египет смята за нарушение израелската окупация на коридора „Филаделфи“ по границата с Газа, а Израел смята за нарушение разгръщането на египетски дивизии, за което се съобщава, и изграждането на военна инфраструктура в зона С на Синай край границата. Въпреки това през декември 2025 г. двете държави се поздравиха с нов газов договор, който разширява споразумението от 2018 г. и удължава срока му до 2040 г. Според The Times of Israel сделката е на стойност почти 35 млрд. долара, а ръководителят на Държавната информационна служба на Египет Диа Рашуан я нарича „чисто търговска сделка“, с нулеви политически измерения. Хефзи тълкува израелското съгласие като начин да бъдат запазени каналите за връзка и да се избегне допълнителна изолация.

Същата авторка стига до заключение, че газовата сделка може временно да постави напрежението под контрол, но при продължаващия конфликт в региона не може да служи като устойчива рамка за двустранно сътрудничество или като път към налагане на траен мир, докато не бъдат решени истинските първопричини за конфликта. Оценката за следващите 12 месеца се опира по-скоро на историята на самия договор: при отзоваванията на египетския посланик през 1982 и 2000 г. Кайро понижава нивото на отношенията, но не денонсира договора, а сега Египет и Израел се обвиняват взаимно в нарушения на приложението за сигурност и въпреки това са сключили газовата сделка. Затова формалното денонсиране на договора от Египет или Израел е крайно малко вероятно.

Лавров нарече края на западното присъствие в Афганистан „освобождение“ и похвали талибаните

🇷🇺🤝🇦🇫 Руският външен министър Сергей Лавров нарече края на западното присъствие в Афганистан „освобождение“ и оцени управлението на талибаните досега като „доста успешно“, при откриването на осмото заседание на Московския формат за консултации по Афганистан – механизъм за диалог, действащ от 2016 г. „Мощната военна машина на САЩ и съюзниците от НАТО се сломи пред бойния дух и устойчивостта на афганистанците. Окупаторите бяха принудени да се разбягат. Националното правителство, дошло на власт начело с движението на талибаните, постави територията на страната под контрол и, трябва да се признае, я управлява доста успешно.“

Пасажът завършва мисълта, започнала с отбелязването на годишнина: по думите на Лавров през август се навършват пет години от „освобождаването на страната от 20-годишната западна окупация“. Движението „Талибан“ пое властта през август 2021 г. след изтеглянето на САЩ и НАТО. Като доказателства за неговия успеха Лавров посочи сигурността, борбата с наркотиците и търговията. Силовите структури на страната водят безкомпромисна борба с „Ислямска държава“ и други терористични групировки, продължи Лавров: убити са стотици бойци и са предотвратени няколко нашумели нападения, включително срещу чужденци и посолства. Производството на опиати в страната е спаднало с 90% от 2022 г., посочи Лавров, позовавайки се на оценки на Службата на ООН по наркотиците и престъпността. По думите му външната търговия с над 100 държави е нараснала през 2025 г. до 14 млрд. долара. Западните страни, добави Лавров, са изолирали Афганистан от международната финансова система „под предлог за защита на правата на човека“ и според него са присвоили националните му банкови активи.

В същата реч обаче Лавров призна, че хуманитарната обстановка „остава сложна“, позовавайки се на данни от ООН, според които през зимата 2026–2027 г. над 17 млн. афганистанци или почти половината население ще се сблъскат с недостиг на храна, а нуждаещите се от помощ се очаква да достигнат 22 млн. Световната продоволствена програма съобщи на 4 август, че 14 млн. афганистанци страдат от остър глад, а дейностите за хуманитарна помощ за годината са финансирани едва на 26%. Числата не съвпадат: Лавров прогнозира за зимата, а програмата описва положението в началото на август. ЮНЕСКО отчете на 11 август, че 2,4 млн. момичета са извън средното образование заради забраната на властите в Кабул.

При срещата си с афганистанския външен министър Амир Хан Муттаки Лавров каза, че „5 години са кратък срок за преодоляване на последиците от много десетилетия окупация, но постиженията на правителството ви са очевидни и ние ги приветстваме“. Русия е първата и към момента единствената страна в света, която официално признава правителството на талибаните. Това се случи на 3 юли 2025 г. Преди това Върховният съд на Руската федерация беше спрял действието на забраната на движението в Русия на 17 април 2025 г.

Седмото заседание беше през октомври 2025 г. Осмото събра Афганистан, Индия, Иран, Казахстан, Китай, Киргизстан, Пакистан, Таджикистан, Узбекистан и домакина Русия; Беларус и Египет бяха гости на форума. Той приключи без общо заявление. Специалният пратеник на Кремъл за Афганистан Замир Кабулов обясни, че при изготвяне на документ се е стигнало до „противоречие между нашите афганистански и пакистански колеги“: талибаните възразили, че в текста Афганистан се споменава твърде често във връзка с тероризма. По думите му същите изрази присъстват в текста от 2025 г. Кабул обаче твърди, че оттогава отношенията с Исламабад са претърпели промяна. Форматът остава форум за координация на сътрудничество в региона, добави Кабулов, а не за изясняване на спорове между две държави.

Специалният представител на Пакистан Мохамад Садик заяви на заседанието, че тероризмът продължава да стои в основата на проблемите на Афганистан, че над 4700 пакистанци са били загинали за 3 години от тероризъм с произход от Афганистан, чийто корени се крият във „връзката между режима на талибаните и терористичните групи“. Муттаки отхвърли обвиненията и каза, че няма доказателства пакистанските удари да са елиминирали реални заплахи. На същото заседание Лавров похвали борбата на талибанските власти с терористичните групи, а пакистанският пратеник обвини режима им във връзка с такива групи.

Лавров отново посочи, че е категорично неприемливо да се разполага военна инфраструктура на НАТО на територията на Афганистан и на съседните държави „под какъвто и да е предлог“. На 18 септември 2025 г. президентът на САЩ Доналд Тръмп заяви, че се опитва да си върне авиобаза Баграм, която американската армия напусна през 2021 г. На 7 октомври 2025 г. общото заявление на седмото заседание определи като неприемливи опитите на държави да разполагат военна инфраструктура в страната и съседните държави. Тази година общ текст няма, така че формулировката не е включена в документ.

Пекин поиска частна стая за почивка на Си Дзинпин в Западното крило

🇺🇸🏛️🇨🇳 Китайската страна е поискала от САЩ частна стая в Западното крило, в която Си Дзинпин да почива между събитията на държавното си посещение във Вашингтон, и е отказала работен обяд с президента Доналд Тръмп на 24 септември. Това съобщава The Wall Street Journal, като се позовава на хора, запознати с подготовката на визитата. В стаята е имала право да влиза само съпругата му Пън Лиюан, а програмата на визита, продължила едва 2 дни, е останала с около 5 часа без събития.

Стаята, наричана „стая за изчакване“, не е била достъпна за никого друг от китайската делегация, дори за началника на кабинета на Си Цай Чи. Около месец преди пътуването авансовият екип на Пекин е отказал работния обяд между Си и Тръмп, насрочен за 24 септември, единствения пълен ден на срещата. През май в Пекин двамата са обядвали заедно. Китайските представители са обяснили на американските си колеги, че предпочитат Си да има повече време за почивка. Вечерта на 23 септември, след кацането на авиобаза Андрюс, делегацията не е насрочила никакви дейности за него. На 25 септември в Националния архив на САЩ той е прекарал около 10 минути, далеч по-малко от предвиденото от американските организатори.

Денис Уайлдър, бивш старши директор за Китай в Съвета за национална сигурност на САЩ, организирал три държавни визити по времето на Джордж Буш-младши, описва стаята като нещо безпрецедентно. При посещенията на Джуничиро Коидзуми от Япония, Джон Хауърд от Австралия и Ху Дзинтао, предшественика на Си, „никога не сме правили нещо такова. Необичайно е“, казва той пред WSJ. Двустранната среща на 24 септември е започнала към обяд и свършила към ранния следобед. След нея Си е напуснал територията на Белия дом и не се е върнал до държавната вечеря. „Учудващо кратко е за такава среща“, отбелязва Уайлдър за времето, отредено на съдържателния разговор между лидерите на двете най-големи икономики.

WSJ допуска умората от пътуването като обяснение. Си е бил току-що след около 14-часов полет от Пекин, а часовата разлика може сама да е обяснение за част от промените, особено през нощта на пристигането. Вестникът сравнява и графика на самия Тръмп в Пекин. Екипът му е предвидил там блокове необвързано време (executive time) в продължение на два дни, а според правителствения дайджест на президентските дейности Тръмп е давал интервюта за Fox News в част от тях.

По данни на източниците на WSJ екипът на Си е строил програмата около това колко дълго може да стои, колко далеч може да върви и кога трябва да спре. Според изданието случаят предлага рядък поглед към „появяващите се физически ограничения“ на 73-годишния държавен глава. Към това WSJ прибавя кадри. При слизането от самолета на базата Андрюс Си е хванал с едната ръка парапета, а с другата Пън Лиюан. На стълбите на Националния архив Си и Пън отново са държали ръце по цялото изкачване и по преценка на вестника, направена по кадрите, той се е опирал на съпругата си за физическа опора, а не просто е държал ръката ѝ. Китайските държавни медии са изрязали и двата епизода от централното си вечерно излъчване. WSJ посочва, че Си отдавна държи Пън за ръка на официални поводи, жест, необичаен за китайски лидер, който държавните медии представят като знак на привързаност.

Потвърдено заболяване статията не съобщава. WSJ напомня, че въпроси за здравето му възникват отдавна: след европейската му обиколка през 2019 г. се появи видео, което според вестника показва леко накуцване и подпиране на подлакътниците на стол. На срещата на БРИКС в Делхи Си пропусна вечерята на лидерите на 12 септември. По-рано WSJ писа, че причината е неразположение, според хора, запознати със случая. Индийската агенция PTIсъобщи, че Си се е прибрал в хотела си да почива.

Минсин Пей, професор по мениджмънт в колежа „Клермонт Маккена“, разграничава два отделни случая: лидер, който изобщо не може да функционира, и ръководител с физически затруднения, но работоспособен ум. При първия партията би трябвало бързо да намери наследник, при втория би изчакала и политиката би се променила трудно, както през последните години на Мао Дзедун. Според Пей надпреварата между желаещите наследят Си може да тласне някои фракции към агресивни политики, чрез които да спечелят предимство във вътрешната борба. Си е концентрирал повече власт от всеки китайски лидер след Мао и не е определил наследник, а на практика Китай няма институционализиран ред за избор на човек, който да държи трите му длъжности: генерален секретар на партията, президент и председател на Централната военна комисия.

Към 4 октомври 2026 г. публичен отговор на Пекин или на Белия дом по публикацията не е известен. Освен удължаването на търговското примирие с два месеца, оповестено от министъра на финансите Скот Бесент, сред малкото твърди договорки от визитата е обещанието за още две срещи на лидерите тази година, пише The Hill, докато преговорите за регулации в изкуствения интелект, дългосрочните търговски споразумения, сигурността на Тайван и освобождаването на задържани в Китай американци останаха на заден план. Двете срещи са на форума за Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество (APEC) в Шънджън на 18–19 ноември, където домакин е самият Си, и на Г-20 в Маями на 14–15 декември.

Алиев нарече САЩ и Китай двете свръхдържави и не назова Русия

🇦🇿⚔️🇷🇺 Президентът на Азербайджан Илхам Алиев заяви пред VIII конгрес на управляващата партия „Нов Азербайджан“ в Баку, че светът има две свръхдържави – Китай и САЩ – и „трета няма“, с което махна Русия от кръга на свръхдържавите и сложи Пекин и Вашингтон начело на световната йерархия. На 3 октомври украински и руски издания, сред тях ua.news, Обозреватель, EADaily и руската служба на The Moscow Times, го представиха в заглавията си като унижение на Путин и изключване на Русия от списъка.

Пасажът е част от изложението за външната политика на Баку пред 960 делегати в Центъра „Хейдар Алиев“. Точно преди него Алиев спомена стратегическите партньорства с 10 държави от ЕС и каза, че напоследък са настъпили две исторически събития: „Установихме отношения на стратегическо партньорство с Китай и Америка“. След това той посочи декларацията за всеобхватно стратегическо партньорство с Китай, както и Стратегическата харта със САЩ и заяви: „Това са двете свръхдържави на света, трета няма.“

Той добави, че договарянето на правила между тях на основата на взаимно разбиране е решаващо за целия свят. Алиев посочи, че между Китай и САЩ „естествено се обсъждат въпроси и има известна конкуренция“. Азербайджан е стратегически партньор и на двете, подчерта президентът. По думите му тези партньорства говорят за доверието към страната и нейната дума въпреки малкото ѝ население и територия. В същата реч той каза, че войните около страната продължават по целия ѝ периметър, че международен механизъм за спирането им няма и вероятно няма да има и че международното право е напълно рухнало. В обсъждания бюджет за следващата година за отбрана и сигурност са предвидени близо 9 млрд. маната.

Алиев очерта световна йерархия, в която Русия няма място редом със САЩ и Китай. Путин не е споменат, но категоричното „трета няма“ изключва Москва от тази водеща двойка. Към 3 октомври няма официален коментар от Кремъл или руското външно министерство. Понятието „свръхдържава“ влиза в употреба с книгата „The Super-Powers“ на Уилям Фокс от 1944 г. Тогава той изброява три държави: САЩ, СССР и Британската империя. В подредбата на Алиев днешна Русия остава извън върха.

Икономическите показатели очертават мащаба на разликата. По отношение на икономиката прогнозата на МВФ от април предвижда за САЩ около 32,4 трилиона долара за 2026 г., а за Китай – около 20,9 трилиона. Русия е с около 2,7 трилиона и се нарежда на 9-то място, след Германия, Япония, Великобритания, Индия, Франция и Италия. Това е около 8% от икономиката на САЩ и около 13% от китайската. По военни разходи Стокхолмският международен институт за изследване на мира (SIPRI) отчита за 2025 г. 954 млрд. долара за САЩ и 336 млрд. за Китай. Русия е трета със 190 млрд. — около 20% от американските средства и на 50% от китайските. Ядреният арсенал обръща подредбата. Според годишника на SIPRI от 8 юни 2026 г. Русия и САЩ държат заедно около 83% от 9745-те бойни глави във военните запаси на света, а Китай – около 620, или около 6%. По този показател Русия е в първата двойка, а Китай не е.

Декларацията и Хартата, на които Алиев се позовава, предхождат конгреса. Декларацията за всеобхватно стратегическо партньорство с Китай беше подписана на 23 април 2025 г. в Пекин по време на държавната му визита в Китай. Лидерите присъстваха и на подписването на 20 документа за сътрудничество. Хартата със САЩ беше подписана на 10 февруари 2026 г. в Баку от Алиев и вицепрезидента Джей Ди Ванс и стъпва на меморандума от тристранната среща във Вашингтон през август 2025 г. и предвижда маршрута „Тръмп“ между Азербайджан и ексклава му Нахичеван през територията на Армения. Русия беше оставена извън посочените от Алиев стратегически партньорства, въпреки че Баку и Москва имат собствена декларация за съюзническо взаимодействие, подписана от Алиев и Путин в Москва на 22 февруари 2022 г. без срок на действие.

Преди това отношенията с Москва преминаха през открита дипломатическа криза. На 25 декември 2024 г. пътнически самолет Embraer 190 на Azerbaijan Airlines, летящ от Баку за Грозни, се разби в района на Актау в Казахстан. Загинаха 38 от 67-те души на борда. През юни 2025 г. двама азерски граждани загинаха в ареста при акция на руската полиция в Екатеринбург. Баку образува дело за убийство и изтезания, а на съд в столицата остави за четири месеца в ареста двама ръководители на Sputnik Азербайджан.

След това отношенията започнаха да се подобряват. На 9 октомври 2025 г. в Душанбе Путин отбеляза, че е поднесъл извиненията си за трагедията във въздушното пространство на Русия и е изразил съболезнования на семействата на загиналите. Като причини той посочи украински дрон във въздуха и технически дефект на руската ПВО и обеща обезщетения. В разговора беше отчетен и ръст на търговския оборот: с около 6% през 2024 г. и с над 16% към октомври 2025 г. На 15 април 2026 г. външните министерства на двете страни обявиха съвместно, че са постигнали уреждане на случая, включително с обезщетения, и че причината е неумишлено поразяване от система за ПВО във въздушното пространство на Руската федерация. Не беше оповестен точният размер на сумите. На 17 юли руският външен министър Сергей Лавров заяви, че всички последици от катастрофата са уредени. На 1 септември Алиев и Путин разговаряха в Бишкек в кулоарите на срещата на Шанхайската организация за сътрудничество, а на 7 септември – по телефона, за хуманитарно, търговско и икономическо и партньорство. Кремъл обяви, че двамата са се разбрали да засилят контактите между двете страни на различни равнища. Конгресът на партията се състоя 25 дни по-късно.

Алиев изолира Русия в политическата си подредба на света само 25 дни след разговор с Путин за засилени контакти. Декларацията от 2022 г., уреждането на случая с катастрофата и договореното на 7 септември са в сила. Към 3 октомври няма съобщение за промяна в тези двустранни рамки. На този фон изключването на Москва от кръга на свръхдържавите показва пределите на сближаването: контактите с Кремъл не поставят Русия наравно с Пекин и Вашингтон в оценката на азерския президент.

Два дни преди оставката Вучич назначи бивш разузнавач за посланик в Москва

🇷🇸🕵️ Драган Владисавлевич, бившият директор на Службата за военно разузнаване на Сърбия, беше назначен за посланик в Руската федерация. Президентът Александър Вучич е подписал указа на 25 септември, два дни преди да подаде оставка като президент. Документът излезе на 29 септември в сръбския държавен вестник „Службени гласник“ и влезе в сила на следващия ден. Владисавлевич идва от Баку, където беше посланик от май 2021 г. Начело на дипломатическата мисия в Москва ще замени Момчило Бабич, който беше отзован по-рано през месеца.

Указът е подписан в последните дни, в които Вучич упражняваше своите президентски правомощия. На 26 септември, ден след подписа, той разговаря около 1 час по телефона с руския президент Владимир Путин. Темите бяха газовото споразумение, което изтичаше на 30 септември, и сръбската петролна компания NIS с мажоритарен руски собственик, която се намира под санкции от САЩ от октомври 2025 г. Според Вучич той е уведомил Путин за оставката, подадена на 27 септември вечерта, а от следващата сутрин функциите на държавен глава изпълнява председателката на Народното събрание Ана Бърнабич от неговата Сръбска прогресивна партия (СНС).

Коментирайки предстоящите избори в Сърбия, Министерство на външните работи на Руската федерация заяви, че цени високо дългогодишния личен принос на Вучич за двустранните отношения, които според Москва са поддържани въпреки постоянния натиск върху Белград да се откаже от приятелството с Русия. На следващия ден главният директор на „Сърбиягаз“ Душан Баятович обяви, че газовото споразумение е удължено до края на годината при същите условия – около 318 евро за 1000 кубически метра. На същия ден Службата за контрол на чуждестранните активи (OFAC) към Министерство на финансите на САЩ удължи до 30 октомври лиценза, с който NIS работи под санкции, както и разрешението унгарската MOL да преговаря за покупката на руския дял.

Владисавлевич е роден през 1962 г. в Лапово, Централна Сърбия. Завършва Военновъздушната гимназия в Мостар и Военновъздушната академия в Задар през 1985 г. Служи като военен пилот и преподава тактика в академията. През 1996 г. завършва и Генералщабната школа в Белград. В Агенцията за военно разузнаване (ВОА) към Министерство на отбраната, започва като самостоятелен референт и оглавява отдела за анализи и оценки през 2004 г. В периода 2005-2009 г. е аташе по отбраната в Турция, след което се връща обратно в агенцията като заместник-директор. През 2010 г. е произведен в бригаден генерал. Става директор през 2012 г., назначен от президента Борис Тадич малко преди майските избори, които извеждат СНС на власт.

Новата власт не го оставя на поста. В средата на януари 2014 г. е освободен с указ на президента Томислав Николич, без да е посочена причина, а два месеца по-късно генералът е пенсиониран. На държавна служба го връща правителството на Вучич, който междувременно е станал министър-председател. На 26 март 2015 г. Владисавлевич оглавява, първо като временно изпълняващ длъжността, току-що създадената Канцелария за координация в преговорния процес с временните институции за самоуправление в Прищина, Косово. Канцеларията координира изпълнението на договорките, постигнати в Брюксел с посредничеството на ЕС. През пролетта на 2016 г. например Владисавлевич обявява началото на признаването на университетските дипломи. Ръководи я до назначението си за посланник в Баку през 2021 г. от Вучич, който към онзи момент вече е президент. От 2015 г. насам на всички постове, които заема, е бил назначен от Вучич: в канцеларията – от неговото правителство, в Баку и Москва – с неговите укази

Белград разчита на Москва и Пекин неприемането на Косово в ООН. Русия, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, не признава обявената през 2008 г. независимост и, както Китай, може да наложи вето върху приемането на Косово в организацията. В речта, с която обяви оставка, Вучич заяви, че който спечели доверието на избирателите, трябва да устои на натиска за отказ от Косово, а Сърбия трябва да продължи по европейския си път и да запази връзките с „традиционните приятели на Изток“. Посолството в Москва сега се поема от човека, който шест години координира сръбската страна в преговорите с Прищина.

Неговият предшественик има различна биография. Момчило Бабич, роден през 1952 г. в Печ. Лекар и бивш професор по социална медицина в Медицинския факултет в Белград, през 90-те години той е директор на болницата „Бежанийска коса“ и членува в Главния съвет на Социалистическата партия на Сърбия. Местното издание Nova.rs го описва като близък до семейството на Слободан Милошевич. След падането на режима напуска партията, а по-късно влиза в СНС. До февруари 2022 г. е посланик в Словакия, а указът за неговото преместване в Москва излиза ,две седмици преди руската инвазия в Украйна. На мястото на партиен кадър с медицинска кариера Вучич поставя генерал от разузнаването, координирал преговорите за Косово.

Московският вестник „Комерсант“ обяснява назначението с предстоящите избори, цитирайки неназовани източници в Белград, запознати с позицията на политическото ръководство, според които Вучич е напълно уверен в победата на СНС на 25 октомври и последващото си избиране за премиер, поради което е искал в Москва да има „абсолютно лоялен“ на себе си човек.

Смяната на посланика е част от по-широка ротация. С указите, обнародвани на 22 и 29 септември, Вучич отзовава общо 12 посланици: освен в Руската федерация и Азербайджан, още във Ватикана, Мароко, Белгия и Португалия, а след тях в Словения, Полша, Армения, Индия, Япония и Египет. Никой от указите не посочва причини, а Бабич е прекарал в Москва над 4 години, така че отзоваването му само по себе си се възприема като обичайна смяна в края на мандата. Ротацията обаче обяснява защо позицията се освобождава, но не и кой я заема и кога. Владисавлевич е отзован от Баку в същия пакет от укази като Бабич, което показва, че е било решено още тогава. Назначението е подписано, преди президентските правомощия да преминат към Бърнабич, а нов държавен глава трябва да бъде избран до края на декември.

Годините му в Баку съвпадат с първия договор на Сърбия за азерски газ. През ноември 2023 г. двете страни договориха доставки на до 400 милиона куб. метра годишно до 2026 г. през интерконектора с България.

Вучич много вероятно е искал каналът към Кремъл да остане в ръцете му и напускане на президентството. Подсказват го три неща: човекът, чиито назначения след 2014 г. зависят изцяло от него; моментът, в който той все още имаше правомощието да назначава посланици; и седмицата, в която газът и NIS бяха обсъдени в личния му разговор с Путин. В отношенията с Русия предстоят два близки крайни срока. Лицензът на NIS изтича на 30 октомври, 5 дни след парламентарния вот, а газовото споразумение между двете държави – в края на декември. Дотогава Сърбия трябва да избере и нов президент. Ако разговорите за NIS и газа Вучич води като лидер на СНС или кандидат за премиер, посолството ще работи като негов личен канал. Ако ги поемат Бърнабич и правителството, Москва ще е получила обикновен посланик с необичайна биография.

Москва отлага решението дали Путин ще отиде на Г-20 в Маями

🇺🇸✉️🇷🇺 Руският президент Владимир Путин все още не е решил дали да приеме поканата за срещата на върха на Г-20 в Маями и ще реши едва когато наближи датата на провеждане, 14-15 декември. Ако отиде, това ще бъде първото му лично участие във форума от 2019 г. и първото събиране на лидери в западна държава, на което присъства от началото на пълномащабната инвазия в Украйна.

Решението зависи от „цяла съвкупност от фактори“, сред които подготовката на съдържанието и от „общия геополитически контекст“, каза на 3 октомври Денис Агафонов, шерпа на Руската федерация в Г-20 и шеф на Експертното управление на президента. Шерпата е личният представител на държавния глава, който се занимава с предварителни договорки на дневния ред и текста на декларацията. Агафонов говори в руското посолство във Вашингтон след заседание на шерпите на групата. „Към момента окончателно решение дали президентът ще участва в това събитие в Маями, или няма да участва, все още не е формулирано“, каза той и добави: „Трябва да има смисъл, заради който да се дойде. Вероятно решението ще се взема въз основа на това.“ Според Агафонов президентът Доналд Тръмп „доста ясно“ се е изказал в полза участието на Путин.

Държавният секретар на САЩ Марко Рубио обяви поканата на 23 септември след своя разговор със Сергей Лавров в кулоарите на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. „Смятаме, че това е възможност той да общува не само с президента, но и с други световни лидери“, посочи Рубио. Нова среща между Тръмп и Путин „не е обсъждана“, уточни той, но ако се открие възможност „и срещата има цел, това би било добре“. Говорителят Дмитрий Песков отправи благодарности, но в интервю за „Вести“ от 27 септември призна, че решение все още няма: „Ще бъдат взети предвид всички обстоятелства. Но във всеки случай Русия ще участва активно в работата на двадесетката.“

Условието на Агафонов отговаря на условие, вече поставено от Вашингтон. На 22 септември в Ню Йорк, до президента Володимир Зеленски, Тръмп заяви, че Путин би се видял с него отново, но „за Маями не знам“, и уточни, че иска да го направи, „когато сме готови за мирно споразумение“. На 1 октомври Песков описа същия ред от руска страна. За икономическите проекти, които специалният пратеник Кирил Дмитриев е обсъждал с американската администрация, той заяви: „За наше съжаление американците продължават да обвързват целия този процес, въпреки очевидната изгода, с уреждането в Украйна“ и допълни: „Смятаме, че бихме могли и да не чакаме, а да работим за своя изгода още сега.“ Кремъл изключи разговор между президентите на Русия и Украйна в Маями още на 12 септември. „Това е невъзможно“, категоричен беше Песков пред AFP и кани Зеленски в Москва.

За последно Путин участва лично в среща на Г-20 в Осака през юни 2019 г. На следващите издания в Бали, Ню Делхи и Рио де Жанейро от 2022 до 2024 г. Русия беше представена от Лавров, докато в Йоханесбург през ноември 2025 г. руската делегация беше предвождана от Максим Орешкин, заместник-ръководител на президентската администрация. Южна Африка е страна по Римския статут, учредителния договор на Международния наказателен съд, и има задължение да изпълни заповедта за арест, издадена през март 2023 г. на Путин за незаконната депортация на хиляди украински деца. САЩ не са страна по статута.

Поканата беше отправена 8 дни след като Министерството на правосъдието на САЩ повдигна обвинения на 5 души, обвинени в работа за руските спецслужби. Сред тях са бившият полковник от руските служби Юрий Храмеев и синът му Кирил, офицер от Федералната служба за сигурност (ФСБ). Прокуратурата на Южния окръг на Ню Йорк съобщи, че мрежата е предлагала 40 000 долара за „елиминирането“ на известен руски дисидент, който живее в района на Вашингтон. И петимата обвиняеми остават на свобода на територията на Руската федерация. Висшият представител на ЕС по външната политика Кая Калас свърза обвиненията с поканата към руския държавен глава на 24 септември. По думите ѝ руските офицери „получават заповеди лично от президента Путин“, а решението на САЩ „очевидно е грешен път да се нормализират хора, които започват войни“. Европейската комисия заяви, че ЕС ще осъди руската агресия срещу Украйна и на форума в Маями, независимо дали Путин ще присъства.

Агафонов коментира и покана, която не е изпратена: Южна Африка, която е пълноправен член на групата, не е получила такава. В края на ноември 2025 г. президентът Тръмп я изключи заради отказа ѝ да предаде председателството на американски дипломат при закриването на форума в Йоханесбург. Месец по-късно Рубио покани Полша да заеме „полагащото ѝ се място“ в групата. Според Агафонов колегите му от Южна Африка „се оказаха волунтаристки изключени от този процес“, въпреки че Г-20 взема своите решения с консенсус. Така Русия, чийто президент е поканен, защитава члена, когото домакинът е отстранил.

Агафонов, Тръмп и Песков поставят участието на Путин във Флорида в един и същ спор. САЩ настояват за уреждане в Украйна и чак тогава за лични срещи и икономически проекти. Москва иска проектите веднага и оставя участието на Путин открито, докато не види смисъл. Затова поканата става разменна монета: при липса на рамка за примирие в Украйна е по-вероятно Русия да изпрати делегация, както го прави от 2022 г. вместо Путин да пътува лично.

Русия изгонва унгарски дипломати от три мисии, без да назове броя

🇷🇺🏛️🇭🇺 Русия разпореди група служители на унгарското посолство в Москва и генералните консулства в Санкт Петербург и Казан да напуснат страната в двуседмичен срок, без да съобщи колко души засяга мярката. Министерството на външните работи обяви решението на 1 октомври и го описа като ответна мярка за изгонването на 10 руски дипломати от Будапеща на 8 септември – първият подобен случай в страната от 2018 г.

Унгарският шарже д'афер Габор Гергич беше привикан в министерството на 1 октомври сутринта и получи „решителен протест“ срещу „безоснователното и откровено неприятелско искане“ на унгарските власти. Посолството се ръководи от повереник, тъй като Будапеща няма посланик в Москва от края на юли, когато отзова Норберт Конкой заедно с още 24 посланици, сред които тези във Вашингтон, Лондон и Киев.

„Унгарското правителство приема за сведение решението на руската страна, което оценяваме като ответна стъпка на предишната унгарска мярка. Унгария не е заинтересована от ескалация на дипломатическото напрежение, но остава при взетото по-рано решение, основано на мерки за националната сигурност“, заяви в отговор унгарското външно министерство, което отбеляза, че работата на мисиите в Руската федерация е осигурено без прекъсване, а дипломатическото присъствие на страната се запазва.

Министърът на външните работи Анита Орбан, която не е роднина на бившия премиер Виктор Орбан, обяви на 8 септември, че десетте лица са водили в Унгария дейност, „недопустима за дипломат според Виенската конвенция“, имайки предвид договора, който урежда статута на дипломатите. Решението дойде над четири години след масовите европейски експулсирания на руски дипломати. В първите два месеца след руското нахлуване в Украйна 25 държави от ЕС и НАТО изгониха над 400 руски дипломати, а Унгария не изгони нито един. Предишното ѝ публично изгонване през 2018 г. засегна един дипломат и беше жест на солидарност с Обединеното кралство след отравянето на Сергей Скрипал. Според разследващата мрежа VSquare през май вече след смяната на властта, Унгария е изгонила още един член на руската мисия, но без да го обяви.

Преди изборите през април независимото руско издание „Агентство“ преброи в посолството на Москва в Будапеща 47 служители, от които 15 свързани с руските разузнавателни служби. Изгонените са около една пета от този състав. Андраш Телкеш, бивш ръководен служител на унгарското разузнаване, каза пред BBC, че шпионската дейност е била разследвана още преди вота, но правителството на „Фидес“ не е позволило да се предприемат действия.

Публичната реторика на Кремъл на 8 септември беше по-остра от съдържанието на обявената днес мярка. На 8 септември говорителката на министерство на външните работи Мария Захарова обеща, че отговорът на „русофобското лоби в Будапеща“ ще бъде „твърд и болезнен“. Посланикът Евгений Станиславов нарече стъпката „безпрецедентна неоснователна ескалация“ и заплаши, че ще последва „достоен отговор“. След 23 дни обявеният отговор включва протест, група служители без уточнен брой и двуседмичен краен срок. Съобщението не предвижда закриване на посолството или на двете консулства и не обявява други мерки.

Практическият ефект на мярката зависи от броя на засегнатите служители, който остава неясен, и тяхното разпределение между трите мисии. Телкеш предупреди пред BBC още на 8 септември: „Ако в отговор от Москва бъдат изгонени 10 унгарски дипломати, това на практика ще затвори унгарското посолство там.“ Будапеща твърди, че мисиите ще продължат да работят. Броят на заминалите до средата на октомври ще покаже доколко ще бъде засегната работата на унгарските мисии.

Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков изведе на преден план икономиката още същия ден. За евентуален ефект над икономическите връзки той каза пред журналисти: „За съжаление, не бих го изключил напълно.“ Песков призна, че сегашното унгарско ръководство се отнася към Москва много различно от времето на Виктор Орбан, и добави: „Все пак досега те бяха предпазливи с прибързаните стъпки в икономическите отношения. Логиката диктува те да продължат и се надяваме тази логика да надделее.“

През 2025 г. Унгария беше най-големият вносител на руски петрол и газ в ЕС, с покупки за 4,8 млрд. евро, по данни на софийския Център за изследване на демокрацията. Делът на руския суров петрол в унгарския внос е стигнал 93% при 61% през 2021 г. При газа делът е нараснал за същия период от около 60% до над 90%. Премиерът Петер Мадяр е определил 2035 г. като краен срок за тази зависимост, въпреки че ЕС е договорил прекратяване на вноса на енергоносители от Русия до края на 2027 г.

Дипломатическият спор се наслагва върху два големи икономически въпроса: бъдещето на АЕЦ „Пакш II“ и присъствието на OTP в Русия. Министърът на икономиката и енергетиката уточнява, че тогава ще приключи прегледът на разширението на АЕЦ „Пакш“ с два реактора ВВЕР-1200 на „Росатом“. Той обхваща договори, икономика на проекта и място на централата в енергийния микс, а след него кабинетът ще определи „дали тази централа ни е нужна, или не“. Паралелно най-голямата унгарска банка OTP ревизира присъствието си в Руската федерация и обмисля пълно изтегляне, съобщи Bloomberg. Изпълнителният директор Петер Чани посочи като причини „стратегическия интерес към балтийските страни и ограничен напредък в изтеглянето на допълнителни дивиденти от Русия през последната година“. OTP твърди, че политическите аргументи не играят роля в решенията ѝ.

Руското дъщерно дружество на OTP обслужва около 2 млн. клиенти на дребно и през първото полугодие на 2026 г. е донесло 18,3% от нетната печалба на групата. По собствена оценка на OTP продажба в настоящите условия би донесла загуба около 5% от пазарната стойност на бизнеса. Балтийският интерес, споменат от Чани, е Luminor, третата по големина банкова група в Естония, Латвия и Литва. През юли OTP се договори да я купи от консорциум, воден от Blackstone и норвежката DNB, в най-голямата сделка в историята си.

Сделката се разглежда от Европейската централна банка и финансовият надзор на Естония, които водят консултации с регулаторите в Литва и Латвия, а решение се очаква през следващите седмици, съобщава Bloomberg. Литовската централна банка отбеляза, че присъствието на OTP в Руската федерация повдига „основателни въпроси“, а естонският надзор определи руския бизнес на групата като една от основните теми в оценката. Естонският финансов министър Юрген Лиги беше по-остър и нарече това присъствие „морален позор“.

Засега Москва и Будапеща държат спора в дипломатическата плоскост. Руската страна не обяви никакви икономически мерки, а унгарската заяви, че няма интерес от допълнителна ескалация и не обяви ответна стъпка. Практическият ефект на обещания от Захарова „болезнен“ отговор ще зависи най-вече от броя на изгонените и отражението върху работата на мисиите. По-широк тест за отношенията ще бъдат прегледът на „Пакш II“ и регулаторното решение за покупката на Luminor, при което руският бизнес на OTP е една от водещите теми. Именно към икономическите връзки насочи вниманието Песков, заговаряйки за „логиката“ на взаимодействието.

📸 Снимка: Изглед през оградата на унгарското посолство в Москва, 29 март 2018 г. (REUTERS/Maxim Shemetov)

Естония отбелязва 32 години от изтеглянето, обвързано с датата за Германия

🇪🇪🪖🇷🇺 Министерство на отбраната на Естония отбеляза днес 32 години от окончателното изтегляне на руските войски от Естония и Латвия. То приключва на 31 август 1994 г. в деня, в който руската армия се изтегля напълно от Германия. Съвпадението не е случайно, а резултат от целенасочена стратегия на Талин в сферата на дипломацията. По думите му е настъпил „истинския край на Втората световна война“ за Прибалтика и цитира тогавашния президент Ленарт Мери: „Днешният ден бележи края на най-тъжната глава от нашата история.“

Мащабът на военното присъствие, което трябва да се ликвидира, обяснява защо преговорите продължават от 1991 до 1994 г. Към 20 август 1991 г., когато Естония възстановява независимостта си, съветската армия държи над 570 бази и съоръжения в страната. В тях са разположени около 35 000 военнослужещи в страна с население от 1,3 млн. души – по близо един съветски военен на всеки 37 жители. Естонската обществена медия ERR посочва и по-висока цифра – над 40 000 души, но в нея са включени и семействата на военните.

Решаващият външен ориентир за крайния срок обаче остава в Берлин. С договора „2+4“ от септември 1990 г. Русия се задължава да изведе Западната група войски от територията на Германия. Дълги години същата минаваше за най-мощното единично военно звено в света и към 1990 г. наброява 340 000 военнослужещи и още 210 000 членове на техните семейства. Крайният срок за изтеглянето е 31 август 1994 г. В него стоят германско финансиране, международно внимание и политическа гаранция от най-високо равнище.

Естонската дипломация правилно отчита какво следва от това: евентуален самостоятелен срок би могъл да бъде предоговарян, докато срок, обвързан с германския, би бил значително по-труден за отлагане. От този момент задачата на Талин е да не позволи на Москва да отдели естонския случай от германския.

Москва навлиза в преговорите с график, който е далеч по-удобен пред себе си. През 1992 г. руската страна предлага 2002 г. като възможен краен срок, но след това обещава 1997 г. Талин отхвърля и двата варианта. Истинският лост на Русия обаче не бе само графикът, а гражданският статут на рускоезичното население. Дипломацията на Москва обвърза открито по-нататъшното извеждане на войските с промяна в позицията на Естония по въпроса за гражданството. Страната така и не променя закона си, но прави отстъпки в други направления.

Международният натиск не остава само на думи. На 25 ноември 1992 г. Общото събрание на ООН приема без вот резолюция 47/21, озаглавена „Пълно изтегляне на чуждестранните военни сили от териториите на балтийските държави“. Текстът призовава за ранно, подредено и цялостно извеждане на военните сили от Естония и Латвия и възлага на генералния секретар да съдейства чрез добрите си услуги.

Документът говори за чуждестранни сили, разположени без съгласието на приемащите държави, и по този начин де факто подкрепя балтийската правна теза за характера на съветското присъствие, а не съветската версия за доброволно присъединяване. Талин работи по същата линия пред в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа и в Съвета на Европа, с подкрепата на САЩ и Швеция. По разказа на дипломати в Талин по онова време президентът Бил Клинтън е представил Мери пред Борис Елцин като човек, постигащ онова, което си е поставил за цел.

Балтика обаче не си връща пълния контрол върху територията с един общ акт. Процесът преминава през три различни споразумения, а последиците от тях се разплитат чак до края на десетилетието.

Литва минава първа. Споразумение, подписано на 8 септември 1992 г. от двамата министри на отбраната, определя като краен срок 31 август 1993 г. Москва го спазва: последните руски военни напускат литовска територия малко преди полунощ на посочения ден. Оттук идва и особеността на датата – 31 август е денят на извеждането и за трите балтийски държави, но не в една и съща година.

Латвия приема по-тежък компромис със суверенния си контрол. На 30 април 1994 г. в Москва президентът Гунтис Улманис и премиерът Валдис Биркавс подписват с Елцин споразумение за извеждане на войските, но цената е продължаващото руско управление на радиолокационната станция Скрунда-1 в Курземе до 1998 г. Рига постига изтеглянето на руските войски, но временно запазва на своя територия чужд военен обект извън пълния си контрол.

Естония постига своето на 26 юли 1994 г. в Москва. Мери и Елцин подписват онова, което в Талин наричат Юлските споразумения и което уточнява 31 август като окончателен срок. Заседанието не започва гладко, като по думите на останалия от него анекдот Елцин се опитва да разчупи задънената ситуация с покана за водка. Мери избира „Абсолют“, за да покаже, че отношенията между Талин и Москва трябва да бъдат също толкова ясни и недвусмислени.

Зад анекдота стои конкретна цена. Успоредно с договора за извеждането Естония е ангажирана с правата и социалните гаранции на руските военни пенсионери, които остават да живеят в страната. 4 дни по-късно, на 30 юли е подписан отделен договор за обезвреждането на ядрения учебен център в Палдиски, където Балтийският флот обучава екипажи на атомни подводници с помощта на два реактора.

Самото изтегляне е подробно документирано. През август 1994 г. от Естония са изведени повече от 350 бронирани машини, няколко десетки танка, стотици камиони и над 30 тона ракети. В Берлин същия ден Елцин и канцлерът Хелмут Кол изпращат последните около 2100 военнослужещи от Западната група с церемония в Шаушпилхаус на Жандармския пазар.

Червената армия влиза в германската столица през април 1945 г. – половин век по-късно руските войски, наследили съветското военно присъствие, напускат в едно и също денонощие и Германия, и крайбрежието на Прибалтика. Тогавашните репортажи описват ликуващи хора по улиците на Талин и Рига, а естонското министерство и днес измерва същия исторически интервал: 54 години между първото съветско нахлуване и последното изтегляне на войските.

Тук приключва празничната част и започва онова, което съобщението на естонското ведомство оставя на заден план. Последният руски войник и последният руски военен обект в Балтика са две различни дати.

В Палдиски руски специалисти остават за поне още календарна година, а площадката минава изцяло под естонски държавен контрол едва на 30 септември 1995 г. В Латвия станцията Скрунда-1 продължава да се работи до 1998 г. Международна инспекция на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа удостоверява изключване на 4 септември 1998 г., а самият обект е предаден на латвийските власти на 21 октомври 1999 г.

Скрунда-1 се намира на около 100 км западно от Рига и до деня на предаването в комплекса не са били допускани нито латвийски официални лица, нито журналисти. Ако се измерва не само присъствието на войски, а пълното прекратяване на руската военна инфраструктура под руски контрол, реалният край на това присъствие в Балтика идва през есента на 1999 г. – пет години след датата, която се отбелязва днес.

Веригата се затваря политически и стратегически през 2004 г., когато Естония, Латвия и Литва влизат в НАТО на 29 март и в Европейския съюз на 1 май. Именно към този край на историческата последователност сочи и хаштагът, с който естонското ведомство завършва публикацията си: #NeverAloneAgain.

Защо Талин изважда датата на преден план точно сега, си личи най-отчетливо в сигурността на въздушното пространство и бюджета за отбрана.

На 19 септември 2025 г. три изтребителя МиГ-31 навлязоха в естонското въздушно пространство над остров Вайндлоо във Финския залив и останаха там 12 минути, без полетен план, с изключени транспондери и без радиовръзка с естонския въздушен контрол. Прехватът беше извършен от италиански F-35 от базата Емари. Естония поиска консултации по член 4 от Вашингтонския договор, а Северноатлантическият съвет осъди действията на Москва.

Мисията Eastern Sentry, стартирала след навлизането на дронове от Русия в Полша на 10 септември 2025 г., оттогава поддържа усилено дежурство по източния фланг.

Не всичко, което навлиза във въздушното пространство на страните от Прибалтика, обаче е руско, и Талин е съвсем наясно с това. Серията нарушения над Литва, Латвия, Естония и Финландия от началото на годината е свързана с украински дронове, изпратени към руските терминали Уст-Луга и Приморск и често отклонени от курса си вследствие на руската електронна война.

Рига и Талин официално приемат това обяснение, а на 10 април трите балтийски държави отхвърлят с общо изявление руското твърдение, че тяхна територия се използва за удари срещу Русия. Естонската оценка следователно прави разграничение между отклонени безпилотни апарати и съзнателно упражняван руски военен натиск. Заплахата, срещу която страната се въоръжава, се свързва преди всичко с руски бойни самолети, военния потенциал отвъд границата и възможността за пряка военна ескалация, а не с всеки засечен апарат.

Бюджетът е другата половина от отговора. След заседание на правителствения съвет по сигурността на 18 март 2025 г. премиерът Кристен Михал обяви, че от 2026 г. страната ще отделя поне 5% от БВП за отбрана. Одобрената инвестиционна програма издига средното ниво до 5,4% за периода до края на десетилетието, а самият Михал предупреди, че дори това може да се окаже недостатъчно занапред.

Успоредно с това НАТО пренарежда командната структура за региона, а германско-нидерландският корпус е определен за отбраната на Естония и Латвия. Така Алиансът формализира това, което Естония настояваше отдавна да получи: отбрана от ден №1 на евентуална атака, а не някакво символично предно присъствие, предназначено да задейства съюзническата реакция едва след загуба на територия.

Урокът от 1994 г. трудно може да бъде пренесен механично в настоящето и Естония вероятно разбира това по-добре от външните участници. Извеждането на руски войски успява в условия, при които Москва зависи силно от западно финансиране и международно признание, начело на държавата стои президент, с когото в рамките на непосредствени преговори все още могат да бъдат постигнати компромиси, а Вашингтон има готовност да превърне изтеглянето в политическо условие. Нито едно от тези три условия не съществува в този си вид днес.

Външният натиск обаче не е цялото обяснение. Подписаните документи показват и втори механизъм: това изтегляне е постигнато срещу конкретни насрещни отстъпки. Договорът за социалните гаранции на руските военни пенсионери и срок от 4 години за Скрунда-1 е само част от политическата цена на споразуменията. Те показват, че дори при значително по-благоприятно за Прибалтика съотношение на международни сили Москва приема изтеглянето срещу договорени компенсации и отстъпки.

Именно затова в по-широк стратегически прочит днешната публикация е не само юбилейна. Тя съдържа и практически урок: датата е постигната, защото малка държава успява да обвърже собствения си въпрос с международен проблем, който по-големите сили вече са решили да приключат.

📽️ Видео: Цяла нощ продължиха естонските празненства за окончателното изтегляне на руската армия от тяхна територия. В столицата среднощни фойерверки отбелязаха настъпването на свободата от съветската окупация. Руско-съветски войски са разположени в Естония от 1939 г. Тогава СССР окупира трите държави от Прибалтика съгласно тайните протоколи на пакта Молотов-Рибентроп.

Резаи отрече заговор срещу сина на Тръмп и постави условия за Ормуз

🇮🇷📺🇺🇸 Съобщенията за подготвяно покушение срещу най-малкия син на президента Доналд Тръмп са лъжа, заяви секретарят на Върховния съвет за национална сигурност на Ислямска република Иран Мохсен Резаи. Отричането прозвуча в интервю за „Ал-Манар“ – телевизията на Хизбула, излъчено в четвъртък, 27 август, и цитирано от Reuters. В същия разговор Резаи посочи условията, при които Техеран е готов да разреши възстановяването на корабоплаването през Ормузкия проток.

Резаи даде интервюто от пост, който заема от по-малко от три седмици. С указ от 9 август върховният лидер Моджтаба Хаменей го постави начело на съвета, който координира отбранителната и външната политика на страната. Преди това 71-годишният генерал е командвал Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC) в продължение на 16 години – до 1997 г.

Повод за въпроса стана предаване, което самата иранска държавна телевизия излъчи три дни по-рано. На 24 август Канал 3 показа материал, произведен от медии, свързани с гвардейците, под заглавието „Къде и как да убием Барън Тръмп?“. В записа се твърди, че движенията на 20-годишния студент се следят изцяло, като са посочени университетът му, автомобилите от ескорта и разположението на охраната. Споменава се и награда от 10 млн. долара за убийството му – сума, която не е потвърдена от източник извън предаването.

Американската служба, охраняваща президентското семейство, реагира във вторник, 25 август. „Известно ни е за видеото и разследваме всичко, което може да бъде възприето като заплаха срещу охраняваните от нас лица“, заяви говорителят на „Сикрет сървис“ Нейт Херинг. Това е първият известен случай, при който иранска държавна медия назовава поименно сина на президента. През юли свързаната с гвардейците агенция „Тасним“ публикува материал за охраната на Мелания Тръмп.

Резаи отрече наличието на заговор, но не и самото излъчване. Каналът, показал материала, е държавен, а опровержението не обхвана неговото съдържание. Подобна реторика срещу семейството на американския президент присъства в иранските консервативни медии от февруари насам, когато Али Хаменей беше убит в началото на съвместната американско-израелска операция. Тя се развива под понятието „кисас“ – възмездие по равна мяра. Към момента няма публична реакция от самия Тръмп.

Втората основна тема в интервюто беше Ормузкият проток. По думите на Резаи посредници са поискали от Техеран да формулира условията, при които ще позволи възстановяването на корабоплаването, и Иран подготвя списък с тях. Сред исканията е прекратяване на войната в региона. Досегашната иранска позиция обвързва отварянето на протока с вдигането на американската морска блокада и прекратяването на ударите по иранска територия.

Иран е договорил с Оман маршрут, който преминава през омански и ирански териториални води, каза още Резаи чрез преводач в същото предаване. По думите му корабите ще преминават по определен централен канал, ако Съединените щати изпълнят исканията на Техеран.

Това не е първото подобно съобщение. На 15 август говорителят на иранското министерство на външните работи Есмаил Багаи заяви, че е постигнато разбирателство за картата на прохода. Тогава той уточни, че пакетът, включващ карта и съвместно изявление, все още не е готов. Потвърждение от Оман не последва.

Багаи посочи и три условия за пълното възстановяване на корабоплаването: оттегляне на американските искания, вдигане на морската блокада и изплащане на репарации. На 25 август Абас Арагчи и оманският му колега Бадр ал-Бусаиди излязоха в Техеран със съвместно изявление за временен коридор и проект за разминиране. Двамата се договориха техническите преговори за постоянно трасе да продължат. Бусаиди заяви, че обявяването на временния проход е близо, но не представи въпроса като окончателно решен.

Заместник-министърът на външните работи Казем Гарибабади уточни пред „Тасним“, че преговорите за постоянния маршрут ще продължат между 30 и 60 дни. Съгласуването на трасе с Мускат не означава, че протокът е отворен, добави той. Иран продължава да не го смята за такъв.

В деня на интервюто в Техеран се намираше катарският премиер шейх Мохамед бин Абдулрахман Ал Тани. Това беше първото посещение на толкова високо ниво от Доха след началото на войната на 28 февруари. С Арагчи той обсъди поетапен план, който включва временния коридор за корабоплаване и общия проект за разчистване на мините. Ал Тани постави условие усилията да зачитат суверенитета на съседните държави и свободата на корабоплаването в Залива.

Но спорът не се отнася само до трасето, а и до това дали проходът изобщо може да се смята за затворен. От юни насам американските сили организират нощни преминавания през южната лента, намираща се в омански води. Съдовете се движат в колони с изключени транспондери и без съпровод от бойни кораби. На тази основа Тръмп определя протока като отворен, докато Техеран отказва да го признае за такъв.

Разминават се и данните за обема на трафика. На 19 август американски представители съобщиха пред Axios за среднодневен износ от близо 10 млн. барела през водния път. Търговските компании, които наблюдават движението през протока, отчитат приблизително наполовина по-малък обем.

Формално протокът е затворен от 28 февруари, а Иран обяви затварянето му на 4 март. Петролният транзит е спаднал до около 5 млн. барела дневно при близо 20 млн. преди войната. Катарският износ на втечнен газ показва сходно свиване – 18 товара за шест месеца при 509 през предходната година.

Ударите по плавателни съдове също не са прекратени. На 14 август иранско нападение порази танкер на ADNOC, а при друг удар на 18 август загина моряк. В четвъртък неидентифициран снаряд подпали танкер край оманския бряг. Пожарът беше потушен, а екипажът остана невредим.

Географията превръща Мускат в неизбежен участник във всяка договореност. В най-тясната си част протокът е широк 21 морски мили. При териториални води, простиращи се на 12 мили от иранския и оманския бряг, не остава отделен международен коридор – всяка част от водния път попада под юрисдикцията на едната или другата държава.

Поради това всяко трасе изисква съгласието както на Техеран, така и на Мускат. Същата особеност позволява на иранската страна да представи като договореност нещо, което оманската страна все още определя само като намерение.

Липсва и по-широката политическа рамка, в която разговорите за протока би трябвало да се впишат. Срокът на Исламабадския меморандум изтече на 17 август, без страните да го подновят. Междувременно Централното командване обяви възстановяването на морската блокада още на 13 юли и я въведе в сила на следващия ден.

Условията, посочени от Резаи, са по-широки от техническите договорености, по които работят посредниците. Искането за прекратяване на войната в региона обхваща както ливанското направление, така и ударите по иранска територия. Катарското и оманското посредничество обаче е съсредоточено върху техническа договореност за един маршрут и разчистването на мините.

Поради това е вероятно временен коридор да бъде обявен, преди протокът да бъде официално отворен. За обявяването на коридора е необходимо съгласие между Техеран и Мускат, докато пълното отваряне зависи от изпълнението на искания, отправени към Вашингтон.

Има обаче основания и за алтернативния сценарий. Гарибабади определи срок от 30 до 60 дни за техническите преговори, а ал-Бусаиди заяви, че временният проход може да бъде обявен скоро. Ако този график бъде спазен, обявяването на коридора и отварянето на протока могат да съвпаднат.

Тази оценка би получила потвърждение при съвместно иранско-оманско съобщение, съдържащо дата за влизане на договореността в сила, последвано от транзит, надхвърлящ сегашните 5 млн. барела дневно. Тя би била отслабена от ново едностранно иранско съобщение без потвърждение от Оман или от удар срещу търговски съд в дните след обявяването.

Техеран отрече покана за мекканския пакт и потвърди разговори за сигурност

🇮🇷🛡️ Иран не е получавал покана да се присъедини към отбранителния пакт, подписан от Саудитска Арабия, Турция и Пакистан в Мека. В същото време обаче той е получил предложения за разговори с трите държави по въпросите на регионалната сигурност. Това заяви на брифинг в понеделник Есмаил Багаи, говорител на иранското министерство на външните работи, цитиран от индийската новинарска агенция ANI.

Думите му опровергават твърдение, което обиколи света през почивните дни. В събота ръководителят на агенция „Хане мелат“ Мехди Рахими заяви пред ливанската телевизия „Ал-Маядин“, че „Иран беше поканен да се присъедини към споразумението от Мека и въпросът се разглежда“. Рахими допълни, че държавите от Западна Азия „вървят към регионален чадър за сигурност“, което беше определено като „победа за Иран, защото страната отдавна призовава за такъв“. За по-малко от денонощие интервюто беше препечатано от Jerusalem Post, Firstpost, Kurdistan24 и The Media Line.

„Хане мелат“ е информационната агенция на иранския парламент и отразява работата на депутатите, а не външната политика на страната. Самият Рахими не заема държавен пост. Нито една от четирите страни не потвърди думите му. В интервюто остана неуточнено кой точно е отправил покана, кога тя е достигнала до Техеран и какви задължения биха произтекли от евентуалното членство.

Багаи обаче не отрече всичко. „Не сме получавали покана за присъединяване към пакта от Мека, но бяха отправени предложения за разговори по регионалната сигурност с тези държави“, гласи изявлението му. Следователно наличието на покана за членство е отречено, но такзи за консултации е потвърдена. Първото би означавало обвързване с клауза за колективна отбрана; второто е разговор в сферата на дипломацията, който може да се проведе и без подобен ангажимент.

Споразумението от Мека беше подписано на 7 август в двореца „Ал-Сафа“ от саудитския принц Мохамед бин Салман, турския президент Реджеп Ердоган и пакистанския премиер Шехбаз Шариф. От съвместното изявление след края на церемонията стана ясно, че според него въоръжен нападение срещу една от трите подписали държави ще бъде считано за нападение срещу всички и оставя възможност за присъединяване на нови участници. Турският външен министър Хакан Фидан сравни механизма с чл. 5 за НАТО и подчерта, че той не е насочен срещу Иран или която и да било друга държава. Освен това Фидан посочи Египет като естествен следващ партньор.

Исламабад води кампания за разширяване на споразумението още от неговото подписване. Министърът на отбраната Хаваджа Асиф заяви, че вратите не могат да останат затворени за други страни и договорката не бива да се превръща в „затворен клуб“. Външният министър Исхак Дар я описа като „чисто отбранителна по характер“ и отворена за всеки, готов да спазва нейните принципи. Експертите, потърсени от Al Jazeera след подписването, подредиха възможните кандидати според близостта до трите страни: първо Катар и Кувейт, а след тях Азербайджан, Сирия и Йордания. Иран не присъстваше сред посочените кандидати.

Иранската реакция към споразумението не беше враждебна. На 10 август Багаи отбеляза, че Техеран няма причина да се тревожи от новия съюз, който беше определен като знак, че страните в региона са осъзнали, че сигурността „не е стока, която може да се купи от фалшиви посредници“. Ръководителят на иранската дипломация Абас Арагчи приветства подписването и призова за единство между мюсюлманските народи. Твърдението на Рахими не противоречи на тази линия, но отива една крачка отвъд официално заявеното.

Изявлението на Багаи дойде в деня, в който командващият пакистанската армия фелдмаршал Асим Мунир пристигна в Техеран. Това е третото му посещение в страната от началото на годината след визитите през април и май. Пристигането му беше обявено в неделя от иранското външно министерство, а не от Пакистан. Мунир се среща с новото военно ръководство на страната домакин: командващия Корпуса на гвардейците на ислямската революция генерал-майор Ахмад Вахиди, началника на Генералния щаб генерал-майор Али Абдолахи и секретаря на Върховния съвет за национална сигурност Мохсен Резаи. По време на срещата бе придружен от вътрешният министър Мохсин Накви.

Мунир дойде в момент, когато преговорите нямат действаща рамка. Меморандумът от Исламабад, сключен на 17 юни от президентите Доналд Тръмп и Масуд Пезешкиан с посредничество от Пакистан, изтече без да бъде подновен на 17 август. Иран поставя като условия вдигането на морската блокада, прекратяването на петролните санкции и размразяването на финансови активи. В същото време финансовият министър Скот Бесент обяви нов санкционен пакет, описван като най-тежкия в историята. Така Пакистан едновременно е съавтор на текста от Мека и основният канал за комуникация между Техеран и Вашингтон.

Багаи не уточни кой е отправил предложенията за разговори. Сравнението между двете (отхвърлена покана за членство и потвърдена такава за консултации), обявени в деня на посещението – насочва към Исламабад като най-вероятния инициатор. Това обаче е извод от съвпадението меж ду двете събития във времето, а не информация, потвърдена от участник. Андреас Криг, доцент по изследвания на сигурността в Кингс Колидж в Лондон, поддържа различна теза: според него основният политически канал между Вашингтон и Техеран остава Катар.

На 9 август, 48 часа след подписването на пакта в Мека, дрон на хутите подпали рафинерията на Aramco в Джазан. Саудитското енергийно министерство съобщи, че пожарът е потушен и няма пострадали. Заводът преработва 400 000 барела дневно. Хутите обявиха нови два удара по същия този обект (на 13 и 18 август), но Рияд не потвърди нито един от тях. Нито Анкара, нито Исламабад обявиха военен отговор на ударите на хутите. Според анализ на Jerusalem Post от 11 август условията по споразумението задължават страните да се консултират за степента и формата на подкрепата, а не автоматично да влязат във война.

Разговорът за евентуално иранско участие не започва с интервюто от събота. В анализ от 19 август Камар Чеема и Мир Ахмад Муртиза от исламабадския институт „Санобер“ припомнят, че текстът от Мека оставя вратата отворена за „всички братски държави“, стремящи се към траен мир и стабилност. Те препоръчват на Иран да не възприема съюза като коалиция срещу себе си, тъй като може да се превърне в пророчество. По думите им съветник на върховния лидер аятолах Моджтаба Хаменей вече е предложил Иран да обмисли участие, а страната е показала готовност да разговаря и за предшественика на сегашната договореност – двустранното споразумение между Саудитска Арабия и Пакистан, подписано година по-рано.

Присъединяването на Ислямската република е твърде слабо вероятно, а основната пречка не е непременно липсата на готовност от иранска страна. Клаузата задължава участниците да третират атаката срещу всеки от тях като такова срещу всички. От 28 февруари обаче територията на Саудитска Арабия е под обстрел от ирански ракети и дронове: 3 цивилни са убити и 23 са ранени, а Кралските ВВС са отвърнали с тайни удари срещу пускови установки в Иран и подкрепяни от него шиитски милиции в Ирак. Поемането на задължение спрямо Рияд би означавало Техеран да гарантира отбраната на Кралството срещу хутите – движение, което самият той подкрепя и което продължава да обстрелва саудитски петролни съоръжения.

📸 Снимка: Изглед към билборд със знамената на Турция, Саудитска Арабия и Пакистан след подписването на пакт за съвместна отбрана между трите страни в Исламабад, 9 август 2026 г. (Anadolu Agency)

Директорът на ЦРУ пристигна във Внуково с военнотранспортен C-17

🇺🇸✈️🇷🇺 Директорът на ЦРУ Джон Ратклиф е пристигнал в Москва за срещи, съобщи CBS News, като се позова на множество свои източници. С кого точно е разговарял и какъв е бил дневният ред, остава неясно, а Кремъл заяви, че няма информация за визитата. Според съобщението Ратклиф е долетял с военнотранспортен самолет на ВВС на САЩ – по начин, който е направил пристигането му видимо за всеки, следящ платформите за проследяване на въздушния трафик.

Става дума за Boeing C-17A Globemaster III с борден номер 07-7181 и позивна RCH4555. Самолетът излетя от международното летище в Рига около 08:50 ч. местно време на 25 август и кацна на московското летище Внуково около 10:04 ч., след като премина през беларуското въздушно пространство. Два дни по-рано, на 23 август, той пристигна в Рига директно от обединена база „Андрюс“ край Камп Спрингс, щата Мериленд, където е базирано и авиационното крило, обслужващо президента на САЩ. Министерство на отбраната на Латвия потвърди, че полетът е надлежно съгласуван и разрешен във въздушното пространство на страната, но отказа допълнителен коментар, тъй като не става дума за латвийска операция.

Изборът на самолет е необичаен за такова пътуване. C-17 е стратегически транспортен самолет, създаден за превозване на войски, тежка бронирана техника и други товари на големи разстояния. Ръководителите на ведомства като ЦРУ обикновено използват Gulfstream C-37B – по-малък самолет на ВВС, предназначен за превоз на високопоставени лица. Именно такава машина кацна във Внуково през февруари 2025 г., за да прибере освободен затворник. C-17 обаче може да изпълнява и командно-щабни задачи: в товарния отсек могат да се монтират специални кабини със защитени комуникации, осигуряващи работно пространство за високопоставени служители.

Разликата между двата самолета се отразява и на публичната видимост на полета. По-малкият Gulfstream може да изглежда като поредния служебен и правителствен полет и обикновено привлича далеч по-малко внимание. C-17 е голяма четиримоторна машина с размах на крилете над 50 метра, а конкретният самолет извърши полета с включен транспондер по маршрут, който онлайн платформите показваха в реално време. Часове преди първите официални реакции той вече беше идентифициран и обсъждан публично.

Подобен полет не би могъл да бъде извършен без предварително разрешение от руската страна. Съгласно член 3, буква „в“ от Чикагската конвенция за международното гражданско въздухоплаване държавните въздухоплавателни средства, включително военните, нямат право да прелитат над чужда територия или да кацат на нея без изрично разрешение. На практика то често се оформя като дипломатическо разрешение по установената от съответната държава процедура. Латвия вече потвърди, че е разрешила полета в своето въздушно пространство, а за последващия маршрут са били необходими съгласието на Беларус за транзита и на Русия за прелитането и кацането.

Публичната реакция на Кремъл не изясни въпросното разминаване. Говорителят Дмитрий Песков заяви пред журналисти на 25 август, че не разполага с такава информация, и добави, че през седмицата не са насрочени срещи с представители на американската администрация. Това не значи непременно, че руски компетентни ведомства не са разрешили полета, а само че Кремъл не потвърждава неговата задача или предполагаемите срещи. От САЩ също не последва официално потвърждение: говорител на Европейското командване на САЩ (EUCOM) заяви, че няма какво да съобщи, а кабинетът на министъра на отбраната отказа да коментира задачата на самолета. По-късно в социалните мрежи се появиха непотвърдени кадри на автомобилна колона с американски дипломатически номера в Москва.

Американски военни самолети се появяват изключително рядко в руската столица. Според руски държавни медии последният C-17 на ВВС на САЩ е кацнал в Москва през 2017 г., но това твърдение не е независимо потвърдено. Внуково обслужва редовни граждански линии, но също разполага с правителствен терминал, използван от чуждестранни делегации. През януари там пристигнаха специалният пратеник Стив Уиткоф и Джаред Кушнър.

Най-вероятният институционален канал за визитата на директор на ЦРУ е Службата за външно разузнаване на Русия (СВР). От 5 октомври 2016 г. тя се ръководи от Сергей Наришкин. Публично известната му кариера след разпадането на СССР е предимно политическа и административна, макар биографията му да включва и работа като офицер от КГБ в съветското посолство в Брюксел през 80-те години. По-късно заемаше поста вицепремиер между 2004 и 2008 г., ръководител на президентска администрация до 2011 г. и председател на Държавната дума до назначаването си начело на СВР.

Историята на този канал показва, че той остава действащ дори когато повечето други форми на контакт са ограничени. На 2 и 3 ноември 2021 г. тогавашният директор на ЦРУ Уилям Бърнс посети Москва, където бе изпратен от президента Джо Байдън. Той разговаря с Наришкин и със секретаря на Съвета за сигурност на Русия Николай Патрушев и предаде безпокойството на САЩ от струпването на руски войски по границата с Украйна.

Контактите не прекъснаха напълно и след пълномащабното нахлуване в Украйна. На 14 ноември 2022 г. Бърнс и Наришкин се срещнаха в Анкара. През март 2025 г. Ратклиф и Наришкин проведоха първия си публично известен телефонен разговор след повече от две години. Според изявлението на руската служба двамата са се договорили да поддържат редовен контакт, за да допринасят за международната стабилност и сигурност и за намаляване на конфронтацията между Москва и Вашингтон. По-късно Наришкин заяви, че са си оставили възможност да се свързват по всяко време, и на няколко пъти публично допусна провеждането на лична среща.

Останалите канали между Москва и Вашингтон се намират в значително по-лошо състояние. На 21 август заместник-министърът на външните работи Сергей Рябков заяви, че двустранните връзки се развиват само по административна, разузнавателна и парламентарна линия; икономическото направление отсъстваше от изброяването му. В края на юли държавният секретар Марко Рубио отхвърли руската теза, че на срещата в Анкоридж е постигната договореност, върху която руската дипломация впоследствие градеше твърденията си за съществуващо съгласие. Обсъжданото от началото на август пътуване на Уиткоф и Кушнър до Киев и Москва остава непотвърдено както от Вашингтон, така и от Москва.

Засега начинът на пристигането говори повече от неизвестното съдържание на визитата. Полетът е получил необходимите разрешения, извършен е с голям транспортен самолет и е преминал с включен транспондер по целия маршрут. Това подкрепя хипотезата, че е било предвидено той да бъде забелязан. За дискретна визита е можело да бъде използван представителният Gulfstream, който би изпълнил същата пътническа задача при значително по-нисък публичен профил, макар и без гаранция, че полетът ще остане невидим за платформите за проследяване.

Възможен е и друг прочит: C-17 се използва, когато трябва да бъдат превозени обемен товар или голяма група хора. Самолетът, който кацна във Внуково през февруари 2025 г., пристигна именно във връзка с предаване на човек. Двете обяснения не се изключват взаимно – една товарна или консулска задача не пречи самото пристигане да носи и политическо послание.

Анализ: спецпредставителят на Путин за САЩ остана без предмета на длъжността си

🇷🇺📉🇺🇸 Кирил Дмитриев, специален пратеник на руския президент Владимир Путин по инвестиционно и икономическо партньорство с чужди държави, е обект на проверка, която отслабва позицията му в Москва. Това обяви френското издание Intelligence Online в доклад от 19 август, достъпен единствено за абонати, а находките в него нямат следа в руските държавни и опозиционни медии. Съобщението идва в момент, в който самата длъжност е останала без съдържание: американското икономическо направление, заради което беше създадена, е затворено от средата на юни.

Постът е нов. Путин го учреди в края на февруари 2025 г., дни след първата среща на руски и американски служители в Рияд, и го даде на човек без биография в сферата на дипломацията. Дмитриев е роден в Киев през 1975 г. Завършва в Станфорд и Харвард, минал е през Goldman Sachs и McKinsey и от 2011 г. управлява Руския фонд за преки инвестиции (RDIF). Съпругата му Наталия Попова е близка приятелка на Екатерина Тихонова, дъщеря на руския президент. Задачата беше търговска: да предложи на Вашингтон общи проекти и да получи за тях изгодни условия за прекратяване на войната. Предимството му пред професионалната дипломация се състоеше в това, че говори езика на деловите хора в кръга на Тръмп, а недостатъкът беше вписан в самата конструкция: и фондът, и лично неговият директор влязоха в специално обозначените лица на САЩ още на 28 февруари 2022 г. Човекът, който продаваше инвестиционно партньорство, беше откъснат от американската финансова система, а всяко негово пътуване изискваше отделно разрешение.

Каналът съществува в продължение на 16 месеца. През април 2025 г. Дмитриев летя до Вашингтон и стана най-висшият руски служител, пътувал до Америка по държавни дела от пълномащабната инвазия в Украйна през февруари 2022 г. Към края на октомври 2022 г. проведе разговори в Маями със Стив Уиткоф и Джаред Кушнър, а проектът за мирен план, излязъл наяве на следващия месец, се приписва на него и Уиткоф. През януари 2026 г. дойдоха кръговете в Абу Даби; на 17 и 18 февруари се проведоха тристранните преговори в Женева, където Дмитриев седна до Владимир Медински, Михаил Галузин и Игор Костюков в делегацията на Кремъл. На 11 март той отново се срещна с Уиткоф и Кушнър във Флорида, но за руската енергетика. На 19 февруари беше изложил и цената на офертата: съвместните проекти между двете държави надхвърляли 14 трилиона долара, а действащите ограничения стрували на американския бизнес над 300 млрд.

Числото, с което Дмитриев боравеше, никога не е било директо свързано с търговията, която реално върви. Съвместните проекти за 14 трилиона са около 5 пъти и половина номиналния БВП на Руската федерация за 2025 г. в размер на 2,55 трилиона, по данни на Росстат. Реалният стокообмен между двете държави възлиза на 4,4 млрд, с 24% над нивото от 2024 г. и близо 8 пъти под нивото от 35 млрд през 2021 г. Посочената сума включва американски износ за Русия под 600 млн, основно лекарства и оптични прибори. Разликата между обещания портфейл и реалният оборот е над 3000 пъти. Продуктът на длъжността беше перспектива, но не сключена сделка, и точно затова стойността ѝ зависеше изцяло от това дали отсрещната страна още слуша.

Отсрещната страна слушаше най-дълго заради Анкоридж. Срещата, проведена на 15 август 2025 г. в базата Елмендорф-Ричардсън завърши без споразумение, но руската дезинформация месеци наред гради тезата за постигнати съгласия именно върху нея, използвайки нарицателното „духът на Анкоридж“, и я използваше като доказателство, че Вашингтон вече е приел руските условия. Конструкцията се разпадна през първата половина на 2026 г. с отхвърлянето на публичното предложение за мир, отправено от Зеленски към Путин, наред с изострянето на горивната криза в Руската федерация. Отричането на Рубио към края на юли отне и последната ѝ външна опора.

Този канал доведе до една-единствена материална придобивка. След като Министерство на финансите на САЩ вкара „Роснефт“ и „Лукойл“ в списъка на специално обозначените лица към края на октомври 2025 г. то издаде поредица от временни разрешения, които оставяха вратички в режима. Последното удължаване дойде на 19 май 2026 г. и позволяваше продажбата на руски петрол, вече натоварен на танкери. То изтече на 16 юни без подновяване и мерките влязоха отново в пълна сила. 12 дни преди това, на 4 юни, Дмитриев водеше кръгла маса „Русия и САЩ“ на икономическия форум в Санкт Петербург.

След това настъпи политическото разхлаждане. В края на юли държавният секретар Марко Рубио отрече да е имало договорки между двете държави в Анкоридж, докато руският министър на външните работи Сергей Лавров стовари вината за провала върху американската страна. 12 месеца след срещата на Путин и Тръмп отношенията между страните се намират в най-ниската си точка от завръщането на републиканеца в Белия дом. Насрещният натиск също не върви гладко: на 4 август сенаторът Рафаел Уорнок прекрати ускореното разглеждане на нов пакет санкции срещу Кремъл. Това обаче не връща изтеклите разрешения.

От икономическото направление оцеля само една действаща нишка, като тя е ликвидационна. На 21 август Министерство на финансите на САЩ удължи лиценза за преговори по продажбата на чуждестранни активи на „Лукойл“ до 19 септември 2026 г. Разрешението да разпродаваш не е инвестиционна програма.

Как Москва описва връзката с Вашингтон към настоящия момент, личи от изявление на заместник-външния министър Сергей Рябков от 21 август. Според него американската страна при Тръмп в общи линии показва готовност за конструктивен диалог, а контактите вървят системно по административна, разузнавателна и парламентарна линия. Икономическа линия в изброяването няма.

Защитата на Дмитриев никога не е била институционална. Формално над него е Юрий Ушаков, съветник на Путин по външната политика от 2012 г. насам и бивш посланик в САЩ, за когото казахстанският политолог Фьодор Крашенинников изтъква, че е значително по-влиятелен и от Лавров, и от Дмитриев. Съпротивата на министерство на външните работи е отлично документирана: в Рияд през февруари 2025 г. Путин прати две конкуриращи се групи, Лавров възразил срещу подготвения трети стол за Дмитриев и настоял президентът лично да го уведоми, ако съставът се променя, след което финансистът излязъл да говори с журналистите. Оттогава министърът е почти напълно изваден от работата по това направление, но и това не разчисти пътя пред съперника му. В края на 2025 г. след отмяната на срещата в Будапеща, опитът на Дмитриев да работи със САЩ се провали с гръм и трясък: министърът на финансите Скот Бесент го нарече руски пропагандист, а единствената среща, която успя да си уреди, беше с конгресменката Ана Полина Луна.

Държавните структури, чиито имена се появяват около съобщението, нямат одиторски функции. В него като свързани лица и институции са посочени прокуратурата, начело с Александър Гуцан – генерален прокурор от 24 септември 2025 г., Службата за икономическа сигурност към ФСБ, официалният говорител на Кремъл Дмитрий Песков и неговата дъщеря Елизавета Пескова. В руската политическа практика прокуратурата и икономическото контраразузнаване често служат като инструменти в конфликтите между различни групи от елита, а не просто като органи за финансова отчетност. Самата Пескова е разказвала за работата си във фонда преди излизането си по майчинство.

Компрометиращи материали срещу Дмитриев съществуват отдавна. На 1 април 2025 г. Фондът за борба с корупцията, основан от покойния руски опозиционер Алексей Навални, публикува собствено разследване, според което финансистът и негови близки имат имоти за 7,5 млрд. рубли (около 92 млн. долара по онова време).

Отговорът остана вътрешен. РФПИ предприе собствени проверки, прекрати стажантската си програма и се зае да установи кой е изнесъл документите, но кариерата на директора не пострада. Разследването беше публикувано броени дни преди първото му работно пътуване до Вашингтон, когато каналът едва започваше да се задейства. Разликата между сега и тогава не се крие в това какво съдържа досието, а в политическата стойност на човека, срещу когото то може да бъде използвано.

Съществуват и аргументи в подкрепа на обратния прочит. Крашенинников описва твърденията за конфликт между Ушаков, Лавров и Дмитриев като силно преувеличени, а Кремъл вече опровергава подобни оценки. На 7 ноември 2025 г. Песков отрече Лавров да е изпаднал в немилост, след като дългогодишният дипломат отсъства от заседание на Съвета за сигурност на Руската федерация и беше заменен от Максим Орешкин като представител на страната в Г-20.

Самият Дмитриев продължава с публичните си изяви. На 13 август той коментира разсекретени документи от САЩ по разследването „Russiagate“. На 19 август, в деня на съобщението за проверката, той коментира в Х и корупционния скандал около офиса на украинския президент Володимир Зеленски. И двете публикации Дмитриев завършва, представяйки се със своята титла на специален представител.

Двата прочита не се изключват взаимно. Дори проверката да е рутинна, информацията за нея се появява в момент, когато Дмитриев вече няма какво смислено да предложи: разрешенията са изтекли, Рубио отрече наличието на договорки, а срещу обещаните проекти за 14 трилиона долара стои един-единствен удължен лиценз за разпродажба на активи.

Всеки посредник е ценен докато има сделка, която е способен да осигури. Когато тя отпадне, остава само неговото досие. Затова позицията на Дмитриев вероятно наистина е разклатена – не толкова заради самата проверка, колкото заради изчезването на онова, което досега го е правело недосегаем. Подобна длъжност няма своя ведомствена основа: зад нея не стоят държавен апарат, бюджетна защита или институционална традиция, които да я запазят при липса на резултати. Тя съществува само докато може да показва такива.