Свален над Иран американски полковник описа 50 часа зад иранските линии

🇺🇸🪂 Американският полковник, свален над Иран в началото на април и евакуиран от страната 50 часа по-късно, разказа за първи път за преживяванията си. Операторът на оръжейните системи – задният член на двуместния екипаж, който управлява част от сензорите и въоръжението – говори пред Нора О’Донъл в ефира на предаването 60 Minutes по CBS в неделя, 13 септември. Пентагонът продължава да пази в тайна самоличността както на него, така и на пилота. В ефир полковникът беше представен само с позивната си по време на мисията – „Браво“.

Самолетът е F-15E Strike Eagle с позивна Dude 44 и отличителни знаци на 494-та изтребителна ескадрила от състава на 48-о изтребително крило, базирано в Лейкънхийт, Обединеното кралство. Поразени с преносим зенитно-ракетен комплекс с инфрачервена глава за самонасочване през сутрешните планински местности на 3 април, южно от Исфахан, докато екипажът изпълнявал ударна задача. Оръжието струва около 100 хил. долара, а самолетът – около 30 млн. долара.

Ракетата е поразила парашута. „Браво“ катапултирал, но куполът не се разгънал и през цялото падане той се опитвал да освободи или откъсне заплетените платнища. „Когато погледнах нагоре и не видях парашут, това беше най-ужасяващото нещо, което съм виждал“, каза той пред CBS.

По оценка на военните полковникът се удря в земята със скорост от 110-160 км/ч. Чупи гръбнак, едната си ръка и рамото, навехнал глезен и получава разкъсвания по главата и лицето. Пилотът с позивна „Алфа“ се приземил благополучно на около 8 км от него и бил прибран близо 6 часа по-късно.

Въпреки счупения гръб „Браво“ успява да се отдалечи от мястото на приземяване и да изкачи било на около 2100 метра надморска височина в планинската пустинна част на Загрос, изложен на студени температури и силен вятър. Разполагал с пистолет, средство за комуникация и авариен радиомаяк. За останалото разчита на своята подготовка за оцеляване, укриване, съпротива и бягство – стандартно обучение за бойни екипажи, известно с английското съкращение SERE.

Полковникът прекара близо две денонощия почти без вода и храна, свит в скална цепнатина. Ирански сили го издирвали, като в един момент се приближили на няколкостотин метра от укритието му. Междувременно държавната телевизия в Техеран обявила награда за залавянето на екипажа.

Първото съобщение, което успял да изпрати, било кратък доклад за състоянието му: „Ранен съм. Движа се. Бог е добър.“ „Веднага щом намерих място, което ми осигуряваше някакво прикритие, започнах да работя по връзката“, разказа той. Последното изречение му идва в момента, когато за пръв път успява да осмисли всичко преживяно.

Сигналът от радиомаяка обаче не води до незабавна спасителна операция. ЦРУ потвърждава, че летецът е жив, едва на 4 април сутринта, след като наблюдава предполагаемия район от 65 км разстояние. Оттогава насетне цялата операция се планира около една точка на картата.

„Алфа“ е изведен през деня с участието на 21 летателни апарата. За спасяването на „Браво“ е задействана несравнимо по-мащабна сила: 155 летателни апарата в нощна операция, няколкостотин души във въздуха и хиляди военнослужещи и специалисти в поддържащите звена.

В операцията участват 4 бомбардировача, 64 изтребителя, 48 самолета цистерни за дозареждане с гориво във въздуха и 13 спасителни самолета и вертолета. Стратегически бомбардировачи B-1B Lancer хвърлят до 100 бомби с тегло по 900 кг, за да подавят заплахите, идващи по маршрутите до района на мястото, където се укрива. 9 самолета се насочват към точка за заблуда на 40 км разстояние от действителната локация на летеца. Хегсет описва задачата пред CBS без уговорки: „Живи или мъртви, отиваме да ги приберем.“

На територията на Ислямска република Иран са спуснати над 90 души: оператори от 1-ви оперативен отряд „Делта“, военноморско звено DEVGRU (SEAL Team 6), 160-и авиационен полк за специални операции и 427-а ескадрила на ВВС, както и парашутисти спасители.

Това са първите американски военнослужещи на иранска земя от 46 години. Предният случай е през април 1980 г. по време на операция „Eagle Claw“ за освобождаване на американските заложници в Техеран, която завършва със сблъсък в пустинята между самолет за дозареждане във въздуха и хеликоптер, осем загинали американски военнослужещи и изоставена техника.

Този път жертви няма, но операцията отново струваше на САЩ няколко самолета. Два MC-130J Commando II, които трябва да изведат командосите и спасения летец, затъват в мокрия пясък на импровизиран преден пункт и не успяват да излетят. Военните ги унищожават с експлозиви, за да не бъдат пленени от иранската страна, и изпратили други самолети. Всеки от двата самолета струва около 100 млн. долара.

Докато пристигне заместващият транспорт, командосите остават за кратко без възможност за евакуация. Унищожени са и леки хеликоптери MH-6 Little Bird, превозени разглобени и сглобени повторно на място. Не на последно място един щурмови самолет A-10 Thunderbolt II e повреден, а неговият пилот катапултира над Кувейт, откъдето впоследствие е прибран.

„Браво“ е евакуиран успешно на разсъмване в неделя, 5 април – Великден по Григорианският календар. Появата на парашутиста-спасител на планинското било е „един от най-хубавите мигове в живота ми“, каза полковникът и допълни, че не намира по-точен начин да изрази чувството си от едно просто „благодаря“.

Собственото му обобщение беше по-сухо: „Не позволявай липсата на мотивация да те отведе до иранската телевизия.“ Председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн сподели, че за задния член на екипажа Пентагонът е изпратил и още повече хора и техника, ако се е наложило.

Режимът в Техеран отрече версията на Пентагона. Държавната телевизия на Ислямската република излъчи кадри, показващи отломки от изтребител F-15E Strike Eagle като военен трофей и оспори разказа на САЩ за унищожаването на двата MC-130J.

Интервюто бе излъчено ден след като CNN описа как се е стигнало до появата на полковника пред камера. Според телевизията, която цитира множество източници, политически назначения в екипа на министъра на отбраната Пийт Хегсет настоявали в предаването да участват както пилотът, така и операторът на оръжейни системи.

И двамата летци имат резерви. Единият дори пита дали ще му бъде разпоредено да участва в предаването. Военни изразяват опасения, че предаването може да разкрие секретни данни, докато войната продължава. Хегсет се среща насаме с летците и ги пита дали желаят да застанат пред камерата, вместо да им издаде заповед. „Алфа“ отказва.

Генерал Кейн, който също е изразил своите възражения, свързани с оперативната сигурност, все пак взима решение да се появи в предаването. Главният редактор на CBS News Бари Уайс лично настоява пред Хегсет телевизията да има изключителен достъп. Подготовката от страна на Пентагона минава под ръководството на Тами Радабо – старша съветничка на Хегсет и бивша продуцентка във Fox News.

Официалният говорител на Пентагона Шон Парнел определи публикацията на CNN като „пълна лъжа“. Той даде уверение, че и двамата летци са решили самостоятелно дали да вземат участие, защото става въпрос за тяхната история.

Опровержението обаче не засяга пряко основното твърдение на CNN. Телевизията не съобщава, че летците са получили заповед, а описва натиск, който не е прераснал в директно разпореждане. Фактът, че все пак е имало съгласие от страна на един от двамата, а другият е отказал, подкрепя твърдението на Пентагона, че формално участието е било доброволно, но сам по себе си не отхвърля сведенията за предхождащ натиск.

Говорителят на генерал Кейн Джоузеф Холстед отказа да коментира твърдения, приписани на анонимни източници. Той повтори, че американските сили ще направят всичко възможно, за да не изоставят никого.

Разказът на полковника е преди всичко история за издръжливост. Решението той да бъде излъчен обаче поставя друг въпрос – докъде може да стигне публичността, когато военната операция продължава.

Операция „Epic Fury“ навлиза в седмия си месец, меморандумът от Исламабад изтече на 17 август без план и намерения той да бъде подновен, а морската блокада на иранските пристанища бе подновена. Иранските части, които издирваха „Браво“ по билото през април, все още действат на терен, а публичният му разказ разкрива детайли относно начина, по който американските сили организират спасителни операции срещу тях. Пентагонът предупреди за съществуването на риска преди излъчването. Въпреки това политическото ръководство реши, че историята трябва да бъде разказана.

Иран държи американски подводен апарат от Ормуз, CENTCOM го обяви за повреден

🇮🇷⚓️🇺🇸 Военноморските сили на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC) са пленили автономен подводен дрон Anduril Dive-LD във водите на входа на Ормузкия проток в следобедните часове на 8 септември 2026 г. Това съобщиха иранските медии. Централното командване на САЩ (CENTCOM) потвърди загубата в рамките на деня, описвайки апарата като по-стар вариант, който е претърпял повреда повече от денонощие по-рано, което го е оставило неподвижен във водата.

В изявление, публикувано вчера сутринта, IRGC съобщи, че апаратът е бил прихванат в ранните часове след „сложна разузнавателна и оперативна акция“ и остава в ирански ръце като трофей. В същото изявление той е определен като един от най-съвършените безекипажни подводни апарати на САЩ. Държавната телевизия IRIB показа кадри на корпуса и част от сензорните модули, по които външни специалисти идентифицираха модела, а Техеран обеща да публикува и по-подробен видеоматериал. Изявлението посочва, че през 2025 г. апаратът е предаден на американските сили, което съвпада с публичната хронология на производителя.

Версията на САЩ не оспорва по същество времето и мястото на загубата, а значението на дрона и неговата технологична стойност. Говорителят на CENTCOM капитан I ранг Тим Хокинс заяви, че апаратът е обследвал водите в подкрепа на текущите операции, когато изведнъж спира да функционира над денонощие по-рано от иранското съобщение. По думите му става дума за по-остарял модел, който не е събирал чувствителни данни и не е носел класифицирани сонарни или радарни системи.

Съобщението на Иран и обяснението от САЩ са официални позиции, като нито една от тях не е независимо потвърдена, но те не са непременно взаимно изключващи се. Апарат, който е спрял да отговаря и е останал да дрейфува, може едновременно да е американска загуба след възникване на техническа неизправност и ирански трофей, придобит впоследствие – едно и също събитие, описано от двете страни от различен ъгъл. Същинското разминаване остава в оценката на самия трофей: Иран го представя като едно от съвременни средства на противника, а Вашингтон – като остарял и вече повреден дрон без чувствителен товар. Спорът следователно е както за състоянието му, така и за неговата технологична стойност.

H. I. Sutton, един от водещите и авторитетни морски анализатори и автор на рубрика в Naval News, посочи съвпадения не само в общата форма, но и отворите за заливане, крепежните елементи и късата прозрачна мачта в предната част. Dive-LD е безекипажен подводен апарат с голямо водоизместване: около 5,8 метра дължина, около 2 метра диаметър и близо 3 тона маса. Неговата автономност достига 10 дни, а 6000 метра работна дълбочина. Конструкцията е модулна. Производителят рекламира „обширни отворени интерфейси и просторни отсеци за полезен товар“ и твърди, че адитивното производство – послойното изграждане на детайли – позволява бърза интеграция на различни сензори и средства за противодействие. От наличните кадри не може да бъде установено какъв полезен товар е носел конкретният апарат.

Първият Dive-LD е предаден на ВМС на САЩ през април 2025 г. Източниците се разминават коя единица го е приела в експлоатация. Оттогава Anduril разработва големия Dive-XL, близък по концепция до Ghost Shark, произведен в Австралия. Към 2024 г. Dive-LD се разменя за около 2,5 млн. долара, а програмата се развива в рамките на Replicator – инициативата на Пентагона за скоростно серийно производство на безекипажни платформи. Иран също произвежда няколко типа подводни дронове, част от които са достигнали до хутите в Йемен, но по сложност те не са съпоставими с Dive-LD.

Твърдението на Хокинс, че дронът е обследвал водите в подкрепа на настоящите военни операции, го слага в контекста на американските подводни операции, които се водят във водите на протока от няколко месеца. Ормузкият проток е практически затворен от началото на войната на 28 февруари; примирието се разпадна на 8 юли, а на 14 юли Вашингтон възстанови морската блокада на иранските пристанища. За същия период американските сили разчистваха минните заграждения в установените коридори за корабоплаване. Дъното се обследваше с безекипажни подводни и надводни апарати със сонар, подпомагани от водолазни групи с надуваеми лодки. На 28 август шефът на CENTCOM адмирал Брад Купър обяви международно признатите коридори за корабоплаване са прочистени.

По данни на американски официални лица, цитирани от Axios, от главния коридор са били извадени поне 200 обекта, приличащи подобни на мини. Само 11 от тях се оказаха действителни мини, а малка част били поставени правилно. Основната задача се оказало не самото обезвреждане, а разпознаването на заплахи – работа, която се извършва именно от сензорите на подобни апарати. Загубата на техника е част от риска в такъв тип операции: безекипажни системи поемат опасността вместо хората, при месеци на разчистване CENTCOM не съобщи за загинали военнослужещи.

Декларацията от края на миналия месец беше поставена под съмнение още преди изчезването му. На 26 август Al Jazeera публикува преглед на оценки от застрахователния и корабоплавателния сектор, според които рискът в протока остава висок въпреки американското съобщение. На 2 септември КСИР заяви, че два танкера са ударили мини при опит да преминат по „незаконен маршрут“. CENTCOM отговори, че нито един кораб не е ударил мина в протока и определи твърдението като дезинформация. Загубата на един от апаратите, използвани за самото обследване, се вписва пряко в този спор и е призната както от Техеран, така и от Вашингтон.

Иран отдавна показва публично пленената вражеска техника. През декември 2011 г. Иран представи почти изцяло запазен RQ-170 Sentinel, а на 20 юни 2019 г. свали разузнавателен RQ-4A Global Hawk над Ормузкия проток. През август 2022 г. ирански кораби извадиха от водата платформи Saildrone Explorer в два отделни случая – единия в Персийския залив, а другия в Червено море – и впоследствие ги върнаха след намеса на кораби на ВМС на САЩ. Този път Техеран говори за трофей и няма намерение да върне дрон. Споровете за начина, по който подобна техника попада в ирански ръце, също не е нов: през 2011 г. Техеран твърдеше, че е свалил и приземил RQ-170, докато американската страна поддържаше, че при загуба на връзка апаратът автоматично е потърсил място за кацане в съответствие с програмата си.

Ефектът върху американските операции вероятно ще бъде ограничен, а потенциалната полза за иранските инженерни разработки ще бъде бавна и косвена. Разглобяването на корпуса, задвижването и вътрешните отсеци може да разкрие конструктивни решения и производствени методи, но няма как да предложи този достъп до софтуера за автономно управление, който е сред основните технологични стойности в този клас системи. Naval News допуска, че достъпът до апарата може да бъде споделен с Русия или Китай. В дадения случай обаче няма данни, които да подкрепят това очакване извън вече установения технически обмен на Техеран с Москва и Пекин. По-осезаем засега е ефектът върху спора за сигурността в протока: Вашингтон обяви коридорите за разчистени преди две седмици, а сега потвърждава, че един от използваните при тези операции апарати се намира в чужди ръце.

Анализ: Катар, домакин на американското командване, обяви съюза за недостатъчен

🇶🇦🛡️🇺🇸 Арабските монархии в Персийския залив не могат да разчитат само на САЩ за своята отбрана и трябва да имат способности да се защитават сами. Това заяви съветникът на катарския премиер и официален говорител на външното министерство Маджед ал-Ансари, по време на пленарната сесия на третия форум „Хили“, посветена на регионалната сигурност. Събитието се проведе на 7 октомври в Абу Даби.

„Трябва да осъзнаем в Залива, че присъствието на международни сили в региона и стратегическият съюз със САЩ са много важни, но не са достатъчни“, каза той. „Самодостатъчност в сигурността е единственият път напред. Да, нужни са ни партньори. Да, нужни са ни съюзници. Но не можем да разчитаме само на тях за сигурността си.“

Думите идват от държава, която е домакин на преден щаб на Централното командване (CENTCOM) на САЩ, отговорно за операциите в Близкия изток. Авиобаза Ал Удейд, югозападно от Доха, е най-голямото военно съоръжение на САЩ в региона, а през май 2025 г. двете държави подписаха декларация за намерения за инвестиции в размер на над 38 млрд. долара.

На 29 септември 2025 г. след израелския въздушен удар по съвещание на висшия политически ешелон на Хамас, провеждано в катарската столица, американският президент Доналд Тръмп издаде изпълнителна заповед № 14353 „Осигуряване на сигурността на Държавата Катар“, с която Вашингтон описа всяко едно въоръжено нападение срещу територията, суверенитета и критичната инфраструктура на емирството като заплаха за своята собствена сигурност и пое ангажимент да отговори с дипломатически, икономически и при необходимост военни мерки. Нито една друга арабска държава не притежава такъв документ. Доха го има и въпреки това официалният ѝ говорител заяви, че той вече не е достатъчен.

Ал-Ансари подкрепи своята теза с цената на изминалата кампания. По думите му един дрон на стойност не повече от 100 000 долара е намалил производствения капацитет за втечнен природен газ на Катар със 17%. За целия регион той посочи 90% спад в доставките на втечнен газ и 77% в петролните доставки от Залива, като според него са били засегнати над 20% от световното предлагане на втечнен газ.

Той посочи и другата страна на сметката: над 90% от ударите по инфраструктура в Залива са били отбити, нито една държава в региона не е посегнала към стратегическите си резерви и никъде не се е стигнало до недостиг. Двете числа не си противоречат. Аргументът е именно в съчетанието им. Отбранителната мрежа се е справила с почти всички заплахи, но дори малък брой пробиви е достатъчен, за да извади от строя 17% от общия газов капацитет. А дронът, причинил щетите, е струвал колкото автомобил от висок клас.

Зад тези числа стои и документираният опит на емирството. На 2 март 2026 г., четири дни след началото на съвместната въздушна кампания на САЩ и Израел срещу Иран, катарски изтребители F-15QA свалиха два ирански бомбардировача Су-24, излетели от Бушер и прекосили Персийския залив в полет на 25 метра над водата. Прехващането беше извършено около 2 минути преди те да достигнат авиобаза Ал-Удейд и газовия комплекс Рас-Лафан и донесе на катарските ВВС първите въздушни победи в 52-годишната им история.

На следващия ден иранска балистична ракета преодоля ПВО щита и порази самата база, а министерството на отбраната на емирството потвърди удара на 4 март. Обединеният център за въздушни операции, с който се координираха въздушните операции на САЩ в региона, беше изваден от строя. Изпълнителна заповед № 14353 не успя да спре нито един от тези пробиви.

Опитът на останалите страни от Залива не се различава съществено. От началото на офанзивата Саудитска Арабия е атакувана с най-малко 38 ракети и 435 дрона, според обобщени данни за този период. На 27 март комбиниран удар с ракети и дронове по авиобаза „Принц Султан“ порази американски самолети на земята, сред които една платформа за далечно радарно откриване и управление E-3 Sentry и няколко цистерни KC-135 Stratotanker.

В началото на март ирански щурмови самолети F-5 атакуваха лагера „Бюринг“ в североизточен Кувейт, а кувейтски изтребители F/A-18 свалиха погрешка три американски F-15E във въздушното пространство на страната. На 2 март Централното командване на САЩ определи случая като „приятелски огън“ от ПВО. Шестимата членове на екипажите се катапултираха.

Държавите в Залива излязоха от периода на ескалация с общ проблем: ПВО неутрализира по-голямата част от пристигащите въздушни заплахи, както ракети, така и дронове, но дори малкото пробиви могат да бъдат достатъчни, за да извадят от строя ключов обект с висока стойност за страната, като производствена линия за втечнен газ или ключов команден център.

Материалната страна на предложената самостоятелност в отбраната започва да си проличава в поръчките. Катар приключи своето превъоръжаване с 96 изтребителя от 3 различни серии: 36 броя F-15QA на Boeing, 36 броя Rafale на Dassault и 24 броя Typhoon на европейския консорциум Eurofighter.

На 20 август 2026 г. Държавният департамент на САЩ одобри по известие 26-80 продажбата на до четири самолета-цистерни KC-46A Pegasus на обща стойност 4,50 млрд. долара. Това ще бъдат първите катарски самолети за дозареждане във въздуха и единственият, способен да обслужва и трите вида изтребители.

През януари държавните концерни EDGE (ОАЕ) и Barzan Holdings (Катар) обявиха съвместно предприятие за отбранителни технологии. Освен това Катар подписа меморандум за съвместна разработка и производство на тактически дронове и безпилотни морски платформи с турската STM по време на ежегодното изложение DIMDEX, проведено в Доха. Бюджетът за отбрана на Катар за настоящата година е около 17 млрд. долара по оценка на GlobalData, от които 4,7 млрд. са предназначени за придобиване на техника.

Други държави от Залива също се движат в тази посока, включително с договори извън рамката на своите отношения със САЩ. На 7 август 2026 г. Саудитска Арабия, Турция и Пакистан подписаха споразумение за колективна отбрана, според което въоръжено нападение срещу една от тях се смята за такова срещу трите. Разпределението на ролите е формулирано съвсем открито: Рияд осигурява финансиране, Анкара предлага технологията, а Исламабад – личния състав.

Саудитска Арабия вече има подобна клауза с Пакистан от 17 септември 2025 г. по силата на стратегическо споразумение за взаимна отбрана, благодарение на което прие хиляди пакистански военнослужещи и една ескадрила изтребители.

На 27 август 2026 г. Кувейт подписа с Пакистан „Протоколно споразумение 2026“ за обучение, изграждане на способности, охрана на границата, обмен на разузнавателни данни и създаване на ежегоден съвместен военен комитет, но без задължение за колективна отбрана.

Катар все още няма подписан документ от този вид. През май официален представател на Пакистан заяви пред Bloomberg, че Турция и Катар може да се включат към саудитския пакт, но нито една от двете страни не са потвърдили официално подобно решение.

Стратегическата автономност, за която говорят катарските официални лица, не означава автаркия – пълна независимост от външни партньори. Наличните ходове показват по-скоро обратното. Въоръжените сили на държавите от Персийския залив са сравнително малки като численост на личен състав и не могат бързо да изградят нужния военен мащаб сами. Затова посоката не е към изолирана национална отбрана, а напротив – към разширяване на кръга от външни гаранти и партньори.

Саудитска Арабия привлича пехотни сили и авиация от Пакистан. Кувейт изгражда институционална рамка за обучение и обмен на разузнавателни данни. Катар инвестира в разширен оперативен обсег и създаване на нови производствени партньорства с Анкара и Абу Даби.

Общото е, че нито една от трите държави не търси заместител на присъствието на американските военни. Те търсят допълнителна опора – условно, втори подпис под собствената си сигурност. Качеството на този „втори подпис“ обаче е различно. Изпълнителна заповед № 14353 е акт на един американски президент и може да бъде изменена или отменена от негов наследник. Споразумението от Мека, от друга страна, беше договорка между три правителства и по замисъл предлага по-различна политическа устойчивост.

Има основания и за по-умерено тълкуване, което не предполага отдалечаване от САЩ. В същото изказване Ал-Ансари на два пъти потвърди необходимостта от партньори и съюзници и определи търсената система като комбинация от колективна сигурност, по-силна дипломация и по-тясна координация, а не като замяна на американското присъствие.

Дискусията се проведе в ОАЕ, а друг участник в нея беше вицеадмиралът от резерва Джон Милър, бивш командващ Пети флот на САЩ. Той разви идентичен аргумент: евтини дронове и малки катери, действащи от брега, могат да прекъсват търговията през Ормузкия проток и Баб ел-Мандеб независимо от размера на военноморските сили, разположени срещу тях.

Домакинът Ануар Гаргаш, дипломатически съветник на президента на ОАЕ, откри форума с призив за ясен път по ядрената програма на Техеран – с категорични изисквания, механизми за проверка и последствия и оценката, че регионът не може да остава безкрайно в текущото състояние – нито на война, нито на мир.

Прочетено така, изказването на Катар е по-скоро заявка на държавите от Залива за по-голяма тежест вътре в техните съюзи, отколкото за излизане от тях. Но споразуменията, сключени през август са контрапункт на това тълкуване. Когато държавите от региона започват да договарят гаранции и механизми за сигурност в Мека и Исламабад, това сочи, че диверсификацията вече не се изчерпва с опити за по-добри условия във Вашингтон.

От шестте монархии в Съвета за сътрудничество в Персийския залив, Саудитска Арабия вече има клауза за взаимна отбрана с ядрена сила извън региона. Кувейт подписа през август рамка за военно сътрудничество със същата държава, макар и без да е вписана такава клауза. Катар заплаща 4,50 млрд. долара за въздушни цистерни, които ще намалят неговата зависимост от чужди средства за дозареждане във въздуха. Стъпките са различни по характер, но всички са предприети през последните 12 месеца и насочват към една и съща отчетлива тенденция – увеличаване на собствените способности и на броя на външните опори.

Втората половина на изказването на Ал-Ансари беше посветена на Иран. Той определи възстановяването на доверието с Техеран като бавен, но необходим процес, защото Ислямската република ще остане техен съсед. „Както намерихме мир и разбирателство с хората от всички националности, които живеят в нашите държави, така със сигурност ще намерим начин да живеем и до Иран“, каза той.

Според Ал-Ансари отговорността на първо място е на Техеран, а той трябва да започне да гледа на своите съседи като на партньори. Той предупреди както срещу възприемането на настоящата криза за норма, така и срещу използването на морските пътища като инструмент за натиск.

Второто предупреждение няма нужда от адрес. Ормузкият проток е затворен от 28 февруари, а през юли по него бяха отчетени едва 554 транзита на товарни кораби срещу 3098 през февруари по данни на Lloyd's List Intelligence.

Още през март стана ясно, че американският отбранителен чадър не може да спре всяка евтина заплаха. Новото е кой вече го казва открито: държавата, която е домакин на най-голямото военно съоръжение на Пентагона в Близкия изток и която разполага с изрична американска гаранция за сигурност, официално определя сегашната система като недостатъчна.

Това не означава, че Доха се готви да замени Вашингтон. Означава, че сценарият, при който Катар допълва американската гаранция с формализирано отбранително партньорство с държава от региона, изглежда все по-вероятен. В следващите месеци подобен документ вече не би бил изненадващо развитие.

Анализ: Четири месеца водолази и роботи срещу иранските мини в Ормуз

🇺🇸⚓🇮🇷 ВМС на САЩ са провеждали предимно нощни операции по разминиране на Ормузкия проток в продължение на четири месеца, използвайки малки групи водолази, безекипажни лодки и подводни дронове. Традиционно тази задача се възлага на специални противоминни кораби, каквито САЩ вече не поддържат постоянно в Персийския залив. Това съобщи Financial Times, позовавайки се на разкази от хора, запознати с нея, и показа как Вашингтон стигна до декларация, която само седмица по-рано изглеждаше трудно постижима от техническа гледна точка.

На 27 август президентът Доналд Тръмп обяви, че „всички мини“ в международните води на пролива са премахнати или детонирани. Ден по-късно командващият Централното командване на САЩ (CENTCOM) адмирал Брад Купър заяви: „Успешно разчистихме морските мини в международните корабоплавателни коридори на Ормуз, положени преди месеци от Корпуса на гвардейците на ислямската революция.“ Според него операцията е извършена от водолази на ВМС и военнослужещи от Силите за специални операции, действали с авиационна поддръжка от ВВС, Сухопътните войски, Морската пехота. В това изброяване не фигурира нито един специализиран противоминен кораб.

Именно това предизвика недоверие. Анализатори, проследяващи корабоплаването, бяха установили, че и трите американски кораба в Персийския залив, ангажирани с противоминни задачи, се намират извън него – в Индийския и Тихия океан – поне от началото на юни. Два от тях, „Тулса“ и „Санта Барбара“, са напуснали района още на 15 март и по-късно са били засечени в Пенанг, Малайзия. Третият „Канбера“ беше забелязан в Сингапур към края на юни. Класическото тралене на мини е трудоемка дейност дори в мирни времена: специализиран кораб преминава многократно по фарватера, прерязва минрепите на котвените мини и ги унищожава, след като изплуват. Традиционният модел разчита именно на такива кораби.

В Ормузкия пролив задачата е била изпълнена по друг начин. Водолазите са действали на малки групи от надуваеми лодки, а откриването на предполагаемите мини е било поверено на безекипажни надводни и подводни дронове. Сред използваните системи е CUSV на ВМС на САЩ, способен да буксира сонари за странично сканиране. Те дават изображения на морското дъно с висока резолюция и позволяват големи площи да бъдат претърсвани, без водолази да влизат във водата над всеки подозрителен обект.

След откриването идва по-рискованата част. „Обикновено след това водолаз от флота трябва да влезе във водата, да се приближи до мината, да постави заряд върху нея и да я унищожи“, обяснява пенсионираният капитан от ВМС на САЩ Бил Хамблет, който има богат опит в Залива. Той описва оперативната групировка като „много малка и лека“ и допуска, че част от мисиите са били поддържани от „Мигел Кийт“ – плаваща експедиционна база на американските сили в региона.

Мината може да бъде унищожена и без водолаз – с еднократен дрон за неутрализиране, като британския SeaFox или по-новия американски AN/ASQ-235 Archerfish, посочва Брайън Кларк от Hudson Institute. Точно продължителният характер на подобна операция излага на опасност противоминните сили. „Силите за разминиране са уязвими, защото операцията е бавна, а лодките и хеликоптерите им са слабо защитени“, казва Кларк. Нитя Лаб от Chatham House свежда задачата до нейната същност: „Изключително бавен процес. По същество активно взривяване на бомби под вода.“

Причината американската групировка да изглежда така е институционална. През септември 2025 г. ВМС на САЩ изведоха от строя 4-те противоминни кораба от клас „Ейвънджър“, базирани в Бахрейн, и обявиха, че няма да ги връщат на служба. „Девастейтър“, „Декстръс“, „Гладиатор“ и „Сентри“ бяха плавали повече от 30 години, а през март 2026 г. пристигнаха във Филаделфия за разкомплектоване.

Ролята им трябваше да бъде поета от кораби за бойни действия в крайбрежната зона от клас Independence, оборудвани с модулен комплект за противоминни операции. Той включва подводния дрон Knifefish за откриване на заровени в дъното мини, буксируемия сонар AN/AQS-20 и средства за тяхното унищожаване. Самата концепция е значителна част от работата да се извършва дистанционно, така че екипажът да остава извън минното поле.

След появата на минната заплаха Пентагонът изпрати към протока и два от последните останали кораби от клас „Ейвънджър“ – „Чийф“ и „Пайъниър“, базирани в Сасебо, Япония. Те напуснаха Сингапур на 10 април. И двата са планирани за извеждане от строя през 2029 г.

Така в Ормузкия пролив основната тежест на противоминните действия падна върху водолази и дронове – не в условия на учебен полигон, а при реален риск от ирански обстрел, в тесен стратегически коридор, със силни течения и значителен приливно-отливен диапазон. Оценките дали това е демонстрирало слабост или технологичен преход се разминават.

„Намираме се в нещо като най-ниската точка на противоминния капацитет на флота“, оцени Кларк още през април. Кевин Донеган, пенсиониран вицеадмирал и бивш командващ Пети флот, вижда ситуацията по точно противоположния начин: „Честно казано, пенсионирането на миночистачите никога не ме е тревожило, тъй като бяхме въвели по-нова техника.“ Обявяването през август, че международните коридори са разчистени, дава аргумент в полза на Донеган, но не решава окончателно спора. От публичната информация не е ясно какъв дял от работата е извършен от безекипажни системи и водолази и какъв – от двата кораба, изпратени от Сасебо.

Колко мини действително са били открити и унищожени, също остава неясно, защото публичните данни не съвпадат. Международната морска организация съобщи през юни, че в основните коридори през пролива са били положени около 80 мини. CENTCOM от своя страна докладва над 200 „обекта, наподобяващи мини“, проверени в главния коридор, от които 11 са потвърдени като мини.

Разминаването невинаги е равносилно на противоречие. Сонарът идентифицира подозрителни обекти, а не само мини, и всеки от тях трябва да бъде проверен поотделно. Затова двете стойности измерват различни неща: едното е оценка за броя на положените мини, а другото – броят на обектите, които американските екипи действително са потвърдили като такива.

Още по-съществено за оценката на заплахата е, че през целия конфликт морските власти не са потвърдили нито един случай на кораб, поразен от мина в Ормуз, а според анализатори сателитните изображения също не подкрепят иранските твърдения за мащаба на минната заплаха. Единственото потвърдено наблюдение на мина в Ормуз е направено от пакистански хидрограф през май. В началото на септември ирански медии съобщиха, че два танкера са ударили мини, но независимо потвърждение липсва.

Контрастът е Черно море, където минната заплаха е видима и по последствията си. На 28 декември 2023 г. панамски бълкер, пътуващ към украинско пристанище в делтата на Дунав, се натъкна на руска мина, което доведе до загуба на ход и управление, а капитанът го насочи към плитчина, за да предотврати потъването му. Мини са били изхвърляни и на брега; Мартин Кели от консултантската фирма EOS Risk посочва няколко такива случая.

Срещу тази заплаха България, Румъния и Турция подписаха меморандум в Истанбул на 11 януари 2024 г. и активираха противоминната група MCM Black Sea на 1 юли 2024 г. В рамките на мащабни действия в Черно море бяха обезвредени над 150 плаващи мини. България участва със своя минен ловец „Струма“, придобит от Нидерландия през 2020 г. заедно с „Места“ по сделка за около 2 млн. евро. Кели противопоставя именно тази картина на Ормузкия пролив: в Черно море заплахата може да се проследи по конкретни последствия, докато в пролива такива до момента липсват.

Възможно е минното поле, положено от иранските сили, никога да не е било толкова мащабно, колкото го описва Техеран. Военни анализатори оценяват, че страната разполага с хиляди мини „Махам“, сравнително прости конструкции от вид, използван още през Втората световна война. Част от тях имат контактни рогове с оловни елементи, които се повреждат при удар в корабен корпус и задействат взривател; други реагират на промяната в електромагнитното поле при преминаване на кораб. В коридора обаче американските сили твърдят, че са потвърдили едва 11 броя.

Ако самото минно поле е било по-малко и рехаво от заявеното, тогава и мащабът на американския успех, и първоначалното недоверие към възможностите мисията да бъде изпълнена без класическа противоминна групировка трябва да бъдат оценявани по-умерено. Остава и обратната възможност. „Винаги е възможно флотът да е пропуснал някои“, казва Итън Конъл от Taiwan Security Monitor, който изучава морските мини. „По-големият и ключов въпрос – и със сигурност най-проблемният и скъпият – е заплахата от повторно миниране.“

Именно рискът от повторно миниране помага да бъде обяснено защо обявеното разчистване не доведе до завръщане на корабоплаването към предишните нива. През седмицата от 26 август до 1 септември Lloyd's List Intelligence отчете около 12 транзита дневно. Kpler дава средна дневна стойност от 13 плавателни съда за последните 10 дни, а PortWatch – средно 7 за периода, който следи от март. Преди войната през протока преминаваха около 100 кораба дневно.

САЩ цитира и други показатели. Тръмп говори за „около 30 кораба всяка нощ“, а министърът на финансите Скот Бесент – за поне 10 милиона барела дневно. Тези числа не са пряко съпоставими: едното се отнася до брой плавателни съдове, другото – обем на нефтения поток. Дори при сравненията на корабния трафик има методологична разлика. Аналитичните служби обикновено броят товарни кораби с товароподемност над 10 000 тона, докато според морски експерти американските оценки включват и спомагателни военни съдове, буксири и крайбрежни лодки.

Несигурността продължава да се забелязва най-отчетливо в цената на риска. Премиите по застраховките срещу военен риск достигат до 10 пъти предвоенното си равнище, което за типичен супертанкер означава около 10 млн. долара. Приблизително 1 на всеки 30 кораба е атакуван с ракети или дронове, по изчисления на консултанти по морска сигурност. Brent затвори петъчната сесия на 96,28 долара за барел при около 70 долара преди войната. На същия ден, в който Тръмп обяви пролива за разчистен, Съвместният център за морска информация към ВМС на САЩ алармира за „продължаващ риск от дрейфуващи или неотбелязани на картите мини“.

Ислямската република не крие твърдата си позиция срещу разминирането. Нейният заместник-министър на външните работи Казем Гарибабади заяви в края на август, че „никой освен Иран не знае къде са тези мини“, а на 3 септември говорител на военните обяви, че са положени нови мини в близост до бреговете на Оман.

На 30 август американските сили съобщиха, че са поразили пускови установки на Револционната гвардия, подготвяни за изстрелване на морски мини във водите на протока. Хамблет оценява, че мина, доставяна до целевия район с ракета, би тежала около 50 кг срещу 500 или 1000 кг при мините, полагани от плавателни съдове, което би я направило по-малко ефективна в дълбоки води.

Остава обаче далеч по-простият вариант – мините да се поставят от малки плавателни съдове. „Не е нужно много, за да върнеш мина във водата, тъй като всяка нощ през Ормуз минава много дребен трафик“, обясни ръководител в танкерния бранш. Тръмп отговори с предупреждение: „Иран е уведомен, че всеки кораб или лодка, които поставят нови мини, ще бъдат незабавно и системно унищожени.“

„Иранците са разбрали, че най-силната им карта е убеждението, че контролират Ормузкия проток“, обобщи Хамблет. „Ако успеят да убедят света, че биха могли да го застрашат, е техният най-голям стратегически лост.“

Белият дом обяви военно-техническата част от задачата за изпълнена, но стратегическият проблем остава. Решението на корабособственика зависи не само от картата на минното поле, но също от оценка на риска и цената, която застрахователят поставя върху него. Техеран показа, че самото убеждение, че в протока може да има мини, може да има почти същия ефект върху търговското корабоплаване като реално минно поле и то при несравнимо по-ниска цена.

Иран поддържа и свой собствен режим за разрешаване на транзита чрез новосъздадения Persian Gulf Strait Authority (PGSA) – органа, регулиращ движението през Ормуз. Така собствениците на кораби са изправени пред избор между разрешение от Иран, което ги излага на заплаха от американски санкции, и маршрута по оманското крайбрежие, чиято сигурност Вашингтон се опитва да гарантира.

Израел обяви контрол над Али ал-Тахер и подземното под билото

🇮🇱⚔️🇱🇧 Израелските отбранителни сили (IDF) съобщиха, че са установили оперативен контрол върху възвишението Али ал-Тахер в южен Ливан и подземните трасета в района. В официално изявление от 3 септември 2026 г. се посочва, че операцията е била проведена от 36-а дивизия, която в последните няколко седмици е прочистила тунелите под земята от терористите на Хизбула, част от които са били ликвидирани, а останалите са успели да се изтеглят. Усилията по извеждане на отделни съоръжения от строя продължава, а след тяхното приключване командването ще преразгледа разположението на своята отбрана в района.

Ден по-късно министърът на отбраната Израел Кац изведе на преден план политическото значение на тази операция. Превземането, подчерта той, „бележи завършека на фазата по осигуряване на контрол в зоната за сигурност в Южен Ливан“, а Израел няма да се изтеглип реди окончателното разоръжаване на Хизбула. Изявлението му беше премерено: обяви успешния завършен не на военните операции, а само на един техен етап – установяването и удържането на територията, прочистена през пролетта. По-рано министърът описа възвишението като последната опора, прикриваща Набатия – т.е. позиция, от която зависи способността на Израел да поддържа зоната в сегашната ѝ дълбочина, а не просто като поредната отделна цел.

Възвишението се издига на около 600 метра надморска височина между селищата Кфар Тебнит и Набатия ал-Фаука, на около 10 км от държавната граница между Израел и Ливан и северно от река Литани. Оттам се контролират подстъпите към Набатия и маршрутът, който свързва юга с крайбрежието и със западната част на долината Бекаа. В непосредствена близост се намира и замъкът Бофор – друга висока точка, преминала под израелски контрол в рамките на кампанията. До изтеглянето на Израел през 2000 г. на същото място се намираше една от основните му укрепени позиции в тогавашната гранична зона. Обявеното превземане на Али ал-Тахер го връща обратно под израелски контрол след повече от четвърт век.

Израелските военни описват комплекса като централния команден възел на регионалната дивизия „Бадр“ – звеното на Хизбула, отговарящо за сектора северно от Литани. Публичната позиция на организацията за неговото значение беше двусмислена още преди самия щурм: говорител на Хизбула заяви, че израелското командване преувеличава военното значение на мястото, но в същото изявление обеща групировката да го брани, доколкото може. Reuters описа билото като един от основните израелски оперативни приоритети в края на август, когато ударите с дронове по обкръжените там бойци се превърнаха в ежедневие.

Според израелското изявление подземните обекти са включвали командни центрове, складове за оръжие, помещения с генератори на ток, спални, бани и кухня – инфраструктура, която позволява едновременно на бойци да ръководят действията си и да остават под земята продължителни периоди от време. Комплексът е описван от IDF като стратегическа мрежа, изграждана в продължение на две десетилетия с финансиране и планиране от Революционната гвардия на Иран.

По версията на IDF овладяването е протекло на два етапа. Първо инженерни подразделения са обследвали и картографирали горната площадка и са разрушили изходите, замаскираните отвори, огневите позиции и складовете на земната повърхност. Вторият етап – откриването на подземните системи, прикрити из гъста растителност и скали – е бил за като най-трудния. В него са участвали бригада „Командо“ и инженерното специално звено „Яхалом“, а дивизията е действала под командването на бригаден генерал Ифтах Норкин.

Официална цифра за убитите не беше обявена. Израелски военен източник каза пред вестник „Маарив“, че в галериите са били открити 15 тела. Близкият до Хизбула ливански ежедневник „Ал-Ахбар“ обяви, че убити са били двама, а Али ал-Тахер не представлява единен обект, а обширна поредица от свързани помежду си съоръжения, поради което достъпът до някои от тях не е равнозначно на поет контрол върху цялата мрежа. По-рано ирански източници говореха за 70-100 бойци, намиращи се в обкръжение под земята. „Ал-Ахбар“ представя и противоположна оценка на загубите, според която загубите на израелските сили в сраженията за билото надхвърлят тези на Хизбула, без да уточнява конкретна цифра. Самата организация не потвърди, че е загубила позицията, а депутат от нейното политическо крило описа израелския успех в направлението като развитие, което „не е катастрофа“.

Ден преди израелското съобщение Reuters предаде, че освен бойци на Хизбула в подземните помещения е имало е поне 12 представители на Революционната гвардия, сред които най-малко двама висши офицери. Според репортаж на агенцията Иран е предупредил САЩ в средата на август, че пълномащабна офанзива срещу височината ще доведе до мащабна иранска атака, а американският натиск е постигнал отлагане на щурма, но нищо повече от това. Служител на Белия дом оцени това твърдение като неточно. Израелската армия от своя страна заяви, че по време на действията в галериите там не е имало ирански съветници или представители на силите „Ал-Кудс“ – звено за задгранични операции на Революционната гвардия. Кац от своя страна отговори публично на предупреждението, като заяви, че иранска атака би освободила Израел от всички досегашни ограничения, което ще донесе след себе си удари по цялата инфраструктура на Иран, включително енергийната.

Ливанският фронт е активен от 2 март, когато Хизбула изстреля залп от ракети по северен Израел в знак на подкрепа към Ислямската република след съвместната въздушна кампания на САЩ и Израел, която доведе до ликвидирането на върховния лидер Али Хаменей още през първите си 12 часа, когато бяха отчетени над 900 отделни удара. Сухопътната операция на IDF на ливанска територия започна на 16 март, за следващите  няколко седмици прочисти десетки населени места и достигна река Литани в източната ѝ част. По данни на Министерство на здравеопазването в Бейрут при израелските операции са загинали над 4300 души, а поне 340 000 цивилни са били вътрешно разселени и остават откъснати от домовете си.

Опитите за постигане на примирие бяха няколко, а не само едно. Действащото споразумение, влязло в сила от 19 юни, беше постигнато с посредничеството на САЩ, Катар и Иран, и още от самото си начало претърпя провал, заради системни нарушения и от двете страни. Районът на Али ал-Тахер де факто остана извън това прекратяване на бойните действия. Когато примирието влезе в сила, под самото възвишение бяха останали десетки бойци, а Израел предпочете да ги обкръжи, вместо да предприеме незабавен фронтален щурм.

Обсадата на района продължи с месеци. Израелските сили прекъснаха водоснабдяването на съоръжението и сваляха дроновете, с които Хизбула опитваше да извърши доставки на храна и вода, организираха засади при изходите, а шахтите попадаха под моментален обстрел от стрелково оръжие и гранати, а по-късно и от авиация. Ирански представители смятат, че всеки опит за доставка е завършвал със смъртта на изпратения куриер. Пълна изолация обаче така и не е била постигната: според Reuters обкръжените са запазили достъп през северните подстъпи дори след затягането на блокадата.

Паралелно се озвършваха опити позицията да бъде доброволно предадена на ливанската армия, вместо да се налага нейното превземане с военна сила. Президентът Жозеф Аун предложи бойците на Хизбула да се изтеглят, а на тяхно място да влязат ливанските части. Вашингтон подкрепи идеята, както и председателят на парламента Набих Бери, но военното командване в Бейрут имаше резерви, а Хизбула отказа. Доводът на терористичната групировка беше, че евентуално отстъпване на билото ще доведе до искания за изтегляне и от нови обекти северно от Литани, което според нея би излязло извън рамката на Резолюция 1701 на Съвета за сигурност на ООН, уреждаща присъствието на въоръжени формирования в Южен Ливан от 2006 г. насам.

Този отказ не представляваше изолиран епизод, а поредния такъв от последователна серия. Още на 26 юни държавният секретар на САЩ Марко Рубио обяви тристранно споразумение: поетапно изтегляне на Израел в замяна разгръщане на ливанската армия, което се извършва едновременно с процес по разоръжаване на всички недържавни военни формирования. Генералният секретар на Хизбула Наим Касем отхвърли изцяло и тази схема. Механизмът все пак проработи на други места: в пилотните селища Фрун, Срифа и Заутар ал-Гарбия ливанските войски влязоха безпроблемно след изтеглянето на израелската армия, а от последното сред трите изброени това се случи на 20 и 21 юли. При обсаденото възвишение обаче схемата се провали.

Евентуалното поемане на позицията от ливанската армия идва в момент, когато две от основните външни опори за нея отслабват или стават по-несигурни. Военната помощ от САЩ се предоставя от 2006 г. насам, но Конгресът я обвързва с разоръжаването на Хизбула, а присъствието на UNIFIL вече има фиксиран краен срок. Поемането на позиция, която има реална опасност да попадне под обстрел от IDF в отговор на отказа на Хизбула да се изтегли, би поставило ливанските войски в района между двете воюващи страни, без тя да разполага с достатъчен ресурс сама да наложи и поддържа контрол.

След отказа Израел премина към поетапно поемане на контрол върху района. През август по височината започнаха все по-чести удари с дронове, а премиерът Бенямин Нетаняху заяви публично, че военните ще „действат с пълна сила в Ливан“ и ликвидират бойци, включително на обсаденото възвишение. Иранското предупреждение до Вашингтон дойде в средата на същия месец. Щурмът в крайна сметка се състоя. Това показва, че евентуалното му по-ранно отлагане не е довело до отказ от операцията, но само по себе си не опровергава информацията на Reuters, че американски натиск временно е забавил действията.

Най-непосредственият ефект от успеха на Израел е свързан с неговата позиция на преговорите. Властите в Бейрут предложиха свое собствено решение за Али ал-Тахер, но не съумяха да го наложат на проиранската групировка – факт, който без съмнение ще бъде напомнен по време на предстоящия кръг преговори в Рим. Шестте работни групи от месеци насам обсъждат именно схема за изтегляне на израелските сили, което да бъде последвано от непосредствено разполагане на ливанските войски. Седми кръг беше проведен на 4–6 август с участието на преговарящи Симон Карам (Ливан) и Йехиел Лайтер (Израел). Изследователката Хаят Харири разтълкува превземането като опит на Израел да укрепи позициите си на терен преди следващите преговори и предупреди, че контролът над височината отваря възможност за буферна ивица от Накура до западната част на Бекаа.

Допълнителен натиск създава и времето. Мандатът на UNIFIL изтича в края на годината, а изтеглянето на мироопазващите сили на ООН е планирано до средата на 2027 г. С това отпада и основен международен механизъм за наблюдение между двете страни.

Позицията на Техеран след описания епизод изглежда значително отслабена. Той предупреди Вашингтон, с което на практика беше очертана червена линия; Израел премина без притеснения въпросната линия, а към момента няма сигнали за предстоящ ирански ответен удар. Това мълчание само по себе си не показва дали причината за това е съзнателна сдържаност, ограничени възможности за отговор или друго стратегическо изчисление. По-ясен отговор ще дадат следващите действия на Техеран.

Налице са някои основания твърдението на Израел за пълен контрол върху района да се приема с известна доза предпазливост. „Ал-Ахбар“ настоява, че подземната мрежа е свързана, а овладяването на две трасета не означава непременно, че има контрол върху цялата мрежа. Самата Хизбула твърди, че продължаващият обстрел срещу района трудно се съчетава с твърдението, че той вече е напълно окупиран. Затова засега не е категорично потвърдено, но изглежда напълно вероятно Хизубла да е изгубила Али ал-Тахер като активен команден възел.

Рекордът е в дизела, а върхът на суровия петрол остана в април

🇺🇸🛢️ Финансовият министър на САЩ Скот Бесент определи украинската кампания срещу руската петролна промишленост като източник на глобален енергиен шок. „В момента преживяваме енергиен шок. Украйна е решила, че иска да унищожи руските енергийни съоръжения. Това създава натиск върху цените в световен мащаб“, каза той пред Fox News на 2 септември, като посочи войната в Иран като съпътстващ фактор. Изказването дойде ден след като печалбата на американските рафинерии от преработката на дизел постави абсолютен рекорд.

Рекордът е реален и внушителен. На 1 септември крекът за дизел – разликата между цената на барел суров петрол и цената на произведеното от него гориво – премина 106 долара. Обичайното равнище на този показател е около една пета от тази стойност. Границата от 100 долара беше премината за пръв път през август, а маржовете от преработката в Атлантическия басейн достигнаха върховете си още през юли.

При суровия петрол обаче картината е различна. Брент се търгува по 94,86 долара за барел на 2 септември. Върхът от 126,41 долара беше достигнат в рамките на сесията на 30 април и остава с над 30 долара над текущата котировка. В навечерието на съвместната офанзива на САЩ и Израел срещу Иран от 28 февруари барелът струваше около 72 долара. Цялото поскъпване се вмести между края на февруари и края на април, когато пазарът оценяваше риска от прекъсване на доставките през Ормузкия пролив; оттогава котировката върви надолу.

Вторият фактор, който Бесент спомена само мимоходом, се влоши рязко в последния месец. Примирието между Вашингтон и Техеран от април и меморандумът от юни доведоха до 60-дневно споразумение, чийто срок изтече на 17 август. Същия ден иранска група се качи на продуктовоза Amara край остров Кешм и го задържа, като чрез държавните медии се позова на неплатена такса и липсващо разрешение за транзит. Предишното задържане беше на 22 юни, когато Техеран отведе два контейнеровоза. В нощта на 18 август снаряд с неустановен произход порази машинното отделение на товарния кораб Minoan Dignity по време на неговото излизане от протока и уби главния механик.

Резултатът се вижда в трафика. Ормузкият проток е фактически затворен за търговско корабоплаване от 1 септември. Между 15 юли и 23 август през него преминават средно около 5 съда дневно, спад от близо 95% от предвоенния трафик. Останалото движение се извършва под военен ескорт и с изключени транспондери. Износът на суров петрол от Залива е спаднал с 47% – от около 17 млн. барела дневно през 2025 г. до близо 9 млн. през август. Директно през протока минават едва 2,2 млн. барела дневно по изчисления на Kpler.

Тъкмо тук се вижда ключовото разграничение. Дизеловите потоци от Персийския залив са с 80% под тези от миналата година, докато спадът при суровия петрол е 48%, показват данните на Kpler. Даан Стрейвен от Goldman Sachs посочва, че затварянето се оказва по-разрушително за горивата – и особено за дизела – отколкото за суровината, а световните запаси вече са под петгодишния си минимум. Jefferies формулира същия извод в едно изречение: напрежението на световния пазар се проявява в крековете, а не в суровия петрол.

Украинската част от сметката не е малка и заслужава собствените си числа. През юли руските заводи преработиха 3,6 млн. барела дневно – най-ниското равнище от май 2002 г. Сезонната норма, около която преработката се движи между 2020 и 2025 г., е между 5,3 и 5,6 млн. барела дневно, тоест липсва близо една трета от обичайния обем. През същия месец бяха ударени 18 рафинерии при общо 30 нападения срещу заводи, танкери, пристанищни съоръжения и тръбопроводи. S&P Global оценява засегнатия преработвателен капацитет на около 40%.

На фона на световния баланс това тежи осезаемо. Международната агенция по енергетика (IEA) отчита през юли преработка от 80,9 млн. барела дневно – с близо 5 млн. под миналата година – и понижи прогнозата си за третото тримесечие с 370 000 барела дневно, като се позова както на ударите по руските заводи, така и на смущенията в Близкия изток. Световното предлагане се е свило с 4,3 млн. барела дневно за година, а през третото тримесечие се очертава дефицит от 1,8 млн. Руският дял в липсващата преработка е близо една трета. Дотук Бесент описва реално съществуващ механизъм.

При суровия петрол обаче същият механизъм действа в обратна посока. Ударът по рафинерия не намалява добива, а преработката, и част от непреработената суровина се насочва към износ с танкери. Морският износ на руски суров петрол от началото на 2026 г. се движи около 9% над най-високата годишна средна стойност, регистрирана след началото на пълномащабното нашествие. Спадът до 3,46 млн. барела дневно, отчетен като средна стойност за четириседмичния период към 23 август, дойде не от ударите по заводите, а от нападенията срещу танкери и черноморски пристанища. Кампанията, която Бесент сочи, изважда от световния пазар рафинирани горива, но едновременно с това добавя суровина.

Насрещният прочит има сериозни основания и не бива да бъде отхвърлян: отраслови анализатори свързват именно свиването на руската преработка с поскъпването на горивата в световен мащаб и с пренареждането на търговските потоци. Москва действително извади значителни обеми от пазара, като удължи забраната за износ на бензин и дизел от 1 август до 31 януари 2027 г. Още от септември обаче забраната допуска изключения, които позволяват на самите заводи – за разлика от търговците на дребно – да изнасят дизел, корабно гориво и газьол.

Практически тест на тази теза дойде още през лятото. През втората половина на юли ударите спряха за няколко седмици, операторите извършиха ремонти и увеличиха натоварването, а руският морски износ падна под 4 млн. барела дневно за първи път от шест седмици именно защото повече суровина влезе в заводите. Дизеловият крек обаче не се успокои: през август премина 100 долара, а на 1 септември постави нов рекорд. Паузата в украинската кампания не свали цената.

Има и трети източник на натиск, който Бесент не спомена. На 25 юли хутите обявиха атаки срещу енергийни обекти в Янбу и Джазан, след което Saudi Aramco спря рафинерията в Джазан с капацитет 400 хиляди барела дневно – един от най-големите производители на горива в региона. На 27 юли дронове поразиха източните саудитски съоръжения, сред които стабилизационния завод в Абкайк, най-големия в света. Джазан беше атакуван отново на 9 и 18 август. Тези обекти произвеждат именно дизела, чийто недостиг стои зад рекордния крек.

Изявлението на американския финансов министър е вярно по посока, но спорно по йерархия на причините. Много вероятно е основната тежест върху световните цени на горивата да идва от Ормуз, а украинската кампания да е втори по значение фактор, чието действие е концентрирано предимно в рафинираните продукти. Потвърждение на този прочит би било понижаване на дизеловия крек при отваряне на протока, докато ударите по руските рафинерии продължават; аргумент срещу него би било задържането на крека на рекордни равнища и след възстановяването на движението през Ормуз. Дотогава сметката, която американският потребител плаща на колонката, се определя от горивото, което не достига – а по изложените данни причината за този недостиг изглежда в много по-голяма степен свързана с Иран и Ормуз, отколкото с Русия.

Хиляди кюрдски бойци са преминали подготовка в Израел за нахлуване в Иран

🇮🇱🕵️🇮🇷 Хиляди ирански кюрди са били изпратени от „Мосад“ на специално обучение на територията на Израел при което подготовката за операция по свалянето на режима в Техеран под кодовото име „Котаракът в чизми“, която Вашингтон е спрял на третия ден от февруарската война. Подробностите бяха съобщени от израелския Канал 13 на 30 август. Разкритието допълва две по-ранни публикации: разследването на Канал 12 от 29 март и материала на Надав Еял в Ynet от 13 юли.

Обучението не е било символичен жест към съюзник. Бойците са преминали през оперативни сценарии за самото навлизане, а заедно с подготовката им е бил въведен и поведенчески кодекс: посегателство срещу цивилни щяло да доведе до прекратяване на израелската помощ. Организаторите са настоявали колоните да носят монархистко знаме с лъва, а не кюрдското. Изборът на символ подсказва и политическия замисъл: не сепаратизъм, а смяна на властта в Техеран чрез чужда наземна сила.

Оперативният план е предвиждал израелските ВВС да разчистят коридора. Удари срещу обекти на Корпуса на стражите на ислямската революция (IRGC) по границата между Иран и Ирак е трябвало да отворят пътя на отрядите от Иракски Кюрдистан към градовете в северозападен Иран. Първата вълна е била планирана с участието на около 15 000 бойци, с разчет числеността им да нарасне до 150–200 хиляди, докато колоните напредват от град на град към столицата. Пред израелския кабинет по сигурността „Мосад“ дава прогноза за срив на режима в рамките на 1-3 години. Оръжието е било подсигурено от два източника: американски доставки и израелски арсенал, част от който е бил пленен от Хамас в ивицата Газа и Хизбула в южен Ливан, след което е бил пренасочен.

Политическият компонент на замисъла е носел конкретно име: Махмуд Ахмадинеджад. Според разкритие в публикация на The New York Times от 13 юли, израелската служба е полагала дългогодишни усилия относно  връщането на бившия президент на власт, а тогавашният ѝ директор Давид Барнеа е провел среща с него в Будапеща, в кулоарите на академична конференция. Барнеа е пропуснал консултация с премиера Бенямин Нетаняху, за да следи развитието по тази линия. Канцеларията на Ахмадинеджад отрече публикацията като холивудска измислица, определи изданието като известно с фалшивите си новини и отрече и твърдението, че бившият президент е бил поставен под домашен арест.

Всичко започва още през юни 2025 г. Замисълът се оформя непосредствено след операция „Изгряващ лъв“ – 12-дневната израелска кампания, в рамките на която бяха ликвидирани редица висши командири на IRGC и някои от най-видните учени в ядрената програма на Ислямската република и която показа колко дълбоко всъщност е проникнало „Мосад“ в командната структура на режима, който все пак оцеля. Целта на новата операция е била различна: не поражение на военната машина, а разпалване на всеобщи бунтове отвътре. Масовите демонстрации през януари са убедили Йерусалим, че моментът за действие най-сетне е дошъл, поради което срокът за изпълнение на плана е бил дръпнат напред.

На 11 февруари Барнеа и началникът на Генералния щаб генерал-лейтенант Еял Замир представят замисъла пред администрацията на Тръмп. Реакцията е студена: държавният секретар Марко Рубио го определя като безсмислица, а директорът на ЦРУ – като нелепост. Няколко дни по-късно от Белия дом все пак идва зелена светлина, а Тръмп пита Нетаняху кога иска да започне и кога ще бъде готов.

На 22 февруари шест военно-политически организации на иранските кюрди – Демократическата партия на Ирански Кюрдистан (PDKI), Партия за свобода на Кюрдистан (PAK), Партия за свободен живот в Кюрдистан (PJAK), както и Организация на борбата за Ирански Кюрдистан (Habath) и две самостоятелни организации с названието „Комала“ – учредяват обща коалиция и обявяват за свои цели събарянето на иранския режим и гарантиране на правото за самоопределение. Към края на месеца отрядите са били обучени, оръжието е раздадено, а маршрутите за навлизане са съгласувани с израелските плановици.

На 28 февруари започва Epic Fury – съвместната кампания на САЩ и Израел, наречена от израелска страна „Ревящ лъв“. Същия ден загива върховният лидер Али Хаменей. Кюрдският компонент на плана не издържа и седмица. На 2 март иранските сили нанасят удари по бази на опозиционните групи в Ербил и убиват боец на PAK. Ден по-късно от Вашингтон пристига сигналът, който отменя всичко. Висш израелски представител описва момента с една дума: три дни след началото на кампанията Йерусалим е получил „Недей“.

Последва оперативен хаос. На 4 март PJAK призова населението в Рожхелат да изгражда местни съвети за самоуправление и самоотбрана. На същия ден i24NEWS обяви, че хиляди въоръжени бойци са предприели настъпление. На следващия ден самите групи отрекоха информацията, а IRGC я описа като подривна. Така и не се състоя сухопътна офанзива. Според репортаж на Ynet през границата все пак са преминали около 500 оперативни кадри – близо 30 пъти по-малко от планираната първа вълна от настъплението.

Публичното потвърждение дойде на 7 март. От борда на президентския самолет Air Force One Тръмп заяви, че е изключил този вариант и не желае кюрдите да навлизат в Иран, тъй като не бива войната да става по-сложна, отколкото вече е.

Зад това решение се очертават три отделни линии на натиск. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган се е обадил лично на Тръмп и по-късно призна, че кюрдско нахлуване в Иран е можело да предизвика турски отговор и дори сблъсък между Турция и Израел; паралелно с това Анкара предупреди фамилиите Барзани и Талабани да не се включват. Вицепрезидентът Джей Ди Ванс също се е обявил твърдо против офанзивата. Държавите от Персийския залив са дали сигнал, че евентуалният разпад на Иран и перспективата за дълъг период на нестабилност и дори гражданска война в 80-милионната нация ги плаши повече от ракетната ѝ програма.

Съпротивата срещу плана обаче не е дошла само отвън. Изследователският отдел на Военното разузнаване на Израел, начело с Шломи Биндер, е оценил вероятността за срив на режима като ниска и издаде писмено предупреждение, че поведението на отрядите трудно може да се прогнозира, подкрепата от страна на САЩ е неясна, а режимът в Техеран ще изключи интернета още с първите белези на въстание, а евентуален срив ще засили още повече стремежът към ядрен пробив на Иран. Офицери от разузнаването са описали плана като нереалистичен и пълен с пробойни.

По-късно министрите настояваха, че не са чули ясна военна критика; IDF настоя, че те са били предадени и устно, и писмено. „Мосад“ се опита да промени решението на САЩ, а Барнеа предложи заместващ вариант, за който и самите му автори признават, че е бил по-слаб и далеч по-неподготвен от оригинала. На 29 март Канал 12 обяви, че планът се е разпаднал окончателно под тежестта на изтеклата информация и взаимното недоверие между участниците.

Опозиционните групи платиха цената за участие, което така и не се състоя. „Комала“ съобщи, че за 39 дни война иранските сили са атакували нейните лагери и бази в поне 40 отделни обстрела, които продължили и след влизане в сила на примирието: на 17 юли ракети и дронове на IRGC поразиха лагера Заргуез южно от Сулеймания и убиха 9 новобранци на Пешмерга.

Вътре в Иран натискът придоби съдебна форма. На 1 юни в Алборз е извършена тайна екзекуция на Ашкан Малеки и Мехрдад Мохамадиния, осъдени за членство в PDKI, без предварително уведомление до техните семейства и адвокати. Правозащитни групи документират и масови арести за неопределен срок от време без връзка с външния свят, изтръгнати самопризнания и ограничения върху културната дейност в Рожхелат. Техеран поиска от Интерпол червени бюлетини срещу ръководители на PDKI, PJAK и „Комала“. На 23 юли те определиха единството помежду си като стратегическа необходимост – подбор на думи, който по-скоро говори за реакция след понесени загуби, отколкото за политически успех.

Местното население в Рожхелат плати отделна цена, освен тази за въоръжени формирования. По данни от правозащитни групи в протестната вълна, обхванала Иран от есента на 2025 г., са били убити между 240 и 257 демонстранти от региона. По време на войната там са загинали 21 цивилни и 10 души от въоръжените отряди при въздушни удари.

Междувременно режимът в Техеран не само не се разпадна, а мина в режим на бърза приемственост. На 8 март, малко над седмица след гибелта на върховния лидер Али Хаменей, синът му Моджтаба зае неговото място като върховен лидер. Наследяването премина без видима вътрешна борба, макар че новият лидер не се появи публично дори на държавното погребение на баща си през юли заради заплаха за покушение.

Войната приключи с примирие между Вашингтон и Техеран на 8 април, постигнато с посредничеството на Пакистан и обявено за безсрочно на 21 април. Прогнозата, представена пред кабинета по сигурността на Нетаняху, беше за срив на режима в рамките на 1-3 години. Наблюдаваният резултат бе приемственост в рамките на 8 дни.

Значението на разкритието е преди всичко в мястото, където е проведена подготовката. Провеждането на обучение и тренировки на бунтовническа групировка на чуждестранна територия са позната практика за големите разузнавателни служби. Превозването на хиляди чуждестранни бойци до собствената държава, обучението им там и последващото им връщане за навлизане в трета страна представляват качествено различно равнище на ангажираност.

Такава операция изисква логистика, добре прикрити бази и широко съгласуване в рамките на израелското военно-политическо ръководство, а същевременно прави страната директно отговорна за действията на бойците, които е обучил. Именно оттук следва и нуждата от кодекс за отношение към цивилното население.

Провалът е преди всичко на замисъла, не толкова на изпълнението. Разчетът, че 15 000 бойци ще привлекат към себе си 10 пъти повече си към Техеран, е стъпил върху предположението, че иранското общество чака само искра. Именно това допускане Военното разузнаване е отхвърлило още преди първият изстрел да отекне.

Поведението на самите отряди през март подкрепя тази критика: те решиха да не тръгват дори коридорът е отворен, защото им липсваше гаранция за дългосрочна подкрепа. Възможно е разбира се това „Недей“ да е дошло не толкова като оценка на военния риск, колкото от турския натиск. Основните следи за този прочит са разговорът на Ердоган с Тръмп и последвалото предупреждение на Анкара към иракските фамилии.

Двата прочита не се изключват взаимно. Думите на Тръмп от 7 март подкрепят тезата, че е искал да спре ескалацията на войната. В същото време хронологията очертава ролята на Анкара в окончателно решение.

Много вероятно е този инструмент да не е унищожен, а поставен в резерв. Отрядите продължават да бъдат там, оръжието е раздадено, маршрутите са картографирани, а обучението вече е проведено. Ако фракциите отново заемат позиции по границата и Ербил не ги възпре, това ще подсказва, че планът е бил отложен. Ако се задоволят с декларации, а Багдад продължи да настоява за разоръжаване, „Котаракът в чизми“ вероятно ще остане еднократната възможност, пропиляна за три дни.

Ударът по Йордания изпразни боекомплекта на цяла батарея „Пейтриът“

🇯🇴🛡️🇺🇸 Батареите за противоракетна отбрана MIM-104 Patriot в Йордания са изразходили 96-128 броя прехващачи PAC-3 MSE, за да отбият залп от около 32 ирански балистични ракети. Долната граница на тази оценка съвпада с пълния боекомплект на една такава батарея. Това се посочва от публикации в медиите, които на този етап не са официално потвърдени от Централното командване (CENTCOM) и Министерство на отбраната на Хашемитското кралство.

Ударът беше нанесен броени часове след американски удари, нанесени срещу ирански цели, разположени на остров Ларак в Ормузкия проток. CENTCOM определи операцията като ограничено и прецизно действие срещу елементи от Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC), които се готвили за употреба на ракети и морски мини. Гвардията представиха ответния удар като законна самоотбрана и оповестиха, че са атакували техническа и ремонтна инфраструктура и стоянки за изтребители на авиобаза „Крал Хюсеин“ край Мафрак и „Муафак Салти“ край Азрак, където са разположени американски военни. Твърдението за тежки поражения е непотвърдено. Йорданските въоръжени сили съобщиха, че са прехванали осем ракети, навлезли във въздушното пространство на кралството.

Въздушното пространство на Йордания е арена на активни сражения от февруари и вече се движи по свой собствен ритъм. Иранските залпове започнаха на 28 февруари, когато ПВО свали 49 дрона и ракети. През първата седмица на март към кралството бяха насочени 119 ракети и дронове, а на 14 март – още 85. Това лято атаките продължиха на серии от по няколко удара в рамките на дни, като нападението на 17 юли беше общо 4 за 5 денонощия. Юлският удар по „Муафак Салти“ уби двама американски военнослужещи. Залпът от 32 балистични ракети на 31 август се нарежда като един от най-мащабните в тази поредица и последва изтичането без резултат на срока за преговори между Вашингтон и Техеран.

Мащабът на изразходвания боекомплект личи най-добре от устройството на самата батарея. Една пускова установка M903 побира 12 прехващача PAC-3 MSE. От по-стария вариант PAC-3 CRI, който разполага тесен корпус, в същата установка могат да се заредят 16 ракети. Американската батарея притежава 8 установки за пуск, т.е. с 96 ракети PAC-3 MSE, готови за незабавно изстрелване, без да е нужно презареждане. Това означава, че изразходваното за една нощ над Йордания се равнява на целия готов боекомплект на такава батарея и вероятно го надхвърля.

Съотношението между изстреляни прехващачи и поразени цели също надхвърля обичайните норми. 3 до 4 ракети по една приближаваща се цел са плътност, характерна за отбрана срещу насищащ залп, при която операторите изстрелват по няколко прехващача почти едновременно, вместо да чакат резултата от първия пуск. Че такъв разход невинаги е прекомерен, показа серията през юли: ирански ракети преодоляха защита над „Муафак Салти“ и поразиха хангари в базата, а BBC Verify потвърди унищожаването на радарен елемент AN/TPY-2 от състава на системата THAAD.

Празната пускова установка не се зарежда сама. Транспортно-зареждащата машина отстранява изстреляните контейнери и поставя пълни на тяхно място с помощта на кран, монтиран върху тежкотоварно шаси M985. За тази операция се използват предварително разположените в региона запаси, а не ракети, пристигащи непосредствено от американските заводи. Именно тук се намира тясното място: установките могат да бъдат презаредени само с наличното на театъра, а темпът на попълване зависи от транспорта през океана, а не непосредствено от годишния производствен план.

Разменното съотношение при подобна отбрана е добре известно и е неблагоприятно. Един прехващач PAC-3 MSE струва около 4,2 млн. долара, а прехващач за THAAD – над 12 млн. долара. Според цитираната медийна оценка сметката за нощта срещу 31 август възлиза на между 380 и 640 млн. долара. Lockheed Martin представи по-евтиния вариант PAC-3 ACE, за който се очаква да струва по-малко от половината от цената на MSE, но серийните му доставки още не са започнали. Дотогава всеки залп трябва да бъде посрещан с най-скъпите налични боеприпаси.

Междувременно националният запас е сериозно изтънял. Анализаторите от Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Марк Кансиан и Крис Парк оценяват, че между февруари и юли американските сили са изразходвали около 65% от предвоенния си запас от прехващачи за „Пейтриът“ и че наличните ракети вече са под хиляда. Запасът от прехващачи за THAAD е намалял с 38%. Уес Ръмбо от същия институт предупреди още в края на 2025 г., че наличностите и производствените темпове са недостатъчни и че ведомството трябва или да плати за необходимите прехващачи, или да се откаже от част от регионалните си ангажименти.

Средствата вече са отпуснати, но с тях не може да бъде купено време. Договорът с Lockheed Martin достига 58,6 млрд. долара до финансовата 2032 г. През 2025 г. заводът е доставил 620 прехващача PAC-3 MSE, или приблизително по 1,7 на денонощие. При такъв темп количеството, изстреляно над Йордания само за една нощ, се произвежда за около два месеца. „Отнема няколко години, за да се произведе ракета“, обяснява Кансиан. „Ако вложите средства в системата днес, няма да получите ракета през следващите три или четири години. Понякога дори пет.“ Според изчисленията на CSIS възстановяването на предвоенните нива при „Пейтриът“ и THAAD ще отнеме поне три години.

От тази сметка обаче не следва, че три повторения на нощта срещу 31 август ще оставят американските сили без прехващачи. Три такива нощи биха стрували между 288 и 384 ракети, докато базата за сравнение е оценката за малко под хиляда останали прехващача към края на юли. За да изпразни националния запас чрез залпове срещу Йордания, Техеран би трябвало да повтори удара между седем и 10 пъти – в зависимост от това коя оценка за остатъчния запас и коя за разхода бъде използвана. Ограничението, което вероятно ще се прояви първо, е много по-близко и значително по-тясно: готовият боекомплект на разположените на място установки и количеството, с което те могат да бъдат презаредени между два последователни залпа.

Отговорът на това ограничение вече е видим и има оперативен, а не географски характер. Американските командири разпределят прехващачите според прогнозната точка на падане и приоритета на защитавания обект. Заплахи, които не застрашават пряко личен състав, ключови съоръжения или съюзнически активи, понякога остават без противодействие. Двама високопоставени американски служители описаха този подход пред NBC News. Следователно отбраната не изчезва изведнъж – тя постепенно се свива до все по-кратък списък от обекти, които си струва и все още е възможно да бъдат защитени, като се приема рискът всичко останало да бъде поразено.

Срещу тази сметка обаче стои една съществена уговорка. Йордания разполага със собствени комплекси „Пейтриът“ и сама съобщи за осемте ракети, прехванати над нейна територия. Следователно приписването на целия разход на американската армия е допускане, а не установен факт. Нито един американски служител не е потвърдил числата 96 и 128. Същевременно Гвардейците имат дълга история на завишени твърдения за нанесени поражения, а CENTCOM вече отхвърли по-ранна иранска претенция за унищожени изтребители F-35 в Йордания.

Оттук нататък устойчивостта на американското присъствие в Йордания зависи не само от политическото решение, но и от логистиката на един конкретен вид боеприпас. Срокът за постигане на споразумение между Вашингтон и Техеран изтече на 17 август без резултат, морската блокада продължава, а иранските удари по базите в Йордания не са прекъсвали от февруари. Ако Техеран запази сегашния темп, е много вероятно следващият залп да бъде посрещнат с по-ниска плътност на отбраната. Потвърждение на тази оценка би бил по-голям брой ракети, преодолели защитата, и по-сериозни поражения по самите бази при съпоставим по мащаб удар. Тя би била отслабена от ново прехващане със същата плътност, без признаци за организирането на спешен въздушен мост за доставка на прехващачи към региона.

САЩ удариха ирански пускови установки на Ларак, отговорът стигна до Акаба.

🇮🇷💥 Изтребители от състава на ВМС на САЩ поразиха 2 пускови установки, разположени на иранския остров Ларак в Ормузкия проток в неделя, 30 август. Това е първият обявен американски удар срещу Иран от края на юли насам. Около едно денонощие по-късно отговорът вече беше в ход. Тази нощ над пристанище Акаба на Червено море се чуха взривове, а Press TV съобщи, че в ранните часове на деня са били изстреляни ракети по американски кораби в самия проток.

Ударът беше потвърден от служител на Вашингтон, пожелал анонимност. „Мога да потвърдя, че по-рано днес американски сили поразиха две ирански пускови установки на остров Ларак. Силите на Корпуса на стражите на ислямската революция (IRGC) бяха засечени да водят подготовка за изстрелване на реактивни снаряди за поставяне на морски мини в Ормузкия проток“, заяви той. Ларак се намира в средата на протока между островите Кешм и Хормуз и срещу пристанището Бандар Абас.

Полуофициалната агенция Fars съобщи за взривове край острова, а Tasnim определи нападението като удар с дрон. По-късно в неделя IRGC съобщи удара и това, че има загинали и ранени военнослужещи и цивилни, без да посочи техния брой. „Този акт ще получи отговор от синовете на Ислямска република Иран и доведе до наказание на агресора“, гласи изявление, излъчено от иранската държавна телевизия. Говорителят на IRGC Хосейн Мохеби нарече нападението „стратегическа и фатална грешка“ и заяви пред Fars, че САЩ ще си платят за него както в икономически, така и във военен план.

Заплахата от минирането заема централно място в обяснението от американска страна. Броени дни преди удара Тръмп заяви, че всички мини в международните води на протока са били взривени или извадени и че Иран е бил предупреден: всеки съд, поставил нови, ще бъде унищожен. Силите на Централното командване (CENTCOM) вече бяха обявили процеса по разчистване на морски мини по маршрутите на международното корабоплаване за приключил. Морската индустрия обаче не прие безусловно тази декларация. На 28 август Lloyd’s List писа, че отговарящите за сигурността в сектора все още остават предпазливи, тъй като военните навигационни предупреждения продължават да сочат активен минен риск и незавършено разчистване.

Корабоплаването беше възстановен, но при много ограничени обеми. Предварителни данни на Lloyd’s List Intelligence в периода 17-23 август през ключовия водния маршрут са минали 108 плавателни съда – с 27% над предишната седмица и най-много след разпадането на юнския меморандум в началото на юли, но още се намира далеч под нормалните ниво. Сравнението с периода до началото на войната срещу Иран е много по-красноречива: 554 транзита през юли на 3098 през февруари. В същото време американската блокада на иранските пристанища е отклонила 64 търговски кораба, извадила е 3 кораба от строя и качила американски екипи на борда на други два.

Ударът съвпадна и с новия етап на санкционната кампания. Вашингтон обяви ескалация, наречена от самия него „икономически ден Д“, която включва близо 60 нови санкционни обозначения на дружества, съдове и физически лица, както и разширени правомощия за налагане на вторични санкции. Засега обаче мерките не засягат най-големите търговски партньори на Техеран, сред които Китай и Обединените арабски емирства. Иран отвърна със собствен черен списък от 45 съда, обвинени в нарушаване на едностранно въведените от него правила за преминаване. Сред тях са 12 супертанкера, натоварили над 15% от суровия петрол, изнесен от Персийския залив след разпадането на меморандума. Успоредно с това Техеран и Мускат преговарят за временен коридор през протока.

Иранският отговор отново беше насочен към Йордания. Sabereen News, свързана с шиитските милиции в Ирак, съобщи за експлозии в Акаба, след като Техеран заплаши да отговори на американските обстрели в протока. Местни медии също описаха експлозии до южния йордански град след пускове от Иран, а част от арабските издания добавиха, че взрив е бил чут в американска авиобаза край Акаба.

Акаба има конкретно място в географията на тази война. Градското летище „Крал Хюсеин“ приютява бойни самолети от ВВС на САЩ, а на 19 юли Техеран обяви, че го е поразил успешно с балистични ракети, с което някои самолетите получиха тежки повреди. Йорданската армия съобщи тогава, че е свалила 3 от 4 ракети, последната от които попадна в обезлюден район. Градът е разположен на крайбрежието на Червено море и израелския Ейлат, откъдето при предишни залпове се виждаха облаците от прехватите, а отломки падаха в северната част на курорта.

Йорданското направление е част от конфликта още от първия му ден. На 28 февруари ПВО на кралството свали 49 дрона и ракети, сред които 13 балистични. През първата седмица на март командването в Аман преброи 119 ракети и дрона, насочени към страната, и отчете 108 прехвата. През същия месец иранските удар унищожи американски радар AN/TPY-2 – основния сензор на комплекса за противоракетна отбрана THAAD, разположен в авиобаза „Мувафак Салти“ край Азрак. Унищожаването му беше потвърдено от BBC Verify чрез сателитни изображения, публикувани на 1 август.

На 17 юли удар по базата уби трима американски военнослужещи, първите жертви от пряк ирански обстрел след началните дни на войната. Общият брой на загиналите американски военнослужещи в конфликта е 18. Последният регистриран инцидент в Йордания преди нощта срещу 31 август беше на 29 юли, когато беше обявено свалянето на 5 балистични ракети. Последният американски удар срещу Иран също беше нанесен в края на юли, което значи, че размяната на удари беше прекъсната за около месец.

Кралство Йордания не разполага със свободата за маневриране, която имат богатите монархии от Залива. То зависи от американската военна помощ и двустранно споразумение за сигурност, чиито приложения не са публично известни. Експерти, цитирани от New York Times през юли, обясниха именно с тази зависимост централната роля, поета от Йордания във воените операции на САЩ, когато всяка от ударените държави от Залива станаха значително по-предпазливи. На 22 юли десетки видни политици, учени и племенни водачи от Йордания отправиха призив към правителството да сложи край на чуждестранното военно присъствие и да разкрие пълния текст на споразумението. В тяхната декларация се подчертава, че Йордания не е страна в настоящата война. След ударите от 19 юли Аман привика иранския посланик и настоя иранските обстрели да бъдат прекратени.

От началото на войната вече се навършиха шест месеца. САЩ и Израел започнаха изненадваща масирана вълна от над 900 удара срещу Ислямската република на 28 февруари, а Техеран отговори с дълга серия от ракетни атаки срещу Израел и държавите от Персийския залив, които приютяват американски военни бази. Съвместната военна кампания и израелските удари по Ливан убиха хиляди и разселиха милиони. По данни на Международната морска организация от началото на конфликта са загинали поне 19 моряци.

Събитията от 30 август сочат, че натискът по санкционен и военен път се прилагат паралелно. Ескалацията на санкциите не отмени удара, нито ударът отложи санкциите. Al Jazeera описва последните седмици като преминаване от страна на Вашингтон от бомбардировъчна кампания към стратегия на финансов натиск, но военният инструмент очевидно остава на масата.

Напълно възможно е обаче ударът по остров Ларак да е бил само ограничен ход в директен отговор срещу непосредствена заплаха, а не завой в американската външна политика. Обяснението на Вашингтон свързва операцията с конкретно наблюдавана подготовка за пуск, а нейният обсег се ограничи до двете установки в рамките на една нощ. За сравнение, през юли САЩ провеждаха бомбардировки в продължение на 11 и 12 последователни нощи.

При сегашния темп е вероятно размяната да остане в юлските си граници: единични американски удари по крайбрежни цели срещу ирански залпове по бази в Залива и Йордания, без връщане към последователните нощни вълни.

Барнеа призовава за засилен натиск върху Иран до падането на режима

🇮🇱⚔️🇮🇷 Бившият директор на „Мосад“ Дейвид Барнеа заяви публично, че натискът върху Иран трябва да се засилва до падането на ислямския режим в Техеран. „По моя оценка няма друг избор, освен да се засилят икономическите, дипломатическите и оперативните действия срещу този режим, докато той падне, а той ще падне“, заяви Барнеа на церемония в негова чест, организирана от Йерусалимска община. Думите му бяха цитирани от The Times of Israel в четвъртък вечер.

Барнеа ръководи израелското външно разузнаване в продължение на пет години и напусна поста на 2 юни. Тогава беше наследен от Роман Гофман, който до онзи момент беше военен секретар на премиера Бенямин Нетаняху. В същото изказване Барнеа заяви, че иранците „копнеят за падането“ на властта и се нуждаят от него, за да видят „поне проблясък светлина“. По думите му това иска и „просветеният западен свят“, начело със САЩ и Израел, които са „по-решителни от всякога“. Войните срещу Ислямската република в последната година, допълни той, са показали на света, че иранският въпрос не засяга само Израел: ако не се реши, „ще достигне до всеки и навсякъде – било с балистични ракети, тероризъм или разработване на ядрено оръжие за масово унищожение“.

В основата на първоначалния политически план стои предложение именно на Барнеа. Според разследване на The New York Times от 22 март преди началото на военната кампания той представя на Нетаняху следния сценарий: в рамките на няколко дни след първите удари „Мосад“ вероятно ще успее да активира местната опозиция и да предизвика безредици и прояви на бунт, които биха могли да доведат дори до рухването на Ислямската република.

Барнеа е представил същото предложение и пред висши служители от администрацията на Доналд Тръмп по време на среща във Вашингтон в средата на януари. Един от елементите на плана предвиждал подкрепа за навлизане на въоръжени формирования на ирански кюрдски от Северен Ирак, с които както ЦРУ, така и Мосад поддържат отдавнашни връзки. В самото начало на войната израелската авиация нанасяше серия от тежки удари по цели  в Северозападен Иран отчасти с цел да разчисти пътя за тези формирования.

Нетаняху прие плана въпреки съмненията, изразени от военното разузнаване АМАН и някои американски официални лица, които бяха преценили, че вероятността от масово надигане е ниска. На 20 март „Канал 12“ разкри допълнителни детайли от оценката: ако ръководството бъде обезглавено, а държавните институции и репресивният апарат бъдат значително отслабени, Мосад и ЦРУ знаят как да подтикнат иранците отново да излязат на улицата. Самият Барнеа придружил прогнозата с уговорката, че обстановката е динамична и постигането на желания резултат може да отнеме продължително време.

Тръмп отправи призива публично. „Поемете управлението на страната си, то е ваше, за да го вземете“, каза той в първото си обръщение след началото на ударите. Три седмици по-късно въстание не беше избухнало. Американските и израелските разузнавателни оценки стигнаха до извода, че иранският режим е отслабен, но е запазил целостта и начина си на действие. Страхът от репресивния апарат в лицето на Революционна гвардия, армия и полиция очевидно успя да възпре както повторното надигане на вътрешното недоволство, така и готовността на кюрдските въоръжени групи извън нея да преминат границата от Ирак.

Броени дни след първите удари Нетаняху изрази недоволство на закрито заседание, че операциите все още не дават очаквания резултат. Публично той сведе оценката си до едно-единствено изречение: революция не се извършва от въздуха – нужен е и наземен елемент.

Тръмп стигна до същия извод преди края на втората седмица от войната. Силите за сигурност на ислямския режим разстрелват с картечници всеки, дръзнал да излезе на протест, посочи той на 12 март пред Fox News Radio, поради което прагът за участие е изключително висок за обикновеното население, което просто няма оръжие в себе си. Нейт Суонсън, бивш служител на Държавния департамент и Белия дом и представител на преговорния екип на САЩ, обясни същото пред The New York Times по друг начин: онези, които не харесват властта, но не са готови да загинат в съпротивата срещу нея, остават по домовете си.

Шест месеца по-късно Ислямската република продължава да съществува. Върховният лидер Али Хаменей беше ликвидиран още при първата вълна от въздушни удари, а смъртта му беше обявена на 1 март. Седмица по-късно т.нар. „Съвет на експертите“, съставен от 86 висши ислямски богослови и духовници, провъзгласи неговия син Моджтаба Хаменей за нов върховен лидер. Държавното погребение на Али, чието провеждане беше отложено заради военните действия, се проведе през юли. То включваше шествия в Техеран и Ком и полагане на тялото на покойния лидер в Мешхед, което привлече привлече огромни тълпи. Наследникът не се появи на церемонията, а местонахождението му остава неизвестно, тъй като не е забелязван публично от началото на войната.

Икономическите, дипломатическите и оперативните действия, изброени от Барнеа, вече са в ход. На 24 август министърът на финансите на САЩ Скот Бесент обяви кампания, определена от администрацията като „икономическият Ден Д“ и получила названието операция „Economic Outcast“. Министерство на финансите разшири своите правомощия да санкционира чуждестранни дружества, действащи в 5 сфери на иранската икономика: дигитални активи, технологии, злато, авиация и корабоплаване.

Бесент предупреди всяка една страна, която търгува с режима в Техеран, да прекъсне окончателно всички финансови връзки с него или да понесе последствия. Той определи крайната цел като прекъсване на всяка икономическа връзка, която го подпомага, „докато Техеран остане сам“. Разрешенията за извършване на парични транзакции към страната също бяха отменени.

Оперативният компонент беше задействан същия ден. Програмата „Награди за правосъдие“ на Държавния департамент предложи до 10 млн. долара и възможност за преместване в замяна на сведения за петима висши командири на Корпуса на гвардейците на ислямската революция. Сред тях е началникът на разузнавателното управление Маджид Хадеми.

Дипломатическото направление обаче не изглежда точно така, както го описа Барнеа. Прекият канал между Вашингтон и Техеран е плътно затворен. Меморандумът от Исламабад – споразумение в 14 точки, сключено на 17 юни от Тръмп и иранския президент Масуд Пезешкиан с посредничеството на Пакистан – изтече на 17 август без намерение да бъде подновено. Тръмп заяви, че нови преговори не са насрочени.

Контактите чрез посредници обаче продължават. Пакистанският фелдмаршал Асим Мунир беше в Техеран на 24 август, където се срещна с главния преговарящ Мохамад Багер Галибаф. Два дни по-късно катарският премиер шейх Мохамед бин Абдулрахман Ал Тани пристигна на същото място и със същата задача.

Спорът е концентриран върху Ормузкия проток, затворен от края на февруари. Корабоплаването през него държи само част от предвоенното равнище. По предварителни данни на Lloyd’s List Intelligence между 10 и 16 август през стратегическия воден път са преминали 73 кораба спрямо 91 през предходната седмица. Reuters съобщи в четвъртък, че трафикът се е увеличил леко.

В сряда говорителят на Корпуса Хосейн Мохеби заяви, че Иран и Оман са се договорили за своите дялове във водите и приходите от протока. Източник от високите етажи на режима сподели, че споразумение все още няма и все още се уточняват подробности. Условието на Техеран остава непроменено: протокът няма да бъде отворен, докато САЩ не изпълнят ангажиментите, поети през юни.

Прогнозата на Барнеа не се е променила, но инструментът за осъществяването ѝ е различен. През януари очакването беше разузнавателна операция да изведе хората на улицата в рамките на дни. Сега основният лост е финансовият натиск, допълнен от парични награди за информация за висши командири.

Предпоставката, върху която стъпваше първоначалният план, беше подложена на 6-месечна проверка и не се потвърди. Властта в Техеран се оказа способна да преживее обезглавяването на своето ръководство, да организира наследяването и да мобилизира огромни множества за държавното погребение.

Съществува обаче и друг прочит, който също се опира на конкретни обстоятелства. Барнеа говори по време на общинска церемония, а не от официален пост: оперативното ръководство на „Мосад“ се намира в ръцете на Гофман от 2 юни. Освен това икономическата кампания има собствена логика, независима от теорията за предизвикване на всенародно въстание. Бесент формулира целта ѝ като изолация, а не като сваляне на режима. Тълкуването, че санкциите трябва да доведат до смяна на управлението, принадлежи на бившия директор на Мосад, а не на Министерство на финансите на САЩ.

Смяната на властта в Техеран в резултат на такъв натиск, още повече до края на тази година, остава малко вероятна. Силите за сигурност са непокътнати, наследяването е извършено, а до четвъртък Министерството на финансите на САЩ все още не бе обявило санкции срещу голяма чуждестранна банка – мярката, която е посочена от Бесент като предстояща до края на седмицата.

Оценката ще отслабне, ако такава санкция действително бъде наложена, а след нея банки от трети страни започнат да се оттеглят от обслужване на ирански плащания. Тя ще се затвърди, ако Иран и Оман подпишат готвеното споразумение за протока, тъй като това би възстановило приходен канал, който американската кампания се стреми да прекъсне.