Съсобственикът на Fire Point обвърза края на войната с границите от 1991

🇺🇦💡 Войната не може да приключи, докато Украйна не възстанови границите от 1991 г. заедно с Крим, а трайното решение изисква или разпада на Руската федерация, или създаване на демилитаризирана зона от 500 км на нейна територия. Това заяви Денис Щилерман, главен конструктор и основател на Fire Point, производител на крилатата ракета FP-5 „Фламинго“, в интервю за украинския журналист Дмитро Гордон, ден преди официалното посещение на президента Володимир Зеленски в Белия дом. Според днешната аритметика на фронта това условие е недостижимо. В светлината на историческия опит от последния половин век обаче то не е безпрецедентно: окупирана територия се е връщала и след 26 години, и за 4 дни, а държави, водили война в продължение на над десетилетие, са рухвали за 11 денонощия. Пътищата дотам са малко на брой и всеки от тях има разпознаваеми предварителни условия.

Изходната точка е отрезвяваща. Под руски контрол се намират около 116 165 кв.км. или 19,25% от общата международно призната територия на Украйна, която включва Крим и Севастопол, които остават под руска окупация от 28 февруари 2014 г. Фронтовата линия е дълга около 1200 км и почти не се изменя: от началото на годината руските сили са окупирали едва около 800 кв.км. За същия времеви период украинските сили освободиха около 700 кв.км. Ограничението обаче не се крие единствено в противника. Украинската пехота страда от липса на комплектовани съединения в степен, която превръща мащабна настъпателна операция в химера. В част от предните подразделения численият състав на пехотния компонент е спаднал до 10-20% от щатното разписание, а съдебните дела за самоволно напускане и дезертьорство от февруари 2022 г. до септември 2025 г. надхвърлят 290 000, от които 162 700 са регистрирани само за 9-месечен период през 2025 г. Нито един от сценариите по-долу не работи, ако този кадрови дефицит остане непроменен. Всички те се задействат от промени, претърпени от окупатора, но се реализират от армия, способна да навлезе в отворилото се пространство.

Единият път е оперативен срив на фронта. Хърватският модел показва как армията на Република Сръбска Крайна държеше близо една трета от територията на Хърватия в продължение на цели четири години и се смяташе за замразен конфликт, а през август 1995 г. отбраната ѝ рухна само за четири дни. Причината не беше внезапен военен гений на хърватите, а натрупване на фактори: превъоръжена и добре обучена армия срещу отбранителна линия без оперативни резерви, разтеглена по фронт, който Белград вече не е готов да подсили. Условието за повторение на този модел в Украйна е руската армия да достигне точка, в която не може да държи дългата 1200 км фронтова линия и едновременно с това да реагира на пробив от украинска страна. Числата в това отношение вече се променят. През първото тримесечие на 2026 г. Русия е сключила 71 216 договора с наемни военнослужещи – най-ниското ниво от три години насам и 20% под отчетеното за същия период на миналата година, а към юли изпълнението на годишния план от 409 000 подписа изостава при около 195 000 сключени договора. На този заден план стоят близо 300 загинали дневно; заедно с тежко ранени и безследно изчезнали невъзвратимите загуби вече изпреварват новия набор. Москва компенсира това с бонуси за подписване, които достигат до 5,5 млн рубли за една година служба. Оперативният срив е възможен не просто когато тези числа се влошат, а когато станат невъзможни за компенсиране с пари.

Вторият път е разкъсване на върха. Той е най-бърз и най-трудно предвидим, тъй като не търпи постепенно натрупване, а се задейства внезапно. Режимът на сирийския диктатор Башар ал-Асад оцеля в продължение на 13 години брутална гражданска война и рухна за 11 дни през декември 2024 г., след като покровителите му бяха ангажирани другаде, а подкрепленията, на които сирийската армия разчита, така и не пристигнаха. Съветският съюз издържа на ценовия срив на петрола през 1986 г. и просъществува още пет години с него и се разпадна за броени месеци, след като опитът за преврат през август 1991 г. показа на всички републики, че центърът вече не контролира силовите си структури. Именно от този разпад произлизат границите, за които става дума днес – украинските граници от 1991 г. са продукт именно на разпада на Съветския съюз.

Русия през 2026 г. демонстрира част от тези предварителни условия, но не и други. Бюджетният дефицит за първите 4 месеца на годината достигна 78,4 млрд долара, или 2,5% от БПВ – почти двойно повече спрямо предходната година и над целта за цялата ликвидна година. Ликвидните активи на Фонда за национално благосъстояние се свиха от 6,5% от брутния продукт в началото на войната до 1,8% през април 2026 г. и вече са по-малки от самия бюджетен дефицит. Приходите от нефт и газ спаднаха с 45% през първите три месеца, а преработката на суров петрол намаля до 3,91 млн барела дневно, най-ниското ниво от 2005 г. насам. Полският Център за източни изследвания отчита високо напрежение между Федералната служба за сигурност и политическия блок на заместник-ръководителя на президентската администрация Сергей Кириенко преди изборите през септември, както и растящо недоволство в политическия и стопанския елит. Същият анализ обаче е категоричен, че данните на този етап не показват непосредствена криза на властта. Бунтът на покойния Евгений Пригожин през юни 2023 г. беше най-близкото събитие до вътрешен колапс на режима, който той е преживял, но го погълна за едно денонощие. Структурно нерешен остава въпросът с приемствеността: президентът Владимир Путин е на 73-годишна възраст, институционализиран механизъм за предаване на властта на практика липсва, а всеки опит за открито посочване на наследник се превръща в повод за вътрешни съперничества, които самата държавна система оценява като изключително рискови. Въпросът с приемствеността не е сценарий, а неизбежност във времето; неясен остава единствено точният момент и форматът на промяната.

Третият път изобщо не преминава през фронтовата линия. Индонезия анексира Източен Тимор през 1976 г. и го контролира 23 години; територията се завръща не като резултат от военно поражение, а след като азиатската финансова криза свали от власт президента Сухарто през май 1998 г., а неговият наследник се съгласи с провеждане на референдум, на който през август 1999 г. 78,5% от гласувалите подкрепиха с вот независимостта. Механизмът е съществен, тъй като е приложим и без разпад на държавата: той включва смяна на властта, при която задържането на скъпоструваща окупирана територия престава да е въпрос на легитимност, съчетано с международноправна рамка, която никога не е признавала анексията. Втората половина от това условие вече е налице по отношение на Крим и окупираните области. Първата зависи от това дали евентуален следващ руски лидер ще възприеме войната като свое собствено наследство, или ще я прехвърли като чужда сметка на предните управляващи. Историческият опит показва, че новите режими редовно избират втория подход, макар и не веднага, нито безусловно.

Четвъртият път е дългосрочен и се явява единственият с пряк аналог по продължителност. Азербайджан изгуби Нагорни Карабах през 1994 г., прие фактическото поражение, прекара 26 години в превъоръжение и трансформация на геополитическия баланс на силите, след което възстанови своя контрол върху региона с 44-дневна война през 2020 г. и бърза еднодневна операция през 2023 г. Този модел допуска сключването на примирие в настоящия момент без отказ от основната цел, но носи висока цена, която рядко се назовава на глас: през тези десетилетия окупираната територия се променя в демографски и институционален план, а евентуалното ѝ връщане по-късно е равносилно на интеграция на една изменена до неузнаваемост земя. Хърватия илюстрира по-меката форма на този механизъм – Източна Славония, единствената област, която остана извън обхвата на офанзивата от 1995 г., беше върната по мирен път с преходната администрация на ООН, а процесът приключи през януари 1998 г. Това демонстрира, че международната администрация над окупирана територия е работещ инструмент, но до момента той се е доказвал само там, където държащата я страна вече е претърпяла военно поражение или е останала без външни покровители.

На обратния полюс стоят историческите прецеденти, при които натискът не постигна никакви резултати. Ирак преживя военно поражение през 1991 г., вътрешно въстание; зони, забранени за полети и 12 години под най-тежкия режим на международни санкции в съвременната история, но Саддам Хюсеин остана на власт чак до момента, в който амеирканската армия предприе сухопътна инвазия. Слободан Милошевич падна от власт 16 месеца след поражението в Косово, при това в резултат на вътрешни избори, не заради бомбардировките на НАТО. Иран води война в продължение на 8 години, в която понесе стотици хиляди жертви и излезе от нея с напълно непокътнат управленски режим. Общото между случаите на срив и тези на устойчивост не е мащабът на външния натиск, а обстоятелството дали силовия апарат в решителния момент изпълнява заповедите на властта. Това е единствената променлива величина, която не подлежи на предварително измерване, и именно затова всички изброени исторически сривове изглеждаха напълно невъзможни броени седмици преди да се случат. Налице е и една безпрецедентна асиметрия: нито една от рухналите държави в тези примери не е разполагала с ядрено оръжие, с изключение на Съветския съюз, чието разпадане бе договорено политически, а не извоювано с военни средства.

При настоящите данни пълното възстановяване на границите от 1991 г. през следващите пет години остава малко вероятно, а по чисто военен път – още по-малко. Разликата между двете оценки обхваща същността на целия въпрос: вероятността за обрат се обуславя не от обстановката на бойното поле, а от това доколко устойчива ще се запази руската държава. Именно там показателите се влошават последователно, въпреки че все още не са прекосили критичния праг. Аналитичната оценка ще се засили, ако набирането на наемни военнослужещи остане под нивото на необратими загуби за две поредни тримесечия, ако Москва прибегне до нова открита мобилизация преди изборите през септември, ако даден регион откаже да изплаща сумите по компенсации или ако заповед от централната власт остане неизпълнена, както през юни 2023 г., но този път без завършек в рамките на денонощие. Оценката ще отслабне, ако петролните приходи се възстановят, ако едно евентуално примирие осигури на руската армия време за възстановяване на оперативния резерв или ако недостигът на пехота в украинските редици се изостри до такава степен, че няма кой да използва открилите се пролуки. Условието, поставено от Щилерман, отговаря на крайната цел във всичките четири възможни сценария. Историята познава такива развръзки, но в нито един от случаите те не се случиха по предварителен график и нито веднъж не бяха постигнати само от оръжието, което ги очакваше.

Токаев призова Путин да замрази войната по Истанбулската формула

🇰🇿🕊️🇷🇺 Президентът на Казахстан Касим-Жомарт Токаев призова Владимир Путин да прекрати войната в Украйна и да се върне към „Истанбулската формула 2.0“. Апелът беше отправен днес на XXII форум за регионално сътрудничество между Русия и Казахстан в присъствието на руския държавен глава, като бяха предадени от двете страни и публикувани от украински и руски издания.

„Може би този конфликт вече трябва да бъде замразен и да се върнем към Истанбулската формула 2.0, тъй като там бяха постигнати значителни резултати“, заяви Токаев, според когото уреждането на този конфликт трябва да стане „под гаранциите на великите сили, включително Русия“, с цел постигане на „дългоочакван мир“. Преди това той уточни, че до него достигат „много сигнали“ от Европа и САЩ относно развитието на конфликта – позиция, с която се представяи по-скоро като получател на дипломатически послания, не като директен участник в спора.

Токаев използва внимателно подбрани слова. Той описа войната като „междудържавен конфликт“, изрично отхвърли тезата за гражданска война и заяви уважение към украинския народ, култура и език. Най-ключово беше признанието, че „природата на този конфликт не е съвсем понятна за мнозина, включително и за нас“. Това беше подчертано от него в сравнение с конфликта в Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан, чиито исторически корени според него са по-ясно очертани.

Това сравнение носи ясно послание: за разлика от войни с дългогодишен етнотериториален произход като този в Карабах, Астана не вижда разбираем исторически мотив за руската военна агресия срещу Украйна.

Отговорът на Путин беше кратък. Руският президент заяви, че ще информира казахстанския си колега за случващото се „на украинското направление“ – формулировка, която не поема конкретен ангажимент и на практика позволява на Москва да избегне директен отговор на призива, без да го отхвърля публично.

Позоваването на Истанбул се отнася до проекта за споразумение, обсъждан от Москва и Киев през март и април 2022 г. в Турция, но нереализиран. Черновите предвиждаха постоянен украински неутралитет, отказ от членство в НАТО, както и ограничаване на чужди военни бази и определени видове въоръжение на нейна територия срещу гаранции за сигурност от група велики сили.

Двете страни обаче така и не постигнаха съгласие по военните ограничения: Украйна настояваше за армия в мирно време от 250 000 души, а Москва предлагаше ограничение до не повече от 85 000. Разминавания относно броя на танковете и далекобойността на ракетните системи бяха от сходен порядък.

Преговорите се разпаднаха през април 2022 г., след като руските войски се изтеглиха от района около Киев и станаха известни убийствата в Буча. Споразумение така и не беше подписано. От украинска гледна точка връщането към тази формула се възприема не като неутрална отправна точка, а като ултиматум, близко до капитулация. Именно това превръща „Истанбул 2.0“ в предложение, което Киев разглежда като свързано с руските изисквания.

В същото изказване Токаев похвали Путин, че е проявил „максимум дипломатическа гъвкавост“ по време на срещата с американския президент Доналд Тръмп в Аляска, през август 2025 г. Тази оценка се основава на политическа рамка, чието значение впоследствие намаля. Срещата в Анкоридж завърши без подписване на документ и без договорено примирие, а последвалият руски разказ за „духа на Анкоридж“ загуби тежестта си до средата на тази година, когато самият Путин заяви, че в Аляска не са били подписани договорености, а само са обсъждани възможности.

На практика Токаев предлага на Москва дипломатически изход, който частично се опира на вече отслабнал политически наратив. Апелът не представлява промяна в основната линия на Астана, а нейно продължение. Казахстан определя позицията си по войната като „проказахстанска“ – нито руска, нито украинска – като я поддържа последователно от 2022 г.

Още през юни същата година, седнал до Путин на икономическия форум в Санкт Петербург, Токаев отказа да признае самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народна република, което разпали остри реакции в Москва.

Значението на тази позиция се обяснява с мащаба на Казахстан: страната е най-голямата икономика в Централна Азия, има най-дългата непрекъсната сухопътна граница с Руската федерация и рускоезично население в северните си области. Като основател на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКБ) и държава с тесни икономически връзки с Москва, Казахстан едновременно следва многовекторна политика спрямо Китай, ЕС и САЩ.

Призивът за замразяване на войната се вписва именно в тази стратегия: дистанциране от конфликта, без напускане на руската институционална орбита. Значението на изявлението не се състои в способността му да промени ситуацията на фронта – Астана няма реални инструменти да влияе на руските военни решения, а сдържаният отговор на Путин потвърждава това. Стойността му е по-скоро диагностична.

Когато ключов партньор на Москва в Централна Азия публично нарича войната конфликт с неясен произход и отправя призив за замразяване, това показва отслабване на дипломатическата опора на Русия дори сред най-близките ѝ партньори.

Украйна прибра 501 тела, Русия получи 31 – счетоводството на един оцелял канал

🇺🇦🕊️🇷🇺 Украйна прие телата на 501 души, които според руската страна са украински военнослужещи. Координационният щаб по въпросите на пленниците съобщи за хуманитарната операция, проведена на 16 юли. Оттам уточниха, че предстои тленните останки да преминат през експертиза от съдебната медицина и идентификация от криминалисти, след което ще бъдат предадени на техните семейства.

Щабът изрази своята благодарност към Международния комитет на Червения кръст (МКЧК) за логистичното осигуряване, както и към военнослужещите от Въоръжените сили на Украйна (ВСУ), прехвърлили останките до съответните държавни институции. Не се уточнява колко от тези 501 тела принадлежат на военни и колко на цивилни граждани – това ще стане ясно едва след приключване на експертизите.

Ответните данни за върнатите на Русия останки бяха спестени от Киев, каквато е практиката му от години. Те обаче бяха оповестени от Москва: депутатът от Държавната дума Шамсаил Саралиев („Единна Русия“), член на парламентарната група по въпросите на войната, заяви пред RBC, че Русия е предала 501 тела, като е получила обратно едва 31. Агенция „Интерфакс“ съобщи, че предаването е извършено близо до границата с Беларус. Според статистиката на RBC това е общо 13-ия обмен на загинали или пленници от началото на годината. При предходния кръг, състоял се на 18 юни, съотношението е било 522 срещу 33.

Киев не оспорва тези данни. Украинските власти редовно публикуват информация за броя на приетите тела, но запазват пълно мълчание за броя на върнатите. Така единственият източник, който огласява ответните числа, остава държавата, получаваща едва 30-ина останки срещу 500. Тази асиметрия не е строго пазена тайна, а структурен факт от реалността, който Москва има интерес да подчертава публично, докато Киев предпочита да не коментира.

Причините за това проличаха най-ясно през юни 2025 г., когато статистиката за първи път беше използвана като инструмент за информационна война. На 2 юни в Истанбул страните договориха формула за размяна на по 6000 тела, както обяви тогава украинският министър на отбраната Рустем Умеров. Още на същия ден Владимир Медински, близък съветник на президента Владимир Путин и ръководител на руската делегация, публично изрази съмнение, че Украйна изобщо разполага с 6000 тела, които да върне. Когато планираното за 7 юни предаване пропадна, Медински заяви, че украинската страна „неочаквано и безсрочно е отложила както приемането на телата, так и размяната на пленници“. Той допълни, че 1212 тела вече чакат на пункта, а останалите пътуват натам. На следващия ден руските власти докараха хладилни камиони до мястото на предаването и ги отвориха пред поканени журналисти, докато агенция РИА Новости излъчи кадри с чували с трупове. В отговор Координационният щаб на Украйна заяви, че конкретна дата за репатриране изобщо не е била съгласувана, обвини Москва в едностранни провокации и отправи призив за край на „мръсните игри“.

Оттогава разпределението на ролите остава без промяна. За Москва числата са пропаганден коз: колкото е по-голяма разликата между предадените и получените тела, толкова по-охотно я огласява, тъй като сама по себе си внушава, че украинските загуби са многократно по-големи. За Киев същото това е капан, който той съзнателно избягва, отказвайки коментар. Мълчанието обаче не заличава цифрите – просто оставя другата страна като техен единствен говорител.

Обяснението за огромната разлика обаче не се крие в реалното съотношение на загубите, а географията на бойното поле. Съотношението между 501 и 31 не измерва броя на загиналите от всяка страна, а показва кой контролира територията, върху която те са паднали. От 2024 г. насам руската армия поддържа непрекъснат натиск и бавно, но последователно настъпление, докато украинските сили се отбраняват и при възникване на необходимост – отстъпват. Когато руска щурмова група бъде ликвидирана докато опитва да се приближи към украинска позиция, телата остават в сивата зона или непосредствено пред окопите. Ако след седмици или месеци тази позиция бъде превзета от руските сили, същите тези тела се озовават на контролирана от тях територия и биват прибрани от техните логистични части. Обратно – когато украинска група изостави своята позиция под натиск, тя рядко може да получи възможност за евакуация на убитите си. Те остават на терена, който преминава под руски контрол. По този начин и двата потока от тела се акумулират на едно и също място. В резултат на това Русия събира хиляди украински тела, докато Украйна разполага с едва шепа руски останки – предимно от малкото участъци, където е извършила успешни контраатаки или е съумяла да удържи позициите след руски щурм, достигнал непосредствено до нейните позиции.

Самият Зеленски е признавал това публично: по-голямата част от руските войници, загиващи в момента на бойното поле, остават в зони под руски контрол. Именно затова механичното сравнение на двете цифри не дава реална представа за съотношението на бойните загуби, въпреки че руската пропаганда изключително често го използва като доказателство за твърденията си. Изводът „Украйна връща многократно по-малко тела, следователно дава многократно повече жертви“ е логически невярно – числата отразяват само това кой е имал физическата възможност да събере останките от терена, а не коя армия колко хора е загубила.

Контролът върху терена обаче е само частично обяснение, при това не съвсем коректно, защото класическа фронтова линия с ясни граници към днешна дата на практика не съществува. По-рано този месец бригаден генерал Евгений Ласийчук, командир на 7-и десантно-щурмови корпус, определи дълбочината на зоната на поразяване от двете страни на фронтовата линия на 20-25 км, като прогнозира тя да достигне 30 км до края на годината. По негови данни дроновете нанасят между 70 и 80% от загубите, докато делът на артилерията вече е значително под 30%. Роберт Бровди с позивна „Мадяр“, командир на Силите за безпилотни системи (СБС) на Украйна, описа същата реалност още през май: високата концентрация на средства за поразяване редовно на дълбочина от 25 км от двете страни, прави този коридор изключително опасен за каквото и да е предвидимо движение, дори за военнослужещи на бойна мисия. Ничията земя, която в миналото заемаше ивица от 3-5 км, днес се е разтеглила до 15-20 км. Според разказите на украински военни традиционната фронтова линия е изчезнала, заменена от огромна сива зона с дълбочина около 20 км, в която отделните части и на двете страни са разпръснати без ясен геометричен ред.

Тази нова реалност на бойното поле определя и къде точно умират руските войници. Руската армия отдавна се отказа от масираните щурмове с бронирана техника. По думите на Ласийчук бойна машина, превозваща 20-30 души, бързо става лесна мишена, поради което тактиката е трансформирана до проникване на малки пехотни групи, съставени от 2-3 души. Пехотинците често трябва да прекосят до 20 км в откритото поле под постоянно въздушно наблюдение. При огромното преимущество на дроновете (съотношение 7 на 3 спрямо артилерия) по-голямата част от тези войници да загиват още по време на подхода, покосени от въздуха, без изобщо да влязат в директен стрелкови бой с украинските защитници. По този начин труповете им остават нито в руския, нито в украинския тил – те лежат блокирани по средата, в ивица земя, която не принадлежи на никого.

Оттук произтича и практическата невъзможност тези останки да бъдат евакуирани. Прибирането на тяло от тази зона не е просто логистична задача, а бойна операция си изключително висок риск, която се нуждае от наземни роботи, сериозна тактическа подготовка, екипировка и голям риск за живота на спасителния екип. Украинските сили поемат този риск на първо място за своите ранени (и често дори това е невъзможно), а след това – за своите загинали. Никое подразделение няма да рискува живота на хората си заради тялото на вражески войник. Затова загинал руски военнослужещ, намиращ се на километри от украинските окопи, е практически толкова недостъпен за евакуация от Киев, колкото и ако беше останал дълбоко зад руската линия. Разликата в бройките не се дължи само на това, че Русия настъпва и събира телата; тя е резултат и от факта, че огромен брой от руските убити лежат в зони, откъдето нито една от двете страни не може да ги прибере. Това съотношение би се променило в две хипотези: ако Украйна започне да завзема и трайно да удържа територии, където лежат руски убити, или ако евентуално примирие позволи на екипи да влязат в сивата зона. До момента нито едно от двете не се е случило в мащаб, който да се отрази на статистиката.

Към тези чисто военни фактори се добавя и трети – от чиновнически характер. Украински официални лица и журналистически разследвания, базирани на прихванати разговори по радиото, разкриха, че Министерство на отбраната на Руската федерация системно вписва убитите си войници в графата „безследно изчезнали“, вместо официално да потвърди смъртта им. По данни от тези източници в момента около 24 000 загинали руски военнослужещи се водят с такъв статут, като мнозинството от тях са реално загинали, но телата им не са прибрани. Този механизъм има съвсем конкретно финансово измерение: руското законодателство предвижда федерално обезщетение от над 13 млн рубли (около 157 хиляди долара) за всяко семейство на загинал военнослужещ, в допълнение към плащанията на регионално ниво. Въпросните средства обаче се отпускат само след официално потвърждение на смъртта. Когато няма тяло, няма потвърждение, а без него няма и плащане, което принуждава роднините да водят тежки съдебни дела, за да обявят своите близки за мъртви. Прихванати разговори, цитирани в разследванията, разкриват водещата мотивация зад посочената практика: загиналите често се погребват набързо на място, защото „ако се водят изчезнали, държавата не плаща нищо на семействата“.

Същата цинична логика украинските власти приписват и на друг феномен, констатиран при самите пратки – случаи, в които Москва връща тела на свои военнослужещи, представяйки ги за украински. През юни 2025 г. Зеленски обяви, че сред приетите тленни останки са били идентифицирани телата на 20 руски войници (някои от тях с руски паспорти в джобовете), като в една от пратките е имало дори чуждестранен наемник, воювал на руска страна. Обяснението му за този феномен обаче се различава от чисто финансовия мотив: според него Русия просто не проверява самоличността на телата, които прехвърля, или вероятно го прави умишлено, за да раздуе изкуствено бройката на уж върнатите „украински“ останки. Проверката е изцяло в ръцете на украинската съдебна медицина, която репатрира обратно в Русия онова, което разпознае като вражески останки; през юни 2025 г. Министерството на вътрешните работи на Украйна обяви официално връщането на три такива тела.

Мащабът на този процес се вижда ясно в хронологията на последната година. Основата беше положена по време на преговорите в Истанбул през 2025 г., когато двете страни се споразумяха за рамковата формула „6000 срещу 6000“. Този етап приключи с общо 6057 тела, върнати на Украйна, докато Медински обяви, че Русия е получила обратно едва 78. Това значи, че на всеки 78 украински войници Украйна е върнала само по 1 руски. След изчерпването на тази истанбулска квота обмените не спряха, а се превърнаха в устойчив, приблизително месечен ритъм от по 500 до 1000 тела. На 29 януари 2026 г. Украйна прие 1000 тела; на 9 април – отново 1000; а един от междинните кръгове приключи с 1245 останки. На 18 юни цифрите бяха 522 срещу 33, а на 16 юли – 501 срещу 31. Пропорцията се запазва с поразително постоянство: средно около 16 украински тела срещу 1 руско.

За приемащата държава пристигането на камионите не означава край на процеса, а началото на трудна и деликатна работа, която често продължава с години. Останките пристигат в големи хладилни композиции и се прехвърлят директно до регионални бюра по съдебна медицина. ДНК профилът се извлича сравнително бързо – от няколко часа до едно денонощие, по данни на Държавния научно-изследователски център по криминалистика, който работи с мрежа от 25 лаборатории. В случаите, когато ДНК материалът е твърде увреден, се разчита на алтернативни методи: татуировки, пръстови отпечатъци, софтуер, специализиран в лицево разпознаване или специфични лични вещи – самобръсначки, четки за зъби, ръкавици и бельо. Близо една четиринадесета (около 25%) от изследвания материал първоначално няма съвпадение в националната база данни. Вътрешният министър Игор Клименко определи средния срок за пълна идентификация на репатрираните останки на около 14 месеца – забавяне, което е пряко следствие от тежкото физическо състояние, в което пристигат телата. Това означава, че семействата на голяма част от хората, репатрирани на 16 юли, ще получат потвърждение едва през есента на 2027 г.

В същия ден, в който Координационният щаб в Киев отчете получаването на 501 тела, Кремъл разпространи изявление, че не вижда близки перспективи за възобновяване на мирните преговори с Украйна, въпреки че формално остава отворен за диалог при „подходящи условия“. Дипломатическият канал е изцяло блокиран: Киев настоява за примирие като предварително условие за започване на разговорите, Москва категорично отхвърля това, а нейният президент Владимир Путин не само не е смекчил исканията си, но ги разшири и отвъд границите на Донбас. И въпреки този политически тупик, хладилните камиони продължават да пътуват по график. Репатрирането на загиналите се оказа единствената работеща нишка между двете столици, която оцелява независимо от състоянието на официалната дипломация – не защото преговорите напредват, както се смяташе през 2025 г., а въпреки факта, че те са напълно замразени.

Москва най-вероятно поддържа този канал отворен, тъй като той ѝ коства минимални ресурси, докато носи сериозни дивиденти. Тя предава нещо, което няма практическа стойност за нея – чужди тела, натрупани на контролирана от нея територия и получава аргумент за своята предполагаема конструктивност, който може да огласява публично, както направи депутатът Саралиев. Съотношението от 78 на 1 ясно показва реалната цена на това сътрудничество за руската страна: то не изисква от нея никакви политически и териториални отстъпки. Възможно е обаче и по-прозаично обяснение – че обмените просто се крепят на вече утвърдена и работеща процедура под посредничеството на Червения кръст. Веднъж установена, тази машина се движи по силата на чиста бюрократична инерция, дори в периоди на пълно дипломатическо мълчание.

Зеленски за среща в Москва с Путин: „Там има много украински дронове“

🇺🇦 „Ще отидете ли в Москва?“ Въпросът дойде от Доналд Тръмп. Брилянтният отговор на Володимир Зеленски не закъсня и не издаде колебание: „Трудно, там има много украински дронове. Според мен е опасно.“ Залата се разсмя, а украинският президент, бивш комик, за секунди свърши онова, което цяла преговорна процедура не смогва да каже направо – че пътуването до руската столица не е дипломатически жест, а излизане на вражеска земя, при това под обсега на собствения му огън.

Зад шегата стои напълно реална заплаха: украински дронове многократно се появяват във въздушното пространство над Московска област през последната година. прелитайки над главите на нейните жители, като порази рафинерията на руската столица два пъти в рамките на три дни, така че опасността, за която говори Зеленски, е съвсем реална. И точно затова репликата беше повече от остроумие – тя беше отказ. Отказ да се приеме Москва като място за евентуална среща с Владимир Путин, идея, която само минути по-рано беше отклонил и самият Тръмп.

„Путин каза, че иска да се срещнем в Москва, а аз казах, че не мисля така. Москва няма да стане“, заяви американският президент на пресконференцията в Анкара на 8 юли, застанал до украинския си колега в кулоарите на срещата на върха на НАТО. По думите му предложението за руската столица е направено от самия Путин; Тръмп го е отклонил, след като се е опитал да се постави на мястото на Зеленски, като се е запитал реалистично ли е украинският държавен глава да пътува до Русия. Самата среща между двамата президенти той тласка от месеци – отхвърля не нея, а мястото ѝ.

Спорът за мястото носи и по-сериозно послание. Това, около което се пазарят посредникът и едната страна, вече не е дали Зеленски и Путин ще седнат един срещу друг, нито дори по какъв дневен ред – а самата зала, в която това би станало. А мястото обикновено е последното, което се урежда: технически детайл, дозаписван, когато същината вече е договорена. Тук то е първата спънка. Когато преговорът се е свил до географията на срещата, това по правило значи, че по същественото няма движение.

Зеленски държи линията, която повтаря от началото на годината: среща с Путин е възможна единствено в неутрална държава. Преди и след разговорите в Анкара той определи Швейцария, Австрия и Турция като приемливи домакини и изрично отхвърли Будапеща – с довода, че позицията на Унгария, спираща военна и политическа подкрепа за Украйна, я прави негоден арбитър. Идеята Кремъл да приема срещата, докато руските войски окупират украинска територия и нанасят ежедневни удари срещу нейното население, за Киев е немислима не заради протокол, а заради символиката на капитулация, която тя носи. Освен това воюващ държавен глава почти няма прецедент да гостува в столицата на противник в разгара на войната помежду им. Затова и алтернативата, която Зеленски отново предложи в Анкара, е европейска столица на неутрална земя, не компромис по средата на пътя.

Спорът за мястото има предистория, която го прави още по-показателен. Досегашните преки преговори между Москва и Киев се водеха именно на неутрална турска земя: Истанбул беше домакин на първите разговори още в края на март 2022 г. През 2025 г. делегациите на двете страни отново се срещнаха там в рамките на три кръга, донесли размени на хиляди военнопленници, но нито примирие, нито пробив по същество – и до днес бойните действия по 1200-километровата фронтова линия не спират дори за ден.

Всички тези срещи обаче минаха на ниво делегации; среща между двамата държавни глави би вдигнала залога до последното стъпало. Затова предложението на Путин по същество не е просто смяна на адреса, а отказ от участие в реални мирни преговори изобщо.

Тръмп от своя страна натиска Путин да приеме място на трета страна и говори с обичайния си оптимизъм за крайния изход. Двамата лидери щели да се срещнат „скоро“ и „ще се случи нещо положително“, увери той. В публикация на своята социална мрежа Truth Social след разговора Тръмп определи своя разговор с президента Зеленски като „много добър“ и добави, че „всички търсят решение“. Досегашните разговори обаче стъпват на крехка основа. Единствената реална тристранна среща между САЩ, Украйна и Русия се проведе в Женева на 17 и 18 февруари; оттогава дипломацията се движи повече по телефона, отколкото очи в очи на обща маса – на 4 юли и Зеленски, и Путин са провели отделни разговори с американския президент, но среща между двамата така и не е насрочена. въпреки многократно изразената готовност на Зеленски.

Днешният епизод идва на подходяща за него сцена. 36-ата среща на върха на НАТО се проведе в Анкара на 7 и 8 юли – втората, домакинствана от Турция след Истанбул през 2004 г. – и Зеленски присъства като един от двамата държавни глави на страни извън Алианса. Самата Турция вече предложи да е домакин на тристранни преговори. На двустранната среща, продължила около час, Тръмп обяви осезаем резултат за Киев: Белият дом позволява на Украйна да произвежда системи Patriot по лиценз – отговор на хроничния недостиг на прехващачи в условия на непрекъснати руски удари с ракети и дронове, по който запитвания от Украйна постъпват от месеци. Дневният ред, по думите и на двамата президенти, е обхванал войната, въздушната отбрана, сътрудничество по дроновете и бъдещата американска подкрепа.

Хамас обяви оставката на т.нар. Комитет за извънредни ситуации.

🇵🇸 Хамас обяви оставката на т.нар. Комитет за извънредни ситуации – структурата, която ръководи управлението на палестинския ексклав, в подготовка за предаване на властта към технократския орган, наречен Национален комитет за управление на Газа, съобщи изданието The Times of Israel.

В съобщението си политическото крило на Хамас увери, че всички държавни служители ще продължат да предоставят услугите както обикновено, определяйки ги като „обществени служители, готови да работят под отговорността на Националния комитет за администриране на Газа". Хамас каза още, че е завършил всички административни стъпки, нужни за предаване на властта.

„Ръководителят на извънредния комитет на правителството Мохамед ал-Фара официално подаде оставката си", заяви Исмаил ал-Тхавабта, ръководител на правителствената пресслужба на Хамас.

Комитетът, воден от палестинския технократ Али Шаат, беше учреден от Съвета за мир на президента на САЩ Доналд Тръмп в рамките на неговите усилия за постигане на примирие между Израел и Хамас през октомври 2025 г.

Ходът изглежда цели да покаже, че терористичната групировка е готова да предаде управлението на Газа на технократите съгласно 20-точковия мирен план, въпреки протакането по изискването да се разоръжи. Той сякаш бележи и значителен политически обрат за Хамас, който управлява Газа, откакто през 2007 г. изтръгна контрола със сила от съперничещото палестинско движение Фатах.

След съобщението Съветът за мир заяви, че ще преценява развитието в Газа „по дела, а не по обещания".

Съветът е „взел под внимание" изявлението на Хамас, гласи съобщение, в което се допълва, че „в крайна сметка оценката ни ще се ръководи от делата, а не от обещанията, за да бъдат посрещнати неотложните нужди на хората в Газа". Той добави, че очаква да придвижи „механизмите за прилагане, необходими, за да може Националният комитет за администриране на Газа да поеме пълната управленска власт", като в същото време подчерта, че това ще изисква „съсредоточаването на цялото оръжие под контрола на НКАГ, както е предвидено във Всеобхватния мирен план за Газа и в Резолюция 2803 на Съвета за сигурност на ООН".

„Истинското предаване на власт трябва да позволи на НКАГ да упражнява своя мандат самостоятелно, включително да взема поверените му административни и управленски решения", заяви Съветът.

Израелски представител омаловажи значението на този ход, определяйки го „пиар без никаква същина" „Хамас се опасява, че ще обявят, че нарушава споразумението, и затова протака и разиграва пиар", заяви той пред обществената медия „Кан".

Палестински източник, запознат с въпроса, заяви пред The Times of Israel, че ходът на Хамас цели да превърне съществуващата структура на движението в служебна рамка, а същевременно засили натиска върху Съвета за мир и Израел да позволят на НКАГ да влезе в Газа.

Миналия месец дипломати от всяка от страни посредници в Близкия изток (Египет, Катар и Турция) заявиха, че Хамас се стреми да проточи преговорите по въпроса за разоръжаването, но изтъкнаха още, че отказът на Израел да спазва условията по първата фаза от примирието от октомври 2025 г. също се е оказал сериозна пречка.

Наред с ударите срещу терористи из цяла Газа израелската армия бавно измества границите на зоната в анклава, която все още е под неин контрол, като твърди, че сега държи поне 60 процента от ивицата вместо около 53-те процента, които владееше след изтеглянето си в първия ден на примирието. Нетаняху заяви миналия месец, че е наредил на армията да превземе допълнителна територия – до 70% от анклава.

В районите, които Израел не контролира, Хамас остава фактическото правителство на анклава, като според съобщенията поддържа контрола си, екзекутирайки противниците си и онези, които смята за заплаха за властта си.

„Хамас предприе нова стъпка – вече няма да отговаря за ивицата Газа, за да отнеме всякакви поводи на окупацията, която продължава агресията си и войната си на изтребление", заяви говорителят на Хамас Хазем Касем пред AFP.

„Надяваме се на бързото влизане на Националния комитет за администрирането на Газа, а Хамас потвърди готовността си да предаде правителствените си отговорности на комитета, за да осигури неговия успех."

По-рано представител на Хамас заяви пред AFP, че групировката вече е уведомила другите палестински фракции за своето решение по време на среща в Кайро наскоро. „Фракциите приветстваха решението на Хамас, определяйки го като сериозна стъпка към това Националният комитет да поеме управленската си роля", каза представителят.

НКАГ остава със седалище извън Газа от месеци – според съобщенията заради израелски възражения срещу влизането му в опустошената от войната територия.

Хамас и други палестински фракции проведоха няколко кръга преговори в Кайро с посредниците, за да сближат позициите си, особено по втората фаза от примирието в Газа.

Първата фаза включваше освобождаването на последните израелски заложници, държани от Хамас, в замяна на палестински затворници по обвинения, свързани със сигурността, държани от Израел.

Преходът към втората фаза, който трябваше да включва разоръжаването на Хамас и постепенно изтегляне на израелските сили от Газа, е блокиран от месеци. По плана на Тръмп Израел ще се изтегли напълно едва след окончателна проверка, че терористичните групировки в ивицата са се разоръжили.

Хамас настоява за създаването на палестинска власт, преди изобщо да обмисли участие в разоръжаването на каквато и да е част от арсенала си. Въпросът за следвоенното управление на ивицата Газа е основната пречка в преговорите по прилагането на втората фаза. Израел отхвърля каквото и да е завръщане на власт на Хамас, но отхвърля и директно поемане на управлението от Палестинската автономия, която обвинява в подкрепа за тероризма.

Израел започна войната в Газа след клането на Хамас в Южен Израел на 7 октомври 2023 г., при което бяха убити около 1200 души, а още 251 бяха отвлечени. Въпреки постигнатото през октомври примирие Израел продължава да нанася удари по онези, които определя като терористични бойци, представляващи заплаха за израелските войници в над половината от ивицата, държана от армията.

В понеделник Израелските отбранителни сили (IDF) съобщиха, че въздушен удар в северната част на Газа през уикенда е насочен срещу петима бойци на Хамас, които се опитвали да възстановят тунелна система. Според IDF тунелът се е намирал на запад от Жълтата линия, в територия, контролирана от Хамас.

Удар в събота ликвидира Худайфа Хюсеин Абдуллах ал-Хаваджр, боец от елитното подразделение „Нухба" в батальона „Източна Джабалия" на Хамас, съобщи армията. Другите четирима бойци също са били поразени при удара, но състоянието им е неизвестно.

📸 Снимка: Въоръжени членове на Хамас и Ислямски джихад поздравяват хора, събрали се за молитва за Ейд ал-Фитр в град Газа, 20 март 2026 г. (AP/Abdel Kareem Hana)

Анализ: Украйна обвърза мира с Русия с четири условия.

🇺🇦🕊️🇷🇺 Украйна обвърза трайния мир с Руската федерация с 4 взаимно свързани условия – гаранции за сигурност от САЩ с юридическо обвързване, военно присъствие на международни сили на своя земя, пълноправно членство в Европейския съюз и постоянно подсилвана армия – в най-ясното си досега очертание на онова, което смята за постижим край на войната. Рамката изложи външният министър Андрий Сибиха на 7 юли на панелна дискусия в Анкара, озаглавена „Смяна на ролите: Украйна като гарант на европейската сигурност, преосмисляне на зависимостите“ и организирана от Мюнхенската конференция по сигурността и турската фондация SETA, съобщи Министерството на външните работи на Украйна.

По думите на Сибиха трайният мир изисква, първо, юридически обвързващи двустранни гаранции за сигурност от САЩ; второ, военно присъствие на международни партньори на територията на Украйна, подкрепено от Вашингтон; трето, пълноправно членство на Украйна в Европейския съюз като градивен елемент на сигурността; и четвърто, непрекъснат пакет за подсилване на украинските въоръжени сили, който да възпира бъдеща агресия. Условията не са изцяло нови – Киев е очертавал сходни изисквания и по-рано тази година – но подредени в единна рамка и изнесени на международен форум, те придобиват характера на официална изходна позиция. Министърът ги представи не като списък от искания, а като очертанието на постижимото: рамка, която Украйна поднася от позиция, укрепена едновременно от успехите на бойното поле, от международната подкрепа и от вътрешното единство.

Именно от тази позиция дойде и най-острата формулировка на изявлението. „Украинското предложение за край на войната е реалистично и осъществимо. Това е шанс за Путин да избегне колапс“, заяви Сибиха и допълни, че руският президент трябва да признае, че целите му не могат да бъдат постигнати по военен път. Изразът обръща обичайната логика на преговора: рамката се поднася като изход, който Москва има интерес да приеме – оферта, чийто адресат бива предупреден, че алтернативата е вътрешен колапс, а не победа.

Тезата, че Украйна преговаря от сила, а не от необходимост, беше вписана в самото заглавие на панела. Сибиха разгърна разбирането, че страната вече не е субект, който единствено се нуждае от защита, а се е превърнала в доставчик на сигурност и надежден партньор, способен да подсили не само сигурността на Европа, но и глобалната сигурност, включително в размирни региони като Близкия изток. Тази смяна на ролите носи и практическа тежест: на нея стъпва искането за членство в ЕС и постоянно присъствие на съюзнически армии. Ако Украйна е гарант, а не подзащитен, интеграцията ѝ в структурите на ЕС престава да изглежда като благотворителност, а се разчита като инвестиция в обща отбрана – аргумент, насочен колкото към Москва, толкова и към колебаещите се западни столици.

Втората опора на украинската позиция е икономическият натиск върху Кремъл. Стратегията за спиране на руската агресия минава през покачване на финансовата и политическа цена, постигнато чрез санкции, оползотворяване на замразените руски активи и задълбочаване на международната изолация на Москва. За да подплати тезата с числа, министърът приведе конкретни данни за руския енергиен сектор: между 2022 и 2025 г. дневният добив на петрол в Русия е спаднал със 7%, а само през първите пет месеца на 2026 г. е бил спрян добивът на над 1700 руски петролни кладенеца. Руската горивна криза се разрасна през първата половина на годината след поредица украински удари по рафинерии; по данни от началото на юли недостигът на гориво вече засягаше 78 от 83 руски региона, а най-голямата рафинерия прекрати работа преди броени дни след украински удар с дронове. Метриките на Сибиха описват реална посока на движение, дори точните им стойности да остават негово твърдение.

Към икономическия аргумент той добави и геополитически: нарастващата тежест на Украйна върви ръка за ръка със свиване на руското влияние в Африка, Централна Азия и Глобалния Юг. Самата война вече се намира в качествено нова фаза – изместена към въздушно надмощие, иновации и безпилитни технологии, област, в която Украйна продължава да напредва. Сибиха стигна до извод, че епохата на конвенционално разоръжаване е приключила. В същата логика на самостоятелност той подчерта, че Киев не се нуждае от чуждо разрешение, за да използва собственото си далекобойно оръжие за удари срещу легитимни цели на руска територия, и че ще продължи асиметричните операции по правото на самозащита, установено в член 51 от Устава на ООН.

Концепцията за „нова фаза“ не е странична бележка, а свързващо звено между бойното поле и масата за преговори в тезата на Сибиха. Именно защото залага, че кривата на безпилотните технологии започва огъва във времето към Украйна, Киев може да поднася четирите условия като оферта, а не като молба: логиката е, че чакането работи срещу Русия, не срещу защитаващата се страна. Тук икономическият и военният довод се събират – свиващият се петролен добив и разрастващият се горивен недостиг сочат натрупващ се, а не еднократен натиск, а залогът върху евтините масови дронове измества сметката от скъпата конвенционална техника.

На дипломатическия фронт министърът разкри, че е получил покана от китайския външен министър Ван И да посети Пекин, и заяви желание за по-интензивна комуникация на високо равнище; в своите разговори, каза той, е призовал Китай да подкрепи прекратяване на огъня в съответствие със собствените обявени принципи.

Изявлението в Анкара не променя разположението на фронта; то играе ролята на преговорна позиция, изнесена публично, и тежестта му се крие в това какво съобщава и на кого. 3 от 4 условия – американски гаранции, съюзнически войски и присъединяване в ЕС – не могат да бъдат осигурени от Киев, а изискват решения във Вашингтон, Брюксел и европейските столици. Украйна може да ги формулира, да ги подреди в пакет и да ги обвърже с оферта към Москва, но ключовете към тях са у трети страни. Оттук и функцията на изявлението – то фиксира украинската изходна позиция преди евентуални преговори, докато в същото време притиска партньорите на Киев да поемат ангажимента, който рамката предполага.

Затова и самоопределението „гарант, а не подзащитен“ не е поза, а лост: предназначено е да превърне помощта за Украйна от разход в инвестиция пред очите на онези, които плащат за нея. Икономическата част от аргумента е по-осезаема, защото стъпва на измерима тенденция – но и тук решаващият въпрос не е дали Киев може да удари руска рафинерия, а дали може да поддържа темпове, които да изпреварват възстановяването; разпростирането на горивния недостиг върху почти всички руски региони подсказва, че засега натискът се натрупва по-бързо, отколкото Москва го компенсира. Дали този кумулативен ефект ще се задържи достатъчно дълго, за да промени стратегическите нагласи на Кремъл, остава без отговор.

Руските ястреби искат ескалация. Имат ли лост над Путин?.

🇷🇺🔥 Пламъците, обхванали Московската рафинерия преди седмица, изпепелиха не само преработващи мощности и резервоари с петрол, но и нещо далеч по-опасно за Кремъл – натрупаното недоволство във военно-патриотичния лагер, чийто гняв този път е насочен не само към Киев, но все по-отчетливо и към ръководството в Кремъл.

Двете последователни украински атаки в рамките на седмица, които извадиха от строя стратегическия завод в покрайнините на Москва, заедно с ударите срещу Санкт Петербург и окупирания Крим, окончателно заличиха илюзията, че пълномащабната война може да остане далеч от Москва и да не засяга ежедневието на нейните жители. Реакцията, описана днес в публикация на Ройтерс, е показателна: десетки националисти-коментатори, идеолози и публични фигури настояват президента Владимир Путин да прекрати всякакви разговори със САЩ и да премине към открита ескалация.

Списъкът с исканията им е дълъг и до болка познат. Пълна мобилизация на икономиката и обществото. Сриване на правителствения квартал в Киев. Физическото ликвидиране на президента Володимир Зеленски. Нанасяне на удари по европейски предприятия, които произвеждат дронове за Украйна. А при необходимост – и употреба на тактическо ядрено оръжие. Подобни призиви бяха правени още в първите седмици на войната, но никога досега те не са звучали толкова ясно и отчетливо. Именно това поставя на дневен ред въпроса: кои всъщност са т.нар. „ястреби“ в руската политика и доколко техните позиции оказват влияние върху реалното вземане на решения в Кремъл.

Ударът, който пренесе конфликта в Москва

Според данните, представени в брифинга на Министерство на отбраната на Руската федерация, ПВО системите са унищожили 555 украински дрона през нощта на 18 юни, близо 180 от които са свалени над Московска област. Ведомството представи тези показатели като доказателство за ефективността на руската отбрана.

По-късно на същия ден ведомството публикува обобщение, според което за последните 24 часа са свалени 992 украински дрона, включително нощната атака и последвалите дневни прехващания. Множество кадри на силите за ПВО и техните усилия за отблъскване на атаката показаха повсеместен хаос, тотална липса на координация и сериозно претоварване, при което отбраната не просто не успя да противодейства на атаката, но и се стигна до попадения на руски ракети в резервоарите на рафинерията и различни жилищни райони. Освен това данните за свалени дронове, докладвани от Министерство на отбраната на Руската федерация, от години изпълняват само политическа функция, но така и не поеха ролята на прецизно военно счетоводство. И колкото по-впечатляващо звучат официално обявените резултати, толкова по-неудобен става въпросът защо въпреки тях стратегическите обекти са в пламъци.

А Московската рафинерия гори сериозно.

Заводът осигурява близо 40% от пазара на горива в Московска област. Според оценки на експерти той няма да възобнови дейност преди края на годината и вероятно ще остане извън експлоатация доста по-дълго, най-вече заради невъзможността за лесна подмяна на оборудването в условията на международни санкции. Въведени са ограничения и забрани за продажбата на бензин в редица региони.

Това е именно онзи вид удари, нанасящи реална болка. Не зрелищен пожар за телевизионните камери, а пробив в логистичната система, поддържаща както функционирането на руската военна машина, така и ежедневието на гражданите. Именно това измества публичната дискусия от фронта към вътрешността на руския лагер.

Най-отчетливо прозвуча изказването на Константин Малофеев – собственик на медийна група „Царград“, който е обект на международни санкции и финансов благодетел на сепаратистки структури в Донбас още през 2014 г.

„Какво още трябва да се случи, преди да започнем да воюваме истински? Война значи победа на всяка цена“, заяви той, като постави под въпрос защо Русия продължава да не използва ядрените арсенали, които според него са натрупани именно за подобни обстоятелства.

В началото на месеца, 3 юни, Малофеев и философът Александър Дугин представиха доклада „Русия 2050“ по време на Икономическия форум в Санкт Петербург. В неговия т.нар. благоприятен сценарий присъстват ядрен удар, анексия на нови украински територии и разпадане на Европейския съюз. Международният форум, който беше замислен като демонстрация на устойчивост и увереност, вместо това разкри нарастващото напрежение между прагматичните технократи и идеологическите ястреби, докато небето над Ленинградска област беше кръстосвано от десетки украински дронове.

Кой всъщност говори от името на войната?

За да се оцени реалната тежест на подобни позиции, е нужно да бъде направено разграничение на различните течения, които често се събират под общото и подвеждащо название „ястреби“. В действителност става дума за поне четири различни групи, чието влияние върху Путин е несравнимо.

Първата са силовиките – ядрото на системата.

Истинската власт в Русия рядко говори шумно. Тя се намира в кабинетите на хора като Николай Патрушев, който дори след формалното си преместване към морската политика през 2024 г. запази директен достъп до Путин и значително неформално влияние върху въпросите на сигурността; Александър Бортников начело на Федерална служба за сигурност (ФСБ); и председателя на Следствения комитет Александър Бастрикин.

Това са хора с твърди убеждения и дълбоко конфронтационен мироглед, но те не действат като телевизионни коментатори. Те не формират заглавията, а решенията. Самият Путин произлиза именно от тази среда и ако се съди по неговите действия, а не по публичния му тон, той остава най-влиятелният ястреб в страната. Тяхната тежест е реална, защото е институционална и почти невидима.

Втората група е т.нар. „партия на войната“ – публичните рупори.

Тук попадат Дмитрий Медведев, бивш президент и настоящ заместник-председател на Съвета за сигурност на Руската федерация, който се трансформира от някогашното умерено лице на режима в един от най-агресивните му говорители. Други представители на посочената група са чеченският лидер Рамзан Кадиров; пропагандистът Владимир Соловьов; както и идеологически фигури като Малофеев и Дугин.

Популярният на Запад образ на Дугин като „мозъка на Путин“ е по-скоро мит, отколкото реалност. Този калибър личности са инструмент в ръцете на Кремъл, когато тяхната реторика е полезна, но се дистанцира от тях, когато крайните им позиции започнат да създават неудобства.

Тези хора не определят курса на държавата. Те определят атмосферата около него и изпълняват своята функция да разширяват границите на допустимото, подготвяйки общественото мнение за всяка следваща стъпка.

Третата група са маргинализираните.

Тяхната съдба показва докъде се простират границите на позволеното. Може би най-известният сред тях е Игор Гиркин. Кадрови офицер от руските спецслужби, той ръководи първия въоръжен отряд, който навлиза в Донбас и окупира Славянск през април 2014 г. По-късно заема поста министър на отбраната на т.нар. „Донецка народна република“, преди да бъде изтеглен по-късно същата година. Впоследствие е осъден задочно от нидерландски съд за свалянето на полет MH17 над Източна Украйна, при което загинаха всички 298 души на борда.

От 2024 г. Гиркин излежава 4-годишна присъда в наказателна колония от общ режим №5 в Кировска област – учреждение, използвано често за бивши служители на силовите структури и известно със строгия си режим.

През март 2026 г. друг военен блогър с дългогодишни връзки с Кремъл, който нарече войната „безнадеждна“, а Путин определи за „нелегитимен“, беше изпратен в психиатрична клиника в Санкт Петербург – заведение, често свързвано с практиките на наказателната психиатрия от съветската епоха.

Посланието е пределно ясно: можеш да настояваш за ескалация на войната, но не да насочваш обвиненията си конкретно срещу властта.

Четвъртата група са технократите.

От другата страна стоят икономическите управители – ръководството на Централната банка и финансовият блок на Кремъл. Техните тревоги са свързани с инфлацията, бюджетните разходи, недостига на работна ръка и риска от дефицит на гориво, а не с катастрофалното темпо на руската армия и липсата на нови територии.

Те също разполагат с влияние, но то се намира в различно измерение. Тяхната задача е да определят границите на икономическата устойчивост, а не стратегическите цели на войната. Именно между този прагматичен подход и идеологическите проекции от „Русия 2050“ минава разломът, станал очевиден за всички по време на форума в Санкт Петербург.

Защо най-шумните гласове не държат кормилото

Подредени по този начин, различните центрове на влияние дават ясен отговор на основния въпрос. Системата, изграждана и контролирана от самия Путин в продължение на повече от четвърт век, публичните ястреби не са независим фактор за натиск върху президента. Те са част от неговия инструментариум.

Гръмките изказвания на Медведев, Малофеев и други подобни фигури разширяват границите на допустимото и позволяват на Путин да изглежда умерен, заставайки до хората, настояващи за употреба на тактическо ядрено оръжие и то още утре. Същевременно тази реторика действа като предпазен клапан, насочвайки натрупаното патриотично недоволство към думи и символични жестове, вместо към директно недоволство срещу властта.

Именно поради тази причина Кремъл я търпи такава, каквато е. И именно затова реагира толкова твърдо срещу всеки, който реши да насочи същата енергия към военното командване или към самия президент.

Това обаче не означава, че подобен натиск е без значение. Рискът не е, че ястребите ще поемат управлението, а че постепенно стесняват пространството за политическа маневра на човека, който ги използва.

Когато висши руски служители заявяват, че разговорите с Вашингтон не са донесли резултат и отправят своите обвинения към администрацията на Тръмп, че не е изпълнила договореното на срещата в Аляска през миналата година, те не определят политиката на Кремъл, но повишават цената на всеки бъдещ компромис.

Сигналите за това не закъсняха. Министерство на отбраната публикува адреси на заводи в няколко европейски държави, за които твърди, че произвеждат дронове за украинската армия. Министерството на външните работи обяви началото на „системни удари“ срещу военни цели в Киев. Последваха по-тежки бомбардировки, при една от които беше засегнат и хилядолетен манастир в украинската столица.

Засега самият Путин демонстрира увереност в избрания курс. Пред зрелостници от руските военни академии, той настоя, че въоръжените сили са съвсем близо до превземането на Костянтинивка – част от кампанията за поемане на контрол върху Донбас – твърдение, което украински военни и независими експерти описаха като преувеличено и свързано с нуждата от компенсация на психологическия ефект от украинските дронове в сърцето на Москва.

„Тези, които искат да възстановят нормални отношения с нас, да спрат безкрайния стремеж към стратегическо поражение на Русия, се намират във възход“, заяви Путин „Накрая всичко ще се нареди.“

Това е езикът на държавен ръководител, убеден, че времето продължава да работи в негова полза. На човек, който няма намерение нито да се откаже от ултиматумите си към Украйна, нито да предаде инициативата на собствените си радикали.

Истинският въпрос днес не е дали Путин чува патриотичния хор, който настоява за ескалация. Въпросът е колко дълго ще може да го използва като инструмент на властта, без самият той да се окаже жертва на очакванията, които непрекъснато подхранва.

ФСБ маркира Зеленски като терорист – и като единствения възможен събеседник

🇷🇺⚔️🇺🇦 Директорът на Федералната служба за сигурност (ФСБ) на Руската федерация Александър Бортников определи украинския президент Владимир Зеленски като терорист, но в същото изречение призна, че Москва няма с кого другиго да разговаря в Киев на този етап – думи, които под опаковката на максималистична реторика очертават нещо различно от досегашния непоклатим отказ за контакт.

Изказването, направено пред информационна служба „Вести“ и разпространено от руските държавни медии, съчетава най-тежкото обвинение в речника на руските служби с делова констатация, според която решенията, които засягат Украйна, се вземат именно от Зеленски и че руската страна държи сметка за това.

„Зеленски е терорист, но други там няма, с които да може да се говори засега на този етап“, заяви Бортников. Шефът на ФСБ – структура, която от самото начало на пълномащабната инвазия третира ръководството в Киев като терористична група и води наказателни производства срещу негови официални лица – де факто обявява същото това ръководство за единствения събеседник, с който евентуален диалог би имал смисъл.

Директното признание, че „той взема съответните решения“ и че Москва „отчита това“, изважда фигурата на Зеленски от чисто пропагандната рамка на Кремъл, която в продължение на две години го представяше като нелегитимен държавен глава, за да я върне, където реалната политика я държи: на отсрещната страна на една евентуална маса за преговори.

Обвинението в тероризъм не е изпразнен етикет, а опира до конкретен обвинителен акт, изграждан от ФСБ в продължение на месеци. Пред Съвета на ръководителите на службите за сигурност на страните от ОНД в края на май 2026 г. Бортников определи Украйна за най-големия център за контрабанда на оръжие в Европа, както и платформа, през която престъпни групи произвеждат синтетични наркотици, а приходите с от тях захранват терористични атаки на руска територия. Тогава той съобщи и за осуетен от ФСБ съвместно с КГБ на Беларус опит за внасяне на над 500 взривни устройства на територията на Руската федерация. Подреден срещу тази обвинителна линия, етикетът „терорист“ по адрес на Зеленски не е обикновена импровизация, а кулминация на системни усилия от страна на руските служби – което прави едновременното допускане на разговор със същия този човек още по-показателно, тъй като идва не въпреки натрупаните обвинения, а редом с тях.

Украинският прочит на изказването, застъпен от издания като РБК-Украйна и „Обозревател“, го тълкува точно като сигнал, а не като поредното заклеймяване. От Киев и редица наблюдатели беше счетено за неочаквано признание, че въпреки години наред поддържаната теза за нелегитимност, Кремъл гледа на Зеленски като на фактическия носител на решенията и подготвя условият за момента, в който разговорът ще трябва да се води именно с него. Заявление от директора на ФСБ тежи различно от рутинна забележка на говорител: то идва от апарата, който отговаря за сигурността и наказателното преследване, и затова смекчаването на тона именно оттам се разчита като по-обвързващо.

Тазипомирителна нотка обаче стъпва върху неразплетен правен възел, който руската страна систематично и умишлено поддържа в това положение. Зеленски стана президент през пролетта на 2019 г. след като спечели изборите по безапелационен начин и наследи Петро Порошенко, а формалният му мандат изтече – поредните избори трябваше да бъдат проведени през март 2024 г. Те не се състояха, защото Конституцията на Украйна, и законът за правния режим на военното положение забраняват провеждането на избори, докато такова още се намира в сила; военното положение беше въведено на 24 февруари 2022 г. и оттогава беше удължавано многократно. През ноември 2023 г. ръководството на Върховната рада заедно с представители на всичките парламентарно представени политически сили подписаха меморандум, че всякакви избори ще се проведат едва в мирно време. ООН и ЕС продължават да считат Зеленски като законен президент на Украйна; руските власти, обратно, нееднократно се позовават на изтеклия му мандат.

Именно тук думите на Бортников се вписват в широката и съгласувана линия на Кремъл. По-рано говорителят Дмитрий Песков посочи, че Украйна трябва да намери начин да узакони продължаването на пълномощията на Зеленски, за да бъдат възможни дългосрочни договорености с Русия, като едновременно с това посочи, че до официална отмяна на изборите в страната досега не се е стигало. Самият президент Владимир Путин посочи, че ако се стигне до подписване на документи между двете страни, това трябва да се случи със „законни лица“ и легитимността на Зеленски е предмет на отделен юридически анализ – въпрос, който по думите му „изчаква своя усърден изследовател“. Подредени една до друга, трите реплики очертават двупластова логика: от една страна Москва приема Зеленски като единствения реален събеседник, а от друга – предварително поставя под въпрос правната валидност на подписа му, така че всеки бъдещ документ да остане оспорим.

Стратегически погледнато, изказването на Бортников се тълкува преди всичко като добре премерен сигнал за готовност, а не като отстъпление от досегашната позиция за нелегитимност. Изказването, че „други там няма“ свежда руския избор на партньор до един-единствен човек и така отваря тясна процедурна врата към контакт без Москва да плати политическата цена на открито предложение за преговори. Същата тази формула може да обслужва не сближаване, а подготовка на изход. Задържайки Зеленски в ролята на „терорист“ с изтекъл мандат, а едновременно с това посочвайки го като единствения възможен подпис, Кремъл запазва паралелно два лоста – да седне на масата, когато моментът го изисква, и да обяви постигнатото за нищожно, ако везните на бойното поле през това време се наклонят в полза на Москва, позовавайки се на същата нелегитимност, за която Путин остави „усърдния изследовател“. Кое от двете ще надделее, само времето ще покаже.

Засилена активност на американска авиация над Ормузкия пролив.

🇺🇸✈️🇮🇷 Над водите на Персийския и Оманския залив е разгърната плътна формация от въздушни танкери и самолети за електронна война от ВВС на САЩ, чиито маршрути минават в непосредствена близост до гърлото на Ормузкия пролив.

По данни от проследяване на полети (ADS-B) в небето действат едновременно един Boeing KC-46A Pegasus от ново поколение, четири KC-135R Stratotanker и един E-3B Sentry – летяща станция за ранно предупреждение и контрол. Този състав не е произволен: AWACS платформата изгражда картина на въздушното пространство и насочва прехващачи, докато петте танкера осигуряват въздушния мост, който удължава евентуалния престой на изтребители във въздуха далеч отвъд естествения им боен радиус.

Повторното активиране идва само няколко часа след декларацията, за която Frontline Monitor вече съобщи: централното военно командване „Хатам ал-Анбия“ обяви Ормузкия пролив за затворен за корабоплаване – втора подобна декларация за 10 дни – посочвайки като причина продължаващи нарушения на примирието от страна на Израел и американска „недобросъвестност" по рамковото споразумение.

Централното командване на САЩ (CENTCOM) побърза да оспори иранската теза: проливът „не е затворен", трафикът „продължава да тече", а „Иран не контролира Ормузкия пролив". През последните месеци обаче Техеран многократно демонстрира, че е способен да наложи фактическа блокада, докато военните активи, поддържани от САЩ в зоната на пролива, не успяха да я отменят. На този фон позицията на CENTCOM звучи по-скоро като политическа реторика, отколкото като отражение на реалната оперативна реалност. Без да се приписва пряко намерение, съставът на групировката може да се тълкува като демонстрация на присъствие и готовност, отправена ден преди очакваните технически преговори в Женева по иранската ядрена програма.

Рамковото споразумение – 60-дневно примирие и взаимно вдигане на морските блокади, чието подписване бше насрочено за 19 юни в Женева – трябваше да открие пътя към въпросните технически преговори. Второто затваряне на Ормузкия пролив за под две седмици и взаимните обвинения в нарушения хвърлят сянка върху крехката договорка точно когато делегациите се готвят да седнат на масата. Засилената дейност на ВВС на САЩ в небето над Ормуз е визуалният израз на тази нестабилност: дипломацията върви напред, но и двете страни държат силовите си лостове видимо заредени.

Тежки сражения при Али ал-Тахир: Хизбула спира настъплението на IDF чрез обстрел с противотанкови снаряди.

🇮🇱⚔️🇱🇧 Тежки сражения избухнаха между Израелските отбранителни сили (IDF) и бойци на Хизбула в Южен Ливан през нощта, фокусирани при хълма Али ал-Тахир и квартал Кафр Тибнит на прага на град Набатия, където настъплението на IDF беше посрещнато с противотанков ракетен обстрел.

Това съобщи кореспондентът на Al Jazeera Али Хашем, чиито сведения се потвърждават от редица съобщения в израелски, ливански и регионални медии. Епизодът от изминалата нощ отбелязва поредната ескалация в зона, където Хизбула отказва да признае примирието, договорено без нейно участие.

Според обобщените сводки израелските войски са настъпвали по два отделни клина. The Cradle цитира местни източници, според които механизирана колона напредва от Арнун към района на станция Табаджа, докато втора настъпва от зоната Зафата към подстъпите на Кафр Тибнит, а двете са посрещнати от „последователни залпове от ракети и управляеми снаряди" по концентрациите на войски.

InfoSudLiban цитира неуточнени израелски медии, според които управляема ракета е поразила израелска част, унищожавайки две бойни машини, а израелската армия е извършила обстрел срещу близкия град Набатия. По-рано същата вечер същият източник докладва обстрел на Хизбула с „множество управляеми ракети" срещу израелска бронирана техника, направила опит да напредне към Кафр Тибнит.

Картината с размяната на обстрели е последователна: Хизбула стреля с ракети и противотанкови управляеми снаряди по позиции и бронирана техника на IDF. От своя страна те отвръщат на удара с артилерия и сигнални ракети, а изтребители нанасят въздушни удари около град Набатия и вътре в неговите предели.

Местни източници докладват, че в района са пристигнали израелски хеликоптери за евакуация на неуточнен брой ранени пехотинци. Хизбула изстрелва ракети по израелски позиции, IDF отговаря с артилерия и осветителни ракети, докладваха мониторинг канали в Х.

Информационна агенция „Тасним" твърди, че са били извършени най-малко 10 успешни попадения на ракети, които са унищожили 5 единици бронирана техника, обстрел с артилерия и минохвъргачки, два въздушни удара по района Мардж ал-Сафа и четири хеликоптера за евакуация на пострадали. Същата сводка говори за „десетки убити ционистки войници" — без конкретно число и без независимо потвърждение, запазвайки характерния пропаганден тон на иранската държавна преса, който ни позволява без притеснения да отхвърлим направените твърдения като несъстоятелни.

Shafaqna съобщава за неколцина увредени бронирани машини, сред които един основен боен танк „Меркава", както и седем ранени военнослужещи, което звучи като възможен сценарий в случай на интензивен противотанков обмен. Ливански медии също така твърдят за свалянето на израелски дрон над Кафр Тибнит.

Паралелно със сраженията IDF очерта своята официална рамка, съобщавайки се поразяването на над 70 обекта на Хизбула в страната — пускови установки и сгради, ползвани според него от организацията — докато частите напредват край Набатия. Ливанската армия се е изтеглила от позициите си в Кафр Тибнит при израелското придвижване.

Вчера IDF публикува нова карта на своите операции на територията на страната: зона за сигурност на дълбочина около 10 км навътре в територията на южен Ливан и морска зона по дъга от 280° покрай бреговете на Средиземно море. Посланието е недвусмислено — в обозримо бъдеще няма да се провежда изтегляне. Премиерът Бенямин Нетаняху заяви, че армията ще остане, докато не „възстанови сигурността на север" и ще задържи „пояса за сигурност в Южен Ливан". Неназован израелски дипломат описа разговорите с Вашингтон като „упорито договаряне", без намерение за отстъпка по въпроса за разполагането.

Натискът идва и от съюзника. Президентът Доналд Тръмп отправи критики към израелските операции с думите: „Може би не е нужно да събаряш сграда всеки път, щом в нея влезе член на Хизбула" и подхвърли, че по-скоро Сирия, а не Израел, трябва да поеме усилията за справяне с шиитската групировка. Разминаването е публично: израелската военна логика на терен се сблъсква в американския натиск за деескалация в Близкия изток.

Боевете при Али ал-Тахир се вписват в по-широко противоречие. На 4 юни Израел и Ливан се споразумяха за примирие под американско посредничество, но Хизбула го отхвърли – и оттогава фронтът тлее с периодични израелски удари и съпротива на терен.

Вчера Тръмп подписа меморандум за разбирателство със Иран, който отваря 60-дневен прозорец за преговори по ядрената програма на Иран и предвижда отваряне на Ормузкия проток. Вицепрезидентът Джей Ди Венс каза, че обхватът на договорката „включва и Ливан" като една „истинска регионална мирна сделка". С оглед на всичко това тежките сухопътни сражения на това направление открояват пропастта между дипломатическата рамка и онова, което се разиграва по хълмовете край Набатия.

Али ал-Тахир, възвишение на около 3–4 км от Набатия, надвиснало над града, е удобна защитна позиция, която Хизбула удържа четвърти ден срещу опитите на IDF за пробив. „Кварталът Кафр Тибнит и възвишенията Али ал-Тахир продължават да държат опитите на израелската армия да напредне", гласи изявление на оперативния щаб на терористичната групировка.

Белият дом отложи първия кръг от техническите преговори с Иран в Швейцария поради логистични проблеми.

🇺🇸✈️🇨🇭 Белият дом даде да се разбере, че първият кръг от предстоящите технически преговори с Иран в рамките на подписания вчера меморандум за разбирателство няма да се проведе в петък, противно на досегашните изявления от страна на Вашингтон.

„Както вицепрезидентът заяви на своята пресконференция, плановете за предстоящите технически разговори с Иран все още не бяха окончателно уредени, но американската делегация има готовност да отпътува при първа възможност“, се казва в официално изявление, направено от говорител на Белия дом.

„Логистиката около тези преговори обаче никога не е била лесна и предвидима. Към момента вицепрезидентът няма да отпътува тази вечер. Ще ви информираме веднага щом имаме конкретни новини за следващите стъпки. Очакваме с нетърпение техническите разговори да започнат възможно най-скоро“, гласи още изявлението.

След като първоначално американски служители заявиха пред репортери, че ще се срещнат с преговарящите на Ислямската република в Швейцария днес, Ванс уточни на пресконференция по-късно същия ден, че срещата все още не е окончателно договорена, тъй като за делегацията на отсрещната страна е трудно да напуснат страната си. Ванс допълни, че очаква да отпътува за Швейцария в някакъв момент през уикенда.

Иран отмени преговорите в Швейцария заради израелските удари в Южен Ливан.

🇮🇷 Делегацията от преговорния екип на Ислямска република Иран прекрати пътуването до Швейцария заради продължаващите израелски операции срещу Хизбула в Южен Ливан. Това обяви свързаният с Хизбула телевизионен канал Al Mayadeen, позовавайки се на информиран източник.

Източникът посочва, че делегацията се е готвила да отлети за първия кръг от срещи в рамките на 60-дневния преговорен процес, преди да вземе решение за отмяна на визитата. Иран съобщи на американската страна и посредниците, че ливанското досие има централно значение за преговорите и зависи изцяло от него дали те ще продължат, или ще бъдат прекратени, допълва източникът.

Според него иранските представители са предупредили, че продължаващото израелско настъпление, което е достигнало на 10 км дълбочина в територията на Ливан, представляват грубо нарушение на първата клауза от меморандума за разбирателство и рамковото споразумение.

📸 Снимка: Няколко екземпляра на иранския ежедневник „Хамшахри“ с начална страница, включваща снимка на президента Доналд Тръмп, озаглавена „Отнесени от вихъра“, изложени на павилион за вестници в Техеран. (AFP/Getty Images)

Тръмп: Сирия ще се справи по-добре с Хизбула „без да избива всички останали“.

🇺🇸 Президентът на САЩ Доналд Тръмп коментира войната в Ливан, описвайки я като „незначителна“. По време на среща с емира на Катар Тамим бин Хамад Ал Тани в кулоарите на срещата на върха на Г-7 във Франция, той сподели, че е отправил предложение към Израел, според което Сирия може да се „заеме“ с Хизбула.

„Ако Израел не може да свърши работата, без да избие всички останали, Сирия трябва да я свърши“, подчерта Тръмп по време на двустранната среща с катарския лидер. Той разкри, че е предложил на Израел „да остави Сирия да се погрижи за Хизбула“, като е изразил мнението си, че те „биха се справили по-добре“.

Тръмп призна, че не одобрява последния израелски удар срещу Хизбула в нейния бастион в предградията на южен Бейрут, тъй като е бил нанесен „два часа преди подписването на споразумение“ с Техеран. Тойо оцени напрежението между Израел, Ливан и Хизбула като „незначителна война“ и добави, че Хизбула „постоянно надига глава“.

Тръмп също така заяви, че не е разочарован от израелския премиер Бенямин Нетаняху и подчерта, че двамата имат „страхотни отношения“, но допълни, че той „може да прекалява“.

САЩ и Иран обявиха край на войната.

🇺🇸🕊️🇮🇷 Президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви, че сделката с Иран е „завършена", и нареди безусловно отваряне на Ормузкия проток и незабавно сваляне на морската блокада на иранските пристанища. Почти едновременно с това пакистанският премиер Шахбаз Шариф, който е основен посредник в преговорите, обяви „незабавно и окончателно прекратяване на военните действия на всички фронтове, включително в Ливан".

Тук е мястото да отбележи, че е обявено постигане на споразумението, не финален подпис. По думите на Шариф официална церемония ще се проведе в петък, 19 юни, в Швейцария, а тази седмица посредниците организират техническите срещи преди прилагането. Иначе казано – политически „завършена", процедурно предстояща, и точно заради това евентуален срив между обявяването и подписа остава реален риск.

Развръзката идва след близо четири месеца на ескалация. На 28 февруари САЩ и Израел започнаха съвместна въздушна кампания срещу Иран, в началото на която беше ликвидиран върховният лидер аятолах Али Хаменей, както и почти цялото ръководство на ислямския режим.

Техеран отговори с фактическо затваряне на Ормузкия проток – морето беше осеяно с мини, а Революционната гвардия започна да напада търговски кораби, преминаващи през ключовия морски път. На 6 март Тръмп заяви, че приема единствено „безусловна капитулация" на Иран, и зададе серия от ултимативни срокове. След като всички те изтекоха без резултат, на 19 март американската авиация започна въздушна кампания, за да отвори пролива насила.

Тази кампания обаче не постигна целта си. Иран не отстъпи и проливът остана блокиран, а под международен натиск ударите бяха замразени: на 8 април Пакистан издейства условно двуседмично примирие с обещание за безопасен транзит, но бързо стигна задънена улица. На 11–12 април в Исламабад двете страни се споразумяха по почти всички точки на план за деескалация, но се разминаха именно по двата ключови въпроса – статута на пролива и ядрената програма на Иран – и преговорите завършиха с провал.

Ден по-късно Тръмп нареди военноморска блокада на иранските пристанища, която доведе до патова ситуация, при която двете блокади стояха една срещу друга – Иран държеше протока затворен, докато САЩ задушаваше иранския износ на петрол. Тръмп твърдеше, че блокадата коства на Техеран около 500 милиона долара дневно, а Пентагонът оцени иранските загуби на близо 4,8 милиарда долара към началото на май.

Ситуацията започна да се разплита едва през последните няколко седмици. В края на май сделката вече беше „до голяма степен договорена", но срещата приключи без окончателно решение. През последните дни Тръмп насрочи подписване, Иран отрече да се стигнало до него в обявения срок, а израелски удар срещу Хизбула в Бейрут заплаши крехкото равновесие – преди днешното обявяване да обърне нещата.

Тук е ключово едно разграничение: обявено е постигане на споразумението, не финален подпис. По думите на Шариф официалната церемония ще бъде проведена в петък, 19 юни, в Швейцария. Тази седмица посредниците организират технически срещи преди прилагането. Иначе казано – политически „завършена", процедурно предстояща, и точно заради остава реален риск от евентуален колапс на договорката в оставащите дни.

Параметрите на оповестения проект изглеждат така: Иран отваря Ормузкия пролив, а паралелно с това САЩ сваля блокадата, освобождава около 25 млрд долара замразени активи, спира всички нови санкции и отменя петролните. В замяна Техеран се ангажира да не произвежда и да не придобива ядрено оръжие, да спре ново обогатяване и да разреди вече обогатения уран, като финална сделка трябва да се договори в рамките на 60 дни.

Освен Пакистан, като посредници в преговорите участваха Катар, Саудитска Арабия и Турция. Пазарът реагира мигновено – петролът, който през март проби 100 долара за барел, вече падна под 90 (WTI – 85, Брент – 87).

САЩ освобождават 12-15 млрд долара в замяна на вдигната блокада на Ормузки пролив.

🇺🇸🕊️🇮🇷 Меморандум за разбирателство, довел до отмяна на американските удари срещу Иран, включва принципен ангажимент от страна на Техеран за предаване на обогатения над 3,75% уран, дългосрочен отказ от обогатяване и въздържане от придобиване на ядрено оръжие, включително чрез покупка. Това разкри Israel Hayom, позовавайки се на източници от сферата на дипломацията, запознати с детайли по преговорите.

Според същите източници, веднага след подписването Ормузкият проток ще бъде отворен без ограничения и двете страни поемат ангажимент да не предприемат военни действия една срещу друга или срещу която и да е друга държава в региона.

Въпреки това клаузата, която реално е проправила пътя за напредък, се оказа икономическата: готовността на САЩ да освободят между 12 и 15 милиарда долара за хуманитарни нужди, които ще бъдат пуснати на няколко транша под надзора на Катар. Запитан дали това значи, че широката стратегическа цел за смяна на режима е оставена на заден план, висш американски служител отговори лаконично: „Засега“.

Ако финалните детайли бъдат уточнени и съгласувани, се очаква подписване на споразумение в началото на следващата седмица, най-вероятно в Женева, Швейцария.

Според източниците въпросът за Ормузкия проток е разписан подробно в меморандума: Ключовият воден път ще бъде изцяло отворен веднага след подписването, без ограничения и без такси, като от Иран ще се изисква да предостави информация за поставените от него мини или да разчисти със свои собствени усилия. В замяна на това САЩ ще изтеглят военноморските сили от пролива след отварянето му.

Остава нерешен един въпрос: клаузата за Ливан. Американците са готови за примирие с последните условия, което означава такова, оставящо на Израел възможността да реагира при възникваща заплаха, като в същото време Техеран настоява за пълно примирие. Въпреки това, според оценката на дипломатическите източници, това разминаване не се явява като пречка и въпросът ще бъде обсъден на следващия етап от преговорите.

Икономическата клауза и графикът

Повратната точка в разговорите е икономическа: готовността на САЩ да освободят поне 12 милиарда долара на първия етап (или 15 милиарда долара според друга версия), разпределени на няколко транша. Средствата са предназначени само за граждански и хуманитарни нужди, сред които закупуване на храна и лекарства.

От своя страна Иран се съгласява на значителна отстъпка: надзорът и плащанията да бъдат извършвани чрез Катар, а не самостоятелно. В замяна на това режимът е получил съгласие за увеличаване на сумата.

Въпреки това продължава да има разминаване по отношение на графика за следващия етап: САЩ настояват същинските преговори да започнат в рамките на две седмици, докато иранците настояват този срок да бъде 60 дни.

В меморандума се посочва, че всички искания на двете страни ще бъдат повдигнати в бъдещите преговори: американските включват ограничаване на ракетната програма и подкрепата за терористични организации, спонсорирани от Техеран, докато иранските – американско изтегляне от Персийския залив, международни гаранции за сделката и ново управление на транзита през Ормузкия проток.

Бин Заид влиза в действие

През последните дни е наблюдавано любопитно развитие: Според различни съобщения ОАЕ са се включили с подкрепа за сделката, а емиратският президент Мохамед бин Заид е провел разговор лично с президента Доналд Тръмп.

Според дипломатически източници от монархиите в Залива, бин Заид смята, че американската страна има реални намерения да стигне до скорошна сделка, което го е накарало да влезе в картината, за да гарантира, че същинските искания към Иран, извън ядрения въпрос, действително ще бъдат включени в него.

В същото време Израел остава извън контактите, с изключение на факта, че получава актуална информация и повдига въпроси пред американците. Друг отворен въпрос е позицията на Корпуса на стражите на ислямската революция (IRGC), за който иранската страна дава противоречиви сигнали. Според оценката на дипломатите, доминиращите го сили до последно ще опитват да изкопчат допълнителни.

Джорджа Мелони призова за единен представител на ЕС за преговорите с Русия.

🇪🇺🇮🇹 Европейските съюзници на Украйна трябва да назначат единен представител за преговорите за прекратяване на войната. Това заяви италианският премиер Джорджа Мелони пред депутатите в четвъртък с настояване, че по-малки групи от държави не могат да представляват целия блок.

В неделя лидерите на Обединеното кралство, Франция и Германия, които са начало на неформалния пакт за сигурност E3 – се срещнаха с украинския президент Володимир Зеленски и заявиха, че подкрепят предложението на Киев за преговори с Русия с цел постигане на примирие.

Мелони, която е твърд поддръжник на Украйна, посочи, че Европа трябва да „взаимодейства“ с Москва, за да спре конфликта, но никоя ограничена група държави няма „легитимността да говори“ от името на всички.

„Отдавна подкрепям нуждата от определяне на авторитетна фигура, натоварена с доверието и мандата на всички държави-членки, която да представлява Европа“, каза тя пред парламента преди срещите на върха на ЕС и на лидерите на Г-7 (Групата на седемте най-развити демокрации) идната седмица.

Тя добави, че усилията за изграждане на траен мир в Украйна изискват и по-силна координация между САЩ и ЕС, която според нея е „невинаги лесно, но необходимо предизвикателство“.

Думите на Мелони съвпадат с позицията на полския премиер Доналд Туск, който тази седмица изрази своето съжаление във връзка с отсъствието на страната си от разговорите със Зеленски в Лондон и увери, че скоро ще бъде проведена нова среща за Украйна с участието на Италия и Полша.

В речта си Мелони засегна и войната между САЩ и Иран, по отношение на която подчерта, че напрежението в Ормузкия проток повишава цените на енергоносителите и тежи на световната икономика. Тя заяви, че Европа трябва да има готовност за облекчаване на санкциите срещу Иран, в случай че режимът покаже намерението си за преговори.

„Ако вместо това Техеран продължи по грешния път, заплашва свободата на корабоплаването, извършва атаки, подкрепя милиции и нарушава своите международни задължения, тогава ЕС трябва да е готов за засилване на натиска, включително чрез нови целеви мерки“, заключи тя.

България спира военната подкрепа за Украйна.

🇧🇬🇺🇦 България спира доставките на оръжие за Украйна, тъй като конфликтът не може да бъде решен на бойното поле. Това заяви министърът на отбраната Димитър Стоянов по време на пресконференция за представяне на приоритетите на ведомството, която се проведе по-рано днес.

Изявлението му не е изненада. То официално нарежда страната ни сред онези държави в Европейския съюз, опитващи се да изместят фокуса от активното възпиране на Русия към полето на дипломацията за започване на мирни преговори. Едновременно с това ходът бележи рязко отстъпление от мащабната роля, която изигра родната военна индустрия като доставчик на съвместими боеприпаси и въоръжение от началото на руската инвазия на 24 февруари 2022 г. Министър Стоянов аргументира своята позиция с твърдението, че конфликтът е придобил изявен позиционен характер и по-нататъшното натрупване на оръжия води само до увеличаване на жертвите. По думите му е настъпил моментът за търсене на „справедлив мир, който да бъде определен от двете страни“, при активното посредничество на Европейския съюз.

Политическата траектория на този ход е тясно свързана с кабинета на Радев. През изминалия месец начело на страната премиерът говори малко за войната, според траектория, очертана още докато в президентството: последователна опозиция на военно-техническата помощ и настояване за „дипломатическо решение“. На 18 май, след срещата си с германския канцлер Фридрих Мерц, той засегна темата едва след като получи въпрос от репортер. „Крайно време е за дипломация, защото тази проточила се война изтощава всички участващи в нея и подкрепящи я страни“, каза Радев в отговор на въпрос за възможни преговори за спиране на войната.

Икономическото измерение и мащабите на родния отбранителен износ

Решението за спиране на доставките придобива особено голяма тежест, когато се разгледа реалният мащаб на българската военна подкрепа. Според официалните данни, подадени от правителството към Регистъра за конвенционални оръжия на ООН (UNROCA), общата стойност на изнесеното от страната оръжие, свързано с войната в Украйна, възлиза на близо 2.7 млрд щатски долара за периода от 2022 г. до момента. Като една от малкото страни-членки на Европейския съюз, съхранили значими производствени мощности за боеприпаси от съветски калибър, които съставляват гръбнака на украинската артилерия, България предостави подкрепа, несъразмерно голяма спрямо мащаба на националната си икономика.

Поради сложната обстановка на вътрешната политическа сцена през първите години на войната, голяма част от доставките се извършваха непряко, а оръжейният износ минаваше през партньорски държави от Източния фланг на НАТО, които прехвърляха оборудването към Украйна. Приложената таблица показва обобщени данни за обема и дестинациите на българския износ въз основа на декларираното пред ООН в периода 2022–2025 г.

Данните показват, че спирането на тези доставки има съществени оперативни последици. Прекратяването на износа изважда важен производител на боеприпаси и консумативи от архитектурата на украинската отбрана, които са незабавно съвместими с предната линия на фронта и не изискват допълнително технологично време за обучение или логистична адаптация.

Парадоксите в стратегията за отбрана: 5% от БВП и историческия паралел

Позицията на кабинета Радев съдържа едно дълбоко вътрешно противоречие, проявено по време на днешната пресконференция. Едновременно с обявеното спиране на военната помощ за Киев, военният министър разкри дългосрочен план за радикално увеличение на българските разходи за отбрана, според който те ще достигнат рекордните 5% от БВП до 2030 г. – разпределени между 3.5% преки военни разходи и 1.5% свързана дейност като киберсигурност и стратегическа инфраструктура.

Този амбициозен план е основан на премълчаното, но напълно очевидно допускане, че България е изправена пред непосредствена и мащабна заплаха за националната си сигурност. Единственият източник на подобна заплаха в Черноморския регион, способен да оправдае най-рязкото увеличение на военния бюджет в новата история на страната, е военният ревизионизъм на Руската федерация. И именно тук започва да се откроява основният стратегически парадокс: ако руската заплаха е реална дотолкова, че да изисква мобилизиране на 5% от БВП, то украинската отбрана е своеобразна предна линия на същата тази сигурност.

Оказаната помощ с изпращане на боеприпаси се случва на незначителна част от цената, която България и всяка друга държава в Европа би платила при евентуална необходимост от директно възпиране по своите граници. Цената, която е необходимо да платим за национална сигурност нараства пропорционално на руските териториални и военни успехи в Украйна и отвъд нея.

Историческият прецедент, който веднага изниква в съзнанието, е печално известен. През есента на 1938 г. в навечерието на Втората световна война, Великобритания и Франция отстъпиха пред претенциите на Нацистка Германия към Судетската област в Чехословакия с надеждата, че това ще осигури – по думите на британския премиер Невил Чембърлейн – „мир за нашето време“. Тази дипломатическа отстъпка не само не задоволява апетитите на агресора, но му дава криле. До март 1939 г. Германия поглъща останалата част от Чехословакия, което ѝ осигурява контрол върху производствения капацитет на „Шкода“ – една от най-големите оръжейни индустрии на континента, която оттам насетне започва да работи за нуждите на Вермахта.

Капитулацията не осигурява мир, а окуражава агресора още повече и скъсява пътя до атаката срещу Полша на 1 септември същата година. Поуката е недвусмислена: умиротворяването на авторитарен режим, воден от имперски реваншизъм, неизменно катализира по-голяма катастрофа, вместо да донесе траен мир. Въпросът е: може ли Европа и светът да си позволят трета такава за малко над един век?

Илюзията „справедлив мир““: Защо тезата на кабинета „Радев“ не издържа пред фактите

Тезата на кабинета Радев, че спирането на оръжейните доставки ще принуди страните да седнат на масата за преговори и ще ускори постигането на „справедлив мир“, стъпва на дълбоко погрешно тълкуване на опитите за дипломация и намеренията на Руската федерация. Противно на внушенията, че Киев залага единствено на военно решение, украинският президент Володимир Зеленски многократни демонстрира своята готовност за диалог и още през ноември 2022 г. представи подробен план от 10 точки. От началото на 2025 г. украинската държава последователно настоява за неограничено и безусловно спиране на огъня, което да послужи като фундамент за започване на реални преговори.

Позицията на Киев бе затвърдена с изпращането на официално отворено писмо от Зеленски до Владимир Путин с предложение за директна среща лице в лице – инициатива, която беше категорично отхвърлена от руския диктатор с аргумента, че подобен разговор е „безпредметен“. Украинският външен министър Андрий Сибиха предупреди, че с това си действие Путин е пропуснал шанса си за изход от войната при сравнително благоприятни условия, което неизбежно ще задълбочи икономическата рецесия и военните загуби на Русия.

Отказът на Кремъл да се ангажира с искрени преговори беше потвърден от поведението на руската делегация при опитите за посредничество на САЩ. Въпреки усилията за откриване на разумен компромис между двете страни, Путин отхвърли предложенията за незабавно примирие, вместо което предложи единствено работа по необвързващи меморандуми и предяви максималистичен ултиматум и териториални претенции, изискващи доброволно предаване на територии, които руската армия никога не е контролирала. Поради това Зеленски и редица експерти по международни отношения аргументирано обвиняват руската страна в съвсем умишлено протакане на разговорите.

Стратегията на Путин за „купуване на време“ има чисто военни измерения: тя цели да разколебае западните партньори на Украйна, да изтощи подкрепата им, да спре доставките на оръжие и да даде оперативна пауза за прегрупиране на силите, подготовка на нови вълни на мобилизация и преодоляване на вътрешния дефицит на ресурси. Руското ръководство продължава да вярва, че инициативата на бойното поле се намира в негови ръце и може да бъде катализирана с продължителен натиск, който да доведе до успешен пробив на фронта в Донбас.

С оглед на всичко казано дотук, всяко примирие и спиране на военната помощ без категорични гаранции за сигурност и суверенитет представлява опасен капан, каквито бяха провалените Мински споразумения, които послужиха единствено за подготовка на следващата фаза от руската военна агресия. Анализи на сигурността сочат, че стратегическите цели на Кремъл за унищожаване на украинската държавност остават непроменени. Войната се развива в цикличност между конвенционални и хибридни методи. При евентуално замразяване на конфликта, Русия ще използва времето за възстановяване и преструктуриране на военния си потенциал, след което неизбежно ще поднови военните действия.

Затварянето на каналите за подкрепа от страна на България не само не приближава мира, но директно помага на Русия да реализира своите реваншистки планове. Това увеличава дългосрочните рискове за сигурността в Черноморския регион, изправяйки страните от източния фланг на НАТО пред една значително по-укрепена и опасна военна заплаха, която в утрешния ден би могла да се озове на собствените им граници.