Анализ: Китай добави отчуждаването на собственост в закона за мобилизацията

🇨🇳⚖️ Властите в Китай получиха не само правото за временно използване на частната собственост, последвано от нейното връщане, но и право за нейното отчуждаване. Новата поправка на Закона за националната мобилизация на отбраната беше приета в петък, 28 август от Постоянния комитет на Общокитайското събрание на народните представители, обнародвана с указ №83 на председателя Си Цзинпин и влиза в сила от 1 октомври. Промяната си проличава още в заглавието на глава № 10: досегашното „реквизиция на граждански ресурси и обезщетение“ става „отчуждаване, реквизиция на граждански ресурси и обезщетение“. Добавеният термин преминава през цялата глава.

Разликата между реквизицията и отчуждаването е разликата между временно ползване и трайно отнемане на собствеността. Реквизицията дава на държавата правото да използва дадена вещ, но без да прехвърля собствеността върху нея. Чл. 67 задължава властите да я върнат обратно след употребата, а ако тя е била преустроена за военни нужди – предварително да възстановят нейната първоначална функция. В същото време при отчуждаване самата собственост преминава към държавата и вещта не подлежи на връщане. До 30 септември мобилизационното право познава само първата възможност; от 1 октомври към нея се добавя и втора.

Успоредно с това се разширява понятието за граждански ресурс. Редакцията от 2010 г. изброи съоръжения, оборудване, места и „други материали“. Новият чл. 63 изрично включва в него превозни средства и заменя „материали“ с по-широкото понятие „ресурси“, което в рамките на китайския правен език може да обхваща и нематериални активи.

Прочетено заедно с чл. 7, който предвижда система за осигуряване на нужните за мобилизацията данни и разрешава тяхното активно събиране и използване, новото определение отваря възможност за обхващане на активи, каквито законодателят от 2010 г. не е имал предвид. Чл. 11 въвежда насрещно задължение: всеки, който в хода на мобилизационната работа узнае държавна, служебна или търговска тайна, лични данни или обстоятелства от личния живот, е длъжен да ги пази и няма право да ги предоставя на трети лица.

Режимът на обезщетяване също се конкретизира и засилва. Старият чл. 58 обещава компенсация „съгласно съответните държавни разпоредби“, докато новият чл. 67 изисква тя да бъде „справедлива и разумна“. Така засегнатото лице получава нормативно основание да оспори размера на обезщетението, каквото липсваше до този момент.

Голяма част от разпространения прочит на закона обаче описва не новата редакция, а набор от правила, които действат още от 1 юли 2010 г.

Възрастовите граници – от 18 до 60 години за мъжете и от 18 до 55 години за жените – са записани в чл. 58 по същия начин, както в чл. 49 от поправката, внесена преди 16 години. Добавено е единствено уточнението „съгласно закона“. Тези граници не се отнасят до призоваване за военна служба.

Предвиденото задължение е отбранителна повинност: подпомагане на войските, предотвратяване и ликвидиране на щетите от бойни действия и съдействие за поддържане на обществен ред. Военната служба и призоваването на резервисти се уреждат от други два акта – Закона за военната служба, преработен през 2021 г., и Закона за резервистите, приет в края на 2022 г.

Освобождаванията от военна повинност също са пренесени и дори разширени. Те обхващат персонала на детските ясли и градини, домовете за деца и възрастни хора и рехабилитационните центрове; учителите и служителите в задължителното образование; бременните и кърмещите жени; болните и трайно неспособни за труд; както и служителите в междуправителствени организации.

Задължението на всяка една организация и лице да се подчини на законовата реквизиция на гражданските ресурси е вписано в чл. 55 от стария текст и вече се пренася в чл. 64. Единствената значителна промяна се явява добавянето на правилата за отчуждаване.

Същото важи за защитата по чл. 65. Вещите и жилищата, необходими за личния и семейния живот, остават извън обхвата на тези мерки. Защитени остават и ресурсите, чрез които социалните заведения обслужват деца, възрастни хора и хора с увреждания.

Запазена е поредността на принудителните мерки. Чл. 78 и чл. 79 повтарят конструкцията от 2010 г.: първо се издава разпореждане нарушението да се отстрани в определен срок, а при неизпълнение задължението се осъществява принудително. За юридически лица е предвидена и глоба, т.е. глобите за предприятията не са новост от сега, а съществуват още от 2010 г.

Най-важното запазено ограничение се отнася до момента, в който описаните правомощия биха могли да се задействат. Глави 9 и 10, съответно за военната повинност и за реквизицията и отчуждаването, се прилагат само след решение на държавата да пристъпи към отбранителна мобилизация. Това е записано и в чл. 57, и в чл. 63.

По силата на чл. 13 решението принадлежи на Постоянния комитет, а председателят трябва да издаде тази заповед. Чл. 14 предвижда и изпреварваща процедура: при пряка заплаха, която изисква незабавни мерки, Държавният съвет и Централната военна комисия могат да приложат всички предвидени механизми по този закон и едновременно с това да докладват на Постоянния комитет. И тази клауза съществува от 2010 г.

Наказателната глава обаче е разширена и именно там възникват новите задължения за отделния човек. Три от съставите по чл. 78 нямат аналог в стария закон.

Първият обхваща отказа или забавянето при предоставянето на статистически данни за мобилизационния потенциал, както и подаването на неверни, неточни или непълни данни. Чл. 26 включва това проучване в държавната статистическа система, а при обявена мобилизация позволява на канцеларията на съответния комитет да събира информацията пряко.

Вторият нов състав е създаване и споделяне на неверни сведения относно мобилизацията. Чл. 72 урежда отделно съответната материя и възлага на компетентните органи контрола върху всички средства за масова информация.

Третият е отворената клауза за „други нарушения на закона“, с която завършват изброяванията и в чл. 78, и в чл. 79. Списъците в редакцията от 2010 г. са изчерпателни, докато новите оставят възможност санкциите да се прилагат и спрямо други неуточнени нарушения.

Разширява се и наборът от основания за обявяването на мобилизация. Старият закон я свързва със заплахи за суверенитета, единството, териториалната цялост и сигурността. Сега към тях се добавят и „интересите на развитието“ – навсякъде, където законът формулира основанието: в целта по чл. 1, в определението по чл. 2 и в процедурата по чл. 13.

Подборът на думи не се появява за първи път с настоящата поправка. Тя влиза в китайското военно право с преработения Закон за отбраната, който беше приет в края на 2020 г. и сега се пренася в специалния закон за мобилизацията. Това отговаря на официалната обосновка на ревизията. При нейното внасяне на 27 април законодателят посочи сред причините нуждата тя да бъде съгласувана със Закона за отбраната, Закона за военната служба и Закона за резервистите.

По същество обаче добавката разширява основанията далеч отвъд териториалната отбрана и вече включва защитата на икономически и външни интереси.

Пета глава също променя своя предмет. Там, където досега се говореше за армейски запас и призоваване на резервисти, вече става дума за запас от бойни кадри. Чл. 33 добавя регистрация във военни отчети към формите на този запас, наред със зачисляването към активни и резервни подразделения и т.нар. народно опълчение. Така потенциалният кадрови кръг е очертан по-широко, отколкото предполагаше досегашният термин „резервисти“.

Останалите промени отразяват характера на съвременната война, а не доказват конкретен срок за нейното започване. Чл. 8 предвижда мобилизационни сили в нововъзникващи области. Чл. 46 възлага оценяване на устойчивостта на веригите за доставки на военна продукция. Чл. 60 включва киберсигурност сред отрасли, обхванати от отбранителната повинност, наред с транспорта, съобщенията, енергетиката и медицината. Чл. 73 добавя и радиочестотния спектър към отраслите, които могат да се поставят под контрол при влязло в сила извънредно положение.

Чл. 6 създава и механизъм за проверка и оценка на мобилизационната способност, какъвто до този момент изобщо не съществуваше. Обемът на закона нараства съответно до 82 члена спрямо досегашните 72, при запазени 14 глави.

Малка на пръв поглед промяна в чл. 77 показва общата посока. Още от 2010 г. обявяването на мобилизация спира давностните срокове и производствата по съдебни дела, административни обжалвания и арбитражи. Сега към тях са добавени надзорните разследвания и производствата за държавно обезщетение.

Последното заслужава особено внимание, тъй като прекратява и механизма, чрез който гражданинът може да търси отговорност от държавата – включително при отчуждаване, за което не е получил обезщетение по смисъла на чл. 67.

Преурежда се и ръководството на системата за мобилизация. Според поправката от 2010 г. Държавният мобилизационен комитет работи под ръководството на Държавния съвет и Централната военна комисия. Чл. 17 от новата поправка го поставя под централизираното единно ръководство на Централния комитет на Китайската комунистическа партия, а чл. 3 обявява партийното ръководство за основен принцип на целите усилия по мобилизация. Правителственият апарат запазва своята изпълнителна функция.

Пропастта между наличието на законов текст и реалното му задействане можеше да бъде наблюдавано при руската инвазия в Украйна. Указ №647 от 21 септември 2022 г. въведе режим на частична мобилизация въз основа на законодателство, което до онзи момент не беше прилагано никога. Близо 4 години по-късно този указ остава в сила, тъй като не е отменян с отделен акт.

Една правна рамка може да остане неизползвана в продължение на десетилетия, да се задейства в рамките на един ден и след това да остане в сила за неопределен период от време. Законодателството в Китайската народна република определя какво ще може да прави държавата, ако бъде взето решение за мобилизация. Самият закон обаче не съдържа такова решение и не определя дата за него.

До подобна граница достигат и изводите, които документът позволява да се направят. Отрасловият списък по чл. 60 включва морски и сухопътен транспорт, пристанищна и съобщителна инфраструктура, медицина и доставки на храни и зърно. Това са именно ресурсите, от които би се нуждаела една мащабна операция за блокада или десант за овладяване на Тайван.

Всяко от тези направления обаче присъства и към чл. 51 от стария текст. От наличието им в закона не може да се заключи нито политическо намерение, нито конкретен срок. В новата редакция няма преходен режим, ускорен график или мярка, която да влиза в сила преди 1 октомври.

Поправката вече мина през две четения на 27 април и 28 август, като беше гласувана наред със Закона за медицинско осигуряване, обновения Закон за селското стопанство и изменения в Закона за адвокатурата. Първите подзаконови актове се очакват след 1 октомври 2026 г. Дотогава Пекин ще разполага с по-широка законова рамка и с никакво ново задължение да я задейства.

Анализ: Пред военните академици Путин преоблече агресията в право и самозащита.

🇷🇺🎖️ На 23 юни 2026 г. в Гергьовската зала на Кремъл, пред над 600 отличили се възпитаници на висшите военни академии на отбранителното, вътрешното и силовите ведомства, президентът Владимир Путин превърна една по същество церемониална реч в манипулативен правно-идеологически разказ за своята военна агресия срещу Украйна, който рамкира конфликта като инструмент за отбрана, принудително наложена отвън – твърдение, което няма допирна точка с обективната реалност. Аудиторията в никакъв случай не беше случайна: пред бъдещия команден състав на руската армия Путин очерта оперативната, юридическа и психологическа рамка, в която този офицерски корпус се очаква да действа.

Първото му твърдение засягаше Запада. Европейските държави, заяви Путин, досега се въздържат да нанасят удари по Руската федерация от собствената си територия, защото са наясо, че това би предизвикало ответен удар. „Те разбират, че ще има ответен удар. Затова всячески опитват да се дистанцират от това“, каза той, като допълни, че държавите, съдействали за дроновите удари на руска територия, не осъзнават изцяло възможните последици. Изказването на Путин обръща отбранителната военна помощ за Киев в скрита агресия, а ответната заплаха, в т.ч. отправените от него стратегически заплахи, той представя като естествена самозащита. Същата инверсия проби в оценката му за украинските удари по енергийната и промишлена инфраструктура на Руската федерация, които Путин описа като опит да се подкопае общественото доверие, подхранван от „целия Запад“ и работещ за Украйна: „При такава масирана подкрепа тези дронове прииждат на огромен поток“.

Най-лесно доказауемото и едновременно с това най-диаметрално разминаващо се с реалността твърдение се отнасяше до бойното поле. Путин обяви, че руските сили практически поемат контрола над Костянтинивка в Донецка област, че градът е паднал почти напълно в руски ръце и остават едва неколцина, „които се крият по мазетата, крият се и отвръщат на огъня“. Путин отхвърли с насмешка украинското определение за обстановката: „Казват – това е сива зона. Прекрасно, нека я наречем сива зона“.

Картината от фронта обаче е различна. В оценка от 10 юни Институтът за изследване на войната (ISW) докладва, че руските сили са навлезли в Костянтинивка и водят тежки градски сражения, но са овладяли едва около 12,7% от територията на украинската крепост, при това с разпръснати, преплетени позиции, които правят фронтовата линия трудно установима. Командирът на 19-и армейски корпус на ВСУ твърди, че руските щурмови отряди са се просмукали в различни квартали, но без да контролират нито един от тях. Командир от 28-а механизирана бригада описва ситуация на полуобкръжение. Руската армия влезе за първи път в Костянтинивка през октомври 2025 г. и пропусна собствения си краен срок в края на май – реалност, която противоречи остро на представата за почти завършена операция, който беше поднесен в Гергьовската зала.

Ключовото послание на речта обаче не беше на военна, а на (псевдо)юридическа тематика – и именно тук Путин разгърна най-старателно изградената си фикция. Възстановявайки наратива за генезиса на собствената военна агресия, той заяви, че още през 2020 г. Москва е призовала Киев да „напусне Донбас“, защото местните жители не искали да живеят с украинската власт; че те са провели референдум и обявили суверенна държава „в пълно съответствие с Устава на ООН“; че първият член на Устава се отнася доо правото на самоопределение на всеки един народ; и че жителите на ДНР и ЛНР просто са се възползвали от това право, обявявайки независимост, сключвайки договори с Русия, ратифицирани от Държавната дума, по силата на които Кремъл е бил „длъжен“ да им окаже помощ. „Няма никакво нарушение в нищо. Просто никой не иска да забележи това“, обобщи той.

Тази последователност е безупречна, но само ако се премълчи обективната истина. На първо място, тя смесва две различни събития от различни години. Сепаратистките „републики“ в Донецк и Луганск възникнаха април 2014 г. – не като органичен акт на самоопределение, а като въоръжени, командвани и финансово обезпечени от силовите и разузнавателни структури на Кремъл. Незаконните референдуми, на които Путин се позовава като легитимни от правна гледна точка, бяха проведени едва в периода 23–27 септември 2022 г. и се отнасяха до включване към състава на Руската федерация, а не за независимост – и бяха организирани и проведени в условията на военна окупация, с обхождане на домовете от въоръжени войници. На 12 октомври 2022 г.

Общото събрание на ООН с резолюция ES-11/4 заклейми „опита за незаконна анексия“ с категоричните 143 гласа „за“, 5 „против“ и 35 „въздържал се“, и отправи призив към страните по света да не признават нито един от четирите анексирани региона, настоявайки Кремъл да оттегли действията си, които погазват всички писани и неписани правила на международното право. Това е документираната международноправна оценка на същите тези „референдуми“, които Путин представя като упражняване на право.

Не по-малко показателен е изкривеният начин, по който Путин тълкува самия Устав на ООН. Той цитира принципа за самоопределение на народите, заложен сред целите на организацията, но в същото време премълчава члена, който е вписан непосредствено до него – забраната за заплаха или употреба на сила срещу териториалната цялост на която и да е държава, заложена в чл. 2, ал. 4. В установената международна практика, отразена в Декларацията за принципите на международното право (1970) и Заключителния акт от Хелзинки (1975), правото на самоопределение не легитимира едностранно отделяне, наложено с чужда военна сила срещу суверенитета и неприкосновеността на призната държава. Дипломатическото оформление, на което се опира самият Путин – признаването на независимостта на т.нар. „ДНР“ и „ЛНР“ и договорите за приятелство и взаимопомощ – беше извършено на 21 февруари 2022 г. – едва 3 дни преди пълномащабното нахлуване, и послужи именно като правен предлог за него. Юридическата сграда, описана в Гергьовската зала като естествен ход на правото, всъщност беше издигната седмица преди танковете да тръгнат.

Останалата част от речта следваше същата логика на проектиране. Путин заяви, че държавите от НАТО непрекъснато увеличават своите военни разходи и водят подготовка за конфронтация с Русия, използвайки тезата за „руска заплаха“, за да оправдаят по-високите бюджети и модернизацията на армиите си, и обеща, че Кремъл е готов „да отговори бързо и адекватно на всяка външна и вътрешна заплаха“. Причинно-следствената посока в това твърдение е обърната на 180 градуса: превъоръжаването на Алианса и историческото увеличение на разходите за отбрана на Стария континент са пряк отговор на вероломното руско нападение срещу Украйна, а не неговата предпоставка – както твърди руският диктатор. В същия дух Путин очерта и желан, но в същото време въображаем политически обрат на Запад – според него силите, които настояват за нормализиране на отношенията с Москва, набирали все по-сериозна подкрепа, за сметка на онези, които се застъпват за твърдата линия: „Всички, които искат да установят нормални отношения с нас, се надигат. Мисля, че накрая така и ще се случи“. Твърдение, което не почива на нито един посочен резултат и принадлежи изцяло на риторичния, а не на фактологичния регистър.

Единствено разделът за модернизацията на въоръжените сили остана сравнително близо до проверимото – и беше очевидно адресиран към аудиторията в залата. Путин изтъкна, че за изминалата година над хиляда образци въоръжение са преминали бойни изпитания, сред които дронове, камикадзе дронове и роботизирани системи, и подчерта обновяването на стратегическите ядрени сили. Дори тук обаче числото изпълнява не толкова информативна, колкото пропагандна функция: то говори на бъдещите офицери за армия в непрекъсната готовност, в съответствие с декларираната подкрепа за „многополюсен световен ред и равна сигурност за всички държави“ – формула, която звучи иначе на фона на войната, водена в момента на нейното произнасяне.

Погледната в по-общ план, речта от 23 юни е нищо повече от поредния опит за юридическа и идеологическа обосновка на руската агресия, формулирано изцяло за вътрешна употреба. Нейните три ключови твърдения се движат в обратна посока спрямо обективните реалности: обявеното почти превземане на Костянтинивка се разминава с реалната обстановка в града; правната верига на самоопределението е заклеймена с поименна резолюция на Общото събрание на ООН; а приписаните на НАТО агресивни действия обръщат наопаки действителната причинно-следствена връзка.

Възможно е част от изреченото, например прогнозата за политически обрат в западните страни – да е по-скоро да носи мобилизиращо послание, а не толкова да претендира за фактологическа вярност; но юридическата теза около „референдумите“ не е импровизация, а последователна стратегия, налагана без прекъсване от 2022 г. насам. Именно затова адресатът е ключов. Изречена пред онези, които утре ще командват тази война, речта не се обръща към външния свят, а към собствения офицерски корпус – и целта ѝ не е да информира, а напротив – да калибрира паралелна реалност, в която този корпус се очаква да действа.

Европа преминава към оперативна фаза на специалния трибунал за агресията на Русия срещу Украйна

🇪🇺⚖️🇷🇺 Генералният секретар на Съвета на Европа одобри прехода от събиране на подписи към оперативна фаза на Специалния трибунал от нюрнбергски тип, предназначен да преследва руското ръководство за престъплението агресия срещу Украйна, съобщиха официални лица по време на среща на 46 европейски външни министри в Молдова днес.

Досега 36 държави и Европейският съюз са потвърдили своята подкрепа за инициативата. Нидерландия е завършила подготвителната работа за приемане на трибунала в Хага. Украинският външен министър Андрий Сибига определи решението като исторически момент:

„Днес е исторически ден... Хага ще възстанови справедливостта от руините на войната.“

Трибуналът е замислен да запълни празнина в международното право – нито един съд няма юрисдикция над престъплението агресия, дефинирано като вземане на решение за започване и провеждане на незаконна война.

В обхвата на трибунала влизат висши руски длъжностни лица, като президентът Владимир Путин и членовете на близкия му кръг. Сибига посочи, че беларуското ръководство начело с президента Александър Лукашенко също може да е обект на наказателно производство, както и други чуждестранни участници, за които се смята, че подпомагат руските военни усилия.

Генералният секретар на Съвета на Европа Ален Бурсе подчерта нуждата от преход от политическа сделка към изпълнение: „Сега е нужно да се предприемат действия за осигуряване на работата и финансирането на трибунала.“

Сибига описа споразумението като „точка, след която няма връщане назад“ и заяви, че Путин и други висши служители в Москва и Минск са получили своите „билети за Хага“.

„Преди година в Лвов взехме политическо решение. Само година по-късно имаме споразумение за неговото изпълнение. За международното наказателно право тази скорост е истински правен рекорд“, заяви той.

Успоредно с това Службата за външно разузнаване на Украйна съобщи, че руската икономика е отчела спад в размер на 0,3% през първото тримесечие на годината, а беларуската — спад от 0,4%, което се разминава с прогнозите за ръст от съответно 1,3% и 2,8%. Спадът повишава риска от стагфлация и в двете страни, според оценката.

Кая Калас и външни министри от ЕС в Киев: 4 години от трагедията в Буча и борба за европейска помощ

🇺🇦🕯️ Върховният представител на ЕС по външната политика Кая Калас и редица от външните министри на европейските държави пристигнаха в Киев, за да отбележат четвъртата годишнина от клането в Буча и да изразят подкрепата си за Украйна, която вече пета година устоява на безмилостните руски атаки.

Украинският външен министър Андрий Сибига посрещна Калас и нейните колеги, сред които е министърът на външните работи на служебния кабине Надежда Михайлова на централната жп гара в Киев рано сутринта във вторник, заявявайки, че европейското присъствие е доказателство за неизбежността на възмездието за руските зверства.

Калас, придружена от около дузина външни министри и висши европейски служители, посети градчето Буча, където според украинските власти и правозащитни организации руските войски са убили над 400 души.

„Буча се превърна в символ на жестокостта на руската война. ЕС е решен да гарантира, че престъпленията няма да останат ненаказани. Русия трябва да носи отговорност за това, което причини на Украйна“, написа тя в Х, публикувайки снимки от града.

Официалните лица запалиха свещи пред мемориала на жертвите на клането и посетиха местната църква, в която беше подредена фото и видеоизложба.

Кремъл упорито отрича нейните въоръжени сили да са извършвали зверства в Буча въпреки неоспоримите доказателства и обвинява Украйна, че е инсценирала инцидента. ООН потвърди смъртта на 15 364 цивилни от началото на руската инвазия, макар да уточнява, че реалният брой вероятно е няколко пъти по-висок.

Европа ще подкрепя Украйна, заяви Калас

„Всяко посещение е мощно напомняне за смелостта и издръжливостта на Украйна“, заяви Калас, Върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността. „Европа стои до вас. Ще продължим да доставяме военна, финансова, енергийна и хуманитарна подкрепа.“

Понастоящем ЕС е основният поддръжник на Украйна, докато тя продължава борбата си срещу по-голямата и по-добре въоръжена руска армия в ежедневни сражения по фронтова линия с дължина над 1200 км.

Въпреки това, заемът от ЕС в размер на 90 милиарда евро за Украйна беше блокиран от унгарския премиер Виктор Орбан заради спор относно транзита на руски петрол по нефтопровода „Дружба“. Унгария също така блокира напредъка в преговорите за присъединяването на Украйна към ЕС.

Украинските служители планират да използват визитата на висшето ръководство на ЕС, за да се фокусират върху засилването на отчетността за военните престъпления. Преди срещата Сибига заяви, че осем държави са потвърдили готовност да се включат към разширеното частично споразумение за Специалния трибунал за престъплението агресия срещу Украйна – планиран ad hoc международен наказателен съд. Той изрази надежда, че този брой ще нарасне.

„Може би повече от всякъде другаде, именно тук, в Буча, чувстваме, че бъдещето на Европа и нейната сигурност се решават точно тук – в Украйна. Настоящата фронтова линия е и линия на международното право и споделените ценности, които отстояваме“, каза Сибига.

Москва обяви, че ще откаже да признае специалния трибунал и ще разглежда всяка страна, присъединила се към него, като враждебен акт.

Сибига призова партньорите да останат фокусирани върху войната в Украйна, въпреки ескалиращата война в Близкия изток и нейното въздействие върху глобалните процеси.

Мирните преговори между Москва и Киев бяха спрени заради конфликта с Иран, а официални лица в Киев изразиха тревога, че доставките на оръжие може да бъдат пренасочени, тъй като военните ресурси на САЩ и съюзниците са изчерпани. Изпитващата недостиг на средства Украйна се бори и с нарастващите разходи за гориво поради скока в цените на петрола.

Пълен разрив: Украйна официално прекрати 116 договора с Русия, Беларус и ОНД

🇺🇦⛓️‍💥🇷🇺 Правителството на Украйна прекрати официално 116 международни споразумения с Руската федерация и Република Беларус, както и такива в рамките на Общността на независимите държави (ОНД). Това съобщи министърът на външните работи Андрий Сибига в изявление в социалните мрежи.

„Твърдото ми убеждение е, че правната рамка на Украйна трябва да отговаря на реалностите на войната и новата архитектура за сигурност на европейския континент. За целта трябва да скъсаме последните правни връзки, които някога ни свързваха с Руската федерация, Беларус и т.нар. ОНД. Това е задълбочен и сложен правен процес, който изисква внимателно изпълнение, и ние работим систематично по него“, заяви Сибига.

По инициатива на външното министерство, кабинетът на министрите е прекратил официално 116 договора, сключени в миналото с Русия, Беларус и под егидата на ОНД. Процедурата въвлича прекратяването на 25, денонсирането на 3 и оттеглянето от 88 международни договора.

„С тази резолюция прекратяваме 25 споразумения, денонсираме 3 и се оттегляме от 88 международни договора. От тях 5 са с Русия, 23 са с Беларус и 87 са в рамките на ОНД, включително едно тристранно между Украйна, Русия и Беларус“, коментира Сибига. Освен това той уточни, че с президентските укази от 25 февруари за оттегляне от 31 споразумения на ОНД и 14-те законопроекта, регистрирани в украинския парламент, насочени към прекратяване на 74 международни договора, страната завършва основния етап от привеждането на своите двустранни и многостранни отношения с Русия, Беларус и ОНД съгласно текущите военни реалности и решаващата роля на страната в новата европейска архитектура за сигурност.

Молдова също предприе необходимите стъпки за прекратяване на връзките с ОНД през последните месеци, давайки ясен сигнал за широката промяна на региона и откъсването му от руската сфера на влияние.

Министърът на външните работи на Молдова Михай Попшой разкри, че кабинетът е започнал продецура по оттегляне от ОНД, започвайки с денонсиране на ключови споразумения.

„След като споразуменията се денонсират от парламента, Молдова вече няма да бъде считана за официален член на ОНД. Денонсирането включва Устава на ОНД, подписан в Минск на 22 януари 1993 г., учредителното споразумение от 8 декември 1991 г., също в Минск, и анекса от 22 декември 1991 г.“, обясни той в интервю за Радио Молдова.

Сирия: Мозайка от идентичности и борба за самоопределение

🇸🇾🇺🇳 Сирия е пъстра мозайка от общности, което е нещо съвсем обичайно в регион, където новите националности се състезават с племенни и религиозни лоялности за привързаността на гражданите. През по-голямата част от историята на страната семейство Асад упражнява диктаторска власт, за да наложи сирийска идентичност, синоним на баатизма – идентичност, разпаднала се по време на гражданската война в страната. Тази фрагментация продължава, като наскоро избухна в насилие между сунитски бедуини и друзи в южната провинция Суейда.

Започнало на 11 юли като реципрочни атаки между двете страни, конфликтът ескалира в мащабни сражения и взаимни зверства. Правителствените сили се намесиха, но или не успяха да ги потушат, или самите те извършиха злоупотреби срещу местното друзко население. Когато боевете до голяма степен утихнаха, според Сирийската мрежа за правата на човека бяха убити 814 души и ранени 903 от всички страни, а Сирийският център за наблюдение на правата на човека съобщи за 1386 убити, сред които 386 цивилни.

Тези продължаващи напрежения и сблъсъци, заедно с редица предишни кървави конфликти, повдигат въпроса дали новите власти в Сирия са способни и желаят да осигурят защита на малцинствата като друзи и кюрди и дали такъв провал дава право на тези малцинства да потърсят своя суверенитет. Това предложение обаче отразява фундаментално погрешно разбиране на принципа за самоопределение, принцип на международното право, и неговото грешно прилагане в сирийския контекст.

Принципът на самоопределение

Самоопределението придоби известност като правен принцип с настояването на президента на САЩ Удроу Уилсън, че световните сили трябва да третират бившите имперски земи не като собственост, а като доверие от името на техните определени народи, което доведе до създаването на Мандатната система на Обществото на народите. По-късно принципът на самоопределението беше закрепен в международното право с приемането на Устава на ООН през 1945 г. – първоначално като стремеж, а не като оперативен принцип. И до ден-днешен концепцията остава противоречива и е в процес на определяне на своите външни граници.

Въпреки това, като самоуправление, правото се прилага изключително за народи, а не за всяка група от индивиди, желаещи политическа независимост или самоуправление. При приемането на Устава на ООН „народи“ се разбираше тясно, като се отнасяше до целите популации на държави, а не се разпростираше към малцинства, етно-културни групи или колонизирани народи. С разширяване на приложението му към колонизирани народи и тези, възприемани като под чужда или чуждестранна окупация, към термина „народи“ се прикрепиха неясноти. Въпреки това групите, разполагащи с правото на самоопределение, могат да бъдат определени с разумна точност.

Научните изследвания и съдебната практика обикновено се позовават на „споделена идентичност“ в рамките на група, която фундаментално отличава нейните членове от сънародниците им. Обективно това оценява дали и до каква степен една група притежава комбинация от общ расов или етнически произход, език, история и културно наследство, което е достатъчно различно от околните жители, както и степента на цялостност на претендираната от тях територия. Членовете на групата трябва съзнателно да се възприемат колективно като отделен народ и да могат да съставят жизнеспособна единица.

Друзите – сирийски или други – не са „народ“

Правото на самоопределение като самоуправление не се отнася за чисто религиозни групи като друзите – колективи, които се отличават единствено по религиозните си вярвания, обичаи и практики.

Въпреки вътрешните традиции на друзите относно първичния произход на тяхната секта, религията им възниква през 11 век като разклонение на исмаилския шиитски ислям. Тяхната връзка с исляма, като отделна религия или ислямска секта, винаги е била сложна. Позицията на сунитите и шиитите по този въпрос е сложна и се е променяла с времето, често под влияние на политически интереси и течения.

Достатъчно е да се каже обаче, че уникалните характеристики, които друзите извличат от тяхната религия и тяхната относителна изолираност, не са толкова всеобхватни, че да ги направят отделен народ. В арабските страни тяхната идентичност е толкова различна от тази на сунитските араби, колкото на всяко друго чисто религиозно малцинство като шиитите. Всъщност друзите в Ливан, Сирия и Йордания са политически класифицирани като мюсюлмани и са част от мюсюлманската социална тъкан на тези страни.

Тяхната етно-културна принадлежност е много по-ясна: друзите са етнически, езиково и културно араби и винаги са били такива. Те произхождат от доминирания от араби Египет и впоследствие се консолидират в днешен Ливан, в Уади ал Тайм – де факто родно място и разпределителен център за друзите като група, към области, които векове по-късно ще станат Сирия, Израел и Йордания.

Като такива те нямат етнически произход или език, различен от този на арабските им сънародници, или етнографска история, предхождаща арабското завоевание на Леванта. Както всяка затворена религиозна група, те имат определени колективни особености. Все пак те са твърде незначителни, за да ги направят не-араби или отделен народ, което води до това панарабистките движения да приемат арабската идентичност на друзите за даденост.

От друга страна панарабизмът използва прекалено разширено определение за араби, включвайки в него редица неарабски групи, умишлено „изравнявайки“ и ефективно заличавайки специфичния им произход и езици за политически цели. Но друзите се възприемат за етнически араби и притежават силно чувство за принадлежност към страните на тяхното гражданство. Арабската принадлежност всъщност е централна за идентичността на друзите. Безкомпромисно ендогамната и затворена общност се гордее с древния си арабски произход и с притежаването на „най-чистата арабска кръв“, непомесена чрез бракове с други етнически групи чрез забраната им за покръстване. Следователно не съществува отделна етническа принадлежност на друзите, и доколкото те могат да се считат за етно-религиозна група, тяхната етническа принадлежност е арабска.

Следователно друзите са и се възприемат като отделна религия, а не като народ. С липсата на някои обективни признаци за народност, освен тяхната уникална религия, те нямат право на суверенитет и самоуправление, отделно от сирийските араби, и със сигурност не на отцепване. В Сирия, като сирийски араби, самоопределението на друзите е осигурено от сирийската независимост. Всъщност техният известен яростен патриотизъм изиграва ключова роля в преследването и осигуряването на сирийската независимост от французите, вместо да търсят своя собствена държава. Бидейки чисто религиозно малцинство, те имат право на справедливо и равно третиране от тяхното правителство и на контрол върху техните религиозни дела без външна намеса.

Сирийските кюрди нямат право да търсят независимост

Правото на самоопределение на сирийските кюрди е едновременно и по-просто, и по-сложно. Те, в края на краищата, притежават всички признаци на народност: уникална споделена история, култура, език и етнически произход, които са достатъчно различни от тези на сирийските араби. Но въпреки това статутът на народ сам по себе си не дава право на група на независимост. Самоопределението е спектър, а не бинарно, което дава или отказва на народите правото да основават суверенни единици. Отцепването е само една проява, най-екстремната и юридически съмнителна, на самоопределението.

Това е така, защото международното право, правна система, създадена от западния свят, предпочита реда и предвидимостта. Затова дори когато обхватът на народите, имащи право на самоопределение, постепенно се разширява, упражняването на това право остава подчинено на усилията за запазване на териториалната цялост на държавите, основните единици на международния ред.

Бившият президент на Международния съд (ICJ) Розалин Хигинс пише, че в интерес на това да не бъде „международният ред редуциран до фрагментиран хаос“ по подразбиране самоопределението трябва да е запазено като „правото на мнозинството в рамките на общоприета политическа единица да упражнява власт“.

В Сирия това право би се отнасяло за арабите, съставляващи 80–85% от населението и по-голямата част от провинциите с изключение на Хасака, където кюрдите може да формират мнозинство, макар това да е спорно. Арабите почти сигурно са мнозинство в контролираната от кюрдите Демократична автономна администрация на Северна и Източна Сирия, разширила се в населени предимно с араби райони като като Манбидж, Дейр ез-Зор и Ракка.

Самоопределението се отнася за арабите в установените граници на Сирия. Наистина, границите на страната, както почти всички граници, са сложни, начертани от Франция, за да определят мандатно владение, предоставено им от Обществото на народите. Въпреки това, след независимостта Сирия наследи френската мандатна единица и по закон тези граници според принципа на uti possidetis juris, предвиждащ запазването на съществуващите вътрешни и международни граници, когато възниква нова държава.

Принципът има за цел да поддържа предвидимостта на границите, а според ICJ „да предотврати застрашаването на независимостта и стабилността на новите държави от братоубийствени борби, предизвикани от оспорването на граници след оттеглянето на управляващите сили“. С други думи, той цели да предотврати насилствени борби за привидно непотърсени територии, които възникват с изчезването на колониални или мандатни единици.

Това в никакъв случай не означава, че кюрдите нямат право на самоопределение, включително в Сирия. Неговата форма е въпросът, разгледан от Върховния съд на Канада през 1998 г. в делото за отцепването на Квебек. В него съдът стигна до заключение, че обикновено „се очаква народите да постигнат самоопределение в рамките на съществуващата си държава“, ако тя „представлява цялото население или народи, които пребивават на нейната територия, на основата на равенство и без дискриминация, и уважава принципите на самоопределение във вътрешните си договорености“, като дава на малцинствата, които се квалифицират като народи, „смислен достъп до правителството, за да преследват тяхното политическо, икономическо, културно и социално развитие“.

В този случай Върховният съд на Канада описва вътрешното самоопределение, което може да бъде удовлетворено с предоставяне на юридическо равенство на отделните членове на въпросния народ за преследване на гореспоменатите права или автономия, ако е необходимо.

Единствено „като последна мярка“ народ, на който е отказано вътрешно самоопределение, има правото „да го упражни чрез отцепване“. Въпреки това съдът признава, че „остава неясно дали това […] действително отразява установен стандарт на международното право“.

Въпреки това правото на сирийските кюрди на териториална автономия е юридически съмнително, защото контролираните от тези групи райони нямат териториална цялост. Както беше отбелязано, тези региони далеч не са етнически хомогенни и не са съседни един на друг. Нито пък една сирийска кюрдска единица би могла да бъде жизнеспособна, икономически или по друг начин: повечето бойци на Сирийските демократични сили (SDF) са от арабски произход, което отслабва способността на сирийските кюрди да контролират територия, предназначена за самоопределението им.

Освен това територия е без излаз на море и е застрашена от Турция на север, която би разглеждала автономен кюрдски регион в Сирия като пряка заплаха за националната сигурност заради неговите исторически връзки с Кюрдската работническа партия (PKK), считана за терористична организация от ЕС, НАТО, Съвета на Европа, САЩ, Канада, Турция, Иран, Япония, Австралия и други държави.

Кюрдското регионално правителство на Ирак (KRG) също би се обявило против автономен регион на сирийските кюрди поради конкуриращите им се идеологии, което може да доведе до въоръжени конфликти.

Следователно, от правна гледна точка сирийските кюрди биха били задължени да преследват своето самоопределение като равноправни членове на сирийската държава в нейните настоящи вътрешни и външни граници.

Китай създава глобален орган в Хонконг „на нивото на“ Международния съд

📸 Снимка: Daily CPEC

🇨🇳⚖️ Китай подписа конвенция за създаване на международна организация за медиация със седалище в Хонконг в стъпка, която се разглежда като стратегическо средство за засилване на международния авторитет и утвърждаване на новосъздадената структура като еквивалент на Международния съд в Хага.

Този ход идва на фона на нарастващо геополитическо напрежение, задълбочено от глобалната търговска война, започната от бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, както и от нарастващия риск от световна икономическа рецесия.

Новият орган за медиация цели да превърне Хонконг във водещ международен център за решаване на спорове между държавите. Според хонконгския лидер Джон Лий организацията ще има статут, сравним с този на Международния съд и Постоянния арбитражен съд в Хага.

На церемонията по подписването присъстваха представители на Индонезия, Пакистан, Камбоджа, Лаос и Сърбия, като се е очаквало участие от над 20 международни организации, сред които ООН, съобщи обществената телевизия RTHK.

Според презентация, показана по време на събитието, органът ще разглежда случаи между държави, между държави и граждани на други държави и между международни частни субекти. Подписването беше председателствано от китайския външен министър Ван И.

Анализатори смятат, че структурата може да засили глобалното влияние на Китай и да му осигури по-активна роля в световното управление. Според Алисия Гарсия-Ереро, главен икономист за Азия и Тихоокеанския регион в Natixis, инициативата е положителна за Хонконг, но изрази скептицизъм, позовавайки се на неуспеха на подобни арбитражни центрове в китайските градове Сиан и Шенжен.

„Хонконг е представен като алтернатива, но вярвам, че заематели или страни по договори в рамките на инициативата „Един пояс, един път“ ще се чувстват по-слабо защитени днес“, коментира тя.

Въпреки това, според изследване на Queen Mary University of London, Хонконг споделя второ място със Сингапур след Лондон като предпочитаната арбитражна юрисдикция за 2025 г. Правосъдният секретар на Хонконг Пол Лам заяви, че новият орган ще помогне на града да преодолее трудности, произтичащи от „враждебни външни сили, стремящи се към дезинтернационализация и подкопаване на функционалността на Хонконг.“

Сградата на организацията ще се помещава в бивша полицейска станция в централния квартал Уанчай и се очаква да отвори врати в края на 2025 г. или началото на 2026 г.

Властите в Хонконг продължават своите усилия за възстановяване на международната роля на финансовия център след масовите протести през 2019 г. и строгите COVID ограничения, които нанесоха сериозни щети на туризма и търговията.

Окупационните власти в Мариупол извършват масова конфискация на украински жилища.

🇺🇦⚔️🇷🇺 Руските окупационни власти извършват масово конфискуване на жилища на украинци, избягали от Мариупол след началото на пълномащабната война в Украйна.

Разследване на проекта BBC Verify установи, че от юли 2024 г. руската окупационна администрация на Мариупол е признала като обект на изземване най-малко 5700 апартамента, които са собственост на украински граждани.

За да запазят имотите си, собствениците трябва да се върнат в Мариупол през Русия, да преминат през филтриране, дълги проверки и сложни бюрократични процедури, включващи получаване на руски паспорт. Всичко това прави твърде опасно или практически невъзможно тяхното връщане обратно у дома.

Повечето от конфискуваните апартаменти преди това са принадлежали на украинци, които или са избягали от града, или са загинали по време на 86-дневната обсада през 2022 г. По различни оценки убитите по това време в града са между 8000 и 20 000 цивилни.

Окупационната администрация нарича тези апартаменти "изоставени", въпреки че собствениците им са известни - те са украински граждани, напуснали града, или наследници на починалите жители на Мариупол. През 2024 г. беше приет закон, ускоряващ процеса на прехвърляне на тези апартаменти на нови собственици – руски граждани от т. нар. Донецка народна република, загубили домовете си, разрушени от безраборния руски обстрел в Донбас.

В Мариупол продължава активната русификация: строят се военни обекти, преименуват се улици, утвърден е нов герб на града без украински символи. Въпреки строителството на нови къщи все още има остър недостиг на жилища, а темата за апартаментите остава най-обсъжданата сред останалите жители на града.

Юристите се категорични, че действията на Руската федерация нарушават международното право, включително Женевската и Хагската конвенции. За украинците конфискацията на апартаментите се чувства като повтаряща се травма – имуществото им се отнема под прикритието на спазване на закона.

Лавров оспори на позицията на Казахстан за принципа на териториалната цялост в международното право.

🇷🇺⚔️🇰🇿 Руският външен министър Сергей Лавров заяви в интервю за руското бизнес издание „Комерсант“, че не подкрепя позицията на президента на Казахстан Касим-Жомарт Токаев за принципа на териториалната цялост.

Журналистите се позоваха на изявление на Токаев, в което той отбелязва, че ако в международното право се разчита единствено на принципа на правото на самоопределение, в света могат да възникнат много регионални конфликти. През лятото на 2022 г. той изрази мнение, че този принцип, залегнал в Устава на ООН, е в противоречие с друг принцип – този за териториалната цялост, и подчерта, че ако бъде напълно приложен, може да доведе до възникването на повече от 600 държави, довеждайки до безпрецедентен хаос.

Лавров отбеляза, че си спомня това изказване, но не споделя гледната точка на Токаев, като добави, че по-късно Москва е изяснила своята позиция пред Астана.

„За него има съществува само правото на териториалната цялост. Но пак ще кажа: ако сте членове на ООН, трябва да спазвате Хартата в нейната цялост“, каза Лавров, посочвайки, че териториалната цялост се „уважава от онези държави, чиито правителства представляват всички хора, живеещи на дадена територия“.

„Никоя колониална сила не е представлявала цялото население на колонизираната от нея територия. Това не изисква доказателства! Париж, Лисабон, Мадрид и Лондон не са представлявали народа. Ето защо процесът на деколонизация протече в пълно съответствие с Устава на ООН“, обясни Лавров.

Токаев многократно заявява позицията, че Казахстан се придържа към принципите на суверенитета и териториалната цялост на всички държави, в съответствие с международното право. Именно това е причината Казахстан да не признава нито Тайван, нито Косово, нито Южна Осетия, нито Абхазия, заяви той през лятото на 2022 г.

По същото време той описа т.нар. Донецка и Луганска народни републики, които все още не бяха анексирани от Москва с провеждане на незаконни референдуми, като „квазидържавни територии“. Тук е мястото да се отбележи, че международната общност не признава резултатите от тях и счита окупираните територии за част от суверенната територия на Украйна.