Китай отхвърли резолюцията за Ормузкия проток ден след срещата Тръмп–Си

🇨🇳🇺🇳 Постоянният представител на Китай в ООН Фу Цун заяви в интервю за Pass Blue, че страната отхвърля внесения от САЩ и Бахрейн проект за резолюция на Съвета за сигурност с призив до Ислямска република Иран да прекрати поставянето на мини и ударите по преминаващи кораби в Ормузкия проток.

„Не смятаме, че съдържанието е правилно, нито че моментът е подходящ“, заяви Фу Цун, добавяйки, че е нужно „и двете страни да започнат сериозни и добросъвестни преговори“. Изявлението е направено в края на срещата между президента Доналд Тръмп и китайския лидер Си Дзинпин, на която според Белия дом двамата лидери се обединиха около мнението, че проливът трябва да бъде отворен, а Си се обяви срещу милитаризация на водния път и всякакъв опит за налагане на такса за транзит. Подобен проект на резолюция вече получи вето от Москва и Пекин през април.

Резолюцията е поредна стъпка от дипломатическия етап на най-мащабната криза в света от началото на 2026 г. На 28 февруари САЩ и Израел предприеха координирана военна кампания срещу Иран – близо 900 удара само за първите 12 часа по обекти на иранската ядрена програма, въздушна отбрана, ракетна и безпилотна програма, командни възли и политическо ръководство. Една от целите беше върховният лидер аятолах Али Хаменей, който беше ликвидиран още при първата вълна удари, извършена в ранните часове на деня. Кампанията, най-мащабна като обхват военна намеса на Запада в Близкия изток от инвазията в Ирак през 2003 г. – продължи около десет седмици и също така обхвана част от енергийната инфраструктура, петролни рафинерии, газови терминали и военноморски бази на Иран.

Военното ядро на кампанията беше проведено от САЩ и Израел с подкрепа от техните арабски партньори: ОАЕ, Саудитска Арабия и Кувейт нанесоха собствени удари срещу Ислямската република и нейните прокси милиции в региона след първите ирански удари с балистични ракети. Обединеното кралство и Франция отказаха участие в ударите – британският премиер Киър Стармър декларира изрично, че Обединеното кралство няма да е страна в операциите – но британски изтребители бяха разположени в защитна роля за прехващане на ирански ракети и дронове в Катар, Йордания, Ирак и Кипър. E3 (Великобритания, Франция, Германия) излезе с декларация, която изрази подкрепа за „пропорционални отбранителни военни мерки“ срещу иранските ракетни удари по държави в Близкия изток. Иранският отговор обхвана масирани залпове от балистични и крилати ракети срещу Израел и американските бази в Персийския залив (Ал Удейд в Катар, Ал Дафра в ОАЕ, Манама в Бахрейн и т.н), които бяха спрени с висок процент на успеваемост от обединена въздушна и космическа отбрана. Техеран активира своята „Ос на съпротивата“, която включва хутите в Йемен, шиитски милиции в Иеак, остатъци от палестинските групи и отслабената Хизбула в Ливан.

Иранската блокада на Ормузкия проток започна едновременно с войната: морският трафик беше прекратен до голяма степен още в първия ден, а от началото на март ирански военноморски сили пристъпиха към оперативно поставяне на мини в пролива – от 10 мини на 9 март, според разузнавателни оценки, до десетки такива няколко дни по-късно. Иранската тактика съчета морски мини от съветско, китайско и севернокорейско производство,  морски дронове с взривен товар, нанасяне на удари с противокорабни ракети от мобилни брегови установки и опасни маневри на бързи нападателни катери на Революционната гвардия. Втора по-мащабна вълна миниране беше документирана в края на април, паралелно с внасянето на съвместния проект за резолюция от Бахрейн и САЩ. На 21 април представители на Пентагона информираха Комисията по въоръжените сили на Камарата на представителите, че пълно разминиране на пролива може да отнеме до 6 месеца и подобна операция е малко вероятна, докато войната продължава. Това е първото оперативно блокиране на пролива от иранска страна и първото мащабно поставяне на мини в Персийския залив след т.нар. „танкерна война“ с Ирак през 1987–1988 г.

Ормузкият проток, с ширина от едва 39 км в най-стеснената си точка между Иран и Оман, осигурява транзит за около 20% от глобалните доставки на петрол (около 20 млн барела дневно) и около 25% от търговията с втечнен природен газ. През него преминава износът на Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак, ОАЕ и самия Иран към пазарите в Източна Азия и Европа. Продължителната блокада предизвика двуцифрено поскъпване на горивата, в отговор на което се наложи спешно освобождаване на обеми от стратегически запасите на САЩ, Япония и Южна Корея и преориентация на азиатските вериги за доставки към алтернативни маршрути в Червено море и саудитската тръба Изток–Запад.

Усилията за връщане на свободата на корабоплаване минават през две паралелни. От една страна Обединеното кралство и Франция положиха основите на координирана инициатива от 30 държави за изграждане на коалиция за охрана на морския трафик в Ормузкия проток, чийто обхват наподобява „Prosperity Guardian“ в Червено море през 2023–2024 г. От друга страна проектът за резолюция в Съвета за сигурност, внесен съвместно от Бахрейн и САЩ, търси формално международно осъждане на иранската тактика и санкционна рамка. Двойната блокада от Китай и Русия в Съвета за сигурност възпрепятства именно втората писта, прехвърляйки усилието изцяло към оперативния модел на коалицията под британско-френско ръководство.

Двойното вето в Съвета за сигурност, наложено от Китай и Русия в подкрепа на Ислямска република Иран, стана обичаен модел преди началото на войната, но кампанията и блокадата го закотвиха като структурен елемент на постоянните членове. По време на самата кампания двете страни блокираха редица резолюции, които трябваше да осъдят безразборните ирански ракетни удари в региона. През април те блокираха резолюция, насочена към иранската тактика за употреба на морски мини, което отразява сближаването по оста Пекин-Москва-Техеран, оформено след началото на пълномащабната инвазия в Украйна през февруари 2022 г. и разширено значително със стратегически споразумения – 25-годишно между Иран и Китай от 2021 г. и отделно между Иран и Русия от януари 2025 г..

Ролята на Бахрейн като съавтор на резолюцията не е случайна. Кралството е домакин на пети американски флот от 1995 г. и щаб на Combined Maritime Forces – многонационална структура от около 40 държави, отговарящи за охраната на морския трафик в Персийския залив, Аденския залив и Червено море. По време на войната флотът изпълняваше отбранителни функции (прехващане на ирански ракети, в координация с британски и съюзнически сили) и офанзивни (нанасяне на удари с крилати ракети срещу ирански крайбрежни обекти). Бахрейн също така често споделя саудитско-емиратската позиция в Съвета за сътрудничество в Персийския залив (ССПЗ) с искане за оказването на по-силен международен натиск спрямо режима в Техеран. Внасянето на проекта за резолюция заедно с Манама предлага авторитет на американската делегация, който нямаше как да има от изцяло западен състав на инициаторите.

Краткосрочните сценарии за развитие на ситуацията се подреждат по три оси. Първи – повторно блокиране на резолюцията от Русия и Китай с вето или процедурно отлагане, което оставя Иран без формално международно осъждане и запазва легитимността на остатъчната му тактика в пролива. Втори – приемане на смекчена версия на текста, която призовава „всички страни“ към сдържаност, която Москва и Пекин евентуално биха пропуснали в замяна на симетрично третиране на съвместната кампания на САЩ и Израел, започнала на 28 февруари 2026 г. Трети – преминаване на усилието изцяло към оперативния модел на британско-френската коалиция от над 30 държави, която работи извън рамките на Съвета за сигурност на ООН.

След срещата на високо равнище между Тръмп и Си на 14–15 май в Пекин, в която Китай декларира, че проливът трябва да остане отворен, най-вероятна е комбинация между първите два сценария – формално китайско-руско вето или процедурно блокиране на резолюцията, заедно с практически принос на Пекин за натиск срещу Иран да понижи поне видимите операции.

Отказът на Китай да гласува в подкрепа на проект за резолюция срещу действията на Иран в Ормузкия проток не е изолиран ход, а закотвя резултата от войната и продължаващата блокада в нова дипломатическа плоскост, при която Москва, Пекин и Иран използват Съвета за сигурност като форум за защита на позицията на режима, превръщайки многостранната рамка от инструмент за разрешаване на кризи в арена на структуриран контрол, докато оперативната отговорност за отварянето на пролива се пренасочва към ad hoc коалиции с водеща роля на Обединеното кралство и Франция.