Бейрутски седмичник разкрива оръжейните доставки за Иран – 40 години от „Иран–контри“

🇺🇸🚀🇮🇷 Преди точно 40 години, на 3 ноември 1986 г. ливанският седмичник „Аш Шираа“ разкрива, че САЩ извършват тайни продажби на оръжие за Ислямска република Иран и че бившият съветник по националната сигурност Робърт Макфарлейн е бил лично в Техеран. Публикацията излиза ден след като в Бейрут е пуснат на свобода Дейвид Джейкъбсън, директор на болницата към Американския университет, а през следващите няколко дни връзката става ясна: доставките са цената, срещу която САЩ се опитва да откупи заложниците си в Ливан. Вестникът е малък, негов редактор е Хасан Сабра и обикновено го описват като просирийско, но разкритието му отключва скандала, който комисиите на Конгреса ще нарекат криза на доверието в администрацията на Роналд Рейгън.

Скандалът е тежък, защото тайните действия противоречат на публичната политика на администрацията. От ноември 1979 г., когато ирански студенти завземат посолството в Техеран, САЩ поддържат оръжейно ембарго срещу Иран, а от 14 декември 1983 г. водят дипломатическа кампания, операция Staunch, за да убедят съюзниците да не продават оръжие и резервни части на Техеран. На 18 юни 1985 г. Рейгън заявява:

„Америка никога няма да прави отстъпки на терористите, защото това само би насърчило още тероризъм.“ Комисиите на Конгреса по-късно ще обобщят така: „Малко принципи на американската политика са били заявявани толкова категорично от администрацията на Рейгън, колкото отказът да се търгува с терористи или да се продава оръжие на правителството на аятолах Хомейни.“

Въпреки тази публична позиция от лятото на 1985 г. тайно се случва обратното. Заложниците са в ръцете на шиитски групировки в Ливан като „Ислямски джихад“, а сред заложниците е Уилям Бъкли, ръководителят на резидентурата на ЦРУ в Бейрут, отвлечен на 16 март 1984 г. Според Джейкъбсън, който ще разкаже това чак след освобождаването си, Бъкли е починал в плен на 3 юни 1985 г.

Първите доставки минават през Израел. През август 1985 г. в Иран са доставени 96 противотанкови ракети BGM-71 TOW от запасите на Израел, а на 14 септември там е натоварен самолет с още 408. На следващата сутрин той каца в Табриз и същия ден в Бейрут е освободен презвитерианският пастор Бенджамин Уиър. През ноември следва пратка зенитни ракети MIM-23 HAWK, но вместо планираните 80 пристигат само 18. Иранците ги отхвърлят като негодни и сделката се блокира. 17 ракети се връщат в Израел през февруари 1986 г. В началото на 1986 г. Вашингтон поема директно доставките: на 18 и 27 февруари в Иран пристигат две пратки по 500 ракети TOW, този път от американските складове.

На 25 май 1986 г. Макфарлейн, напуснал поста си още през декември 1985 г., каца в Техеран с израелски самолет и фалшиви ирландски паспорти. С него са подполковникът от морската пехота Оливър Норт от Съвета за национална сигурност, Хауърд Тайчър от същия съвет, бившият служител на ЦРУ Джордж Кейв като преводач и израелецът Амирам Нир, съветник на премиера по борбата с тероризма. Групата носи със себе си компоненти за HAWK и очаква да се срещне с висши ирански ръководители и да изведе всички заложници. Не получава нито едното, нито другото и след 4 дни се връща с празни ръце.

Каналът за доставки обаче продължава да действа и събитията през следващите месеци показват точната равносметка, която стои в основата на целия скандал:

• 26 юли 1986: освободен е католическият свещеник Лорънс Дженко.
• 4 август: САЩ изпращат нова пратка резервни части за HAWK.
• 9 септември: в Бейрут е отвлечен Франк Рийд, директор на частно училище; един от новите ирански посредници, доведени същите дни във Вашингтон, признава ролята на Иран в отвличането.
• 12 септември: отвлечен е Джоузеф Чичипио, служител на Американския университет.
• 21 октомври: отвлечен е Едуард Трейси.
• 28 октомври: в Иран пристигат още 500 ракети TOW
• 2 ноември: освободен е Джейкъбсън.

Общо Иран получава 2004 ракети TOW и над 200 резервни части за батареите MIM-23 Hawk, а броят на заложниците не се променя. Комисиите на Конгреса го записват директно: „Въпреки че иранците получиха оръжие, в заложничество останаха точно толкова американци, колкото и преди. Трима бяха освободени, но още трима бяха отвлечени през периода на продажбите.“ Държавният секретар Джордж Шулц, противник на сделката от самото начало, го казва пред комисиите още по-кратко: „Нашите [...] бяха обрани до шушка.“

Освобождаванията следват доставките, но не веднага: Дженко е освободен два месеца след пътуването на Макфарлейн и 5 месеца след последната доставка на ракети. Отвличанията през есента са дело на съвсем друга групировка, но за поне едно от тях има твърдение за участие на Иран. Роднина на втория посредник казва на американците, че той е участвал в отвличането на Рийд, за да окаже „допълнителен натиск“ върху САЩ да изпратят нова пратка. Обяснението на Рейгън е друго: в речта от 4 март 1987 г. той ще настоява, че целта е била установяване на връзка с хората, които „биха могли да поемат ръководството“ след Хомейни. Равносметката на комисиите на Конгреса е по-сурова: инициативата „успя единствено да замени трима американски заложници с други трима“.

Как историята стига до бейрутски седмичник, остава предмет на спорове и до днес. Една от версиите сочи към Мехди Хашеми, близък на аятолах Хусейн Али Монтазери, тогава определен за наследник на Хомейни. Хашеми ръководи бюро за подкрепа на „ислямските освободителни движения“ зад граница и е арестуван през октомври 1986 г. Според тази версия поддръжниците му разгласяват информацията като отговор на ареста му. Другата сочи Дамаск: по оценка в разсекретени материали на ЦРУ сирийският представител в Техеран научава за сделката и Сирия избира финансирания от нея седмичник. Иранските посредници вече са предупредили американските си партньори: на 29 октомври в Майнц съобщават, че радикалите в Иран са отпечатали 5 млн. листовки за посещението на Макфарлейн. Хашеми е екзекутиран през 1987 г.

На 4 ноември председателят на иранския парламент Акбар Хашеми Рафсанджани потвърждава визитата, но представя своя версия, според която пратеникът на САЩ е пристигнал с резервни части, задържан е за пет дни, след което е изгонен. Белият дом отначало отрича. На 13 ноември Рейгън се обръща към нацията и признава, че е разрешил „малки количества отбранителни оръжия и резервни части“, които „лесно биха се побрали в един товарен самолет“. И добавя: „Не сме разменяли – повтарям, не сме разменяли – оръжие или каквото и да било друго срещу заложници и няма да го направим.“

Месец по-рано вече е излязла наяве втората половина на скандала. На 5 октомври 1986 г. сандинисткият режим в Никарагуа сваля товарен самолет C-123, който носи оръжие за контрите, въоръжени бунтовници срещу него. Трима членове на екипажа загиват, а единственият оцелял е американецът Юджийн Хазенфус, който попада в плен. Самолетът е част от мрежата за доставки, изградена от Норт заедно с пенсионирания генерал от ВВС Ричард Секорд в годините, когато поправките „Боланд“ налагат забрана на американските ведомства да предоставят военна помощ на контрите. Съд в Никарагуа изпраща Хазенфус за 30 години в затвора, а президентът Даниел Ортега го помилва на 17 декември.

Двете досиета, Никарагуа и Иран, свързват на 25 ноември. Рейгън и главният прокурор Едуин Мийз свикват пресконференция, на която обявяват, че част от приходите от продажби на оръжие за Ислямска република Иран са пренасочени към контрите. Наследникът на Макфарлейн адмирал Джон Пойндекстър подава оставка, а Норт е освободен от поста си в Съвета за национална сигурност. Разследване установи следните суми: от 16,1 млн. долара печалба от продажбите за Иран поне 3,8 млн. отиват за контрите, а Пойндекстър смята, че са отишли всичките. Останалите пари се разпиляват в мрежата от фирми и сметки, която Секорд и Норт и наричат „Предприятието“ и за която и самият Норт твърди, че не знае как е харчела парите.

Оттук нататък със скандала се заемат разследващите и съдилищата:

• 19 декември 1986: назначен е независимият прокурор Лорънс Уолш.
• 26 февруари 1987: президентската комисия „Тауър“ предава доклада си.
• 4 март 1987: Рейгън в обръщение към нацията: „Преди няколко месеца казах на американския народ, че не съм разменял оръжие срещу заложници. Сърцето и най-добрите ми намерения все още казват, че това е вярно, но фактите и доказателствата ми казват, че не е.“
• 18 ноември 1987: комисиите на Конгреса публикуват доклада си: „Ако президентът не е знаел какво правят съветниците му по националната сигурност, е трябвало да знае.“
• 4 май 1989: съдебни заседатели признават Норт за виновен по 3 обвинения; присъдата е отменена след обжалване през юли 1990 г.
• 7 април 1990: Пойндекстър е признат за виновен по 5 обвинения; Апелативният съд отменя и неговата присъда през ноември 1991 г.
• 4 декември 1991: Тери Андерсън от Associated Press (отвлечен през март 1985 г.) е последният американски заложник в Ливан, излязъл на свобода.
• 24 декември 1992: президентът Джордж Буш-старши помилва шестима, сред тях бившия министър на отбраната Каспър Уайнбъргър, преди процеса му да е започнал.

Уолш повдига обвинения на 14 души, от които 11 са осъдени или признават вина. Окончателният му доклад, предаден на съда на 4 август 1993 г. и публикуван през януари следващата година, не открива достоверни доказателства, че Рейгън е нарушил закон, и не успява да докаже, че е разрешил пренасочването на парите или е знаел за него. Докладът обаче стига до заключение, че с подкрепата си за контрите и с разрешението за продажбите на Иран той „е подготвил почвата за незаконните действия на други“.

40 години след разкритията Вашингтон се опита да обърне логиката от 1986 г. Само ден преди началото на съвместната военна кампания на САЩ и Израел срещу Иран, на 27 февруари 2026 г. държавният секретар Марко Рубио обяви Ислямската република за първия „държавен спонсор на неправомерно задържане“ по новата рамка, при условие че този статут ще бъде отменен, ако американците бъдат освободени. Езикът на жестовете обаче остава: на 15 юли Тръмп обяви, че Техеран е освободил Дена Карари, която според нейния адвокат е била блокирана в страната от декември 2024 г. и благодари за „жеста на добра воля“. Съдебната власт в Иран отрича, че е освободила или разменила затворници. Към 28 октомври 2026 г. поне четирима американци са в ирански затвори или имат забрана да напускат страната, по медийни данни, на които се позовава McCain Institute.

Сирия задържа Михрач Урал, основния заподозрян за клането в Банияс

🇸🇾🕵️🇹🇷 Главната разузнавателна служба на Сирия арестува Михрач Урал, по-известен в страната като Али Каяли с прозвището „касапина на Банияс“. Дамаск го счита за основния заподозрян за клането в село Ал-Байда и квартал Рас ан-Набаа на град Банияс през май 2013 г. Тогава по данни на Сирийската мрежа за правата на човека (SNHR) са убити 459 цивилни, предимно сунити. Анкара го издирва от 13 години заради атентата в турския граничен град Рейханлъ от същия месец, отнел живота на 53 души.

Държавната агенция SANA обяви ареста в четвъртък, 15 октомври. Според нея Урал е бил заловен „при опит да избяга през границата“, без да уточни коя. Агенцията сподели и снимка на задържания в затворнически дрехи. Президентският съветник по медиите Ахмад Муафак Зайдан приветства ареста и обеща отговорните за убийства да бъдат преследвани, колкото и време да е минало. Турските служби представят по-подробна версия пред Anadolu, според която Националната разузнавателна организация (MIT) и сирийските служби са провели съвместна операция на границата между двете държави през нощта на 14 срещу 15 октомври. Това станало, след като Урал, който се криел от падането на Асад, се опитал да смени скривалището си.

Ливански медии представят различна версия. Според MTV Lebanon непознати са нахлули в дома на сириец на име Али Халил Ибрахим в Мансурия, в района Метн източно от Бейрут, вързали са съпругата и сина му и са го отвели в неизвестна посока. Под това име, пише Lebanon Debate, Урал е живял там със своите близки. Телевизията твърди, че отвлеченият е именно той, че вече се намира в Сирия, а това е третото отвличане на сирийци от ливанска територия. Случая разследва отдел „Информация“ на Силите за вътрешна сигурност на Ливан. Ежедневникът Asharq Al-Awsat, който също предава версията на MTV, уточнява, че не е успял да извърши независима проверка. Според официалните версии на Дамаск и Анкара арестът е бил извършен на границата. В тях Ливан не се споменава.

Арестът идва 11 дни след като на 4 октомври Министерството на вътрешните работи на Сирия обяви ареста на Джамал Трабулси, заместник на Урал в групировката „Сирийска съпротива“. Ведомството го свързва със същите две кланета, както и с боеве в провинциите Хама, Идлиб и Алепо. На 1 октомври MIT задържа Омар ал-Хатиб, докато той се опитвал да избяга по море към Европа. Анкара го смята за един от организаторите на атентата в Рейханлъ.

Ал-Байда, село край Банияс в крайбрежната провинция Тартус, и сунитският квартал Рас ан-Набаа в самия град бяха нападнати на 2-3 май 2013 г. В доклад от август 2013 г. Независимата международна комисия на ООН за разследване на Сирия установи, че правителствените сили са обкръжили и обстреляли Ал-Байда, а после са влезли в селото заедно с бойци на Силите за национална отбрана (NDF), както се нарича по онова време опълчението на режима. На следващия ден същото се повтори в Рас ан-Набаа. Комисията заяви, че не е открила следи от бойни действия на въоръжената опозиция в Ал-Байда и Рас ан-Набаа при убийствата и изчисли броя жертви на 150-250 в селото и 150-200 в квартала. Human Rights Watch документира случаи на най-малко 248 екзекутирани, а SNHR, която събира имената на жертвите от първите дни, отбелязва 459 убити, от тях 92 деца и 71 жени. Свидетелства на оцелели описват разстрели и убийства с хладно оръжие, изгорени къщи и тела, трупове по улиците, в дюкяните и мазетата.

Името на Урал се появява в доклада от 10 май 2013 г. на SNHR, в който жители на района го сочат като един от командирите на клането. На 5 май, 2 дни след това, в интернет беше публикуван видеозапис, в който той казва, че Банияс е единственият изход на „предателите“ към морето, градът рано или късно трябва да бъде обсаден и да започне „прочистване“. Не е известно кога точно е заснет записът. Още в същата година Урал отрече обвиненията в интервю за BBC Türkçe и настоя, че по време на клането е бил с хората си в Латакия, а групата му „никога не посяга на цивилни“ и че твърденията за клане са абсурдни.

Урал, който е алауит като династията Асад, е роден през 1956 г. в Антакия, в турската провинция Хатай, към която Сирия предявява претенции и след нейното присъединяване към Турция през 1939 г. Като младеж той влиза в Народната освободителна партия-фронт на Турция (THKP-C) и оглавява отцепилото се от нея крило „Аджилджилер“ („Спешните“), което води въоръжена борба за връщането на Хатай към Сирия. През 1978 г. е хвърлен в затвора, а през 1982 г. бяга в Сирия, където по времето на Хафез ал-Асад получава сирийското си гражданство и името Али Каяли. След избухването на гражданската. война през 2011 г. оглавява фракция на име „Сирийска съпротива“, която участва в сраженията в провинция Латакия редом с армията на Башар ал-Асад. Неведнъж е обявяван за убит, а през септември 2018 г. оцелява при атентат в същата провинция.

В Турция името му е свързано с датата 11 май 2013 г. На този ден две коли бомби избухват пред общината и пощата в Рейханлъ, на 10 км от границата със Сирия. Тогавашните власти посочиха сирийското разузнаване като отговорно за атентата, а прокуратурата в Адана добави Урал към обвинителния акт като пряк участник. Той отрече това и обвини израелските служби. Когато през февруари 2018 г. съдът произнесе присъдите, делото срещу него и останалите беглеци беше отделено. От 2018 г. насам MIT връща в Турция беглеците един по един, а сега Анкара обяви, че с Урал е задържан и последният.

В Ал-Байда, Банияс и Джабле новината беше посрещната с такбири – възгласи „Аллаху акбар“ от местните джамии, а местни излязоха по улиците, сочат кадри от социалните мрежи и репортаж на кореспондентка на „Syria Now“, платформа на Al Jazeera за страната. „Цялото ми семейство загина в клането в Ал-Байда, убиха около 45 души, сред тях жени и деца“, каза пред нея местен жител, който поиска Урал да бъде екзекутиран на площада в селото, пред близките на жертвите. Друг свидетел посочи дюкян, в който по думите му имало над 100 изгорени трупа, натрупани един върху друг.

Директорът на SNHR Фадел Абдулгани определи ареста като важна стъпка към постигане на справедливост за близките на жертвите, чакали повече от 13 години. Той настоява обаче връзката между престъпленията и всеки заподозрян да бъде доказана в съда, независимо дали става дума за участие, издадени заповеди или отговорност като командир за действията на подчинените му. Той заяви готовността на мрежата да осигури свидетелства, снимки и записи, които събира от 2013 г. Абдулгани подчерта, че те ще станат доказателства едва след проверка на техния произход и автентичност. Ръководителят на Националния орган за преходно правосъдие Абдулбасит Абдуллатиф заяви, че престъпленията от миналото не се погасяват по давност, а министърът на правосъдието Мазхар ал-Уайс нарече ареста ново постижение на държавата.

Ако се стигне до процес, той ще се води в държава, по чието крайбрежие имаше кръвопролитие и срещу алауитите. През март 2025 г. нападения на клетки от привърженици на бившия режим срещу службите за вътрешна сигурност прераснаха в отмъщение: близки до новата власт въоръжени групи избиха алауити на десетки места по крайбрежието. Правителствената комисия за установяване на фактите посочи общо 1 426 загинали при тази вълна на насилие, повечето от които цивилни, и състави списък с общо 298 заподозрени за посегателства срещу алауити. Сред засегнатите места отново беше град Банияс: Amnesty International документира над 100 убити в града на 8-9 март, повечето в квартал Ал-Кусур. Затова делото срещу Урал ще покаже не само каква присъда ще получи той, но и дали Дамаск съди престъпленията от 2013 г. и от 2025 г. по едни и същи правила. Отговорът ще личи по това дали обвинението ще бъде повдигнато публично, дали заседанията ще бъдат открити и дали защитата ще може да оспори доказателствата, представени от SNHR. Предстоят също приключване на ливанското разследване за Мансурия и окончателно решение на турската държава дали да поиска предаването му.

Резервистът, който върна автомата си заради сдържаността на ЦАХАЛ

🇮🇱🪖 Дани Блекман, бивш пехотинец от Израелските отбранителни сили (IDF), връчва на командира си своя автомат M16 през януари 2009 г. в края на операцията „Отлято олово“ в Ивицата Газа, и повече не се върна обратно на служба. Повечето от 17 години по-късно той обяснява своето напускане не с прекомерната сила, използвана от армията, а напротив – с нейните усилия да щади цивилните, които по думите му са излагали войниците на неприемлив риск.

Блекман разказа историята си в интервю за англоезичния сайт Israel News Pulse, споделено на 6 октомври. На следващия ден, три години след нападението на Хамас срещу Южен Израел, той я обобщи в профила си: „Причината беше, че ЦАХАЛ поставя живота на поданиците на врага над живота на собствените си мъже и жени. Намирах го за неприемливо през 2009 г. и го намирам за неприемливо през 2026 г. Имах надежда, че след 7 октомври това ще се промени, но не се промени, сега е дори по-лошо.“ Днес Блекман е на 41 години и от 2007 г. живее като номад.

Той постъпи в армията през ноември 2003 г. и завършва наборната си служба към началото на 2007 г. със сержантско звание, след което остава в резерва. По-голямата част от службата му преминава на Западния бряг. Според него първите му съмнения се появили на контролно-пропускателните пунктове, където според него армията поставя тийнейджъри в денонощен директен контакт с „хиляди враждебни араби“, които са ги заобиколили. „Бяхме лесни мишени“, споделя той пред изданието и подчертава, че „18 и 19-годишните са буквално тийнейджъри“. Блекман помни и заповедите при хвърляне на камъни: „Заповедите ни бяха да не стреляме по врага, когато ни замерва с камъни, и да откриваме огън само ако държи огнестрелно оръжие. Уверявам ви, градушка от камъни наистина може да убие човек.“ Изданието пише, че официалните правила разграничават ареста на заподозрян от реакцията при непосредствена заплаха за живота; според Блекман в устните заповеди към него такова разграничение не е имало.

С времето той започна да отказва да изпълнява заповеди. По думите му отказва да участва в патрули през враждебни села, тъй като не е виждал оперативна цел в тези патрули, и няколко пъти е отказвал да влезе в Наблус за задържане на отделни заподозрени, без околният район първо да бъде овладян. Според него операциите, замислени като прецизни, прехвърлят риска от цивилните върху войниците, които физически трябва да влязат в квартала. Отказите, казва той, са му стрували близо 3 месеца във Военния затвор № 6 край Атлит, южно от Хайфа. „Всяка заповед, която не изпълних, е постъпка, с която се гордея и до днес“, каза той. Israel News Pulse не е преглеждал дисциплинарното му досие и предава разказа за престоя му в затвора като негово свидетелство.

Втората ливанска война през лятото на 2006 г. затвърди убеждението му. Неговата част остана при Наблус, но малка група бойци, сред които и той, бе пренасочена на север. Той помоли да не се публикуват детайли за частта и задачите му, защото пътува и из арабски и мюсюлмански страни. Той каза, че докато наблюдава действията на противника и за които да докладва на командването, вижда позиции и оръжие на ливанската групировка Хизбула в цивилни сгради и около тях, включително в местни клиники. Помни и цели, които не са били поразени заради опасения от жертви сред населението. „Казаха ни да не стреляме и да стоим на място, за да избегнем косвени щети.“

Докладът Why They Died на Human Rights Watch от 2007 г. установи конкретни , в които Хизбула стреля от населени места и е държала оръжие в тях, но отхвърли тезата, че движението по правило се е криело сред жителите. Блекман смята, че ЦАХАЛ „победи на бойното поле в Ливан, но беше победен от собственото ни ръководство“. Правителствената комисия „Виноград“ стигна до по-сложна оценка в окончателния доклад от 30 януари 2008 г.: тя критикува остро политическото ръководство, но установява и някои сериозни провали във висшето командване и сухопътните сили и определи войната като „сериозна пропусната възможност“, приключила без ясна военна победа.

„Отлято олово“ започна на 27 декември 2008 г. след засилен ракетен обстрел от ивицата Газа. Блекман се включи в операцията с убеждението, че този път Израел ще стигне до решителната победа, която войната в Ливан не е донесла: „На терен цялото командване ни представи тази война като война за унищожаването на Хамас. Всеки войник знаеше, че за да ги спрем, значи да ги унищожим и разгромим напълно.“ Властите обявиха цели, които бяха по-тесни: да се намали заплахата за жителите на Южен Израел, като се ограничи ракетния обстрел, отслаби Хамас и възстанови възпирането. Когато Израел обяви едностранно примирие 22 дни по-късно, Хамас остава на власт в Ивицата, а плененият през юни 2006 г. израелски военнослужещ Гилад Шалит остана в плен.

„Знаех още тогава, че не мога да продължавам да жертвам душата и времето си за политическо и военно ръководство, което на всяка крачка изоставя разума заради лудостта“, каза Блекман. В края на службата си той отива директно при командира си и подава автомата, вместо да предаде оръжието си по установен ред „Казах му, че не мога повече да бъда част от това.“ По думите му командирът първо е отказал да го приеме и напомни за процедурата. „Взе го, защото нямаше избор.“ Командирът разбира, че иначе Блекман просто ще остави оръжието на земята, дори с риск да бъде арестуван. После довършва оформянето на документа вместо него, а военен лекар одобрява неговото освобождаване от по-нататъшна служба. Хора от неговото обкръжение го нарекли предател, изоставил братята си. „Мотивите ми бяха точно обратните.“

9 израелски военнослужещи загинаха в самата Ивица, а четирима от тях бяха убити от снаряди, изстреляни от израелски танкове. Самият Блекман формулира своя довод без числа: „Във войната няма закони освен един: да постигнеш пълна победа над своите врагове.“ После уточни: „За да победим, трябва да действаме според ценностната система на врага, а не според нашата.“ От гледната точка, която Блекман приписва на противника, всичко по-малко от „пълно унищожение и изселване“ се счита за колебание. Международното хуманитарно право обвързва и държавите, и въоръжените групи и изисква разграничаване между бойци и цивилни, пропорционалност и предпазни мерки при нападение, а задълженията на едната страна не могат да отпаднат, когато другата ги нарушава.

Най-известните колективни откази в историята на израелската армия са с обратен знак. Движението „Йеш Гвул“ („Има граница“) беше основано през 1982 г. от ветерани, отказали да воюват в Ливан. През септември 2003 г. малко преди Блекман да облече униформа, 27 пилоти заявиха, че няма да вземат участие в удари по населени места в палестинските територии. През септември 2014 г. 43-ма резервисти от разузнавателното поделение 8200 отказаха да участват в действия срещу палестинците в окупираните територии. През април 2025 г. около 970 настоящи и бивши военни от ВВС подписаха писмо, според което войната в Ивицата Газа служи предимно на „политически и лични интереси“. Отказите отдясно също имат история, но са насочени срещу други действия: при изтеглянето от Газа през 2005 г. ефрейтор Ави Бийбър стана първият, отказал да изпълни заповед по плана за изтегляне, защото не искаше да участва в изселване на израелски заселници. Блекман не се вписва нито сред левите, нито сред десните откази, защото протестира не срещу действията на армията, а срещу това, което по негова преценка тя не прави.

Правилата за откриване на огън остават в центъра на публичен спор и до ден-днешен. През септември документалният филм „NAZA“ на Ювал Абрахам и Рейчъл Сор спечели Специалната награда на журито във Венеция. Той представя свидетелства на израелски военни за това какъв брой жертви сред населението на Газа е смятан за допустим при одобряване на удари. ЦАХАЛ го отхвърли като „изопачено и манипулативно представяне на реалността“. На 6 октомври, в самия ден на интервюто с Блекман, двама офицери от запаса и един създател на съдържание публикуваха филм в отговор, в който висши командири говорят за правила за откриване на огън.

Помолен да приложи извода си към днешната армия, Блекман се поколеба. „Не мога да говоря за днешните войници. Аз съм от друго време, те имат дронове, които вършат онова, което аз правех със собствените си очи и крака. Вече съм отживелица.“ Той все пак е на мнение, че рискът за днешните военнослужещи остава по-висок, защото враговете на Израел са станали по-силни и по-опитни. В събитията от 7 октомври вижда потвърждение на собствената теза: „Като отказваме да победим и да сложим край на войната, ние просто обучихме враговете си да ни убиват по-ефективно.“ Колкото до мнението на самите войници, той остави думата на тях: „Нека изчакаме да ги чуем да говорят сами за себе си.“

Салам обеща наказание за пратката с C-4, без да назове „Хизбула“

🇱🇧🧨 Министър-председателят на Ливан Науаф Салам обеща да изправи пред съда всички замесени в пренасянето на стотици килограми взривни вещества към Бейрут, включващи пластичния експлозив C-4, който по думите му е използван в „печално известни политически покушения“ в новата история на страната. В обръщението си той нито веднъж не назова „Хизбула“, макар следствието да насочва пряко към нея: съдебни източници пред AFP описват двамата задържани с товара като членове на групировката, определена като терористична от ЕС, САЩ, Израел и десетки други държави.

Пратката беше спряна в началото на октомври на контролно-пропускателен пункт на Силите за вътрешна сигурност в прохода Дахр ал-Байдар на шосето от Бейрут за Дамаск. Проходът свързва долината Бекаа със столицата. Превозното средство е пътувало към Голям Бейрут. Сведенията за съдържанието на пратката се разминават. Съдебни източници, цитирани от AFP, говорят за 250 кг взривно вещество от типа на тротила и 250 кг C-4, а съдебните служители, с които е говорила AP, посочват същото разпределение, но общо тегло от 780 кг. Ливански вестници и саудитската телевизия „Ал-Хадас“, позовавайки се на първоначалните данни от следствието, описват 562 кг тротил, 206 кг C-4, около 350 кг метални сачми и 5 празни метални корпуса за заряди с насочено действие, които концентрират силата на експлозията в една посока. Висш източник в службите за сигурност каза пред The National, че в товара е имало пирони и сачми, т.е. готови поразяващи елементи. Шофьорите са задържани, взривните вещества са предадени на армията, а делото е предадено на военния съд.

Салам публикува изявлението днес сутринта в Х, а министърът на информацията Пол Моркос повтори тези думи по време на заседание на Министерски съвет. Текстът започва с „Нито снизхождение, нито затваряне на очите, а истина и отговорност“ и продължава с израз на благодарност към силите за сигурност, които са „спрели подозрителния камион“ и предали шофьорите му на разследващите. „Разбирам тревогата, обзела ливанците от новината за задържането на камиона и за неговия товар, особено тъй като C-4 е използван в няколко печално известни политически покушения в новата история на Ливан“, написа ливанският премиер в публикация на арабски. Той обеща разследването да бъде разширено, докато се установи самоличността на всички замесени „и на онези, които стоят зад тях“, и докато излязат наяве „плановете и целите им“. Той завърши своето обръщение с уверение, че управляващият кабинет „ще се отнесе с нужната твърдост към всяко оръжие извън рамките на законността, било то при притежаването, пренасянето или употребата му“.

Изтеклите сведения от следствието посочват онова, което Салам реши да премълчи. Източник от съдебната система заяви пред AFP, че единият задържан е син на функционер на Хизбула, а другият е член на групата. Местното издание „Нида ал-Ватан“ назова имената: Хайсам Амхаз от Набха и Али ал-Курди от Сааднайел, брат на лидера на Ливанските бригади на съпротивата в града. Ръководството на Хизбула сформира тези бригади през 1997 г. за млади мъже, които искат да воюват срещу израелската окупация на юга, без да се включват към самата партия. Повечето членове на бригадите не са шиити. Според съдебни служители, цитирани от AP, задържаните са заявили пред следователите, че са получили нареждане само да откарат товара от Баалбек до Бейрут и да го предадат на мъж с прякор „Зулфикар“ южно от столицата, без да им бъде казано за какво ще се използва товарът. Организацията отказа коментар пред AP и към 12 октомври не беше излязла с позиция.

Правното основание за обещаната твърдост е налице от 2 март. Броени часове след като Хизбула изстреля десетки ракети по Северен Израел в подкрепа на Иран, кабинетът на Салам обяви цялата военна дейност на групировката за незаконна. Последваха тримесечна война и нахлуване на израелската армия, която все още държи ивица буферна територия в южен Ливан. С примирието през юни двете държави се договориха за рамка, която предвижда разоръжаване на Хизбула, поетапно изтегляне на IDF и разгръщане на ливански войски на юг. Министърът на правосъдието Адел Насар написа, че следствието за задържаните експлозиви ще продължи докрай, а разоръжаването на незаконните групи и преследването на нарушителите на закона са част от необратим процес, който се ускорява.

C-4 е военно пластично взривно вещество: около 91% хексоген, свързан с пластификатор и полимер в мека маса, която се оформя на ръка според нужната форма на заряда. То не детонира от удар, изстрел или огън, а единствено с детонатор, затова се пренася без риск от случаен взрив. Скоростта на детонация възлиза на около 8000 м/с при около 6900 м/с за тротила, а по мощност 1 кг C-4 се равнява на около 1,34 кг тротил. Според описа на агенциите общата мощност на тротила и C-4 от Дахр ал-Байдар се равнява на близо 600 кг тротил, а според ливанския опис – на около 840 кг. На 14 февруари 2005 г. бомба в центъра на Бейрут уби бившия премиер на страната Рафик Харири и други 21 цивилни. Специалният трибунал, създаден с подкрепата на ООН, изчисли заряда ѝ на 2500 до 3000 кг в тротилов еквивалент, т.е. задържаното днес количество представлява между 1/5 и 1/3 от този заряд в тротилов еквивалент.

Трибуналът осъди задочно за атентата трима мъже, свързани с Хизбула: Салим Аяш през 2020 г. и Хасан Мерхи и Хусейн Онейси при обжалването през март 2022 г. Групировката отказва да ги предаде. Съдебният състав обаче не откри доказателства, че нейното ръководство е участвало в убийството. Журналистката и бивш министър Мей Шидиак загуби лявата си ръка и левия си крак на 25 септември 2005 г. при експлозия на бомба, заложена в колата ѝ. Комитетът за защита на журналистите цитира данни за 0,5 кг пластичен експлозив под шофьорската седалка, а тя каза, че нападателите са използвали комбинация от C-4 и тротил. „Оцелях по чудо, но много мои приятели, които заслужаваха да живеят, бяха убити“, припомни тя.

Не за първи път по това шосе е разкрит товар на Хизбула. На 9 август 2023 г. камион, пътувал от Бекаа за Бейрут, се преобърна в Кахале, село с предимно християнско население под Алей. Местни жители влязоха в престрелка с охраната на камиона, при които загинаха Фади Беджани от Кахале и член на Хизбула на име Ахмад Касас. Военните обявиха, че камионът е превозвал боеприпаси, и го прибраха, а партията призна, че камионът е неин. Тогава товарът излезе наяве случайно, след катастрофа. Този път камионът беше спрян на държавен контролен пост.

Самир Джаджа, лидерът на християнската партия „Ливански сили“, нарече случая най-опасния от години и каза пред L'Orient-Le Jour, че експлозивите „вероятно са били предназначени за употреба в самия Ливан“. Доводът му е конкретният маршрут: ако товарът е за войната с Израел, превозното средство е можело да поеме друг път към юга, а не към столицата. Джаджа настоява да бъде разкрита цялата командна верига, „дори ако включва Наим Касем“, генералния секретар на Хизбула. Според другата версия товарът е бил предназначен за фронта. AP отбелязва, че остава неясно дали експлозивите не са били предназначени за дроновете с управление по оптично влакно, използвани от групировката срещу израелските сили в южната част на страната. Дипломатически източник пред „Нида ал-Ватан“ посочи, че и такова предназначение не намалява тежестта на случая, защото тогава армията и силите за сигурност трябва да наложат властта на държавата и на юг.

Пратката от Дахр ал-Байдар не е единствената. На 12 октомври армията обяви, че в района на ал-Каср край Хермел е задържала 200 кг взривни вещества, опаковани в чували и подготвени за пренасяне от Сирия, а контрабандистите са избягали обратно през границата. В съобщението не се посочва за кого е бил товарът. Около две седмици по-рано военните съобщиха за 250 кг експлозив, задържан до сирийската граница.

Делото за Харири завърши с присъди за изпълнители, но без да докаже водещата роля на висши ръководни фигури в Хизбула. Обещанието на Салам също ще бъде проверено според това дали започналото следствие ще стигне отвъд непосредствените изпълнители. Ако военното правосъдие повдигне обвинения не само на двамата шофьори, но и срещу Зулфикар, хората, натоварили пратката в Баалбек, и функционерите, за които говорят източниците, премиерът ще е изпълнил обещанието си. Ако делото приключи с двамата задържани, неназованото име ще остане извън обвинителния акт така, както остана извън изявлението му.

Израел уби член на „Хизбула“, заподозрял, че пейджърите са минирани

🇮🇱📟🇱🇧 Израел е ликвидирал член на Хизбула, който е подозирал, че пейджърите на групировката са минирани, и унищожил апаратурата, докарана в Ливан за проверката им. За да не издаде опасенията си от разкриване, израелската страна е поразила и много други цели. Това разкри бившият министър на отбраната Йоав Галант в ексклузивно интервю за израелския ежедневник Yedioth Ahronoth, дадено на журналиста Надав Еял още февруари 2025 г. Военната цензура тогава забрани публикуването му и разреши това да се случи едва сега, покрай документалния филм Paging Hezbollah.

Хизбула, шиитската групировка, създадена с иранска подкрепа в началото на 80-те години и определена за чуждестранна терористична организация от Държавния департамент на САЩ през 1997 г., понесе невиждан по своите мащаби и изобретателност удар на 17 септември 2024 г. Тогава хиляди пейджъри експлодираха в в ръцете на нейни членове по едно и също време в цял Ливан. На следващия ден се взривиха и минираните преносими радиостанции, известни като уоки-токи.

Галант описа подготовката за удара, разделяйки я условно на три събития. Първо в Израел са започнали да подозират, че някой в Хизбула е разгадал заговора с пейджърите. „Намираме причината и го ликвидираме, но в Ливан пристига апаратура за проверка. Унищожаваме и нея, заедно с други неща“, разказа той. После става става ясно, че част от устройствата вече се проверяват. „Това, поради липса на полезен ход значеше, че трябва да действаме, тъй като операцията е важна и има драматична стойност, но нейната сила се крие в това да бъде в рамките на цяла кампания.“

„На практика активираме пейджърите, операция, готова от десетилетие, и резултатът е впечатляващ“, продължи Галант, след което изброи поне 2000 ранени в редиците на Хизбула с „травми по пръстите, очите и бедрата“. Бивши офицери на Мосад, които през декември 2024 г. разказаха анонимно за подготовката пред 60 Minutes на CBS, свързват това десетилетие с радиостанциите: именно работата по тях започва преди повече от 10 години, а минираните пейджъри са разработени от 2022 г. насам.

Главният удар е трябвало да бъде нанесен именно от радиостанциите. Те са задействани след пейджърите само защото пейджърите са били на път да бъдат разкрити. „Главната операция, тази с комуникационните средства, които бяха няколко пъти повече на брой и съдържаха в пъти повече експлозив, бяха задействани ден по-късно, когато преобладаващата част от устройствата се намираха в складове, където детонираха, а ефектът не се реализира напълно“, каза Галант. „С други думи, това бяха поредица от несвързани събития.“

Публикуваните числа съвпадат с картината, която описва Галант. Офицери на Мосад твърдят, че Хизбула е купила над 16 000 минирани радиостанции, а при взривовете членовете ѝ са носели около 5000 пейджъра. Ливанското здравно министерство отчете над 2300 ранени на 17 септември и 608 на другия ден, след като радиостанциите, над три пъти по-многобройни от пейджърите, раниха близо четири пъти по-малко хора.

Загиналите са най-малко 37. На 17 септември са убити 12, сред тях 2 деца, а другите 25 на следващия ден. Върховният комисар на ООН по правата на човека Фолкер Тюрк заяви на 18 септември, че „едновременно поразяване на хиляди хора, били те цивилни или бойци на въоръжени групировки, без да е ясно кой държи устройствата, къде се намират и какво има наоколо в момента на детонацията, нарушава международното право в областта на човешките права и, доколкото е приложимо, международното хуманитарно право“. Той поиска независимо разследване.

Единственият момент, когато всичко е свързано „в една обща концепция“, е 11 октомври 2023 г. Четири дни след нападението на Хамас в южен Израел. Тогава е предложена операция по унищожаване въоръженото крило на Хизбула чрез средствата му за комуникация, която в крайна сметка е отменена от Нетаняху. Още на 6 февруари 2025 г. пред израелската телевизия „Канал 12“ Галант описва отказа на Нетаняху като „най-голямата пропусната възможност за държавата Израел в областта на сигурността от нейното основаване“.

Отказът обаче има повече от един автор. Според The Wall Street Journal, израелските самолети вече са били във въздуха, когато в 45-минутен разговор тогавашният президент на САЩ Джо Байдън успява да разубеди Нетаняху, позовавайки се на липсата на потвърждение от страна на ЦРУ на израелското предупреждение за предстоящо нападение на Хизбула. Същия ден Нетаняху договаря влизането на Бени Ганц в правителството, а Ганц и Гади Айзенкот са застанали на негова страна срещу удара.

Подозрение в намерението на Хизбула излиза наяве още на следващия ден. На 18 септември 2024 г. Axios цитира три американски официални лица, според които Израел е задействал експлозиите от опасения, че целият заговор е разкрит; един от тях го определя като момент, в който оръжието или се използва, или се губи завинаги. Al-Monitor писа на същия ден, позовавайки се на разузнавателен източник от Близкия изток, че двама бойци на Хизбула са открили намесата в устройствата. На 10 ноември 2024 г. Нетаняху за първи път потвърждава израелското авторство на операцията и споменава, че операцията и ликвидирането на генералния секретар на Хизбула Хасан Насрала са извършени „въпреки съпротивата на висши служители в министерство на отбраната и отговорните за тях на политическо ниво“. Това стана 5 дни след уволнението на Галант на 5 ноември, а CNN отбеляза, че израелските медии прочетоха думите като скрита критика към Галант.

На 27 април 2025 г., на конференция на Jewish News Syndicate (JNS) в Йерусалим, Нетаняху разкри, че през третата седмица на септември 2024 г. Израел е научил, че Хизбула е изпратила три пейджъра за проверка в Иран. „Преди това бомбардирахме един такъв скенер, който се канеха да вкарат. Отървахме се от него, а и от човека, работил с него“, разказа той. Ynetnews тогава писа, че заради това ударът е изтеглен с няколко седмици напред, а „Канал 12“ съобщи, че министерството на отбраната е шокирано, защото подробностите дотогава са били засекретени. Версиите на Нетаняху и Галант се разминават в детайлите: според Нетаняху убитият е използвал скенера, докато Галант твърди, че ликвидирането на подозиращия е извършени преди идването на апаратурата.

Премиерата на филма тръгва по американските кина на 30 октомври. Неговият режисьор е Джъстин Фолк, автор на What Is a Woman? и Am I Racist? за консервативното издание The Daily Wire. Нетаняху присъства в него като ръководител, който направлява операцията, заедно с бившия директор на Мосад Давид Барнеа и тогавашния командващ Северното командване генерал-майор Ури Гордин. В трейлъра премиерът изтъква: „Тази шепа тротил промени света.“ Галант, министър на отбраната през цялата подготовка и изпълнение на операцията, не е интервюиран. След уволнението си през януари 2025 г. той напуска Кнесета, а през март 2026 г. обявява, че няма да се кандидатира на предстоящите избори, насрочени за 27 октомври.

Режисьорът обещава „истинската вътрешна история“ за „години търпение, инженерство, измама и занаят“. Тогавашният министър на отбраната описва решения, взети под заплахата от разкриване. Капанът, граден в продължение на повече от десетилетие, щраква наполовина: пейджърите са задействани по-рано от плана, радиостанциите избухват предимно в складовете, а цялостният удар по бойната сила на Хизбула, планиран. за 11 октомври 2023 г. така и не е реализиран заради личния отказ на Нетаняху. Тази бойна сила оцелява и през нощта на 1 срещу 2 март 2026 г. отново нанася удари с дронове и ракети по северен Израел.

Израел обяви контрол над Али ал-Тахер и подземното под билото

🇮🇱⚔️🇱🇧 Израелските отбранителни сили (IDF) съобщиха, че са установили оперативен контрол върху възвишението Али ал-Тахер в южен Ливан и подземните трасета в района. В официално изявление от 3 септември 2026 г. се посочва, че операцията е била проведена от 36-а дивизия, която в последните няколко седмици е прочистила тунелите под земята от терористите на Хизбула, част от които са били ликвидирани, а останалите са успели да се изтеглят. Усилията по извеждане на отделни съоръжения от строя продължава, а след тяхното приключване командването ще преразгледа разположението на своята отбрана в района.

Ден по-късно министърът на отбраната Израел Кац изведе на преден план политическото значение на тази операция. Превземането, подчерта той, „бележи завършека на фазата по осигуряване на контрол в зоната за сигурност в Южен Ливан“, а Израел няма да се изтеглип реди окончателното разоръжаване на Хизбула. Изявлението му беше премерено: обяви успешния завършен не на военните операции, а само на един техен етап – установяването и удържането на територията, прочистена през пролетта. По-рано министърът описа възвишението като последната опора, прикриваща Набатия – т.е. позиция, от която зависи способността на Израел да поддържа зоната в сегашната ѝ дълбочина, а не просто като поредната отделна цел.

Възвишението се издига на около 600 метра надморска височина между селищата Кфар Тебнит и Набатия ал-Фаука, на около 10 км от държавната граница между Израел и Ливан и северно от река Литани. Оттам се контролират подстъпите към Набатия и маршрутът, който свързва юга с крайбрежието и със западната част на долината Бекаа. В непосредствена близост се намира и замъкът Бофор – друга висока точка, преминала под израелски контрол в рамките на кампанията. До изтеглянето на Израел през 2000 г. на същото място се намираше една от основните му укрепени позиции в тогавашната гранична зона. Обявеното превземане на Али ал-Тахер го връща обратно под израелски контрол след повече от четвърт век.

Израелските военни описват комплекса като централния команден възел на регионалната дивизия „Бадр“ – звеното на Хизбула, отговарящо за сектора северно от Литани. Публичната позиция на организацията за неговото значение беше двусмислена още преди самия щурм: говорител на Хизбула заяви, че израелското командване преувеличава военното значение на мястото, но в същото изявление обеща групировката да го брани, доколкото може. Reuters описа билото като един от основните израелски оперативни приоритети в края на август, когато ударите с дронове по обкръжените там бойци се превърнаха в ежедневие.

Според израелското изявление подземните обекти са включвали командни центрове, складове за оръжие, помещения с генератори на ток, спални, бани и кухня – инфраструктура, която позволява едновременно на бойци да ръководят действията си и да остават под земята продължителни периоди от време. Комплексът е описван от IDF като стратегическа мрежа, изграждана в продължение на две десетилетия с финансиране и планиране от Революционната гвардия на Иран.

По версията на IDF овладяването е протекло на два етапа. Първо инженерни подразделения са обследвали и картографирали горната площадка и са разрушили изходите, замаскираните отвори, огневите позиции и складовете на земната повърхност. Вторият етап – откриването на подземните системи, прикрити из гъста растителност и скали – е бил за като най-трудния. В него са участвали бригада „Командо“ и инженерното специално звено „Яхалом“, а дивизията е действала под командването на бригаден генерал Ифтах Норкин.

Официална цифра за убитите не беше обявена. Израелски военен източник каза пред вестник „Маарив“, че в галериите са били открити 15 тела. Близкият до Хизбула ливански ежедневник „Ал-Ахбар“ обяви, че убити са били двама, а Али ал-Тахер не представлява единен обект, а обширна поредица от свързани помежду си съоръжения, поради което достъпът до някои от тях не е равнозначно на поет контрол върху цялата мрежа. По-рано ирански източници говореха за 70-100 бойци, намиращи се в обкръжение под земята. „Ал-Ахбар“ представя и противоположна оценка на загубите, според която загубите на израелските сили в сраженията за билото надхвърлят тези на Хизбула, без да уточнява конкретна цифра. Самата организация не потвърди, че е загубила позицията, а депутат от нейното политическо крило описа израелския успех в направлението като развитие, което „не е катастрофа“.

Ден преди израелското съобщение Reuters предаде, че освен бойци на Хизбула в подземните помещения е имало е поне 12 представители на Революционната гвардия, сред които най-малко двама висши офицери. Според репортаж на агенцията Иран е предупредил САЩ в средата на август, че пълномащабна офанзива срещу височината ще доведе до мащабна иранска атака, а американският натиск е постигнал отлагане на щурма, но нищо повече от това. Служител на Белия дом оцени това твърдение като неточно. Израелската армия от своя страна заяви, че по време на действията в галериите там не е имало ирански съветници или представители на силите „Ал-Кудс“ – звено за задгранични операции на Революционната гвардия. Кац от своя страна отговори публично на предупреждението, като заяви, че иранска атака би освободила Израел от всички досегашни ограничения, което ще донесе след себе си удари по цялата инфраструктура на Иран, включително енергийната.

Ливанският фронт е активен от 2 март, когато Хизбула изстреля залп от ракети по северен Израел в знак на подкрепа към Ислямската република след съвместната въздушна кампания на САЩ и Израел, която доведе до ликвидирането на върховния лидер Али Хаменей още през първите си 12 часа, когато бяха отчетени над 900 отделни удара. Сухопътната операция на IDF на ливанска територия започна на 16 март, за следващите  няколко седмици прочисти десетки населени места и достигна река Литани в източната ѝ част. По данни на Министерство на здравеопазването в Бейрут при израелските операции са загинали над 4300 души, а поне 340 000 цивилни са били вътрешно разселени и остават откъснати от домовете си.

Опитите за постигане на примирие бяха няколко, а не само едно. Действащото споразумение, влязло в сила от 19 юни, беше постигнато с посредничеството на САЩ, Катар и Иран, и още от самото си начало претърпя провал, заради системни нарушения и от двете страни. Районът на Али ал-Тахер де факто остана извън това прекратяване на бойните действия. Когато примирието влезе в сила, под самото възвишение бяха останали десетки бойци, а Израел предпочете да ги обкръжи, вместо да предприеме незабавен фронтален щурм.

Обсадата на района продължи с месеци. Израелските сили прекъснаха водоснабдяването на съоръжението и сваляха дроновете, с които Хизбула опитваше да извърши доставки на храна и вода, организираха засади при изходите, а шахтите попадаха под моментален обстрел от стрелково оръжие и гранати, а по-късно и от авиация. Ирански представители смятат, че всеки опит за доставка е завършвал със смъртта на изпратения куриер. Пълна изолация обаче така и не е била постигната: според Reuters обкръжените са запазили достъп през северните подстъпи дори след затягането на блокадата.

Паралелно се озвършваха опити позицията да бъде доброволно предадена на ливанската армия, вместо да се налага нейното превземане с военна сила. Президентът Жозеф Аун предложи бойците на Хизбула да се изтеглят, а на тяхно място да влязат ливанските части. Вашингтон подкрепи идеята, както и председателят на парламента Набих Бери, но военното командване в Бейрут имаше резерви, а Хизбула отказа. Доводът на терористичната групировка беше, че евентуално отстъпване на билото ще доведе до искания за изтегляне и от нови обекти северно от Литани, което според нея би излязло извън рамката на Резолюция 1701 на Съвета за сигурност на ООН, уреждаща присъствието на въоръжени формирования в Южен Ливан от 2006 г. насам.

Този отказ не представляваше изолиран епизод, а поредния такъв от последователна серия. Още на 26 юни държавният секретар на САЩ Марко Рубио обяви тристранно споразумение: поетапно изтегляне на Израел в замяна разгръщане на ливанската армия, което се извършва едновременно с процес по разоръжаване на всички недържавни военни формирования. Генералният секретар на Хизбула Наим Касем отхвърли изцяло и тази схема. Механизмът все пак проработи на други места: в пилотните селища Фрун, Срифа и Заутар ал-Гарбия ливанските войски влязоха безпроблемно след изтеглянето на израелската армия, а от последното сред трите изброени това се случи на 20 и 21 юли. При обсаденото възвишение обаче схемата се провали.

Евентуалното поемане на позицията от ливанската армия идва в момент, когато две от основните външни опори за нея отслабват или стават по-несигурни. Военната помощ от САЩ се предоставя от 2006 г. насам, но Конгресът я обвързва с разоръжаването на Хизбула, а присъствието на UNIFIL вече има фиксиран краен срок. Поемането на позиция, която има реална опасност да попадне под обстрел от IDF в отговор на отказа на Хизбула да се изтегли, би поставило ливанските войски в района между двете воюващи страни, без тя да разполага с достатъчен ресурс сама да наложи и поддържа контрол.

След отказа Израел премина към поетапно поемане на контрол върху района. През август по височината започнаха все по-чести удари с дронове, а премиерът Бенямин Нетаняху заяви публично, че военните ще „действат с пълна сила в Ливан“ и ликвидират бойци, включително на обсаденото възвишение. Иранското предупреждение до Вашингтон дойде в средата на същия месец. Щурмът в крайна сметка се състоя. Това показва, че евентуалното му по-ранно отлагане не е довело до отказ от операцията, но само по себе си не опровергава информацията на Reuters, че американски натиск временно е забавил действията.

Най-непосредственият ефект от успеха на Израел е свързан с неговата позиция на преговорите. Властите в Бейрут предложиха свое собствено решение за Али ал-Тахер, но не съумяха да го наложат на проиранската групировка – факт, който без съмнение ще бъде напомнен по време на предстоящия кръг преговори в Рим. Шестте работни групи от месеци насам обсъждат именно схема за изтегляне на израелските сили, което да бъде последвано от непосредствено разполагане на ливанските войски. Седми кръг беше проведен на 4–6 август с участието на преговарящи Симон Карам (Ливан) и Йехиел Лайтер (Израел). Изследователката Хаят Харири разтълкува превземането като опит на Израел да укрепи позициите си на терен преди следващите преговори и предупреди, че контролът над височината отваря възможност за буферна ивица от Накура до западната част на Бекаа.

Допълнителен натиск създава и времето. Мандатът на UNIFIL изтича в края на годината, а изтеглянето на мироопазващите сили на ООН е планирано до средата на 2027 г. С това отпада и основен международен механизъм за наблюдение между двете страни.

Позицията на Техеран след описания епизод изглежда значително отслабена. Той предупреди Вашингтон, с което на практика беше очертана червена линия; Израел премина без притеснения въпросната линия, а към момента няма сигнали за предстоящ ирански ответен удар. Това мълчание само по себе си не показва дали причината за това е съзнателна сдържаност, ограничени възможности за отговор или друго стратегическо изчисление. По-ясен отговор ще дадат следващите действия на Техеран.

Налице са някои основания твърдението на Израел за пълен контрол върху района да се приема с известна доза предпазливост. „Ал-Ахбар“ настоява, че подземната мрежа е свързана, а овладяването на две трасета не означава непременно, че има контрол върху цялата мрежа. Самата Хизбула твърди, че продължаващият обстрел срещу района трудно се съчетава с твърдението, че той вече е напълно окупиран. Затова засега не е категорично потвърдено, но изглежда напълно вероятно Хизубла да е изгубила Али ал-Тахер като активен команден възел.

Ефрат Кайков – първата жена начело на редовен израелски артилерийски полк

🇮🇱🎖️ Полковник Ефрат Кайков ще поеме командването на 282-ри артилерийски полк „Голан“, с което за първи път жена ще застане начело на артилерийско формирование от редовната израелска армия. Назначението е едно от десетките кадрови решения в новия кръг, обявен от началника на Генералния щаб генерал-лейтенант Еял Замир. Досега Кайков командва резервния 213-и артилерийски полк със зона на отговорност в Южен Ливан, а по-рано е била заместник-командир на самия 282-ри полк.

Въпреки че традиционно е обозначаван като полк, по мащаб и структура 282-ри съответства на бригада. В състава ѝ влизат няколко огневи дивизиона със самоходни гаубици M109, дивизион с реактивни системи за залпов огън и 611-и дивизион за откриване и засичане на цели „Ейтам“, който локализира цели и коригира артилерийския огън. Формированието е подчинено на 36-а дивизия и осигурява артилерийска поддръжка по целия северен фронт, където от началото на операциите срещу Хизбула са изстреляни хиляди снаряди.

През април негови разчети записаха дебютното участие в реални бойни операции на новата самоходна гаубица „Роем“, известна още като SIGMA 155, използвайки я срещу позиции за изстрелване на ракети и противотанкови ракетни комплекси в Южен Ливан. Системата е разработена от Elbit Systems и използва 155-милиметрово оръдие, автоматизирано зареждане и 3-членен разчет, който се разполага в кабината. Скоростта на стрелба достига до 8 изстрела в минута – близо двойно над M109, като вместо верижно се използва колесно шаси.

„Роем“ постепенно ще заменя остаряващата платформа, а дивизионите един по един ще се преоборудват. По план първото звено, което трябва да получи новата система, е 405-и дивизион на самата 282-ра. Така Кайков ще поеме формирование, което сменя основното си въоръжение, докато продължава да участва в бойни действия.

Тя постъпва в артилерията през 2006 г. в дивизион с реактивни системи за залпов огън, преминава курса за командири и завършва с отличие офицерския курс на Сухопътните войски на IDF. Оттам нататък кариерата ѝ преминава през постове, които дотогава никога не са заемани от жена: първо става заместник-командир в 282-ра, а през ноември 2019 г. поема огневи дивизион на Голанските възвишения. Дотогава израелската артилерия не беше поверявала огневи дивизион на жена.

След него идва щабна длъжност на особено видно място. Кайков служи като военен секретар на началника на Генералния щаб – позиция, поставила я непосредствено до върха на командната верига, до самия поток от решения, които постоянно минават през него. Войната от октомври 2023 г. я заварва в осмия месец на бременността. Тя ражда няколко седмици по-късно и поради това пропуска началната фаза на операции.

На полева длъжност се завръща през 2025 г. с поемането на 213-и полк – артилерията на 146-а резервна дивизия. С него влиза в Южен Ливан, където артилерийските звена нанасят удари по пускови позиции и противотанкови разчети на Хизбула в полосата, която дивизията държи отвъд границата.

„Концентрирана съм върху задачата, не върху пола“, каза тогава 38-годишната Кайков пред Ynet описвайки своята основна цел като премахване на заплахата и установяване на сигурност в зоната си на отговорност. В същия разговор тя сподели за седмиците раздяла с малката си дъщеричка, докато полкът е разположен отвъд границата.

Серията от подобни назначения в IDF е относително кратка и почти изцяло в последното десетилетие. През януари 2014 г. Ошрат Бахар поема батальон в Корпуса за бойно разузнаване към Южното командване, като по този начин се превръща в първата жена начело на боен батальон. През 2017 г. Реут Ретиг-Вайс оглавява артилерийския дивизион с малки разузнавателни дронове, известен с названието SkyRiders. През ноември 2019 г. идва дивизионът на Кайков.

През юни 2022 г. Ретиг-Вайс получава полковнишки пагони и поема артилерийска бригада на 99-а дивизия – първото командване на съединение, поверявано на жена в историята на Израел. Поредицата продължава и през тази година: в кадровия кръг от юли 2026 г. полковник „Г.“, командир на авиобаза „Овда“ и първата жена начело на израелска ескадрила, беше повишена в бригаден генерал и ще замине за Вашингтон като аташе на Военновъздушните сили. Дотогава нито една жена не е достигала този чин във ВВС.

На 7 октомври 2023 г. женската танкова рота на смесения батальон „Каракал“ се намира във военната база „Ницана“ до египетската граница. Седем военнослужещи, всички на около 20 години, тръгват към кибуците Холит и Суфа с четири танка „Меркава“ и бронирана машина „Намер“.

Боят продължава 17 часа. По данни на израелското командване екипажите ликвидират около 50 терористи от Хамас. Част от въоръжението – дистанционно управлявана установка „Катланит“ – не е била включена за подготовката им и те я усвояват по време на самото сражение. Доколкото е известно, това е първият случай в историята на съвременните конфликти, при който изцяло женско бронирано подразделение води бой.

Артилерийската бригада на Ретиг-Вайс и 213-и полк са резервни части. 282-ра е част от редовната армия, която се отличава с постоянен състав и бойна готовност и сред първите армейски части в плановете си за превъоръжаване. Именно такова артилерийско формирование досега не беше поверявано на жена.

Именно артилерията е онзи род войски, от който започва самият процес на отваряне на бойните длъжности за жените, а пътят дотам минава през съдебната зала. През 1994 г. Върховният съд постановява, че жените трябва да имат достъп до част от местата в бойния строй, а делото на Алис Милър за прием в летателното училище на Военновъздушните сили дава тласък на последвалата законова промяна.

През 2000 г. изменение за равенство в Закона за военната служба урежда равен достъп до всички позиции в IDF независимо от пола. Същата година първите жени влизат именно в състава на артилерийския корпус. Пехотата, бронетанковите части и елитните подразделения следват по-късно.

По границите постепенно се появяват и смесените батальони: „Каракал“ на юг, „Лъвовете на Йордан“ през 2014 г., „Бардалас“ през 2015 г. и „Лъвовете на долината“ през 2017 г. През юли 2018 г. започват служба и първите жени в ролята на танкови командири, които изпълняват задачи по охрана на границата.

Кадровата основа, откъдето произлизат днес тези назначения, се изгражда в продължение на десетилетия. Израел включва жените в наборната повинност още със Закона за военната служба от 1949 г. Според данни на бригаден генерал Шай Таеб от май 2025 г. те съставляват 20,9% от бойния състав, а между 2012 и 2024 г. броят на жените в бойните части е скочил най-малко 10 пъти. Само през последната година в бойни части са постъпили над 5000 жени.

За жените са отворени 58% от бойните длъжности и 90% от всички длъжности в армията. В същото време 37% от новобранките определят себе си като религиозни – група, която доскоро беше слабо представена в бойните родове войски. Смесените батальони по границите, сред които „Каракал“ и „Бардалас“, отдавна не са полеви експеримент, а част от редовната практика, включително с изцяло женски танкови екипажи на египетската граница.

Малко армии разполагат с подобна основа. Норвегия въвежда наборна повинност и за жени през 2015 г., а Швеция я прилага от 2018 г. От януари 2026 г. Дания започва да включва жени в жребия за срочна военна служба, чиято продължителност достига до 11 месеца.

Извън Европа задължителна военна повинност за жени съществува в Северна Корея от 2015 г. и държави от Африка, сред които Еритрея, Мали и Мозамбик. В САЩ, Обединеното кралство, Германия, Франция, Канада военната кариера за жените остава доброволна. Пентгонът отвори всички бойни длъжности за жени едва в края на 2015 г. Обединеното кралство премахна забраната за близък бой на суша през 2018 г.

Пътят към кариера във висшето командване на тези армии се развива по друга линия. Генерал-майор Лора Йегър застана начело на 40-а пехотна дивизия на Националната гвардия през юни 2019 г. и стана първата жена начело на пехотно съединение от американската армия след завидна кариера за пилот на Black Hawk и мисия в Ирак.

В британската армия Шарън Несмит от 2014 г. командва бригада, достига дивизионно ниво през 2021 г. и получава генералски чин през 2024 г. без да минава през пехотата. Жена, поела по бойния кариерен път в тези армии след отваряне на съответните родове войски, може да има зад гърба си най-много 10 години стаж. Кайков има 20 години служба и всичките са в артилерийския корпус.

Разширяването на женското присъствие има и прагматична кадрова причина, която израелската преса не е опитвала да прикрие: армията търси жива сила там, където може да я намери, докато освобождаването на ултраортодоксалната общност от наборна повинност остава политически неразрешен въпрос.

В същото време таванът на това развитие все още се вижда ясно в командната структура. Във Форума на Генералния щаб служат две жени: и двете назначени на правни длъжности. „Докато няма жени във Форума на Генералния щаб, издигнали се по бойната и оперативна линия, не може да се говори за напредък“, казва Офра Аш, ръководител на форума „Дебора“, който проследява кариерното развитие на жените в IDF.

Кадровите решения на генерал Замир подлежат на одобрение от министъра на отбраната Израел Кац, като искрите, възникнали между двамата по въпроса за назначенията, вече се превърна в публично достояние. Артилерийският корпус влиза в кадровата ротация и с други промени: в предходни списъци бяха обявени нови командири на 214-и и 215-и полк, което сочи, че ротацията обхваща целия род войски, а не само 282-ра.

През юли 2026 г. началникът на Генералния щаб обяви кадрови рокади с 18 нови бригадни генерали и един полковник. В друг случай Кац блокира повишението на офицер заради неговото участие в протести срещу кабинета на Нетаняху, а по-рано критикува към Замир и за самото свикване на обсъждане по кадровите решения. Затова назначение, обявено от военните, е стъпка в процедурата, а не нейният окончателен край.

Редовният артилерийски полк на северния фронт смени командването в момент, когато преминава от една система към друга (M109) и паралелно с това продължава да нанася обстрел. Начело застава един офицер, който вече е командвал огневи дивизион на същите възвишения и резервна артилерия в реален бой отвъд границата. Между дивизиона и полка в биографията ѝ стои и щабна длъжност непосредствено до върха на командната верига.

ЦАХАЛ изтегли находки по случая на Йехуда Кац, изчезнал при Султан Якуб

🇮🇱🪖 Израел върна останките на старши сержант Йехуда Йекутиел Кац – последния неоткрит военнослужещ от битката при Султан Якуб през 1982 г. Израелските сили за отбрана (IDF) съобщиха вечерта на 18 август, че самоличността му е потвърдена след проверка в Центъра за идентификация на загинали към военното равинство, извършена съвместно с Медицинския корпус и израелската полиция. Операцията е ръководена от военното разузнаване АМАН със съдействието на Мосад.

Армията не разкри къде са намерени останките. Haaretz съобщи, че операцията е проведена в Сирия, докато The Jerusalem Post посочи Ливан. Нито една от двете версии за мястото не е официално потвърдена.

В първите часове след появата на новината местни медии публикуваха непълни и привидно противоречиви сведения. Част от изданията съобщиха за лични вещи, предадени на семейството за разпознаване, а други – за човешки останки. По-късното съобщение на IDF показа, че операцията е довела и двата вида находки: лични предмети и костни останки, чиято идентификация вече е приключила.

С това е разрешен последният от трите случая, останали неизяснени десетилетия след битката при Султан Якуб – един от най-тежките оперативни и разузнавателни провали на Израел през Първата ливанска война.

Йехуда Йекутиел Кац е роден на 18 юли 1959 г. в Рамат Ган. Родителите му Йосеф и Сара са оцелели от Холокоста. Той учи в религиозното училище „Керем бе-Явне“ и постъпва в бронетанковите войски по програмата „хесдер“, която съчетава обучение в йешива с военна служба.

Когато е изпратен при Султан Якуб, Кац е 22-годишен мерач в танк под командването на лейтенант Зоар Лифшиц. Остават му само десет дни до освобождаването от служба. Шкафчето му в „Керем бе-Явне“ продължава да носи неговото име и не е използвано от друг човек след изчезването му.

Битката се води през нощта на 10 срещу 11 юни 1982 г. – на ден 6 от операция „Мир за Галилея“, прераснала в Първата ливанска война, и само часове преди влизането в сила на примирие между Израел и Сирия. Израелската офанзива започва срещу позициите на Организацията за освобождение на Палестина в Ливан, но постепенно довежда и до преки сблъсъци със сирийската армия, разположена в страната.

Израелските сили получават задача да овладеят стратегическо кръстовище южно от ливанското село Султан Якуб в долината Бекаа. През нощта резервен танков батальон навлиза в района, без да разполага с точна картина за присъствието и разположението на намиращите се наблизо сирийски сили.

Сирийската армия открива тежък огън по израелската колона, попаднала на по-нисък и неблагоприятен терен. Свидетелства на участници и последващи израелски разследвания описват боя като хаотичен и белязан от недостатъчна координация. При приятелски огън са поразени и два израелски танка.

След около осем часа батальонът успява да се изтегли под прикритието на масиран артилерийски огън. На бойното поле остават осем израелски танка, попаднали в сирийски ръце. Загиват най-малко 20 израелски военнослужещи, над 30 са ранени, а шестима са обявени за безследно изчезнали.

Съдбата на трима от шестимата се изяснява сравнително бързо. Зоар Лифшиц, командирът на танка на Кац, загива в боя, погребан е в Сирия, а тялото му е върнато след войната. Арик Либерман попада в сирийски плен и е освободен две години по-късно. Хези Шай е пленен от Народния фронт за освобождение на Палестина – Генерално командване, просирийската групировка на Ахмед Джибрил, и е освободен през 1985 г. при мащабната размяна на затворници, известна като сделката „Джибрил“.

Другите трима – Йехуда Кац, Захария Баумел и Цви Фелдман – остават в неизвестност в продължение на десетилетия. Израелското разузнаване смята, че някои сведения за тях са преминавали през палестински структури, действащи в Сирия, включително мрежи, свързани с ООП, Ясер Арафат и неговия заместник по военните въпроси Абу Джихад. Според оценката на АМАН някои от тези структури умишлено са укривали следи и са подавали заблуждаваща информация.

Първата публично известна материална следа се появява след споразуменията от Осло, когато Арафат предава на Израел половината от идентификационната плочка на Баумел. През 2010 г. The Jewish Chronicle съобщава, че доклад на тогавашния британски посланик в Дамаск Ивор Лукас може да съдържа сведения за пленяването на израелските военнослужещи от сирийски части. Документът обаче не е публикуван и съдържанието му не може да бъде независимо проверено.

През 2016 г. Русия връща на Израел танк, пленен от сирийската армия при Султан Якуб и впоследствие изложен в руски военен музей. Първоначално машината е представена като възможна последна материална следа от изчезналите. Последвалата експертиза обаче установява, че това не е танкът на Кац, Баумел и Фелдман.

Семействата им междувременно отказват да приемат смъртта им без останки или друго категорично доказателство. През 2004 г. те се противопоставят на предложение тримата да бъдат прекласифицирани като загинали с неизвестно място на погребение. Родителите на Кац не доживяват окончателния отговор: майка му умира през 2011 г., а баща му – през 2014 г.

Първият решаващ пробив идва през 2019 г., когато останките на Захария Баумел са върнати с помощта на Русия. Москва тогава разполага със значително военно и политическо влияние върху режима на Башар Асад и контролира достъпа до част от районите, в които се предполага, че са били погребани изчезналите.

Следващата промяна настъпва с падането на режима на Асад през декември 2024 г. Разпадането на стария сирийски апарат за сигурност създава нови възможности за работа с местни източници, издирване на документи и достъп до места, които дотогава са били практически недостижими за израелските служби.

През май 2025 г. Израел връща тялото на Цви Фелдман от гробище дълбоко във вътрешността на Сирия, на десетки километри от израелската граница. Според израелски медии операцията е била извършена от неизраелски агенти на Мосад, които са действали под прикритие в страната в продължение на години. Пробивът настъпва през петте месеца след падането на Асад, когато е създадена възможност за достигане до гроба и извличане на останките.

Петнадесет месеца по-късно е разрешен и случаят на Кац. IDF посочват, че непосредствената операция е стъпила върху точни сведения, получени през последните месеци, но подчертават, че резултатът е плод на разузнавателни и оперативни усилия, продължили повече от четири десетилетия. В усилията по издирване през различните периоди са участвали службата за военно разузнаване (АМАН), външното разузнаване (Мосад), вътрешна сигурност (Шин Бет) и специализирани звена на армията.

Трите случая отразяват различни форми на оперативен достъп, а не просто три независими съвпадения. Баумел е върнат през 2019 г. чрез посредничеството на държава, която тогава има решаващо влияние в Сирия. Фелдман е намерен през 2025 г. от агентурна мрежа, възползвала се от разпадането на режима. При Кац операцията е ръководена от АМАН въз основа на наскоро получена информация, но нейното място и конкретният начин на провеждане остават засекретени.

Последователността подкрепя предположението, че променената политическа и оперативна среда в Сирия е имала важна роля за пробива. Публичните данни обаче не позволяват тя да бъде определена като единствена причина. Възможно е резултатът да е постигнат чрез съчетание от дългогодишна агентурна работа, нови местни източници и косвено съдействие от структури, появили се след падането на Асад.

През 2025 г. Reuters съобщи, че новото сирийско ръководство е одобрило предаването на архива на израелския разузнавач Ели Коен и че връщането на останки на израелски военнослужещи е било обсъждано в непреки контакти между двете страни. Това не доказва участие на властите в Дамаск в операцията за Кац, но показва, че наред с тайния оперативен достъп трябва да се отчита и възможността за негласни политически договорености.

Връщането на Кац окончателно затваря досието на изчезналите при Султан Якуб. Захария Баумел беше върнат през 2019 г., Цви Фелдман – през 2025 г., а Йехуда Кац – през 2026 г. След идентифицирането му в официалния списък на безследно изчезналите израелски военнослужещи остават навигаторът Рон Арад, пленен в Ливан през 1986 г., и артилеристът Гай Хевер, изчезнал от базата си на Голанските възвишения през 1997 г.

Ави Рет, който е служил заедно с Кац, описва момента като смесица от облекчение и скръб – облекчение, че неговият съслужилец най-сетне ще има гроб, и скръб, че родителите му не са доживели завръщането. „Докато нямаше тяло и доказателства, вярвах, че ще стане чудо“, казва той. Чудото, на което близките са се надявали, не се случва. Но след 44 години неизвестност Йехуда Кац най-сетне се завръща у дома.

Подземен маршрут край Сарбин, взривен на втория ден от преговорите в Рим

🇱🇧⚔️🇮🇱 Подземен тунел с дължина от няколко десетки метра беше взривен под село Сарбин в окръг Бинт Джбейл на южен Ливан от части на 300-та бригада и на инженерното звено „Яхалом“. Това обяви Израелските отбранителни сили (IDF) днес сутринта в отчет на 91-ва дивизия, придружен от видео и снимки. Съобщението излиза на втория ден от седмия кръг на директни преговори между двете страни – от окръга, който ливанската делегация предлага за следваща зона на изтегляне.

Отчетът изброи три находки за последните дни. Освен галерията край Сарбин, военнослужещи от бригада „Кфир“ откриха склад с пускови устройства и ракети, а 4-та бригада извади десетки единици въоръжение от различни видове, сред които автомати на „Калашников“, противотанкови ракети и екипировка. Съобщението описва маршрута като използван от Хизбула за придвижване и подготовка на нападения срещу израелските части.

Сарбин, изписвано в ливанските регистри и като Сръббине, се намира на 27 км от Набатия, между Хадата, Кафра и Ятер. Според официални данни населението му наброява 1380 души, но постоянните жители рядко надхвърлят 100 и стигат до 250 само през лятото. Селото влезе в новините още на 2 август, когато 5 военни от ливанската армия бяха ранени при взрив, докато придружаваха местни жители. Ливанското командване описа причината като подозрителен предмет и обяви разследване; ливански медии съобщиха за граната, хвърлена от дрон върху автомобила. В нощта срещу 3 август Националната информационна агенция отчете мощни взривове в съседните Кунин и Хадата, където израелските военни сринаха къщи и подземни обекти, и две детонации в Тайбе, окръг Марджаюн.

„Яхалом“ е специално звено на Инженерните войски, създадено през 1995 г. и разгърнато от 2014 г. насам в батальон от над 900 души. То събира под един покрив разузнавачи, които разчитат мястото на подземните обекти по разнородни данни, геолози, специалисти по обезвреждане на взривни устройства, кучешко звено и ротата „Самур“, чиито хора влизат физически в галериите. Названието ѝ съкращава двете ивритски думи за скривалища и тунели, а буквално значи невестулка. Слизането почти винаги се започва с робот с камера, който проверява за примки и заложени заряди, преди долу да влезе човек.

Мащабът на находката е скромен спрямо онова, което същите инженери вадеха допреди месец. През юли, заедно с 551-ва парашутна бригада, те отчетоха под Мажд Зун система с обща дължина около 200 метра и дълбочина до 25 метра, 10 отделни жилищни помещения, стотици единици оръжие и 3-4 пускови шахти, насочени към израелска територия. Разрушеното под Сарбин е с порядък по-малко и не съдържа шахти.

Това обаче не установява изчерпване. 300-та бригада е регионална част, която работи по граничната ивица, а едрите комплекси бяха открити по-навътре и в западния сектор; разликата в мащаба може да е разлика в участъка, а не в наличността. Проверимото в следващите съобщения е дали пусковите шахти, най-скъпият и най-труден за възстановяване елемент на такава мрежа, се появяват отново, или юлската находка под Мажд Зун остава последната от този клас.

Политическата рамка на тази работа отдавна беше заявена недвусмислено. На 21 юни израелският премиер Бенямин Нетаняху обяви, че IDF няма да се изтегли от зоната за сигурност в южен Ливан и ще задържи свои позиции толкова дълго, колкото е нужно. Министърът на отбраната Израел Кац допълни, че войските нямат ограничения при отстраняването на заплахи и че всички придобивки от кампанията се запазват. Оттогава нито едното изявление не е оттеглено, а рамката от 26 юни ги оставя в сила: разоръжаването предхожда изтеглянето, не обратното.

Делегациите на двете страни заседават от 4 до 6 август в посолството на САЩ в Рим. Дневният ред, огласен от Държавния департамент, е разширяване на пилотните зони, уреждане на останалите гранични спорове и работа по цялостно споразумение за мир и сигурност. Рамката от 26 юни обвърза изтеглянето на Израел с проверено разоръжаване на групировките, най-голямата от които е Хизбула: щом в даден участък оръжието е предадено, а инфраструктурата разглобена, сигурността се поема изцяло от въоръжените сили на Ливан, започва възстановяване с международно финансиране и жителите се прибират. Документът не съдържа нито срок за пълно изтегляне, нито очертана граница на територията, която Израел може да задържи.

Изтеглянето от първия пилотен участък, Заутар ал-Гарбия, започна на 21 юли 2026 г. Ливанската армия се разположи в селището, а жителите обходиха своите къщи и магазини. В седмия кръг Бейрут предлага да се обявят още, като най-често се сочат Бинт Джбейл и Хиам. В първия от тях 91-ва дивизия отчита разрушения точно през тази седмица.

Хизбула отхвърля самата връзка между разоръжаването и изтеглянето. Генералният секретар Наим Касем определи преговорите като носещи „нищо освен срам, унижение и последователни отстъпки“, а президента Джоузеф Аун като „пристрастен и разединяващ“; обвързването на изтеглянето с разоръжаване на Хизбула в цял Ливан според него пресича всички червени линии. Ливанският премиер Науаф Салам държи обратната формула: последователни изтегляния, които водят към пълно. Посланикът на САЩ в Ливан Мишел Иса пък предупреди срещу бързането, преди самата процедура да е разписана докрай.

Според данни на Службата на ООН за координация на хуманитарните въпроси от 31 юли поне 4190 души са загинали, а над 12 100 са ранени в Ливан от 2 март насам. Към 29 юли 821 077 души са се прибрали обратно по домовете, а 360 132 остават разселени. Зад т.нар. жълта линия, която върви до 10 км навътре, попадат 55 села с практически забранено връщане. Държаната площ е 602-608 кв.км, малко под 6% от територията на страната.

Предишната зона за сигурност заемаше далеч по-обширна площ. В периода 1985-2000 г. тя покрива около 800 кв. км. под контрола на около 2000 израелски войници и 2300 бойци на Армията на Южен Ливан (SLA) • местно опълчение с християнско ядро, което Израел издържаше и въоръжаваше. Преди изборите през май 1999 г. Ехуд Барак обеща изтегляне в международно признатите граници в рамките на една година, с което реално оттегли подкрепата за него. Преговорите с Дамаск, които трябваше да доведат до мир с Бейрут, се провалиха заради сирийския контрол над страната, продължил до 2005 г. И така SLA започна да се разпада отдолу нагоре: свит набор, високо дезертьорство, молби за политическо убежище от бойци и служители на местната власт. През април 2000 г., когато краят вече беше въпрос на седмици, офицерите прехвърлиха своите семейства в Северен Израел. Пълното връщане на IDF до международно признатата граница стана на 24 май 2000 г.; опълчението рухна дни по-късно и в Галилея навлязоха около 7000 души, повечето от тях със своите близки.

„Пилотните зони“ в Южен Ливан започнаха – първи тест на рамката с Израел

🇱🇧🕊️🇮🇱 Ливанската армия пое контрола върху сигурността в три села в Южен Ливан – Фрун, Срифа и Заутар ал-Гарбия – и по този начин изведе на терен рамковото споразумение, което трябва да доведе до разоръжаване на Хизбула и изтегляне на Израел. Това съобщи Държавният департамент на САЩ.

„Днес започнаха операциите в пилотните зони в селата Фрун, Срифа и Заутар ал-Гарбия, в съответствие с Тристранната рамка и под егидата на Военната координационна група за Ливан“, се посочва в изявлението на департамента. Вашингтон определи стъпката като „директен резултат от разговорите миналата седмица между Израел и Ливан в Рим“ и обеща да „продължи да работи в тясно сътрудничество с двете държави, за да доведе прилагането на рамката до успешен завършек“.

Реалностите на терен са по-скромни от обявеното в съобщението. В 2 от 3-те села израелски войници няма. Фрун и Срифа попадат в първата от двете набелязани пилотни зони, разположена напълно отвъд буферната зона, удържана от израелската армия; ливански официални лица и местни жители, цитирани от The National, уточниха, че ливански военни отдавна действат в двете села. Самата ливанска армия съобщи в понеделник, че „продължава“ своите патрулни мисии във Фрун и Срифа. Какво точно означава „начало на операциите“, изявлението на департамента не уточнява.

Реалната промяна опира до третото селище. Заутар ал-Гарбия е разположено в рамките на буферната зона и според договорката разположените там израелски части са длъжни да се изтеглят – според свидетелства от местни източници, към понеделник те се намират в покрайнините му. Ливанската армия посочи, че „тече координация“ с Военната координационна група за Ливан – тристранен механизъм, ръководен от САЩ – за разполагането на нейни сили в селото „след изтеглянето на израелската окупация от него“. Командването предупреди цивилните да не се отправят натам и да „се съобразяват с указанията на разгърнатите военни части, за да гарантират безопасността си“. Официална дата за изтеглянето не е обявена; висш израелски представител, цитиран от Axios, посочи, че първото ще започне във вторник, без да уточнява откъде.

Рамковото споразумение, подписано от Ливан, Израел и САЩ на 26 юни след проведените няколко кръга на директни преговори, предвижда поетапно изтегляне на израелските войски от позициите им в Южен Ливан. В замяна въоръжените сили на Ливан поемат самостоятелен контрол над сигурността в опразнените райони и удостоверяват, че те са изчистени от оръжие и инфраструктура на Хизбула. Пилотните зони, шепа селища от двете страни на река Литани, са замислени като изпитание на механизма в малък мащаб, преди подходът да бъде разпрострян над останалите райони. Израелският премиер Бенямин Нетаняху представи документа като успех, който позволява на армията да остане в по-голямата част от заетата площ, докато Хизбула не се разоръжи. Именно следващите стъпки по зоните бяха уточнени на новия кръг от директи разговори в Рим миналата седмица.

Точно тук минава и линията на напрежение. Споразумението не съдържа график за израелското изтегляне. Израел прие да напусне втората пилотна зона още с подписването на рамката, но досега не го е направил – израелски военни по-рано посочваха, че не са получили директива от политическото ръководство. Още към началото на юли американски представител обяви изтеглянето за въпрос на броени дни; близо две седмици по-късно то тепърва предстои. Протакането помрачи преговорите: Бейрут за кратко заплаши да бойкотира кръга от преговори в Рим и се завърна на масата едва след американски уверения, че ще има напредък по въпроса с изтеглянето. Междувременно израелски представители се зарекоха, че силите им ще останат в „зона за сигурност“ с дълбочина 10 км покрай границата, докато Хизбула разполага с оръжие.

Хизбула, подкрепяна от Иран шиитска групировка, определена от САЩ и ЕС за терористична организация, чиито сили десетилетия контролираха юга, преди да бъдат изтласкани от Израелските отбранителни сили (IDF) – отхвърли рамката изцяло и заплаши, че налагането ѝ рискува да тласне Ливан към нова гражданска война. Групировката настоя всяка уговорка за страната да бъде обвързана с цялостните преговори между Вашингтон и Техеран и досега не е казала дали ще оказва съпротива на прилагането на пилотните зони в определените села, а именно там ливанската армия ще трябва да удостовери изчистването на оръжието ѝ: задача, несравнимо по-тежка от патрулите в села, в които армията вече стои.

Преговорите между двете държави, които нямат дипломатически отношения, започнаха, след като Хизбула въвлече Ливан във войната на Израел и САЩ срещу Иран, нанасяйки ежедневни удари с ракети и дронове срещу Израел. Рамката бе договорена на фона на крехко примирие: IDF продължава да нанася спорадични удари в южен Ливан и да извършва взривявания в селата, които контролира по границата. Предният голям сблъсък между двете страни се разгоря през 2023–2024 г., след като Хизбула започна ежедневен обстрел срещу Израел в дните след терористичното клане, извършено от Хамас на 7 октомври 2023 г.

Стартът на зоните се случва в навечерието на пътуване, каквото Бейрут не е предприемал от 17 години. Във вторник ливанският президент Жозеф Аун ще бъде приет от президента на САЩ Доналд Тръмп в Белия дом – първата официална визита на ливански държавен глава във Вашингтон от 2009 г. В неделя Аун разговаря с държавния секретар Марко Рубио, който след срещата публично похвали натиска на ливанския президент за разоръжаване на Хизбула. По данни на The National Бейрут пристига с три искания: гаранции, че САЩ ще притисне Израел да изпълнява рамката, включително с ангажимент за скорошно изтегляне; пакет за помощ по възстановяване на опустошения юг; и разширена американска подкрепа за ливанската армия.

Първата проверка на рамката засега минава основно по документи: армията пое села, в които вече стоеше. Дали механизмът наистина работи, ще проличи по два видими признака. Първият е Заутар ал-Гарбия – ако израелските сили реално напуснат селото и ливански войници навлязат в него, пилотният модел е произвел първото си реално разместване на терен; ново отлагане без директива би върнало процеса в положението отпреди Рим, когато Бейрут вече веднъж посегна към бойкот. Вторият е поведението на Хизбула в отговор на първия опит на ливанската армия да конфискува оръжие в зоните – точката, при която декларативното отхвърляне на рамката или ще прерасне в съпротива, или ще остане само реторика.

📸 Снимка: Войник от ливанската армия стои на контролно-пропускателен пункт в село Фрун, южен Ливан, 16 юли 2026 г. (Mohammed Zaatari/AP)

Ал-Танф се задръсти от проверки след заловената оръжейна пратка за Хизбула.

🇮🇶🚛🇸🇾 Километрична колона от горивни цистерни и товарни камиони се точи през пустинята пред граничния пункт Ал-Танф – така изглежда в последните дни най-натовареният пункт на границата между Ирак и Сирия, задръстен от проверки, далеч по-щателни от рутинните. Опашката е видимата цена на затегнатия контрол след 7 юли, когато сирийските митничари извадиха от цистерна с мазут цял арсенал – поне стотина дрона, противотанкови и по всяка вероятност крилати ракети – тръгнал към ливанската Хизбула. Кадрите от опашката публикува на 20 юли израелският Alma Research and Education Center, който следи заплахите за Израел от северното направление. По неговата оценка извънредният режим на проверки е пряко следствие от разкритата контрабанда – и трудно ще се задържи дълго.

На записа се чува иракски шофьор, който се оплаква от дългите забавяния и необичайно щателните обиски, според „Алма“ това е знак, че сегашното ниво на контрол е изключение, а не продължение на досегашната рутинна практика. Същите кадри показват и защо задачата на проверяващите органи е така неблагодарна: десетки и стотици цистерни и камиони минават през Ал-Танф всеки ден, а колоната на видеото се губи чак към хоризонта. В този постоянен поток една-единствена машина с укрит под горивото товар е игла в купа сено – и тъкмо на това са разчитали организаторите на заловената пратка.

Самото залавяне Министерството на вътрешните работи на Сирия обяви на 16 юли, 9 дни след операцията. Цистерната, официално регистрирана да превозва черен мазут, пътувала от Ирак към крайбрежното градче Баняс в сирийската провинция Тартус, когато при щателен обиск на ГКПП Ал-Танф митничарите открили под горивото плътно опакован товар: оръжието било увито в изолационни материали и потопено в мазута, така че нито служебните кучета да го надушат, нито бегъл оглед да го улови. Специализирана техника за сканиране на цистерни с течни товари почти липсва по маршрута – затова товарът минал безпрепятствено през няколко контролни пункта, преди да бъде спрян от сирийската страна на границата. Според Long War Journal, издание на Фондация за защита на демокрациите (FDD), шофьорът е заявил пред иракските власти, че служители на отсрещния иракски пункт Ал-Уалид са съдействали на контрабандата; самата цистерна била запечатана от иракските митници като рутинна пратка с гориво, с указание да не се отваря до крайно местоназначение.

Снимките, публикувани от сирийските власти, дават рядко подробен поглед към съдържанието. Анализът на „Алма“ изброява поне 100 дрона, макари с оптично влакно – способ за управление, неуязвим за електронно заглушаване – противотанкови управляеми ракети, включително иранската „Алмас“, копие на израелската „Спайк“, и най-вероятно крилати ракети от семейството „Паве“ – иранско далекобойно оръжие, познато от арсенала на шиитските милиции в региона. Бойните глави от типа на РПГ пристигнали фабрично подготвени за окачване под дронове – със специални електрически механизми за освобождаване и монтажни болтове, а не с импровизирани приспособления, познати от предишни находки. Тази серийна подготовка предполага индустриален процес зад пратката, а не занаятчийска работилница.

Предварителното разследване сочи въз основа на събраните на място доказателства, че товарът е трябвало да прекоси територията на Сирия и да бъде доставен „на терористичната милиция Хизбула“ в Ливан – думи, немислими допреди две години, когато групировката воюваше в Сирия за бившия режим на Башар ал-Асад. Шиитската групировка, въоръжавана и финансирана от Иран и определена от Държавния департамент на САЩ за чуждестранна терористична организация, отхвърли обвинението като „изфабрикувани разкази без каквато и да е основа, целящи да навредят“ на организацията, и заяви, че тя няма никаква дейност в Сирия. Багдад отговори със свое разследване: премиерът Али ал-Зайди разпореди създаване на висша следствена комисия от служители по сигурността и технически експерти, а Съвместното оперативно командване обяви, че ще работи със сирийските власти за изясняване на обстоятелствата, търсене на отговорност и укрепване на общата граница.

Разследването завари ал-Зайди насред собствената му кампания за разоръжаване. Той дойде на власт през май с програмата „оръжие само в ръцете на държавата“, а на 29 юни даде на всички въоръжени групировки ултиматум да предадат арсеналите си до 30 септември; най-твърдият отказ дойде именно от проиранските „Катаиб Хизбула“ – иракска групировка, отделна от ливанската съименница, но част от същата подкрепяна от Техеран мрежа, чиято логистика изплува на границата със Сирия. Твърдението на шофьора за съучастие на митнически служители насочва проверката не към пустинята, а към неговата гранична администрация и ще покаже дали обещаният държавен монопол върху оръжието стига и до митническите гишета.

Сухопътният коридор от Иран през Ирак и Сирия към Ливан десетилетие наред беше гръбнак на иранското снабдяване на Хизбула. Свалянето на Асад през декември 2024 г. превърна сигурен транзитен маршрут във враждебен: преходното правителство на Ахмед ал-Шараа преследва систематично маршрутите, които Иран някога ползваше безпрепятствено. Години наред оръжейните конвои се движеха под държавното прикритие на Дамаск и рискуваха единствено израелски удар от въздуха; днес същата пратка трябва да се укрива и от сирийските митничари на земята – затова пътува на дъното на цистерна с мазут, а не в охраняван конвой. Междувременно войната на САЩ и Израел срещу Иран, започнала на 28 февруари, прехвърли още тежест върху същата артерия – след като боевете смутиха корабоплаването през Ормузкия проток, движението на гориво от Ирак към крайбрежието на Сирия е осезаемо по-натоварено, а колкото повече цистерни минават границата, толкова по-плътно е прикритието за тази, която не превозва само мазут. От другата страна на веригата Хизбула има какво да запълва: групировката излезе от последната война срещу Израел с изтощен арсенал, примирието от 1 юни, договорено с посредничество от президента на САЩ Доналд Тръмп, вече бе многократно нарушено, а израелските удари по южните квартали на Бейрут на 7 и 14 юни показаха, че всяко ново превъоръжаване ще бъде посрещано с удари, не с дипломатически ноти.

Оттук и въпросът, който кадрите от опашката поставят по-остро от всяко комюнике: колко дълго Дамаск би могъл да поддържа този режим. Изчерпателната проверка на всяка машина по главната търговска артерия между две икономики означава опашки, недоволни превозвачи, оскъпен транспорт и нарастващ търговски и политически натиск за разхлабване на контрола; за сирийската икономика, чието гориво тече именно по този маршрут, ежедневното задръстване има цена. „Алма“ оценява като малко вероятно сегашното ниво на проверки да се запази във времето и наличните факти подкрепят тази преценка: ежедневният поток възлиза на десетки камиони, сканираща техника за течни товари почти няма, а методът на укриване е проектиран точно срещу наличните средства за контрол.

Прецедентът от времето на Асад тежи в същата посока: израелската авиация години наред удряше конвои и складове по този коридор, но ударите от въздуха не пресушиха потока – направиха го единствено по-скъп и по-предпазлив. Аритметиката на коридора е неумолима: щом една-единствена цистерна побира 100 дрона и десетки бойни глави, дори висок процент на прихващане оставя достатъчно пробиви за възстановяването на арсенала – контрабандистът трябва да успее веднъж, граничарят трябва да успява всеки път. Залавянето от 7 юли доказа волята на новата сирийска държава да пресича иранската логистика; способността ѝ да го прави постоянно тепърва ще бъде подложена на изпитание. Ако през следващите седмици опашките пред Ал-Танф се запазят или пунктът получи техника за сканиране на цистерни, режимът се удържа и цената му се плаща съзнателно; върне ли се потокът към обичайния си темп без нова техника, проверките са били разредени – и тогава въпросът, който „Алма“ оставя открит, застава с пълна сила: колко пратки вече са били минали и колко ще минат оттук нататък. Иран и Хизбула разбират тази сметка не по-зле от всеки митничар и много вероятно ще продължат да залагат на нея.