Анализ: Селиванов за украинците под окупация: „ще загинат или ще заминат“

🇷🇺 Там, където влиза руската армия, украинското „престава да съществува“, а онези, които не искат да се откажат от украинската нация, „ще загинат или ще заминат“. Това заяви Алексей Селиванов, роден в Киев бивш помощник на украинския министър на отбраната, който през 2022 г. е заместник-началник на окупационната полиция в Запорожка област. Думите са произнесени на 27 март 2025 г. на първата конференция на „Клуб на народното единство“ в московския хотел „Президент“ и могат да бъдат чути на пълния запис, който клубът публикува на собствения си канал във VK.

Селиванов се различава от официалните руски текстове по тона, не по целта. Държавна агенция и църковен събор са писали, а президентът Владимир Путин казва по-предпазливо онова, което Селиванов изрича без да увърта: че украинците не са отделна нация, че украинството е обратимо, а войната дава шанс за подобен обрат. След март 2025 г. докладите на ООН и на Съвета на Европа описват в окупираните области натиск за приемане на руско гражданство, обучение в руски училища и отказ от украинска идентичност. Всеки, който отхвърли тези изисквания, напуска.

Репликата е направена в отговор на предишните оратори. „Отлично! Връщаме се в XIX век. Махаме тази изкуствена идея за украинска нация и казваме, че всички сме руснаци. Украинизацията е обратима. Ако украинската нация е конструкт, политически конструкт, тя може да бъде премахната с възпитание“, каза Селиванов. На територията, контролирана от Киев, продължи той, това няма да се позволи „при никакви подписани договори“. „Но Бог ни дава шанс. Кървав шанс, тежък шанс. Той се нарича специална военна операция. Там, където идват руските войски, украинството престава да съществува по ненасилствен и естествен път.“

Малко по-нататък в същата реплика той описа положението в Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска област: „Ако там има украинска нация, тя е само в лицето на чакащите и на диверсантите, които взривяват нашите полицаи. Повече украинска нация там няма. Така ще бъде и в другите освободени региони. Онези, които не искат да прекратят съществуването на украинската нация, ще загинат или ще заминат. Отиват в украинската армия.“ „Чакащи“ (на руски: ждуны) е подигравателното руско название за местните жители, които очакват Киев да се върне.

Записът продължава и след пасажа, който обиколи социалните мрежи. „Онези, които остават, са готови да се предават един друг, както става сега“, каза Селиванов и даде за пример случаи от Бердянск, при които „срещу всеки от тях се образува наказателно дело“. Бердянск се намира в Запорожка област, където служи в полицията през 2022 г. После той допълни: „А онези, които ще останат, са онзи пластичен материал, онзи наш генетичен материал, с който ще работим.“ За себе си признава гордо: „Аз лично съм деукраинизирал хора.“ Завърши с думите „Идваме в бившата Украйна и се занимаваме с деукраинизация и русификация“ и с уверението „За това аз и приятелите ми сме готови да воюваме и занапред“. В подготвената си реч по-рано същия ден беше дал и определението: „денацификацията е рерусификация, връщане на правото на хората да бъдат руснаци“.

Репликата е част от спор, който клубът води открито. Според „ПолитНавигатор“ историкът Евгений Спицин е заявил по-рано в дискусията, че „трябва да признаем реалността, че украинците са нация“, а да се отрича нейното съществуване, означава „предварително да обречем на провал цялата ни идея“. Лариса Шеслер, председател на Съюза на политемигрантите и политзатворниците на Украйна, предложи за украинците да се говори като за „част от руския народ“. От другата страна на спора водещата Анна Шафран настоява, че „отделен украински език не съществува“, а военният експерт Константин Сивков предложи територията на Украйна да бъде „санирана“ от убедените „нацисти“ заедно с потомците и семействата им. Уточни, че това „не значи да разстрелваме и бесим“, а може да стигне „чак до това да се отпускат средства за преместване и да бъдат изпращани на Запад“, защото „главното е да ги няма в нашата страна“. Селиванов от своя страна започна с „Сега ще опонирам на други хора“ и застана изцяло на страната на втората група.

Биографията му минава през същата война. Роден през 1980 г. в Киев и завършва Киевския политехнически институт. До 2014 г. е помощник на украинския министър на отбраната и временно изпълняващ длъжността директор на департамента за социално-хуманитарна политика в министерството, а паралелно той ръководи организацията „Верное казачество“ и заема поста секретар на правителствения координационен съвет за казачеството. През април 2014 г. е нападнат в Киев, след което заминава за Луганск, влиза в проруските въоръжени милиции и води предаването „Приятелите на майор Селиванов“ по местния канал „Луганск 24“. През юни 2021 г. в ефира му обещава: „Ще се видим в освободения Киев, приятели мои!“

През 2022 г. той вече работи за окупационната власт. Според присъдата на украинския съд на 29 март 2022 г. приема да работи за руските власти в Енергодар и оглавява окупационната „милиция“ в града, а от май е заместник-началник на Главното управление на руското МВР за Запорожка област в Мелитопол. На 14 юли 2022 г. е задържан от руските власти; ТАСС потвърждава ареста, като се позова на източник в регионалните служби за сигурност, без да назове причина. САЩ го вписаха в санкционния си списък на 15 септември, ЕС – на 6 октомври 2022 г. На 21 септември 2023 г. е осъден от Томакивският районен съд в Днепропетровска област задочно на 13 години лишаване от свобода за колаборационизъм. В Москва той се представя като заместник-командир на доброволчески батальон в Запорожие. Проруски медии го наричат подполковник, чин, който не е потвърден официално.

Клубът, пред който говори, далеч не е сбирка на маргинали. Сам се определя като „платформа за народна дипломация“, създадена съгласно указ № 809 на Путин за „традиционните духовно-нравствени ценности“. Според официалния му сайт съпредседатели са бившият украински премиер Николай Азаров, депутатката от Държавната дума Яна Лантратова и Андрей Клинцевич. В президиума влизат Александр Дугин, Сергей Караганов, Захар Прилепин, Апти Алаудинов и Евгений Примаков. По време на конференцията Примаков ръководи Россотрудничество, федералната агенция за руското хуманитарно влияние в чужбина, и беше представен на конференцията като съпредседател на клуба.

Почти всяка теза в репликата има предшественик в руските държавни медии. На 3 април 2022 г. малко над месец след инвазията, агенция РИА Новости публикува колонката на Тимофей Сергейцев „Какво трябва да направи Русия с Украйна“, според която „денацификацията неизбежно ще се превърне в деукраинизация“, „украинизмът“ е „изкуствена антируска конструкция“, а сроковете ѝ „в никакъв случай не могат да са под едно поколение“. Населението е разделено по подобен начин: въоръжените „нацисти“ трябва да бъдат „в максимална степен унищожени на бойното поле“, а пасивните „помагачи“ – превъзпитани с „идеологически репресии“ и цензура. За остатъчната Украйна отвъд „линията на отчуждение“ Сергейцев отбелязва: „Там ще заминат ненавистниците на Русия.“

1Ръководството на държавата формулира основата по-сдържано, но без съществена разлика. В статията си за „историческото единство на руснаците и украинците“ от юли 2021 г. Путин описа двата народа като един, а на икономическия форум в Санкт Петербург на 20 юни 2025 г. заяви, че смята руснаците и украинците за един народ и че „в този смисъл цяла Украйна е наша“. Дмитрий Медведев, като заместник-председател на Съвета за сигурност на Руската федерация, заяви на 4 март 2024 г. в черноморския курорт Сочи, че идеята „Украйна не е Русия“ трябва „да изчезне завинаги“, защото „Украйна, разбира се, е Русия“. 3 седмици след това на 27 март 2024 г. Всемирният руски народен събор под председателството на патриарх Кирил прие програмен документ, според който руският народ се състои от великоруси, малоруси и беларуси, „клонове на един народ“. Документът настоява това триединство да бъде утвърдено със закон и включено в списъка на защитените ценности. Същият документ иска след войната цялата територия на Украйна да влезе в „зоната на изключително влияние на Русия“. Сходни искания влязоха и в преговорната позиция на Москва: в меморандум, връчен на 2 юни 2025 г. на украинската делегация в Истанбул, тя поиска официален статут на руския език, законова забрана на „прославянето на нацизма“ и разпускане на всички „националистически“ организации и партии.

Селиванов говори в бъдеще време, но голяма част от описаното вече е факт. Докладът на мониторинговата мисия на ООН от 21 март 2025 г. излезе шест дни преди конференцията и установи, че от учебната 2022/23 г. Русия налага в училищата в окупираните територии своята програма. В учебниците ѝ по история Украйна не е представена като независима държава, а по време на задължителните часове „Разговори за важното“ учениците научават, че жителите на окупираните земи са руснаци. Оксъщата политика се провежда от 2014 г. насам, учениците, които се обучават на украински, са намалели отупационните власти са заплашвали и наказвали деца и родители за това, че говорят на украински. В Крим, където 12 700 до 197 през 2023 г.

Седмица преди конференцията, на 20 март 2025 г., Путин подписва указ № 159, според който украинските граждани без „законни основания“ да пребивават в Руската федерация трябва до 10 септември 2025 г. да „урегулират“ статута си или да напуснат, а Москва смята за своя територия и четирите окупирани области. Последиците са описани в доклада на генералния секретар на Съвета на ЕС от 2 септември 2026 г. Там са издадени около 3,5 млн. руски паспорта, докато в Мариупол без руско гражданство остава 1% от жителите. По данни на ООН повечето местни жители без руски паспорт напускат до декември 2025 г. и това може да представлява принудително разселване. В своя доклад от 20 март 2026 г. мисията на ООН е категорична: Русия е депортирала и принудително е преместила хора от окупираната територия, особено смятаните за нелоялни. За да се върнат безопасно, украинците трябва да приемат руско гражданство, да запишат децата си в училища с руската програма и да „се въздържат от изразяване на украинската културна идентичност“, посочва ръководителката на мисията Даниел Бел. Сходството със Селиванов се крие най-вече в целта, не в механизма: той предвижда, че несъгласните ще загинат в украинската армия или ще заминат, а докладите описват натиск, при който онзи, който не приеме руския паспорт, напуска.

Позицията му не се споделя единодушно дори в собствения му кръг. В същата дискусия Спицин и Шеслер още преди репликата му отхвърлят отричането на украинската нация като вредно за руската кауза. В своя подготвена реч Селиванов сам разказва, че длъжностно лице от една от окупираните области му казало, че там „нямаме задача да се борим с украинската национална идентичност“, и добави: „Не съм съгласен.“ Случаят с Антон Красовски, тогава ръководител на рускоезичната програма на RT, показва, че публичният призив за насилие има цена в държавните медии. През октомври 2022 г. той отправи призив украинските деца, наричащи руснаците окупатори, да бъдат удавени. RT го отстрани от ефир, а Следственият комитет започна проверка. Тези разлики обаче засягат думите, не мерките. Дори умереното крило предлага да се говори за украинците като за част от руския народ, а описаното от ООН – училищната програма, паспортът като условие за работа, лечение и образование, изтласкването на нелоялните – се случва, без да зависи от това кой какво казва на кръгла маса в Москва.

Затова записът е ценен не като ново политическо изказване, а като превод на официалния речник. Между „денацификацията“ на Путин и „урегулирането на статута“ в указа стоят случаите на изселване, които ООН вече документира. Бивш окупационен полицай обяснява какво е значението на тези думи пред клуб, в чието ръководство участва тогавашният ръководител на държавна агенция. Докато окупацията продължава, с нея повече от сигурно ще продължи и асимилационната политика, защото е заложена в указите и в училищната програма, а не в настроението на ораторите. Дали самото отричане на украинската нация ще се превърне в държавна норма, ще покаже съдбата на проекта за закон за „триединството на руския народ“, предложен от юли 2024 г. на форума на Всемирния руски народен събор в Севастопол заедно с наказателна отговорност за публичното му отричане. Към октомври 2026 г. той не е приет. Ако бъде приет, тезата, която Селиванов защити в спора с историка в рамките на същата дискусия, ще се превърне в закон, а несъгласието с нея – в престъпление.

„Линейката-мъченица“ на Техеран се появи в разказа за удара по Висшия съвет

🇮🇱🎯🇮🇷 Мохамад-Есмаил Таваколи, ръководител на Спешна помощ в провинция Техеран, вплете колата на Червения полумесец, която Ислямската република превърна в символ на израелската жестокост през 12-дневната война, в собствения си разказ за израелския удар по заседанието на Висшия съвет за национална сигурност. Пред камерата на предаването „Историята на войната 2“ той разказва как колегите му съобщават, че от обстрелваната сграда „няколко коли излязоха бързо“, че екипите му са блокирани под ракетен обстрел, и продължава на един дъх: „Тогава обявиха, че е ударена линейка на Червения полумесец и скъпите ни хора загинаха там“. Интервюто се разпространи на 14 октомври. Същата вечер студентската агенция SNN, свързана с милицията „Басидж“, пусна писмена версия на разказа, в която всичко останало е запазено почти дословно, а изречението за линейката липсва.

Ударът, за който говори Таваколи, е най-дълго премълчаваният епизод от конфликта. В понеделник, 16 юни, израелски боеприпаси поразяват сграда в Западен Техеран, където заседава съветът с президента Масуд Пезешкиан, председателя на парламента Мохамад-Багер Галибаф и шефа на съдебната власт Голамхосейн Мохсени-Ейеи. Подробностите стават публични едва през юли, когато агенция „Фарс“, близка до Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC), съобщава, че 6 бомби са ударили входовете и изходите на сградата, а участниците са се измъкнали от предварително подготвен авариен люк. През август началникът на кабинета на Пезешкиан описва удара като целенасочен опит да бъде убит президентът.

Таваколи допълва тази картина с разказ за случилото се извън сградата. Около 11 ч. диспечерите докладват за черен дим над склоновете в западната част на столицата, а 10 минути по-късно го търсят от кабинета на президента и искат хирург и специалист по белодробни заболявания, без да обяснят защо. На мястото той заварва Пезешкиан, който куца с ранено коляно и под 10 минути след удара тръгва пеша към резиденцията на върховния лидер Али Хаменей. Министърът на вътрешните работи Ескандар Момени, получил увреждане от войната с Ирак през 80-те години, кашля тежко и по-късно е настанен в болница, докато генерал Мусави си тръгва с лек автомобил. Самият Таваколи признава, че се е изненадал, като разбрал, че Хаменей е още в резиденцията си, а не в убежище. Хаменей загина при американско-израелския удар на 28 февруари 2026 г.

Колата, която Таваколи споменава мимоходом, има собствена, много по-публична история. Вечерта на 16 юни Иранският червен полумесец съобщи, че Израел е поразил негов екип в Западен Техеран. По данни на британската организация Airwars, която документира цивилни жертви на въздушни удари, става въпрос за двоен удар с дрон в квартал Читгар, район 22, по спасители, тръгнали към мястото на предишно попадение. Загиват 52-годишният Моджтаба Малеки и Амирхосейн Джамшидпур, докато говорителят на организацията Моджтаба Халеди съобщи за 3 загинали, без да назове третия. Говорителят на Министерство на външните работи Есмаил Багаи заяви, че ударът е „умишлено убийство“ и военно престъпление според Женевските конвенции, и отправи призив към Съвета за сигурност на ООН, както и всички страни, сред тях Швейцария като депозитар на конвенциите, да се намесят веднага. На 23 юни изгорелият автомобил беше изложен на оживен площад в Техеран, а снимките на медици в червени униформи, които го обсипват с рози, обиколиха световните агенции чрез AFP.

Изложеното превозно средство обаче не е линейка за превоз на болни. Снимката, която се споделя сега с логото на агенция „Машрег“, както и кадрите от площада показват изгорял джип с правоъгълна каросерия от типа на Land Cruiser, без отделение за носилка. Разказите на самите спасители също правят въпросната разлика. Колегата на Малеки Хосейн Никбахт, ранен в същия удар, говори за „спасителна кола“, а съпругата на Малеки споменава 3 линейки, изпратени на място. В официалните съобщения обаче всички те се сливат в една „линейка“.

Записът с думите на Таваколи и снимката на автомобила беше публикуван в X от Бехнам Голипур, ирански журналист с близо 124 хил. последователи, който е твърда опозиция на Ислямската република; хаштагът му назовава властите „окупатори на Иран“. Според Голипур сега „се разкри“, че Израел е поразил автомобила, след като той е потеглил от мястото на срещата, и че в него са пътували „няколко служители или командири на гвардията или от службите за сигурност“. Той твърди още, че това е командна кола на Спешна помощ на Техеран, а не превозно средство за болни и ранени. Таваколи не споделя нито едно от трите твърдения на журналиста. Той не твърди, че автомобилът е тръгнал от срещата, не казва кой конкретно е пътувал в него и го описва като автомобил на Червения полумесец, не на службата. Спешна помощ и Червеният полумесец са изцяло отделни структури: първата е към Министерство на здравеопазването, а второто е самостоятелно дружество със свои спасителни екипи. По-късно в същото едночасово интервю, говорейки за протестите от 8-9 януари 2026 г., Таваколи отрича категорично слуховете, че силовите структури са използвали линейки, за да се придвижват: „В Спешна помощ нито една линейка не се използва за превоз на когото и да е, освен на болен“.

В хронологията също има разминаване. Таваколи поставя удара срещу съвета около 11 ч. сутринта, докато спасителите и семейството на Малеки посочват, че автомобилът е бил поразен вечерта: неговата съпруга му се е обадила за последно около 17:30 ч. Още през юли 2025 г. Iran International сподели доказателства, че нападението е станало следобед, което намалява разликата в часовете, но не я премахва. Официално мястото на срещата никога не е посочвано по-точно от „Западен Техеран“, а Читгар се намира в същата част на града, така че географията нито потвърждава, нито изключва връзката.

Новото признание поставя автомобила там, където официалната версия никога не го е поставяла. Таваколи е държавен служител, който е бил на място в деня на атаката. В неговия разказ колата, обявена от Техеран за жертва на военно престъпление, не е част от спасителна мисия в жилищен квартал. Тя е част от разказа за удара по най-висшия орган на репресивния апарат в Ислямската република, редом с колите, които бързо напускат сградата. Агенцията, която препечата думите му, пропусна да спомене точно това. Твърдението на Голипур за командирите на IRGC остава без потвърждение. Срещу нея застават двамата назовани загинали, които са подробно описвани от своите семейства и колеги като спасители, тръгнали на сигнал. Неизвестен остава въпросът за третата жертва, чието име организацията така и не обяви.

Отговорът зависи от няколко проверими факта. Тезата на Голипур би се потвърдила, ако се появят името и позицията на третия загинал, ако се публикуват точният час и адресът на попадението или ако израелското командване потвърди, че неговите сили са поразили превозно средство, свързано със срещата на висшия съвет.

Хамас отбеляза 7 октомври с призив към Судан и Либия

🇵🇸⚔️🇮🇱 Военното крило на терористичната групировка Хамас отбеляза 3-годишнината от нападението на 7 октомври 2023 г. в южен Израел с призив, който отправя към Судан и Либия. „Судан и Либия са не по-малко смели и ревностни от Йемен, Ливан, Ирак и Иран“, написа на арабски Абу Обейда, говорителят на бригадите „Изз ад-Дин ал-Касам“, и попита какво би станало, ако срещу Израел се отвори „западният фронт“.

Изявлението беше разпространено днес сутринта. Дословни откъси от него публикуваха близката до Хамас новинарска агенция „Шехаб“ и арабоезичния канал на иранската държавна радио-телевизионна компания. The Times of Israel го преведе на английски, вмъкна в скоби само Йемен и Ирак и пропусна изречението за Судан и Либия. Ал-Касам е въоръженото крило на Хамас, основаното през 1987 г. палестинско ислямистко движение, което пое властта в ивицата Газа през 2007 г. и попада в списъците на САЩ и ЕС с терористични организации.

Псевдонимът вече се използва от друг човек. Първият Абу Обейда, Худайфа Самир Абдула ал-Калют, беше ликвидиран при израелски въздушен удар през август 2025 г. Бригадите потвърдиха неговата смърт чак на 29 декември в обръщение на видео, в което новият говорител, също с маска на лицето, заяви, че е наследил името. Истинското му име не е оповестено.

Пасажът за съюзниците започва с уверението, че „Палестина няма да забрави онези, които я подкрепиха, и най-вече онези, които проляха кръвта си за нея“. Оскверняването на джамията Ал-Акса и „кървящата рана на Газа“, пише Абу Обейда, зоват всички без изключение. След сравнението с Либия и Судан той продължи: „Доказа се, че бездействащият няма оправдание, след като всички видяха как обикновените дронове, които долитат от различни фронтове, лишиха врага от сън. А какво остава, ако срещу него се отвори западният фронт?!“

Израел многократно е бил атакуван от дронове, изстреляни от Йемен, Ливан, Ирак и Иран. На 19 юли 2024 г. дрон на хутите уби човек в Тел Авив. През нощта срещу 14 април 2024 г. Иран изстреля над 300 дрона и ракети при първото си директно нападение срещу територията на Израел. Шиитските милиции в Ирак, част от т.нар. „Ос на съпротивата“ поеха отговорност за редица атаки с дронове срещу Израел през 2023 и 2024 г. Хизбула поднови огъня на 2 март 2026 г. в отговор на съвместната въздушна кампания на САЩ и Израел срещу Ислямската република, като премина към война с евтини дронове срещу израелските войски, които са разположени в южен Ливан. От юли насам хутите в Йемен воюват със Саудитска Арабия: обявиха морско ембарго срещу кралството, а към началото на октомври заявиха серия от удари по съоръжения на Aramco в Рияд.

Въпросът за западния фронт идва непосредствено след сравнението, в което се назовават Судан и Либия. Либия е на запад от Израел, а Судан – на югозапад. Най-преките сухопътни маршрути от двете държави към ивицата Газа преминават през Египет – страна, която има мирен договор с Израел от 26 март 1979 г., но не е спомената в изявлението.

Маршрутът през Судан има собствена история. Израел години наред твърдеше, че Иран снабдява Хамас с оръжие по контрабанден маршрут през Судан и Египет, който достига до Синай и оттам – през подземните тунели под границата – до ивицата Газа. През нощта на 23-24 октомври 2012 г. мощни експлозии и пожар унищожиха оръжейния комплекс „Ярмук“ в южната част на столицата Хартум. Суданските власти обвиниха Израел, че е нанесъл въздушен удар с четири изтребителя. Последвалият анализ на сателитни снимки установи кратери, съвместими с поражения от авиационни боеприпаси, но не установи извършителя. Израел отказа коментар по темата.

На 6 януари 2021 г., при преходното управление на цивилния премиер Абдала Хамдок и споделената власт между цивилни и военни, Судан подписа Декларацията на Авраамовите споразумения. Това беше стъпка към нормализиране на отношенията с Израел, а не завършена нормализация: през февруари 2023 г. все още предстоеше окончателният двустранен мирен договор да бъде подписан. От 15 април 2023 г. армията на Судан води кървава гражданска война срещу Силите за бърза подкрепа (RSF) – паравоенна групировка начело с Мохамед Хамдан Дагало, по-известен като Хемедти. Преди разрива той и армейският командващ Абдел Фатах ал-Бурхан бяха партньори начело на властта, тъй като ръководиха преврата от октомври 2021 г. за сваляне на цивилното преходно правителство. На 25 януари 2026 г. Бурхан, който оглавява Суверенния съвет, заяви, че мир няма да настъпи, докато RSF не бъдат заличени, и отхвърли всички мирни рамки, които предвиждат тяхното участие.

Либия също остава разделена на съперничещи центрове на власт Правителство на националното единство на Абдул Хамид Дбейба, признато от ООН, със седалище в Триполи, упражнява власт върху голяма част от западна Либия, при силно влияние на местните въоръжени фракции. На изток в Тобрук паралелно действа Правителство на националната стабилност на Осама Хамад, подкрепяно от Камарата на представителите и силите на Халифа Хафтар, известни като Либийска национална армия. Те контролират източната и повечето от южната част на страната, включително ключови петролни находища и износни терминали. Това им дава значително влияние на петролния сектор, въпреки че официалното управление на производството и износа остава в ръцете на Националната петролна корпорация.

Останалата част от изявлението е победна реч. Говорителят нарича нападението „свещеното преминаване“, деня, в който „ръцете на мъжете разбиха веднъж завинаги теорията за сигурност на окупацията и не остана нито възпиране, нито решителна победа, нито предупреждение“. Възпирането, ранното предупреждение и решителната победа са трите стълба на израелската доктрина за сигурност, формулирана при Давид Бен-Гурион. Правителствената комисия на бившия министър Дан Меридор добави към тях през 2006 г. четвърти – защитата.

„Седми октомври беше военно чудо с Божията помощ и милост“, продължава Абу Обейда, по чийто думи „врагът преди приятеля“ признал „величието на замисъла и изпълнението и майсторството на прецизната стратегическа измама“. При тази измама бойците използвали ум, за да се възползват от „всички заплахи и възможности, включително нарцисизма на Нетаняху, високомерието и пренебрежението му към врага“. При нападението бяха убити около 1200 души, повечето от които цивилни, а други 251 бяха взети за заложници.

Изявлението идва в ден, в който израелският народ отбелязва годишнината с възпоменателни прояви и протести в цялата страна, на които много от участниците настояваха за държавна анкетна комисия. Три години по-късно такава няма. На 6 юли 2026 г. Кнесетът прие на първо четене правителствен законопроект за разследващ орган, чийто състав се определя от политиците, а опозицията бойкотира гласуването. На 23 септември Върховният съд отложи произнасянето по жалбите за независима държавна комисия за след изборите на 27 октомври.

Към жителите на Газа говорителят се обръща с признание за цената: „Народе на велика Газа, цената беше тежка, но делото ви беше велико.“ Министерството на здравеопазването в ивицата, контролирано от Хамас, към 4 октомври отчита 74 237 убити и 175 206 ранени от началото на войната. От убитите 1454 са загинали след влизане в сила на примирието на 10 октомври 2025 г. Статистиката не разграничава мирни цивилни и терористични бойци. В края на януари 2026 г. висш офицер от израелските отбранителни сили (IDF), който беше цитиран анонимно от местни медии, посочи, че военните оценяват жертвите на около 71 000, колкото отчиташе тогава и министерството. След това армията заяви, че публикуваното не отразява официалните ѝ данни. Израелските военни оценяват, че на всеки убит боец се падат 2-3 цивилни жертви.

В навечерието на годишнината, на 6 октомври, бригадите публикуваха и нови кадри с Яхя Синуар, лидер на политическото бюро на Хамас, убит в престрелка с израелски войници в квартал Тел ал-Султан в Рафах на 16 октомври 2024 г. Според Al Jazeera клипът от поредицата „Луните на Потопа“ показва Синуар на полево съвещание с командира на батальона в Тел ал-Султан Махмуд Хамдан и боеца Анис Исмаил ад-Дарби. Синуар разглежда оперативни карти и дава указания за боя с израелските войски в Рафах. И двамата му събеседници също са убити.

Призивът идва малко над два месеца след като Хамас прие пътна карта за собственото си разоръжаване. На 30 юли 2026 г. Съветът за мир, създаден по мирния план в 20 точки на Доналд Тръмп за ивицата Газа, обяви споразумение, според което властта там преминава в ръцете на палестински технократи, а оръжието се предава на етапи, обвързани с постепенно изтегляне на Израел. Хамас уточни, че няма да изпълни нито една стъпка, ако Израел не изпълни своите задължения. Международните сили за стабилизация, които ще трябва да поемат сигурността, към средата на септември все още бяха на етап сключване на споразумения с участващите държави.

Изреждането на съюзниците не е ново: на 7 октомври 2024 г. предишният Абу Обейда хвалеше дроновете от Йемен и Ирак и упрекваше арабските режими в страхливост и съучастие. Тази година призивът назовава изрично и Судан, и Либия. Практически действия в отговор на призива в близките месеци са твърде малко вероятни, тъй като суданската армия е погълната от войната със Силите за бърза подкрепа (RSF), а Либия няма единно командване, а в същото време всеки сухопътен път към Газа минава през Египет. Мълчанието на властите в Судан и на двете либийски администрации, заедно с началото на предаването на оръжието след разполагането на стабилизационните сили, би показало, че западният фронт е съществувал само в речта за годишнината.

 

Роден в Славянск руски военнослужещ е пленен в коритото на Каховка

Войници от батальон „Братство“ към специално подразделение „Тимур“ на Главното разузнавателно управление (ГУР). 📸 Снимка: Mykyta Shandyba/UNITED24 Media

Моментът на залавяне на руски военнослужещ в района на Каховското водохранилище. 📸 Снимка: Mykyta Shandyba/UNITED24 Media

Моментът на залавяне на руски военнослужещ в района на Каховското водохранилище. 📸 Снимка: Mykyta Shandyba/UNITED24 Media

Транспортиране на руски военнопленник от района на Каховското водохранилище. 📸 Снимка: Mykyta Shandyba/UNITED24 Media

Медицински преглед и душ за пленения руски войник. 📸 Снимка: Mykyta Shandyba/UNITED24 Media

Медицински преглед и душ за пленения руски войник. 📸 Снимка: Mykyta Shandyba/UNITED24 Media

Войници от батальон „Братство“ към специално подразделение „Тимур“ на Главното разузнавателно управление (ГУР). 📸 Снимка: Mykyta Shandyba/UNITED24 Media

Войници от батальон „Братство“ към специално подразделение „Тимур“ на Главното разузнавателно управление (ГУР). 📸 Снимка: Mykyta Shandyba/UNITED24 Media

🇷🇺🪖🇺🇦 Руски военнослужещ, роден в Славянск, е попаднал в плен на украински войници в Каховското водохранилище, след като пет дни се е лутал из пресъхналото му корито. Групата му била засечена и атакувана с дронове, а самият той се отделил от останалите.

Иван, чиято фамилия не се уточнява, е бил открит по време на разузнавателна операция от военнослужещи на батальон „Братство“ от специален отряд „Тимур“ към Главното управление на разузнаването (ГУР). Той е направил опит да окаже съпротива, при което е ранен в ръката при последвалата престрелка. Операцията и разговорът с пленника са документирани от фоторепортера на United24 Media Микита Шандиба, който придружавал групата. Репортажът е публикуван на 17 септември 2026 г.

На 6 юни 2023 г. руските войски разрушиха язовирната стена на Каховската ВЕЦ. След изтичане на огромни обеми от водохранилището откритото дъно постепенно се превърна в смесица от гъста върбова гора, блата и голи участъци. Тръстиката и върбалаците прикриват движението, но правят ориентирането изключително трудно. От въздуха теренът се наблюдава непрекъснато с дронове, а почвата е пълна с мини и невзривени боеприпаси.

Руските сили използват бившото корито, за да се придвижват под прикритие към селата южно от областния център Запорожие. Командирът на „Братство“ Олексий Середюк заяви в края на август пред The New York Times, че там вече са изпратени стотици руски военнослужещи, които изграждат наблюдателни пунктове и сборни райони. Според него целта е руските сили да овладеят дъното и да го използват за прехвърляне на войски към отсрещния бряг.

По същия терен в обратната посока действат и украинските сили. През декември 2025 г. диверсионно-разузнавателна група на „Братство“ навлезе дълбоко в руския тил в района на водохранилището. По данни на ГУР бойците убили двама руски военнослужещи, ранили други двама и пленили още двама. След това отвели пленниците на около 27 километра през бившото дъно до контролирана от Украйна територия.

Според украинското разузнаване двамата пленници посочили местоположението на офицери, артилерийски позиции и оператори на дронове, както и районите, в които руските сили съсредоточават личен състав, техника и боеприпаси.

Иван разказва пред United24 Media как попада в коритото: „Присъединих се към група, излязла по-рано. Около 6 часа вечерта ни засякоха и започнаха да сриват всичко със земята. Дронове-бомбардировачи, Mavic, FPV. Легнах на земята, завих се с противодронов плащ и зачаках да ме убият.“

Той изброи 3 вида украински дронове: тежки мултикоптери, които пускат боеприпаси; леки квадрокоптери Mavic на китайската DJI, използвани за наблюдение и за пускане на гранати; и FPV дронове, насочвани към целта от оператор с VR очила. Антидроновия плащ е наметало, проектирано да прикрива топлинната следа на човека от термовизионните камери.

Положението си от онази вечер Иван обобщава така: „Ако бягаш, ще те убият. Ако не бягаш, ще те убият.“

Близка експлозия го отхвърлила и ранила. „Лежах до 4 часа сутринта, после се преместих в друга защитна горска ивица“, спомня си той. Последвали пет дни лутане из коритото, завършили със срещата с бойците от „Братство“.

След престрелката украинците му оказали първа помощ на място: спрели кръвоизлива, стабилизирали състоянието му и го подготвили за евакуация. По-късно го извели в по-безопасен район и го предали на медици. „Момчетата, които ме хванаха, всъщност ми спасиха живота“, казва Иван.

Най-тежкият епизод в разказа му засяга негов съслужител. По думите на Иван военнослужещи от неговото подразделение умишлено се ранявали помежду си, за да станат „трисотни“ – армейски жаргон за ранени, произлизащ от съветското кодово обозначение „товар 300“.

„Другарят ми си взриви [крайника] с детонатор“, разказва Иван. Попитан дали мъжът го е направил сам, той отговаря: „Не, аз му помогнах. Аз затворих контактите. Нямаме друг изход…“

United24 Media изрично уточнява, че преразказва личния разказ на военнопленник и не може независимо да потвърди всички описани в него твърдения. Източници на изданието сред висши украински командири оценяват, че на някои участъци до 70% от извадените от строя руски военнослужещи са убити, а не ранени. В материала обаче се отбелязва, че съществуват и по-ниски оценки.

Според брифинг на украинското военно и външно разузнаване от август руската армия е загубила 240 000 военнослужещи между януари и юли 2026 г. Поне 140 000 от тях са посочени като безвъзвратни загуби – убити, безследно изчезнали и пленени.

United24 Media свързва предполагаемия скок на дела на убитите с повсеместното използване на дронове и все по-трудната и опасна евакуация на ранени. Самото раняване също не гарантира изтегляне от фронта за последващо лечение. Документирани са случаи, при които руски военнослужещи са връщани в боя, преди да се възстановят, включително изпращани в щурмове с патерици.

Друга възможност за напускане на бойното поле е доброволното предаване. От 2022 г. Украйна поддържа държавния проект „Хочу жити“ („Искам да живея“), чрез който руски военнослужещи получават своя шанс да заявят намерение за предаване.

Славянск, където е роден Иван, остава под украински контрол и продължава ежедневно да бъде подлаган на тежък руски обстрел. На 18 септември руските войски удариха два пъти в рамките на час един и същ район на града. Началникът на градската военна администрация Вадим Лях съобщи за петима ранени.

Градът е и едно от първите бойни полета на започналата през 2014 г. война. На 12 април същата година той беше окупиран от въоръжена група от около 50 военнослужещи без отличителни знаци, ръководени от Игор Гиркин, кадрови офицер от Федералната служба за сигурност (ФСБ) на Руската федерация, който само дни по-рано играе ключова роля в анексирането на Крим. Украинската армия си върна Славянск на 5 юли 2014 г.

По време на окупацията проруските формирования отвличаха и изтезаваха цивилни, държаха заложници в импровизирани арести и извършваха екзекуции по присъди на нелегитимни военно-полеви съдилища,

Седмица след освобождението на града, на 12 юли 2014 г., руският държавен „Първи канал“ излъчи един от най-известните пропагандни фалшификати на цялата война. Жена, представена като бежанка от Славянск, заяви, че украински военни събрали жителите на централния площад и приковали тригодишно момче към табло за обяви пред очите на майка му. След това, по думите ѝ, вързали жената за танк, с който я влачили по улиците.

Доказателства за разказа така и не се появиха, а журналистите, посетили Славянск, не откриха нито един свидетел. Историята за „разпнатото момче“ се превърна в образец на внушението, което руските държавни медии повтарят години наред: украинските военни са представяни като жестоки „каратели“ и „нацисти“, а руската намеса – като защита на рускоезичните украинци.

Пътят на самия Иван към руската армия е далеч по-прозаичен. По собствените му думи той се преместил от Славянск към Славянски район на Краснодарския край. Натрупал финансови дългове и в крайна сметка бил принуден да постъпи в армията.

Така човек, роден в града, който руската пропаганда превърна в оправдание за войната в Донбас през 2014 г., 12 години по-късно воюва в руска униформа заради дългове. По собствените му думи той е помогнал на свой другар да се осакати, за да бъде изведен от фронта, а след пет дни сам е попаднал в украински плен.

Ако руското командване продължи да прехвърля стотици военнослужещи в пресъхналото водохранилище, случаите като този вероятно ще продължат. Гъстата растителност осигурява прикритие на движението, но затруднява значително ориентирането, снабдяването и евакуацията в терен, наблюдаван непрекъснато от украински дронове. Показателни ще са бъдещите сведения за пленени руски военнослужещи и за мащаба на руското присъствие в коритото.

Видеото с Остин Тайс е заснето до сирийска военна позиция

🇸🇾🎥🇺🇸 Геолокация на видеото от 2012 г., на което американският журналист Остин Тайс се вижда жив в плен, подкрепя версията, че записът е постановка на режима на Башар Асад, целяща да представи похитителите като джихадисти. Според епизода „Where is Austin Tice?“ на разследващата поредица Embedded на BBC Radio 4 и NPR кадрите са заснети на две места в планините по сирийско-ливанската граница, едното от които е долина срещу военна позиция в район, контролиран по това време от сирийската арабска армия.

Геолокацията е дело на Томас Бордо, специализиран в OSINT разследвания журналист и беше представена в епизода от 22 септември 2026 г. Репортерът Джош Бейкър и продуцентката Сара Обейдат провериха тези места на терен. Резултатът добавя нова връзка с правителствените сили към сведенията и документите за задържането на Тайс от режима, но сам по себе си не установява кои са мъжете във видеото.

Тайс, бивш капитан от морската пехота на САЩ и студент по право в Джорджтаунския университет, изчезва на 13 август 2012 г. в района на Дарая, югозападно предградие на Дамаск, където отразява войната като журналист на свободна практика. Според разследването шофьорът, на когото се доверява, го предава на милиция, лоялна на режима. През септември 2026 г. BBC идентифицира шофьора като Хамид Абу Обейд.

В края на септември 2012 г. в YouTube изплува запис, озаглавен „Остин Тайс е още жив“. В него се виждат три автомобила по коларски път и мъже с кефии и автомати. Тайс е с вързани очи и ръце. Изваждат го от багажник и го повеждат по склона, докато той се опитва да произнесе мюсюлманското изповедание на вярата на несигурен арабски. Накрая се чува гласът му на английски: „О, Исусе.“

Самите кадри не установяват кой ги е заснел. Лицата нямат отличителни знаци, YouTube каналът е създаден специално за публикуването на записа, а никоя групировка не поема отговорност за отвличането. Липсва и обяснение кой държи заложника и какво иска срещу освобождаването му. Американски анализатори още тогава допускат постановка, без да могат да я докажат.

След падането на режима BBC открива документи на сирийското разузнаване, за които твърди, че са били проверени от нейния екип и от правоохранителни органи и показват, че Тайс е бил задържан от властите в Дамаск. Неизяснен остава въпросът как е създаден записът, представящ похитителите му като джихадисти.

Бордо търси отговора във фона на кадрите. При 25 кадъра в секунда записът с ниско качество съдържа стотици изображения на един и същ терен. След стабилизиране и наслагване част от детайлите се виждат по-ясно, отколкото в отделен кадър: очертанията на планинското било, завоят на пътя около група дървета, изораното поле и отделни камъни.

По оценката на разследващия дължината на сенките насочва към снимане около пладне. Съпоставянето на очертанията на билото с модел на релефа стеснява търсенето до участъци с обща площ около 50 кв. км. в Сирия.

Проверката на място изисква две експедиции в планините по границата с Ливан. Първите координати отвеждат Бейкър по обрасла пътека, по която при лошото време може да се премине само с мотоциклет. В долината екипът намира големия камък от кадрите. Според използваната карта мястото е малко отвъд границата, на ливанска територия.

До второто място се стига след няколко часа преход. Там екипът открива долина с дълъг коларски път, характерното дърво от записа и съвпадащи очертания на склоновете. На противоположния склон се намира военен бункер. Според реконструкцията, ако камерата беше насочена наляво, сирийската позиция щеше да попадне в кадър. Вместо това тя остава извън него. Разследването посочва, че през 2012 г. този район е бил под контрола на правителствените сили.

Облеклото, оръжията, скандиранията и заглавието могат да бъдат подбрани по такъв начин, че да внушават дадена принадлежност. Релефът дава възможност тази привидност да бъде проверена спрямо конкретно място. Геолокацията не идентифицира мъжете, но подкрепя версията за постановка, когато се разглежда заедно със сведенията за контрола над района и задържането на Тайс.

Към предполагаемия организатор на видеото поредицата стига по друга следа. В аудиозапис, получен при разследването на шофьора, командир от силите на режима назовава Луна ал-Шибл. До 2010 г. тя е водеща в Al-Jazeera, а след това работи за сирийската държавна телевизия, ръководи президентския медиен офис по време на въстанието и от ноември 2020 г. е специален съветник на Асад.

Нейна приятелка, работила за съпругата на сваления президент Асма ал-Асад, разговаря с екипа на ВВС при условие за анонимност заради получени заплахи. По думите ѝ ал-Шибл е създавала материали, които представят опозицията като терористична заплаха, включително за американците – послание, вписващо се във видеото с Тайс.

Същата жена твърди, че през 2024 г. ал-Шибл ѝ признала: „Аз го заснех. Събрах хора, преоблякох ги и го заснех.“ Бейкър твърди, че бивши служители на разузнаването и хора от президентския дворец поотделно са потвърдили пред екипа участието на ал-Шибл, одобрението на Асад и избора на планински терен, който да наподобява район под контрола на въстаниците. Приписваното на ал-Шибл признание обаче е известно от разказа на една свидетелка.

Според същата свидетелка точно след снимането Тайс успява да види лицето на ал-Шибл. Приятелката ѝ смята това за възможна причина той да не бъде освободен: на свобода журналистът може да я разпознае и да разкрие нейното участие в постановката, което да постави под съмнение и останалите ѝ пропагандни материали. Това е нейно предположение, а не установен мотив за продължилия арест. На въпроса дали именно затова Тайс не е освободен тя отговаря, че е възможно.

Ал-Шибл не може да отговори на тези твърдения. На 2 юли 2024 г. нейният автомобил катастрофира по пътя Дамаск–Яафур. Три дни по-късно тя умира от мозъчен кръвоизлив в болница в Дамаск. Месец по-рано е отстранена заедно със съпруга си от Централния комитет на партията Баас, а брат ѝ, бригаден генерал, е задържан по обвинение в сътрудничество с Израел. Опозиционни източници твърдят, че автомобилът е бил ударен умишлено. Това твърдение не установява връзка между смъртта ѝ и случая „Тайс“. Режимът пада пет месеца по-късно.

Съдбата на журналиста след снимането остава неизвестна. През октомври 2025 г. CNN разговаря с Басам ал-Хасан, бивш съветник на Асад, свързан със задържането на Тайс. Той заявява, че Асад е разпоредил екзекуцията на американеца. Телевизията не успява да потвърди смъртта му.

BBC и NPR съобщават, че не намират доказателство за убийство, и посочват сведения, че през 2024 г. Асад е изпратил пратеник за разговори с американците за Тайс. Подобен контакт обаче не доказва автоматично, че по същото време журналистът е жив. Различните сведения оставят отворени въпросите кога за последно е имало надеждна информация за състоянието му и какво се е случило след това. От 2018 г. ФБР предлага награда от един милион долара за информация по случая.

Значението на геолокацията е в новия прочит на запис, който е публично достъпен от 14 години и е гледан от разследващи, дипломати и роднини. Съчетаването на обработка на кадрите, моделиране на релефа и достъп до доскоро недостъпен терен позволява старият материал да бъде проверен по нов начин. Подобен подход може да се прилага и към видеозаписи от Украйна, когато липсват метаданни или установен автор. И там обаче доказването на самото място трябва да се разграничава от установяването на извършителите и техните намерения.

В случая с Тайс документ на бившия режим за организиране на снимките би подкрепил директно версията за постановка. Установяването кой е използвал бункера през есента на 2012 г. би изяснило военния контрол върху мястото. Данни, че долината е преминавала под различен контрол по онова време, биха отслабили извода, основан на близостта до позицията. Засега геолокацията усилва връзката между видеото и режима, но не дава отговор на най-важния въпрос – какво е станало с Остин Тайс.

Путин предрече загубата на Западна Украйна на Ден на ВМФ без парад

🇷🇺⚓🇺🇦 „Специалната военна операция ще свърши, а тя безусловно ще приключи рано или късно. Но това чувство за единство трябва да бъде запазено.“ Тези думи са само кратък откъс от продължилата близо един час тирада на руския президент Владимир Путин пред моряци в Главното адмиралтейство в Санкт Петербург на ден 1614 от началото на пълномащабната инвазия в Украйна. В същия разговор той заяви още, че Украйна „рано или късно“ ще загуби западните си области, които според него ще се върнат към Полша, Унгария и Румъния.

Срещата замени традиционния Главен военноморски парад по река Нева, отменен за втора поредна година заради заплахата от украински безпилотни атаки. Отпадна и празничният салют, а програмата за Деня на Военноморския флот се сведе до вечерното запалване на Ростралните колони и художественото осветление на три моста.

„Уверен съм, че рано или късно Украйна ще загуби тези западни земи – и това, което принадлежи на Полша, и което принадлежи на Унгария, което принадлежи на Румъния; рано или късно, не утре, може би вдругиден, година, две, десет, петнайсет“, заяви руският държавен глава в изказване, цитирано от агенция „Интерфакс“.

Веднага след това Путин изложи историческата аргументация зад тезата си: „Сталин подари на Украйна тези земи. Но ги подари в рамките на една държава. Явно не му е идвало наум, че може да се стигне до положение като днешното.“ Последва и още едно твърдение: „Гарант на териториалната цялост на Украйна имаше само един – Русия.“

И трите държави, посочени от Путин, днес са членки както на НАТО, така и на Европейския съюз. Към 27 юли по достъпните публични източници няма официална реакция на изказването от Варшава, Будапеща или Букурещ.

Прогнозата за бъдещето на западните украински области беше част от по-широка реторична рамка. Според официалната стенограма на срещата Путин е заявил, че Украйна в крайна сметка ще се разпадне. В същото изказване той обясни жестокостта на украинските сили с предполагаемата привързаност на ръководството в Киев към неонацизма и разказа за прихванат разговор между танкисти, убили цивилни – твърдението му към момента не е получило независимо потвърждение.

Между тази прогноза и реалните възможности за нейното осъществяване обаче остава очевиден разрив. Линията на фронта преминава през Донбас и Запорожка област, а от Покровск, овладян от руските сили в началото на февруари, до Лвов има близо 1000 км по права линия. Западно от Покровск руската армия не е отбелязала видим напредък поне от декември 2025 г. Самият Путин постави своята прогноза в хоризонт от „не утре, може би вдругиден, година, две, десет, петнайсет“ – неопределена във времето цел, свързана с територия, до която руските войски дори не са доближавали през близо петте години на пълномащабната война.

Формалната част на празника премина в подчертано тържествена атмосфера. Президентът пристигна в Главното адмиралтейство, където беше посрещнат от главнокомандващия Военноморските сили адмирал Александър Моисеев, министъра на отбраната Андрей Белоусов и председателя на Морската колегия Николай Патрушев. По случай 330-годишнината на руския военноморски флот Путин поздрави моряците и връчи държавни отличия, които, по думите му, се присъждат не само за безупречна служба, но и за реални бойни заслуги.

В последвалия разговор той открои ракетните комплекси „Циркон“ и „Посейдон“ като част от най-новите руски оръжейни системи, определи Арктика като региона, в който „богатствата на Русия ще се увеличават“, и подчерта, че флотът трябва да се развива балансирано, включително чрез малки бойни кораби с модерно въоръжение. За морската пехота заяви, че само през тази година тя е „освободила“ над 20 населени места в Украйна.

Увереността си в изхода на войната Путин изрази без колебание: „Така и ще бъде, съмнение няма. Нямам съмнение нито за секунда.“ След това насочи вниманието към хората в руския тил и към въпрос, който, по собствените му думи, го е изненадал.

Путин разказа за срещите си с доброволци: „жените плетат мрежи, децата – ръкавици, и така нататък“. По думите му многократно е чувал един и същ въпрос: какво ще правят, когато войната приключи. Хората се тревожели дали ще останат „търсени така, както сега“, а изводът, който той направи, беше насочен към бъдещето: „И трябва заедно да помислим как да го запазим за в бъдеще, без всякакво съмнение.“

Това изказване представя обществената мобилизация около войната не като временно явление, а като обществен ресурс, който следва да бъде съхранен и след края на бойните действия.

Говорейки за собствената си осведоменост, Путин заяви, че към него „се стича изобщо цялата информация“ от командири, военнослужещи и разузнавателни структури, но също от медиите и каналите в социалните мрежи. Някои военни блогъри той похвали, че „попадат в точката“. В същото време той изрази мнение, че социалните мрежи са „опасно нещо“, защото в тях се публикува „много информационен боклук“, способен да подведе неподготвения читател.

Докато Путин говореше за опасностите от информационната среда, мобилният интернет в централните и южните части на Санкт Петербург беше изключен. Около 14:00 ч. сигналите за проблеми в Downdetector надхвърлиха 1000, а потребители съобщаваха, че достъп имат единствено до ресурсите от „белия списък“, докато в същото време в покрайнините на града и съседните селища в Ленинградска област мобилната връзка остана незасегната.

Самата обстановка около срещата се оказа по-показателна от отправените политически прогнози. Главният военноморски парад в Санкт Петербург, в който традиционно участваха около 200 кораба по река Нева, бе отменен за трета поредна година. Министерство на отбраната обяви, че няма заповед за организиране на празника. През 2024 г. отпадна морската част в Кронщат, през 2025 г. бяха отменени проявите в Петербург, а тази година не се състояха нито парадът, нито празничният салют.

Причината за тези мерки е добре известна. В нощта срещу 26 юли руската ПВО съобщи за 133 свалени украински дрона над десет региона и акваторията на Черно море. Два дни по-рано над Ленинградска област бяха свалени 59 безпилотни апарата от атаката, в която бяха поразени складове на Wildberries в Шушари и Уткина Заводь, а летище „Пулково“ временно преустанови приема на полети.

На 3 юни, броени часове до откриването на Петербургския международен икономически форум, украински дронове поразиха Петербургския нефтен терминал – един от водещите руски претоварни комплекси на Балтика. През същата нощ Министерство на отбраната отчете общо 354 свалени дрона. С оглед на това флотът, чиято мощ Путин описваше в продължение на близо час, не изведе нито един кораб по река Нева в деня на собствения си празник.

Количествената рамка на руските оценки беше очертана още на 4 юни, по време на същия Петербургски международен икономически форум. Тогава Путин заяви, че Русия контролира 100% от Луганска област, над 85% от Донецка и около 80% от Запорожка област. По отношение на украинската армия той посочи намаляване на числеността със 100 хиляди души, месечни загуби от около 40 хиляди военнослужещи и приблизително 20 хиляди дезертьори месечно, или близо 60 хиляди от началото на годината.

Тези числа обаче описват различни показатели и не формират логически последователна картина. Ако тези загуби реално възлизат на около 40 000 души месечно, то за периода от януари до юни те биха достигнали близо 200 000. Добавени към посочения брой дезертьори, общите загуби биха надхвърлили четвърт милион души. При подобна аритметика спад на общата численост със само 100 000 е възможен само ако Украйна е успяла да попълни редиците на армията си с над 150 000 души за същия времеви период. Подобен темп на мобилизация е невъзможен, а допускането за него влиза в противоречие със собствената теза за изчерпан човешки ресурс на противника.

Разгледани в тяхната съвкупност, тези несъответствия очертават последователен модел. Путин говори за мощта на флот, който не изведе нито един кораб по време на собствения си празник; за информационна среда, която държавата сама задушава, изключвайки мобилния интернет; за загуби на противника, които не отговарят на собствените му количествени оценки; и за бленувани териториални завоевания на над 1000 км отвъд фронта, който през последните месеци практически не е помръднал.

Анализ: Знамената в тила и петте процента видима война

🇷🇺🎥🇺🇦 Самотен руски войник, развял трикольор на повече от 15 км зад фронтовата линия, не е доказателство нито за пробив в отбраната, нито за промяна в оперативната обстановка. Карта, която отбелязва подобни епизоди дори като „сива зона“, не бива да се приема като надежден източник.

Това предупреди френският OSINT експерт Клеман Молен, познат с картите си на украинските укрепителни линии в Донбас и със своите статистически анализи на руските дронови и бомбардировъчни кампании. Той направи коментара в публикация в X от 22 юли по повод поредното видео, заснето дълбоко в територията под украински контрол.

Украинската общност InformNapalm разшири анализа му в по-широк разговор за ограниченията на самата дисциплина OSINT – разузнаване чрез открити източници. Най-цитираното изречение от този обмен е статистическо: според оценката на Молен по-малко от 5% от случващото се ежедневно на бойното поле изобщо достига до публичното информационно пространство. Именно върху този ограничен сегмент западните анализатори – включително най-добросъвестните сред тях – изграждат своите карти, оценки и прогнози.

Епизодите, за които говори френският анализатор, не са изключение, а част от установен модел. При опити за проникване отделни руски военнослужещи и малки щурмови групи навлизат пеша през пролуки в позиционната отбрана. След това могат в продължение на седмици да се придвижват покрай фронтовата линия, като се укриват от наблюдението на дронове. Немалко от тях просто се губят.

По думите на Молен заблудени войници са били откривани на 20, 50 и дори 80 км от предните позиции. Той описва и един от най-абсурдните аспекти на явлението: изгубени руски войници често се приближават до украински позиции и искат храна или указания за посока, убедени, че разговарят със свои. Тъй като езикът от двете страни на фронта често звучи еднакво, украинските войници понякога разбират, че човекът не е бил техен, едва след като той вече си е тръгнал.

Всеки ден подобни прониквания завършват с унищожени или пленени групи, преди изобщо да оставят публична следа. Мащабът на явлението се вижда от число, което Молен изрично определя като „не просто показност“: само на Гуляйполското направление 425-и отделен щурмови полк „Скеля“ е заловил 64 руски инфилтратори в последните дни. Това отговаря на документирано по-рано поведение на подразделението – през август 2025 г. то отчете 32 пленници само за една седмица.

Стойността на подобни групи, отново според оценката на Молен, е ограничена и почти изцяло небойна: основните им функции са свързани с пропаганден ефект и опити за установяване на позициите на украинските оператори на дронове.

Самото създаване на подобни кадри също е било анализирано многократно. Обичайният сценарий е следният: един или двама военнослужещи, оцелели след седмици на придвижване и укриване, прекарват известно време в населено място с разгънат флаг, докато дрон ги заснема от въздуха. След това кадрите се придвижват нагоре по командната верига и към информационните канали на Министерството на отбраната като доказателство за „контрол“ върху района.

В застроена среда подобна постановка работи значително по-добре, отколкото в открито поле. Градът предлага разпознаваем фон, който създава усещане за присъствие, а плътността на сградите улеснява прикриването на подхода. Между самия запис и реалната военна ситуация обаче може да съществува огромна разлика – именно това Молен определя като голяма информационна асиметрия: онова, което Русия показва, и онова, което реално се случва на бойното поле, са две различни величини.

Колко голямо може да бъде това разстояние между образа и реалността показа месец юли в Костянтинивка. На 3 юли Министерството на отбраната на Руската федерация публикува серия от видеа, на които щурмови групи развяват знамена в различни части на центъра на града – ключов южен подстъп към агломерацията Краматорск–Славянск – в подкрепа на твърдението, че той е превзет. Тази претенция беше повторена и лично от президента Владимир Путин.

Институтът за изследване на войната (ISW) определи кампанията като когнитивна операция и посочи, че част от кадрите носят признаци на изкуствена обработка. Самото твърдение беше опровергавано и от независимо картографиране на фронта, от сведения на украински военнослужещи и от последвали записи, направени в самия град.

CNN оцени, че фалшивото обявяване на превземането по-скоро разкрива бавния темп на руското настъпление, отколкото негов успех: Костянтинивка продължава да бъде зона на активни бойни действия. Две седмици по-късно – на 19 юли – полкът „Скеля“ обяви, че е изтласкал руските щурмови групи от града.

Показателен е и огледалният епизод от същото място. При собствена знаменна операция – поставяне на украинското знаме като доказателство, че районът е прочистен – подразделението потвърди, че двама негови бойци са попаднали в плен. С други думи, този жанр не е руски монопол. Цената му също не е.

Самата цена на един такъв кадър се видя през юни в Запорожка област. Руска щурмова група се засне с флаг в Новоселовка, а Министерството на отбраната в Москва разпространи видеото като доказателство за превземането на селото. Украинските сили обаче удариха групата непосредствено след заснемането: няколко военнослужещи бяха убити, а един беше пленен.

Хора бяха пожертвани заради видеото – и дори самото видео не успя да поддържа претенцията, заради която беше създадено.

Петте процента, посочени от Молен, не са измерена величина. Никой не може да преброи онова, което остава невидимо. Това е експертна оценка за порядък, а не точна статистика. По-важно от самото число е следствието от него: при толкова ограничен прозорец отсъствието на кадри не доказва отсъствие на събития, а наличието на един кадър не доказва наличие на тенденция.

InformNapalm, която работи по темата за руската агресия още от 2014 г., изведе от случая принцип, който самата общност следва от години: в съвременната война нито един вид разузнаване не може самостоятелно да даде пълна картина.

Изводите от откритите източници трябва да бъдат проверявани и допълвани чрез агентурно разузнаване (HUMINT), прихващане на комуникации (SIGINT) и киберразузнаване (CYBINT) – области, чиито резултати по самата си природа рядко могат да бъдат публично доказани.

Собствената практика на общността показва докъде достига този непубличен пласт. Само часове преди коментара си тя обяви твърдение, което по определение не може да бъде проверено чрез открити данни: че комбинирана агентурно-кибернетична операция е променила разчета на руската противовъздушна отбрана „Барс-Москва“ срещу собствен самолет и е довела до загубата на Су-57 край Москва на 23 юли.

Това твърдение остава непотвърдено по открити източници, но самото му посочване илюстрира основния проблем: значителна част от военната реалност се намира извън публичното наблюдение.

Общността посочва и обратната зависимост, която прави този прозорец все по-тесен. Колкото повече информация потенциално може да попадне в публичното пространство, толкова повече ресурси воюващите страни влагат в оперативна сигурност и психологически операции, за да ограничат видимостта върху реалната картина на бойните действия.

Видеата се публикуват избирателно, геолокациите често се прикриват съзнателно, а целенасочено подадената информация оформя възприятието, вместо просто да го информира.

Затова въпросът, на който разузнаването чрез открити източници реално се опитва да отговори днес, вече не е само „какво се случва?“, а по-скоро: „какво може надеждно да бъде доказано въз основа на наличните открити данни?“

Двете неща далеч не винаги съвпадат. Това обаче не обезценява OSINT – напротив, именно тази граница определя неговата стойност. Силният анализ не се състои единствено в разчитането на публично достъпната информация, а и в разбирането какви данни липсват и как това влияе върху оценката на ситуацията.

Липсата на информация понякога е не по-малко важен аналитичен фактор от самата налична информация.

Материалният ефект от епизод със знаме е близък до нулата: няма задържани позиции, няма последваща логистика, придвижена след пехотата, няма изместена артилерия. Онова, което остава, е посланието – насочено едновременно към руското командване, което оценява напредъка чрез докладите на подчинените си, и към външната аудитория, която често го оценява чрез картите.

Именно затова превръщането на тактически епизод в оперативно твърдение – оцветен квадрат на карта, „сива зона“ или „оспорван град“ – представлява грешка в мащаба. Тя изпълнява целта на този, който създава посланието: единичният информационен епизод започва да изглежда като военно развитие.

В този момент картографът може неволно да се превърне в последното звено от когнитивната операция.

Украински анализатори описаха още през януари и следващата стъпка на този механизъм: когато версията за „изцяло сива зона“ попадне в информационното пространство, украинското командване е принудено да реагира. А всяко опровержение вече може да бъде представено като признак на слабост. Така епизод без реална военна стойност се превръща в новинарски факт с политическа цена.

Разграничението между реален пробив и епизод със знаме обаче е напълно проверимо.

Истинският пробив оставя устойчиви следи:

• геолокализирани кадри от един и същи район в продължение на дни, а не единичен запис;
• поява на техника и снабдяване, а не само на малка пехотна група;
• промяна в географията на артилерийните удари от двете страни;
• постепенно изменение на фронтовата линия;
• в крайна сметка – признание, макар и неохотно, от противниковата страна.

Епизодът със знаме сам по себе си не оставя подобни следи. Ако в бъдеще видео от украинския тил бъде последвано от такава последователност от доказателства, оценката ще трябва да бъде променена. Докато това не се случи, най-вероятният прочит на всеки следващ флаг дълбоко зад фронтовата линия остава този, посочен от Молен: заблудена или обречена малка група, чиято военна стойност се изчерпва с произведения кадър.

Останалите 95% от войната продължават да се случват извън обектива.

И честната карта е тази, която помни колко малка част от реалността всъщност вижда.

Анализ: Пред военните академици Путин преоблече агресията в право и самозащита.

🇷🇺🎖️ На 23 юни 2026 г. в Гергьовската зала на Кремъл, пред над 600 отличили се възпитаници на висшите военни академии на отбранителното, вътрешното и силовите ведомства, президентът Владимир Путин превърна една по същество церемониална реч в манипулативен правно-идеологически разказ за своята военна агресия срещу Украйна, който рамкира конфликта като инструмент за отбрана, принудително наложена отвън – твърдение, което няма допирна точка с обективната реалност. Аудиторията в никакъв случай не беше случайна: пред бъдещия команден състав на руската армия Путин очерта оперативната, юридическа и психологическа рамка, в която този офицерски корпус се очаква да действа.

Първото му твърдение засягаше Запада. Европейските държави, заяви Путин, досега се въздържат да нанасят удари по Руската федерация от собствената си територия, защото са наясо, че това би предизвикало ответен удар. „Те разбират, че ще има ответен удар. Затова всячески опитват да се дистанцират от това“, каза той, като допълни, че държавите, съдействали за дроновите удари на руска територия, не осъзнават изцяло възможните последици. Изказването на Путин обръща отбранителната военна помощ за Киев в скрита агресия, а ответната заплаха, в т.ч. отправените от него стратегически заплахи, той представя като естествена самозащита. Същата инверсия проби в оценката му за украинските удари по енергийната и промишлена инфраструктура на Руската федерация, които Путин описа като опит да се подкопае общественото доверие, подхранван от „целия Запад“ и работещ за Украйна: „При такава масирана подкрепа тези дронове прииждат на огромен поток“.

Най-лесно доказауемото и едновременно с това най-диаметрално разминаващо се с реалността твърдение се отнасяше до бойното поле. Путин обяви, че руските сили практически поемат контрола над Костянтинивка в Донецка област, че градът е паднал почти напълно в руски ръце и остават едва неколцина, „които се крият по мазетата, крият се и отвръщат на огъня“. Путин отхвърли с насмешка украинското определение за обстановката: „Казват – това е сива зона. Прекрасно, нека я наречем сива зона“.

Картината от фронта обаче е различна. В оценка от 10 юни Институтът за изследване на войната (ISW) докладва, че руските сили са навлезли в Костянтинивка и водят тежки градски сражения, но са овладяли едва около 12,7% от територията на украинската крепост, при това с разпръснати, преплетени позиции, които правят фронтовата линия трудно установима. Командирът на 19-и армейски корпус на ВСУ твърди, че руските щурмови отряди са се просмукали в различни квартали, но без да контролират нито един от тях. Командир от 28-а механизирана бригада описва ситуация на полуобкръжение. Руската армия влезе за първи път в Костянтинивка през октомври 2025 г. и пропусна собствения си краен срок в края на май – реалност, която противоречи остро на представата за почти завършена операция, който беше поднесен в Гергьовската зала.

Ключовото послание на речта обаче не беше на военна, а на (псевдо)юридическа тематика – и именно тук Путин разгърна най-старателно изградената си фикция. Възстановявайки наратива за генезиса на собствената военна агресия, той заяви, че още през 2020 г. Москва е призовала Киев да „напусне Донбас“, защото местните жители не искали да живеят с украинската власт; че те са провели референдум и обявили суверенна държава „в пълно съответствие с Устава на ООН“; че първият член на Устава се отнася доо правото на самоопределение на всеки един народ; и че жителите на ДНР и ЛНР просто са се възползвали от това право, обявявайки независимост, сключвайки договори с Русия, ратифицирани от Държавната дума, по силата на които Кремъл е бил „длъжен“ да им окаже помощ. „Няма никакво нарушение в нищо. Просто никой не иска да забележи това“, обобщи той.

Тази последователност е безупречна, но само ако се премълчи обективната истина. На първо място, тя смесва две различни събития от различни години. Сепаратистките „републики“ в Донецк и Луганск възникнаха април 2014 г. – не като органичен акт на самоопределение, а като въоръжени, командвани и финансово обезпечени от силовите и разузнавателни структури на Кремъл. Незаконните референдуми, на които Путин се позовава като легитимни от правна гледна точка, бяха проведени едва в периода 23–27 септември 2022 г. и се отнасяха до включване към състава на Руската федерация, а не за независимост – и бяха организирани и проведени в условията на военна окупация, с обхождане на домовете от въоръжени войници. На 12 октомври 2022 г.

Общото събрание на ООН с резолюция ES-11/4 заклейми „опита за незаконна анексия“ с категоричните 143 гласа „за“, 5 „против“ и 35 „въздържал се“, и отправи призив към страните по света да не признават нито един от четирите анексирани региона, настоявайки Кремъл да оттегли действията си, които погазват всички писани и неписани правила на международното право. Това е документираната международноправна оценка на същите тези „референдуми“, които Путин представя като упражняване на право.

Не по-малко показателен е изкривеният начин, по който Путин тълкува самия Устав на ООН. Той цитира принципа за самоопределение на народите, заложен сред целите на организацията, но в същото време премълчава члена, който е вписан непосредствено до него – забраната за заплаха или употреба на сила срещу териториалната цялост на която и да е държава, заложена в чл. 2, ал. 4. В установената международна практика, отразена в Декларацията за принципите на международното право (1970) и Заключителния акт от Хелзинки (1975), правото на самоопределение не легитимира едностранно отделяне, наложено с чужда военна сила срещу суверенитета и неприкосновеността на призната държава. Дипломатическото оформление, на което се опира самият Путин – признаването на независимостта на т.нар. „ДНР“ и „ЛНР“ и договорите за приятелство и взаимопомощ – беше извършено на 21 февруари 2022 г. – едва 3 дни преди пълномащабното нахлуване, и послужи именно като правен предлог за него. Юридическата сграда, описана в Гергьовската зала като естествен ход на правото, всъщност беше издигната седмица преди танковете да тръгнат.

Останалата част от речта следваше същата логика на проектиране. Путин заяви, че държавите от НАТО непрекъснато увеличават своите военни разходи и водят подготовка за конфронтация с Русия, използвайки тезата за „руска заплаха“, за да оправдаят по-високите бюджети и модернизацията на армиите си, и обеща, че Кремъл е готов „да отговори бързо и адекватно на всяка външна и вътрешна заплаха“. Причинно-следствената посока в това твърдение е обърната на 180 градуса: превъоръжаването на Алианса и историческото увеличение на разходите за отбрана на Стария континент са пряк отговор на вероломното руско нападение срещу Украйна, а не неговата предпоставка – както твърди руският диктатор. В същия дух Путин очерта и желан, но в същото време въображаем политически обрат на Запад – според него силите, които настояват за нормализиране на отношенията с Москва, набирали все по-сериозна подкрепа, за сметка на онези, които се застъпват за твърдата линия: „Всички, които искат да установят нормални отношения с нас, се надигат. Мисля, че накрая така и ще се случи“. Твърдение, което не почива на нито един посочен резултат и принадлежи изцяло на риторичния, а не на фактологичния регистър.

Единствено разделът за модернизацията на въоръжените сили остана сравнително близо до проверимото – и беше очевидно адресиран към аудиторията в залата. Путин изтъкна, че за изминалата година над хиляда образци въоръжение са преминали бойни изпитания, сред които дронове, камикадзе дронове и роботизирани системи, и подчерта обновяването на стратегическите ядрени сили. Дори тук обаче числото изпълнява не толкова информативна, колкото пропагандна функция: то говори на бъдещите офицери за армия в непрекъсната готовност, в съответствие с декларираната подкрепа за „многополюсен световен ред и равна сигурност за всички държави“ – формула, която звучи иначе на фона на войната, водена в момента на нейното произнасяне.

Погледната в по-общ план, речта от 23 юни е нищо повече от поредния опит за юридическа и идеологическа обосновка на руската агресия, формулирано изцяло за вътрешна употреба. Нейните три ключови твърдения се движат в обратна посока спрямо обективните реалности: обявеното почти превземане на Костянтинивка се разминава с реалната обстановка в града; правната верига на самоопределението е заклеймена с поименна резолюция на Общото събрание на ООН; а приписаните на НАТО агресивни действия обръщат наопаки действителната причинно-следствена връзка.

Възможно е част от изреченото, например прогнозата за политически обрат в западните страни – да е по-скоро да носи мобилизиращо послание, а не толкова да претендира за фактологическа вярност; но юридическата теза около „референдумите“ не е импровизация, а последователна стратегия, налагана без прекъсване от 2022 г. насам. Именно затова адресатът е ключов. Изречена пред онези, които утре ще командват тази война, речта не се обръща към външния свят, а към собствения офицерски корпус – и целта ѝ не е да информира, а напротив – да калибрира паралелна реалност, в която този корпус се очаква да действа.

Руски пропагандатори плашат с ядрен апокалипсис след успешните украински удари по рафинерии.

🇷🇺🔈 След като Украйна нанесе успешни удари срещу редица руски петролни рафинерии, включително в Москва, руският пропагандист Сергей Карнаухов предупреди, че „Западът подготвя война“, и се закле, че ако бъде нападната, страната му ще „изпепели всяка страна, произволен брой страни“.

Докато Украйна бележи нови успехи във войната с връщане на територии, удари по петролни рафинерии и разбиване на руската военна логистика, пропагандистите на Кремъл използваха момента, за да представят атаките като доказателство за своите твърдения, че Украйна е агресорът, подстрекаван от Запада, като един от тях отправи зловещо предупреждение за ядрената мощ на Москва.

„Хората често ме питат: И така, какво следва? Е, ще ви кажа какво следва. Те ще ни довършат. Да, целият свят подготвя война срещу Русия“, заяви известният руски политолог, блогър и пропагандист в своето предаване „Лабиринтът на Карнаухов“ по държавната телевизия.

Карнаухов добави, че неговият анализ се базира на съобщения от ветерани от армията, публикувани в неговия канал в Telegram. „Трябва да разберем какво се случва и трезво да си дадем сметка: ние сме ядрена държава, ще изпепелим всяка страна, произволен брой страни, ако те застрашат нашето съществуване.“

„Затова в близко бъдеще Въоръжените сили на Украйна ще опитат да атакуват в най-неочаквани направления, където вече са съсредоточени над 12 000 бойци, над 250 разчета на дронове, тежко въоръжение и бронирана техника. Ние се подготвяме. Те се подготвят. Съмненията за бъдеща война стават все по-малко“, твърди той.

„Украйна действа като таран: колкото повече пробиви създава, толкова по-лесно ще бъде за Запада да осъществи своя „Drang nach Osten“. (източен удар – бел.ред)“, продължи Карнаухов.

„Ако някой се съмнява в това, то във фигурата на Путин, който се кръсти и прекланя глава пред икона, трябва да виждате не само добър християнин, но и християнин, благословен да взема дори и трудни, апокалиптични решения спрямо терористите“, заяви още водещият, с което завърши епизода на предаването си.

Украинският президент Володимир Зеленски обяви, че въоръжените сили на страната са си възвърнали близо 600 кв.км. територия от руска окупация от началото на годината, което отбелязва един от големите успехи за Украйна от години насам. През последните няколко месеца тя нанесе последователни удари срещу обекти на руската петролна индустрия с цел да намали приходите, които Кремъл инвестира в пълномащабната си война и да накара руснаците да усетят последиците от нея. Ударите стреснаха една част от населението, съдейки по видеа в социалните мрежи, публикувани от объркани и понякога уплашени руски граждани.

С години Европа и САЩ забраняваха на Киев да нанася удари срещу цели на руска територия с предоставени от западните му партньори оръжия, но сега украинската индустрия разработи свои собствени оръжия с голям обсег, които използва, за да спечели позиции.

Реакции в ефира на руските медии до голяма степен липсват, тъй като се опитват да омаловажат значението на системните украински удари по петролните рафинерии. Основните държавни тв канали вече омаловажиха украинския удар с дронове срещу Москва. „Первий канал“, „Россия 1“ и НТВ не излъчиха пълни репортажи за него в сутрешните си новинарски емисии, а цитираха единствено официални коментари от кмета на Москва Сергей Собянин и губернатора на региона Андрей Воробьов.

До следобед „Первий канал“ и НТВ свалиха темата, докато „Россия 1“ продължи да повтаря изявленията на официалните лица, сред които съобщените данни за ранени. Част от прокремълските вестници съобщиха за атаката, а част от тях похвалиха работата на средствата за противовъздушна отбрана, докато в същото време посочиха, че ударът показва нуждата от допълнително укрепване на въздушния щит около столицата.

Атаката, в която участваха десетки ударни дронове, беше извършена часове след като украинският президент Володимир Зеленски заяви, че е провел „важен координационен разговор“ с държавните глави на Франция и САЩ, от които е получил ключови обещания за по-нататъшна подкрепа от срещата на върха на Г7, която беше проведена по-рано тази седмица.

„Ако Украйна ще гори, вашата Москва също ще гори“, заяви Зеленски, който определи нападението като част от усилията на Киев да принуди руския президент Владимир Путин да седне на масата за преговори. „Време е да се сложи край на агресията, време е да се сложи край на тази война.“

„Тяхното действие ще доведе до нашето противодействие и нанасяне на по-сурови удари с още по-мощни оръжия“, заяви от своя страна Вячеслав Володин, председател на долната камара на Държавната дума на Руската федерация.

Документ без оръжие: Какво наистина разсекрети Габард за биолабораториите в Украйна?

🇺🇸 Броени дни преди да напусне поста си, директорът на Националното разузнаване на САЩ Тулси Габард разсекрети пакет от документи, поднесени като доказателство за скрита мрежа от лаборатории с около 120 обекта в 30 държави, 40 от които в Украйна, финансирани с близо 200 млн долара от 2005 г. насам.

Сред тях e обект в Одеса, описан като място, в което се съхраняват патогени, наследени от съветската програма за биологично оръжие. Часове по-късно руски издания приписаха на разсекретяването твърдения, каквито то не съдържа: че Пентагонът поддържа програма за биологично оръжие в Украйна, а лабораторията в Одеса е била „място за съхранение“ на такова.

Ако свалите опаковката обаче, вътре стои една програма отпреди две десетилетия – подробно документирана изчерпателно одитирана и многократно разглеждана от международни институции. Действително новото тук е следното: директорът на националното разузнаване на САЩ преразказва, при това с речника на Кремъл, един casus belli, който международният механизъм вече разгледа и отхвърли като неистина. Затова и залогът на този епизод е свързан недотолкова с конкретните лаборатории, колкото с въпроса кой владее значението на думата „дезинформация“.

Струва си да започнем с онова, което документите наистина казват, защото именно тук границата между факт и митология е най-бледа. Разсекретеният масив изброява лаборатории в Харков, Днипро, Лвив, Виница, Чернигов и Одеса; описва съхранявани или изследвани щамове на антракс, туларемия, туберкулоза, африканска чума по свинете, нюкасълска болест, MERS, SARS, марбургска и еболска треска, треска Ласа, чума и т.н. и отбелязва, че част от обектите притежават трето ниво на биологична защита (BSL-3) – второто по строгост в света, обичайно за работа със силно вирулентни патогени. Това е внушителен и на пръв поглед тревожен списък. Но същият този материал, каквото признание прави симпатизиращата на Габард американска преса, „не предоставя директно доказателство, че обектите развиват офанзивно биологично оръжие“ – цитатът е на Newsweek и тя е решаваща. Документите потвърждават наличието на мрежата, но не пресичат границата с доказване на оръжейна дейност. А съществуването на мрежата никога не е било тайна.

За да стане ясно защо, е необходимо да се върнем към генеалогията на самата програма, защото само тя може да разтвори мита отвътре. Когато Съветският съюз се разпада през 1991 г. оставя след себе си не просто ядрен арсенал, разпилян между 4 нови държави, но и нещо много по-трудно за проследяване, опазване и съхранение. „Биопрепарат“ – прикрит гигантски цивилен комплекс, където десетки хиляди съветски учени работиха с бойни щамове на антракс, чума и едра шарка в индустриален мащаб. Краят на „Империята на злото“, както я определи Рейгън, остави независимите републики с три неща, които всеки режим за неразпространение разпознава като кошмар: колекции от изключително опасни патогени, занемарени и зле охранявани; институти без финансиране; и армия от безработни специалисти в производството на оръжие, чието ноу-хау е изкусително изгодно за всеки, готов да плати.

Вашингтон отговаря с програмата „Нън-Лугар – Съвместно намаляване на заплахата“ (Nunn–Lugar Cooperative Threat Reduction), кръстена на сенаторите Сам Нън и Ричард Лугар, чиято идея е съвсем проста и праволинейна: вместо да остави това наследство на произвола на съдбата и то да попадне на черния пазар, САЩ ще платят да се консолидира, обезопаси и постави под надзор, а учените ще се пренасочат към мирна работа. Програмата за намаляване на биологичната заплаха (BTRP) е именно биологичното рамо на механизма, което се разширява до Украйна със споразумение от 2005 г. между Пентагона и Министерство на здравеопазването, както съобщава по това време Arms Control Association (ACA).

Тук се крие най-неудобният за конспирацията факт: всяка отделна улика, която тя сочи като доказателство за злодеяние, в действителност е подпис на програма за неразпространение, което е обратното на въоръжаване. Американски пари в украински лаборатории? Това е смисълът на „Нън-Лугар“ – донорът плаща, реципиентът владее. И наистина – обектите са собственост на украинската държава (на министерствата на земеделието и здравеопазването), обслужват се от украински персонал и Пентагонът никога не е поемал нито собственост, нито оперативен контрол върху тях. Опасни патогени в трезора? Обезопасяване на щамовете, наследени от съветската програма, е буквалната задача на BTRP – тяхното присъствие е причината за съществуване на тази програма и нищо повече. Това важи с особена сила за Одеса: документите описват съхраняването на патогени, „произхождащи от съветската програма за биологично оръжие“ – т.е. онова наследство, чието обезопасяване доведе до изграждането на целия механизъм. Подмяната на „съхранява наследени съветски проби“ с „място за съхранение на биологично оръжие“, извършена от СВ ТВ, не е репортаж, а манипулация, която подменя стария съветски арсенал с въображаем американски.

Към това се добавя и една епидемиологична баналност, която списъкът с патогени крие зад своята привидна зловещост. Антраксът, туларемията и чумата са ендемични за черноморско-степния пояс – те се срещат често в природата по тези географски ширини от столетия и всяка сериозна система за обществено здраве е длъжна да ги следи. Чумата по свинете и нюкасълската болест изобщо не са заплаха за хората – те са ветеринарни бичове, които всяко министерство на земеделието наблюдава, за да защити животновъдството; не случайно резултатите на украинската мрежа включват мониторинг на разпространението на COVID-19 и борбата с африканската чума по свинете. А обозначението BSL-3, поднасяно като самостоятелна улика, значи единствено, че лабораторията притежава подходящо ниво на защита за вирулентни патогени – то описва строгостта на сейфа, а не престъпен замисъл на онзи, който го използва. Агенция за намаляване на заплахата от въоръжения (DTRA) изрично обяви, че BTRP не финансира нито изследвания от типа „печалба на функция“ (gain-of-function), нито опити върху хора, което прави особено показателно, че Габард обвърза разсекретяването с обещание да се спре „опасното gain-of-function изследване“: реторична сглобка на два сюжета, които нямат допирна точка, в едно общо внушение.

Целият този наратив вече беше подложен на проверка и не издържа. Вълната от 2022 г. се роди от комбинация между няколко полуистини: архивиране на информационна страница на посолството на САЩ в Киев в самото навечерие на инвазията, представено като „заличаване на улики“, както и показания на заместник-държавния секретар Виктория Нюланд пред Сената на САЩ на 8 март 2022 г., в които тя призна, че „Украйна разполага със съоръжения за биологични изследвания“ и изрази тревога те да не бъдат превзети от руските сили – изречение, изтръгнато от контекста и преобразувано в самопризнание, въпреки че същата позиция настояваше, че САЩ не притежават и не контролират биологични лаборатории в страната. Именно върху тази основа стъпи Москва, за да изгради официална кампания, чиито все по-екзотични твърдения – за биологично оръжие, което се разнася от обучени прелетни птици и заразени прилепи – днес звучат като пародия, но по онова време съвсем сериозно бяха въведени в дневния ред на международните институции. На 29 юни 2022 г. Руската федерация задейства член V от Конвенцията за забрана на биологични оръжия и обяви, че иска официална консултативна среща, Тя беше проведена в Женева през септември 2022 г. и завърши, без нито една друга страна да потвърди руските твърдения. Москва пренесе същото досие в Съвета за сигурност на ООН, където нейното искане за съставяне на анкетна комисия пропадна – в подкрепа гласуваха единствено Русия и Китай. С други думи, онзи многостранен механизъм, създаден да разглежда такива обвинения, ги разгледа и не намери основание.

С оглед на това разсекретяването на Габард допуска два различни прочита, които е редно да изложим, защото и двата стъпват върху едни и същи документи. Първият, който идва от нейните поддръжници, гласи, че опасения, заклеймявани като „руска пропаганда“ в продължение на цели 4 години, най-сетне получават потвърждение и то не от когото и да било, а от директорът на националното разузнаване на САЩ – мрежата е реална, както са реални и патогените, а етикетът „дезинформация“ се използва за задушаване на легитимния дебат. Вторият, този на критиците ѝ, посочва, че шефът на разузнаването на държава като САЩ възпроизвежда казуса на един от основните ѝ геополитически противници, при това в навечерието на своето оттегляне от поста, обличайки в езика на сензацията факти, публично известни от години, без да добави липсващото звено – доказателство за програма за настъпателни биологични оръжия. Кое от двете тежи повече, читателят може да прецени сам; но фактологията налага едно ограничение и върху двата прочита: документите доказват, че лаборатории има и че там има опасни патогени – нещо, което никой сериозен наблюдател не е оспорвал – докато през същото време няма никакви сведения, че там се създава оръжие. Представянето на конкретни доказателства е задължение на автора на едно твърдение. Както можете да се досетите, до момента такива няма – няма да има.

Именно тук историята придобива български отенък и то не като маловажен детайл, а като учебникарски пример за това как глобалният наратив намира местна почва. България е сред езиковите пространства, в които руската конспирация за украинските лаборатории успя да плъзне най-агресивно. Проучвания на DFRLab и ActiveFence нареждат българския сред езиците, на които кампанията е целенасочено усилвана. Почвата е подготвена още през пандемията: годините на COVID-19 оставиха широко обществено недоверие към обществени институции, ваксини и „официална версия“, а същите канали, които отричаха ваксините, в следващия момент прегърнаха и лабораториите – двата сюжета споделят една и съща граматика на скритата лаборатория и пъкленото зло. Това недоверие стана основа за онова, което Радио Свободна Европа нарече „сайтове гъби“ – мрежа от страници за новини, заливащи българското информационно пространство с готов проруски  наратив. В центъра на родната версия стои разследващата журналистка Диляна Гайтанджиева, чиито материали – от оръжейните доставки за Сирия до украинските лаборатории – звучат изцяло в унисон с тезите на Кремъл и за която Свободна Европа твърди, че работи с Главно разузнавателно управление (ГРУ).

Анализ на Factcheck.bg и Mediapool от април 2022 г. откри, че сред най-активните глашатаи на дезинформация за биолаборатории в родното онлайн пространство е страницата „Без лого“, която се появява 3 пъти, с над 16 000 интеракции, и многократно споделя публикации именно на Гайтанджиева. А родната политическа реалност, в частност проруската реторика на „Възраждане“, БСП и други политически субекти, осигури на тези твърдения не маргинална, а парламентарна сцена. Затова в България новината от вчера няма да бъде прочетена критично, а ще бъде поднесена като триумфално „нали ви казахме“, при това с авторитета на американското разузнаване зад гърба си, въпреки че документите не казват онова, което им се приписва, а напротив – точно обратното.

И именно тъкмо се крие дълбокият геополитически урок. При един трезвен прочит, историята на украинските лаборатории е разказ за успеха – за това как опасното наследство на една рухнала империя беше обезопасено, вместо да изтече на черния пазар и да попадне в ръцете на мрачни субекти. Но същата тази история притежава всички повърхностни белези на конспирация: чужди пари, опасни патогени, военно ведомство и не на последно място – секретност. Асиметрията между двете е жестока – зловещото заглавие се чете за секунди и моментално попива в съзнанието на масовия зрител, а продължаващите две десетилетия усилия по обезвреждане, изискват търпението, необходимо за прочитане на текст от няколко хиляди думи, което в онлайн средата на днешния ден е истинска рядкост. Когато все още действащ директор на Националното разузнаване на САЩ възприеме тезата на противника, ерозията очевидно не засяга само конкретния факт, а подкопава самата дума „дезинформация“ като епистемична инстанция, защото отсега нататък всяко нейно произнасяне може и ще бъде посрещнато с „те и за лабораториите така казваха“.

Това е големият успех за Кремъл – не доказателството, което така или иначе не съществува, а разколебаването на способността на обещството да различи доказаното от внушението, обективната истина от лъжата. И все пак почтеността изисква да се удържи и обратната крайност: от факта, че Кремъл лъже за оръжейната програма, не следва, че всичко около тези лаборатории е безупречно и прозрачно. Опасни патогени наистина се съхраняват близо до фронтова линия; секретността около програмата наистина захрани подозрението; а Конвенцията за биологичните оръжия страда от структурни недостатъци – тя забранява оръжието, но не притежава механизми за проверка, които да го докажат или отхвърлят. Именно този вакуум е големият проблем, който темата изважда наяве – проблем, от който руската пропаганда се възползва по най-успешния начин.