12 държави подписват в Рим Европейската конвенция за правата на човека

🇮🇹⚖️ На 4 ноември 1950 г. представители на 12 държави се срещат в двореца „Барберини“ в Рим, за да подпишат Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Този договор превръща част от правата, провъзгласени от Всеобщата декларация, в международни задължения, поставяйки тяхното спазване под наднационален контрол. Подписите си слагат Белгия, Дания, Франция, Западна Германия, Исландия, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Турция и Обединеното кралство. Съгласието обаче има цена, записана в самия текст: всяко правителство решава поотделно дали гражданинът може да подаде жалба срещу собствената си държава и дали тя ще се подчини на съд. Свободните избори изобщо липсват.

Още преамбюлът представя договора само като начало, но не и като завършек. Правителствата обявяват, че са решени „да предприемат първите стъпки за колективното гарантиране на някои от правата, посочени във Всеобщата декларация“, провъзгласени като резолюция без задължителна сила от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Думата „някои“ не е стилистична предпазливост. От дългия списък на правата в декларацията договорът от Рим включва класическите граждански свободи: правото на живот, забраната за изтезания и робство, правото на свобода и на справедлив процес, неприкосновеността на личния живот, свободата на мисълта, словото и сдружаването. Социалните и икономически права остават извън договора.

Най-видимата липса са изборите. Конгресът в Хага, където през май 1948 г. европейските политици искат харта на правата на човека, настоява тя да гарантира и правото да се създава политическа опозиция, а за прилагането ѝ да отговаря съд със съответните правомощия. Текстът от Рим обаче не задължава страните да провеждат свободни избори. Задължението ще се появи чак в Допълнителния протокол, подписан на 20 март 1952 г. в Париж, заедно с правото на собственост и това на образование.

Още по-дълбок е компромисът в механизма за защита на правата. Конвенцията създава две институции: Европейска комисия по правата на човека и Европейски съд по правата на човека. Достъпът на граждани до тях обаче зависи от доброволното съгласие на държавата му. Комисията може да разгледа жалба на дадено лице само срещу държава, която изрично е заявила, че признава това право. Съдът може да вземе решение по дело срещу държава само ако тя е приела юрисдикцията му за задължителна. Държава, която подпише и ратифицира, но не направи нито едно от двете заявления, остава задължена да спазва правата, но не може да бъде подадена индивидуална жалба срещу нея, нито да бъде заведено дело пред съда. Отворена остава само междудържавната жалба: една договаряща страна може да сезира Комисията срещу друга.

Бави се и влизането в сила. За него са нужни 10 ратификации. Обединеното кралство ратифицира първа, на 8 март 1951 г. Десетата ратификация ще бъде депозирана цели две години и половина след това. Франция, която подписва в Рим и на чиято територия, в Страсбург, ще заседава съдът, ще се обвърже окончателно едва след почти четвърт век.

Пътят от компромиса в Рим до днешната система минава през следните етапи:

• 28 ноември 1950 – Гърция и Швеция също се подписват под договора. Подписалите стават 14.
• 20 март 1952 – В Париж се подписва Допълнителният протокол, който добавя правото на собственост, на образование и задължението за свободни избори с тайно гласуване на разумни интервали.
• 3 септември 1953 – Люксембург депозира ратификация № 10 и конвенцията влиза в сила.
• 18 май 1954 – Създава се Европейската комисия по правата на човека. Влиза в сила Допълнителният протокол.
• 5 юли 1955 – Комисията започва да приема индивидуални жалби. Белгия и Западна Германия правят своите заявления за признаване на това право същия ден.
• 21 януари 1959 – Консултативната асамблея на Съвета на Европа избира първите 15 съдии на Европейския съд по правата на човека.
• 20 април 1959 – Съдът се открива тържествено в Страсбург. През септември същата година за негов председател е избран лорд Арнолд Макнеър, а за заместник-председател – Рене Касен.
• 14 ноември 1960 – Съдът постановява първото си решение, по делото „Лоулес срещу Ирландия“.
• 12 декември 1969 – Военната хунта в Атина напуска Съвета на Европа. Дотогава Дания, Норвегия, Швеция и Нидерландия са подали жалби срещу нея пред Комисията, която е установила изтезания. Денонсирането на конвенцията влиза в сила на 13 юни 1970 г.
• 3 май 1974 – Франция ратифицира текста от Рим, последна от 12-те държави, които са го подписали на 4 ноември 1950 г.
• 28 ноември 1974 – След падането на хунтата Гърция се връща към договора, който ратифицира още веднъж.
• 2 октомври 1981 – Франция признава правото на индивидуална жалба срещу себе си, при това за срок от 5 години.
• 7 септември 1992 – България ратифицира договора, подписан от нея на 7 май същата година.
• 1 ноември 1998 – С Протокол №11 Комисията и старият съд отстъпват място на един постоянен съд в Страсбург. Жалбата на гражданина вече не зависи от заявление на държавата му.
• 1 август 2021 – Влиза в сила Протокол №15, който вписва в преамбюла принципа на субсидиарност и свободата на преценка на държавите.
• 16 септември 2022 – Шест месеца след изключването ѝ от Съвета на Европа заради военната агресия срещу Украйна Русия престава да е страна по конвенцията. Съдът запазва компетентност по жалбите срещу нея за нарушения отпреди тази дата.
• 15 май 2026 – В Кишинев външните министри на 46-те държави от Съвета на Европа приемат с консенсус политическа декларация за конвенцията и миграцията.

Хронологията показва как изборът, който през 1950 г. е оставен на държавите, постепенно им се отнема. Франция чака 7 години след ратификацията, преди да допусне гражданите си до Страсбург, и дори тогава приема това право само за срок от 5 години. Протокол №11 премахва тази възможност за всички. От 1998 г. ратифицирането на конвенцията значи съгласие гражданите да осъждат страната, без да може да оттегли своето съгласие с изтичане на срок или неподновяване на заявление. Двата случая с излизане от системата засягат режими в открит конфликт с нейните норми: Гърция при хунтата напуска, преди изобщо Комитетът на министрите да гласува по делото за изтезанията, а Руската федерация е изключена от Съвета на Европа заради агресивната си война срещу Украйна.

Веднъж вече текстът е претърпял промени, за да отрази по-ясно ролята на страните. Протокол №15, открит за подписване на 24 юни 2013 г. допълва към преамбюла изречение, че държавите „съобразно принципа на субсидиарност носят основната отговорност да гарантират правата и свободите, определени в конвенцията и протоколите към нея, като се ползват със свобода на преценка, която подлежи на надзорна юрисдикция на Европейския съд по правата на човека“. Тази промяна следва процедурата за изменение на договора: протоколът влиза в сила едва след като всяка страна го ратифицира, т.е. 8 години по-късно.

Декларацията от Кишинев не минава по този път. В нейната основа е отворено писмо на Италия и Дания от май 2025 г. с подкрепата на още 7 държави от ЕС, според което практиката на Съда поставя „твърде много рестрикции пред възможността на държавите да решат кого да експулсират от собствената си територия“. Дискусии по самия текст започват на неформална министерска конференция в Страсбург през декември 2025 г. свикана по инициатива на генералния секретар Ален Берсе.

Приетият документ не променя нито един член, а единствено показва на Съда как правителствата искат да се тълкува текстът. Той потвърждава техния ангажимент към конвенцията и подкрепата за независимостта му. В същото време подчертава неоспоримото суверенно право на държавите да контролират влизането и пребиваването на чужденци на своя територия. Отделни раздели са посветени на член 3, който забранява изтезанията и нечовешкото отношение, и на член 8, който защитава личния и семейния живот. На тези два члена се позовават хората, оспорващи експулсирането си. Според Agence Europe по темата за нечовешко отношение декларацията въвежда преценка за „минималната степен на тежест“. С тази преценка по-ниско качество на здравеопазване в страната, в която човекът се връща, не би трябвало да спира експулсирането. Прилагането на чл. 8 документът оставя на национални власти, тъй като според него те могат да преценят обстоятелствата по-добре от международен съд. Документът разглежда още използването на миграцията като оръжие от враждебни сили, масовите пристигания и т.нар. центрове за връщане на мигранти.

Още преди срещата комисия на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа призовава държавите да запазят целостта на системата. Берсе нарича приетия текст „много силен и много добре дошъл сигнал за твърда подкрепа за Европейската конвенция за правата на човека и за Съда в Страсбург от всичките 46 наши държави членки“ и казва, че това ще ориентира работата на организацията, националните власти и на съдилищата им. Прочитът му има опора: консенсус на 46 правителства за текст, който изрично утвърждава независимостта на Съда, не е отстъпление от системата, а политическата декларация не го обвързва така, както го обвързва протокол, ратифициран от парламентите.

Agence Europe обаче описва същата среща като засилен натиск на държавите над Съда по миграционните дела. Германският юрист Даниел Тим в анализ за фондация „Конрад Аденауер“ тълкува текста като искане Съдът да дава по-голяма тежест на националните интереси в практиката по миграционни дела. Най-остра е оценката във Verfassungsblog. Авторката Лина Софи Мьолер призна, че приетото е по-умерено от предишни политически изявления, но смята, че като дефинират какво значат по същество гаранциите на конвенцията, страните прекрачват граница, която не може да бъде заличена от никаква дипломатическа формулировка. Съдът отговаря сдържано: на 28 септември председателят Матиас Гюйомар заяви пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), че Съдът работи в пълна независимост и тълкува конвенцията, като взима предвид светлината на конкретните обстоятелства по всяко дело.

През 1950 г. държавите пазят свободата си с избора дали да допуснат своите граждани до Страсбург. Днес изборът вече не съществува, а текстът се променя само с протокол, ратифициран от всички. Декларацията от Кишинев, родена от писмото на 9 правителства и приета с консенсус от 46, премества спора от текста към тълкуването, без никоя държава да напуска системата. Първата проверка идва на 24 ноември 2026 г. Тогава Голямото отделение, най-големият съдебен състав в Страсбург, предстои да се произнесе по три дела срещу Полша, Латвия и Литва за връщането на мигранти на границата с Беларус през 2021 и 2022 г. Декларацията съдържа отделен раздел точно за използването на миграцията като оръжие и настоява за конкретният контекст, в който действат властите, да бъде част от общата преценка. Решението ще покаже дали този контекст се превръща в довод за повече свобода на действие на трите държави на границата. В Рим цената на подписа са вратичките в текста. 76 години по-късно текстът остава непокътнат, а спорът е кой и как ще го чете.

Цената на 4 ноември 1956: 70 години от смазването на Унгарската революция

🇷🇺⚔️🇭🇺 Преди 70 години, рано сутринта на 4 ноември 1956 г. съветската армия започва настъпление срещу Будапеща и големите градове на Унгария, за да премаже първата мащабна революция срещу наложения от Москва в Източна Европа, сваляйки правителството на премиера Имре Над. В 5:20 ч. той говори по радио „Кошут“ от студио, обособено в сградата на Парламента. Обръщението трае едва 35 секунди:

„Тук говори Имре Над, председател на Министерския съвет на Унгарската народна република. Днес на разсъмване съветските войски предприеха нападение срещу нашата столица с явното намерение да свалят законното демократично правителство на Унгария. Войските ни водят битка! Правителството е на мястото си. Съобщавам това на народа на страната и световната общественост.“ Обръщението е повторено няколко пъти и прочетено на чужди езици, докато малко след 8 ч. радиото не излъчва последното си съобщение и не замлъква.

Кабинетът не остава дълго на мястото си. Премиерът и група негови сътрудници – философът Дьорд Лукач, министърът Геза Лошонци и вдовицата на екзекутирания през 1949 г. Ласло Райк, намират своето убежище в югославското посолство. В Парламента остава единствено държавният министър Ищван Бибо, който пише последната декларация на законното правителство, докато съветските войски окупират сградата. По радио „Солнок“ още преди изгрев е обявено създаването на Революционно работническо-селско правителство начело с Янош Кадар. Едва три денонощия по-рано, на 1 ноември Кадар е подкрепил в кабинета решението, с което Унгария обявява своя неутралитет и излизането си от Варшавския договор. Скоро след това изчезва от Будапеща, а на 3 ноември се намира в Москва, на заседание на Президиума на ЦК на КПСС.

Оттук нататък сметката за 4 ноември се плаща от унгарския народ в продължение на 35 години. Тази цена включва загиналите и ранените през следващите седмици, бесилките, затворите и емиграцията. Най-дълго народът я плаща с режима, който Кадар ръководи до май 1988 г., и със съветския гарнизон, който ще остане в Унгария чак до лятото на 1991 г.

Надеждата, за която унгарците плащат тази цена, трае едва 13 дни:

• 22–23 октомври: студентите от техническия университет в столицата формулират 16 искания, с което протестът в тяхна подкрепа преминава в открито въстание.
• 24 октомври: Над отново е премиер.
• 25 октомври: Съветски танкове откриват огън по множеството на площад „Кошут“ пред парламента на страната. Оценките за загиналите там варират от 75 до 1000.
• 28 октомври: Обявено е примирие. В следващите дни съветските войски напускат столицата, тайната полиция, известна като „Орган за държавна защита“ (ÁVH) се разпуска. В кабинета влизат политици без комунистически възгледи.
• 1 ноември: По сведения, че нови колони на Червената армия настъпват от източна посока, съветският посланик Юрий Андропов дава уверение на премиера Над, че инвазия просто няма да има. На същия ден телеграфира на генералния секретар на ООН Даг Хамаршелд, че Унгария поддържа неутралитет, като иска защита за това.

Операцията носи кодовото име „Вихър“ и се ръководи от маршал Иван Конев. Петте дивизии, разположени в Унгария преди 23 октомври, са подсилени до 17 дивизии според изследването на Йено Дьоркеи, Александър Киров и Миклош Хорват. Специалната комисия на ООН по унгарския въпрос, чийто доклад е представен през юни 1957 г., възстановява последователността на събитията по часове: в 3:00 ч. танковете на Конев влизат в Пеща от юг по пътя за Шорокшар и от север по пътя за Вац и разделят града на две, преди да е произведен и един изстрел. В 4:25 ч. танкови части в Буда откриват огън по казармите на улица „Будаьорши“. Само в столицата през този ден загиват 135 души.

 Хронологията на последиците показва колко дълго унгарците плащат тази цена:

• 4–11 ноември: Съпротивата продължава в квартал Чепел, в Печ, в планината Мечек и в Сталинварош, днешния Дунайварош; последните огнища угасват на 11 ноември.
• 22 ноември: Над и групата му напускат югославското посолство с писмена гаранция от Кадар за свободно преминаване. Съветските сили ги задържат на излизане и ги откарват в Снагов, Румъния.
• Януари 1957: Централната статистическа служба на Унгария отчита 2652 загинали между 23 октомври и 16 януари, от тях 2045 в Будапеща, и 19 226 ранени.
• Май 1957: Унгария приема с договор постоянното присъствие на съветските войски.
• 16 юни 1958: след таен процес са обесени Имре Над, министърът на отбраната Пал Малетер и журналистът Миклош Гимеш. Телата им са заровени в необозначени гробове в парцел 301 на Новото обществено гробище. Геза Лошонци е починал още преди процеса, в затвора, по време на гладна стачка.
• 16 юни 1989: Над е препогребан с всички почести пред над 200 000 души.
• 19 юни 1991: генерал-лейтенант Виктор Силов, последният съветски войник, разположен в Унгария, напуска страната през граничния пункт при Захон.

По официални данни от 1991 г. съветската страна губи 669 убити и 51 изчезнали. Около 200 000 унгарски граждани са принудени да емигрират: по данни, които цитира „24 часа“, до 185 000 бягат в Австрия и други 20 000 в Югославия. Десетки хиляди са осъдени, хиляди други са интернирани, а броят екзекуци за участие в революцията варира между 220 и 340 в различните източници. Един детайл от разказа за процеса намира място на днешните възпоменания. На 23 октомври 2026 г. на площад „Кошут“ премиерът на страната Петер Мадяр описва последната сутрин на тримата осъдени: „Виждаме ги пред себе си как излизат от килиите си в 5 ч. сутринта [...] виждаме трите дървени греди, чуваме набързо изречената присъда.“

Москва взема решението с ясното съзнание за международната обстановка. На 31 октомври, в деня след британско-френския ултиматум към Египет в разгара на Суецката криза, съветският лидер Никита Хрушчов променя изводите от заседанието, проведено на предния ден, когато Президиумът е обсъждал изтегляне на войските. Според работните бележки от заседанието той казва: „Ако напуснем Унгария, това ще даде голям тласък на американците, англичаните и французите – на империалистите. Ще го възприемат като слабостта ни и ще преминат в настъпление. [...] Към Египет те ще добавят тогава и Унгария.“ Редакторите на сборника с документи от Архив за национална сигурност към Университета „Джордж Вашингтон“ казаха, че Хрушчов се аргументира главно с престижа на империята и рисковете от разцепление в собствената партия. Египет присъства в изказването му като пример за следващото място, от което Москва би отстъпила.

В същите дни Обединеното кралство и Франция водят собствена война в Египет. На 5 ноември британски десантчици превземат летище Гамил в Порт Саид, а френски части дебаркират в Порт Фуад. Президентът Дуайт Айзенхауер, по думите на Britannica бесен от своеволието на съюзниците си, внася призив в ООН за спиране на огъня прекратяване на огъня, а маршал Николай Булганин заплашва Великобритания и Франция в писма от същия ден. Вашингтон вече е изпратил на Москва успокоителен сигнал. На 27 октомври в Далас държавният секретар Джон Фостър Дълес заявява: „Ние не гледаме на тези държави като на потенциални военни съюзници.“ Два дни по-късно той обсъжда с Айзенхауер как да запознае съветското правителство с изявлението на възможно най-високо равнище. На 4 ноември СССР налага вето в Съвета за сигурност на ООН, а Общото събрание, свикано на извънредна сесия, призовава за изтегляне на войските с 50 гласа „за“, 8 „против“ и 15 въздържали се. Правителството на Кадар отказва да допусне наблюдатели на ООН.

Решението за 4 ноември има и българско измерение. През първите дни на ноември Хрушчов и Георгий Маленков информират държавните глави на Румъния, Чехословакия и България за собствения си план за свалянето на Над. В самата България Държавна сигурност отчита последиците в числа. Комисията по досиетата пусна сведения на МВР до премиера Антон Югов от 27 март 1957 г. Според нея през 1956 г. са разкрити 77 младежки нелегални групи с 446 участници. Броят на младежите, въвлечени във „вражеска“ дейност, е почти двойно спрямо 1955 г. Особена дейност службата отчита „по време на Унгарската революция“. Според унгарския седмичник HVG в лагера в Белене са държани и българи, подкрепили революцията.

70 години по-късно паралелът с Украйна не идва от наблюдатели отвън, а от самия Киев. На 23 октомври 2026 г. външният министър Андрий Сибиха пише: „Ценностите и стремежите на Унгарската революция от 1956 г. намират дълбок отклик у украинците днес, когато защитаваме свободата и независимостта си срещу руската агресия.“ Президентът Володимир Зеленски пише: „За съжаление светът тогава не взе силните решения, които бяха нужни, за да им се помогне. Това доведе до още десетилетия тоталитарно управление в голяма част от Европа, което приключи едва с революциите през 80-те години.“ Изявленията идват седмица след срещата на Зеленски с Мадяр в Брюксел на 16 октомври, с която Киев и Будапеща се опитват да поставят ново начало на отношенията след годините на Виктор Орбан.

Годишнината в Будапеща е посветена на неплатената част от сметката. В Деня на национален траур днес, кабинетът на Мадяр прави достъпна за онлайн търсене базата данни Nyitottaktak.hu на Историческия архив на службите за държавна сигурност. В нея са включени около 60 000 имена от мрежата на информаторите, която историците оценяват на 150–160 хиляди души. Мадяр обяснява избора на датата с това, че на този ден революцията е смазана, и казва: „36 години по-късно правим онова, което нито една партия след смяната на режима не направи.“

Така Унгария все още не е преодоляла последиците от днешния ден. Режимът, роден на 4 ноември 1956 г. в ранните часове на деня, се опира не само на танковете на гарнизона, но и на мрежа от информатори, през която според историците са минали 150–160 хил. души. Едва сега 60 000 от имената са достъпни за онлайн проверка от всеки, а не само изследователи. Първият срок, който ще покаже дали Мадяр изпълнява своето обещание, е 25 февруари 2027 г. Дотогава архивът трябва да публикува поетапно близо 10 000 досиета за вербуване. Те ще покажат кой, кога и как е бил привлечен. Донесенията обаче, в които си личи кой за кого е докладвал, остават в работните досиета, а кабинетът няма да ги публикува в интернет, за да защити лични данни на наблюдаваните.

Преди 38 години индийски парашутисти спасяват президента на Малдивите

🇮🇳✈️🇲🇻 Рано сутринта на 4 ноември 1988 г. индийски парашутисти стигат до президента на Малдивите Маумун Абдул Гаюм в столицата Мале и провалят опита за преврат срещу него, започнал предишната сутрин. Преди точно 38 години правителството на островната държава, днес популярна туристическа дестинация, търси помощ от Индия, а по хрониката на Гулбин Султана от Института за отбранителни изследвания и анализи „Манохар Парикар“ (IDSA) в Ню Делхи първите 2 транспортни самолета Ил-76 от ВВС на Индия кацат на летището на съседния остров Хулхуле в 22:00 ч. на 3 ноември. Операцията носи името „Кактус“. Султана я определя като първата бърза стратегическа мисия на индийските ВВС в съседните държави. Анализът ѝ показва и колко голяма роля изиграва късметът.

Нападателите са около 80 бойци от Народната освободителна организация на Тамил Илам (PLOTE), една от въоръжените групировки на тамилските сепаратисти в Шри Ланка. Води ги малдивският бизнесмен Абдула Лутфи. Заедно с още един малдивец той се е присъединил към тях на 29 октомври на плажа Молликулам в Шри Ланка, откъдето групата е отплавала с 2 риболовни траулера. Траулерите влизат в Мале в 4:30 ч. на 3 ноември. Бойците се разделят на няколко групи с различни цели: казармите, резиденцията на президента и дома на заместник-министъра на отбраната. Те пробиват с ракетен снаряд стена на щаба на Националната служба за сигурност (NSS), щурмуват президентския дворец и се опитват да прекъснат водоснабдяването и комуникациите. Служителите на NSS са обучени главно за полицейски задачи, пожарогасене и вътрешна охрана, а службата почти няма средства за отбрана срещу нападение от морето. Въпреки това тя успява да удържи щаба си, докато пристигне помощ. Нападателите разбиват част от телефонната централа, въпреки това тя продължава да работи на резервно захранване и призивите за подкрепа достигат до други държави.

Мале ги изпраща до САЩ, Индия, Пакистан, Шри Ланка, Малайзия и Сингапур. Американските сили в Диего Гарсия са в най-удобна позиция, но Вашингтон отказва, а Шри Ланка държи в готовност отряд командоси от Специалните сили, без да го изпрати. И двете държави очакват намеса от Делхи. Премиерът Раджив Ганди свиква кризисен щаб и решава да се отзове, макар индийските сили в Шри Ланка да са затънали в тежка и критикувана мисия. Пред парламента той обяснява решението така: „След като внимателно обмислихме този призив, почувствахме, че трябва да отговорим положително и да се притечем на помощ на приятелски съсед, изправен пред заплаха за суверенитета и демократичния си ред.“

Подготовката стъпва върху импровизации. В 7:30 ч. на 3 ноември 44-та ескадрила в Агра получава заповед да поддържа 3 транспортни самолета Ил-76 в готовност за излитане до 3 часа, без да е уведомена за целта на мисията. Екипажите сами отгатват накъде ще летят от новините на държавната телевизия „Дурдаршан“. Сведенията за острова и летището идват от туристически пътеводител със снимки, а при инструктаж в Агра индийският посланик в Малдивите, който случайно е в Делхи, забелязва, че летците гледат картата на атола Ган, а не на Хулхуле. Всеки самолет зарежда по 62 тона гориво, за да стигне до Малдивите без междинно презареждане и на връщане да достигне Тривандрум. Предвиденият ескорт от изтребители Mirage 2000 е отменен, а молбата на ескадрилата за опашни оръдия на Ил-76 е отхвърлена. Ръчните гранати се раздават на парашутистите във въздуха.

Ако бунтовниците завземат пистата, резервният план е десант с парашути. Решението е взето в Делхи, без да бъде поискано мнението на частта и без координати на площадката за приземяване. Ивицата суша край пистата е тясна и обградена от море, а на борда има само 65 парашута. По оценката, която дава IDSA, 60–70% от войниците биха се удавили. Командирът на водещия самолет, полковник А. Г. Бевур от ВВС, казва на Султана през 2023 г. „Макар да имаше резервен план за десант с парашути, аз никога не бих избрал десанта.“

Събитията през нощта и следващите дни се развиват така:

• 3 ноември, 18:00 ч. Двата транспортни самолета Ил-76 на „Приятелската формация“ излитат от Агра с 316 военнослужещи от 50-а отделна парашутна бригада. Вторият лети на 1 км зад първия с изгасени навигационни светлини и не съобщава позицията си на контролната точка по пътя. Половин час след излитането BBC вече съобщава, че индийски войски летят към Малдивите.
• 3 ноември, 22:00 ч. Пистата на Хулхуле е неосветена. Светлините се включват за 10 секунди, колкото пилотът да подравни самолета с пистата, а после още един път, когато самолетът е на 200 метра над морето, и изгасват веднага щом колелата докоснат пистата. Самолетът спира в края на пистата.
• 4 ноември, 2:15 ч. – 6-и парашутен батальон, вече овладял летището с кулата за контрол на полетите, се прехвърля към столицата Мале и стига до Гаюм.
• 4 ноември – 4 изтребителя Mirage 2000 прелитат на 150 метра над островите, за да сломят духа на нападателите.
• 6 ноември – Бягащите нападатели се предават в морето на индийски бойни кораби.

Когато индийците стигат до Мале, част от нападателите бягат с търговския кораб PROGRESS LIGHT. Броят им според IDSA е около 60 души, Индия първоначално съобщава за 46 предали, а Службите за сигурност на Малдивите говорят за 65. На борда те държат заложници – 27 души, сред които министърът на транспорта Ахмед Муджутаба и съпругата му. Самолет Ил-38 на индийските ВМС открива кораба, американски военен кораб подава данни за него, а фрегатите INS GODAVARI и INS BETWA го пресрещат. Преговорите на борда на първата фрегата се провалят. Нападателите убиват заложник и двата индийски кораба откриват огън. По думите на официални лица в Делхи, цитирани от Associated Press, преди да се предадат, нападателите са застреляли 4 заложници и са ранили 15. Ранените, сред тях министър Муджутаба, са откарани в болница в Тривандрум. В малдивската столица опитът за преврат отнема живота на най-малко 19 души, от които 8 военнослужещи.

Около 500 парашутисти остават в Мале още 10 дни по молба на Гаюм. Заедно с местните служби започват операция по претърсване на къщите една по една и залавят около 30 бойци с голямо количество оръжие и взривни вещества. Висшият съд на Малдивите осъжда Лутфи на смърт. Гаюм заменя присъдата с доживотен затвор (25 години) и през 2023 г. Лутфи вече е излежал присъдите си.

Оттогава 3 ноември е Денят на победата в Малдивите. Мохамед Муизу печели президентските избори през 2023 г. с кампания под лозунга „Индия вън“. По негово искане Индия се съгласява да замени своите военни, които обслужват 2 хеликоптера и самолет Dornier на островите, с цивилен персонал до 10 май 2024 г. През юли 2025 г. Муизу посреща премиера Нарендра Моди като почетен гост на празненства за 60-годишнината от независимостта, а Индия отпуска на Малдивите кредитна линия от 565 млн. долара. На Деня на победата през ноември 2025 г. обаче Муизу не споменава помощта на Индия, отбелязва местното издание „Адхадху“, макар всеки президент от Гаюм насам да е благодарил на Индия на тази дата. Бившият президент Абдула Ямин пише в X: „Днешният ден е трайно напомняне за подкрепата на съседна Индия за Малдивите.“

Султана откроява като често пренебрегван урок от „Кактус“ онова, което нарича „възприемана асиметрия“. Срещу 316 индийци от първата вълна стоят 80 нападатели, т.е. реалният превес е малък, а шепа въоръжени мъже на пистата би могла да спре кацането. Нападателите обаче не опитват да завземат летището, макар да имат време. В същото време според сведенията, получени в индийската столица, нападателите са 500 добре въоръжени бойци. Затова изводът на IDSA е, че впечатлението за превъзходство е способно да сломи волята на противника без бой. Султана препоръчва това впечатление да се създава съзнателно. Точно това целят на 4 ноември и 4-те изтребителя Mirage 2000 над островите.

Бейрутски седмичник разкрива оръжейните доставки за Иран – 40 години от „Иран–контри“

🇺🇸🚀🇮🇷 Преди точно 40 години, на 3 ноември 1986 г. ливанският седмичник „Аш Шираа“ разкрива, че САЩ извършват тайни продажби на оръжие за Ислямска република Иран и че бившият съветник по националната сигурност Робърт Макфарлейн е бил лично в Техеран. Публикацията излиза ден след като в Бейрут е пуснат на свобода Дейвид Джейкъбсън, директор на болницата към Американския университет, а през следващите няколко дни връзката става ясна: доставките са цената, срещу която САЩ се опитва да откупи заложниците си в Ливан. Вестникът е малък, негов редактор е Хасан Сабра и обикновено го описват като просирийско, но разкритието му отключва скандала, който комисиите на Конгреса ще нарекат криза на доверието в администрацията на Роналд Рейгън.

Скандалът е тежък, защото тайните действия противоречат на публичната политика на администрацията. От ноември 1979 г., когато ирански студенти завземат посолството в Техеран, САЩ поддържат оръжейно ембарго срещу Иран, а от 14 декември 1983 г. водят дипломатическа кампания, операция Staunch, за да убедят съюзниците да не продават оръжие и резервни части на Техеран. На 18 юни 1985 г. Рейгън заявява:

„Америка никога няма да прави отстъпки на терористите, защото това само би насърчило още тероризъм.“ Комисиите на Конгреса по-късно ще обобщят така: „Малко принципи на американската политика са били заявявани толкова категорично от администрацията на Рейгън, колкото отказът да се търгува с терористи или да се продава оръжие на правителството на аятолах Хомейни.“

Въпреки тази публична позиция от лятото на 1985 г. тайно се случва обратното. Заложниците са в ръцете на шиитски групировки в Ливан като „Ислямски джихад“, а сред заложниците е Уилям Бъкли, ръководителят на резидентурата на ЦРУ в Бейрут, отвлечен на 16 март 1984 г. Според Джейкъбсън, който ще разкаже това чак след освобождаването си, Бъкли е починал в плен на 3 юни 1985 г.

Първите доставки минават през Израел. През август 1985 г. в Иран са доставени 96 противотанкови ракети BGM-71 TOW от запасите на Израел, а на 14 септември там е натоварен самолет с още 408. На следващата сутрин той каца в Табриз и същия ден в Бейрут е освободен презвитерианският пастор Бенджамин Уиър. През ноември следва пратка зенитни ракети MIM-23 HAWK, но вместо планираните 80 пристигат само 18. Иранците ги отхвърлят като негодни и сделката се блокира. 17 ракети се връщат в Израел през февруари 1986 г. В началото на 1986 г. Вашингтон поема директно доставките: на 18 и 27 февруари в Иран пристигат две пратки по 500 ракети TOW, този път от американските складове.

На 25 май 1986 г. Макфарлейн, напуснал поста си още през декември 1985 г., каца в Техеран с израелски самолет и фалшиви ирландски паспорти. С него са подполковникът от морската пехота Оливър Норт от Съвета за национална сигурност, Хауърд Тайчър от същия съвет, бившият служител на ЦРУ Джордж Кейв като преводач и израелецът Амирам Нир, съветник на премиера по борбата с тероризма. Групата носи със себе си компоненти за HAWK и очаква да се срещне с висши ирански ръководители и да изведе всички заложници. Не получава нито едното, нито другото и след 4 дни се връща с празни ръце.

Каналът за доставки обаче продължава да действа и събитията през следващите месеци показват точната равносметка, която стои в основата на целия скандал:

• 26 юли 1986: освободен е католическият свещеник Лорънс Дженко.
• 4 август: САЩ изпращат нова пратка резервни части за HAWK.
• 9 септември: в Бейрут е отвлечен Франк Рийд, директор на частно училище; един от новите ирански посредници, доведени същите дни във Вашингтон, признава ролята на Иран в отвличането.
• 12 септември: отвлечен е Джоузеф Чичипио, служител на Американския университет.
• 21 октомври: отвлечен е Едуард Трейси.
• 28 октомври: в Иран пристигат още 500 ракети TOW
• 2 ноември: освободен е Джейкъбсън.

Общо Иран получава 2004 ракети TOW и над 200 резервни части за батареите MIM-23 Hawk, а броят на заложниците не се променя. Комисиите на Конгреса го записват директно: „Въпреки че иранците получиха оръжие, в заложничество останаха точно толкова американци, колкото и преди. Трима бяха освободени, но още трима бяха отвлечени през периода на продажбите.“ Държавният секретар Джордж Шулц, противник на сделката от самото начало, го казва пред комисиите още по-кратко: „Нашите [...] бяха обрани до шушка.“

Освобождаванията следват доставките, но не веднага: Дженко е освободен два месеца след пътуването на Макфарлейн и 5 месеца след последната доставка на ракети. Отвличанията през есента са дело на съвсем друга групировка, но за поне едно от тях има твърдение за участие на Иран. Роднина на втория посредник казва на американците, че той е участвал в отвличането на Рийд, за да окаже „допълнителен натиск“ върху САЩ да изпратят нова пратка. Обяснението на Рейгън е друго: в речта от 4 март 1987 г. той ще настоява, че целта е била установяване на връзка с хората, които „биха могли да поемат ръководството“ след Хомейни. Равносметката на комисиите на Конгреса е по-сурова: инициативата „успя единствено да замени трима американски заложници с други трима“.

Как историята стига до бейрутски седмичник, остава предмет на спорове и до днес. Една от версиите сочи към Мехди Хашеми, близък на аятолах Хусейн Али Монтазери, тогава определен за наследник на Хомейни. Хашеми ръководи бюро за подкрепа на „ислямските освободителни движения“ зад граница и е арестуван през октомври 1986 г. Според тази версия поддръжниците му разгласяват информацията като отговор на ареста му. Другата сочи Дамаск: по оценка в разсекретени материали на ЦРУ сирийският представител в Техеран научава за сделката и Сирия избира финансирания от нея седмичник. Иранските посредници вече са предупредили американските си партньори: на 29 октомври в Майнц съобщават, че радикалите в Иран са отпечатали 5 млн. листовки за посещението на Макфарлейн. Хашеми е екзекутиран през 1987 г.

На 4 ноември председателят на иранския парламент Акбар Хашеми Рафсанджани потвърждава визитата, но представя своя версия, според която пратеникът на САЩ е пристигнал с резервни части, задържан е за пет дни, след което е изгонен. Белият дом отначало отрича. На 13 ноември Рейгън се обръща към нацията и признава, че е разрешил „малки количества отбранителни оръжия и резервни части“, които „лесно биха се побрали в един товарен самолет“. И добавя: „Не сме разменяли – повтарям, не сме разменяли – оръжие или каквото и да било друго срещу заложници и няма да го направим.“

Месец по-рано вече е излязла наяве втората половина на скандала. На 5 октомври 1986 г. сандинисткият режим в Никарагуа сваля товарен самолет C-123, който носи оръжие за контрите, въоръжени бунтовници срещу него. Трима членове на екипажа загиват, а единственият оцелял е американецът Юджийн Хазенфус, който попада в плен. Самолетът е част от мрежата за доставки, изградена от Норт заедно с пенсионирания генерал от ВВС Ричард Секорд в годините, когато поправките „Боланд“ налагат забрана на американските ведомства да предоставят военна помощ на контрите. Съд в Никарагуа изпраща Хазенфус за 30 години в затвора, а президентът Даниел Ортега го помилва на 17 декември.

Двете досиета, Никарагуа и Иран, свързват на 25 ноември. Рейгън и главният прокурор Едуин Мийз свикват пресконференция, на която обявяват, че част от приходите от продажби на оръжие за Ислямска република Иран са пренасочени към контрите. Наследникът на Макфарлейн адмирал Джон Пойндекстър подава оставка, а Норт е освободен от поста си в Съвета за национална сигурност. Разследване установи следните суми: от 16,1 млн. долара печалба от продажбите за Иран поне 3,8 млн. отиват за контрите, а Пойндекстър смята, че са отишли всичките. Останалите пари се разпиляват в мрежата от фирми и сметки, която Секорд и Норт и наричат „Предприятието“ и за която и самият Норт твърди, че не знае как е харчела парите.

Оттук нататък със скандала се заемат разследващите и съдилищата:

• 19 декември 1986: назначен е независимият прокурор Лорънс Уолш.
• 26 февруари 1987: президентската комисия „Тауър“ предава доклада си.
• 4 март 1987: Рейгън в обръщение към нацията: „Преди няколко месеца казах на американския народ, че не съм разменял оръжие срещу заложници. Сърцето и най-добрите ми намерения все още казват, че това е вярно, но фактите и доказателствата ми казват, че не е.“
• 18 ноември 1987: комисиите на Конгреса публикуват доклада си: „Ако президентът не е знаел какво правят съветниците му по националната сигурност, е трябвало да знае.“
• 4 май 1989: съдебни заседатели признават Норт за виновен по 3 обвинения; присъдата е отменена след обжалване през юли 1990 г.
• 7 април 1990: Пойндекстър е признат за виновен по 5 обвинения; Апелативният съд отменя и неговата присъда през ноември 1991 г.
• 4 декември 1991: Тери Андерсън от Associated Press (отвлечен през март 1985 г.) е последният американски заложник в Ливан, излязъл на свобода.
• 24 декември 1992: президентът Джордж Буш-старши помилва шестима, сред тях бившия министър на отбраната Каспър Уайнбъргър, преди процеса му да е започнал.

Уолш повдига обвинения на 14 души, от които 11 са осъдени или признават вина. Окончателният му доклад, предаден на съда на 4 август 1993 г. и публикуван през януари следващата година, не открива достоверни доказателства, че Рейгън е нарушил закон, и не успява да докаже, че е разрешил пренасочването на парите или е знаел за него. Докладът обаче стига до заключение, че с подкрепата си за контрите и с разрешението за продажбите на Иран той „е подготвил почвата за незаконните действия на други“.

40 години след разкритията Вашингтон се опита да обърне логиката от 1986 г. Само ден преди началото на съвместната военна кампания на САЩ и Израел срещу Иран, на 27 февруари 2026 г. държавният секретар Марко Рубио обяви Ислямската република за първия „държавен спонсор на неправомерно задържане“ по новата рамка, при условие че този статут ще бъде отменен, ако американците бъдат освободени. Езикът на жестовете обаче остава: на 15 юли Тръмп обяви, че Техеран е освободил Дена Карари, която според нейния адвокат е била блокирана в страната от декември 2024 г. и благодари за „жеста на добра воля“. Съдебната власт в Иран отрича, че е освободила или разменила затворници. Към 28 октомври 2026 г. поне четирима американци са в ирански затвори или имат забрана да напускат страната, по медийни данни, на които се позовава McCain Institute.

Преди 24 години дрон на ЦРУ поразява автомобил в Йемен

🇺🇸🚀🇾🇪 Преди 24 години, на 3 ноември 2002 г. безпилотен самолет MQ-1 Predator, управляван от ЦРУ, изстрелва ракета AGM-114 Hellfire по автомобил в пустинята на провинция Мариб в Йемен, на 160 км източно от столицата Сана. Шестимата мъже в колата загиват на място. Сред тях е Каид Салим Синан ал Харити, известен и като Абу Али ал Харити, смятан за организатор на атентата срещу разрушителя USS Cole през октомври 2000 г. в пристанището на Аден, при който загиват 17 моряци от ВМС на САЩ. Това е първото известно целево убийство с дрон, извършено от САЩ извън Афганистан: така войната срещу „Ал Кайда“ се пренесе в държава, с която Америка не воюва, без съд, но с изричното съгласие на нейното правителство.

Ударът поставя началото на американските удари с дронове в Йемен и още през първата зима разпалва правния спор, който дълго време ще съпътства ударите. Специалният докладчик на ООН за извънсъдебни, бързи и произволни екзекуции Асма Джахангир пише, че „може да е създаден тревожен прецедент за извънсъдебна екзекуция със съгласието на правителството“. Държавният департамент на САЩ отговаря, че операциите срещу подобни цели се уреждат от правото на въоръжените конфликти и изобщо не влизат в мандата ѝ. Двете позиции са формулирани само за 5 месеца и почти без промяна ще се повтарят и години по-късно.

В колата пътува и Камал Даруиш, американски гражданин, роден в Бъфало през 1973 г. Властите в САЩ го сочат като водач на група младежи от Лакауана край Бъфало, които през пролетта на 2001 г. са минали през тренировъчен лагер на „Ал Кайда“ в Афганистан; 6 от тях са арестувани и обвинени през септември 2002 г. Даруиш не е основната цел на удара. Според Washington Post, отначало не е било известно, че се намира в автомобила, въпреки че ЦРУ е било наясно, че се е завърнал в Йемен. Йеменски официални лица намират до останките паспорт на САЩ, по който го разпознават, а вътре в автомобила – следи от оръжие и взривни вещества. Обществената телевизия PBS описва смъртта му като първия публично известен случай, в който американското правителство убива свой гражданин в преследването на „Ал Кайда“.

Според министъра на вътрешните работи на Йемен, седми човек успява да се измъкне. 10 години по-късно Associated Press съобщава за смъртта на Абдел Рауф Насиб, който оцелява при първия регистриран удар с дрон в Йемен. Насиб загива в друг американски удар на 24 декември 2012 г. в град Рада, провинция Бейда. Смъртта му беше потвърдена пред агенцията от член на семейството.

Пътят до колата минава през йеменските служби. Техен служител по сигурността казва пред CBS, че агенти месеци наред са наблюдавали фермата на ал-Харити и са предавали сведенията на американците. Christian Science Monitor на 12 ноември 2002 г. пише, позовавайки се на официални представители и местни племена в Йемен, че операцията е подготвена от американския посланик в Сана Едмънд Хъл, а дронове, базирани в Джибути, са предавали кадри в реално време от вътрешността на страната. Според служители на службата за контраразузнаване, ал Харити може да е бил открит и по GPS координатите на телефона, който носи.

По думите на официални лица в Йемен операцията е била уговорена като секретна, но тайната не издържа и седмица. На 5 ноември заместник-министърът на отбраната Пол Уулфовиц казва в интервю за CNN: „Това е много успешна тактическа операция и всеки път, когато постигнеш такъв успех, се надяваш не само да си се отървал от някой опасен, но и да си ги принудил да променят тактиката, операциите и процедурите си.“ Официални лица от Йемен протестират, че Уулфовиц и други висши служители са нарушили споразумение за секретност, като са си приписали операцията. Официално Сана признава случилото се едва в писмо до ООН от 17 декември: правителството назовава 6 убити и ги свързва с атентата срещу USS Cole и друг такъв срещу френския танкер LIMBURG в Аденския залив през октомври 2002 г. В писмото се твърди, че властите многократно са правили опит да ги задържат и че ако се бяха предали, щяха да получат справедлив процес и защитник.

Още през първите дни ударът е осъден от шведския външен министър Анна Линд. Цитирана от Washington Post, тя заявява: „Дори ако САЩ са направили това със съгласието на йеменското правителство, това пак е екзекуция без съд, която нарушава правата на човека. Ако САЩ са извършили нападението без разрешение на Йемен, въпросът е още по-сериозен. Тогава това би било незаконна употреба на сила.“ Думите ѝ влизат в справка на Държавния департамент по актуални въпроси на външната политика.

На 15 ноември Джахангир изпраща писма до правителствата на САЩ и Йемен. В доклада си до Комисията по правата на човека от 13 януари 2003 г. тя нарича случилото се в Мариб „наистина тревожно развитие“ и заключава, че „нападението в Йемен е явен случай на извънсъдебно убийство“.

Вашингтон отговаря през април 2003 г. с депеша за мисията си в Женева. Правителството не коментира конкретните твърдения и тяхната точност. То отхвърля самата идея, че военни операции срещу вражески бойци могат да са „извънсъдебни екзекуции със съгласието на правителства“, и пише, че такива операции се уреждат „от международното право на въоръжените конфликти“. Обосновката се позовава на резолюция 1368 на Съвета за сигурност на ООН и решение от 2 октомври 2001 г. на Северноатлантическия съвет, че атаките от 11 септември 2021 г. попадат под член 5 на НАТО. Позовава се и на военната заповед на Джордж Буш-младши от 13 ноември същата година, според която атаките на „Ал-Кайда“ са довели до състояние на въоръжен конфликт.

Съгласието на държавата домакин и войната с „Ал-Кайда“, която не спира на афганистанската граница, ще носят и по-късните удари. Те стоят в основата и на т.нар. бяла книга – правния анализ на Министерството на правосъдието на САЩ, чиято чернова е датирана 8 ноември 2011 г. NBC го публикува окончателна версия през февруари 2013 г. В него се приема, че САЩ се наират във въоръжен конфликт с „Ал-Кайда“ и свързани с нея сили. Според документа суверенитетът на чуждата държава не е пречка за удар, ако правителството ѝ е дало съгласие или ако тя не може или не иска да отстрани заплахата. Самата логика не се ражда в Мариб: депешата от 2003 г. я извежда от документите от есента на 2001 г. Пустинната провинция на Йемен обаче се превръща в първото място, където тази логика отнема човешки живот далеч от Афганистан, и случаят, по който специален докладчик на ООН я оспорва писмено.

След този случай Вашингтон не нанася нови удари в Йемен в продъление на 7 години. Три отделни епизода ще превърнат прецедента в кампания:

• 17 декември 2009 г. – крилати ракети BGM-109 Tomahawk поразяват предполагаем тренировъчен лагер на „Ал-Кайда“ в ал Маджала, провинция Абян. Правителството на Йемен твърди, че ударът е изцяло негов, а Amnesty International го свързва със САЩ по останките от ракетите и съобщава за 55 убити, от които 14 предполагаеми бойци, според данни на местните власти.
• 5 май 2011 г. – удар с дрон е насочен по родения в САЩ проповедник Анвар ал Аулаки, който оцелява.
• 30 септември 2011 г. – дрон ликвидира ал-Аулаки в първия известен случай от Гражданската война насам, в който американското правителство избира за цел и убива свой гражданин.

По бройката на New America от 2002 г. насам САЩ са ликвидирали над 1000 души в Йемен при операции за борба с тероризма. Правният спор, който през 2002 г. Анна Линд и Асма Джахангир отварят, дава думите и на по-късните спорове: правозащитниците говорят за извънсъдебни убийства, разрешени от правителства, Вашингтон – за въоръжен конфликт с „Ал-Кайда“, който не спира на афганистанската граница. Девет години по-късно, в годината, когато загива ал-Аулаки, юристи на администрацията вече правят обосновка не дали може да се стреля извън бойното поле, а при какви условия целта може да бъде и американски гражданин. Онова, което през зимата на 2003 г. Джахангир нарича прецедент, вече се е превърнало в практика.

📽️ Видео: Удар с дрон MQ-9 Reaper и ракета Hellfire в Кабул в последните дни на изтеглянето от Афганистан на 29 август 2021 г. Целта е бял автомобил в двор. Вместо член на Ислямска държава-провинция Хорасан загива Земари Ахмади, служител на американска хуманитарна организация, и още 9 души от семейството му. Пентагонът първо защитава удара, после го нарича „трагична грешка“.

Преди 20 години Литвиненко изпива полоний с чая си в Лондон

🇷🇺☢️🇬🇧 Преди 20 години, в следобедните часове на 1 ноември 2006 г. бившият офицер от Федералната служба за сигурност (ФСБ) Александър Литвиненко пие зелен чай в Pine Bar на хотел Millennium в лондонския квартал Мейфеър в компанията на Андрей Луговой и Дмитрий Ковтун. В чайника е сипан полоний-210. Литвиненко се разболява почти веднага и умира на 23 ноември. Британското публично разследване стига до заключение, че двамата са го отровили умишлено – много вероятно по заповед на ФСБ, а операцията е одобрена от нейния директор Николай Патрушев и президента Владимир Путин. Европейският съд по правата на човека смята за отговорна руската държава. Процес няма и 20 години по-късно: Луговой е депутат в Държавната дума, а Ковтун умира в Москва през 2022 г.

Председателят на разследването сър Робърт Оуен представя доклада на 21 януари 2016 г. и в най-важните му заключения пише „сигурен съм“. Сигурен е, че Луговой и Ковтун са сложили полоний-210 в чайника и са знаели, че използват смъртоносна отрова, макар вероятно да не са знаели какво точно е самото вещество. Сигурен е също, че две седмици по-рано са направили първи, неуспешен опит. Луговой и Ковтун отхвърлят обвиненията за участие, а Москва отказва да ги предаде. През 2012 г. Луговой се подлага в Москва на тест с полиграф, проведен от специалист от Обединеното кралство, който го обявява за напълно искрен. Оуен изслушва както специалиста, провел теста, така и независим експерт, намира теста за сериозно опорочен и не му придава никаква доказателствена тежест.

Денят в Мейфеър

Датата не е случайна за семейството. На 1 ноември 2000 г. Литвиненко пристига в Обединеното кралство със своята съпруга Марина и сина си, получава убежище през 2001 г. и става британски гражданин на 13 октомври 2006 г. под три седмици преди срещата в хотела. В сметката за масата в Pine Bar е записано „3 Tea“. Главният барман помни поръчката: зелен чай с лимон и мед, сварен в голям чайник от бял порцелан. По-късно криминалистите измерват най-силното замърсяване с полоний точно на масата, където е седял Литвиненко, и вътре в един от чайниците. На никое друго място, където е бил през този ден, не са открити сравними стойности.

Вечерта Марина приготвя празнична вечеря за шестата годишнина от идването им, първата, откакто имат британско гражданство. Литвиненко яде с апетит и иска да си легнат рано. В ранните часове на 2 ноември започва да повръща и не спира до сутринта. На другия ден е приет в болницата в Барнет, а на 17 ноември е преместен в University College Hospital в центъра на Лондон. В продължение на три седмици лекарите не успяват да поставят диагноза. Едва няколко часа преди неговата смърт изследванията на кръвта и урината показват полоний-210, рядък радиоактивен изотоп, който се получава в ядрен реактор. Литвиненко изпада в безсъзнание на 23 ноември и е обявен за мъртъв в 21:21 ч.

Първият опит

Анализът на косата, събрана в Барнет, показва двукратен прием на полоний, като по-ранната доза е около 100 пъти по-малка от фаталната. Учените не могат да датират с точност първия прием, защото не знаят как облъчването е повлияло на растежа на косата. Една група експерти отнася първия прием до периода 18-23 октомври, а друг анализ го отнася към 14–18 октомври. Оуен сравнява тези оценки с другите доказателства и прави заключение, че първият опит е на 16 октомври 2006 г. на среща в офиса на охранителна компания Erinys на „Гросвенър стрийт“. Луговой и Ковтун кацат на летище Гатуик сутринта на същия ден. Литвиненко повръща и вечерта на 16 октомври, но се възстановява за ден-два.

На 30 октомври, два дни преди срещата в хотела, Ковтун е в Хамбург. Според германски свидетел, известен в доклада като D3, Ковтун го пита дали познава готвач в Лондон, тъй като му трябва човек, който да сложи отрова в храната или питието на Литвиненко. Отровата е много скъпа, казва му Ковтун. Когато свидетелят се пошегува, че е по-лесно Литвиненко да бъде застрелян, Ковтун отвръща: „Трябва да послужи за пример“. Германската полиция не вярва на D3, а британската го смята за достоверен свидетел. Оуен му вярва и вижда в показанията му доказателство, че планът е Литвиненко да бъде убит, а не просто упоен.

Следата към държавата

Оуен базира извода си за поръчителя на няколко групи доказателства. Употребата на полоний, произведен в ядрен реактор, сочи към държавна структура, а не престъпна организация. Отровата може да е дошла от руския комплекс „Авангард“ в Саров, макар това да не може да се твърди със сигурност. Във ФСБ гледат на Литвиненко като на предател. На 17 ноември 1998 г. той излиза с публични обвинения срещу службата на пресконференция в Москва, а в Лондон работи с най-видните противници на Путин и многократно отправя лични нападки към самия него. Луговой е служил в 9-ото управление на КГБ, което охранява висшите руски държавни ръководители, и после в Службата за охрана, която го наследява. Според разследването никога не е бил служител на ФСБ, затова Оуен говори за действия по указание на службата, а не от нейно име. Ковтун казва, че познава Луговой от детството си, а бащите им са работили заедно в Генералния щаб на въоръжените сили на СССР.

Оуен разглежда като част от същата доказателствена верига и поведението на Кремъл след отравянето. През март 2015 г. докато продължават изслушванията на свидетелите, Путин награждава Луговой с медал на ордена „За заслуги пред Отечеството“ II степен. Според Оуен това поведение подсказва известна степен на одобрение на убийството. Изводът, че ФСБ стои зад Луговой, той определя като „силна вероятност“. За Патрушев и Путин пише, че „вероятно“ са одобрили операцията.

Самият Литвиненко сочи Путин още от болничното легло. Изявлението, подписано от него на 21 ноември, е съставено на английски от адвоката му Джордж Мензис. Приятелят му Алекс Голдфарб му го превежда на руски, а Литвиненко иска химикалка и го подписва. На 24 ноември Голдфарб го прочита пред събралите се пред болницата журналисти. Изявлението завършва с лично обръщение към Путин: „Може и да успеете да накарате да замълчи един човек, но воят на протест от целия свят ще отеква, господин Путин, в ушите ви до края на живота ви.“

20 години без процес

Британската прокуратура, публичното разследване и съдът в Страсбург стигат до един и същ извод, а Москва отговаря на всеки от тях с отказ и отрицание:

• 22 май 2007 г. – Британската прокуратура преценява, че доказателствата са достатъчни, за да бъде обвинен Луговой в убийство, и иска от съда в Уестминстър заповед за арест. Русия отказва да го предаде, защото конституцията ѝ забранява екстрадицията на руски граждани.
• 16 юли 2007 г. – Лондон експулсира 4 руски дипломати и ограничава визите за държавни служители на Руската федерация. На 19 юли Москва гони 4 британски дипломати и прекратява сътрудничеството в борбата с тероризма.
• 4 ноември 2011 г. – Прокуратурата иска от съда в Уестминстър заповед за арест и на Ковтун.
• 21 януари 2016 г. – Оуен публикува доклада. Министърът на вътрешните работи Тереза Мей обявява в Камарата на общините, че активите на Луговой и Ковтун са замразени. Говорителят Дмитрий Песков нарича доклада „образец на тънкия британски хумор“ и заплашва, че „подобни квазиразследвания“ могат само „още повече да отровят“ двустранните отношения.
• 4 март 2018 г. – В Солсбъри бившият офицер от Главното разузнавателно управление (ГРУ) Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия са отровени с бойното отровно вещество „Новичок“. Мей споделя пред парламента на 12 март, че е „много вероятно“ Москва да стои зад атаката и напомня: „Русия използва радиологични вещества при варварското си нападение срещу г-н Литвиненко“. На 8 юли от същата отрова умира Дон Стърджис, изложена на нея в Еймсбъри, на около 11 км от Солсбъри.
• 21 септември 2021 г. – Европейският съд по правата на човека приема за установено „извън разумно съмнение“, че Литвиненко е убит от Луговой и Ковтун. Според Страсбург има и силни основания да се приеме, че те са действали по указание или под контрола на руските власти, а руското правителство не прави „никакъв сериозен опит“ нито да изясни фактите, нито да оспори изводите на британските власти. Русия е осъдена да плати на Марина Литвиненко 100 000 евро обезщетение и 22 500 евро разноски. Песков отхвърля решението като необосновано, а Луговой го нарича несправедливо, незаконно и политически мотивирано.
• 4 юни 2022 г. – Ковтун умира в московска болница. Луговой съобщава новината и свързва кончината му с инфекция от коронавирус.
• 4 декември 2025 г. – Докладът на лорд Хюз за смъртта на Дон Стърджис стига по-далеч от доклада на Оуен: операцията срещу Скрипал „трябва да е била разрешена на най-високо равнище“ – от Путин.
• 20 октомври 2026 г. – Луговой, вече първи заместник-председател на комисия по сигурност и борба с корупцията в Държавната дума, представя от трибуната ѝ проекта „Бритлаг“ за престъпленията на британския колониализъм. Проектът включва изложба срещу британското посолство и контакти с Африканския съюз и карибските държави в подкрепа на искания за репарации.

Какво остава

Делото „Литвиненко“ показва колко далеч може да стигне правото без задържан обвиняем. Публичното разследване назовава извършителите с думите „сигурен съм“, а Страсбург счита вината им за доказана „извън разумно съмнение“. Съдиите очертават границата: при извънсъдебно убийство на чужда територия властите на държавата, където е извършено, „могат да направят само толкова“, т.е. да установят конкретни извършители и връзката им с държавата, която стои зад тях. Британското правителство замразява активи, експулсира дипломати и вписва Луговой и Ковтун в международните списъци за издирване. Нито една от тези стъпки не изправя двамата пред наказателен съд, защото и двамата остават в Русия, която не екстрадира своите граждани.

Руската държава не се опитва да докаже нито една алтернативна версия, а Оуен разглежда и отхвърля версиите, появили се по време на разследването, от злополука до самоубийство. Страсбург допуска теоретично и самоволна операция без участието на държавата, но отбелязва, че само Москва може да я докаже. Тя не прави сериозен опит, а Путин награждава човека, когото Лондон търси за убийство. Към ноември 2026 г. британската заповед за арест от май 2007 г. все още не е изпълнена, а единственият жив издирван по делото представя от трибуната на Думата проекти за престъпленията на британския колониализъм.

Невски, Ордата и Западът: историята като довод на Путин за войната

🇷🇺📜 Руският президент Владимир Путин все по-често обяснява войната срещу Украйна с историята от средните векове, а опасната му мания да поправя онова, което смята за исторически неправди в Украйна, тревожи дори хора в Москва, пише британският вестник The Times. „Винаги е мислил трезво. С други думи, не губеше връзка с реалността. Сега не знам“, споделя източник, близък до Кремъл. Материал на кореспондента Марк Бенетс подрежда историческите отклонения на руския президент от последните 6 години и отбелязва, че той често сравнява противопоставянето на Русия със Запада с битките на Александър Невски, княза, който през XIII век разбива шведите.

The Times описва историята като хоби, появило се късно в живота на човека, чийто пръст е на копчето на най-големия ядрен арсенал в света. Собствените думи на Путин показват повече от хоби: в публичните си изказвания той сам свързва епизоди от средните векове с войната и ги представя като ключ към нея. На 3 ноември 2023 г. на среща с Обществената палата навръх Деня на народното единство, Путин разказва, че Невски „е ходил в Ордата, кланял се е на ордските ханове, получавал е ярлик за княжение, и то преди всичко, за да се противопостави ефективно на нашествието на Запада“. Ярликът е грамотата, с която ханът на Златната орда признава руския княз. Невски получава ярлика за великото Владимирско княжество през 1252 г. Ордите „се държаха нагло, жестоко, но не засягаха главното: нашия език, традиции, култура, на които посягаха западните завоеватели“, продължи Путин. После прехвърли разказа към настоящето: „До голяма степен същото се случва и днес“, когато Русия защитава ценностите, историята и езика си, в това число „като помага на нашите братя и сестри в Донбас и в Новорусия“. И завърши: „В това е ключът към днешните събития.“

Княз Александър Невски е едно звено от поредица, в която историческият довод минава от реч в реч, от паметник към учебник и накрая стига до масата за преговори:

• 8 април 2020 – На съвещание с губернаторите Путин увери, че Русия ще победи коронавируса, както е преживяла набези на печенегите и половците, степни тюркски номади от средните векове. Самото сравнение предизвика вълна от подигравки в руските социални мрежи.
• 12 юли 2021 – Кремъл публикува есето на Путин „За историческото единство на руснаци и украинци“. The Times пише, че текстът е прочетен на всеки военнослужещ непосредствено преди самата инвазия и полага идеологически основи на войната.
• 11 септември 2021 – Путин откри мемориал на княз Александър Невски и неговата дружина на брега на Чудското езеро, където според преданието през 1242 г. се провежда битката с Ливонския орден. На церемонията присъства и Владимир Медински, председател на Руското военноисторическо дружество, чиито експедиции са събрали находките за музея към паметника.
• 21 февруари 2022 – Три дни преди нахлуването Путин представи съвременна Украйна като творение на болшевишка Русия, което може да носи името на Ленин. „Той е неин автор и архитект“, заяви той.
• февруари 2024 – В интервюто с Тъкър Карлсън Путин обеща историческа справка от „30 секунди или една минута“ и говори около 20 минути за Рюрик, кръщението на княз Владимир през 988 г. и Богдан Хмелницки. Водещият го прекъсна с въпроса за кой период става дума, защото е изгубил представа къде в историята се намират.
• 16 май 2025 – На преговори в Истанбул Медински, вече начело на руската делегация, се обърна към украинците с думите: „Воювахме с Швеция 21 години. Колко сте готови да воювате вие?“ В ефира на руската държавна телевизия той потвърди аналогията: „Великата северна война с Швеция продължи 21 години.“
• 15 август 2025 – На срещата в Анкъридж Путин изнесе на президента Доналд Тръмп лекция за Рюрик, Ярослав Мъдри и Хмелницки, според неназовани източницин на Financial Times през октомври 2025 г.

Медински пренася разказа от класната стая до масата за преговори. Според The Times бившият министър на културата и председател на Руското военноисторическо дружество води пренаписването на учебниците, така че тяхното съдържание да отговаря на възгледите на Путин. В новите учебници загубата на Тръмп на изборите през 2020 г. е обяснена с изборни измами на Демократическата партия. Медински, който днес е помощник на президента, е и съавтор на единния учебник по история на Русия за 11. клас, представен през 2023 г. Другият съавтор е ректорът на МГИМО Анатолий Торкунов. В третото му издание от 2026 г. добавят срещата в Анкъридж и „положителната роля“ на администрацията на Тръмп в мирните преговори, докато изречението, че САЩ искат да воюват „до последния украинец“, е отпаднало. Това установи през юли РБК при сравнение на новото издание с предишното. Владислав Кононов от президентската администрация нарече промените „рутинна редакция при преиздаване“. Пренаписаният раздел е за съвременността, не за Средновековието, но промените следват дипломацията към съответния момент. Това е най-ясната следа в подкрепа на обратното тълкуване: че поне за най-новата история Кремъл нагажда училищния разказ към текущата си политика, а не обратното.

Украинската дипломация вече оценява руските делегации и по историческите им отклонения. През януари, когато адмирал Игор Костюков, началник на военното разузнаване, водеше руската делегация в Абу Даби, министърът на външните работи Андрий Сибиха отчете „качествена промяна“: „Това са други хора и нямаше лекции по псевдоистория. Разговорите бяха много концентрирани.“ Когато на 13 февруари Кремъл върна Медински начело за кръга в Женева, Сибиха предупреди: „Предишният опит показва, че както винаги ще бъдат прочетени някакви исторически псевдолекции. Украйна няма нужда от това.“

Съобщението, предоставило повод за материала на The Times, обаче е оспорено. Financial Times писа на 27 октомври, позовавайки се на трима души, запознати с разговора, че Путин е посветил по-голямата част от 90-минутния разговор с финландския президент Александър Стуб и норвежкия премиер Йонас Гар Стьоре на славянската история от средните векове. И двамата участници го отричат. „Поискахме от Financial Times да го поправи, защото не е вярно. И ще го поправят, защото ние бяхме в разговора“, каза Стьоре пред VG. Изданието отговори: „Стоим зад журналистиката си.“ Пред финландската обществена телевизия Yle самият Стуб описа сведенията като неверни: Путин е изложил своята версия за събитията след анексията на Крим и войната в Източна Украйна от 2014 г. и преговорите в Истанбул от 2022 г. На страната на Стьоре застана и Юрий Ушаков, помощник на Путин: „Той постъпи правилно. Това е някаква измислена информация. По-точно не информация, а дезинформация. Изобщо не ставаше дума за това.“ The Times посочи възражението на Стьоре и позицията на FT, че вярва на източниците си.

Спорът е дали в разговора изобщо е ставало дума за Средновековието. По версията на двамата държавни глави Путин е изложил виждането си за събитията от 2014 г. насам, т.е. за самия конфликт, а официалното съобщение на Кремъл посочва, че е оценил положението в зоната на конфликта, „като припомни неговите първопричини“. Доводът, че миналото е част от позицията на Кремъл, не зависи от това обаждане. Той стои в изказванията, в които Путин сам пренася далечното минало в днешната война: статията от 2021 г., речта три дни преди нахлуването и най-изрично речта за Невски. Затова историческият довод е неизменна част от съдържанието на тази позиция, а не отклонение от нея.

Преди 85 години Рузвелт обеща на Сталин милиард долара по „Заем-наем“

Тълпи от хора и почетен караул от танкове, посрещащи М. Майски, съветски посланик, и членове на руската военна мисия, които пристигат в танков завод във Великобритания, където е седмичното производство на танкове за Съветския съюз. 📸 Снимка: British Ministry of Information

Камиони Studebaker, Ford и Chevrolet край Москва през 1944 г. Броят на вагоните, доставени на СССР по програмата „Ленд-лийз“ по време на войната, е 428 000 бройки, което е 1,75 пъти броя на произведените в страната вагони - 244 000 вагона. Освен това са доставени 1900 парни локомотива (съветско производство - 446 броя), повече от 11 000 вагона (малко повече от 1000 вагона са произведени в СССР).

Президентът Франклин Д. Рузвелт подписва законопроекта за „Ленд-Лийз“ за предоставяне на помощ на Великобритания, Китай и Гърция.

Сталин благодари за оценката на САЩ на Московската конференция на трите сили и официално приема безлихвен заем от 1 милиард долара от САЩ за заплащане на оръжие и суровини за военните усилия на СССР срещу Нацистка Германия („кървав хитлеризъм“).

🇺🇸🤝🇷🇺 Преди 85 години, на 30 октомври 1941 г., докато германската армия настъпва към Москва, американският президент Франклин Д. Рузвелт предлага на Йосиф Сталин доставки по закона за „Ленд-Лийз“ на стойност до 1 млрд долара. В посланието си той съобщава, че е одобрил доставките на цялото договорено военно оборудване и всички боеприпаси и е наредил те да започнат незабавно и в максимално възможните количества.

Финансирането е безлихвено, с начало на изплащането 5 години след края на войната и срок за погасяване от 10 години. Така договорките от Московската конференция за снабдяването стават конкретен финансов ангажимент към съветската съпротива на операция „Барбароса“. Дълговете по него надживяват Съветския съюз. Договорената през 1972 г. сума от 722 млн. долара така и не е изплатена по график, дългът служи близо 3 десетилетия като лост в търговската политика на Вашингтон, а вноските по него са включени в споразуменията за разсрочване с Парижкия клуб, към който Русия погасява предсрочно целия си дълг през август 2006 г.

Текстът е публикуван в поредицата „Външните отношения на Съединените щати“ (FRUS) на Държавния департамент, но не в своя оригинален вид. Публикуван е преразказ на текста, отпечатан в бюлетина на департамента на 8 ноември 1941 г. Причината е в начина, по който писмото стига до адресата си.

Протоколът и цената му

Законът „Ленд-Лийз“ от 11 март 1941 г. позволява на американския президент да предоставя материали и въоръжение на държави, чиято отбрана е обявена за жизненоважна за отбраната на САЩ. Когато Нацистка Германия напада Съветския съюз на 22 юни, Москва не е сред тях и плаща покупките си сама. По данни на държавния секретар Кордел Хъл от средата на септември Вашингтон вече ѝ е предоставил авансово 90 млн долара: 40 млн от изкупено от Министерство на финансите съветско злато, а останалите с Корпорацията за финансиране на реконструкцията. Съветникът на Рузвелт Хари Хопкинс иска в писмо от 15 октомври да не се споменава, че правителството ще използва „Ленд-Лийз“ за покупките на Москва.

Американската и британската мисия, водени от специалния представител на президента Аверел Хариман и от лорд Бийвърбрук, пристигат в Москва на 28 септември. Протоколът с дата 1 октомври обхваща периода до 1 юли 1942 г. С него САЩ се ангажират да доставят по 200 самолета месечно: 100 бомбардировача и 100 изтребителя, или общо 1800 самолета P-40, A-20 и B-25. Към тях се добавят средно по 250 танка месечно. Артилерията включва 152 зенитни оръдия с калибър 90 мм и 756 противотанкови оръдия с калибър 37 мм, всички с боеприпаси. Експертите изчисляват, че от поисканите суровини на стойност 340 млн долара могат да бъдат доставени количества за 270 млн.

Сумата от 1 млрд долара идва от доклада на Хариман до Рузвелт, датиран 29 октомври, ден преди писмото до Сталин. Хариман оценява програмата на около 1 млрд. долара до следващия юли и пише, че Русия не може да продължи да я финансира сама. Затова препоръчва да бъде разрешено отпускането на средствата по „Ленд-Лийз“ „при първа възможност“. Докладът завършва с убеждението, че Русия „ще продължи да се бие дори при отстъпление“, с препоръка да ѝ се помогне незабавно. Милиардът от 30 октомври е кредитът, който покрива цената на договореното с протокола.

Същият доклад описва и пътя на доставките. Руснаците смятат, че могат да приемат средно около 270 000 тона товари месечно през Архангелск, 224 000 през района на Владивосток и едва 6000 през Персийския залив. Архангелск обикновено замръзва от декември до юни, а единствената жп линия от него минава недалеч от фронта; Владивосток е изложен на японска намеса, а превозът оттам до Москва трае 100 дни.

Седмицата след посланието

Американското посолство вече не се намира в Москва. В дните между 15 и 20 октомври посланик Лорънс Стайнхард е евакуиран в Куйбишев, днешна Самара. Там на 2 ноември той връчва устно предложението на Рузвелт на заместник-народния комисар на външните работи Андрей Вишински, който поисква да му бъде оставен текстът, но посланикът отказва, защото така би изложил на риск сигурността на шифъра на ВМС на САЩ, и вместо това връчва меморандум с внимателно подготвен преразказ.

Сталин отговаря на 4 ноември, без да е виждал оригинала – приема „с искрена благодарност“ безлихвения заем от един милиард долара за заплащане на доставките на въоръжение и суровини „като изключително сериозна подкрепа“ в борбата с общия враг и изразява пълно съгласие с условията, обещавайки да доставя на САЩ наличните суровини. Вишински връчва отговора в Куйбишев малко след 1:00 ч. през нощта срещу 6 ноември. Два часа по-късно той иска разрешение Сталин да използва съдържанието на предложението на САЩ в речта си за годишнината на Октомврийската революция. Държавният департамент дава разрешение по телеграфа.

Вечерта на 6 ноември, на тържественото заседание на Московския съвет, Сталин казва, че след решението на САЩ „да предоставят на Съветския съюз заем в размер на 1 млрд долара“ може „да се каже с увереност, че коалицията на Съединените американски щати, Великобритания и СССР е реално дело, което расте и ще расте в полза на нашето освободително дело“. На 7 ноември съветският повереник Андрей Громико връчва на Рузвелт руския текст на отговора. Президентът казва, че трябва да бъде намерен начин двамата да си разменят точните текстове, без германците да ги узнаят, защото все още се налага кореспонденцията им да се предава в преразказ.

Същия ден Рузвелт се обръща към администратора на програмата Едуард Стетиниъс: „Днес установих, че отбраната на СССР е жизненоважна за отбраната на Съединените щати.“ Той му нарежда да прехвърли незабавно отбранителни материали на СССР, „за да изпълни условията“ на писмото си до Сталин от 30 октомври. Обещанието предшества правното основание за него с една седмица.

Вторият милиард и общото споразумение

До средата на февруари 1942 г. заявките на Москва вече надхвърлят първия милиард. На 13 февруари Рузвелт съобщава това на Сталин и предлага втори милиард при същите условия. Сталин го приема на 20 февруари, но изразява надежда, че в бъдеще страните ще преразгледат финансовите договорки заради крайното напрежение, на което са подложени ресурсите на СССР. На 11 юни 1942 г. Хъл и посланикът на СССР Максим Литвинов подписват във Вашингтон споразумение за принципите на взаимната помощ във войната. До 1945 г. американските доставки за СССР стигат около 10,8 млрд. долара според изчисленията, цитирани от Christian Science Monitor през 1985 г.; „Комерсант“ посочва 10,982 млрд.

Дългът след войната

Разплащането остава за мирно време, а мирното време идва със Студената война. САЩ изчисляват на 2,6 млрд. долара останалите в СССР материали с гражданско предназначение. Съветското правителство първо предлага 170 млн. През октомври 1972 г. в пика на разведряването Вашингтон и Москва се споразумяват за 722 млн. долара, като администрацията на Ричард Никсън упълномощава своите преговарящи да намалят лихвата на разсрочените вноски до 3%. Изплащането трябва да продължи до 2001 г. и зависи също така от изпълнението на търговското споразумение, сключено същата година.

Сделката се проваля заради емиграцията на евреите от СССР. Законът за търговията от 1974 г. обвързва търговските облекчения за СССР с правото на свободна емиграция с поправката „Джаксън–Ваник“. Москва отказва да приеме това условие и двете споразумения рухват. Дотогава СССР е изплатил 48 млн. долара и остават още 674 млн. Законът от 1974 г. съдържа и по-конкретна разпоредба: просрочието по дълга за „Ленд-Лийз“ води до отнемане на режима на най-облагодетелствана нация в търговията.

След разпада на СССР Русия поема задълженията му и през 90-те години договаря разсрочването им чрез няколко споразумения с Парижкия клуб, неформалния кръг на държавите кредитори. Остатъкът от военния дълг не е забравен и през 2000 г. отново става политически въпрос. Според Изследователската служба на Конгреса от около 485 млн. долара дълг от съветско време към САЩ, който подлежи на разсрочване по двустранното споразумение за вноските от 1999 и 2000 г., 155 млн. са от дълга за „Ленд-Лийз“. В средата на юни 2000 г. председателите на комисиите по външна политика в двете камари, сенаторът Джеси Хелмс и конгресменът Бенджамин Гилман, обявяват, че блокират споразумението заради Чечня и подкрепата на Москва за Сърбия. Ако разсрочването не влезе в сила, на 1 юли Русия трябва или да плати, или да загуби търговския си режим. На 30 юни администрацията на Бил Клинтън обявява, че продължава с разсрочването въпреки възраженията им. Мотивът ѝ е, че отказът няма да промени поведението на Русия, ще затрудни изплащането на дълговете и ще създаде проблеми с другите кредитори от клуба.

На 21 август 2006 г. Русия завършва предсрочното изплащане на целия дълг към Парижкия клуб с превод от 23,7 млрд. долара. Радио Свободна Европа отбелязва, че с него завършва официалната дългова история на бившия Съветски съюз. Наличните документи не уточняват каква част от преведената сума се отнася до всеки вид задължение. След това плащане обаче Русия вече няма дълг към клуба, а шест години по-рано споразуменията за разсрочване с него включват и вноските за „Ленд-Лийз“.

Какво остава от модела

Писмото от 30 октомври 1941 г. показва цената на бързината. САЩ обещават оръжие за 1 млрд долара една седмица преди да обявят отбраната на СССР за жизненоважна, по препоръка на мисията на Хариман, която смята продължаването на руската съпротива за въпрос от първостепенно значение и настоява помощта да тръгне веднага. Въпросът за плащането е отложен за след войната, а отложената сметка по-късно става лост в търговската политика. През 1974 г. Конгресът обвързва просрочието ѝ с търговския режим на СССР, а през 2000 г. председателите на двете комисии по външна политика опитват да я използват като средство за натиск заради Чечня. Администрацията на Клинтън преценява, че отказът да се разсрочи дългът няма да промени поведението на Москва, и разсрочва 155-те млн въпреки сериозните възражения. Лостът е реален в Капитолия, но самото правителство на САЩ не очаква той да повлияе на Москва.

Името на закона се връща на 9 май 2022 г. Тогава президентът Джо Байдън подписва закон за „Ленд-Лийз“ в защита на демокрацията в Украйна. Той изтича на 30 септември 2023 г., без по него да бъде доставено нито едно оръжие. Според United24 Media служител на Белия дом обяснява избора с предпочитанието към помощ, която Украйна „няма да трябва да връща по-късно“. През 2022 и 2023 г. помощта минава през други механизми: доставки от наличностите на американската армия по решение на президента, Инициативата за подпомагане на сигурността на Украйна и Програмата за чуждестранно военно финансиране. От лятото на 2025 г. американското оръжие отново стига до Украйна срещу плащане, но по много различна схема: по механизма PURL съюзниците от НАТО го купуват за Киев. Вашингтон взема името от 1941 г., но не и модела на отложено плащане, при който разплащането приключва 65 години по-късно.

65 години от „Цар бомба“ – рекордният взрив, който не беше оръжие

🇷🇺☢️ Преди 65 години, на 30 октомври 1961 г. в 11:32 ч. московско време, над архипелага Нова земя избухва най-силния заряд, който човек някога е взривявал. Специално приспособен бомбардировач Ту-95В пуска термоядрено изделие, станало известно като „Цар бомба“, с маса около 25 тона. То се спуска с парашут, за да даде време на самолета да се отдалечи на безопасно разстояние, и избухва на 4 км над целта с мощност от 50 мегатона тротилов еквивалент. Част от западните оценки посочват 57–58 мегатона. Създателите на бомбата я описват не като оръжие, а като еднократна демонстрация на сила. В същата посока сочат единственият екземпляр и самолетът носител, който трябва да бъде преправен, за да я вдигне във въздуха.

Изделието, обозначено в документите като РДС-220 или АН602, е сглобено в Арзамас-16, секретен център за ядрени оръжия. То има 3 степени, дължина 8 метра и диаметър 2 метра. Толкова е голямо, че не може да се побере в бомбения отсек на Ту-95. Част от фюзелажа е изрязана, монтиран е подемен механизъм, който е създаден специално за случая, и по време на полета повече от половината бомба стърчи извън самолета. Корпусът и дори витлата са боядисани с бяла отразяваща боя за защита от светлинния импулс; със същата боя е покрита и летящата лаборатория Ту-16, която придружава бомбардировача. Двете машини излитат от летището край гара Оленя на Колския полуостров, където е докарана с влак и самата бомба. Екипажът на Ту-95В е командван от майор Андрей Дурновцев, който се връща от полета като подполковник и Герой на Съветския съюз.

Бомбата е пусната от 10 500 метра височина. Докато пада бавно с огромния парашут, самолетите успяват да се отдалечат на 45 км от точката на детонация. По разказа на конструкторите Виктор Адамски и Юрий Смирнов, участвали в проекта, дори при неизправност на парашута екипажът не е застрашен: специален механизъм позволява детонацията едва след като самолетът е на безопасно разстояние. Ударната вълна все пак настига бомбардировача и той рязко губи височина, но екипажът се прибира. Светлинният импулс запалва кабели в придружаващия Ту-16 и един от членовете на екипажа получава изгаряния.

Взривът е над полигона в залива Митюшиха, в района на Сухой нос на северния остров от архипелага Нова Земя. Светкавицата се вижда от 1000 км разстояние въпреки облачността, а гъбата се издига до 64 км, т.е. над стратосферата. Участник в изпитанието усеща топлинния импулс на 270 км разстояние. На стотици километри от епицентъра дървени къщи са разрушени, а каменните остават без покриви, прозорци и врати. Радиовръзката прекъсва за близо час, а атмосферната вълна обикаля Земята 3 пъти. Един от операторите, които снимат изпитанието, чува след бялата светкавица далечен, глух тътен, „сякаш земята е била убита“. Свидетел, огледал епицентъра след взрива, описа терена като „пързалка“: снегът се е разтопил, ръбовете на скалите са лъснали, а по земята не е останала нито една неравност.

Спорът за мощността на взрива продължава и до днес. През 1991 г. съветските учени съобщават, че уреди са отчели 50 мегатона, и оттогава тази стойност се използва в руските източници, въпреки че в медиите се среща и числото 58,6. Дотогава на Запад се приема по-високата оценка от около 58 мегатона, която дава и техническата справка на Johnston's Archive. Конструкторите сравняват резултата с всички експлозиви от Втората световна война, включително двете атомни бомби над Япония: взривът е 10 пъти по-силен от тях, взети заедно. 97% от енергията идва от термоядрен синтез, затова зарядът се оказва необичайно „чист“ и оставя малко продукти на делене.

Въпреки това посочената мощност е половината от първоначално замислената. В пълния вариант третата степен на изделието съдържа уранова обвивка, с която мощността би стигнала около 100 мегатона. За това изпитание уранът е заменен с олово, за да се намалят радиоактивните отлагания. Поради това Смирнов и Адамски пишат, че изпитанието на 30 октомври на практика е тест на конструкцията на оръжие с мощност 100 мегатона. Взрив с такава сила, пресмятат те, би предизвикал огнено торнадо върху площ, по-голяма от американския щат Мериленд.

Оттук произлиза и най-категоричната им оценка. „50-мегатонната бомба, изпитана на 30 октомври 1961 г., никога не е била оръжие“, пишат двамата през 1994 г. в бюлетина на Проекта за международна история на Студената война към Wilson Center. Тя „никога не е имала военно значение. Тя е еднократна демонстрация на сила, част от взаимното сплашване между суперсилите. Това е основната цел на изпитанието“. Самата конструкция на изделието води до същия извод: 25 тона метал, които не се побират в Ту-95, парашут, без който носителят не може да оцелее, и един единствен екземпляр, без намерение за серийно производство.

Обратната версия също има привърженици, включително сред лицата, най-близко до проекта. Директорът на полигона на Нова земя Гавриил Кудрявцев обяснява появата на свръхмощни бомби с липсата на точност на тогавашните ракети: голямата мощност трябва да компенсира голямото отклонение. Адамски и Смирнов смятат това обяснение за странно. Според тях е вярно единствено, че изпитанието има голямо техническо значение. Окончателният доклад на конструкторите, готов на 24 октомври, завършва с извода, че успехът „отваря възможността за създаване на устройство с практически неограничена мощност“. Тази детонация доказва, че конструкцията работи. Тази конструкция обаче не дава на армията оръжие.

Изпитанието на полигона в Нова земя е предшествано от 3 години затишие. От ноември 1958 г. СССР, САЩ и Обединеното кралство спазват доброволен мораториум върху ядрените тестове, докато в Женева вървят преговори за забраната им. Свалянето на американския разузнавателен самолет U-2 край Свердловск на 1 май 1960 г. проваля срещата на върха в Париж, а издигането на Берлинската стена на 13 август 1961 г. води до буря от протести на Запад. По думите на Адамски и Смирнов, в средата на юли 1961 г. конструкторите са работили по 50-мегатонното изделие. На 1 септември Съветският съюз прекъсва ядрения мораториум като извършва атмосферния взрив над Семипалатинския полигон в Казахстан, а „Цар бомба“ е кулминацията на есенната серия. Сахаров нарича планираното изпитание „сърцевината на програмата“.

Москва не крие планираното изпитание, а напротив, разгласява го. На 17 октомври, в отчетния доклад пред XXII конгрес на КПСС, Никита Хрушчов обявява, че серията ще завърши с водородна бомба от 50 млн. тона тротил. Каза, че СССР има и бомба от 100 млн. тона, но няма да я взриви, защото дори на най-отдалеченото място тя би избила прозорците и у самите тях. „С взривяването на бомбата с мощност 50 милиона тона ще изпитаме и устройството за взривяване на бомба с мощност 100 милиона тона“, казва той. Конструкторите отбелязват, че предварителното обявяване на мощността е безпрецедентна стъпка и отговаря на целите на политическата игра. На 27 октомври Общото събрание на ООН приема резолюция №1632 с 87 гласа „за“, 11 „против“ и 1 „въздържал се“. С нея то отправя тържествен призив към съветското правителство да се откаже от своето намерение да взриви в атмосферата 50-мегатонна бомба до края на месеца. Само три дни след гласуването изпитанието е факт. Министърът на средното машиностроене Ефим Славски и маршал Кирил Москаленко, които наблюдават експлозията от самолет, телеграфират на Хрушчов, че „изпитанието на Нова земя премина успешно“, и се завръщат за конгреса.

За Андрей Сахаров, един от петимата автори на окончателния доклад за изделието, свръхзарядът се явява преломна точка. По сведения на Адамски и Смирнов това е последното ядрено изделие, по което работи интензивно, сериозно и без колебание. Той приема проекта с желанието да демонстрира абсолютната разрушителност на оръжието и липсата на победители при евентуален сблъсък. Самият Сахаров разказва в мемоарите си и друго: на 10 юли 1961 г. изпраща на Хрушчов бележка срещу подновяването на изпитанията и се заема с „Голямата бомба“ едва след като Хрушчов отхвърля възражението и го смъмря, че се намесва в политически дела. Когато по света избухват протести срещу обявения тест, Сахаров спокойно отбелязва, че взривът може да изпочупи няколко прозореца в съветските посолства в 2-3 западни държави, но нищо повече няма да последва. На въпроса защо са нужни „човекоядски“ оръжия той отговаря с думите на самия Хрушчов: нека устройството виси над главите на капиталистите като дамоклев меч.

От края на 50-те години Сахаров вече предупреждава за последиците от надпреварата във въоръжаването. През 1975 г. му е присъдена Нобелова награда за мир „за борбата му за човешките права в Съветския съюз, за разоръжаване и сътрудничество между всички нации“. Властите обаче не го пускат да я получи в Осло, а по-късно го лишават от съветските му отличия и години наред го държат под наблюдение в Горки. Връща се в Москва едва при Горбачов.

Полигонът е на прага на Скандинавия: от него до Норвегия са около 900 км. През септември 1961 г., когато съветската серия от изпитания вече е започнала, норвежките здравни власти изготвят план за населението на Финмарк, включително предупреждение хората да слязат в бомбоубежищата и евакуация при дози над 100 милисиверта. Хората не са уведомени нито за праговете, нито за плановете, пише The Barents Observer. Малко места по света са получили толкова радиоактивни отлагания от атмосферните изпитания, колкото Баренцовият регион.

Кадрите от взрива не остават само в сейфовете. На съветското ръководство е прожектиран 20-минутен филм за разработката и теста, който завършва с извода, че „още по предварителните данни е очевидно, че взривът е поставил рекорд по мощност“. Пълният документален запис остава секретен до 20 август 2020 г., когато държавната корпорация „Росатом“ го публикува в YouTube по повод 75-ата годишнина на ядрената промишленост на страната. Седмица по-късно корпорацията ограничи достъпа до него, а днес оригиналът в канала ѝ е скрит; копията останаха в други канали. Около 40-минутният филм показва превозването на заряда с влак до Оленя, белия бомбардировач над Баренцово море, парашута и огненото кълбо, заснето от няколко гледни точки.

Взривът не довежда веднага до забрана на атмосферните изпитания, макар „Известия“ и руската телевизия да го твърдят още в началото на 90-те години. Преговорите продължават още почти две години, през които светът преживява и Карибската криза. Договорът за забрана на ядрените опити в атмосферата, в космоса и под вода е подписан в Москва на 5 август 1963 г. от САЩ, СССР и Обединеното кралство. Според Адамски и Смирнов, рекордът е помогнал косвено за напредъка в преговорите. Нова земя остана основният съветски, а после и руски полигон: от 1955 г. там са проведени над 220 ядрени изпитания, последното на 24 октомври 1990 г. Последното американско изпитание е от 1992 г. в Невада.

30 октомври е годишнина и от друго решение. На тази дата през 2025 г. президентът на САЩ Доналд Тръмп написа в Truth Social, че „заради програмите за изпитания на други държави“ е наредил на Министерството на войната „да започне изпитания на нашите ядрени оръжия на равна основа“. На 2 ноември министърът на енергетиката Крис Райт уточни пред Fox News, че става дума за изпитания на системи, не ядрени взривове. На 5 ноември на заседание на Съвета за сигурност на Руската федерация министърът на отбраната Андрей Белоусов предложи незабавно да започне подготовката за пълномащабно ядрено изпитание на Нова земя. Президентът Владимир Путин нареди на ведомствата да съберат информация и да внесат предложения за евентуалното начало на подготовката и заяви, че ако САЩ или друга ядрена държава проведат изпитание, Русия ще бъде длъжна да вземе ответни мерки. Неговият говорител Дмитрий Песков уточни, че Кремъл само проучва дали подготовката изобщо е необходима. Към 30 октомври 2026 г. нито Русия, нито САЩ са детонирали ядрен заряд. На 30 септември 2026 г. Националната администрация по ядрена безопасност на САЩ извърши в тунел на полигона в Невада взрив с химически експлозив. Експериментът се очаква да подобри засичането на маломощни ядрени изпитания.

„Цар бомба“ остава най-силният довод, че рекордът в ядрената мощност е политически жест, а не военна способност. Изделието съществува в един екземпляр, мощността му е обявена предварително, а пускането е организирано така, че носителят да оцелее. 65 години след взрива полигонът над Сухой нос, на който от 1990 г. не е избухвал ядрен заряд, отново е в центъра на спора за изпитанията. Според сателитни снимки от август 2025 г. там има готов тунел за подземни изпитания, а втори се строи. Към 30 октомври 2026 г. Кремъл не е обявил начало на подготовката, а Вашингтон говори за изпитания на системи, не за ядрени взривове. Затова първият сигнал няма да е самият взрив, а обявено решение на Путин по предложенията, които поиска преди година: то ще покаже дали полигонът преминава от заявена готовност към действие.

32 години след Арава Израел не подновява допълнителните доставки на вода за Йордания

🇮🇱🤝🇯🇴 Преди 32 години, на 26 октомври 1994 г. на граничния пункт в долината Арава северно от Ейлат израелският премиер Ицхак Рабин и неговият йордански колега Абдел Салам ал-Маджали подписват мирния договор между двете страни. На тържествената церемония присъстват крал Хюсеин, както и израелският президент Езер Вайцман, а американският президент Бил Клинтън постави своя подпис под текста като свидетел. Документът остава в сила и днес, но водата и газът, които Израел доставя на Йордания, вече зависят от решения, взети извън него. Доставки на допълнителни количества вода, подавани от 2021 г., не са подновени от ноември 2025 г. Газът от находището „Левиатан“ бшее спрян за 32 дни след началото на войната с Иран на 28 февруари 2026 г.

С декларацията от Вашингтон от 25 юли 1994 г. Рабин и Хюсеин прекратиха състоянието на война, в което се намираха двете страни, а договорът материализира това в мир, който по силата на първия му член влиза в сила с размяната на документите за ратификация. Кнесетът го одобри на предния ден преди церемонията със 105 гласа „за“, 3 „против“ и 6 въздържал се. Йорданският парламент гласува към началото на ноември с 55 гласа срещу 23, според The Washington Post. Документите се размениха на 10 ноември 1994 г. и според член 5 посланиците трябва да бъдат разменени до месец след това.

Текстът урежда границата, сигурността и отношенията в сферата на дипломацията, но не намира решение на основния спор. Според член 3 границата е определена по линията от времето на британския мандат и е „постоянна, сигурна и призната“, но „без да се засяга статутът“ на териториите, попаднали под управление на Израел през 1967 г. – т.е. текстът оставя съдбата на Западния бряг неясна. За Йерусалим член 9 включва, че „уважава сегашната особена роля“ на Йордания при мюсюлманските светини в града и ще даде „висок приоритет“ на историческата си роля, когато започнат преговорите за окончателния статут.

Най-подробни обаче са разпоредбите за водата. Приложение II разпределя речните води по сезони. Израел черпи 12 млн. куб. метра от басейна Ярмук през лятото и 13 млн. през зимата, а останалото количество е за Йордания, която отстъпва на Израел още 20 млн. куб.метра вода от там зимата, а получава в замяна същото количество през лятото от река Йордан, точно над шлюзовете при Дегания. Кралството има право зимата да съхранява средно поне 20 млн. куб. метра от прииждащите води на Йордан и да получава 10 млн. куб. метра обезсолена вода от солените извори, отклонени в реката. Докато съоръженията за обезсоляване не бъдат построени, Израел подава вместо това речна вода. Израел и Йордания поеха и по-мащабно задължение: да намерят заедно източници на още 50 млн. куб. метра питейна вода годишно за Йордания. План трябваше да изготви Съвместната комисия по водите до година след влизането на договора в сила.

В Арава приложението урежда обратния случай. Част от кладенците, които Израел е пробил и използва, попадат от йорданската страна на границата. Те минават под неин суверенитет, но Израел запазва правото да ги използва и може да вдигне добива с до 10 млн. куб. метра годишно. Условието е Съвместната комисия да прецени, че това не вреди на сегашното водоползване в Йордания.

Рабин описа на церемонията точно тази пустиня. „Тук почти няма живот. Няма вода, няма кладенец, няма извор – само минни полета“, каза той от трибуната и добави, че такива са били отношенията между Израел и Йордания през последните 47 години. Хюсеин определи постигнатото като „мир с достойнство“ и „мир с ангажимент“. Клинтън обеща, че там хората на двамата лидери „ще пият вода от един и същи кладенец“.

Две други приложения уреждат местата, където израелци обработват земя отвъд линията. В Нахараим/Бакура при сливането на Ярмук и Йордан, както и в Цофар/Гумар в Арава, земята е под суверенитета на кралството, но за израелските собственици и земеделци важи специален режим. Режимът е за 25 години и се подновява автоматично, освен ако някоя от страните не го прекрати с предизвестие от една година.

Едно от първите тежки изпитания дойде именно в Нахараим. На 13 март 1997 г. йорданският войник Ахмед Дакамсе откри огън по група израелски ученички на т.нар. Остров на мира и уби седем от тях. Три дни след това крал Хюсеин посети опечалените семейства в Израел по време на траура и се извини от името на своя народ. На 25 септември агенти на „Мосад“ в Аман се опитаха да отровят Халед Машал, лидер на политбюро на Хамас. Израел предаде противоотрова и след преговори с краля освободи основателя на движението шейх Ахмед Ясин. Премиер тогава беше Бенямин Нетаняху, който изкарваше първия си мандат начело на страната. Пак през 1997 г. двете съседни страни се договориха за временно споразумение, по което Израел започна да подава на Йордания сладка вода от Тивериадското езеро.

Доставките на газ започнаха две десетилетия по-късно по търговско споразумение. През септември 2016 г. Националната електрическа компания на Йордания (NEPCO) подписа с партньорите в „Левиатан“, водени от американската Noble Energy, договор за около 45 млрд. куб. метра газ за 15 години. Компаниите изчисляват стойността на сделката на 10 млрд. долара. Газът потече към Йордания на 1 януари 2020 г. Срещу сделката се бори Йорданската национална кампания за отмяна на газовото споразумение с лозунга „Газът на врага е окупация“. По данни на NEPCO, цитирани от израелския икономически ежедневник Calcalist през 2024 г. с газ са произведени 68% от електрическата енергия в страната, а над половината от доставките му зависят от Израел.

Йорданското „не“ по този договор дойде на 21 октомври 2018 г. Тогава крал Абдула II обяви, че Израел е бил уведомен: режимът в Бакура и Гумар няма да бъде подновен. На 10 ноември 2019 г. той обяви края на двете приложения и пълния йордански суверенитет над тези територии в тронното си слово при откриването на парламентарната сесия. Малко след обявяването армията вдигна знамето в Бакура.

Доставките на вода извън предвиденото в приложение II са договорени отделно. На 8 юли 2021 г. външните министри Яир Лапид и Айман Сафади се разбраха Израел да продаде на Йордания още 50 млн. куб. метра годишно. През октомври министърът на енергетиката Карин Елхарар и йорданският министър на водите Мохамед ан-Наджар сключиха сделка, удвоила подаването от Израел. През ноември 2022 г. двете страни сключиха меморандум за по-мащабен обмен: Йордания трябваше да изгради соларни електроцентрали с мощност 600 MW за износ към Израел, който да ѝ доставя 200 млн. куб. м обезсолена вода. Меморандумът така и не прерасна в споразумение. На 16 ноември 2023 г. Сафади заяви пред Al Jazeera, че Аман няма да подпише сделката, и попита как министър от кабинета може да седне до израелски колега, докато страната му убива деца в Газа.

Две седмици по-рано, на 1 ноември 2023 г. Йордания изтегли своя посланик от Израел, който беше изтеглил своя посланик няколко седмици преди това, а Сафади поиска от Израел да не го връща, докато ударите по ивицата продължат. Според Ynet оттогава Йордания няма посланик в Израел, който също няма посланик в Йордания от 7 октомври 2023 г. Крал Абдула II и Нетаняху не са се срещали от нападението на Хамас, пише Рана Сабаг в изданието на Alhurra от 22 октомври 2026 г. Политическият диалог е фактически спрян, но все пак военните и разузнаването продължават да поддържат канал за комуникация. Насилие избухна два пъти на граничния пункт „Аленби“ (мост „Крал Хюсеин“) между Йордания и Западния бряг, който е под контрола на Израел. На 8 септември 2024 г. трима цивилни служители от израелската страна на граничен пункт бяха убити от йордански шофьор на камион от губернаторство Маан. На 18 септември 2025 г. шофьор на камион с хуманитарна помощ уби двама израелски военнослужещи на същото място.

От ноември 2025 г. са прекратени доставките на допълнителните 50 млн. куб. метра вода. Споразумението от 2021 г. е изтекло, без да бъде подновено, обяви през февруари 2026 г. йорданската държавна телевизия „Ал-Мамляка“, като се позова на неназован служител. Според Ynet израелският министър на енергетиката Ели Коен е подновявал споразумението на всеки 6 месеца, а Йордания е поискала удължаване с 5 години и увеличаване на допълнителното количество до 80 млн. куб. метра годишно. Изданието пише още, че Израел е обвързал подновяването отчасти с критиките на Сафади. Висш израелски служител казва пред изданието: „Нямаме задължение да предоставяме допълнителни количества.“ И добавя: „Ако между двете държави има добра воля, можем да дадем допълнителната вода.“ Израел обмисля и тристранна среща на министрите на енергетиката с Йордания и ОАЕ в Абу Даби за сключване на ново споразумение и за съживяване на проекта за вода срещу енергия. В своя доклад от 20 октомври CRS пише допълнителните доставки като прекратени. Основните количества, 50 млн. куб. метра годишно по изчисления на Ynet, продължават да текат. Йордания обаче употребява около 1 млрд. куб. метра годишно, а недостигът ѝ се изчислява на около 500 млн. Язовир „Ал-Уахда“ на Ярмук съдържа само 13 млн. куб. метра, пише Alhurra. Служителят пред „Ал-Мамляка“ говори за „алтернативен план“ без уточнения. През април 2026 г. Аман подписа с консорциум начело с френската Meridiam, окончателното техническо и правно споразумение за обезсолителна станция в Акаба с предвиден капацитет от 300 млн. куб. метра годишно. Станцията трябва да заработи през 2030 г.

Газът спираше по друга причина. По време на 12-дневната война с Иран през юни 2025 г. Израел затвори „Левиатан“ и „Кариш“ на 13 юни, а Йордания временно спря подаването на газ за някои заводи и премина на мазут. На 28 февруари 2026 г. с първата вълна удари по Ислямската република, „Левиатан“ и „Кариш“ отново бяха затворени. Министерството на енергетиката разреши подновяване на износа за Йордания и Египет след 32 дни. Според Calcalist ключова роля за Йордания имаше терминалът за внос на втечнен газ „Шейх Сабах“ в Акаба, а част от електроенергийния сектор премина на мазут и дизел. Цените на газа за незабавна доставка скочиха от около 7 на 25 долара за 1 млн. британски топлинни единици и вдигнаха разходите на държавата с около 4 млн. долара дневно.

Войната с Иран удари и самата Йордания. По данни на Института за изследване на националната сигурност (INSS) към университета в Тел Авив, цитирани от Изследователската служба на Конгреса на САЩ (CRS), до септември Техеран е изстрелял към Йордания над 400 ракети и дрона. На 17 юли ирански ракети поразиха авиобаза „Муафак ас-Салти“ до Азрак, използвана от ВВС на САЩ, при което загинаха трима американски военнослужещи. Същият доклад описва отношенията между двете страни като „функционални, но студени“. В речта си пред Общото събрание на ООН на 22 септември крал Абдула II заяви, че „апетитът за експанзия на израелското правителство вече е регионална заплаха“. Висш йордански служител казва пред Alhurra, че ще определи избора си „веднага след като излязат резултатите“ от изборите за Кнесета на 27 октомври. „Това ли е същият Израел, с който подписахме мирен договор?“, попита друг. Навръх годишнината на 26 октомври подготвителният комитет на Йорданския национален народен фронт поиска договорът да бъде ревизиран „по пътя към отмяната му“ и настоя за излизане от сделките за водата, газа и енергетиката, които стъпват на него.

Прегледът на тези 32 години показва устойчив модел. Договорът преживя всяка криза – Нахараим, опита в Аман, изтеглените посланици и войната срещу Иран. Прекъсва се сътрудничеството, изградено върху него. Базовите доставки на вода продължават. Допълнителните 50 млн. куб. метра, газовата сделка и проектът за вода срещу енергия са предмет на отделни решения и именно те биват спирани или замразявани. Затова зависимостта от Израел не е еднаква при газа и водата. При газа Йордания вече има заместител, макар и скъп, и през 2026 г. го използва. При водата Аман говори за алтернативен план, но се очаква източникът с подобен мащаб, станцията в Акаба, да заработи едва през 2030 г. Има основание и за обратното тълкуване: представителят пред Ynet обвързва допълнителните доставки с „добра воля“, не с договора. Това означава, че и правителството на Израел счита тези доставки като сделка, която може да бъде възстановена. Самият договор много вероятно ще надживее поредната криза. За 32 години нито едно от изпитанията не доведе до неговото прекратяване, а CRS обобщи, че ангажиментът на Кралство Йордания към него е издържал въпреки продължителните конфликти около границите му.

В близко бъдеще по-конкретен знак за отношенията ще бъде съдбата на допълнителните доставки, а не на самия договор. Израелският представител пред Ynet допуска, че те може да бъдат върнати, ако ситуацията след войната продължи да се успокоява, а на срещата в Абу Даби това би могло да бъде договорено. Дали тя ще се състои след изборите на 27 октомври, ще покаже дали израелската страна вече вижда „добрата воля“, с която обвързва допълнителните доставки. Рабин видя от трибуната в Арава „само минни полета“. Днес през същата граница тече вода, но половината от обема, получаван до ноември 2025 г. от Йордания, като зависи от решение, което Израел взема извън договора.