На този ден – 14 октомври

Британският линкор HMS Royal Oak преди да бъде потопен. На 14 октомври 1939 г. германската подводница U-47 навлиза във военноморска база Скапа Флоу и торпилира кораба на котва. 📸 Снимка: Royal Navy official photographer, name unknown / Imperial War Museums, FL12252. Public domain.

Групов портрет на оцелели от Собибор – лица на съпротивата срещу нацистката машина за унищожение. Снимката не показва самото въстание от 14 октомври 1943 г. Точната дата на нейното заснемане не е известна. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

„Черният четвъртък“ над Швайнфурт Американски B-17 се отдалечава от Швайнфурт, над който се издигат облаци дим, на 14 октомври 1943 г. Ударът срещу германските заводи за лагери се превръща в една от най-тежките мисии за американската бомбардировъчна авиация през войната. 📸 Снимка: USAAF, photographer unknown / National Museum of the United States Air Force. Digital adjustments by Buidhe. Public domain.

Българските войски в Ниш Български войници и танк при влизането в Ниш през октомври 1944 г. Копието в Wikimedia Commons е датирано 14 октомври, но първоначалният архивен източник не е установен. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

Чък Йегър и Bell X-1 Чък Йегър в кабината на ракетния самолет Bell X-1, с който преодолява звуковата бариера в управляем хоризонтален полет на 14 октомври 1947 г. Портретът е заснет след историческо постижение, чак през май 1948 г. 📸 Снимка: U.S. Air Force / National Archives and Records Administration, NAID 542345. Photographer unknown. Public domain.

Ракетните позиции в Куба Разузнавателна снимка от U-2 с обозначени съветски ракетни позиции в Куба. Кадърът е сред изображенията, представени на президента Джон Кенеди на 16 октомври 1962 г. Точната дата на заснемане не е уточнена в използвания каталог. 📸 Снимка: U.S. Government / John F. Kennedy Presidential Library and Museum. U-2 reconnaissance imagery. Public domain.

Никита Хрушчов и Валтер Улбрихт на партийния конгрес в Източен Берлин на 21 януари 1963 г. Под-малко от две години по-късно съветският лидер е отстранен от позицията си от собственото партийно ръководство на 14 октомври 1964 г. 📸 Снимка: Horst Sturm / Bundesarchiv, Bild 183-B0121-0010-053 / CC BY-SA 3.0 DE.

Между 1971 и 1973 г. Египет получава 200 съветски танка Т-62 образец 1967 г. С него са въоръжени 15-а и 25-а бронетанкова бригада, всяка от които с по три танкови батальона. На 6 октомври 1973 г. те повеждат механизирано настъпление, прекосило Суецкия канал, в което египетски сапьори пробиват пясъчните укрепления на линията „Бар-Лев“ с водни струи под високо налягане. Първоначално Египет настъпва в Синай почти без съпротива, но за три дни Израел мобилизира голяма част от войските си. На 17 октомври 1973 г. израелската 217-а бронетанкова бригада, въоръжена с танкове „Центурион Шот“, устройва засада на 96 египетски Т-62 в най-голямата танкова битка на Синайския фронт. Египтяните губят между 50 и 60 танка в боя, а други са повредени или изоставени в израелски минни полета. За два дни битка 25-а бронетанкова бригада губи 86 от общо 96 танка. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

Полицейски служител стои въоръжен до задържани тайландски левичарски студенти на футболно игрище в университета Таммасат, Банкок, 6 октомври 1976 г. 📸 Снимка: AP Photo/Gary Mangkorn

Представители на мисията на Африканския съюз (AMISOM) посещават мястото на разрушителния атентат с камион бомба в Могадишу ден след взрива, 15 октомври 2017 г. 📸 Снимка: AMISOM Public Information / CC0.

📅 На този ден историята е поемала в различни посоки – на бойното поле, зад затворени врати и чрез решенията на отделни хора. Припомням 10 събития от историята на военните конфликти, дипломацията и сферата на сигурността, случили се на днешния 14.10 – от Втората световна война до наши дни.

 

1939 г. — Германска подводница потопява „Роял Оук“ в Скапа Флоу

Подводницата U-47 под командването на Гюнтер Прин прониква в Скапа Флоу, една от най-важните бази на британския флот, и торпилира закотвения линкор „Роял Оук“. Германският екипаж успява да премине през защитата на пристанището през нощта, докато много от британските моряци спят. Загиват над 830 души, а ударът демонстрира, че дори основната стоянка на флота е уязвима. Катастрофата води до изграждане на 4 постоянни прегради, известни като „бариерите на Чърчил“, които затварят източните подходи към базата.

1943 г. — Затворниците в Собибор въстават

Еврейски затворници в нацисткия лагер Собибор започват въстание, организирано от Леон Фелдхендлер и съветския военнопленник Александър Печерски. Планът предвижда тайно ликвидиране на членове на СС и пленяване на оръжията им, преди охраната да разбере какво се случва. По данни на Мемориалния музей на Холокоста в САЩ са убити 11 членове на СС, а близо 300 затворници се измъкват през оградите и минните полета. Само около 50 доживяват края на войната. По-късно нацистите демонтират лагера и унищожават следите му.

1943 г. — „Черният четвъртък“ над Швайнфурт

Осма въздушна армия на САЩ нанася удари по заводите за сачмени лагери в Швайнфурт, считани за критично звено на военната промишленост на Третия райх. След като ескортът от изтребители достига границата на обсега си и се връща, бомбардировачите продължават сами срещу германските изтребители и зенитна артилерия. Загубени са 60 бомбардировача, а много от успелите да се завърнат имат тежки поражения и носят ранени и загинали членове на екипажите. Катастрофалният резултат допринася за временното прекратяване на дълбоките дневни удари отвъд обсега на изтребителното прикритие.

1944 г. — Ниш е овладян от съюзническите сили

В хода на Нишката операция Втора армия, командвана от генерал-майор Кирил Станчев, участва съвместно с югославски сили и със съветска подкрепа в освобождаването на Ниш от германските войски. Целта е да се прекъснат комуникациите по долината на Морава, използвани от оттеглящата се от Балканите германска група армии „Е“. Българската Бронирана бригада излиза в тила на противника, а сраженията обхващат и района западно от града. Овладяването на този транспортен възел затруднява немското изтегляне, но не слага край на цялата операция.

1947 г. — Чък Йегър преминава звуковата бариера

Капитан Чък Йегър извършва първия потвърден пилотиран свръхзвуков полет с ракетния самолет Bell X-1 над Калифорния. Малката експериментална машина е издигната от бомбардировач B-29, а историческият полет достига скорост Мах 1,06 на височина около 13 км. Само 4 дни по-рано Йегър е достигнал Мах 0,997, непосредствено под звуковата бариера. Два часа след успеха ВВС засекретяват полета и данните, докато програмата продължава да изследва управляемостта и натоварванията при скорости, които скоро ще бъдат част от бойната авиация.

1962 г. — U-2 заснема съветските ракетни позиции в Куба

Американски разузнавателен самолет U-2, пилотиран от майор Ричард Хейзър, заснема западната част на Куба и донася ключови доказателства за съветските ракетни позиции. Получени са 928 снимки, върху които анализатори установяват площадки за балистични ракети със среден обсег край Сан Кристобал. Заснети са 8 големи транспортни средства и 4 мобилни пускови установки. Президентът Джон Кенеди е уведомен на 16 октомври, когато започват тайните съвещания, превърнали откритието в център на най-опасната ядрена криза на Студената война.

1964 г. — Никита Хрушчов е отстранен от власт

Партийното ръководство на КПСС отстранява съветския лидер Никита Хрушчов, след като негови колеги организират действия срещу него по време на почивката му край Черно море. Официалното твърдение представя напускането като доброволно излизане в пенсия поради напреднала възраст и влошено здраве. Двете ключови длъжности, които Хрушчов съчетава, са разделени: Леонид Брежнев оглавява партията като първи секретар, а Алексей Косигин поема правителството. Бившият лидер остава жив и получава пенсия – смяна на върха, която рязко се различава от разправите с политически съперници при Сталин.

1973 г. — Израел спира египетското настъпление в Синай

Египетски бронетанкови колони настъпват от плацдармите край Суецкия канал към направленията за Таса и проходите Гиди и Митла. След успешното форсиране на канала на 6 октомври това е опит да се разшири настъплението навътре в Синай, но израелските войски ги посрещат от подготвени отбранителни позиции. Египетската атака се проваля в мащабно танково сражение, променило съотношението на силите, както и инициативата на фронта. Последвалото израелско контранастъпление достига канала и прехвърля бойните действия на западния му бряг, застрашавайки снабдяването на египетската Трета армия.

1973 г. — Масовите протести свалят военния премиер на Тайланд

В Банкок полиция и армия използват сила срещу демонстранти, които настояват за конституция и край на военната диктатура на Таном Китикачон. Протестното движение е предвождано от студенти, част от които търсят убежище на територията на кралския дворец. Вечерта крал Бумибол обявява оставката на премиера и назначава цивилния юрист Саня Тхамасак, ректор на университета „Тхамасат“, нагърбен със задачата да изготви нова конституция. Военните лидери напускат страната на следващия ден, а студентското движение отваря кратък период на по-свободен политически живот.

2017 г. — Смъртоносния атентат с камион бомба в Могадишу

Мощна експлозия на камион бомба опустошава част от сомалийската столица Могадишу в разгара на тежък конфликт с „Аш-Шабаб“, местния клон на терористичната мрежа „Ал-Кайда“. По обобщените данни от ООН, загиват най-малко 587 души, а стотици други са ранени. Мащабът на катастрофата се изяснява постепенно: разследващата комисия първоначално отчита 358 загинали, след което нарастват на 512 до окончателната равносметка от 587. Нападението показва колко уязвима остава столицата въпреки международната военна подкрепа и усилията за изграждане на сомалийска армия и полиция.

Вдовици на загинали в Украйна маршируваха на 9 май в Чита: Войната прекроява Деня на победата

🇷🇺🪖🕯️ Вдовици и майки на руски военнослужещи, загинали в Украйна, преминаха на парад по повод Деня на победата, проведен вчера в град Чита, административен център на Забайкалския край. Местни медии описаха това като прецедент за ежегодните чествания на победата срещу Нацистка Германия във Втората световна война.

Кадри, публикувани от независимата медия RusNews, показват жените да маршируват в строй през централния площад на града, облечени в еднакви якета във военен стил. Според градската администрация на Чита в парада са участвали и кадети от местен интернат, а шествието е било затворено от жени, носещи портрети на загинали военнослужещи.

Във видео, споделено от разследващото издание „Агентство“, водещият описва униформите на майки и вдовици на „героите от специалната военна операция“ като „символ на отговорност, вярност и несломима вяра в онези, които сега са на предна линия“.

„Зад всяка стъпка на тази колона стоят вяра, надежда и любов“, посочва друг водещ. „Във всеки поглед се четат болката от загубата и безмерна гордост.“

Антропологът Александра Архипова съобщи в отделна публикация, че регионалните власти в Руската федерация са получили инструкции преди празника, според които длъжностните лица трябва да избягват думата „парад“ и вместо това да наричат събитията „тържествен марш“.

Позовавайки се на местни източници, Архипова разкри, че плакати, съдържащи ревизирана терминология, са били забелязани в множество градове като Краснодар, Уфа и Челябинск. Появата на близки на военнослужещи, загинали в това, което Кремъл определя като „специална военна операция“, отразява как ежегодните чествания на 9 май в Русия се трансформират все повече под влиянието на войната срещу Украйна, която вече се намира в своята пета година.

Руските власти вплетоха конфликта в церемониите за Деня на победата още от началото на пълномащабната инвазия през февруари 2022 г. и определиха войната като част от мащабна историческа борба срещу „нацизма“.

Руските власти затегнаха мерките за сигурност около тазгодишните събития по повод Деня на победата след серия от тежки украински удари с дронове и саботажни акции на територията на Русия, докато няколко области ограничиха или отмениха публичните тържества.

Украйна отбелязва Деня на паметта и победата над нацизма.

🇺🇦🙏 На 8 май Украйна отбелязва официално Деня на паметта и победата над нацизма, присъединявайки се към европейската традиция за почит към жертвите от периода 1939–1945 г. В официално изявление, публикувано от Генералния щаб на ВСУ, се подчертава, че този ден не е повод за триумфални паради, а за дълбок поклон пред човешкия принос и паметта на над осем милиона украинци, загубили живота си в най-кръвопролитната война в човешката история. Новият прочит беше утвърден със закон през 2023 г. и заменя съветския модел на честване с фокус върху човешката съдба и универсалния символ на червения мак.

Генщабът припомня, че Втората световна война започва като директен резултат от тайните договорки между два тоталитарни режима – Нацистка Германия и Съветския съюз, които разглеждат украинските земи и народ единствено като ресурс за своите геополитически игри. Докато милиони украинци са проявявали героизъм на всички фронтове в редиците на Антихитлеристката коалиция, изгонването на нацистите не донася жадуваната свобода. Вместо това, украинската земя се сблъсква с втората вълна на комунистическия терор, белязана от „месните щурмове“ на зле въоръжените мобилизирани, депортацията на кримските татари и изкуствения глад от 1946–1947 г.

Към днешна дата украинското военно командване критикува остро Кремъл за това, че превръща почитта към жертвите на войната в агресивен квазирелигиозен култ, известен като „победобесие“. Според изявлението на генералния щаб, Руската федерация активно манипулира и фабрикува исторически факти, за да си издейства морална индулгенция за настоящите престъпления. Изтъквайки своята уж „изключителна роля“ в победата над нацизма, агресорът използва миналото като параван за провеждането на още и още актове на геноцид и военни престъпления срещу държавата и народа на Украйна, чийто защитници виждат в днешната си борба пряко продължение на стремежа към суверенитет и свобода, потъпкан от тоталитарните системи на миналия век.

Април 1945: Масовото самоубийство на обикновените германци в края на Втората световна война

🔙 Април 1945 г. Последните дни от Втората световна война в Европа. Отбраната на Нацистка Германия се срива, западните съюзници настъпват през река Рейн, а Червената армия помита страната от изток, като извършва огромни зверства.

На 30 април нацисткият фюрер Адолф Хитлер се самоубива с куршум в главата. Мнозина лидери на Третия райх правят същото. Но те не са единствените, които отнемат живота си. До 8 май, деня на безусловната капитулация на Нацистка Германия, хиляди обикновени германски мъже, жени и деца се самоубиват в безпрецедентна вълна от покруса.

Това е история, разказана от германския автор и историк-документалист Флориан Хубер в неговия бестселър от 2015 г. Излиза във версия на английски език 4 години по-късно под заглавието „Обещай ми, че ще се застреляш: Падението на обикновените германци, 1945“ от британското издателство Allen Lane.

„Какво е подтикнало цели семейства, които в повечето случаи вече са издържали години на лишения, въздушни бомбардировки и смърт в битки, да направят това?“, пита описанието на книгата от Allen Lane. Това е въпросът, на който Хубер се опитва да отговори чрез свидетелства на очевидци и архивни проучвания.

Най-голямото масово самоубийство в Германия

Книгата се фокусира върху малкото градче Демин в североизточна Германия, където до 1000 германци от 15000 души население се самоубиват. Сред тях има дори деца, чиито родители са ги призовали да го направят. Някои родители дори отнемат живота на собствените си деца, преди да убият себе си.

„В продължение на години хората са били индоктринирани от германската пропаганда за това какво неизбежно ще се случи, ако враг стъпи на германска земя“, обясни Хубер в свое интервю за DW през 2015 г. Слуховете за плячкосване, изнасилвания и варварски осакатявания, извършвани от Червената армия, ужасяват германците.

„Хората са вярвали, че единственият начин да избягат от тези ужаси е самоубийството“, каза авторът. Удавяния, разстрели, обесвания и поглъщане на отрова са били най-често срещаните средства за отнемане на живота.

Въпреки че Демин се счита за най-мащабното масово самоубийство в германската история, Хубер подчертава, че градът далеч не е изолиран случай, като страхът и паниката не са се ограничавали само до настъплението на съветската армия.

„Много хора са чувствали вина и съучастие. Страхували са се от това, което може да последва. Мнозина дори не са могли да си представят какъв може да бъде светът след тези 12 години в извънредно положение“, подчертава той. „Това чувство за обреченост не е било ограничено само до жителите на Източна Германия. То преобладава в цялата страна... Цели семейства са се самоубивали в цяла Германия.“

Табу по време на комунизма

Докато английските издатели определят книгата като „потулена“ история и „една от последните неразказани истории на Третия райх“, британският ежедневник The Guardian отбелязва, че европейският историк Кристиан Гьошел е изследвал темата в своята книга от 2009 г. „Самоубийството в нацистка Германия“.

Но когато първоначално през 2015 г. книгата му е публикувана, Хубер споделя, че темата е била табу в Германия толкова дълго заради твърдата позиция на комунистическата партия в бившата ГДР срещу всичко, което хвърля лоша светлина върху Съветския съюз и Червената армия.

Освен това мнозина от онези, които са били освободени от нацистката власт след войната, са гледали на онова време като на облекчение, а често дори като на празник. „Но това, което много други видяха, е обратното“, казва Хубер. „До такава степен, че са вярвали, че нямат друг избор, освен да сложат край на живота си.“

 

📸 Снимка: Американски войници по време на отпуск в Париж четат военния вестник на САЩ „Stars and Stripes“, чието заглавие на първа страница съобщава за смъртта на Хитлер. Германският диктатор се самоубива на 30 април 1945 г. след колапса на Третия райх. (Corbis/Getty Images)

Единственият шанс за истинска промяна в Русия минава през загубата ѝ в Украйна.

🇷🇺 Нацистка Германия се изправи пред своите престъпления едва след разгром на бойното поле, който направи отричането невъзможно. Русия, напротив, продължава да отъждествява победата с морална правота. Без ясно и неоспоримо поражение няма чувство за вина, а без вина – основа за размисъл или реформи.

Близо 4 години след пълномащабната инвазия в Украйна, руското общество показва малко признаци на колективен размисъл и признаване на отговорност. Кремълската пропаганда набира сила в европейски и американски градове; спортисти, подкрепящи руската агресия, са допускани до международни състезания; а руски културни фигури, поддържащи Путин, отново се завръщат на световната сцена.

Преговори за мир без отговорност

Благодарение отчасти на усилията на САЩ все още се появяват дискусии за мирни преговори. Руските официални лица обаче настойчиво отказват да участват в реални преговори, а не само в разговори за тях – факт, който наскоро беше отбелязан с тревога от вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс:

„Оставаме ангажирани с мира, но за танго са нужни двама. За съжаление, през последните няколко седмици видяхме, че руснаците отказват да седнат на двустранни срещи с украинците. Отказват да седнат и на тристранни срещи, където президентът или някой друг от администрацията би могъл да се срещне с руснаците и украинците на масата за преговори.“

Дори сред дискусиите за потенциални преговори въпросът за отговорността на Русия за нейната агресия в Украйна – цивилните жертви, масовата разруха и нарушенията на международното хуманитарно право – до голяма степен липсва от разговора.

Самите руснаци не изглежда да изпитват нито лична, нито колективна вина за войната. Повечето подкрепят инвазията, а значителна и гласовита част изразява одобрение към бомбардировките над цивилни и открито празнува украинските смъртни случаи. Според руския център „Левада“ около 74% от руските граждани подкрепят войната срещу Украйна, по данни от лято 2025 г. Държавата продължава да налага своя наратив за обсадена нация под външна заплаха, който много граждани изглежда приемат. Това може да служи за отклоняване на чувството за вина, емоция, която често е свързана с процеси на обществен размисъл и промяна.

„Вината е сложна смесица от емоции: тъга, гняв, съжаление, тревога, объркване, срам, разкаяние, самосъзнание и емпатична загриженост за другите“, отбеляза кризисният и военен терапевт Любов Юнак. „Някои специалисти виждат вината като двойственост, в която страх и радост, скръб и удовлетворение съществуват заедно. Това е сложно чувство, което отразява социална зрялост.“

Може би единствен опит на руснаците да признаят колективна вина е осъждането на сталиниския режим от съветския лидер Никита Хрушчов между 1953 и 1964 г. Дори то обаче е повърхностно и селективно и не признава пълната колективна отговорност на съветската система и съветския народ; много историци твърдят, че той се опитва да стовари вината предимно върху Сталин лично, вместо да признае структурното или общественото съучастие. Самият Хрушчов, както отбелязва историкът Ярослав Хрицак, „имаше кръв до лактите“.

„Дори това плахо усилие задържа Сталин от реабилитация за известно време“, обяснява Хрицак. „Всичко това се промени при Путин. Сталин отново е възхваляван като герой, а негови паметници се връщат. Бързият обрат на Русия от антисталинизъм към сталинизъм сочи колко лекомислено е било разчистването на сметките с престъпленията от миналото. Ако Русия някога отново стане демокрация, ще се изправи пред огромна задача да се сблъска със собствената си история.“

Засега няма реални признаци, че такова разчистване дори започва. Докато човек или цяла нация не преживее поражение, илюзията за морална правота остава непокътната. За днешните руснаци тази илюзия приема формата на упорития наратив, че чрез нахлуването в съседна държава „ние защитаваме страната си“ – послание, често повтаряно от руски официални лица и от самия Путин. Ясното поражение би разбила тази рамка на самоизмама. Затова всяко по-широко пробуждане е малко вероятно, докато военният провал не стане и неоспорим, и необратим.

Все пак, може ли морален шок от престъпленията на страната им да събуди чувство за вина?

Защо Русия не може да се реформира без поражение

Дори доказани зверства на руски войници в Буча, Мариупол и други украински градове не успяха да предизвикат масов размисъл или вина. Това е така, тъй като признаването на истината просто би означавало да бъде поета отговорност, казва Юнак.

„Психиката на средностатистическия руснак, лишена от всякакъв размисъл, създава нещо като колективна морална глухота – това е единственият начин да оцелеят. Те се оттеглят в клишета като ‚не всичко е толкова ясно‘ или използват примитивни механизми на отричане като: Буча беше инсценирана!“, обяснява тя.

Руската пропаганда подкрепя това мислене. Стратегията на „пожарен маркуч от лъжи“ залива всички медийни канали с редица противоречиви версии на събитията, без да се съобразява с истината и последователността – достатъчно, за да замъгли водата.

Но самата човешка психика има мощни механизми за избягване на отговорност. Юнак даде аналог, за да обясни как мозъкът реагира на новини, които би трябвало да предизвикат дълбока вина. В случаи, когато баща сексуално малтретира дъщеря си, често дъщерята, а не бащата, бива изгонена от семейството. Ако истината се признае, околните биха изпитали силна вина, задето не са я защитили. „Хората се вкопчват в отричането – защото психиката трудно понася такова ниво на отговорност“, казва Юнак.

Според Юнак подобни психологически модели обясняват как много руснаци реагират на войната. Макар да няма строги граници, тя отбелязва няколко повтарящи се тенденции. Някои остават до голяма степен неинформирани и податливи на манипулация – понякога заради ограничен достъп до независима информация. Много други обаче активно избягват неудобните истини, разчитайки на отричане, потискане или емоционално дистанциране. А има и такива, които се ангажират по-интелектуално, но използват рационализация, за да оправдаят войната, рамкирайки я в лъжливи идеологически термини като „ние се борим с нацисти“ или „защитаваме се от Запада“.

Само последните две групи – тези, които избягват или рационализират – може би някога ще са способни да изпитат вина, казва Юнак. Но докато украински територии са под руска окупация, дори предварителни разследвания на военни престъпления са невъзможни. Доклади на ООН сочат, че в тези окупирани територии цари „атмосфера на страх“. Около 600 000 украински деца се обучават в училища, където родният им език е забранен, а военното обучение е задължително.

Освен това руснаците са депортирали незаконно или преместили насила близо 20 000 украински деца. През март 2023 г. Международният наказателен съд издаде заповеди за арест на президента Владимир Путин и комисаря по правата на децата Мария Львова-Белова именно за отвличането на украински деца в Русия. И все пак тези престъпления продължават.

Историята обаче показва, че дори най-ужасяващите зверства с времето могат да доведат до колективно разкаяние.

Германският модел след войната

След поражението на Германия във Втората световна война, отричането вече не е възможност. Светът видя истината за Холокоста и другите зверства на нацистите и остави място за „не е толкова черно-бяло“. Поражението сложи край на войната, но също така принуди нацията да се сблъска с колективната травма. Макар че дори това беше труден и постепенен процес.

„Ключово се оказа есето на Карл Ясперс за историческата отговорност. Германците тогава се преструваха, че нищо не се е случило – твърдяха, че не са знаели за лагерите или Холокоста. Но Ясперс каза: не, германците са виновни. Съществува нещо като колективна морална вина. Това е, което на руснаците липсва – фигура като Ясперс“, заяви Хрицак.

Дори фигури в руската опозиция реодвно отхвърлят идеята за национална отговорност и смятат, че виновни могат да бъдат само отделни личности. С други думи – руснаците не са виновни, а само Путин и може би няколко генерали и бюрократи. Останалите уж са „само изпълнявали заповеди“, както твърдеше нацисткият офицер Адолф Айхман по време на следвоенния си процес. А Айхман беше един от главните архитекти на Холокоста.

На Германия ѝ отне малко повече от едно поколение, за да започне да се сблъсква с вината си. Хрицак отбелязва, че през 60-те години младите германци вече питаха родителите и бабите си какво са правили по времето на Хитлер.

„Приемането на колективна отговорност означава да се рискува срив на националната идентичност. По-лесно е да се обвиняват минали поколения, отколкото да се чувстваш виновен. В следвоенна Германия видяхме ясно тази динамика. Първоначално повечето германци се смятаха за като жертви – преследвани, не като извършители. Виждаха нацизма като нещо, което им се е случило, не като нещо, което активно са правили.“

Тя отбелязва, че първото следвоенно поколение живее със страх, стигма и мълчание. Второто изпитва тревога и самокритика. По-късните поколения изградиха мемориали и култивираха култура на паметта.

В крайна сметка образованието за военни престъпления, историческият размисъл и възпоменание станаха неразделна част от формирането на нова германска идентичност. Германия не се промени за една нощ – но поражението направи промяната възможна.

Как се промени животът в Русия по време на войната

Русия все още изглежда живее в огледална реалност, където победата е равна на правота, а силата – на морал. Култът към бойната слава измести напълно критичното мислене; героизирането на миналото унищожи способността да се вижда настоящето.

Днешната руска пропаганда следва същия модел: бомбардировките и атаките с човешки вълни се представят като освобождение, враговете са нацисти, а светът е техен съучастник. Докато не се стигне до неоспоримият крах, обществото няма да има стимул да преосмисли нищо.

Примирието без отговорност е равносилно на обикновена пауза преди следващата война. Всеки компромис, който позволява на Русия да се вкопчи в илюзията, че не е загубила, само ще отложи неизбежното – без да го предотврати.

Поражението на Русия не е за наказание – то е за възможност. Шанс за едно общество, скрито зад имперска гордост, най-накрая да се сблъска с реалните последствия от действията си. Само тогава може да има съдилища, отворени архиви, образование за престъпленията и култура на паметта. Без това няма да има различна от днешната Русия.

Съветската инвазия в Полша: Забравената тъмна страна на Втората световна война

🔙 На 17 септември 1939 г. само 16 дни след германското нахлуване в Полша, Съветският съюз започна своята инвазия от изток, съгласно тайния пакт Молотов-Рибентроп, сключен месец по-рано.

Този акт на агресия раздели страната между два тоталитарни режима – Нацистка Германия и СССР – и обяви смъртната присъда за милиони поляци. Докато светът отбелязва 1 септември 1939 г. като началото на Втората световна война, 17 септември 1939 г. остава символ на предателство, избелял в историческата памет. Съветските войски, водени от командири като Семьон Кривошеин, срещнаха силите на Вермахта в Брест, където отпразнуваха заедно „освобождението“ на полските земи с общ военен парад.

Още в първите дни от окупацията Червената армия и НКВД започнаха да извършват престъпления срещу полския народ. Масови депортации от източната част на страната към лагери в Сибир, където стотици хиляди полски граждани, между които жени, деца и интелектуалци, загинаха от глад, студ и изтощение.

През 1940 г. Катинското клане отне живота на повече от 22 000 полски офицери и елит, които бяха екзекутирани с изстрел в тила и заровени в масови гробове. Но това беше само върхът на айсберга: смазването на Армия Крайова, репресиите срещу католици и евреи, и систематични изнасилвания и грабежи, които унищожиха полската идентичност. Повече от 1,5 милиона поляци бяха депортирани, а стотици хиляди загинаха в своеобразен геноцид. Режимът на Сталин не се ограничи единствено до военни действия – той наложи повсеместен комунистически терор, който продължава след 1945 г. с фалшиви избори и репресии срещу организираната съпротива.

Паралелът със съвременните събития е неизбежен: руската агресия в Украйна от февруари 2022 г. повтаря модела от септември 1939 г. – нахлуване, масови убийства и отричане на историята.

Както тогава Москва твърдеше, че „защитава“ поляци, белоруси и украинци от нацистите, за да ги подчини на сталинския терор, така днес Кремъл говори за „защита“ на рускоговорящите в Донбас, докато в същото време извършва ежедневни бомбардировки, военни престъпления и отрича своите действия. Този модел на пропаганда и насилие е доказателство, че авторитарните режими не просто наследяват инструментите на предшествениците си, но и превръщат (лъже)историята в инструмент за оправдаване на собствените си империалистически амбиции.

Това повторение на историята ни напомня за опасностите, които крие забравата. Игнорирането на зверствата на сталинския режим – от Катинското клане до депортациите в Сибир – дава възможност на един съвременен диктаторски режим да се издигне без особени последствия.

В момента ставаме свидетели как Москва продължава да отрича отговорността си за съветските зверства, докато инвестира в пропаганда, пренаписваща историята в нейна полза. Това не е просто историческа грешка, но и директна заплаха за сигурността: докато днес Германия е една свободна и демократична държава и ключов партньор за Полша, Москва остава олицетворение на агресията, за да ни напомни, че без осъждане на миналото, настоящето и бъдещето остават уязвими.

Украински разузнавачи откриха детонатори със свастики в руски склад за боеприпаси

🇷🇺🇺🇦 Разузнавателен отряд „Тур“ на 225-и щурмови полк на украинската армия съобщи, че е открило детонатори със свастики в руски склад за боеприпаси. На пръв поглед изглеждат като най-обикновени трофеи, които могат да бъдат насочени срещу своите производители, но маркировките върху тях отвеждат към едно противоречиво историческо наследство.

На 17 септември 1939 г. Съветският съюз напада Полша, вече отслабена от сраженията с Вермахта, започнали в началото на същия месец. Това е само един от многото примери за партньорство между двата тоталитарни режима.

Още през август 1939 г. СССР и Нацистка Германия сключват търговско споразумение, разширено през февруари 1940 г. В рамките на тези договорености Москва получава военна техника, машини, технологии и суровини – включително детонатори за снаряди, маркирани със свастика.

Част от тези доставки се съхраняват в руски складове и днес. Така нацисткото оръжие все още се използва за унищожение на хора. Както отбелязват украинските военни, макар режимите на Хитлер и Сталин вече да не съществуват, на тяхно място е дошъл режимът на Путин. Имената се променят, но същността остава – докато Кремъл поддържа мит за „борба с фашизма“, самата Русия проявява повечето свойства на фашистката държава.