Паметници на тиранията: възстановяването на култа към Сталин в модерна Русия.

💡 Експертизата «Сянката на Сталин: Защо и как се случва новото възпоменание на тиранина в Русия», публикувана на платформата Re:Russia и подписана от Александра Архипова и Юрий Лапшин, описва едно от водещит културно-политически явления в съвременна Русия: нарастващото присъствие на символите на Йосиф Сталин в публичното пространство и начина, по който тази „новa мемориализация“ отразява широки идеологически и исторически трансформации.

Авторите проследяват динамиката на поставянето на 213 нови мемориални обекта – паметници, бюстове, барелефи и други форми на „недвижима“ памет – от 1996 г. до средата на 2025 г. По техните данни само през първите седем месеца на миналата година в Русия са открити множество нови монументи, сред които голям барелеф на станция в московското метро и поредица от бюстове в региони като Башкирия и Вологодска област.

Това явление не се дължи на еднородна държавна директива, а резултат от комбинация на низови инициативи и идеологически трендове. Някои от инициативите произхождат от местни активисти, от отделни институции и регионални власти, но попадат в широкия дискурс за „великото минало“ на СССР и ролята на Сталин като победител във Втората световна война.

Авторите подчертават значението на два идеологически наратива, които се засилват през последните години: първият е създадената представа за „велико общо минало“, което трябва да служи за основа на националното единство, а вторият – тенденцията да бъде маргинализирана или изтласкана паметта за сталинските репресии от колективната памет. Съвкупоността от наративи променя начина, по който руското общество и институции легитимират и интерпретират историческия минал период.

Изследването разграничава две форми на мемориализация: „недвижима“, включваща физическите монументи в градската среда, и „движима“, която представлява временни представления и публични прояви, ретропоези с портрети, „сталинобуси“ и други мобилни форми, използвани при чествания на ключови дати. Вторият вид са по-трудни за точно измерване, но според авторите стотици случаи са документирани през последните години.

Географското разпределение също е част от анализа: те са концентрирани в конкретни федерални окръзи, като имат особено присъствие в Северо-Кавказкия и Приволжкия федерален окръг. Изследователите смятат, че много от по-видимите случаи не са в големите градски центрове, а на по-периферни места, което според тях поставя въпроса за характера и социалната функция на тези обекти.

Анализът също така проследява историческия контекст на промяната: ако през 1990-те и началото на 2000-те публичните дискусии и мемориали бяха по-свързани с възпоменание на жертвите на репресии и говорене за тоталитарното минало, то от около 2010 г. насам постепенно отстъпват място на историческия ревизионизъм, който включва преоценка на ролята на Сталин и по-широко възраждане на символи от съветската епоха.

Авторите не приписват повсеместна официална държавна политика на Москва, но идентифицират структурни и идеологически фактори, които подпомагат и нормализират процеса: сред които дадени държавни риторики, законодателни инициативи, насочени към контрол на историческите наративи, и широко политическо усилие за консолидиране на националната идентичност чрез интерпретация на миналото.

Това изследване, макар и фокусирано върху историческата мемориализация, дава прозрение за по-широките културни и политически тенденции в Русия след 2014 г., засилени след началото на пълномащабната инвазия в Украйна през 2022 г., когато реториката за „защитата на историческата истина“ често се използва за легитимиране на съвременни политически решения. Контекстът на хибридни информационни кампании и външни усилия за влияние върху общественото мнение в Европа, включително в страни като България, остава част от по-широкия контекст на информационните и идеологически битки, които съпътстват този исторически процес.

Литва осъди проруски активист за отричане на съветските престъпления.

🇱🇹⚖️ Районният съд във Вилнюс наложи глоба от 3 750 евро на Ерика Швенчиониене за отричане на съветските престъпления по време на борбата на Литва за независимост. Случаят е красноречив относно правните мерки на балтийските държави срещу историческия ревизионизъм и пропагандата.

Присъдата е свързана с изказване на Швенчиониене за една от най-големите трагедии в съвременната история на Литва – клането на граничния пункт Медининкай през юли 1991 г. Тогава съветски специални части (ОМОН) атакуват новосъздаден литовски граничен пост, разстрелвайки 7 служители на реда в опит да прекършат волята на страната за отделяне от СССР.

Швенчиониене публикува твърдения, че литовските служители са били убити от „свои хора“ – теза, която съвпада с официалния наратив за дезинформация, тиражиран от Кремъл.

„Публикацията е направена именно в деня на възпоменание на жертвите, като вината се прехвърля върху литовските специални служби“, подчерта съдия Гедре Маслаускайте.

Въпреки опитите на подсъдимата да мобилизира подкрепа пред съда, на заседанието се появиха само няколко души, сред които Казимерас Юрайтис, съучастник на Швенчиониене в друго знаково дело за национално предателство, и Лауринас Рагелскис – известен проруски провокатор.

Обвинението настояваше за по-сурово наказание, което включваше до 18 месеца домашен арест вечер и електронно проследяване. Прокурорът Шарунас Шимонис изрази разочарование, че съдът не е наложил забрана за посещение на мемориала в Медининкай.

„Това е обида към паметта на загиналите и техните близки“, заяви той и сподели, че обмисля да обжалва присъдата.

Ерика Швенчиониене е ключова фигура в бившия „Международен форум за добросъседство“ – организация, която според литовското разузнаване е действала като инструмент на чуждо влияние. В момента тя е подсъдима по още едно, значително по-сериозно дело, където има повдигнати обвинения за подпомагане на чужда държава (Беларус и Русия) за действия срещу Литва, публично одобряване на съветските престъпления и организиране на пропагандни пътувания до Минск и Москва в разгара на войната в Украйна.

За нас в България случаят може да бъде интересен паралел за това как държавите от „първата линия“ на НАТО и ЕС са тези, които защитават най-ревностно своята историческа памет и национална сигурност от хибридната война на Кремъл, маскирана като „свобода на словото“.

Архивни документи показват бункери в Киев 90 метра под земята

🔙 В началото на 50-те години на миналия век в Киев е проектиран един от най-дълбоките резервни комуникационни възли на СССР – Обект №05 на Министерството на комуникациите, гласят разсекретени документи, открити преди няколко години в Руския държавен архив на икономиката (РГАЕ), които очертават мащаба на проекта и неговата роля в системата за стратегически комуникации на съветската държава.

Обект №05 е петият дълбок „укрит резервен телефонно-телеграфен възел“ на министерството. Първите три са били изградениблизо до станциите на метрото „Белорусская“, „Таганская“ и „Киевская“ в Москва, четвъртият в Ленинград, а този в Киев става следващият елемент от тази мрежа. Данни от проектното задание от 10 октомври 1953 г. показват подпис от министъра на комуникациите Н. П. Сурцев, според който обектът е бил разположен в подземни изработки на киевското метро, които вече са съществували в района на станция „Университетска“.

Избраното решение е показателно за съчетаването на гражданска инфраструктура и военно-стратегически задачи. По време на проектната фаза строителството на метрото в Киев е било временно спряно. Нереализираните тунели около бъдещата станция „Университет“ са използвани като база за изграждането на защитен комуникационен възел. След подновяване на метрото трасето е коригирано, а станцията е изградена в непосредствена близост, но отделно от подземния комплекс. Подобна адаптация на метростроеж за нуждите на дълбок защитен обект е рядък пример за функционално препроектиране в зората на Студена война.

Проектната документация уточнява дълбочината на възела от 90 метра. Обектът е трябвало да издържи директно попадение на авиобомба с тегло 10 000 кг, а входовете – удар от 5 000 кг. По стандартите за онова време това ниво на защита на практика е било считано за максимално за конвенционални средства за поразяване. Имайки предвид дълбочината, разрушаването му с неконвенционални средства би изисквало значително по-мощно въздействие.

Функционално Обект №05 е замислен като комплексен резервен възел за междуградска телефонна и телеграфна връзка, включително с резервиране на канали за Министерството на отбраната и за отдел „С“ на МВР на СССР. Проектът предвижда интеграция с действащата мрежа на МТС и АТС, както и осигуряване на устойчивост с кабелни полукръгове около Киев и дублиране на входящите линии. Комутационната зала е планирана за 100 междуградски връзки, а част от оборудването следва да бъде общо за гражданските и ведомствените комуникационни структури.

Схемата отразява логиката на съветската система за контрол в условията на потенциален въздушен удар – децентрализация чрез дълбоки резервни центрове извън столицата на съюза, но свързани с ключовите военни и административни структури. В този смисъл обектът в Киев не е изолиран случай, а част от широка инфраструктура за осигуряване на непрекъсваемост на управлението.

Актуалният статут на съоръжението не е публично известен. Наличната информация е базирана на архивите от 50-те години на миналия век. Те обаче показват, че под съвременния градски слой на Киев има инфраструктурен пласт, проектиран не само за транспорт, но също така за стратегическа устойчивост в условия на глобална конфронтация.