Преди 85 години Рузвелт обеща на Сталин милиард долара по „Заем-наем“

Тълпи от хора и почетен караул от танкове, посрещащи М. Майски, съветски посланик, и членове на руската военна мисия, които пристигат в танков завод във Великобритания, където е седмичното производство на танкове за Съветския съюз. 📸 Снимка: British Ministry of Information

Камиони Studebaker, Ford и Chevrolet край Москва през 1944 г. Броят на вагоните, доставени на СССР по програмата „Ленд-лийз“ по време на войната, е 428 000 бройки, което е 1,75 пъти броя на произведените в страната вагони - 244 000 вагона. Освен това са доставени 1900 парни локомотива (съветско производство - 446 броя), повече от 11 000 вагона (малко повече от 1000 вагона са произведени в СССР).

Президентът Франклин Д. Рузвелт подписва законопроекта за „Ленд-Лийз“ за предоставяне на помощ на Великобритания, Китай и Гърция.

Сталин благодари за оценката на САЩ на Московската конференция на трите сили и официално приема безлихвен заем от 1 милиард долара от САЩ за заплащане на оръжие и суровини за военните усилия на СССР срещу Нацистка Германия („кървав хитлеризъм“).

🇺🇸🤝🇷🇺 Преди 85 години, на 30 октомври 1941 г., докато германската армия настъпва към Москва, американският президент Франклин Д. Рузвелт предлага на Йосиф Сталин доставки по закона за „Ленд-Лийз“ на стойност до 1 млрд долара. В посланието си той съобщава, че е одобрил доставките на цялото договорено военно оборудване и всички боеприпаси и е наредил те да започнат незабавно и в максимално възможните количества.

Финансирането е безлихвено, с начало на изплащането 5 години след края на войната и срок за погасяване от 10 години. Така договорките от Московската конференция за снабдяването стават конкретен финансов ангажимент към съветската съпротива на операция „Барбароса“. Дълговете по него надживяват Съветския съюз. Договорената през 1972 г. сума от 722 млн. долара така и не е изплатена по график, дългът служи близо 3 десетилетия като лост в търговската политика на Вашингтон, а вноските по него са включени в споразуменията за разсрочване с Парижкия клуб, към който Русия погасява предсрочно целия си дълг през август 2006 г.

Текстът е публикуван в поредицата „Външните отношения на Съединените щати“ (FRUS) на Държавния департамент, но не в своя оригинален вид. Публикуван е преразказ на текста, отпечатан в бюлетина на департамента на 8 ноември 1941 г. Причината е в начина, по който писмото стига до адресата си.

Протоколът и цената му

Законът „Ленд-Лийз“ от 11 март 1941 г. позволява на американския президент да предоставя материали и въоръжение на държави, чиято отбрана е обявена за жизненоважна за отбраната на САЩ. Когато Нацистка Германия напада Съветския съюз на 22 юни, Москва не е сред тях и плаща покупките си сама. По данни на държавния секретар Кордел Хъл от средата на септември Вашингтон вече ѝ е предоставил авансово 90 млн долара: 40 млн от изкупено от Министерство на финансите съветско злато, а останалите с Корпорацията за финансиране на реконструкцията. Съветникът на Рузвелт Хари Хопкинс иска в писмо от 15 октомври да не се споменава, че правителството ще използва „Ленд-Лийз“ за покупките на Москва.

Американската и британската мисия, водени от специалния представител на президента Аверел Хариман и от лорд Бийвърбрук, пристигат в Москва на 28 септември. Протоколът с дата 1 октомври обхваща периода до 1 юли 1942 г. С него САЩ се ангажират да доставят по 200 самолета месечно: 100 бомбардировача и 100 изтребителя, или общо 1800 самолета P-40, A-20 и B-25. Към тях се добавят средно по 250 танка месечно. Артилерията включва 152 зенитни оръдия с калибър 90 мм и 756 противотанкови оръдия с калибър 37 мм, всички с боеприпаси. Експертите изчисляват, че от поисканите суровини на стойност 340 млн долара могат да бъдат доставени количества за 270 млн.

Сумата от 1 млрд долара идва от доклада на Хариман до Рузвелт, датиран 29 октомври, ден преди писмото до Сталин. Хариман оценява програмата на около 1 млрд. долара до следващия юли и пише, че Русия не може да продължи да я финансира сама. Затова препоръчва да бъде разрешено отпускането на средствата по „Ленд-Лийз“ „при първа възможност“. Докладът завършва с убеждението, че Русия „ще продължи да се бие дори при отстъпление“, с препоръка да ѝ се помогне незабавно. Милиардът от 30 октомври е кредитът, който покрива цената на договореното с протокола.

Същият доклад описва и пътя на доставките. Руснаците смятат, че могат да приемат средно около 270 000 тона товари месечно през Архангелск, 224 000 през района на Владивосток и едва 6000 през Персийския залив. Архангелск обикновено замръзва от декември до юни, а единствената жп линия от него минава недалеч от фронта; Владивосток е изложен на японска намеса, а превозът оттам до Москва трае 100 дни.

Седмицата след посланието

Американското посолство вече не се намира в Москва. В дните между 15 и 20 октомври посланик Лорънс Стайнхард е евакуиран в Куйбишев, днешна Самара. Там на 2 ноември той връчва устно предложението на Рузвелт на заместник-народния комисар на външните работи Андрей Вишински, който поисква да му бъде оставен текстът, но посланикът отказва, защото така би изложил на риск сигурността на шифъра на ВМС на САЩ, и вместо това връчва меморандум с внимателно подготвен преразказ.

Сталин отговаря на 4 ноември, без да е виждал оригинала – приема „с искрена благодарност“ безлихвения заем от един милиард долара за заплащане на доставките на въоръжение и суровини „като изключително сериозна подкрепа“ в борбата с общия враг и изразява пълно съгласие с условията, обещавайки да доставя на САЩ наличните суровини. Вишински връчва отговора в Куйбишев малко след 1:00 ч. през нощта срещу 6 ноември. Два часа по-късно той иска разрешение Сталин да използва съдържанието на предложението на САЩ в речта си за годишнината на Октомврийската революция. Държавният департамент дава разрешение по телеграфа.

Вечерта на 6 ноември, на тържественото заседание на Московския съвет, Сталин казва, че след решението на САЩ „да предоставят на Съветския съюз заем в размер на 1 млрд долара“ може „да се каже с увереност, че коалицията на Съединените американски щати, Великобритания и СССР е реално дело, което расте и ще расте в полза на нашето освободително дело“. На 7 ноември съветският повереник Андрей Громико връчва на Рузвелт руския текст на отговора. Президентът казва, че трябва да бъде намерен начин двамата да си разменят точните текстове, без германците да ги узнаят, защото все още се налага кореспонденцията им да се предава в преразказ.

Същия ден Рузвелт се обръща към администратора на програмата Едуард Стетиниъс: „Днес установих, че отбраната на СССР е жизненоважна за отбраната на Съединените щати.“ Той му нарежда да прехвърли незабавно отбранителни материали на СССР, „за да изпълни условията“ на писмото си до Сталин от 30 октомври. Обещанието предшества правното основание за него с една седмица.

Вторият милиард и общото споразумение

До средата на февруари 1942 г. заявките на Москва вече надхвърлят първия милиард. На 13 февруари Рузвелт съобщава това на Сталин и предлага втори милиард при същите условия. Сталин го приема на 20 февруари, но изразява надежда, че в бъдеще страните ще преразгледат финансовите договорки заради крайното напрежение, на което са подложени ресурсите на СССР. На 11 юни 1942 г. Хъл и посланикът на СССР Максим Литвинов подписват във Вашингтон споразумение за принципите на взаимната помощ във войната. До 1945 г. американските доставки за СССР стигат около 10,8 млрд. долара според изчисленията, цитирани от Christian Science Monitor през 1985 г.; „Комерсант“ посочва 10,982 млрд.

Дългът след войната

Разплащането остава за мирно време, а мирното време идва със Студената война. САЩ изчисляват на 2,6 млрд. долара останалите в СССР материали с гражданско предназначение. Съветското правителство първо предлага 170 млн. През октомври 1972 г. в пика на разведряването Вашингтон и Москва се споразумяват за 722 млн. долара, като администрацията на Ричард Никсън упълномощава своите преговарящи да намалят лихвата на разсрочените вноски до 3%. Изплащането трябва да продължи до 2001 г. и зависи също така от изпълнението на търговското споразумение, сключено същата година.

Сделката се проваля заради емиграцията на евреите от СССР. Законът за търговията от 1974 г. обвързва търговските облекчения за СССР с правото на свободна емиграция с поправката „Джаксън–Ваник“. Москва отказва да приеме това условие и двете споразумения рухват. Дотогава СССР е изплатил 48 млн. долара и остават още 674 млн. Законът от 1974 г. съдържа и по-конкретна разпоредба: просрочието по дълга за „Ленд-Лийз“ води до отнемане на режима на най-облагодетелствана нация в търговията.

След разпада на СССР Русия поема задълженията му и през 90-те години договаря разсрочването им чрез няколко споразумения с Парижкия клуб, неформалния кръг на държавите кредитори. Остатъкът от военния дълг не е забравен и през 2000 г. отново става политически въпрос. Според Изследователската служба на Конгреса от около 485 млн. долара дълг от съветско време към САЩ, който подлежи на разсрочване по двустранното споразумение за вноските от 1999 и 2000 г., 155 млн. са от дълга за „Ленд-Лийз“. В средата на юни 2000 г. председателите на комисиите по външна политика в двете камари, сенаторът Джеси Хелмс и конгресменът Бенджамин Гилман, обявяват, че блокират споразумението заради Чечня и подкрепата на Москва за Сърбия. Ако разсрочването не влезе в сила, на 1 юли Русия трябва или да плати, или да загуби търговския си режим. На 30 юни администрацията на Бил Клинтън обявява, че продължава с разсрочването въпреки възраженията им. Мотивът ѝ е, че отказът няма да промени поведението на Русия, ще затрудни изплащането на дълговете и ще създаде проблеми с другите кредитори от клуба.

На 21 август 2006 г. Русия завършва предсрочното изплащане на целия дълг към Парижкия клуб с превод от 23,7 млрд. долара. Радио Свободна Европа отбелязва, че с него завършва официалната дългова история на бившия Съветски съюз. Наличните документи не уточняват каква част от преведената сума се отнася до всеки вид задължение. След това плащане обаче Русия вече няма дълг към клуба, а шест години по-рано споразуменията за разсрочване с него включват и вноските за „Ленд-Лийз“.

Какво остава от модела

Писмото от 30 октомври 1941 г. показва цената на бързината. САЩ обещават оръжие за 1 млрд долара една седмица преди да обявят отбраната на СССР за жизненоважна, по препоръка на мисията на Хариман, която смята продължаването на руската съпротива за въпрос от първостепенно значение и настоява помощта да тръгне веднага. Въпросът за плащането е отложен за след войната, а отложената сметка по-късно става лост в търговската политика. През 1974 г. Конгресът обвързва просрочието ѝ с търговския режим на СССР, а през 2000 г. председателите на двете комисии по външна политика опитват да я използват като средство за натиск заради Чечня. Администрацията на Клинтън преценява, че отказът да се разсрочи дългът няма да промени поведението на Москва, и разсрочва 155-те млн въпреки сериозните възражения. Лостът е реален в Капитолия, но самото правителство на САЩ не очаква той да повлияе на Москва.

Името на закона се връща на 9 май 2022 г. Тогава президентът Джо Байдън подписва закон за „Ленд-Лийз“ в защита на демокрацията в Украйна. Той изтича на 30 септември 2023 г., без по него да бъде доставено нито едно оръжие. Според United24 Media служител на Белия дом обяснява избора с предпочитанието към помощ, която Украйна „няма да трябва да връща по-късно“. През 2022 и 2023 г. помощта минава през други механизми: доставки от наличностите на американската армия по решение на президента, Инициативата за подпомагане на сигурността на Украйна и Програмата за чуждестранно военно финансиране. От лятото на 2025 г. американското оръжие отново стига до Украйна срещу плащане, но по много различна схема: по механизма PURL съюзниците от НАТО го купуват за Киев. Вашингтон взема името от 1941 г., но не и модела на отложено плащане, при който разплащането приключва 65 години по-късно.

65 години от „Цар бомба“ – рекордният взрив, който не беше оръжие

🇷🇺☢️ Преди 65 години, на 30 октомври 1961 г. в 11:32 ч. московско време, над архипелага Нова земя избухва най-силния заряд, който човек някога е взривявал. Специално приспособен бомбардировач Ту-95В пуска термоядрено изделие, станало известно като „Цар бомба“, с маса около 25 тона. То се спуска с парашут, за да даде време на самолета да се отдалечи на безопасно разстояние, и избухва на 4 км над целта с мощност от 50 мегатона тротилов еквивалент. Част от западните оценки посочват 57–58 мегатона. Създателите на бомбата я описват не като оръжие, а като еднократна демонстрация на сила. В същата посока сочат единственият екземпляр и самолетът носител, който трябва да бъде преправен, за да я вдигне във въздуха.

Изделието, обозначено в документите като РДС-220 или АН602, е сглобено в Арзамас-16, секретен център за ядрени оръжия. То има 3 степени, дължина 8 метра и диаметър 2 метра. Толкова е голямо, че не може да се побере в бомбения отсек на Ту-95. Част от фюзелажа е изрязана, монтиран е подемен механизъм, който е създаден специално за случая, и по време на полета повече от половината бомба стърчи извън самолета. Корпусът и дори витлата са боядисани с бяла отразяваща боя за защита от светлинния импулс; със същата боя е покрита и летящата лаборатория Ту-16, която придружава бомбардировача. Двете машини излитат от летището край гара Оленя на Колския полуостров, където е докарана с влак и самата бомба. Екипажът на Ту-95В е командван от майор Андрей Дурновцев, който се връща от полета като подполковник и Герой на Съветския съюз.

Бомбата е пусната от 10 500 метра височина. Докато пада бавно с огромния парашут, самолетите успяват да се отдалечат на 45 км от точката на детонация. По разказа на конструкторите Виктор Адамски и Юрий Смирнов, участвали в проекта, дори при неизправност на парашута екипажът не е застрашен: специален механизъм позволява детонацията едва след като самолетът е на безопасно разстояние. Ударната вълна все пак настига бомбардировача и той рязко губи височина, но екипажът се прибира. Светлинният импулс запалва кабели в придружаващия Ту-16 и един от членовете на екипажа получава изгаряния.

Взривът е над полигона в залива Митюшиха, в района на Сухой нос на северния остров от архипелага Нова Земя. Светкавицата се вижда от 1000 км разстояние въпреки облачността, а гъбата се издига до 64 км, т.е. над стратосферата. Участник в изпитанието усеща топлинния импулс на 270 км разстояние. На стотици километри от епицентъра дървени къщи са разрушени, а каменните остават без покриви, прозорци и врати. Радиовръзката прекъсва за близо час, а атмосферната вълна обикаля Земята 3 пъти. Един от операторите, които снимат изпитанието, чува след бялата светкавица далечен, глух тътен, „сякаш земята е била убита“. Свидетел, огледал епицентъра след взрива, описа терена като „пързалка“: снегът се е разтопил, ръбовете на скалите са лъснали, а по земята не е останала нито една неравност.

Спорът за мощността на взрива продължава и до днес. През 1991 г. съветските учени съобщават, че уреди са отчели 50 мегатона, и оттогава тази стойност се използва в руските източници, въпреки че в медиите се среща и числото 58,6. Дотогава на Запад се приема по-високата оценка от около 58 мегатона, която дава и техническата справка на Johnston's Archive. Конструкторите сравняват резултата с всички експлозиви от Втората световна война, включително двете атомни бомби над Япония: взривът е 10 пъти по-силен от тях, взети заедно. 97% от енергията идва от термоядрен синтез, затова зарядът се оказва необичайно „чист“ и оставя малко продукти на делене.

Въпреки това посочената мощност е половината от първоначално замислената. В пълния вариант третата степен на изделието съдържа уранова обвивка, с която мощността би стигнала около 100 мегатона. За това изпитание уранът е заменен с олово, за да се намалят радиоактивните отлагания. Поради това Смирнов и Адамски пишат, че изпитанието на 30 октомври на практика е тест на конструкцията на оръжие с мощност 100 мегатона. Взрив с такава сила, пресмятат те, би предизвикал огнено торнадо върху площ, по-голяма от американския щат Мериленд.

Оттук произлиза и най-категоричната им оценка. „50-мегатонната бомба, изпитана на 30 октомври 1961 г., никога не е била оръжие“, пишат двамата през 1994 г. в бюлетина на Проекта за международна история на Студената война към Wilson Center. Тя „никога не е имала военно значение. Тя е еднократна демонстрация на сила, част от взаимното сплашване между суперсилите. Това е основната цел на изпитанието“. Самата конструкция на изделието води до същия извод: 25 тона метал, които не се побират в Ту-95, парашут, без който носителят не може да оцелее, и един единствен екземпляр, без намерение за серийно производство.

Обратната версия също има привърженици, включително сред лицата, най-близко до проекта. Директорът на полигона на Нова земя Гавриил Кудрявцев обяснява появата на свръхмощни бомби с липсата на точност на тогавашните ракети: голямата мощност трябва да компенсира голямото отклонение. Адамски и Смирнов смятат това обяснение за странно. Според тях е вярно единствено, че изпитанието има голямо техническо значение. Окончателният доклад на конструкторите, готов на 24 октомври, завършва с извода, че успехът „отваря възможността за създаване на устройство с практически неограничена мощност“. Тази детонация доказва, че конструкцията работи. Тази конструкция обаче не дава на армията оръжие.

Изпитанието на полигона в Нова земя е предшествано от 3 години затишие. От ноември 1958 г. СССР, САЩ и Обединеното кралство спазват доброволен мораториум върху ядрените тестове, докато в Женева вървят преговори за забраната им. Свалянето на американския разузнавателен самолет U-2 край Свердловск на 1 май 1960 г. проваля срещата на върха в Париж, а издигането на Берлинската стена на 13 август 1961 г. води до буря от протести на Запад. По думите на Адамски и Смирнов, в средата на юли 1961 г. конструкторите са работили по 50-мегатонното изделие. На 1 септември Съветският съюз прекъсва ядрения мораториум като извършва атмосферния взрив над Семипалатинския полигон в Казахстан, а „Цар бомба“ е кулминацията на есенната серия. Сахаров нарича планираното изпитание „сърцевината на програмата“.

Москва не крие планираното изпитание, а напротив, разгласява го. На 17 октомври, в отчетния доклад пред XXII конгрес на КПСС, Никита Хрушчов обявява, че серията ще завърши с водородна бомба от 50 млн. тона тротил. Каза, че СССР има и бомба от 100 млн. тона, но няма да я взриви, защото дори на най-отдалеченото място тя би избила прозорците и у самите тях. „С взривяването на бомбата с мощност 50 милиона тона ще изпитаме и устройството за взривяване на бомба с мощност 100 милиона тона“, казва той. Конструкторите отбелязват, че предварителното обявяване на мощността е безпрецедентна стъпка и отговаря на целите на политическата игра. На 27 октомври Общото събрание на ООН приема резолюция №1632 с 87 гласа „за“, 11 „против“ и 1 „въздържал се“. С нея то отправя тържествен призив към съветското правителство да се откаже от своето намерение да взриви в атмосферата 50-мегатонна бомба до края на месеца. Само три дни след гласуването изпитанието е факт. Министърът на средното машиностроене Ефим Славски и маршал Кирил Москаленко, които наблюдават експлозията от самолет, телеграфират на Хрушчов, че „изпитанието на Нова земя премина успешно“, и се завръщат за конгреса.

За Андрей Сахаров, един от петимата автори на окончателния доклад за изделието, свръхзарядът се явява преломна точка. По сведения на Адамски и Смирнов това е последното ядрено изделие, по което работи интензивно, сериозно и без колебание. Той приема проекта с желанието да демонстрира абсолютната разрушителност на оръжието и липсата на победители при евентуален сблъсък. Самият Сахаров разказва в мемоарите си и друго: на 10 юли 1961 г. изпраща на Хрушчов бележка срещу подновяването на изпитанията и се заема с „Голямата бомба“ едва след като Хрушчов отхвърля възражението и го смъмря, че се намесва в политически дела. Когато по света избухват протести срещу обявения тест, Сахаров спокойно отбелязва, че взривът може да изпочупи няколко прозореца в съветските посолства в 2-3 западни държави, но нищо повече няма да последва. На въпроса защо са нужни „човекоядски“ оръжия той отговаря с думите на самия Хрушчов: нека устройството виси над главите на капиталистите като дамоклев меч.

От края на 50-те години Сахаров вече предупреждава за последиците от надпреварата във въоръжаването. През 1975 г. му е присъдена Нобелова награда за мир „за борбата му за човешките права в Съветския съюз, за разоръжаване и сътрудничество между всички нации“. Властите обаче не го пускат да я получи в Осло, а по-късно го лишават от съветските му отличия и години наред го държат под наблюдение в Горки. Връща се в Москва едва при Горбачов.

Полигонът е на прага на Скандинавия: от него до Норвегия са около 900 км. През септември 1961 г., когато съветската серия от изпитания вече е започнала, норвежките здравни власти изготвят план за населението на Финмарк, включително предупреждение хората да слязат в бомбоубежищата и евакуация при дози над 100 милисиверта. Хората не са уведомени нито за праговете, нито за плановете, пише The Barents Observer. Малко места по света са получили толкова радиоактивни отлагания от атмосферните изпитания, колкото Баренцовият регион.

Кадрите от взрива не остават само в сейфовете. На съветското ръководство е прожектиран 20-минутен филм за разработката и теста, който завършва с извода, че „още по предварителните данни е очевидно, че взривът е поставил рекорд по мощност“. Пълният документален запис остава секретен до 20 август 2020 г., когато държавната корпорация „Росатом“ го публикува в YouTube по повод 75-ата годишнина на ядрената промишленост на страната. Седмица по-късно корпорацията ограничи достъпа до него, а днес оригиналът в канала ѝ е скрит; копията останаха в други канали. Около 40-минутният филм показва превозването на заряда с влак до Оленя, белия бомбардировач над Баренцово море, парашута и огненото кълбо, заснето от няколко гледни точки.

Взривът не довежда веднага до забрана на атмосферните изпитания, макар „Известия“ и руската телевизия да го твърдят още в началото на 90-те години. Преговорите продължават още почти две години, през които светът преживява и Карибската криза. Договорът за забрана на ядрените опити в атмосферата, в космоса и под вода е подписан в Москва на 5 август 1963 г. от САЩ, СССР и Обединеното кралство. Според Адамски и Смирнов, рекордът е помогнал косвено за напредъка в преговорите. Нова земя остана основният съветски, а после и руски полигон: от 1955 г. там са проведени над 220 ядрени изпитания, последното на 24 октомври 1990 г. Последното американско изпитание е от 1992 г. в Невада.

30 октомври е годишнина и от друго решение. На тази дата през 2025 г. президентът на САЩ Доналд Тръмп написа в Truth Social, че „заради програмите за изпитания на други държави“ е наредил на Министерството на войната „да започне изпитания на нашите ядрени оръжия на равна основа“. На 2 ноември министърът на енергетиката Крис Райт уточни пред Fox News, че става дума за изпитания на системи, не ядрени взривове. На 5 ноември на заседание на Съвета за сигурност на Руската федерация министърът на отбраната Андрей Белоусов предложи незабавно да започне подготовката за пълномащабно ядрено изпитание на Нова земя. Президентът Владимир Путин нареди на ведомствата да съберат информация и да внесат предложения за евентуалното начало на подготовката и заяви, че ако САЩ или друга ядрена държава проведат изпитание, Русия ще бъде длъжна да вземе ответни мерки. Неговият говорител Дмитрий Песков уточни, че Кремъл само проучва дали подготовката изобщо е необходима. Към 30 октомври 2026 г. нито Русия, нито САЩ са детонирали ядрен заряд. На 30 септември 2026 г. Националната администрация по ядрена безопасност на САЩ извърши в тунел на полигона в Невада взрив с химически експлозив. Експериментът се очаква да подобри засичането на маломощни ядрени изпитания.

„Цар бомба“ остава най-силният довод, че рекордът в ядрената мощност е политически жест, а не военна способност. Изделието съществува в един екземпляр, мощността му е обявена предварително, а пускането е организирано така, че носителят да оцелее. 65 години след взрива полигонът над Сухой нос, на който от 1990 г. не е избухвал ядрен заряд, отново е в центъра на спора за изпитанията. Според сателитни снимки от август 2025 г. там има готов тунел за подземни изпитания, а втори се строи. Към 30 октомври 2026 г. Кремъл не е обявил начало на подготовката, а Вашингтон говори за изпитания на системи, не за ядрени взривове. Затова първият сигнал няма да е самият взрив, а обявено решение на Путин по предложенията, които поиска преди година: то ще покаже дали полигонът преминава от заявена готовност към действие.

На този ден – 14 октомври

Британският линкор HMS Royal Oak преди да бъде потопен. На 14 октомври 1939 г. германската подводница U-47 навлиза във военноморска база Скапа Флоу и торпилира кораба на котва. 📸 Снимка: Royal Navy official photographer, name unknown / Imperial War Museums, FL12252. Public domain.

Групов портрет на оцелели от Собибор – лица на съпротивата срещу нацистката машина за унищожение. Снимката не показва самото въстание от 14 октомври 1943 г. Точната дата на нейното заснемане не е известна. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

„Черният четвъртък“ над Швайнфурт Американски B-17 се отдалечава от Швайнфурт, над който се издигат облаци дим, на 14 октомври 1943 г. Ударът срещу германските заводи за лагери се превръща в една от най-тежките мисии за американската бомбардировъчна авиация през войната. 📸 Снимка: USAAF, photographer unknown / National Museum of the United States Air Force. Digital adjustments by Buidhe. Public domain.

Българските войски в Ниш Български войници и танк при влизането в Ниш през октомври 1944 г. Копието в Wikimedia Commons е датирано 14 октомври, но първоначалният архивен източник не е установен. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

Чък Йегър и Bell X-1 Чък Йегър в кабината на ракетния самолет Bell X-1, с който преодолява звуковата бариера в управляем хоризонтален полет на 14 октомври 1947 г. Портретът е заснет след историческо постижение, чак през май 1948 г. 📸 Снимка: U.S. Air Force / National Archives and Records Administration, NAID 542345. Photographer unknown. Public domain.

Ракетните позиции в Куба Разузнавателна снимка от U-2 с обозначени съветски ракетни позиции в Куба. Кадърът е сред изображенията, представени на президента Джон Кенеди на 16 октомври 1962 г. Точната дата на заснемане не е уточнена в използвания каталог. 📸 Снимка: U.S. Government / John F. Kennedy Presidential Library and Museum. U-2 reconnaissance imagery. Public domain.

Никита Хрушчов и Валтер Улбрихт на партийния конгрес в Източен Берлин на 21 януари 1963 г. Под-малко от две години по-късно съветският лидер е отстранен от позицията си от собственото партийно ръководство на 14 октомври 1964 г. 📸 Снимка: Horst Sturm / Bundesarchiv, Bild 183-B0121-0010-053 / CC BY-SA 3.0 DE.

Между 1971 и 1973 г. Египет получава 200 съветски танка Т-62 образец 1967 г. С него са въоръжени 15-а и 25-а бронетанкова бригада, всяка от които с по три танкови батальона. На 6 октомври 1973 г. те повеждат механизирано настъпление, прекосило Суецкия канал, в което египетски сапьори пробиват пясъчните укрепления на линията „Бар-Лев“ с водни струи под високо налягане. Първоначално Египет настъпва в Синай почти без съпротива, но за три дни Израел мобилизира голяма част от войските си. На 17 октомври 1973 г. израелската 217-а бронетанкова бригада, въоръжена с танкове „Центурион Шот“, устройва засада на 96 египетски Т-62 в най-голямата танкова битка на Синайския фронт. Египтяните губят между 50 и 60 танка в боя, а други са повредени или изоставени в израелски минни полета. За два дни битка 25-а бронетанкова бригада губи 86 от общо 96 танка. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

Полицейски служител стои въоръжен до задържани тайландски левичарски студенти на футболно игрище в университета Таммасат, Банкок, 6 октомври 1976 г. 📸 Снимка: AP Photo/Gary Mangkorn

Представители на мисията на Африканския съюз (AMISOM) посещават мястото на разрушителния атентат с камион бомба в Могадишу ден след взрива, 15 октомври 2017 г. 📸 Снимка: AMISOM Public Information / CC0.

📅 На този ден историята е поемала в различни посоки – на бойното поле, зад затворени врати и чрез решенията на отделни хора. Припомням 10 събития от историята на военните конфликти, дипломацията и сферата на сигурността, случили се на днешния 14.10 – от Втората световна война до наши дни.

 

1939 г. — Германска подводница потопява „Роял Оук“ в Скапа Флоу

Подводницата U-47 под командването на Гюнтер Прин прониква в Скапа Флоу, една от най-важните бази на британския флот, и торпилира закотвения линкор „Роял Оук“. Германският екипаж успява да премине през защитата на пристанището през нощта, докато много от британските моряци спят. Загиват над 830 души, а ударът демонстрира, че дори основната стоянка на флота е уязвима. Катастрофата води до изграждане на 4 постоянни прегради, известни като „бариерите на Чърчил“, които затварят източните подходи към базата.

1943 г. — Затворниците в Собибор въстават

Еврейски затворници в нацисткия лагер Собибор започват въстание, организирано от Леон Фелдхендлер и съветския военнопленник Александър Печерски. Планът предвижда тайно ликвидиране на членове на СС и пленяване на оръжията им, преди охраната да разбере какво се случва. По данни на Мемориалния музей на Холокоста в САЩ са убити 11 членове на СС, а близо 300 затворници се измъкват през оградите и минните полета. Само около 50 доживяват края на войната. По-късно нацистите демонтират лагера и унищожават следите му.

1943 г. — „Черният четвъртък“ над Швайнфурт

Осма въздушна армия на САЩ нанася удари по заводите за сачмени лагери в Швайнфурт, считани за критично звено на военната промишленост на Третия райх. След като ескортът от изтребители достига границата на обсега си и се връща, бомбардировачите продължават сами срещу германските изтребители и зенитна артилерия. Загубени са 60 бомбардировача, а много от успелите да се завърнат имат тежки поражения и носят ранени и загинали членове на екипажите. Катастрофалният резултат допринася за временното прекратяване на дълбоките дневни удари отвъд обсега на изтребителното прикритие.

1944 г. — Ниш е овладян от съюзническите сили

В хода на Нишката операция Втора армия, командвана от генерал-майор Кирил Станчев, участва съвместно с югославски сили и със съветска подкрепа в освобождаването на Ниш от германските войски. Целта е да се прекъснат комуникациите по долината на Морава, използвани от оттеглящата се от Балканите германска група армии „Е“. Българската Бронирана бригада излиза в тила на противника, а сраженията обхващат и района западно от града. Овладяването на този транспортен възел затруднява немското изтегляне, но не слага край на цялата операция.

1947 г. — Чък Йегър преминава звуковата бариера

Капитан Чък Йегър извършва първия потвърден пилотиран свръхзвуков полет с ракетния самолет Bell X-1 над Калифорния. Малката експериментална машина е издигната от бомбардировач B-29, а историческият полет достига скорост Мах 1,06 на височина около 13 км. Само 4 дни по-рано Йегър е достигнал Мах 0,997, непосредствено под звуковата бариера. Два часа след успеха ВВС засекретяват полета и данните, докато програмата продължава да изследва управляемостта и натоварванията при скорости, които скоро ще бъдат част от бойната авиация.

1962 г. — U-2 заснема съветските ракетни позиции в Куба

Американски разузнавателен самолет U-2, пилотиран от майор Ричард Хейзър, заснема западната част на Куба и донася ключови доказателства за съветските ракетни позиции. Получени са 928 снимки, върху които анализатори установяват площадки за балистични ракети със среден обсег край Сан Кристобал. Заснети са 8 големи транспортни средства и 4 мобилни пускови установки. Президентът Джон Кенеди е уведомен на 16 октомври, когато започват тайните съвещания, превърнали откритието в център на най-опасната ядрена криза на Студената война.

1964 г. — Никита Хрушчов е отстранен от власт

Партийното ръководство на КПСС отстранява съветския лидер Никита Хрушчов, след като негови колеги организират действия срещу него по време на почивката му край Черно море. Официалното твърдение представя напускането като доброволно излизане в пенсия поради напреднала възраст и влошено здраве. Двете ключови длъжности, които Хрушчов съчетава, са разделени: Леонид Брежнев оглавява партията като първи секретар, а Алексей Косигин поема правителството. Бившият лидер остава жив и получава пенсия – смяна на върха, която рязко се различава от разправите с политически съперници при Сталин.

1973 г. — Израел спира египетското настъпление в Синай

Египетски бронетанкови колони настъпват от плацдармите край Суецкия канал към направленията за Таса и проходите Гиди и Митла. След успешното форсиране на канала на 6 октомври това е опит да се разшири настъплението навътре в Синай, но израелските войски ги посрещат от подготвени отбранителни позиции. Египетската атака се проваля в мащабно танково сражение, променило съотношението на силите, както и инициативата на фронта. Последвалото израелско контранастъпление достига канала и прехвърля бойните действия на западния му бряг, застрашавайки снабдяването на египетската Трета армия.

1973 г. — Масовите протести свалят военния премиер на Тайланд

В Банкок полиция и армия използват сила срещу демонстранти, които настояват за конституция и край на военната диктатура на Таном Китикачон. Протестното движение е предвождано от студенти, част от които търсят убежище на територията на кралския дворец. Вечерта крал Бумибол обявява оставката на премиера и назначава цивилния юрист Саня Тхамасак, ректор на университета „Тхамасат“, нагърбен със задачата да изготви нова конституция. Военните лидери напускат страната на следващия ден, а студентското движение отваря кратък период на по-свободен политически живот.

2017 г. — Смъртоносния атентат с камион бомба в Могадишу

Мощна експлозия на камион бомба опустошава част от сомалийската столица Могадишу в разгара на тежък конфликт с „Аш-Шабаб“, местния клон на терористичната мрежа „Ал-Кайда“. По обобщените данни от ООН, загиват най-малко 587 души, а стотици други са ранени. Мащабът на катастрофата се изяснява постепенно: разследващата комисия първоначално отчита 358 загинали, след което нарастват на 512 до окончателната равносметка от 587. Нападението показва колко уязвима остава столицата въпреки международната военна подкрепа и усилията за изграждане на сомалийска армия и полиция.

МиГ-23 без пилот прелетя 900 км и падна върху къща в Белгия

🇷🇺✈️🇧🇪 Съветски изтребител МиГ-23М без пилот прелита около 900 км над Полша, Източна и Западна Германия и Нидерландия, когато в 10:37 ч на 4 юли 1989 г. се разбива в къща в белгийското градче Белегем, убивайки студента по информатика Вим Деларе. Изтребителят излита малко след 9 ч. от авиобаза Багич, разположена недалеч от балтийското крайбрежие на Полша, а пилотът му напуска кабината около 40 секунди по-късно, убеден, че двигателят е отказал. The Aviationist припомни за този необичаен инцидент от края на Студената война в материал от 29 септември 2026 г. Клюовите  факти се потвърждават от репортажите на The New York Times и UPI през юли 1989 г.

Полковник Николай Скуридин излита на тренировъчен полет с изтребител МиГ-23М с бордов номер 29 от 871-ви изтребителен авиационен полк. Той има изменяема стреловидност на крилото, кодово название на НАТО Flogger-B и един двигател Туманский Р-29. Около 40 секунди след излитането се чува силно хлопане откъм лявата страна, форсажът (допълнителното изгаряне на гориво зад турбината за по-голяма тяга) се изключва, оборотите започват да падат и изтребителят започва бързо да губи скорост. Скуридин стига до извода, че двигателят е отказал. Според разказа му пред журналисти на 6 юли 1989 г. наземният контрол му дава нареждане да се катапултира, а той обръща самолета към морето. Катапултирането се извършва на около 100 метра височина и Скуридин оцелява.

МиГ-ът обаче не пада. Според бордовия самописец, цитиран в статия по случая в руската Уикипедия, около 6 секунди след катапултирането двигателят отново набира обороти. Машината, олекотена от отсъствието на пилот, на катапултното кресло и на фонара на кабината, спира да снижава, а системата за автоматично управление я стабилизира. Изтребителят започва да се изкачва със зададения при излитане курс на запад, системата за опознаване „свой–чужд“ е включена, което му позволява да прелети над Полша и ГДР, без да бъде спрян. Официално потвърдена причина за отказа на двигателя в цитираните източници няма; статията отбелязва само, че двигателят е ремонтиран 5 пъти през последната година.

Радарите на НАТО засичат МиГ-а около 9:40 ч. с навлизането му във въздушното пространство на Западна Германия. ВВС на ФРГ го потвърждават при Данненберг в Долна Саксония, на около 100 км югоизточно от Хамбург. По данни на НАТО МиГ-ът лети със 400 възела (около 740 км в час), а според говорител на ВВС, височината на полета е 12 км. От авиобаза Сустерберг в Нидерландия във въздуха вдигат два изтребителя F-15C Eagle на 32-ра тактическа изтребителна ескадрила на ВВС на САЩ, по-известна като Wolfhounds, с капитаните Дж. Д. Мартин и Бил Мърфи. По разказа на самата ескадрила Мартин и Мърфи първо мислят сигнала за тревога за шега на дежурния ръководител на полетите, но излитат, стигат 10,6 км височина и преминават на свръхзвукова скорост, а МиГ-ът се издига до над 12 км. Малко след 10:00 ч. го достигат, само за да открият, че кабината му е без фонар и без пилот. Говорителят на Втората съюзна тактическа авиация (2 ATAF) на НАТО Райнер Оте предполага, че американците са доста изненадани да видят „МиГ-кабриолет със свален покрив“.

Белгийският министър на отбраната Ги Коем казва, че пилотите са имали право да го свалят, ако неговият курс застраши гъсто населен район. Както ескадрилата описва разрешението, то им позволява да заредят оръжията и да стрелят само ако преценят, че така ще причинят по-малко щети на земята, отколкото ако го оставят да падне сам. Според Коем американците виждат, че МиГ-ът няма ударно въоръжение като ядрени бомби, и оставят да лети с надеждата, че ще падне в Ламанша. МиГ-ът обаче не поема към Ламанша, а към Белгия и Северна Франция. Във Великобритания е приведен в готовност дежурен изтребител Phantom FGR2 на Кралските военновъздушни сили (RAF), а френските ВВС също преминават в готовност, тъй като курсът сочи към Лил. Пилотите решават помежду си, че ако сметнат, че МиГ-ът ще стигне града, ще стрелят преди границите му. Това не се налага: горивото свършва и МиГ-ът започва плавно да снижава.

В 10:37 ч МиГ-23М се разбива в къща край шосето на границата между Белегем и Коойгем, на 5–10 км от френската граница. Вим Деларе е сам вкъщи: баща му е на работа, а майка му пазарува, а той загива при удара. Опашката със съветската червена звезда остава да стърчи от развалините. Двата F-15 остават над мястото още 10–15 минути и се завръщат в Сустерберг с минимален запас гориво.

ТАСС съобщава още в деня на катастрофата, че летецът е бил принуден да напусне машината над полска територия заради неизправност в нейната техническа система, че е жив и съветската страна се свързва с държавите, над които е прелетял самолетът. Говорител на белгийското министерство на отбраната заявява на същия ден, че пилотът не е намерен и не е ясно къде се е катапултирал. Според руската статия, която се позовава на публикация във вестник „Красная звезда“, в 10:00 ч. около 20 минути след като радари на НАТО вече следят МиГ-23М, генерал-майор Валерий Огнев, изпълняващ длъжността командващ на авиацията на Северната група войски, докладвал на командването на ВВС, че самолетът се е разбил в Балтийско море и не е причинил щети. На 5 юли министърът на външните работи Марк Ейкенс привиква съветския посланик Феликс Богданов. Ейкенс заявява, че през цялото време на полета от съветска страна не е дошла нито дума предупреждение, и отбеляза забавяне при потвърждението дали на борда няма ядрен или токсичен товар. Според данни на NYT от 6 юли МиГ-ът е носел конвенционално оръжие.

Инциденти със самолети, продължили да летят след напускането на пилота, е имало неведнъж в миналото. На 2 февруари 1970 г. пилот на американски изтребител F-106A Delta Dart се катапултира над щата Монтана след като самолетът му влиза в плоска спирала; олекотена, машината излиза от нея и каца по корем в снега край Биг Сенди с минимални щети. На 4 май 1972 г. британски летец на Harrier GR.1 на RAF се катапултира след попадане на птица във въздухозаборника, а самолетът се разбива край Хютен в Западна Германия. На 6 юли 1979 г. летец на Hunter F.6A се катапултира над Атлантическия океан край Корнуол заради отказал двигател, а машината се вклинява в процеп между две сгради в Тинтагел, като по чудо без жертви.

Случаят в Белгия идва по-малко от месец след катастрофата на съветски изтребител МиГ-29 на авиошоуто в Париж на 8 юни 1989 г. И тогава пилотът остава невредим след успешно катапултиране. NYT отбеляза, че с инцидента в Белгия е вторият МиГ, разбил се в Западна Европа за месец. Малко повече от четири месеца по-късно, на 9 ноември 1989 г., падна Берлинската стена.

Михаил Горбачов, който по това време е на посещение във Франция, заявява пред журналисти в Париж, че съветският посланик в Белгия се е извинил и се ангажира да бъде платено обезщетение на семейството на жертвата. На 6 юли 42-годишният Скуридин отбелязва по време на пресконференция, че е изпратил писмо до семейството на загиналия, и изразява съжаление за смъртта на младия белгиец. Властите разрешиха на съветската страна да прибере останките 10 дни след катастрофата, тъй като белгийското разследване вече е приключило, а Москва заплаща обезщетение в размер на 25 млн. белгийски франка (685 000 долара по курса от онова време).

Естония отбелязва 32 години от изтеглянето, обвързано с датата за Германия

🇪🇪🪖🇷🇺 Министерство на отбраната на Естония отбеляза днес 32 години от окончателното изтегляне на руските войски от Естония и Латвия. То приключва на 31 август 1994 г. в деня, в който руската армия се изтегля напълно от Германия. Съвпадението не е случайно, а резултат от целенасочена стратегия на Талин в сферата на дипломацията. По думите му е настъпил „истинския край на Втората световна война“ за Прибалтика и цитира тогавашния президент Ленарт Мери: „Днешният ден бележи края на най-тъжната глава от нашата история.“

Мащабът на военното присъствие, което трябва да се ликвидира, обяснява защо преговорите продължават от 1991 до 1994 г. Към 20 август 1991 г., когато Естония възстановява независимостта си, съветската армия държи над 570 бази и съоръжения в страната. В тях са разположени около 35 000 военнослужещи в страна с население от 1,3 млн. души – по близо един съветски военен на всеки 37 жители. Естонската обществена медия ERR посочва и по-висока цифра – над 40 000 души, но в нея са включени и семействата на военните.

Решаващият външен ориентир за крайния срок обаче остава в Берлин. С договора „2+4“ от септември 1990 г. Русия се задължава да изведе Западната група войски от територията на Германия. Дълги години същата минаваше за най-мощното единично военно звено в света и към 1990 г. наброява 340 000 военнослужещи и още 210 000 членове на техните семейства. Крайният срок за изтеглянето е 31 август 1994 г. В него стоят германско финансиране, международно внимание и политическа гаранция от най-високо равнище.

Естонската дипломация правилно отчита какво следва от това: евентуален самостоятелен срок би могъл да бъде предоговарян, докато срок, обвързан с германския, би бил значително по-труден за отлагане. От този момент задачата на Талин е да не позволи на Москва да отдели естонския случай от германския.

Москва навлиза в преговорите с график, който е далеч по-удобен пред себе си. През 1992 г. руската страна предлага 2002 г. като възможен краен срок, но след това обещава 1997 г. Талин отхвърля и двата варианта. Истинският лост на Русия обаче не бе само графикът, а гражданският статут на рускоезичното население. Дипломацията на Москва обвърза открито по-нататъшното извеждане на войските с промяна в позицията на Естония по въпроса за гражданството. Страната така и не променя закона си, но прави отстъпки в други направления.

Международният натиск не остава само на думи. На 25 ноември 1992 г. Общото събрание на ООН приема без вот резолюция 47/21, озаглавена „Пълно изтегляне на чуждестранните военни сили от териториите на балтийските държави“. Текстът призовава за ранно, подредено и цялостно извеждане на военните сили от Естония и Латвия и възлага на генералния секретар да съдейства чрез добрите си услуги.

Документът говори за чуждестранни сили, разположени без съгласието на приемащите държави, и по този начин де факто подкрепя балтийската правна теза за характера на съветското присъствие, а не съветската версия за доброволно присъединяване. Талин работи по същата линия пред в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа и в Съвета на Европа, с подкрепата на САЩ и Швеция. По разказа на дипломати в Талин по онова време президентът Бил Клинтън е представил Мери пред Борис Елцин като човек, постигащ онова, което си е поставил за цел.

Балтика обаче не си връща пълния контрол върху територията с един общ акт. Процесът преминава през три различни споразумения, а последиците от тях се разплитат чак до края на десетилетието.

Литва минава първа. Споразумение, подписано на 8 септември 1992 г. от двамата министри на отбраната, определя като краен срок 31 август 1993 г. Москва го спазва: последните руски военни напускат литовска територия малко преди полунощ на посочения ден. Оттук идва и особеността на датата – 31 август е денят на извеждането и за трите балтийски държави, но не в една и съща година.

Латвия приема по-тежък компромис със суверенния си контрол. На 30 април 1994 г. в Москва президентът Гунтис Улманис и премиерът Валдис Биркавс подписват с Елцин споразумение за извеждане на войските, но цената е продължаващото руско управление на радиолокационната станция Скрунда-1 в Курземе до 1998 г. Рига постига изтеглянето на руските войски, но временно запазва на своя територия чужд военен обект извън пълния си контрол.

Естония постига своето на 26 юли 1994 г. в Москва. Мери и Елцин подписват онова, което в Талин наричат Юлските споразумения и което уточнява 31 август като окончателен срок. Заседанието не започва гладко, като по думите на останалия от него анекдот Елцин се опитва да разчупи задънената ситуация с покана за водка. Мери избира „Абсолют“, за да покаже, че отношенията между Талин и Москва трябва да бъдат също толкова ясни и недвусмислени.

Зад анекдота стои конкретна цена. Успоредно с договора за извеждането Естония е ангажирана с правата и социалните гаранции на руските военни пенсионери, които остават да живеят в страната. 4 дни по-късно, на 30 юли е подписан отделен договор за обезвреждането на ядрения учебен център в Палдиски, където Балтийският флот обучава екипажи на атомни подводници с помощта на два реактора.

Самото изтегляне е подробно документирано. През август 1994 г. от Естония са изведени повече от 350 бронирани машини, няколко десетки танка, стотици камиони и над 30 тона ракети. В Берлин същия ден Елцин и канцлерът Хелмут Кол изпращат последните около 2100 военнослужещи от Западната група с церемония в Шаушпилхаус на Жандармския пазар.

Червената армия влиза в германската столица през април 1945 г. – половин век по-късно руските войски, наследили съветското военно присъствие, напускат в едно и също денонощие и Германия, и крайбрежието на Прибалтика. Тогавашните репортажи описват ликуващи хора по улиците на Талин и Рига, а естонското министерство и днес измерва същия исторически интервал: 54 години между първото съветско нахлуване и последното изтегляне на войските.

Тук приключва празничната част и започва онова, което съобщението на естонското ведомство оставя на заден план. Последният руски войник и последният руски военен обект в Балтика са две различни дати.

В Палдиски руски специалисти остават за поне още календарна година, а площадката минава изцяло под естонски държавен контрол едва на 30 септември 1995 г. В Латвия станцията Скрунда-1 продължава да се работи до 1998 г. Международна инспекция на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа удостоверява изключване на 4 септември 1998 г., а самият обект е предаден на латвийските власти на 21 октомври 1999 г.

Скрунда-1 се намира на около 100 км западно от Рига и до деня на предаването в комплекса не са били допускани нито латвийски официални лица, нито журналисти. Ако се измерва не само присъствието на войски, а пълното прекратяване на руската военна инфраструктура под руски контрол, реалният край на това присъствие в Балтика идва през есента на 1999 г. – пет години след датата, която се отбелязва днес.

Веригата се затваря политически и стратегически през 2004 г., когато Естония, Латвия и Литва влизат в НАТО на 29 март и в Европейския съюз на 1 май. Именно към този край на историческата последователност сочи и хаштагът, с който естонското ведомство завършва публикацията си: #NeverAloneAgain.

Защо Талин изважда датата на преден план точно сега, си личи най-отчетливо в сигурността на въздушното пространство и бюджета за отбрана.

На 19 септември 2025 г. три изтребителя МиГ-31 навлязоха в естонското въздушно пространство над остров Вайндлоо във Финския залив и останаха там 12 минути, без полетен план, с изключени транспондери и без радиовръзка с естонския въздушен контрол. Прехватът беше извършен от италиански F-35 от базата Емари. Естония поиска консултации по член 4 от Вашингтонския договор, а Северноатлантическият съвет осъди действията на Москва.

Мисията Eastern Sentry, стартирала след навлизането на дронове от Русия в Полша на 10 септември 2025 г., оттогава поддържа усилено дежурство по източния фланг.

Не всичко, което навлиза във въздушното пространство на страните от Прибалтика, обаче е руско, и Талин е съвсем наясно с това. Серията нарушения над Литва, Латвия, Естония и Финландия от началото на годината е свързана с украински дронове, изпратени към руските терминали Уст-Луга и Приморск и често отклонени от курса си вследствие на руската електронна война.

Рига и Талин официално приемат това обяснение, а на 10 април трите балтийски държави отхвърлят с общо изявление руското твърдение, че тяхна територия се използва за удари срещу Русия. Естонската оценка следователно прави разграничение между отклонени безпилотни апарати и съзнателно упражняван руски военен натиск. Заплахата, срещу която страната се въоръжава, се свързва преди всичко с руски бойни самолети, военния потенциал отвъд границата и възможността за пряка военна ескалация, а не с всеки засечен апарат.

Бюджетът е другата половина от отговора. След заседание на правителствения съвет по сигурността на 18 март 2025 г. премиерът Кристен Михал обяви, че от 2026 г. страната ще отделя поне 5% от БВП за отбрана. Одобрената инвестиционна програма издига средното ниво до 5,4% за периода до края на десетилетието, а самият Михал предупреди, че дори това може да се окаже недостатъчно занапред.

Успоредно с това НАТО пренарежда командната структура за региона, а германско-нидерландският корпус е определен за отбраната на Естония и Латвия. Така Алиансът формализира това, което Естония настояваше отдавна да получи: отбрана от ден №1 на евентуална атака, а не някакво символично предно присъствие, предназначено да задейства съюзническата реакция едва след загуба на територия.

Урокът от 1994 г. трудно може да бъде пренесен механично в настоящето и Естония вероятно разбира това по-добре от външните участници. Извеждането на руски войски успява в условия, при които Москва зависи силно от западно финансиране и международно признание, начело на държавата стои президент, с когото в рамките на непосредствени преговори все още могат да бъдат постигнати компромиси, а Вашингтон има готовност да превърне изтеглянето в политическо условие. Нито едно от тези три условия не съществува в този си вид днес.

Външният натиск обаче не е цялото обяснение. Подписаните документи показват и втори механизъм: това изтегляне е постигнато срещу конкретни насрещни отстъпки. Договорът за социалните гаранции на руските военни пенсионери и срок от 4 години за Скрунда-1 е само част от политическата цена на споразуменията. Те показват, че дори при значително по-благоприятно за Прибалтика съотношение на международни сили Москва приема изтеглянето срещу договорени компенсации и отстъпки.

Именно затова в по-широк стратегически прочит днешната публикация е не само юбилейна. Тя съдържа и практически урок: датата е постигната, защото малка държава успява да обвърже собствения си въпрос с международен проблем, който по-големите сили вече са решили да приключат.

📽️ Видео: Цяла нощ продължиха естонските празненства за окончателното изтегляне на руската армия от тяхна територия. В столицата среднощни фойерверки отбелязаха настъпването на свободата от съветската окупация. Руско-съветски войски са разположени в Естония от 1939 г. Тогава СССР окупира трите държави от Прибалтика съгласно тайните протоколи на пакта Молотов-Рибентроп.

111 091 разстреляни за 15 месеца: Полската операция на НКВД

🇷🇺⚔️🇵🇱 Преди 89 години, на 11 август 1937 г., народният комисар на вътрешните работи Николай Ежов подписва оперативна заповед № 00485, която нарежда пълната ликвидация на Полската военна организация в Съветския съюз и на нейните мрежи в промишлеността, транспорта и селското стопанство. Политбюро е одобрило текста два дни по-рано.

Организацията, която трябва да бъде ликвидирана, вече не съществува. Полската военна организация е основана от Юзеф Пилсудски през август 1914 г. и се саморазпуска през 1921 г., когато полската държава вече е факт. Съветските служби обаче поддържат тезата, че тя продължава да действа нелегално, и я включват в обвинителни актове поне от 1933 г. Заповедта превръща тази теза в административна задача със срок. Докато операцията продължава, по нея са осъдени 139 835 души; 111 091 от тях са разстреляни, а 28 744 са изпратени в лагер. Числата идват от собствената отчетност на НКВД и днес са публикувани от Института за национална памет на Полша.

Разпореждането не изисква доказателства за членство в каквато и да е организация. Вместо това изброява категории: военнопленници от полската армия, останали в СССР; бежанци от Полша независимо кога са влезли в страната; политически емигранти и лица, разменени по политически причини; бивши членове на Полската социалистическа партия и други полски партии; поляци, заети в транспорта, съобщенията, армията, отбранителната промишленост и самите органи за държавна сигурност. Списъкът описва биографии, не деяния. Шестата категория не изисква дори конкретна биография: тя обхваща „най-активната част от местните антисъветски националистически елементи в полските райони“ и не определя нито произход, нито месторабота, нито действие. Определя преценка.

Оттук нататък задачата е категориите да бъдат превърнати в имена – и то в рамките на три месеца. Именно начинът, по който НКВД решава тази задача, прави кампанията разпознаваема дори на фона на останалите операции от Големия терор. Издирването минава през адресни бюра, паспортни служби, регистри на актовете за гражданско състояние и справочници на професионални и обществени организации. Най-краткият път обаче се оказва местният телефонен указател. Фамилното окончание започва да изпълнява ролята на разузнавателна следа: -ски и -вич са достатъчни, за да бъде отворено дело. В Ленинград служителите на управлението прелистват градските указатели и задържат близо седем хиляди души с полско звучащи имена. Огромната част от тях са разстреляни до десет дни след ареста.

Този срок не стига дори за формално дознание и точно затова № 00485 въвежда собствена процедура. Делата не стигат до съд. На местно ниво по тях се произнася двучленен орган – началникът на съответното управление и прокурорът – след което решенията се вписват в списъци. Те се подшиват в албуми и заминават за Москва, където са утвърждавани от Ежов и главния прокурор на СССР Андрей Вишински. Оттук идва и названието, с което историците описват този ред – „албумна процедура“. Решенията са разделени в две категории: първата означава разстрел, а втората – затвор или лагер от 5 до 10 години.

Обръщането на нормалния правен ред е пълно. Решението се нанася още в областното управление, преди да бъде поискано каквото и да било потвърждение от центъра. В Москва не се преглежда индивидуално дело, а се утвърждава списък. Самото решение на местно ниво е подписано от началника на управлението и съответния прокурор – същите служители, които отговарят за изпълнението на операцията. След като албумът бъде утвърден, екзекуциите се извършват незабавно.

Документът съдържа и клауза, която превръща операцията в самовъзпроизвеждащ се механизъм. Точка четвърта нарежда всеки, назован в признанията на вече арестуваните, да бъде задържан незабавно. Указателят дава първите имена; оттам нататък всеки разпит произвежда следващата партида, а посочените по време на него лица не се проверяват независимо извън рамките на самия разпит. Така първоначалният срок постепенно губи значение: операцията, планирана да приключи на 20 ноември 1937 г., е продължавана няколко пъти и машината спира едва в края на следващата година.

Полското направление е първата голяма национална операция, изградена по този модел. На 30 юли 1937 г., дванадесет дни по-рано, № 00447 поставя началото на масовата операция срещу бившите кулаци и криминално проявените, но тя работи с тройки по местоживеене и с предварително определени разчети по области. № 00485 добавя друг критерий: не социален произход и не съдебно минало, а националност. Именно този модел ще бъде възпроизведен в следващите десет разпореждания.

Делът на смъртните присъди отличава Полската операция и от останалите кампании. От 139 835 осъдени 111 091 получават смъртна присъда – близо 80 на сто. За сравнение, по № 00447 срещу бившите кулаци и „антисъветските елементи“, която обхваща значително повече хора, смъртните присъди са около 49 на сто. По всички единадесет национални направления, взети заедно, между 25 август 1937 и 17 ноември 1938 г. са осъдени 335 513 души, от които 247 157 са разстреляни, или 73,6 на сто. Само полското направление дава близо половината от екзекуциите по национална линия и около една шеста от всички разстрели по време на Големия терор, чийто общ брой е около 682 000.

Съпоставката с дела на поляците в населението показва същата непропорционалност. Те са около 0,4% от жителите на Съветския съюз, но сред разстреляните по време на Големия терор са приблизително всеки осми. В Съветска Украйна вероятността поляк да бъде арестуван през 1937 и 1938 г. е 12 пъти по-висока, отколкото за останалото население. Именно оттам идват и около 40% от жертвите на Полската операция, най-вече от районите край границата с Полша.

Демографската следа е също толкова отчетлива. При преброяването от 1926 г. в Съветския съюз са регистрирани 782 334 поляци. При следващото преброяване, през 1939 г., те са около 626 000. Осъдените по № 00485 са близо 140 000 – число, което при население от този порядък е еквивалентно на всеки пети.

Разстреляните обаче не са само етнически поляци и това ясно личи от статистиката на арестите. Сред практическите маркери, по които работят службите, са фамилията и енорията, а те невинаги съвпадат с етническия произход. В Белоруската ССР 47,3 на сто от задържаните по това направление са етнически беларуси. В целия Съюз белоруските католици са 14,2 на сто от арестуваните, украинците – 13,4 на сто, а руснаците – 8,8 на сто. Мнозинството от жертвите действително са поляци, но разпоредбата поразява всеки, чието име или църковна принадлежност го поставят в съответната графа.

Разрушаването не свършва с убитите. Четири дни по-късно, на 15 август 1937 г., Ежов подписва заповед № 00486. Тя не принадлежи към полското направление и не е издадена специално заради поляците: обхваща съпругите на всички осъдени „изменници на родината“ и предвижда за тях изпращане в лагер, по правило за срок от пет до осем години. По нея жените на разстреляните попадат в Акмолинския лагер в Казахстан, познат със съкращението АЛЖИР, чиито първи ешелони пристигат на 10 януари 1938 г. Децата под тригодишна възраст пътуват с майките си. По-големите са изпращани в приемници и домове, а определените като „социално опасни“ попадат в колонии и заведения със специален режим, където израстват в рускоезична среда и без връзка с произхода си. Имуществото на семейството се конфискува.

Тази политика не започва с № 00485. Полският национален район в Съветска Украйна, известен като Мархлевщина и създаден през 1925 г. западно от Житомир, е закрит през 1935 г. Аналогичният район в Беларус – Дзержинщина – съществува от 1932 до 1937 г. По същото време вървят и изселванията: 1500 семейства са изпратени от Съветска Украйна в Сибир през 1935 г., а на 28 април 1936 г. е взето решение за преселването на 15 000 полски и немски домакинства от Украинската ССР в Карагандинска област на Казахстан. Автономията е премахната, част от населението е изселена и едва след това идва масовият разстрел. Последователността е на политика, а не на паника.

№ 00485 се превръща и в образец. По нейния модел през следващите месеци започват германското, латвийското, финландското, естонското, гръцкото, румънското и харбинското направление – общо единадесет национални операции. № 50215 от 11 декември 1937 г. обхваща гърци, българи, румънци, иранци и афганистанци. Българското малцинство в Съветския съюз е официално регистрирано като под 100 000 души; по изчисления на български изследователи около 39 000 негови представители са репресирани между 1917 и 1939 г.

Към есента на 1938 г. неразгледаните албуми в Москва се натрупват до такава степен, че централното утвърждаване се превръща в тясното място на системата. На 15 септември Политбюро прекратява албумната процедура, а № 00606 създава особени тройки по области и републики, чиито решения вече не се нуждаят от потвърждение от Москва. През двата месеца до 15 ноември те се произнасят по делата на 93 137 души от всички национални направления и издават 63 921 смъртни присъди. Последната промяна в процедурата не я ограничава – тя я ускорява.

Кампанията спира на 17 ноември 1938 г., когато Политбюро приема закрито решение, с което премахва тройките и двойките и укорява НКВД за „сериозни недостатъци и изкривявания“ в работата. Формулировката прехвърля вината върху изпълнителите, без да поставя под въпрос самите разпоредби. Ежов е арестуван през април 1939 г. и разстрелян на 4 февруари 1940 г. Присъдите по албумите остават в сила.

Полският Институт за национална памет квалифицира Полската операция като геноцид и води разследване по нея. Сред историците тази квалификация остава спорна: част от изследователите разглеждат операцията като държавен терор срещу групи, подозирани в нелоялност заради близостта им до границата, а не като политика за унищожение на народ като такъв. Основният спор не е за мащаба на репресията, а за нейната квалификация, като и двете страни се опират на едни и същи основни архивни числа. Въпросът е как трябва да се съпоставят заявената цел на документа – борба с предполагаема шпионска мрежа – и критерият, по който операцията реално се прилага, включително фамилното име.

Това, което би могло да даде значително по-здрава основа на спора, е по-пълният достъп до документите. Албумите на регионалните управления и следствените дела по № 00485 се пазят във ведомствените архиви на Русия и в голямата си част остават затворени. „Мемориал“, който в продължение на три десетилетия съставяше именни бази на репресираните, беше ликвидиран с решение на Върховния съд на Русия в края на декември 2021 г. Затова разчетите за етническия състав по региони, около които минава част от спора, се основават на извадки, а не на пълния масив. Отварянето на регионалните фондове и публикуването на албумните списъци би позволило спорът да се води върху много по-пълна количествена основа; при сегашния достъп той много вероятно ще остане отворен.

Днес, 89 години по-късно, най-точните числа, с които разполагаме за Полската операция, продължават да идват от счетоводството на извършителя.

Алиев нарече СССР колония – Баку говори на Москва като „средна държава“

🇦🇿⛓️‍💥🇷🇺 Президентът на Азербайджан Илхам Алиев определи съветския период от историята на страната си като колониален – етап, в който републиката е била лишена от реални права, докато нейната независимост е съществувала само на хартия.

„Бяхме колонизирани през XIX век. В състава на Съветския съюз нямахме суверенитет. Бяхме безправна република“, заяви той по време на четвъртото издание на Шушинския глобален медиен форум, посветен на „мисията на медиите в утвърждаването на мира“. Алиев подчерта, че в историческата памет на народа е дълбоко вкоренено разбирането какво означава да бъдеш колония и какъв е пътят към постигане на свобода.

Аргументацията му бе едновременно икономическа и обвинителна. Алиев напомни, че през съветските десетилетия Азербайджан е изнасял огромни количества петрол, но след разпада на СССР страната се е оказала с дефицит на енергийни ресурси и тежко екологично наследство от интензивния добив. Той отправи директни критики към Москва: мнозина в Русия са предричали икономически колапс на бившите републики, но тези прогнози са се оказали погрешни. „Всички те водят нормален живот“, обобщи Алиев, допълвайки, че за три десетилетия независимост Азербайджан се е превърнал в „средна държава“.

Това изказване не е просто историческа рефлексия, а политически инструмент. Колониалната рамка се използва от президент, който през последната година системно налага реторика на „деколонизацията“. С този език Баку описва не толкова далечното минало, колкото настоящите си сметки с Кремъл. Хронологията е показателна: тонът се втвърди паралелно със срива в двустранните отношения, а още през август 2025 г. Алиев определи присъединяването на Азербайджан към Съветска Русия през 1920 г. като „окупация“. Историческият разказ обслужва текущи цели – той легитимира дистанцирането от бившия сюзерен, облечен в морален аргумент. Парадоксът обаче е, че това звучи от лидер с еднолична власт от 2003 г., преизбран през 2024 г. с над 92% подкрепа на вот без реална опозиция и при засилен натиск върху независимите медии.

Сривът в отношенията е белязан от конкретни инциденти. На 25 декември 2024 г. пътнически самолет на Azerbaijan Airlines, летящ за Грозни, бе поразен от руски зенитно-ракетен комплекс „Панцир-С“. Машината се разби край Актау (Казахстан), отнемайки живота на 38 души. Москва месеци наред отричаше вината си, докато през октомври 2025 г. в Душанбе Владимир Путин най-после призна за случая. Споразумението за компенсации бе подписано чак през април 2026 г. – без да се потърси наказателна отговорност. Напрежението ескалира и през юни 2025 г., когато при руска полицейска акция в Екатеринбург загинаха двама етнически азери, а случаят доведе до репресивни мерки срещу руски медийни и културни представителства в Баку.

Определението „средна държава“ не е случайно. Алиев е чел анализите, които поставят Азербайджан в тази категория, и предложи своя дефиниция: способността на държавата да защитава националните си интереси независимо от волята на големите сили, като отбранителната мощ е ключов критерий. Тази увереност стъпва на военното превъзходство, демонстрирано при връщането на Нагорни Карабах през 2020 г. и пълния контрол над анклава след светкавичната офанзива през 2023 г. Успешната операция доведе до масово изселване на арменското население – над 100 000 души напуснаха домовете си, което много международни юристи определиха като етническо прочистване. Така балансът в Южен Кавказ престана да зависи от Москва, а ролята на руския арбитраж на практика се стопи.

На форума Алиев очерта и новия курс на преориентация. Азербайджан разшири енергийния си износ, като вече доставя газ за 16 държави, 14 от които европейски. Същевременно Баку обмисля напускане на Съвета на Европа, поставяйки възстановяването на правата на азерската делегация като условие за оставане. Към Армения бяха изпратени умерено помирителни сигнали за възможен мир, базиран на международното право.

Зад историческия спор стои модерно послание: Баку вече води диалог с Москва от позиция на силата. Колониалната рамка е реторичен параван за завършена преориентация – от република, чиято сигурност е зависела от руския център, към държава, която пренасочва пазарите си, търси обезщетение за военни инциденти и обмисля напускането на европейски структури от собствена позиция на сила. Дали „средна държава“ е най-точният етикет, е въпрос на дефиниция, но фактът, че Азербайджан вече се държи като такава спрямо Русия, бе официално заявен именно в Шуша.

Краят на съветските витла в Солнок: Унгария затвори 50-годишна глава във военната авиация.

🇭🇺 Силите за отбрана на Унгария (Magyar Honvédség) изведоха от експлоатация последните хеликоптери от съветско и руско производство по време на официална церемония в авиобаза Солнок в сряда, с което отбеляза своя символичен и технологичен апогей.

В небето над авиобазата на 86-та хеликоптерна бригада „MH Kiss József", трите хеликоптера, които все още се намираха в летателна годност – среден тактически транспортен Ми-17 (бордов номер 702) и 2 тежки щурмови Ми-24П (бордови номера 334 и 332) – изпълниха своите прощални полети. С угасването на газотурбинните им двигатели ТВ3-117МТ унгарската военна авиация затвори една 48-годишна епоха на оперативна зависимост от източни платформи, кодифицирайки пълния преход на унгарските военни към единна, оперативно съвместима със структурите на Алианса архитектура.

Това не е просто модернизация на логистиката, а дълбока доктринална промяна в условията на геополитическа криза в Източна Европа и невъзможността за поддръжка на руски системи в условията на санкционни режими. Церемонията, емоционално описана от унгарските зрители със сълзите на командването и ветераните, бележи края на структурите, известни неофициално под позивните на своите подразделения – „Rubik“ за транспортния батальон и „Phoenix“ за батальона за огнева поддръжка. Макар и финалният полет да има чисто церемониален характер, реалният оперативен край за щурмовата авиация настъпи значително по-рано; последните си бойни стрелби с неуправляеми ракетни снаряди С-8 и 30-милиметрови автоматични оръдия ГШ-30-2 проведоха към края на октомври 2025 г. Ресурсът по летателна годност на последния хеликоптер изтече окончателно на 4–5 февруари 2026 г.

Историята на унгарския парк от съветски вертолети отразява динамиката на Студената война, която предшества сложен преход на страната към Западната сфера на сигурност. Флотът от щурмови вертолети Ми-24 бе въведен в експлоатация през 1978 г. и оперативният му дебют се състоя в рамките на мащабното учение на Варшавския договор „PAJZS-79“, последвано от първите реални бойни стрелби през 1980 г. При зенита на своята тактическа сила през 80-те години на миналия век, унгарските ВВС поддържаха едновременно 39 оперативни хеликоптера, а назад в годините през инвентара преминаха общо 46 вертолета от модификации Ми-24Д, В и П. Платформите акумулираха над 210 000 полета и близо 85 000 летателни часа, сформирайки същинско ядро за тактическата огнева поддръжка на сухопътните войски.

Паралелно с тях, от 1987 г. средният транспортен вертолет Ми-17 започна да осигурява десантно-транспортен, логистичен и медицински (MEDEVAC) капацитет на унгарската армия. Дълголетието му обаче е съпроводено от сериозни логистични и политически маневри. В периода 2018–2019 г. в опит да бъде удължен жизненият цикъл на техниката преди доставката на новите западни системи, Будапеща реализира спорна програма за основния ремонт на осем хеликоптера в 419-ти авиационен ремонтен завод в Санкт Петербург. Машините се завърнаха с реновирани силови установки, системи за адаптиране на кабината към очила за нощно виждане (NVG), както и специфичен черен камуфлаж. Този краткосрочен ход спечели известно технологично време на командването в Солнок, но контрастираше фундаментално с дългосрочната стратегия на НАТО за премахване на зависимостта от руски доставчици.

Архитектура на утрешния ден: Пълният преход към Airbus

Тактическата празнота, която оставиха съветските платформи, е изцяло компенсирана от мащабната програма за модернизация в рамките на отбранителния план Zrínyi, базиран изцяло на портфолиото на Airbus Helicopters. Оперативните профили на изведените ветерани се поемат от два вида хеликоптери, допълващи се взаимно:

• Airbus H145M: Лек боен хеликоптер (доставка на 20 броя в периода 2019–2021 г.), оборудван с оръжейна система HForce, предназначен за разузнаване, лека огнева поддръжка и тактически транспорт.
• Airbus H225M: Среден тактически транспортен хеликоптер с регулярни доставки, които заменят дълбокия транспортен и десантен капацитет на Ми-17. За нуждите на базовото и напредналото обучение на пилоти е използван лекият флот от AS350 Écureuil.

В символичен израз на тази технологична щафета се превърна самият прощален полет, при който последният унгарски Ми-17 беше ескортиран от двойка нови вертолети H225M. Както заяви командирът на 86-та вертолетна бригада подполковник Ковач Кристиан относно десетилетия на вярна служба в тежки метеорологични условия, крайната равносметка се свежда до пилотското усещане "ezt megcsináltuk" („това го направихме“).

На 17 юни 2026 г. източният фланг на НАТО се сбогува с още една реликва от годините на Студената война, като небет вече принадлежи изцяло на западните вертолети, а легендарните силуети на „Рубик“ и „Феникс“ са заели своето място на земята – като музейни експонати в златните страници на унгарската авиационна история.

Москва се похвали, че е поразила стратегическа цел в Киев. Целта е мъртва от 2008 г.

🇷🇺💥🇺🇦 Има удари, които казват много повече за нападателя, отколкото за нападнатия. В нощта срещу 15 юни руските държавни медии обявиха, че в рамките на масираната въздушна атака по Киев е поразена стратегическа цел – предприятието „Буревисник". На следващата сутрин бившият украински дипломат Мария Друцка, която живее в съседство, разказа в X какво всъщност се намира на тази „стратегическа цел" – заводът е мъртъв от близо две десетилетия.

Историята му е съвсем реална и затова още по-показателна. „Буревисник" е основан през 1967 г. в рамките на съветския военно-промишлен комплекс и наистина е означавал нещо – произвеждал е корабни радари и системи за наблюдение за Военноморския флот на Съветския съюз, а по-късно и медицинска апаратура. Но това отдавна вече е минало. От 2008 г. фактически се намира в несъстоятелност – оттогава насам без никакво производство, предприятието към днешна дата представлява изоставени руини – ронещи се административни корпуси, изоставени цехове, недовършен бетон. Срещу него Москва е използвала скъпоструващи ракети само за да го впише после в графата „победи".

„Изглежда руското разузнаване разчита на прашни архиви от 1967 година", пише Друцка. В публикацията си тя недоумява – ако наистина са вложили скъпи ракети тук, мислейки мястото за действащ военен възел, „те са пълни идиоти". Емоцията на авторката не изненадваща, но под нея се откроява нещо по-важно от конкретната обидна квалификация. Целеуказването е стъпило върху данни за града отпреди половин век – според руското командване отдавна закрит завод все още дими и работи за нуждите на украинската армия на фронта. Това не е изолиран гаф, а симптом на разузнаване, което продължава да гледа Украйна през съветски справочник и не вижда страната, която се е изправила гордо пред него.

И все пак би било наивно случаят да се изчерпи с подигравка. Защото за машината, която издава брифингите на Министерство на отбраната на Руската федерация, същият този удар не е провал, а точно обратното. Удар по празна и изоставена сграда се преопакова без усилие в „поразена стратегическа цел" – руската вътрешна аудитория няма как да потвърди какво точно стои на адреса, а и надали има подобни стремежи, а разказаната победа струва точно толкова колкото един уверен тон пред камера. Така се затваря уютният кръг на заблудата – евтин триумф за домашна употреба, подплатен със скъпи ракети, които са заплаха единствено за цивилния живот в украинската столица.

Само че ракетата, насочена по отдавна закрит завод, не пада в архив. Пада в жилищен квартал. Тук разказът на Друцка се прехвърля към личната история на нейната баба – история, каквато са имали хиляди украинци. Ударната вълна, разказва тя, отваря широко прозореца на нейната баба, който не успял да се счупи, но възрастната жена прекарала една ужасяваща нощ и видяла как всичко гори пред очите ѝ, „сякаш целият свят гори".

Това е свидетелство на един човек и неговата роднина и затова го поднасям като такова, но то съвпада изцяло с цялостната ситуация в Киев преди две нощи, когато масираната руска атака остави петима убити и десетки ранени цивилни сред руините на поразени жилищни сгради. Каква и да е била целта на хартия, резултатът на земята е очевиден.

Берлин отново забрани руските символи за 9 май: Историята не бива да оправдава агресията.

🇩🇪🚫🇷🇺 Властите в Берлин официално преиздадоха забраната за показване на съветски и руски символи на големите военни мемориали за предстоящите чествания на 8 и 9 май. Ограниченията влизат в сила при съветските мемориали в Трептов парк, Тиргартен и Шонхолцер Хайде, предаде Deutsche Welle.

Административната заповед, първоначално изготвена в края на април и публикувана на 6 май, ограничава обществения достъп и правото на събрания в близост до тези обекти от ранната сутрин на 8 май до късната вечер на 9 май. Забранените предмети включват военни униформи, отличителни знаци за ранг, Георгиевски ленти и буквите Z и V.

Забраната обхваща също знамена и предмети, представящи Русия, Съветския съюз, Беларус и Чеченската република, както и портрети на техните лидери. Ограничени са и всички карти на Украйна, които не показват страната в нейните международно признати граници.

Полицията ограничи изпълнението на руски военни маршове и песни, различните версии на „Свещена война“ и всякакви други публични действия, които биха могли да се тълкуват като оправдаване на пълномащабната инвазия в Украйна.

Тези правила се прилагат за всички посетители на посочените места, с изключение на дипломатически делегации и конкретни длъжностни лица. Ветераните от Втората световна война също имат право да носят своите униформи и медали, а забранените символи са разрешени само когато са част от венци или цветни композиции, полагани пред паметниците.

Столичната администрация обясни, че символи като Георгиевската лента и знамената на Съветския съюз са придобили различно значение с оглед на текущата геополитическа ситуация. Служители на градската управа посочиха, че посланията на Кремъл свързват историческата победа над нацизма с текущите военни действия срещу Украйна, което прави невъзможно за властите да отделят историческото възпоменание от активната подкрепа за настоящата руска агресия.

Символът Z е изрично посочен като знак за одобрение на инвазията и неговото показване може да доведе до наказателно преследване. Освен това градът изрази загриженост за многобройното население от украински бежанци, живеещи в момента в Берлин. За тези лица показването на подобни военни символи се разглежда като форма на сплашване.

Тези ограничения се прилагат ежегодно от 2022 г. насам. В предходни години полицията докладва за редица нарушения и конфискува стотици предмети, сред които части от униформи и знамена. Предишни събития бяха арена на напрежение между различни групи на тези обекти, което наложи полицейска намеса за поддържане на обществения ред.

Музеят в Нарва, Естония, ще изложи плакат, наричащ руския президент Владимир Путин „военен престъпник“, на стената на замъка Херман този 9 май. Тази инсталация продължава традицията, установена през 2023 г.

Според директора на музея знамето служи като символично напомняне за настоящите събития за граничния град по време на Деня на Европа. В допълнение към плаката, музеят ще бъде домакин на изложба, озаглавена „Мариупол – град на щастието, град-призрак“, и ще организира международна конференция, която насърчава открит диалог за войната и нейното въздействие върху културата.

40 години след Чернобил: от съветското мълчание тогава до руските удари по саркофага днес.

🔙🚨 В 01:23 ч. на 26 април 1986 г. четвърти енергоблок на АЕЦ Чернобил преминава през неконтролируемо нарастване на мощността по време на изпитание на турбогенератор и експлодира.

Съветският графитен реактор РБМК-1000 – конструкция, чиито недостатъци съветското ядрено ведомство години наред крие дори от собствените си оператори – гори в открито небе в продължение на цели 10 дни. Радиоактивният облак е достигнал Скандинавия, преди ръководството на Съветския съюз да признае, че изобщо се е случило нещо: сигналът тръгва не от Москва, а от шведската централа „Форсмарк", където на 28 април техници засичат необяснимо замърсяване по обувките на колегите си.

Прикриването е втората катастрофа след катастрофата. Жителите на Припят, близо 49 000 души, продължават нормалния си живот цяло денонощие, докато местните партийни структури отлагат евакуацията в очакване на разпореждане отгоре. На 1 май, докато реакторът все още гори, в Киев и Минск се провеждат традиционните за онзи период манифестации за Деня на труда, изпратени на улицата от ръководство, на което вече е известно, че радиационният фон е многократно над допустимия. Михаил Горбачов се обръща към съветските граждани едва на 14 май – 18 дни след аварията.

Цената на тази информационна тишина никога няма да бъде измерена точно. 31 души загиват в седмиците след експлозията – пожарникарите и операторите, които първи влизат в горящия блок, без да знаят какво точно гасят. Дългосрочните оценки за допълнителната смъртност варират значително: Световната здравна организация говори за около 4000 допълнителни смъртни случая от рак сред най-силно облъчените групи, но независими епидемиологични проучвания дават по-високи числа.

Икономическите щети също са предмет на спорове – оценка на правителството на Беларус от 2005 г. изчислява дългосрочната тежест за страната през 30-годишен период на около 235 млрд долара, а обобщените сметки за трите най-засегнати държави в различни последващи анализи се изкачват до порядъка на 700 млрд долара, което подрежда Чернобил сред най-скъпоструващите технологични катастрофи в историята.

Срещу машината на цензурата застава друга съветска реалност – тази на ликвидаторите. Между 1986 и 1990 г. през 30-километровата зона преминават по различни оценки между 600 000 и 800 000 души: пожарникари, военни, миньори, които прокопават тунел под реактора, за да го охладят отдолу, и т.нар. „биороботи" – войници, които с лопати разчистват графита от покрива на трети блок, тъй като дистанционно управляваните машини не успяват да сработят в радиационното поле. Престоят на покрива се измерва в секунди. Много от тях получават дозите на цял живот за минути работа и до края на дните си носят последствията – често сами, без признание и адекватно лечение. Без тяхната жертва саркофагът, набързо излят над разрушения блок до края на 1986 г., нямаше изобщо да съществува.

Тази история – за ядрената катастрофа, прикрита от Империята на злото, и за обикновения човек, платил цената за мълчанието на престъпния режим – днес е по-актуална от всякога. На 24 февруари 2022 г. в първите часове на пълномащабната инвазия в Украйна, колона на руските въоръжени сили преминава през Чернобилската зона по пътя си към Киев и поема физически контрол над централата и нейния персонал. Украинските оператори са задържани на смени с дължина над 30 часа в продължение на пет седмици. Руските войски прокопават окопи и землянки в т.нар. Червена гора – най-силно замърсения участък в зоната – повдигайки прах със стронций-90 и цезий-137, който десетилетия е бил сравнително стабилизиран в почвата. След фиаското на руската офанзива срещу Киев и изтеглянето от цяла Северна Украйна към края на март 2022 г. украинските и международните инспектори документират разрушени лаборатории, разграбено оборудване и разпръснати източници на радиация.

Чернобил не е изключение, а прецедент. На 4 март 2022 г. руските войски окупираха Запорожката АЕЦ – най-голямата ядрена централа в Европа, с 6 енергоблока – превръщайки я във военен склад, в която се съхранява техника и боеприпаси в машинните зали. Оттогава МААЕ многократно съобщава за прекъсвания на външното захранване на централата, които я принуждават да мине на дизелови генератори за охлаждане на отработеното гориво – сценарий, който при достатъчно дълъг срок и достатъчен брой повреди води до авария по сценария от Фукушима през 2011 г.

На 14 февруари 2025 г. руски дрон удря Новия безопасен саркофаг над 4-ти блок в Чернобил – конструкцията на стойност около 1,5 млрд евро, изградена с финансиране от ЕБВР и над 40 държави донори и поставена на място през 2016 г. Поражението по външната обвивка е документирано от украинските власти и потвърдено от МААЕ; пълната оценка на дългосрочните щети по херметичността все още не е завършена.

Урокът от 1986 г. беше, че държава, която поставя ведомствения си престиж над сигурността на гражданите, превръща овладяем инцидент в катастрофа от континентални мащаби. Урокът от февруари 2022 г. насам е, че същата държава, в нов институционален вид, е готова да използва ядрена инфраструктура – своя и чужда – в ролята на лост за военен и политически натиск, разчитайки европейските общества да не повярват, че такова нещо изобщо е възможно. Ликвидаторите от 80-те години закриха реактора с цената на здравето и живота си. Защитата на украинските атомни централи днес, и на радиоактивното наследство в зоната на отчуждение на Чернобил, отдавна не е въпрос само на украинска отбрана, а на европейската ядрена сигурност. За да не сме отново свидетели на кошмарния епизод от пролетта на 1986 г.

На мястото на Катинското клане Москва откри изложба за „полската русофобия"

🇷🇺⚔️🇵🇱 В навечерието на Деня за възпоменание на жертвите от Катин в мемориалния комплекс „Катин" в Смоленска област бе открита мобилна изложба „10 века полска русофобия", организирана от Руското военно-историческо дружество (РВИО), ръководено от Владимир Медински, съветник на президента Владимир Путин и бивш министър на културата. Изложбата беше показана за първи път в Москва през октомври 2025 г. и ще остане в Катин до средата на май, съобщи днес Радио Свобода.

Според описанието на уебсайта на РВИО експозицията се фокусира върху „омразата на полските елити към Русия" през различни периоди от историята и твърди, че тази враждебност се е изразявала в „завладяване на руски територии" и „унищожаване на руския, беларуския и малоруския народи". Независими руски издания, сред които Meduza, „Новая газета" и „Ехо", изтъкнаха абсурдността на избраното място.

Мемориалният комплекс „Катин" отбелязва едно от най-тежките престъпления на съветската власт спрямо полския народ. През пролетта на 1940 г. агенти на НКВД екзекутират систематично полски военнопленници на три основни места: в Катинската гора край Смоленск, в затвора на НКВД в Харков (телата са погребани край Пятихатки) и в затвора в Калинин – днешен Твер (погребани в Медное). Общият брой на жертвите на т.нар. Катинско клане достига 22 000 души – офицери, полицаи, интелектуалци и други представители на полския елит. Екзекуциите са извършени по решение на Политбюро на ВКП(б), подписано от самия Сталин.

Десетилетия наред Москва приписва престъплението на Нацистка Германия. Едва през 1990 г. съветските власти признаха своята отговорност, а през 2010 г. Държавната дума на Руската федерация официално потвърди, че клането е извършено по заповед на Сталин и други съветски ръководители.

Катинското клане обаче не е изолиран епизод. След съветската инвазия на 17 септември 1939 г. осъществена по силата на пакта Молотов-Рибентроп, Червената армия окупира над 200 000 кв.км. полски територии, чието население възлиза на повее от 13 милиона души. Между 1940 и 1941 г. съветските власти депортират над 1,2 милиона полски граждани в четири вълни към Сибир, Казахстан и други отдалечени райони. По оценката на историка Норман Дейвис почти половината от депортираните загиват преди подписването на споразумението Сикорски-Майски през 1941 г. Около 100 000 полски граждани са арестувани през двете години на съветска окупация, а НКВД провежда целенасочена кампания от убийства и репресии срещу полски военни, полицаи, свещеници и представители на интелигенцията.

Разполагането на изложба с подобно послание именно на територията на масов гроб на жертви на съветския режим е не просто провокация, а целенасочено изкривяване на историята. Логиката на експозицията обръща ролите на жертва и извършител: народът, чиито граждани са разстрелвани, депортирани и репресирани от съветската власт, е представен като носител на вековна „омраза" към Русия. Изборът на Катин като площадка за тази теза е особено показателен, тъй като превръща мемориалното пространство от място на признание и покаяние в инструмент на ревизионизъм, който фактически обезсмисля признанието, направено от руските власти през 1990 и 2010 г.

В сходна посока Кремъл подготвя изменения в Наказателния кодекс, предвиждащи наказания за „русофобия". Агенция „Интерфакс" съобщи, че разполага с правителствен документ, одобряващ законопроект, изготвен от група депутати. Предложението предвижда възможност за задочно осъждане на лица, обвинени в русофобия, както и забрана за заемане на дадени длъжности или упражняване на дейности в Русия. Самото правителство обаче призна, че мярката вероятно ще се окаже неефективна, тъй като е насочена предимно към лица извън страната.

Рюте: Русия губи огромен брой хора всеки месец

🇷🇺 „Русия губи огромен брой хора всеки месец, 30 000, дори 35 000 убити и тежко ранени“, заяви генералният секретар на НАТО Марк Рюте по време на своя реч пред Центъра за мир чрез сила към института „Рейгън“ на 9 април.

„За 10 години в Афганистан Съветският съюз загуби по-малко от 20 000 души. Сега Русия губи толкова за три седмици.“ Думите му бяха широко разпространени от руски опозиционни гласове, сред които и активистката Альона Попова, която коментира, че „у цивилизованите хора не се побира в главата как можеш да погубиш толкова хора, само за да отровиш живота на съседа си“.

Това не е първият случай, в който Рюте подчертава колосалните руски загуби на бойното поле в Украйна. Още през февруари, в свое интервю за опозиционното издание The Moscow Times, той цитира конкретни данни: само през декември 2025 г. Русия е загубила 35 000 свои военнослужещи, а през януари – 30 000. Тогава той подчерта, че загубите надвишават числеността на привлечените през същия период, и предупреди, че макар жертвите засега да идват предимно извън Москва и Санкт Петербург, при такъв темп е неизбежно войната да достигне и до столичния елит.

„Направете всичко възможно да спрете това, защото то убива Русия“, каза той в лично обръщение към руските граждани.

Украинската страна потвърждава сходни мащаби. В началото на април президентът Зеленски съобщи, че март 2026 г. е бил най-кървавият месец за руската армия от началото на пълномащабната инвазия – 35 351 убити и ранени, или средно 1 140 на ден по цялата линия на фронта. Това надмина предишния рекорд, постигнат през декември 2025 г.

Независимите опити за проверка дават по-консервативни, но все така тежки числа. Съвместният проект на „Медиазона“ и руската служба на BBC, който документира загинали поименно с открити източници, достигна 200 000 потвърдени имена към февруари 2026 г. Последните 23 000 бяха добавени в рамките на едва 10 дни, благодарение на теч на руски държавни данни. Екстраполацията на „Медиазона“ поставя реалния брой убити между 267 000 и 385 500, а оценката на BBC – между 319 300 и 461 200, като в тези цифри не влизат бойците от ДНР и ЛНР.

Що се отнася до общите загуби (убити, ранени, пленени и безследно изчезнали) оценките на анализатори се обединяват около цифрата от 1,2 милиона. Центърът за стратегически и международни изследвания (CSIS) изчисли посочи именно тази цифра в края на 2025 г. – от които поне 325 000 загинали. The Economist посочи диапазон от 1,1 до 1,4 милиона, а The Wall Street Journal – 1,2 милиона с около 325 000 убити.

Сравнението с Афганистан не е реторичен похват, а мерна единица. Съветската инвазия в Афганистан (1979–1989) е струвала на СССР около 15 000 загинали според официални руски данни, въпреки че отделни оценки достигат до 26 000. Конфликтът продължи десетилетие и се превърна в една от причините за разпадането на Съветския съюз. Днешната война в Украйна навлиза в петата си година, а месечните загуби в пъти надхвърлят целия баланс на войната срещу Афганистан. Дали подобен кумулативен натиск може да произведе сравним ефект на вътрешната политическа сцена, остава неясно – но самият факт, че генералният секретар на НАТО го артикулира публично, говори за сериозността, с която нАТО оценява руската демографска и военна ерозия.