Преди 85 години Рузвелт обеща на Сталин милиард долара по „Заем-наем“

Тълпи от хора и почетен караул от танкове, посрещащи М. Майски, съветски посланик, и членове на руската военна мисия, които пристигат в танков завод във Великобритания, където е седмичното производство на танкове за Съветския съюз. 📸 Снимка: British Ministry of Information

Камиони Studebaker, Ford и Chevrolet край Москва през 1944 г. Броят на вагоните, доставени на СССР по програмата „Ленд-лийз“ по време на войната, е 428 000 бройки, което е 1,75 пъти броя на произведените в страната вагони - 244 000 вагона. Освен това са доставени 1900 парни локомотива (съветско производство - 446 броя), повече от 11 000 вагона (малко повече от 1000 вагона са произведени в СССР).

Президентът Франклин Д. Рузвелт подписва законопроекта за „Ленд-Лийз“ за предоставяне на помощ на Великобритания, Китай и Гърция.

Сталин благодари за оценката на САЩ на Московската конференция на трите сили и официално приема безлихвен заем от 1 милиард долара от САЩ за заплащане на оръжие и суровини за военните усилия на СССР срещу Нацистка Германия („кървав хитлеризъм“).

🇺🇸🤝🇷🇺 Преди 85 години, на 30 октомври 1941 г., докато германската армия настъпва към Москва, американският президент Франклин Д. Рузвелт предлага на Йосиф Сталин доставки по закона за „Ленд-Лийз“ на стойност до 1 млрд долара. В посланието си той съобщава, че е одобрил доставките на цялото договорено военно оборудване и всички боеприпаси и е наредил те да започнат незабавно и в максимално възможните количества.

Финансирането е безлихвено, с начало на изплащането 5 години след края на войната и срок за погасяване от 10 години. Така договорките от Московската конференция за снабдяването стават конкретен финансов ангажимент към съветската съпротива на операция „Барбароса“. Дълговете по него надживяват Съветския съюз. Договорената през 1972 г. сума от 722 млн. долара така и не е изплатена по график, дългът служи близо 3 десетилетия като лост в търговската политика на Вашингтон, а вноските по него са включени в споразуменията за разсрочване с Парижкия клуб, към който Русия погасява предсрочно целия си дълг през август 2006 г.

Текстът е публикуван в поредицата „Външните отношения на Съединените щати“ (FRUS) на Държавния департамент, но не в своя оригинален вид. Публикуван е преразказ на текста, отпечатан в бюлетина на департамента на 8 ноември 1941 г. Причината е в начина, по който писмото стига до адресата си.

Протоколът и цената му

Законът „Ленд-Лийз“ от 11 март 1941 г. позволява на американския президент да предоставя материали и въоръжение на държави, чиято отбрана е обявена за жизненоважна за отбраната на САЩ. Когато Нацистка Германия напада Съветския съюз на 22 юни, Москва не е сред тях и плаща покупките си сама. По данни на държавния секретар Кордел Хъл от средата на септември Вашингтон вече ѝ е предоставил авансово 90 млн долара: 40 млн от изкупено от Министерство на финансите съветско злато, а останалите с Корпорацията за финансиране на реконструкцията. Съветникът на Рузвелт Хари Хопкинс иска в писмо от 15 октомври да не се споменава, че правителството ще използва „Ленд-Лийз“ за покупките на Москва.

Американската и британската мисия, водени от специалния представител на президента Аверел Хариман и от лорд Бийвърбрук, пристигат в Москва на 28 септември. Протоколът с дата 1 октомври обхваща периода до 1 юли 1942 г. С него САЩ се ангажират да доставят по 200 самолета месечно: 100 бомбардировача и 100 изтребителя, или общо 1800 самолета P-40, A-20 и B-25. Към тях се добавят средно по 250 танка месечно. Артилерията включва 152 зенитни оръдия с калибър 90 мм и 756 противотанкови оръдия с калибър 37 мм, всички с боеприпаси. Експертите изчисляват, че от поисканите суровини на стойност 340 млн долара могат да бъдат доставени количества за 270 млн.

Сумата от 1 млрд долара идва от доклада на Хариман до Рузвелт, датиран 29 октомври, ден преди писмото до Сталин. Хариман оценява програмата на около 1 млрд. долара до следващия юли и пише, че Русия не може да продължи да я финансира сама. Затова препоръчва да бъде разрешено отпускането на средствата по „Ленд-Лийз“ „при първа възможност“. Докладът завършва с убеждението, че Русия „ще продължи да се бие дори при отстъпление“, с препоръка да ѝ се помогне незабавно. Милиардът от 30 октомври е кредитът, който покрива цената на договореното с протокола.

Същият доклад описва и пътя на доставките. Руснаците смятат, че могат да приемат средно около 270 000 тона товари месечно през Архангелск, 224 000 през района на Владивосток и едва 6000 през Персийския залив. Архангелск обикновено замръзва от декември до юни, а единствената жп линия от него минава недалеч от фронта; Владивосток е изложен на японска намеса, а превозът оттам до Москва трае 100 дни.

Седмицата след посланието

Американското посолство вече не се намира в Москва. В дните между 15 и 20 октомври посланик Лорънс Стайнхард е евакуиран в Куйбишев, днешна Самара. Там на 2 ноември той връчва устно предложението на Рузвелт на заместник-народния комисар на външните работи Андрей Вишински, който поисква да му бъде оставен текстът, но посланикът отказва, защото така би изложил на риск сигурността на шифъра на ВМС на САЩ, и вместо това връчва меморандум с внимателно подготвен преразказ.

Сталин отговаря на 4 ноември, без да е виждал оригинала – приема „с искрена благодарност“ безлихвения заем от един милиард долара за заплащане на доставките на въоръжение и суровини „като изключително сериозна подкрепа“ в борбата с общия враг и изразява пълно съгласие с условията, обещавайки да доставя на САЩ наличните суровини. Вишински връчва отговора в Куйбишев малко след 1:00 ч. през нощта срещу 6 ноември. Два часа по-късно той иска разрешение Сталин да използва съдържанието на предложението на САЩ в речта си за годишнината на Октомврийската революция. Държавният департамент дава разрешение по телеграфа.

Вечерта на 6 ноември, на тържественото заседание на Московския съвет, Сталин казва, че след решението на САЩ „да предоставят на Съветския съюз заем в размер на 1 млрд долара“ може „да се каже с увереност, че коалицията на Съединените американски щати, Великобритания и СССР е реално дело, което расте и ще расте в полза на нашето освободително дело“. На 7 ноември съветският повереник Андрей Громико връчва на Рузвелт руския текст на отговора. Президентът казва, че трябва да бъде намерен начин двамата да си разменят точните текстове, без германците да ги узнаят, защото все още се налага кореспонденцията им да се предава в преразказ.

Същия ден Рузвелт се обръща към администратора на програмата Едуард Стетиниъс: „Днес установих, че отбраната на СССР е жизненоважна за отбраната на Съединените щати.“ Той му нарежда да прехвърли незабавно отбранителни материали на СССР, „за да изпълни условията“ на писмото си до Сталин от 30 октомври. Обещанието предшества правното основание за него с една седмица.

Вторият милиард и общото споразумение

До средата на февруари 1942 г. заявките на Москва вече надхвърлят първия милиард. На 13 февруари Рузвелт съобщава това на Сталин и предлага втори милиард при същите условия. Сталин го приема на 20 февруари, но изразява надежда, че в бъдеще страните ще преразгледат финансовите договорки заради крайното напрежение, на което са подложени ресурсите на СССР. На 11 юни 1942 г. Хъл и посланикът на СССР Максим Литвинов подписват във Вашингтон споразумение за принципите на взаимната помощ във войната. До 1945 г. американските доставки за СССР стигат около 10,8 млрд. долара според изчисленията, цитирани от Christian Science Monitor през 1985 г.; „Комерсант“ посочва 10,982 млрд.

Дългът след войната

Разплащането остава за мирно време, а мирното време идва със Студената война. САЩ изчисляват на 2,6 млрд. долара останалите в СССР материали с гражданско предназначение. Съветското правителство първо предлага 170 млн. През октомври 1972 г. в пика на разведряването Вашингтон и Москва се споразумяват за 722 млн. долара, като администрацията на Ричард Никсън упълномощава своите преговарящи да намалят лихвата на разсрочените вноски до 3%. Изплащането трябва да продължи до 2001 г. и зависи също така от изпълнението на търговското споразумение, сключено същата година.

Сделката се проваля заради емиграцията на евреите от СССР. Законът за търговията от 1974 г. обвързва търговските облекчения за СССР с правото на свободна емиграция с поправката „Джаксън–Ваник“. Москва отказва да приеме това условие и двете споразумения рухват. Дотогава СССР е изплатил 48 млн. долара и остават още 674 млн. Законът от 1974 г. съдържа и по-конкретна разпоредба: просрочието по дълга за „Ленд-Лийз“ води до отнемане на режима на най-облагодетелствана нация в търговията.

След разпада на СССР Русия поема задълженията му и през 90-те години договаря разсрочването им чрез няколко споразумения с Парижкия клуб, неформалния кръг на държавите кредитори. Остатъкът от военния дълг не е забравен и през 2000 г. отново става политически въпрос. Според Изследователската служба на Конгреса от около 485 млн. долара дълг от съветско време към САЩ, който подлежи на разсрочване по двустранното споразумение за вноските от 1999 и 2000 г., 155 млн. са от дълга за „Ленд-Лийз“. В средата на юни 2000 г. председателите на комисиите по външна политика в двете камари, сенаторът Джеси Хелмс и конгресменът Бенджамин Гилман, обявяват, че блокират споразумението заради Чечня и подкрепата на Москва за Сърбия. Ако разсрочването не влезе в сила, на 1 юли Русия трябва или да плати, или да загуби търговския си режим. На 30 юни администрацията на Бил Клинтън обявява, че продължава с разсрочването въпреки възраженията им. Мотивът ѝ е, че отказът няма да промени поведението на Русия, ще затрудни изплащането на дълговете и ще създаде проблеми с другите кредитори от клуба.

На 21 август 2006 г. Русия завършва предсрочното изплащане на целия дълг към Парижкия клуб с превод от 23,7 млрд. долара. Радио Свободна Европа отбелязва, че с него завършва официалната дългова история на бившия Съветски съюз. Наличните документи не уточняват каква част от преведената сума се отнася до всеки вид задължение. След това плащане обаче Русия вече няма дълг към клуба, а шест години по-рано споразуменията за разсрочване с него включват и вноските за „Ленд-Лийз“.

Какво остава от модела

Писмото от 30 октомври 1941 г. показва цената на бързината. САЩ обещават оръжие за 1 млрд долара една седмица преди да обявят отбраната на СССР за жизненоважна, по препоръка на мисията на Хариман, която смята продължаването на руската съпротива за въпрос от първостепенно значение и настоява помощта да тръгне веднага. Въпросът за плащането е отложен за след войната, а отложената сметка по-късно става лост в търговската политика. През 1974 г. Конгресът обвързва просрочието ѝ с търговския режим на СССР, а през 2000 г. председателите на двете комисии по външна политика опитват да я използват като средство за натиск заради Чечня. Администрацията на Клинтън преценява, че отказът да се разсрочи дългът няма да промени поведението на Москва, и разсрочва 155-те млн въпреки сериозните възражения. Лостът е реален в Капитолия, но самото правителство на САЩ не очаква той да повлияе на Москва.

Името на закона се връща на 9 май 2022 г. Тогава президентът Джо Байдън подписва закон за „Ленд-Лийз“ в защита на демокрацията в Украйна. Той изтича на 30 септември 2023 г., без по него да бъде доставено нито едно оръжие. Според United24 Media служител на Белия дом обяснява избора с предпочитанието към помощ, която Украйна „няма да трябва да връща по-късно“. През 2022 и 2023 г. помощта минава през други механизми: доставки от наличностите на американската армия по решение на президента, Инициативата за подпомагане на сигурността на Украйна и Програмата за чуждестранно военно финансиране. От лятото на 2025 г. американското оръжие отново стига до Украйна срещу плащане, но по много различна схема: по механизма PURL съюзниците от НАТО го купуват за Киев. Вашингтон взема името от 1941 г., но не и модела на отложено плащане, при който разплащането приключва 65 години по-късно.

111 091 разстреляни за 15 месеца: Полската операция на НКВД

🇷🇺⚔️🇵🇱 Преди 89 години, на 11 август 1937 г., народният комисар на вътрешните работи Николай Ежов подписва оперативна заповед № 00485, която нарежда пълната ликвидация на Полската военна организация в Съветския съюз и на нейните мрежи в промишлеността, транспорта и селското стопанство. Политбюро е одобрило текста два дни по-рано.

Организацията, която трябва да бъде ликвидирана, вече не съществува. Полската военна организация е основана от Юзеф Пилсудски през август 1914 г. и се саморазпуска през 1921 г., когато полската държава вече е факт. Съветските служби обаче поддържат тезата, че тя продължава да действа нелегално, и я включват в обвинителни актове поне от 1933 г. Заповедта превръща тази теза в административна задача със срок. Докато операцията продължава, по нея са осъдени 139 835 души; 111 091 от тях са разстреляни, а 28 744 са изпратени в лагер. Числата идват от собствената отчетност на НКВД и днес са публикувани от Института за национална памет на Полша.

Разпореждането не изисква доказателства за членство в каквато и да е организация. Вместо това изброява категории: военнопленници от полската армия, останали в СССР; бежанци от Полша независимо кога са влезли в страната; политически емигранти и лица, разменени по политически причини; бивши членове на Полската социалистическа партия и други полски партии; поляци, заети в транспорта, съобщенията, армията, отбранителната промишленост и самите органи за държавна сигурност. Списъкът описва биографии, не деяния. Шестата категория не изисква дори конкретна биография: тя обхваща „най-активната част от местните антисъветски националистически елементи в полските райони“ и не определя нито произход, нито месторабота, нито действие. Определя преценка.

Оттук нататък задачата е категориите да бъдат превърнати в имена – и то в рамките на три месеца. Именно начинът, по който НКВД решава тази задача, прави кампанията разпознаваема дори на фона на останалите операции от Големия терор. Издирването минава през адресни бюра, паспортни служби, регистри на актовете за гражданско състояние и справочници на професионални и обществени организации. Най-краткият път обаче се оказва местният телефонен указател. Фамилното окончание започва да изпълнява ролята на разузнавателна следа: -ски и -вич са достатъчни, за да бъде отворено дело. В Ленинград служителите на управлението прелистват градските указатели и задържат близо седем хиляди души с полско звучащи имена. Огромната част от тях са разстреляни до десет дни след ареста.

Този срок не стига дори за формално дознание и точно затова № 00485 въвежда собствена процедура. Делата не стигат до съд. На местно ниво по тях се произнася двучленен орган – началникът на съответното управление и прокурорът – след което решенията се вписват в списъци. Те се подшиват в албуми и заминават за Москва, където са утвърждавани от Ежов и главния прокурор на СССР Андрей Вишински. Оттук идва и названието, с което историците описват този ред – „албумна процедура“. Решенията са разделени в две категории: първата означава разстрел, а втората – затвор или лагер от 5 до 10 години.

Обръщането на нормалния правен ред е пълно. Решението се нанася още в областното управление, преди да бъде поискано каквото и да било потвърждение от центъра. В Москва не се преглежда индивидуално дело, а се утвърждава списък. Самото решение на местно ниво е подписано от началника на управлението и съответния прокурор – същите служители, които отговарят за изпълнението на операцията. След като албумът бъде утвърден, екзекуциите се извършват незабавно.

Документът съдържа и клауза, която превръща операцията в самовъзпроизвеждащ се механизъм. Точка четвърта нарежда всеки, назован в признанията на вече арестуваните, да бъде задържан незабавно. Указателят дава първите имена; оттам нататък всеки разпит произвежда следващата партида, а посочените по време на него лица не се проверяват независимо извън рамките на самия разпит. Така първоначалният срок постепенно губи значение: операцията, планирана да приключи на 20 ноември 1937 г., е продължавана няколко пъти и машината спира едва в края на следващата година.

Полското направление е първата голяма национална операция, изградена по този модел. На 30 юли 1937 г., дванадесет дни по-рано, № 00447 поставя началото на масовата операция срещу бившите кулаци и криминално проявените, но тя работи с тройки по местоживеене и с предварително определени разчети по области. № 00485 добавя друг критерий: не социален произход и не съдебно минало, а националност. Именно този модел ще бъде възпроизведен в следващите десет разпореждания.

Делът на смъртните присъди отличава Полската операция и от останалите кампании. От 139 835 осъдени 111 091 получават смъртна присъда – близо 80 на сто. За сравнение, по № 00447 срещу бившите кулаци и „антисъветските елементи“, която обхваща значително повече хора, смъртните присъди са около 49 на сто. По всички единадесет национални направления, взети заедно, между 25 август 1937 и 17 ноември 1938 г. са осъдени 335 513 души, от които 247 157 са разстреляни, или 73,6 на сто. Само полското направление дава близо половината от екзекуциите по национална линия и около една шеста от всички разстрели по време на Големия терор, чийто общ брой е около 682 000.

Съпоставката с дела на поляците в населението показва същата непропорционалност. Те са около 0,4% от жителите на Съветския съюз, но сред разстреляните по време на Големия терор са приблизително всеки осми. В Съветска Украйна вероятността поляк да бъде арестуван през 1937 и 1938 г. е 12 пъти по-висока, отколкото за останалото население. Именно оттам идват и около 40% от жертвите на Полската операция, най-вече от районите край границата с Полша.

Демографската следа е също толкова отчетлива. При преброяването от 1926 г. в Съветския съюз са регистрирани 782 334 поляци. При следващото преброяване, през 1939 г., те са около 626 000. Осъдените по № 00485 са близо 140 000 – число, което при население от този порядък е еквивалентно на всеки пети.

Разстреляните обаче не са само етнически поляци и това ясно личи от статистиката на арестите. Сред практическите маркери, по които работят службите, са фамилията и енорията, а те невинаги съвпадат с етническия произход. В Белоруската ССР 47,3 на сто от задържаните по това направление са етнически беларуси. В целия Съюз белоруските католици са 14,2 на сто от арестуваните, украинците – 13,4 на сто, а руснаците – 8,8 на сто. Мнозинството от жертвите действително са поляци, но разпоредбата поразява всеки, чието име или църковна принадлежност го поставят в съответната графа.

Разрушаването не свършва с убитите. Четири дни по-късно, на 15 август 1937 г., Ежов подписва заповед № 00486. Тя не принадлежи към полското направление и не е издадена специално заради поляците: обхваща съпругите на всички осъдени „изменници на родината“ и предвижда за тях изпращане в лагер, по правило за срок от пет до осем години. По нея жените на разстреляните попадат в Акмолинския лагер в Казахстан, познат със съкращението АЛЖИР, чиито първи ешелони пристигат на 10 януари 1938 г. Децата под тригодишна възраст пътуват с майките си. По-големите са изпращани в приемници и домове, а определените като „социално опасни“ попадат в колонии и заведения със специален режим, където израстват в рускоезична среда и без връзка с произхода си. Имуществото на семейството се конфискува.

Тази политика не започва с № 00485. Полският национален район в Съветска Украйна, известен като Мархлевщина и създаден през 1925 г. западно от Житомир, е закрит през 1935 г. Аналогичният район в Беларус – Дзержинщина – съществува от 1932 до 1937 г. По същото време вървят и изселванията: 1500 семейства са изпратени от Съветска Украйна в Сибир през 1935 г., а на 28 април 1936 г. е взето решение за преселването на 15 000 полски и немски домакинства от Украинската ССР в Карагандинска област на Казахстан. Автономията е премахната, част от населението е изселена и едва след това идва масовият разстрел. Последователността е на политика, а не на паника.

№ 00485 се превръща и в образец. По нейния модел през следващите месеци започват германското, латвийското, финландското, естонското, гръцкото, румънското и харбинското направление – общо единадесет национални операции. № 50215 от 11 декември 1937 г. обхваща гърци, българи, румънци, иранци и афганистанци. Българското малцинство в Съветския съюз е официално регистрирано като под 100 000 души; по изчисления на български изследователи около 39 000 негови представители са репресирани между 1917 и 1939 г.

Към есента на 1938 г. неразгледаните албуми в Москва се натрупват до такава степен, че централното утвърждаване се превръща в тясното място на системата. На 15 септември Политбюро прекратява албумната процедура, а № 00606 създава особени тройки по области и републики, чиито решения вече не се нуждаят от потвърждение от Москва. През двата месеца до 15 ноември те се произнасят по делата на 93 137 души от всички национални направления и издават 63 921 смъртни присъди. Последната промяна в процедурата не я ограничава – тя я ускорява.

Кампанията спира на 17 ноември 1938 г., когато Политбюро приема закрито решение, с което премахва тройките и двойките и укорява НКВД за „сериозни недостатъци и изкривявания“ в работата. Формулировката прехвърля вината върху изпълнителите, без да поставя под въпрос самите разпоредби. Ежов е арестуван през април 1939 г. и разстрелян на 4 февруари 1940 г. Присъдите по албумите остават в сила.

Полският Институт за национална памет квалифицира Полската операция като геноцид и води разследване по нея. Сред историците тази квалификация остава спорна: част от изследователите разглеждат операцията като държавен терор срещу групи, подозирани в нелоялност заради близостта им до границата, а не като политика за унищожение на народ като такъв. Основният спор не е за мащаба на репресията, а за нейната квалификация, като и двете страни се опират на едни и същи основни архивни числа. Въпросът е как трябва да се съпоставят заявената цел на документа – борба с предполагаема шпионска мрежа – и критерият, по който операцията реално се прилага, включително фамилното име.

Това, което би могло да даде значително по-здрава основа на спора, е по-пълният достъп до документите. Албумите на регионалните управления и следствените дела по № 00485 се пазят във ведомствените архиви на Русия и в голямата си част остават затворени. „Мемориал“, който в продължение на три десетилетия съставяше именни бази на репресираните, беше ликвидиран с решение на Върховния съд на Русия в края на декември 2021 г. Затова разчетите за етническия състав по региони, около които минава част от спора, се основават на извадки, а не на пълния масив. Отварянето на регионалните фондове и публикуването на албумните списъци би позволило спорът да се води върху много по-пълна количествена основа; при сегашния достъп той много вероятно ще остане отворен.

Днес, 89 години по-късно, най-точните числа, с които разполагаме за Полската операция, продължават да идват от счетоводството на извършителя.

Около 100 души с портрети на Сталин и съветски флагове минаха през центъра на Вашингтон

🇷🇺 Около 100 души с портрети на Йосиф Сталин, Владимир Путин и знамена на Съветския съюз преминаха по центъра на Вашингтон вчера в рамките на шествието на „Безсмъртния полк“, което тръгна в 16:00 часа местно време от площад „Фарагът“, разположен на няколко преки от Белия дом, и завърши на Мемориала на Втората световна война на Националната алея.

Сред знамената на демонстрантите имаше копия на Знамето на победата, Държавният флаг на СССР, символи със сърп и чук и плакати с образите на Сталин и Путин. Според кадри от мястото на събитието, публикувани в социалните мрежи, участниците са скандирали „За Родину, за Сталина! Ура! Ура! Ура!“ и „Украйна е нацистка държава! Украинските нацисти ги няма!“. В края на маршрута групата е била посрещната от оркестър, който е изпълнилл песни от съветския репертоар от годините на войната.

Шествието е организирано от руската гражданка Анна Блоха, която заяви пред държавните медии на Кремъл, че съгласуването с местните власти е минало „без трудности“. Това е втори пореден „Безсмъртен полк“, проведен в американската столица, одобрен от градската управа след завръщането на президента Доналд Тръмп начело на страната през януари 2025 г. В периода 2019-2025 г. акцията не се провеждаше – пауза, която води началото си от периода преди пълномащабната инвазия в Украйна и удължена в отговор на 24 февруари 2022 г.

Шествието по Пенсилвания авеню беше придружено от полицейски служители на окръг Колумбия, включително патрули с велосипеди. Паралелно с колоната организации на украинската диаспора, като Ukrainian Cultural Front DC, проведоха контра-протест с озвучителна техника, плакати с надписи „Putin = Hitler“, „Honor the dead, bring Russia to justice“ и снимки на украински градове, изравнени със земята от руските обстрели. Демонстрантите показаха и портрет на убитата украинска журналистка Виктория Рошчина.

„Безсмъртният полк“ възниква през 2012 г. в Томск като инициатива на местни журналисти за почитане на ветераните от Втората световна война. От 2015 г. насам Кремъл превръща акцията в централизирано събитие с участие на държавни структури, посолства и Россотрудничество. След 2022 г. шествието беше спряно в редица западни столици – Берлин, Лондон, Прага, Варшава – заради употребата на символа „Z“, георгиевски лентички и плакати, оправдаващи агресията срещу Украйна. Завръщането му в американската столица след 6 години пауза е първото подобно решение в столица от Г-7 от началото на пълномащабната война.

Междувременно подготовката за тазгодишното издание на парада в Москва се отличава с видимо отсъствие на тържественост в руската столица. На 29 април Кремъл съобщи, че парадът на 9 май на Червения площад ще се проведе без участието на тежка бронирана техника за първи път от близо две десетилетия, очевидно в резултат на ограничения боен ресурс и способността на украинските безпилотни системи да нанасят удари на стотици километри дълбочина в Руската федерация. В същото време делегация на Държавната дума начело с Вячеслав Никонов – внук на бившия съветски външен министър Вячеслав Молотов – извърши посещение във Вашингтон през първите дни на април за срещи с членове на Конгреса и на администрацията на Тръмп.

Паметници на тиранията: възстановяването на култа към Сталин в модерна Русия.

💡 Експертизата «Сянката на Сталин: Защо и как се случва новото възпоменание на тиранина в Русия», публикувана на платформата Re:Russia и подписана от Александра Архипова и Юрий Лапшин, описва едно от водещит културно-политически явления в съвременна Русия: нарастващото присъствие на символите на Йосиф Сталин в публичното пространство и начина, по който тази „новa мемориализация“ отразява широки идеологически и исторически трансформации.

Авторите проследяват динамиката на поставянето на 213 нови мемориални обекта – паметници, бюстове, барелефи и други форми на „недвижима“ памет – от 1996 г. до средата на 2025 г. По техните данни само през първите седем месеца на миналата година в Русия са открити множество нови монументи, сред които голям барелеф на станция в московското метро и поредица от бюстове в региони като Башкирия и Вологодска област.

Това явление не се дължи на еднородна държавна директива, а резултат от комбинация на низови инициативи и идеологически трендове. Някои от инициативите произхождат от местни активисти, от отделни институции и регионални власти, но попадат в широкия дискурс за „великото минало“ на СССР и ролята на Сталин като победител във Втората световна война.

Авторите подчертават значението на два идеологически наратива, които се засилват през последните години: първият е създадената представа за „велико общо минало“, което трябва да служи за основа на националното единство, а вторият – тенденцията да бъде маргинализирана или изтласкана паметта за сталинските репресии от колективната памет. Съвкупоността от наративи променя начина, по който руското общество и институции легитимират и интерпретират историческия минал период.

Изследването разграничава две форми на мемориализация: „недвижима“, включваща физическите монументи в градската среда, и „движима“, която представлява временни представления и публични прояви, ретропоези с портрети, „сталинобуси“ и други мобилни форми, използвани при чествания на ключови дати. Вторият вид са по-трудни за точно измерване, но според авторите стотици случаи са документирани през последните години.

Географското разпределение също е част от анализа: те са концентрирани в конкретни федерални окръзи, като имат особено присъствие в Северо-Кавказкия и Приволжкия федерален окръг. Изследователите смятат, че много от по-видимите случаи не са в големите градски центрове, а на по-периферни места, което според тях поставя въпроса за характера и социалната функция на тези обекти.

Анализът също така проследява историческия контекст на промяната: ако през 1990-те и началото на 2000-те публичните дискусии и мемориали бяха по-свързани с възпоменание на жертвите на репресии и говорене за тоталитарното минало, то от около 2010 г. насам постепенно отстъпват място на историческия ревизионизъм, който включва преоценка на ролята на Сталин и по-широко възраждане на символи от съветската епоха.

Авторите не приписват повсеместна официална държавна политика на Москва, но идентифицират структурни и идеологически фактори, които подпомагат и нормализират процеса: сред които дадени държавни риторики, законодателни инициативи, насочени към контрол на историческите наративи, и широко политическо усилие за консолидиране на националната идентичност чрез интерпретация на миналото.

Това изследване, макар и фокусирано върху историческата мемориализация, дава прозрение за по-широките културни и политически тенденции в Русия след 2014 г., засилени след началото на пълномащабната инвазия в Украйна през 2022 г., когато реториката за „защитата на историческата истина“ често се използва за легитимиране на съвременни политически решения. Контекстът на хибридни информационни кампании и външни усилия за влияние върху общественото мнение в Европа, включително в страни като България, остава част от по-широкия контекст на информационните и идеологически битки, които съпътстват този исторически процес.

Съветската инвазия в Полша: Забравената тъмна страна на Втората световна война

🔙 На 17 септември 1939 г. само 16 дни след германското нахлуване в Полша, Съветският съюз започна своята инвазия от изток, съгласно тайния пакт Молотов-Рибентроп, сключен месец по-рано.

Този акт на агресия раздели страната между два тоталитарни режима – Нацистка Германия и СССР – и обяви смъртната присъда за милиони поляци. Докато светът отбелязва 1 септември 1939 г. като началото на Втората световна война, 17 септември 1939 г. остава символ на предателство, избелял в историческата памет. Съветските войски, водени от командири като Семьон Кривошеин, срещнаха силите на Вермахта в Брест, където отпразнуваха заедно „освобождението“ на полските земи с общ военен парад.

Още в първите дни от окупацията Червената армия и НКВД започнаха да извършват престъпления срещу полския народ. Масови депортации от източната част на страната към лагери в Сибир, където стотици хиляди полски граждани, между които жени, деца и интелектуалци, загинаха от глад, студ и изтощение.

През 1940 г. Катинското клане отне живота на повече от 22 000 полски офицери и елит, които бяха екзекутирани с изстрел в тила и заровени в масови гробове. Но това беше само върхът на айсберга: смазването на Армия Крайова, репресиите срещу католици и евреи, и систематични изнасилвания и грабежи, които унищожиха полската идентичност. Повече от 1,5 милиона поляци бяха депортирани, а стотици хиляди загинаха в своеобразен геноцид. Режимът на Сталин не се ограничи единствено до военни действия – той наложи повсеместен комунистически терор, който продължава след 1945 г. с фалшиви избори и репресии срещу организираната съпротива.

Паралелът със съвременните събития е неизбежен: руската агресия в Украйна от февруари 2022 г. повтаря модела от септември 1939 г. – нахлуване, масови убийства и отричане на историята.

Както тогава Москва твърдеше, че „защитава“ поляци, белоруси и украинци от нацистите, за да ги подчини на сталинския терор, така днес Кремъл говори за „защита“ на рускоговорящите в Донбас, докато в същото време извършва ежедневни бомбардировки, военни престъпления и отрича своите действия. Този модел на пропаганда и насилие е доказателство, че авторитарните режими не просто наследяват инструментите на предшествениците си, но и превръщат (лъже)историята в инструмент за оправдаване на собствените си империалистически амбиции.

Това повторение на историята ни напомня за опасностите, които крие забравата. Игнорирането на зверствата на сталинския режим – от Катинското клане до депортациите в Сибир – дава възможност на един съвременен диктаторски режим да се издигне без особени последствия.

В момента ставаме свидетели как Москва продължава да отрича отговорността си за съветските зверства, докато инвестира в пропаганда, пренаписваща историята в нейна полза. Това не е просто историческа грешка, но и директна заплаха за сигурността: докато днес Германия е една свободна и демократична държава и ключов партньор за Полша, Москва остава олицетворение на агресията, за да ни напомни, че без осъждане на миналото, настоящето и бъдещето остават уязвими.