🇮🇷 Сведенията, тиражирани във водещи световни медии, че Иран е предложил „търговско съкровище“ на президента Доналд Тръмп, следва да се тълкува не като пътна карта за инвестиции, а преди всичко като стратегия за оцеляване.
Докато крайният срок от 10-15 дни, поставен от Тръмп за постигане на „съществена“ сделка с Иран, навлиза в решаващата си фаза, иранските дипломати изглежда се опитват да позиционират срещите като търговска възможност, а не като стратегическа отстъпка.
На 26 февруари в разгара на преговорите в Женева Financial Times съобщи, че Техеран е предложил достъп до мащабни енергийни и изкопаеми ресурси в опит да отклони Белия дом от пътя на военната ескалация.
Това е проницателен ход спрямо сегашния обитател на Белия дом. Тръмп отдавна предпочита във външната си политика резултати, които може да представи като конкретни сделки, и Иран изглежда използва именно този негов инстинкт.
Предлагайки перспектива за достъп до една от най-слабо развитите енергийни системи в света, Техеран се опитва да представи деескалацията като победа за американския бизнес, а не като направен компромис на противник. Надеждата е, че потенциалната печалба ще помогне за създаването на американско лоби, което в бъдеще да настоява за и в крайна сметка да осигури сдържаност.
В този смисъл предложението е нещо повече от договори за проучване и добив. То е опит за промяна на политическата сметка на Вашингтон. Иран може да си позволи подобен ход, тъй като ресурсната база на страната е наистина изключителна.
Агенцията за енергийна информация на САЩ посочва, че Иран притежава третите по големина доказани резерви на суров петрол и вторите по природен газ. Последният доклад на агенцията посочва, че пълното премахване на санкциите би могло да повиши добива значително само за няколко месеца.
Повечето от иранския износ на петрол и кондензат вече отива към Китай, което подчертава както мащаба на залога, така и предизвиканите от санкциите изкривявания. Техеран опитва да превърне геоложката тежест в дипломатически лост в момент на голяма уязвимост, когато оцеляването на режима е поставено на карта.
Именно затова подобно предложение трябва да се подходи с повишено внимание. Режим, който е уверен, че времето работи в негова полза, не поставя стратегически сектори „на масата“ пред американски президент, който открито го заплашва.
Тръмп предупреди, че ще се случат „лоши неща“, ако няма постигната съществена сделка до две седмици. Третият кръг преговори завърши без споразумение, а между позициите на страните има огромни пропасти. Предложението се прави именно защото ключовият спор остава нерешен, а не защото е близо до развръзка.
На 25 февруари Министерството на финансите на САЩ санкционира над 30 лица, организации и плавателни съдове, свързани със „сенчестия флот“ на Иран и мрежите, които подпомагат придобиването на балистични ракети и модерни оръжия.
Това не е правната среда, в която американските компании започват да планират дългосрочните си проекти в сферата на добива. Дори и дадени ограничения бъдат отменени, компаниите пак ще бъдат изправени пред рискове, свързани със спазването на регулациите, финансови пречки, застрахователни усложнения, както и опасността всяко отваряне да бъде отменено от следващата администрация.
За корпоративните съвети Иран не е просто пазар с потенциал. Той е санкционно минно поле. Американски компании вероятно помнят и колко бързо могат да се сринат иранските възможности.
В периода на ядрената сделка (JCPOA) Boeing подписа сделка на стойност 16,6 млрд долара за продажба на 80 самолета на IranAir – събитие, разглеждано тогава като символ на търговска нормализация. Повторното налагане на санкциите, след като Тръмп напусна сделката, превърна този оптимизъм в урок по суверенен и политически риск.
Аналогията с Венецуела също не е успокояваща. Изпълнителният директор на Exxon Дарън Уудс е нарекъл страната „непригодна за инвестиции“ без мащабни законови реформи, дори след като Вашингтон насърчи американските компании да се завърнат там.
Ако Венецуела изглежда рискована дори с директна политическа подкрепа от САЩ, то Иран изглежда далеч по-несигурен.
Представители на режима заявиха, че не са предлагали спиране на обогатяването на уран и че делегацията на САЩ не е поискала изрично нулево обогатяване в предишни разговори. Въпреки това общата позиция на Вашингтон остава непроменена – всяко споразумение трябва да лиши Иран от възможността да се доближи към ядрено оръжие.
На 26 февруари Reuters съобщи, че САЩ все още настояват за строги ограничения върху обогатяването и запасите, докато според Associated Press Иран продължава да се съпротивлява на изнасянето на запасите му от обогатен уран в чужбина.
Това не е незначително техническо несъгласие. Едва ли сериозна американска компания ще сметне Иран за надежден партньор, докато съществува подобна бездна. Инвеститорите се задействат, едва когато е налице стабилна политическа архитектура, а не когато тя все още се оспорва в хотелските стаи в Женева.
Ето защо „търговският бонус“ на Иран има значение като инструмент за натиск, но все още не и като реална политика. То е сложен опит за печелене на време, ласки към инстинкта на Тръмп и повишаване на цената на евентуална ескалация чрез размахване на бъдещи печалби пред Вашингтон.
Това може да помогне за запазване на дипломацията за още един кръг и да предложи на Белия дом „изход“, който да бъде представен като рационален от търговска гледна точка, вместо като стратегическа слабост. Но това не е пробив. Правата върху петрола и минното дело сами по себе си не могат да отменят законите за санкциите, враждебността на Конгреса, ядреното недоверие и принудителната логика, която управлява американската политика спрямо Иран.
Техеран предлага съкровище. Проблемът е, че минното поле около него остава напълно непокътнато.