Част 5700: израелските ВВС показват пистите си зад противниковите линии

Моментът на приземяване на транспортен самолет C-130 Hercules върху импровизирана писта в пустинята от звено 5700 на израелските ВВС, снимка без дата. 📸 Снимка: Israel Defense Forces

Командоси от елитно звено 669 („Шалдаг“) на израелските ВВС по време на учение, снимка без дата. 📸 Снимка: Israel Defense Forces

🇮🇱✈️ Израелските ВВС показаха публично учение на звено 5700, малобройното подразделение, което изгражда временни писти извън постоянните бази, включително във вражеския тил. На 18 октомври официалният акаунт на ВВС публикува кадри и статия за пустинна тренировка. На кадрите екипите оглеждат терена, маркират писта, разполагат подвижна кула за ръководство на полетите и насочват самолети. На подготвената ивица каца транспортен самолет C-130J Super Hercules, а после учението продължава в пълна тъмнина с уреди за нощно виждане. Под надписа „Първи пристигат, последни си тръгват“ ВВС представят частта като тази, която превръща всеки труден терен в работеща площадка за кацане далеч от аеродромите.

Публикацията е написана на иврит и посочва звеното с акронима „Яхак“, който означава „предна част за приземяване“. То е част от 7-мо крило, специално крило на ВВС, основано през 2020 г. заедно с командоси от „Шалдаг“ и спасителната част 669. Гарнизонът му се намира в авиобаза Неватим в пустинята Негев. Там се намира и 103-та ескадрила „Слоновете“, която от април 2014 г. лети на C-130J. В Израел този самолет се нарича „Шимшон“ (Самсон). Пистите на 5700 приемат и него, и по-стария C-130H Karnaf.

Подразделението е основано през декември 1973 г. седмици след войната от Йом Кипур, и остава едно от най-старите специални звена на ВВС. Кадрите от октомври не показват нещо ново, а просто нещо, което се прави публично достояние твърде рядко. Повечето мисии остават засекретени. На 6 септември командирът на частта даде рядко интервю на Ynet. Майор Г. описва своята работа така: „Нашата задача е да откриваме, проверяваме и маркираме временни писти и летища и да ръководим тяхната работа“. Той описва обсега на операциите: „Частта няма ограничения в обсега. Можем да стигнем навсякъде. Единственото ограничение е характерът на терена.“

Кадрите от пустинята показват какво стои зад това твърдение. Специалистът по почвите пробива земята с метална сонда и лопата и решава дали ивицата ще издържи тежкия транспортен самолет, без колесникът да затъне. Ръководителят на полетите следи вятъра с ръчен анемометър Kestrel, а пистата се маркира със светлини във видимия или в инфрачервения спектър. В първия случай пилотът ги вижда с просто око, а във втория – само през очила за нощно виждане. Командирът определя отговорността на хората си като работа „в пространството между успешното кацане и катастрофата“. Пилотът решава дали ще кацне, а екипите на земята трябва да му осигурят площадка, на която това е възможно.

Подготовката е съобразена със същите изисквания. Бойците минават общата пехотна подготовка заедно с „Шалдаг“ и 669 в училището на специалните сили в Хацерим. Следва около 8 месеца курс, в който се учат да обслужват както излитащи, така и кацащи самолети. Накрая всеки получава тясна специалност: почви, ръководство на полети, шофиране за оперативни задачи или медицина. От ноември 2023 г. в звено 5700 постъпват и жени. По данни на Ynet те вече са около 1/4 от бойния състав.

Две мисии от миналото на частта, които самата тя посочва, обясняват защо ВВС поддържат подобен вид подразделение. През 80-те години, при тайното извеждане на етиопските евреи през Судан, командосите подготвят ивица в суданската пустиня, на която кацат самолети „Hercules“. В Израел този епизод се свързва с операция „Мойсей“, въпреки че най-голямата група в рамките на операцията – около 8000 души между ноември 1984 г. и януари 1985 г. – отлита с граждански Boeing 707 от летището на Хартум. През 1982 г. по време на Първата ливанска война, звено 5700 поема ръководството на международното летище на Бейрут за нуждите на авиацията. Както в Судан, така и в Бейрут летателна площадка е била нужна там, където не са разполагали със собствена база.

След 7 октомври 2023 г. бойците на 5700 приемат транспортни самолети с подкрепления край селищата по границата с ивицата Газа. По време на войната с Иран през 2026 г. частта изгражда временни писти далеч от базите на ВВС, които са под ракетен обстрел. Така транспортните самолети се разпръскват в собствения тил, за да не бъде съсредоточен целият парк на няколко известни летища.

Най-далечната площадка, свързана с израелските операции в тази война, се намира далеч отвъд границите на Израел. През май The Wall Street Journal съобщи, позовавайки се на източници, сред които американски официални лица, че малко преди началото на войната Израел е изградил тайна предно разположена база в иракската пустиня със знанието на САЩ. Според вестника тя е служела като логистичен възел на авиацията и приютявала специални сили и спасителни екипи, готови да евакуират екипажи на самолети, свалени над Иран. Когато в началото на март иракски войници почти я откриват, израелската авиация ги атакува, за да ги държи настрана. Според сателитни снимки, разпространени след публикацията, базата е на дъното на пресъхнало езеро във Вади Хмейр, на около 180 км западно от Наджаф. Там си личи импровизирана писта, дълга около 1,5 км. Заместник-началникът на Съвместното оперативно командване на Ирак генерал Кайс ал-Мухамадауи каза пред официалните медии, че „определена сила е била разположена на земята преди въздушния удар“ и че уменията и средствата ѝ са „по-високи от тези на нашите части“. Reuters не успя да потвърди независимо сведенията, а кабинетът на премиера Бенямин Нетаняху не отговори на запитвания за коментар. Запитано от Ynet, звеното отказа да потвърди каквото и да било за Ирак, като се позова на изискванията за информационна сигурност.

Иракската площадка е на около 800 км от Израел. Вестникът не посочва коя част е подготвила пистата. Описаното обаче е точно това, което учението този месец показва в Негев: ивица на твърда пустинна почва, мобилно ръководство на полетите, кацане на тежък транспортен самолет и действия през тъмната част от денонощието. Звеното, което приема транспортни машини на импровизирани ивици, е създадено тъкмо за тази задача. Командирът му не поставя по-тясна граница на обсега от „навсякъде“.

Затова демонстрацията има значение и извън рекламата за набиране на кадри. ВВС не потвърждават нищо за Ирак, но показват публично способностите, без които такава база просто не би могла да съществува: да се подготви писта за транспортни самолети дълбоко на чужда територия, нощем и без следа от постоянна инфраструктура. За противник, планирал отбраната си около известните израелски летища и разстоянието до тях, това означава, че ВВС могат да пренесат част от логистиката и спасителните екипи много по-близо до целта. Вече не е задължително транспортът, горивото и командосите да тръгват от Неватим.

Публикацията излиза, докато войната с Иран не е приключила. Договореното през април примирие рухна през юли, а от началото на септември беше подновена ограничена размяна на удари. Кадрите не разкриват намерения. Те показват инструмент, който според WSJ вече е бил използван веднъж, при това на 800 км от дома. Дали ще бъде използван отново, ще стане видимо по същия начин, по който това стана първия път: чрез сателитни снимки на нова ивица в пустинята, съобщения от местни жители за хеликоптери там, където не би трябвало да има такива, и иракски или сирийски военни, които обясняват какво са видели на земята.

ПКК опразни четири позиции в Метина и поиска свобода за Йоджалан

🇹🇷⛰️🇮🇶 Кюрдската работническа партия (ПКК) е изтеглила силите си от 4 позиции в планинския район Метина в Иракски Кюрдистан, потвърдиха вчера, 12 октомври, източници оть службите за сигурност на Турция, цитирани от държавната агенция Anadolu. Става дума за убежищата Хебат, Яжк, Сабри и Сасон в района Базе, опразнени според Анкара на 8 октомври. В същия ден за изтеглянето обявиха и от самата ПКК, която Турция, САЩ и ЕС определят като терористична организация и която през май 2025 г. обяви саморазпускането си, което обвърза с искане за свобода за своя основател Абдуллах Йоджалан, затворен на остров Имралъ от 1999 г.

Източниците описват хода като част от „продължаващата работа по опразването на убежищата, създаващи риск от сблъсъци от гледна точка сигурността на Турция“, и като знак, че процесът продължава решително. Следващият етап започва едва „след прекратяването на дейността на ПКК/KCK във всички области“. KCK е Съюзът на кюрдистанските общности, който обединява ПКК и свързаните с нея структури. Тогава ще бъде потърсено обществено помирение с нейните членове, които се върнат в Турция по новия закон, а програми в образованието, икономиката и други сфери на живота ще осигурят интеграцията им в обществото.

ПКК обяви оттеглянето си с изявление на Ръководството на движението – орган, създаден след обявеното саморазпускане. То беше разпространено от близката до нея новинарска агенция ANF. В него се посочва, че силите на ПКК в Турция, които не са създали никакъв риск от сблъсък, са се изтеглили изцяло няколко дни по-рано. „Освен това в същите дни опразнихме и 4-те бойни тунела и позициите в Метина, западно от Зап, за да не ги възприема турската държава като заплаха, въпреки че са далеч от границата“, се посочва още в текста. Така движението смята, че е изтеглило всичките си сили от територията на Турция, както и онези извън нея, „за които може да се каже, че са близо до границата“.

„Турската държава вече по никакъв начин не може да говори за въоръжена заплаха за Турция“, обобщават от ръководството на бившата ПКК.

Метина е планински район в иракската провинция Дохук, граничеща с турската провинция Хакари. Заедно със Зап и Авашин-Басян районът беше една от трите цели на трансграничната операция „Нокът-ключалка“, започната на 17 април 2022 г. от турската армия, и често е място на сблъсъци между турските части и ПКК. Напускането на Метина е последната от няколко поредни вълни на изтегляне. На 26 октомври 2025 г. ПКК обяви, че извежда бойците си от Турция в Северен Ирак, а на 17 ноември съобщи, че напуска региона Зап. Вестник Nefes, позовавайки се на разузнавателни доклади, отчете през юни 2026 г. 72 изоставени позиции, а Rudaw в началото на август съобщи за още 81, като според него силите са се пренасочили към планината Кандил и иранската граница.

Изявлението съдържа и открит упрек към управляващите. Според него Йоджалан е приел рамковия закон от август като „първата от хиляда стъпки“ към ролята на „координатор на мира и политизирането“, която да изпълни при свободни условия на работа. Под политизиране се разбира преходът на ПКК от въоръжена към политическа борба. Движението не е отхвърлило закона, но смята, че неговото изготвяне без участието на Йоджалан и ръководството го е направило „безсмислен и труден за прилагане“. Обещанието лидерът да се среща с журналисти и други кръгове не е било изпълнено, а изолацията му продължава с изключение на една среща с делегация на прокюрдската Партия за равенство и демокрация на народите (ДЕМ). Според ръководството вече няма пречки пред действията за свободата му и за т.нар. закони за свободата, нито има оправдания те да бъдат отлагани. Ръководството предупреждава: „Ако по този въпрос не бъдат предприети стъпки без отлагане, съмненията в процеса сред нашия народ и движението ни за свобода ще се потвърдят, а това ще се отрази на позициите във всяко отношение.“

Условието не е ново. На 18 септември 2026 г. пред Nûçe TV Джемил Баик, съпредседател на Изпълнителния съвет на KCK, заяви: „Ако Апо не е свободен, няма да оставим оръжието и няма да отидем в Турция.“ Апо е прозвището на Йоджалан.

Правният механизъм, на който стъпва турският сценарий, все още не е задействан. Законът за укрепване на националната солидарност и социалната интеграция (№ 7595) е приет на 10 август и влезе в сила в деня на обнародването си (18 август). Основната му част обаче започва да се прилага едва след като службите се уверят, че ПКК е прекратила фактическото си съществуване, предавайки всички оръжия и боеприпаси под неин контрол, а Съветът за национална сигурност (СНС) потвърди това с решение, поместено в турския „Държавен вестник“ Тогава разследванията и делата за повечето престъпления се отлагат с 5-10 години, а членовете ѝ разполагат с 6 месеца да подадат заявление. Изключени са умишлените убийства, извършени като част от дейността на организацията, и престъпленията, за които се предвижда доживотен затвор, и са извършени преди 1 юни 2005 г. Законът не урежда положението на Йоджалан.

На 30 септември СНС проведе първото си заседание след приемане на закона, но нейното изявление гласи само, че са оценени предприетите мерки и изминатият път към целите на процеса, без да приеме решение, което да установи изпълнението на условията. Фети Йълдъз от Партията на националистическото движение (ПНД), който е бил в парламентарната делегация при Йоджалан на Имралъ, каза пред колумниста на Sabah Явуз Донат, че очаква резултат до края на ноември, а след това да започнат процедурите за осъдените за тероризъм в затворите. По думите му законът ще обхване около 2800 души, а основателите и висшестоящи ръководители на ПКК от 1984 г. насам, около 230 души, няма да могат да се възползват от него.

На 10 октомври, два дни след изявлението на ПКК, лидерът на ПНД и съюзник на президента Реджеп Тайип Ердоган Девлет Бахчели призова да бъдат създадени институциите, предвидени в закона, и да се възложат отговорности на онези, които искат да ги поемат. „Една от тях е и координаторството на политизирането в мирния процес. Това е право и на човека на Имралъ“, подчерта той и добави, че такава роля би помогнала оръжието да бъде оставено. Той отправи предложение за самото название на ролята „Координаторство на мирния процес и политизирането“ още на 5 май 2026 г. В своето изказване от 10 октомври той не спомена нищо за освобождаване. „В борбата с тероризма връщане назад няма“, заяви той. Двете страни назовават самия процес по различен начин: източниците на Anadolu го наричат с името на закона, Бахчели и СНС – „Турция без тероризъм“, а ПКК и ДЕМ – „Процес за мир и демократично общество“.

Делегацията на ДЕМ за Имралъ, в която бяха Первин Булдан и Митхат Санджар, се срещна на 8 октомври с трима от ръководителите на Партията на справедливостта и развитието (AKP) на Ердоган, а на другия ден и с Бахчели. В деня на втората среща, когато се отбелязва годишнина от принудителното напускане на Сирия от Йоджалан през 1998 г., съпредседателката на ДЕМ Тюлай Хатимоулларъ заяви: „За да успее Процесът за мир и демократично общество, трябва да се отвори пътят г-н Йоджалан да работи и да общува в свободни условия; преговорите трябва да се водят при равни условия.“

Оттеглянето от Метина идва седмица след друг ход на Анкара в Северен Ирак, обвързан с напредъка на Багдад в Синджар. На 1 октомври Министерство на отбраната в Анкара обяви, че базата Башика-Зилкан край Мосул, използвана от турските военни от 2015 г. насам, предстои да бъде поетапно предадена на иракските федерални власти, „според договорения механизъм и график“ и като се отчита напредъкът на централното правителство в Синджар. Там след избиването и отвличането на хиляди йезиди от „Ислямска държава“ през 2014 г. се установиха бойци на ПКК, с чиято подкрепа бяха оснвоани Отрядите за съпротива на Синджар (YBŞ). Иракският премиер Али ал-Зайди обяви нейното разоръжаване на 11 септември, но висш служител по сигурността в провинция Ниневия каза на следващия ден, че няма никакви конкретни действия и там остават над 4000 бойци. Министерството описва целта на предаването със същия израз, с който СНС назовава регионалната част от процеса: регион без тероризъм.

Анкара и ПКК описват различни следващи етапи. Според Анкара първо трябва да прекрати всяка дейност на ПКК, а едва след това може да бъде направен път на завръщането и интеграцията; освен това законът изисква от службите да установят, че е предадено цялото оръжие. Изявлението на ПКК говори за изтеглени сили, не за предадено оръжие, а Баик обвързва процеса по разоръжаване с освобождаването на Йоджалан. Затова решение на СНС до края на ноември, каквото очаква Йълдъз, е малко вероятно, докато положението на Йоджалан остава същото. Признак за алтернативен развой би било официално учредяване на ролята, за която говори Бахчели, или срещи на Йоджалан с журналисти, каквито според ПКК са били обещани. Новото заседание на СНС без решение или изявление на KCK, което отново обвързва предаването на оръжието със свободата на Йоджалан, би било признак за застой.

Иракско племе и Пунтланд разказват различно освобождаването на танкера „Сибу 1“

🇸🇴🛢️🇮🇶 Около 40 мъже от племето аш-Шаганба в иракската провинция Басра са организирали акция по освобождаване на петролен танкер на свой близък, отвлечен от сомалийски пирати. Това става ясно от изявление, публикувао от шейха на племето Али аш-Шаганби. Местните издания в Ирак и Сомалия свързват думите му със „Сибу 1“, санкциониран танкер за петролни продукти, който беше обявен за свободен след 48-часова операция, проведена от морската полиция на полуавтономния сомалийски регион Пунтланд. В нейния отчет за участие на иракчани не се говори.

Шейхът разказа пред Shafaq News, че мъжете са от района Абу ал-Хасиб по поречието на Шат ал-Араб и от село Джайкур, южно от град Басра, и тръгват след координация с приятели извън страната. По думите му седем от похитителите са пленени, останалите са избягали, а екипажът е на свобода. Вечерта на същия ден местната страница Basra Today сподели писмено изявление на рода, част от племенното обединение Убада: „след контактите, координацията и получаването на разрешение от правителството на братската Република Сомалия успяхме да си върнем кораба в сомалийски води, да задържим нападателите и да предприемем мерки срещу тях“. Нито шейхът, нито изявлението назовават танкера и датата на сблъсъка.

Заместник-губернаторът на Басра Зейд Муайед сподели пред Rudaw, че танкерът е собственост на иракски бизнесмен, който живее в ОАЕ, а неговите съплеменници тръгват заедно с местните силите за сигурност в сомалийския регион. По думите му сблъсъкът продължава около пет часа и завършва без човешки жертви. Официален отговор от Багдад няма, отбелязва BBC News Arabic.

Какво предшества тръгването, разказва източник от рода пред багдадския вестник „Ал-Мада“. Според него пиратите отправят искане за откуп от 150 хиляди долара, след като собственикът вече е платил 120 хиляди, без преговорите да доведат до освобождаване на танкера. Вестникът признава, че не е успял да потвърди сведенията, а източник от държавната петролна компания на Басра споделя пред изданието, че компанията няма официални данни за случая. BBC News Arabic цитира други съобщения, според които искането е било 3 милиона долара, 20 пъти повече.

Петролният танкер „Сибу 1“ е отвлечен на 20 август в Аденския залив, на около 136 морски мили източно от йеменското пристанище Мукала. Според Центъра за морски търговски операции на Обединеното кралство (UKMTO) 6 въоръжени мъже се качват на борда и обръщат курса към Сомалия. Преди да изгубят контрола, моряците сменят пристанището на назначение в автоматичната система за разпознаване (AIS) с призив за помощ, тъй като на борда има пирати. Танкерът е зареден с около 228 хиляди барела газьол. Заместник-губернаторът на Басра определя пратката като иракски петрол, тръгнал от ОАЕ за Европа, а платформи за проследяване на морския трафик, цитирани от BBC News Arabic, посочват като пункт на назначение Порт Судан.

Танкерът е пуснат на вода през 2001 г. Има товароносимост от около 32 хиляди тона и по-рано носи името „Сиймъл“. На 18 декември 2025 г. Министерство на финансите на САЩ го обявява за блокирано имущество на дубайската компания Qatrat Alnada Almasi Ship Management, която попада под санкции същия ден заради работа в петролния сектор на Иран. С това на американски лица и компании е забранено всякакви сделки с плавателния съд. По данни на Службата за контрол на чуждестранни активи (OFAC) корабът е натоварен с ирански петролни продукти, сред които газьол, и акостира в пристанища в Йемен, контролирани от хутите. При отвличането плава под флага на Еритрея. Собствеността минава през структури в ОАЕ, като публични регистри не показват кой е крайният собственик.

Морската полиция на Пунтланд (PMPF), създадена за борба с пиратството, обяви, че операцията започва на 23 септември и продължава 48 часа, с участието на морски и сухопътни части. Нападателите откарват съда от другата страна на Африканския рог: той е прехванат между Гаракад и Хобио, по крайбрежието на област Мудуг, на сомалийския бряг на Индийския океан, след 36 дни в ръцете им. „Корабът е свободен, а всичките пирати са в ръцете на нашите сили“, заяви пред Reuters командирът на PMPF Мохамед Джама.

Предварителни данни на PMPF говореха за 1 убит и 4 ранени сред пиратите, 15 задържани и ранен полицай. В последвалото писмено изявление задържаните станаха 41, а ранените 5. На 28 септември Lloyd's List писа за 47 задържани. Всички 20 членове на екипажа (16 индийци, 2 сирийци, суданец и иракчанин) са останали невредими.

Уверението на Джама не издържа и денонощие. Още на следващата при прехвърляне с камион от Гаракад към Гароуе, столица на Пунтланд, част от задържаните пирати успяват да избягат. Четирима служители по сигурността заявиха пред AFP, че избягалите са 28, от които 13 са заловени отново, а 1 е бил смъртоносно ранен при преследването. Местното издание Somali Guardian говори за 19 избягали. По думите на полицаи гумата на камиона се е спукала, а задържаните откриват, че вратата не е заключена. Служителите описват среднощния превоз като необичаен, а един от тях казва: „Трябва да е имало свои хора в самата въоръжена охрана“. Доказателства за съдействие от полицията не са публикувани, а Пунтланд не е обявила резултати от разследване.

Разказът на рода и отчетът на полицията се допират на няколко места. Иракчанинът от екипажа, уточняват иракски вестници, цитирани от Al Jazeera, идва от рода аш-Шаганба. Пунтландското издание Horseed Media съобщи на 26 септември, позовавайки се на източници от морската сигурност, че за полицейската акция са помагали хора, работещи за компанията собственик на танкера, без да уточни колко точно са били, откъде идват и какво са правили. А иракските версии не твърдят, че родът е действал вместо сомалийските сили: по време на интервю за местния канал „Басра ал-Амал“, излъчено и от BBC News Arabic, шейх от племето разказва, че собственикът води преговори с властите на региона и действа заедно с морската му полиция, докарвайки два други кораба, от които хората му са щурмували отвлечения танкер.

Въпреки това са налице съществени разминавания в отделните версии. Шейхът споменава за 7 задържани, властите в Пунтланд – за 41 до 47 задържани. На престрелката от около 5 часа, спомената от поддръжници на рода и от заместник-губернатор на региона, официалната версия противопоставя сведения за 48-часова операция. Кадрите, разпространени от иракска страна, показват въоръжени мъже, които стрелят от палуба в открито море; BBC News Arabic посочва, че не е успяла потвърди тяхната автентичност.

„Сибу 1“ е поне 13-ият кораб, нападнат тази година от пирати по бреговете на Сомалия и Аденския залив по данни на Международното морско бюро (IMO) и UKMTO. В пика на предишната вълна от 2011 г. нападенията са над 200. През последните дни на септември PMPF освобождава и малкия танкер „Хонър 25“, отвлечен на 21 април край Пунтланд. По непотвърдени сведения, цитирани от Riviera, по време на тази операция загиват до 5 моряци. През май говорител на похитителите обявява откуп от 3 милиона долара за плавателния съд, екипажа и товара, съобщи The Maritime Executive.

Още по-високо е искането за „Юрика“, друг малък съд с 12 моряци на борда, 8 от които египтяни, отвлечен край йеменската провинция Шабуа на 2 май. В средата на май старейшини от местните кланове отбелязват пред Drop Site News сумата от 10 милиона долара. Според The Daily Somalia на 29 септември нападателите напускат кораба и предават моряците на местни жители, но преди това опожаряват кораба, от който преди това по-голямата част от товара вече е изпомпана и продадена.

Иракският външен министър обяви американските сили за изтеглени три дни преди крайния срок.

🇺🇸🪖🇮🇶 Американските сили са завършили изцяло изтеглянето си от Ирак, заяви външният министър на страната Фуад Хусейн в интервю за Sky News Arabia. Изявлението идва 3 дни преди 30 септември, определен от Багдад и Вашингтон като крайна дата на мисията на международната коалиция срещу „Ислямска държава“.

Към 27 септември вечерта няма официално потвърждение от Пентагона, че последните военнослужещи са напуснали страната, като някои медии докладват за продължаващо присъствие в Ербил. В същото интервю Хусейн посочи юни 2027 г. като срок, в който оръжието на шиитските милиции трябва да мине под контрола на държавата.

Официалният календар остава без промяна. На 26-27 септември 2026 г. генерал Абдул Амир аш-Шамари, началник на службата на главнокомандващия въоръжените сили, повтори, че американските сили напускат окончателно на 30 септември, а след тази дата на територията на Ирак няма да има чуждестранни военни контингенти и бази. Министерският съвет обяви дните от 30 септември до 3 октомври за почивни, за да се отбележат „Дните на суверенитета“. Саад Маан, който ръководи медийната служба на силите за сигурност, съобщи, че коалицията вече е предала всичките си бази и щабове на иракските власти. Към неделя вечерта потвърждение от Вашингтон все още няма: на 23 септември Държавният департамент на САЩ обясни пред Shafaq News само, че следва съгласувания с Багдад график.

Към 25–27 септември в страната все още има американски военнослужещи. Според The National силите на коалицията остават на летището в Ербил, а според Al Jazeera заминава и тяхната противовъздушна отбрана, разположени в града. Висш служител на Министерство на вътрешните работи на Ирак каза пред „Ал-Араби ал-Джадид“, че усилията са насочени към военните групи в посолството на САЩ, като повечето съветници, логистични и технически екипи са напуснали Ирак през Кувейт. Самият Хусейн призна пред „Ал-Арабия“ на 25 септември, че двете страни още нямат окончателно съгласие какво ще представлява партньорството им в сигурността занапред.

След 2003 г. комплекс „Виктория“ до международното летище на Багдад беше най-голямото американско военно съоръжение в Ирак и главният команден център на американските и коалиционните сили. От 2011 г. се води като Център за дипломатическа поддръжка на посолството. На 24 септември повереникът в делата Стивън Фейгин и заместник-външният министър Мохамед Хюсеин Бахр ал-Улум подписаха предаването му на Ирак, а аш-Шамари съобщи, че комплексът вече е опразнен и ще бъде превърнат в център за прием на дипломатически мисии.

Присъствието, което Ирак обяви за приключило, започна с инвазията от 20 март 2003 г. В пика си през 2007 г., американските военни в страната наброяваха около 170 хил. души. Споразумението за статута на силите от 2008 г. определи края на 2011 г. като краен срок, а преговорите за удължаване на престоя се провалиха. Последният конвой с около 500 войници премина в Кувейт на 18 декември 2011 г. Войната отне живота на около 4500 американски военнослужещи.

Паузата продължи около две години и половина. През юни 2014 г. Ислямска държава превзе Мосул и САЩ трябваше да се върнат обратно по молба на федералните власти в Багдад: първо с инструктори, от август с въздушни удари, а после с около 5000 военнослужещи в международната коалиция, събрана от Вашингтон през септември същата година. През декември 2017 г. Ирак обяви победа над Ислямска държава. Само два дни след като на 5 януари 2020 г. американски дрон ликвидира край летището на Багдад иранския генерал Касем Сулеймани и иракския командир Абу Махди ал-Мухандис, парламентът призова правителството да прекрати присъствието на чуждите войски. От декември 2021 г. в Ирак останаха около 2500 души, чиято задача беше само да съветват и подпомагат местните сили.

Сегашният край е договорен точно преди две години. На 27 септември 2024 г. Вашингтон и Багдад обявиха, че мисията на коалицията ще приключи на два етапа: до септември 2025 г. в територията под пряката власт на Багдад, а до септември 2026 г. съюзниците ще могат да подкрепят от автономния Иракски Кюрдистан операциите срещу Ислямска държава в Сирия. Първият етап се проточи до 18 януари, когато последните американски съветници напуснаха базата „Айн ал-Асад“ в провинция Анбар. Оттогава оставащите части са концентрирани около Ербил, в базата „Харир“ и на летището. Вторият етап беше предвиден за подкрепа на операциите в Сирия, а на 16 април САЩ изтеглиха последните си войски оттам. Премиерът Али ал-Зайди потвърди срока при посещението си във Вашингтон през юли, а на 12 август, след разговор с адмирал Брад Купър, който ръководи Централното командване на САЩ, отговорно за Близкия изток, го нарече „твърда и окончателна дата“.

Критиката дойде от Ербил. В интервю за Financial Times от 27 септември премиерът на Иракски Кюрдистан Масрур Барзани определи като „срамно“ регионът да остане без подходяща система за отбрана. По думите му той е предупредил, че САЩ рискуват да повторят 2011 г., когато напускането на войските остави вакуум в сигурността, който доведе до апогея на тероризма при Ислямска държава. Медийният му офис оспори заглавието и тълкуванието на FT и публикува свой запис на думите му: изтеглянето идва в изключително чувствителен момент, а оставянето на Кюрдистан без отбранителни системи е „повод за безпокойство“. Офисът посочва над 1000 ракетни и дронови атаки срещу региона от Иран и подкрепяни от него шиитски милиции от 28 февруари, когато започна войната на САЩ и Израел срещу Иран, т.е. по пет на денонощие. Кюрдистан не може сам да купува системи за противовъздушна отбрана, тъй като влиза в правомощията на федералните власти. Хусейн и Масрур Барзани са от една партия, Демократическата партия на Кюрдистан, а преди да стане министър през 2020 г., Хусейн 12 години ръководи кабинета на Масуд Барзани, бащата на Масрур.

Извън контрола на Багдад остават арсеналите на въоръжените милиции от шиитската „Ос на съпротивата“. Ал-Зайди обвърза тяхното разоръжаване със същата дата, 30 септември, но федералната власт я превърна в начало, вместо край на процеса. По плана, който премиерът описа пред The New York Times, групировките ще спрат атаките за 90 дни от 30 септември, след това ще предават своето оръжие, а процесът трябва да е завършен към 30 юни 2027 г. „Сарая ас-Салам“, „Асаиб Ахл ал-Хак“ и „Катаиб имам Али“ са се договорили с Багдад да свалят оръжие и да узаконят статута си. „Катаиб Хизбула“ и „Харакат Хизбула ан-Нуджаба“, които нападаха най-интензивно американските сили по време на войната с Иран и държави от Персийския залив, отказват да се разделят с онова, което наричат „оръжие на съпротивата“.

В Багдад не споделят тревогата на Ербил. Аш-Шамари увери, че няма повод за безпокойство за ситуацията след изтеглянето на коалицията, а силите за сигурност ще запълнят вакуума в способностите, които оставя. Официално обявеният краен срок на мисията се запазва 30 септември: датата беше официално потвърдена от двете правителства, а Багдад вече обяви празничните дни.

Турция ще предаде базата Башика на Ирак срещу напредък в Синджар

🇮🇶🤝🇹🇷 Турция се договори да предаде поетапно военна база Башика-Зилкан североизточно от Мосул на федералното правителство на Ирак. Предаването е обвързано с напредъка във възстановяването на държавната власт в Синджар и извеждането оттам на „забранените чужди въоръжени елементи“. Това включва съвместно изявление на иракския премиер Али ал-Зайди и турския президент Реджеп Тайип Ердоган след тяхната среща на 23 септември в Турския дом в Ню Йорк, в кулоарите на Общото събрание на ООН.

Според изявлението предаването ще следва напредъка на Ирак в изпълнението на мерките в Синджар и ще се извършва „съгласно договорените механизми и график“. Те не са оповестени, а текстът не уточнява нито начална, нито крайна дата за изтеглянето. Иракски командир, запознат с преговорите, заяви пред Reuters, че очаква поетапното изтегляне от Башика и още една малка база край Мосул да бъде завършено до края на годината. Анкара не потвърди този срок.

Турски войски присъстват край Мосул от 2015 г. Анкара обясни разполагането им с обучението и охраната на иракски сили и на местни сунитски араби, туркмени и кюрди, които се подготвяха за боеве с „Ислямска държава“. Терористичната групировка превзе града през 2014 г. и го обяви за своя столица. Багдад поиска изтеглянето на турските сили още тогава и продължи да настоява за него, а Башика се превърна в един от най-дългогодишните спорове между двете държави.

Базата е най-видимото, но не единственото турско военно присъствие в Северен Ирак. Турция поддържа и много други позиции в региона, които обосновава със защитата на националната сигурност. Изявлението от Ню Йорк не ги засяга.

Документът не уточнява кои са „забранените чужди въоръжени елементи“. В Синджар тази формулировка насочва към Кюрдската работническа партия (ПКК) и свързаните с нея групи, но не ги назовава изрично. След като през август 2014 г. „Ислямска държава“ изби и отвлече хиляди йезиди, в региона се установиха бойци на ПКК, която Турция, САЩ и ЕС определят като терористична организация.

С подкрепа от ПКК бяха сформирани Отрядите за съпротива на Синджар (YBŞ) – местна йезидска милиция, считана от Анкара за разклонение на ПКК, поради което нейни командири от години са мишена на турските удари с дронове. Милицията отрича организационно да е част от партията.

Споразумението между Багдад и Ербил от 2020 г. предвиждаше всички въоръжени групи извън държавните сили да напуснат Синджар, а ПКК да няма никаква роля там. То остана неизпълнено. Районът продължи да бъде разделен между съперничещи си сили, което затрудни възстановяването и завръщането на хилядите разселени йезиди.

По-малко от две седмици преди срещата в Ню Йорк Багдад обяви стъпка към разоръжаването на YBŞ. На 11 септември ал-Зайди се срещна с ръководството на милицията и делегация на Алианса за йезидската кауза. След срещата той съобщи, че YBŞ ще започне да предава оръжието си на федералната власт. По обявения план бойците, които отговарят на изискванията, включително тези от женските отряди, ще бъдат приети в иракските сили за сигурност, а планината Синджар ще премине под пълния контрол на Багдад. Иракският премиер разпореди създаването на комисия, отговорна за сигурност, обществени услуги и реконструкцията на района.

На другия ден обаче висш служител по сигурността в провинция Ниневия обяви пред Kurdistan24, че няма конкретни стъпки към разоръжаване няма и в Синджар остават над 4000 бойци. Иракски медии съобщават, че Багдад обмисля да обособи около 2000 свързани с ПКК бойци в отделно формирование извън Силите за народна мобилизация. Последните са коалиция от предимно шиитски милиции, която от 2016 г. формално е част от държавния апарат за сигурност.

Решението на Багдад съвпада с мирния процес между Турция и ПКК, макар да не го представя като част от него. ПКК обяви своето саморазпускане през май 2025 г., а през юли изгори символично част от оръжието си в Иракски Кюрдистан. През август 2026 г. турският парламент прие закон, който предвижда възможност нейни членове да се разоръжат и да се върнат към цивилния живот.

От ръководството на Съюза на кюрдистанските общности (KCK), обединение между ПКК и други кюрдски организации, обаче поставят допълнително условие. На 18 септември съпредседателят на Изпълнителния съвет на KCK Джемил Баик заяви пред NÛÇE TV: „Ако Апо не е свободен, няма да сложим оръжие и няма да отидем в Турция.“ Апо е прозвището на затворения основател на ПКК Абдуллах Йоджалан. Законът от август не урежда нито правния му статут, нито ролята му в процеса.

Вашингтон приветства споразумението. Том Барак, американски посланик в Анкара и специален пратеник за Сирия и Ирак, заяви, че то защитава едновременно иракския суверенитет и турската сигурност. Същата оценка отразява взаимните ангажименти в договорката. Багдад получава обещание за изтегляне от базата, срещу чието присъствие протестира от 2015 г. Анкара получава ангажимент районът, който смята за опорна точка на ПКК в Ирак, да премине под пълния контрол на държавата. Договорката обаче не означава край на цялото турско военно присъствие в Северен Ирак.

Икономическата част на изявлението е по-обща. Ердоган и ал-Зайди се договарят да разширят търговията и инвестициите, да пристъпят незабавно към изпълнение на вече подписаните споразумения и да ускорят съвместните стратегически проекти, особено „Пътят на развитието“. Сред вече сключените сделки е тази от визитата на ал-Зайди в Анкара на 28 юли. Тогава турската държавна петролна компания TPAO придоби 15% от дружеството на BP, което разработва находищата край Киркук, съобщава The New Region.

„Пътят на развитието“ предвижда коридор от магистрали и жп линии от южното пристанище Фау в Басра до граничния пункт Фейш Хабур с Турция на север. Маршрутът преминава през 10 иракски града, а стойността на проекта се оценява на 17–20 млрд. долара. Според Iraq Business News рамковият проект за транспортна инфраструктура е подписан на 18 септември след дълга поредица от заседания по правните, техническите и финансовите въпроси.

Публичният текст на договорката за Башика оставя неясно как ще бъде оценявано нейното изпълнение. Той се позовава на договорен график, но не разкрива сроковете и не посочва по какви критерии ще се измерва напредъкът в Синджар. Това оставя възможност за различни тълкувания дали условията за следващите стъпки са изпълнени.

Иракският премиер обявява предстоящо разоръжаване на YBŞ, докато цитираният служител в Ниневия твърди, че конкретни действия няма. Отделно ръководството на KCK обвързва собственото разоръжаване със свободата на Йоджалан Тези позиции очертават пречки пред процеса, но не са достатъчни за категорична прогноза дали Башика ще бъде предадена до края на годината.

Предаването на отделни позиции от базата на иракски части и събирането на оръжие на YBŞ в складове под държавен контрол биха били конкретни признаци за изпълнение на договорката. Нови турски удари с дронове в Синджар биха подсказали, че Анкара продължава да вижда заплаха в района. Сами по себе си обаче те не биха доказали, че предаването на базата е спряно.

Тръмп и Нетаняху са обсъдили сухопътна блокада на Иран

🇺🇸🤝🇮🇱 Доналд Тръмп и Бенямин Нетаняху са обсъдили възможността за налагане на пълна сухопътна блокада срещу Иран по време на срещата си в Белия дом на 28 юли. На 31 юли британският вестник The Telegraph разкри подробности от разговора, цитирайки висш израелски представител: „Ами ако просто блокираме сушата? Да предположим, че Иран не може да внесе и да изнесе нищо. Всичко ще се случи.“ Според изданието двамата лидери са обсъждали упражняването на натиск върху Техеран „чрез кинетични и некинетични средства“, насочен към няколко ключови гранични пункта.

Дискусията е преминала през три основни сценария. Пред агенция Ройтерс израелски източник описа дневния ред на срещата като избор между „сделка, продължаване на блокадата и икономически натиск или масиран военен удар“. Той уточни, че Нетаняху не е настоявал твърдо за военна ескалация, отбелязвайки: „В крайна сметка решението е на Тръмп.“ Това беше първата лична среща между двамата от началото на съвместната офанзива срещу Иран на 28 февруари, проведена с оглед на публично изявени разминавания. Докато Тръмп търси дипломатическо споразумение с Техеран, израелският премиер настоява за нестихващ натиск и отказва да изтегли войските си от Ливан въпреки исканията на Вашингтон.

Блокадата, чието разширяване е било предмет на разговора, до момента е изцяло морска и действа с пълна сила. ВМС на САЩ затвориха цялото крайбрежие на Иран и пристанищата в Персийския залив на 13 април, след провала на преговорите в Исламабад. Операцията ангажира около 10 000 души личен състав, 10 бойни кораба и десетки самолети под командването на Централното командване на САЩ (CENTCOM). До 22 май Вашингтон отчете 94 върнати плавателни съда, а Пентагонът оцени пропуснатите от Иран петролни приходи на 4,8 млрд долара към 1 май.

Подписаният на 17 юни меморандум между двете страни доведе до временно вдигане на блокадата, но се разпадна на 7 юли след ракетен обстрел от Иран срещу три търговски кораба в Ормузкия проток. На 13 юли Тръмп официално уведоми Конгреса за подновяване на ударите, а на 14 юли морската блокада беше върната. Първото й силово прилагане бе регистрирано на 15 юли, когато американските сили обездвижиха с ракети „Хелфайър“ петролния танкер „Белма“ (под флага на Кюрасао) край остров Харг. Към 29 юли равносметката от операцията включва 20 върнати съда, два обездвижени и два превзети с абордаж.

Ефектът върху иранския износ е осезаем, въпреки че самата блокада да не е непробиваема. Товаренето на иранските терминали е спаднало до 640 000 барела дневно, а над 83 млн барела петрол стоят на вода в търсене на купувач. В същото време независимите китайски рафинерии продължават да получават малко над милион барела дневно. Тези доставки обаче не тръгват от ирански пристанища, а от плаващи търговски запаси край Малайзия, Сингапур и Китай – т.е. разчита се на натрупани резерви, които се изчерпват, а не на нов поток. Самите терминали не са изцяло парализирани: на 30 юли United Against Nuclear Iran (UANI) засече танкер от следения от нея флот, натоварил 710 000 барела на остров Харг, и преброи общо поне 48 натоварени съда край бреговете на страната.

Вътре в Иран цената на блокадата се усеща пряко на пазара на горива. Местните рафинерии произвеждат между 105 и 110 млн литра бензин дневно при необходимост от 130 до 135 млн. Този дефицит от 20–30 млн литра дневно доскоро се покриваше от морски внос, който в момента е прекъснат. Вместо да вдигне цени, правителството намали втората субсидирана квота от 70 на 50 литра. Това пренасочи част от търсенето към черния пазар и доведе до огромни опашки пред бензиностанции, а курсът на щатския долар прехвърли 1,91 млн риала.

Именно тази криза превърна сухопътните граници във фактор с ключово значение, каквото те нямаха преди войната. След блокирането на морето, сухопътните и железопътните трасета поеха максималната възможна част от логистиката. Основният преход е Базарган на границата с Турция, през който годишно преминават над 200 000 камиона (45 000 само за едно тримесечие), а стоката се придвижва 270 км до Тебриз и оттам към Техеран.

Ирак е другото направление с сериозен търговски обем: по данни на иранските митници за първите четири месеца от иранската година (21 март – 22 юли), износът на непетролни стоки за Ирак възлиза на 3 млрд долара, което го прави водеща дестинация за Техеран (ОАЕ са на трето място с 2,1 млрд). ЖП линията Ван–Тебриз, която беше поразена при въздушен удар, вече е възстановена според Анкара, но движението по нея все още не е възобновено. Североизточният коридор през Инче Бурун, Туркменистан и Казахстан към Китай съществува като алтернатива – през 2024 г. по него беше доставен товар от Сиан до Техеран за 10 дни. Различното междурелсие и проблемите със сигурността обаче пречат на този маршрут да поеме сериозни търговски обеми.

Фундаменталната разлика е, че морската блокада се налага едностранно от американския флот, а такава по суша зависи изцяло от съседните държави – Турция, Ирак, Азербайджан, Армения, Туркменистан, Пакистан и Афганистан. За да проработи сухопътна блокада, всяка от тези страни би трябвало сама да затвори своята граница, поемайки преките щети за собствената си икономика.

Ключовата държава сред тях е Турция, която контролира и най-натоварения пункт. Двустранната търговия с Иран достигна 11,8 млрд долара през 2025 г., а двете държави декларират цел от 30 млрд. Паралелно с това Анкара води сложни преговори с Вашингтон. Едновременно с това Анкара води разговори с Вашингтон: на 7 юли Тръмп обяви, че ще вдигне санкциите, наложени през 2020 г. заради покупката на зенитно-ракетните комплекси С-400 от Русия и „със сигурност ще обмисли“ продажбата на изтребители F-35. Нетаняху обяви публичното си несъгласие пред CNN същия ден, а Тръмп отговори: „Никой не ми казва какво да продаваме.“ Въпросът стоеше и на дневния ред на срещата от 28 юли.

На 22 юли обаче Бюрото по законодателни въпроси на Държавния департамент на САЩ писа на Конгреса, че политиката по участието на Турция в програмата остава непроменена и в пълно съответствие със Закона за противодействие на противниците на САЩ чрез санкции (CAATSA) и раздел 1245 от Закона за бюджета за отбрана за фискалната 2020 г. Двата акта действат поотделно. Санкциите по CAATSA президентът може да вдигне по своя собствена преценка; раздел 1245 забранява прехвърлянето на самолети, части, техническа документация и поддръжка, докато Анкара продължава да притежава С-400, не е дала уверения, че няма да ги придобие отново, и не са изпълнени останалите изисквания за удостоверяване пред Конгреса. Условията не са изпълнени, а самото искане за връщане в програмата вече срещна сериозна двупартийна съпротива у законодателите. Насрещната цена, която Анкара би поискала за затварянето на Базарган, в най-очевидната си форма следователно не е в ръцете на президента.

Багдад се намира в сходно заплетена ситуация. Иракският премиер Али ал-Зайди, одобрен от парламента на 14 май с подкрепата на САЩ, провежда политика за монопол на държавата върху оръжието. На 29 юни той постави ултиматум на шиитските милиции да предадат арсенала си до 30 септември – условие, което част от тях категорично отхвърлиха. В същото време Иран изнася за Ирак повече стоки отколкото за всеки друг пазар. Допълнителен проблем за САЩ е липсата на военен лост на терен: сухопътното присъствие на коалицията приключва през септември 2025 г., а авиобаза „Айн ал-Асад“ мина под пълен иракски контрол през януари, което лиши САЩ от възможност директно да принуди Багдад да затвори пунктове като Парвиз Хан, Башмак или Мехран.

Останалите пет съседни държави предоставят още по-малко възможности за натиск:

• Пакистан, който беше посредник в мирните преговори и дели 900 км граница с Иран, в момента се бори със собствена тежка енергийна криза и криза в сигурността.
• Азербайджан още към март беше затворил сухопътните си граници за обичаен трафик и беше въвел строг разрешителен режим.
• Армения държи границата си с Иран отворена на всяка цена, тъй като тя е единственият й жизнен излаз на фона на затворени граници с Турция и Азербайджан.
• Туркменистан стриктно спазва обявения си неутралитет във външната политика.
• Афганистан се управлява от талибаните, които не са признати от САЩ, а голяма част от търговията тан остава в сивия сектор.

Имайки предвид горните условия пълното херметично затваряне на сухопътния периметър на Ислямската република изглежда много малко вероятно. Срещу тази скептична оценка обаче стои конкретен прецедент: морската блокада също се смяташе за неприложима, но въпреки това намали иранския износ до 640 000 барела дневно. Това показва, че дори частичното изпълнение може да има сериозен материален ефект.

Основната разлика остава в субекта на действие: по море САЩ действа самостоятелно със собствения си флот, който остава най-силния в света, докато по суша е изцяло зависим от чужди правителства. Ето защо по-вероятният сценарий не изисква физическо затваряне на граници, а налагане на целенасочени санкции срещу превозвачи, митнически посредници и банки, обслужващи конкретните гранични пунктове.

Този механизъм вече доказа ефективността си по море без нито един изстрел – китайските рафинерии се отдръпнаха от иранския петрол не защото корабите им бяха спряни физически, а поради страх от вторични санкции. В резултат те закупиха между 16 и 20,5 млн барела иракски, емиратски и катарски суров петрол – най-голямата им покупка на несанкциониран петрол от началото на конфликта.

Ограничението на този подход обаче произтича от естеството на превозваните стоки. Петролните приходи, които са основна мишена на западната кампания, никога не са се транспортирали с камиони. Сухопътните трасета поемат непетролния търговски обмен и потребителския внос – те са с по-малък капацитет, по-бавни и по-скъпи. Поради това тяхното блокиране ще отнеме значително по-малко приходи от бюджета на Иран, отколкото предполага идеята за „сухопътна блокада“, но за сметка на това ще прехвърли цялата тежест върху хуманитарното снабдяване на населението.

Междувременно външната подкрепа за Техеран остава предимно декларативна. Пекин определи морската блокада като „безотговорна и опасна“, Москва предупреди за реална опасност от глобално „икономическо земетресение“. Русия в момента не е източник на помощ, а пряк конкурент за същите ограничени горива: самата тя търсеше да внесе до 400 000 тона бензин месечно от Беларус, Казахстан и Индия, от която най-малко 60 000 тона бяха доставени в началото на юли. Що се отнася до сухопътната жп връзка, изграждана от Москва и Техеран, тя е проект с дългосрочен хоризонт. Споразумението за 160-километровата отсечка Рещ–Астара на стойност 1,6 млрд долара беше финализирано едва през февруари, строителството започна през април, а планираният капацитет от 15 млн тона товари годишно се отнася чак за първата фаза от експлоатацията.

Европейските съюзници на САЩ заемат трета позиция, която не е нито подкрепа за Техеран, нито участие в блокадата. На 13 април тогавашният британски премиер Кир Стармър заяви, че няма да подкрепи затваряне на Ормузкия проток и няма да бъде въвлечен във войната, а испанският министър на отбраната Маргарита Роблес определи замисъла като лишен от смисъл. По съобщение на POLITICO от 29 юли Великобритания и Франция продължават да отказват участие във военноморската мисия, която Пентагонът готви за протока, и обвързват своето решение с трайно прекратяване на огъня. Успоредно с това Европейският съюз наложи санкции самия Иран заради затварянето на Ормуз: на 22 май Съветът на ЕС разшири правната рамка срещу лица, възпрепятстващи законния транзит, на 8 юни бяха вписани 2 физически лица и 1 организация, докато върховният представител по външната политика и сигурността Кая Калас нарече таксуването „недопустимо“ и обяви намерение за подсилване на мисията „Аспидес“. Морската блокада, която САЩ могат да наложат и само със собствени средства, засега не привлече участието дори на близки съюзници, докато сухопътната би зависела изцяло от съгласието на трети държави.

Саудитска Арабия удари заедно със САЩ проирански групировки в източен Ирак

🇺🇸✈️🇸🇦 Изтребители на САЩ и Саудитска Арабия нанесоха съвместни въздушни удари срещу складове за оръжие и логистика на шиитски милиции на територията на Ирак през изминалата нощ. Това обяви Централното командване (CENTCOM), което определи операцията като „прецизни удари по свързани с Иран терористи, на които Корпусът на гвардейците на Ислямската революция (IRGC) е възложил да атакуват американски сили и саудитска енергийна инфраструктура“.

Това отбелязва пореден епизод на продължаващата от пет месеца насам военна ескалация в Близкия изток, но новото е официалният статут – това е първата в историята съвместна бойна операция в Ирак, оповестена официално от Вашингтон и Рияд.

Поводът за акцията, според CENTCOM, са над 30 нападения с дронове за последните 72 часа, извършени по указание на IRGC, въпреки че опитите срещу американските войски да са завършили неуспешно. CENTCOM предупреди изрично: гвардейците и съюзните с тях милиции трябва да прекратят незабавно атаките, ако те възнамеряват да избегнат нов военен отговор от страна на САЩ.

Мащабът на тази вълна личи по обявените прехвати в четири държави само за денонощие. Кралските ВВС на Йордания свалиха два ирански дрона над своята територия, без да посочват произхода им. В съседство Израел обяви свалянето на други два дрона над Мъртво море близо до границата между двете държави, но уточни, че те не са навлезли в неговото въздушно пространство, а техният произход се намира в процес на идентифициране. В самия Ирак предполагаеми ирански дронове поразиха лагери на опозиционни групи в изгнание на иранските кюрди, пребиваващи в полуавтономния регион Иракски Кюрдистан.

На предния ден Министерство на отбраната на Саудитска Арабия съобщи, че ПВО е свалила няколко дрона, насочени към петролни обекти в Източната провинция и към района на столицата Рияд. В прессъобщение говорителят на ведомството генерал-майор Турки ал-Малики подчерта, че дроновете са нахлули от иракска територия от „подкрепяни от Иран терористични милиции“, и подчерта, че „си запазва законното право да се защити“ и да отговори „в подходящото време и на подходящото място“. Отговорът дойде за по-малко от денонощие, като до саудитските изтребители летяха и американски такива.

Същият ден кралството понесе и втори удар по друго направление. Пожар обхвана най-големият комплекс за подготовка на суров петрол в света „Абкайк“, през който минава основната част от добива на Източната провинция преди да бъде изнесен през терминалите. „Сауди Арамко“ преустанови работата на обекта, като сателитни кадри потвърдиха наличието на материални поражения. Военният говорител на йеменските хути Яхя Сарии пое отговорност и обясни, че са атакували инфраструктурата, по която петролът върви на запад към пристанище Янбу на Червено море – маршрут, използван за заобикаляне на Ормузкия проток, откакто той се превърна в спорна зона. Докато дроновете, идващи откъм Ирак, Рияд приписа на шиитски милиции, отговорността за нападението над „Абкайк“ остава на сметката на хутите.

Нападенията срещу саудитската енергетика не са явление от последната една седмица. От самото начало на американско-израелската офанзива срещу Иран на 28 февруари рафинерията „Рас Танура“ пламна след дронов удар на 2 март, комплексът SAMREF бе поразен на 19 март, находището „Шайба“ – на 9 и 12 март, а на 25 юли пострада и рафинерията в Джизан. Според източник на Wall Street Journal, цитиран на 21 април, иракските шиитски милиции стоят зад близо половината от 1000 нападения с дрон, насочени конкретно към мен и кралството от началото на конфликта насам. Институтът за изследване на войната (ISW) отбеляза още на 13 април, че те получават апаратите си от IRGC и е крайно малко вероятно да предприемат действия към държави от Персийския залив, ако Техеран не е бил предварително информиран или ако възразява.

Американските удари по иракска земя също имат петмесечна предистория. От края на февруари насам авиацията на САЩ и Израел нанася удари по позиции на „Народните мобилизационни сили“ и групировките под общото наименование „Ислямска съпротива в Ирак“ в Хабания, Киркук, Мосул, Нинивската равнина и Анбар. Поразени са щабове, контролно-пропускателни пунктове, складове за боеприпаси и домове на командири. При удара по Хабания загинаха 15 бойци, а на 24 март бе убит генерал Саад Дауай, командващ операциите в провинция Анбар. Милициите отвръщат с ракети и дронове по американски и кюрдски бази: на 9 март те свалят американски безпилотен апарат MQ-9, а през март и април многократно обстрелват американското посолство в Багдад, дипломатическия център за поддръжка на летището в столицата и коалиционната база в Ербил, където има ранени военнослужещи. Общият брой на убитите в хода на конфликта в Ирак надхвърля 160 души, а ранените са над 720. Само между февруари и април CENTCOM отчете над 600 опита за нападения срещу американски граждани и обекти в страната.

Американското военно присъствие, срещу което са насочени тези атаки, междувременно се свива по график. Коалицията срещу „Ислямска държава“ напусна федерален Ирак до септември 2025 г., а през януари 2026 г. базата „Айн ал-Асад“ премина изцяло под иракски контрол. Изтеглянето от кюрдския регион трябва да приключи до септември 2026 г., като остатъчното присъствие в базата „Харир“ край Ербил е разчетено до края на годината. Въпреки че целите, които милициите обстрелват в Ирак, постепенно намаляват по договор, саудитските петролни съоръжения на юг ще останат там десетилетия напред.

Саудитското участие в тези операции също не е абсолютна новост. Reuters и Wall Street Journal съобщиха, че около примирието от началото на април бойна авиация от Кувейт и Саудитска Арабия е нанесла удари срещу милиции в района на иракско-саудитската граница. Тогава обаче Рияд не потвърди информацията официално и подробностите останаха на ниво спекулации. Разликата с ударите, нанесени през изминалата нощ, се крие в официалното потвърждение: саудитските въоръжени сили са посочени в изявлението на CENTCOM като равностоен участник наред с американските.

Материалният принос на това участие е второстепенен. CENTCOM е разгърнал достатъчно бойна авиация в региона, за да не зависи от ударната мощ на саудитските ескадрили, и бомбардираше позиции в Иран вече седмици наред. Тежестта на решението се състои другаде. Обявеното участие изважда Саудитска Арабия окончателно от позицията на пострадала страна, ограничаваща се само до противодействие на иранските дронове и балистични ракети и изпращане на съболезнования, и се превръща в държава, която отговаря с пълната си въздушна мощ. За Ислямската република и подкрепяните от нея шиитски милиции това променя съществено досегашните стратегически сметки: досега Рияд можеше да бъде атакуван с калкулиран риск, тъй като не отвръщаше под собственото си име.

Случаят „Бадра“: Украинска диверсия или медийна инсценировка в Ирак?

🇮🇶🛢️🇺🇦 Иракските сили за сигурност задържаха мъж със самоделно взривно устройство в багажника на автомобила си, предназначено за саботаж срещу петролното находище „Бадра“, където руската държавна корпорация „Газпром нефт“ притежава около 30% дял. Тази версия обикаля проруски и арабски канали цяла седмица. По време на разпита задържаният признал, че действа по указания на чужд гражданин срещу сумата от 2000 долара.

Вербуването е извършено в онлайн чат за търсене на работа, а хронологията на разговора е потвърдила, че акаунтът на поръчителя е регистриран с украински телефонен номер. Ако тази версия се потвърди, Ирак ще се окаже първия случай на трета страна, в която украинската кампания, насочена срещу руския петролен сектор, се проявява с взривно устройство на терен. Засега обаче сведенията пристигат не от официална иракска институция, а от каналите на проирански милиции.

Първата проследима публикация се появи около 20 юли в Telegram канал, свързан с „Ислямска съпротива в Ирак“ – коалиция, в рамките на която действат проиранските шиитски групировки, включително обявената от САЩ за терористична организация „Катаиб Хизбула“. Каналът публикува снимки на автомобил и мобилен телефон, но без да посочи името на задържания, датата на ареста и конкретната служба, извършила ареста. На 21 юли историята беше подета от базираното в Лондон пан-арабско издание Rai Al-Youm с дописката от кореспондента им в Багдад. Тя преразказва същите детайли: самоделно устройство местно производство в багажника, признанието за 2000 долара, чатовете за работа, през които мъжът е „подмамен и вербуван“ от чуждия куратор, и акаунта с украински номер.

Официален иракски орган не се посочва в дописката, а нейният финал преминава в откровена спекулация: „наблюдатели допускат“, че украинските служби са започнали да организират диверсии на руски петролни активи в трети страни. Два дни по-късно проруският сайт SouthFront препечатва същия текст под заглавие „Иракските сили осуетиха украински бомбен заговор“, а по-късно беше споделено от англоезични акаунти в X с твърдението, че „официални лица съобщиха“ – надграждане, каквото липсва дори в първоизточниците.

Официален Багдад запази пълно мълчание. Институтът MEMRI, който следи канали на милициите, изрично отбеляза, че иракските власти не са коментирали твърденията. Няма изявление нито от медийния орган на силите за сигурност, нито от Националната служба за сигурност – същата, която през седмицата охотно разпространи видео от разбиване на работилница за бойни дронове в Багдад. Киев също мълчи. Най-красноречиво обаче е руското мълчание: нито ТАСС, нито РИА „Новости“ са подели история с толкова очевидна пропагандна стойност. Трудно е да се допусне, че Москва би подминала потвърден украински опит за взрив на находище с руско участие и би го оставила да живее само в периферни канали.

Посочената цел е описана точно. Находището „Бадра“ в провинция Васит до границата с Иран, е едно от малките, но геологически най-сложните активи в страната. То разполага с около 3 млрд барела геоложки запаси, търговски добив от 2014 г. и капацитет от порядъка на 60 000 барела на ден – скромен на фона на гигантивяяяягет, но с напълно изградена инфраструктура и над 1000 иракски служители. Находището беше разработено от „Газпром нефт“ по 20-годишен сервизен контракт от 2010 г. След преструктурирането на руските задгранични активи компанията излезе от структурата през февруари 2025 г., а от началото на 2026 г. оператор е IC Badra Petroleum – дружество, което през веригата West Asia и Gazprom Middle East се затваря в ПАО „Газпром“.

Руският дял от около 30% е непокътнат. До него стоят корейската KOGAS (22,5%), малайзийската Petronas (15%), турската TPAO (7,5%) и иракската държавна aOil Exploration Companya (25%). Твърденията в каналите обаче сочат като оператор „Газпром нефт“ – наименованието отпреди корпоративната промяна.

Събитията от последните месеци правят хипотезата за „украинска следа“ логична. От февруари насам Киев нанася удари в дълбочина по руската петролна и оръжейна промишленост: крилатата ракета „Фламинго“ и далекобойните дронове достигнаха Воткинск в Удмуртия и на два пъти (на 5 май и 10 юни) удариха завода „ВНИИР-Прогрес“ в Чебоксари. От края на юни тече и обявената от Зеленски серия от далекобойни удари по Крим и руския тил. Кампанията срещу рафинериите свива капацитета за преработка с 42% и доведе до криза с горивата в цяла Русия.

Организационната готовност също е документирана: при рокадите през януари в Службата за сигурност на Украйна (СБУ), дългогодишният ѝ ръководител Васил Малюк беше пренасочен именно към асиметричните операции. Киев вече доказа, че има способност да действа надалеч. Нищо публично обаче не показва да е взето решение тази кампания да се пренесе към руски активи в трети страни. Украйна никога не е поемала отговорност за удар по руски петролен обект извън територията на Русия, а украинските официални канали подминаха иракската история с пълно мълчание.

В същото време новината се появи в момент, в който проиранските групировки се намират под най-силния вътрешен натиск от най-малко десетилетие. Правителството на премиера Али ал-Зайди постави ултиматум всички милиции да предадат оръжието си до 30 септември, като в края на юни задържа 47 души при акции в Зелената зона. Освен това петролният сектор помни априлските атаки с дронове срещу пет обекта на юг, приписвани именно на свързани с Техеран групи.

В тази обстановка разказът за осуетен чужд заговор срещу стратегически актив носи директни ползи за конкретни фактори, независимо кой го е лансирал: на близките до милициите структури той придава ролята на „щит“ на петролната инфраструктура, а за руската и иранската информационна среда осигурява образ на украински диверсант в трета страна.

Показателен е почеркът в признанията. Вербуването през онлайн чатове, анонимният куратор и еднократен изпълнител срещу възнаграждение от 2000 долара са най-разпознаваемият шаблон на дистанционните диверсии в тази война. В европейските съдебни зали обаче този модел се свързва предимно с руските специални служби: поредицата от присъди за палежи и саботажи в Полша, Чехия, Германия и Прибалтика от 2024 г. насам разкрива абсолютно същата схема, обикновено срещу няколкостотин до няколко хиляди долара. От друга страна, и украинските служби са използвали вербувани на място изпълнители в Русия. Изводът е, че този шаблон не сочи еднозначно към нито една посока – той е добре познат на всички служби и е изключително елементарен за инсцениране, тъй като акаунт с украински номер може да се придобие за броени минути.

Поради това двете хипотези запазват приблизително равни шансове за истинност. Между тях съществува и междинна възможност: да е извършен действителен арест на реален изпълнител, но украинската следа да е била допълнително прибавена или преувеличена според нуждите на момента.

Иран прехвърля елитни десантни формирования към Абадан на иракската граница.

🇮🇷 Иран концентрира двете най-елитни десантни части в югозападния край на страната. 33-та въздушно-десантна дивизия „Ал Махди“ от Корпуса на стражите на ислямската революция (IRGC) и 65-та въздушно-десантна бригада за специални операции „НОХЕД“ от редовната армия (Артеш) са били прехвърлени към граничния град Абадан в провинция Хузестан, разположен на брега на река Шат ал-Араб, точно срещу територията на Ирак. „Ал Махди“ пристига от постоянния си гарнизон в провинция Фарс, а 65-та бригада – от база в Дезфул, разположена в северната част на провинцията. Това дислоциране завари града под въздушен обстрел: американски удари поразиха Абадан на 13 юли, докато в неделя, 19 юли, бяха нанесени удари срещу периферията му.

Двете формирования не са избрани случайно. „Ал Махди“ е специално звено от сухопътните сили на IRGC, сформирано на базата на едноименната дивизия от годините на Ирано-иракската война. В мирно време тя е базирана в град Джахром, подчинен на регионалното командване „Медина“, което отговаря за провинции Фарс, Бушер и Хормозган – крайбрежния пояс срещу Персийския залив. Нейната бойна биография включва контрапартизански кампании срещу кюрдската Партия за свободен живот в Кюрдистан (PJAK) по границата на северозапад.

65-та бригада – „зелените барети“ на иранската армия с история отпреди Ислямската революция – има още по-директна връзка с района. Неин предшественик е бившата 23-та въздушно-десантна бригада, воювала в Хузестан през цялата война с Ирак и участвала в пробива на обсадата на Абадан през септември 1981 г. 45 години по-късно това съединение се завръща в града, който някога е деблокирало.

Географското положение обяснява избора на точката. Абадан – градът с най-старата петролна рафинерия в страната – е разположен на остров между река Шат ал-Араб и нейния ръкав Бахманшир. Точно отвъд реката започва територията на Ирак: полуостров Фао и подстъпите към Басра. На северозапад, край Хорремшахр, се намира граничен пункт Шаламче по стратегическата ос Басра–Ахваз. Именно през Шаламче и други два пункта на север влязоха конвои от иракски шиитски милиции към края на март и началото на април. Тяхната цел беше да подсилят иранските сили в разгара на предишната фаза на конфликта – епизод, документиран в изследване на Центъра за борба с тероризма (CTC) в Уест Пойнт, публикувано през юни. Иначе казано, транспортният коридор между Басра и Хузестан функционира активно – и то в двете посоки.

Ударите срещу града са част от ескалацията, подновена след разпадането на меморандума от Исламабад. Президентът Доналд Тръмп обяви 60-дневното примирие за приключило на 7 юли след ирански обстрел по търговски кораби в Ормузкия проток. От нощта на 8 юли американските атаки са непрекъснати, а тази нощ беше десетата поредна на бомбардировки. Първоначално кампанията се фокусира върху крайбрежието на Ормузкия пролив – Бандар Абас, остров Кешм и Чабахар. През втората седмица обаче нейният обхват беше разширен на северозапад навътре в Хузестан, като бяха поразени обект край Шадеган и самият Абадан.

На 13 юли, по данни на заместник-губернатора на провинцията по сигурността, са били поразени три цели в рамките на града. Корпусът „Вали-е Аср“ (териториалното командване на IRGC в Хузестан) съобщи за три жертви. На 19 юли, според полуофициалната Tasnim News Agency, поразени са били покрайнините на града, този път без жертви. Централното командване на САЩ (CENTCOM) описва кампанията като „предназначена да отслаби допълнително способностите на Техеран да застрашава търговското корабоплаване в Ормузкия проток“. След атака, при която загинаха двама американски военнослужещи, а трети се води за безследно изчезнал, американските сили заявиха, че новите удари целят „бързо да накажат“ IRGC. Иран отговори по цялата дъга: в неделя Йордания, Кувейт и Бахрейн съобщиха за ирански ракетни удари, а според медийни публикации цел край Акаба са били американски военни самолети.

Прехвърлянето на сили към Абадан не е изолирано събитие, а елемент от цялостно затягане на сигурността по границата с Ирак. Опозиционни партии в изгнание, базирани в Иракски Кюрдистан, съобщиха за Alhurra, че Гвардията е прехвърлила около 3000 бойци от специална бригада „Саберин“, заедно с танкове, дронове и артилерия към граничните райони Сардашт, Бане, Пираншахр и Мариван. Опозиционната медия IranWire потвърди тази картина чрез собствени източници.

Проектът за критични заплахи (CTP) – партньор на Институт за изследване на войната (ISW) – отбеляза на 14 юли, че мащабът на това струпване все още няма потвърждение от независими източници, но регистрира повишаване интензивността на иранските операции срещу кюрдските групировки. Три дни по-късно самата иранска армия обяви, че именно 65-та бригада „НОХЕД“ е извършила 11 трансгранични операции в Иракски Кюрдистан. При тях са били ликвидирани 8 командири на групировки, считани от Техеран за сепаратистки, и са били унищожени 3 техни бази – твърдение, което също няма независимо потвърждение. Представител на кюрдската опозиция добави пред Alhurra, че паралелно със северното струпване IRGC натрупва войски, оръжие и ракети в провинция Хузестан по посока Персийския залив и границата с Ирак, точно в участъка, където сега пристигат „Ал Махди“ и „НОХЕД“.

Срещу самата въздушна кампания тези две звена надали са ефективни: те не притежават специални активи за противовъздушна отбрана и не могат да защитят пряко рафинерията или пристанището. Тяхната стойност е друга – те представляват лека, мобилна и добре обучена пехота за удържане на сухопътен терен, контрол срещу вражеска инфилтрация и противодесантни действия. Тяхното разполагане подсказва, че Техеран се готви за сценарий, при който конфликтът по югозападния фланг ще придобие сухопътно измерение.

Иранското командване има сериозни основания за подобни опасения. Още през пролетта прехвърлянето на съюзните шиитски милиции през граничните пунктове съвпадна, по цитираното изследване от Уест Пойнт, с упорити слухове за готвени американски сухопътни операции в южен Иран, а текущата въздушна кампания е насочена почти изцяло срещу крайбрежието. Втората важна линия е самата граница: 65-та бригада вече действа отвъд нея (по твърдения на собственото ѝ командване), а огледалното струпване на сили на север показва, че Техеран разглежда целия граничен пояс – от кюрдските планини до устието на Шат ал-Араб – като пряко застрашена зона.

Военното укрепване съвпада с изключително деликатен момент в дипломатическите отношения с Багдад. В четвъртък иракският премиер Али ал-Зайди пристига на работна визита в Техеран – първата му регионална спирка след 5-дневно посещение във Вашингтон. Според агенция „Шафак“ той носи предложение да стане домакин на бъдещи преговори между САЩ и Иран.

Ако през следващите седмици започне изграждането на укрепителни линии, брегови позиции и разгръщане на нови войски около Абадан и Хорремшахр, това ще потвърди, че основната задача на тези звена е именно отбраната на речната граница. В случай че последват нови трансгранични операции от Хузестан или района на Басра, приоритетът им ще се измести към граничния контрол и действия отвъд реката. На този етап едно остава сигурно: Иран разполага своята най-подготвена лека пехота в критичната точка, където се пресичат границата, реката и заливът – същата зона, от която започна иракската инвазия през септември 1980 г.

Ал-Танф се задръсти от проверки след заловената оръжейна пратка за Хизбула.

🇮🇶🚛🇸🇾 Километрична колона от горивни цистерни и товарни камиони се точи през пустинята пред граничния пункт Ал-Танф – така изглежда в последните дни най-натовареният пункт на границата между Ирак и Сирия, задръстен от проверки, далеч по-щателни от рутинните. Опашката е видимата цена на затегнатия контрол след 7 юли, когато сирийските митничари извадиха от цистерна с мазут цял арсенал – поне стотина дрона, противотанкови и по всяка вероятност крилати ракети – тръгнал към ливанската Хизбула. Кадрите от опашката публикува на 20 юли израелският Alma Research and Education Center, който следи заплахите за Израел от северното направление. По неговата оценка извънредният режим на проверки е пряко следствие от разкритата контрабанда – и трудно ще се задържи дълго.

На записа се чува иракски шофьор, който се оплаква от дългите забавяния и необичайно щателните обиски, според „Алма“ това е знак, че сегашното ниво на контрол е изключение, а не продължение на досегашната рутинна практика. Същите кадри показват и защо задачата на проверяващите органи е така неблагодарна: десетки и стотици цистерни и камиони минават през Ал-Танф всеки ден, а колоната на видеото се губи чак към хоризонта. В този постоянен поток една-единствена машина с укрит под горивото товар е игла в купа сено – и тъкмо на това са разчитали организаторите на заловената пратка.

Самото залавяне Министерството на вътрешните работи на Сирия обяви на 16 юли, 9 дни след операцията. Цистерната, официално регистрирана да превозва черен мазут, пътувала от Ирак към крайбрежното градче Баняс в сирийската провинция Тартус, когато при щателен обиск на ГКПП Ал-Танф митничарите открили под горивото плътно опакован товар: оръжието било увито в изолационни материали и потопено в мазута, така че нито служебните кучета да го надушат, нито бегъл оглед да го улови. Специализирана техника за сканиране на цистерни с течни товари почти липсва по маршрута – затова товарът минал безпрепятствено през няколко контролни пункта, преди да бъде спрян от сирийската страна на границата. Според Long War Journal, издание на Фондация за защита на демокрациите (FDD), шофьорът е заявил пред иракските власти, че служители на отсрещния иракски пункт Ал-Уалид са съдействали на контрабандата; самата цистерна била запечатана от иракските митници като рутинна пратка с гориво, с указание да не се отваря до крайно местоназначение.

Снимките, публикувани от сирийските власти, дават рядко подробен поглед към съдържанието. Анализът на „Алма“ изброява поне 100 дрона, макари с оптично влакно – способ за управление, неуязвим за електронно заглушаване – противотанкови управляеми ракети, включително иранската „Алмас“, копие на израелската „Спайк“, и най-вероятно крилати ракети от семейството „Паве“ – иранско далекобойно оръжие, познато от арсенала на шиитските милиции в региона. Бойните глави от типа на РПГ пристигнали фабрично подготвени за окачване под дронове – със специални електрически механизми за освобождаване и монтажни болтове, а не с импровизирани приспособления, познати от предишни находки. Тази серийна подготовка предполага индустриален процес зад пратката, а не занаятчийска работилница.

Предварителното разследване сочи въз основа на събраните на място доказателства, че товарът е трябвало да прекоси територията на Сирия и да бъде доставен „на терористичната милиция Хизбула“ в Ливан – думи, немислими допреди две години, когато групировката воюваше в Сирия за бившия режим на Башар ал-Асад. Шиитската групировка, въоръжавана и финансирана от Иран и определена от Държавния департамент на САЩ за чуждестранна терористична организация, отхвърли обвинението като „изфабрикувани разкази без каквато и да е основа, целящи да навредят“ на организацията, и заяви, че тя няма никаква дейност в Сирия. Багдад отговори със свое разследване: премиерът Али ал-Зайди разпореди създаване на висша следствена комисия от служители по сигурността и технически експерти, а Съвместното оперативно командване обяви, че ще работи със сирийските власти за изясняване на обстоятелствата, търсене на отговорност и укрепване на общата граница.

Разследването завари ал-Зайди насред собствената му кампания за разоръжаване. Той дойде на власт през май с програмата „оръжие само в ръцете на държавата“, а на 29 юни даде на всички въоръжени групировки ултиматум да предадат арсеналите си до 30 септември; най-твърдият отказ дойде именно от проиранските „Катаиб Хизбула“ – иракска групировка, отделна от ливанската съименница, но част от същата подкрепяна от Техеран мрежа, чиято логистика изплува на границата със Сирия. Твърдението на шофьора за съучастие на митнически служители насочва проверката не към пустинята, а към неговата гранична администрация и ще покаже дали обещаният държавен монопол върху оръжието стига и до митническите гишета.

Сухопътният коридор от Иран през Ирак и Сирия към Ливан десетилетие наред беше гръбнак на иранското снабдяване на Хизбула. Свалянето на Асад през декември 2024 г. превърна сигурен транзитен маршрут във враждебен: преходното правителство на Ахмед ал-Шараа преследва систематично маршрутите, които Иран някога ползваше безпрепятствено. Години наред оръжейните конвои се движеха под държавното прикритие на Дамаск и рискуваха единствено израелски удар от въздуха; днес същата пратка трябва да се укрива и от сирийските митничари на земята – затова пътува на дъното на цистерна с мазут, а не в охраняван конвой. Междувременно войната на САЩ и Израел срещу Иран, започнала на 28 февруари, прехвърли още тежест върху същата артерия – след като боевете смутиха корабоплаването през Ормузкия проток, движението на гориво от Ирак към крайбрежието на Сирия е осезаемо по-натоварено, а колкото повече цистерни минават границата, толкова по-плътно е прикритието за тази, която не превозва само мазут. От другата страна на веригата Хизбула има какво да запълва: групировката излезе от последната война срещу Израел с изтощен арсенал, примирието от 1 юни, договорено с посредничество от президента на САЩ Доналд Тръмп, вече бе многократно нарушено, а израелските удари по южните квартали на Бейрут на 7 и 14 юни показаха, че всяко ново превъоръжаване ще бъде посрещано с удари, не с дипломатически ноти.

Оттук и въпросът, който кадрите от опашката поставят по-остро от всяко комюнике: колко дълго Дамаск би могъл да поддържа този режим. Изчерпателната проверка на всяка машина по главната търговска артерия между две икономики означава опашки, недоволни превозвачи, оскъпен транспорт и нарастващ търговски и политически натиск за разхлабване на контрола; за сирийската икономика, чието гориво тече именно по този маршрут, ежедневното задръстване има цена. „Алма“ оценява като малко вероятно сегашното ниво на проверки да се запази във времето и наличните факти подкрепят тази преценка: ежедневният поток възлиза на десетки камиони, сканираща техника за течни товари почти няма, а методът на укриване е проектиран точно срещу наличните средства за контрол.

Прецедентът от времето на Асад тежи в същата посока: израелската авиация години наред удряше конвои и складове по този коридор, но ударите от въздуха не пресушиха потока – направиха го единствено по-скъп и по-предпазлив. Аритметиката на коридора е неумолима: щом една-единствена цистерна побира 100 дрона и десетки бойни глави, дори висок процент на прихващане оставя достатъчно пробиви за възстановяването на арсенала – контрабандистът трябва да успее веднъж, граничарят трябва да успява всеки път. Залавянето от 7 юли доказа волята на новата сирийска държава да пресича иранската логистика; способността ѝ да го прави постоянно тепърва ще бъде подложена на изпитание. Ако през следващите седмици опашките пред Ал-Танф се запазят или пунктът получи техника за сканиране на цистерни, режимът се удържа и цената му се плаща съзнателно; върне ли се потокът към обичайния си темп без нова техника, проверките са били разредени – и тогава въпросът, който „Алма“ оставя открит, застава с пълна сила: колко пратки вече са били минали и колко ще минат оттук нататък. Иран и Хизбула разбират тази сметка не по-зле от всеки митничар и много вероятно ще продължат да залагат на нея.

Сирия спря танкер с оръжие за Хизбула при Ал-Танф.

🇸🇾⚔️🇮🇷 Сирийските власти осуетиха опит за контрабанда на модерно оръжие за ливанската Хизбула, скрито в цистерна, пътувала към Баниас, пристанищен град на Средиземно море в провинция Тартус. Министерство на вътрешните работи в Дамаск обяви акцията на 16 юли, въпреки че е била проведена 9 дни по-рано, при граничния пункт Ал-Танф, където рутинна проверка прераснала в щателен обиск. Според министерството събраните доказателства потвърждават, че пратката е трябвало да прекоси територията на Сирия и да достигне Ливан „в полза на терористичната милиция Хизбула“.

За разлика от предишни операции по същите маршрути, този път цистерната е транспортирала богат набор от съвременни системи и компоненти: FPV дронове, макари с оптично влакно за тяхното управление, бойни глави за дронове, противотанкови ракети (сред които иранската „Алмас“) и компоненти за крилати ракети. Някои от тези оръжия вече бяха вкарани в масова употреба от Хизбула по време на скорошния си сблъсък с Израел, пратката попълва точно този арсенал, с който групировката воюва. Наличието на оптично влакно е показателно само по себе си. То прави дроновете имунизирани на лектронно заглушаване и се превърна в един от малкото начини да се удари цел, защитена от системи за радиоелектронна борба. Появата му в контрабандния товар сочи, че снабдителите на групировката търсят точно тази устойчивост на смущения.

Според данни на сирийски официални лица, цитирани от Ройтерс, оръжието, скрито в цистерната на път за крайбрежния град Баниас, е намерено именно след обстоен оглед на пункта Ал-Танф. В отговор иракският премиер Али ал-Зайди разпореди сформирането на разследваща комисия, която да съгласува действията си със сирийските власти и да установи обстоятелствата около осуетения трафик от Ирак през сирийска територия. Според иракски представител шофьорът на цистерната е заявил, че „служители на граничния пункт Ал-Уалид“ (от иракската страна на границата) са съдействали за пренасянето на оръжието.

Сирия стана транзитен коридор за иракски петрол, откакто войната с Иран през февруари и затварянето на Ормузкия проток доведоха до отрязване на обичайния износ по вода. Федералните власти в Ирак обявиха своето намерението си да използват сирийското средиземноморско пристанище Баниас като ключов възел за петролния си износ. Щом товарните съоръжения бъдат напълно готови, суров петрол ще може да тече от Ирак през Сирия в обем от около 50 000 барела на ден – информация, споделена пред Ройтерс през юни от двама представители на Министерство на петрола на Ирак. Този нараснал поток от петролни доставки през Сирия обаче отвори и нови възможности за поддръжниците на Хизбула в Иран и Ирак да прикриват пратки за ливанската групировка. Икономическият канал сега пренася и товар, който икономиката не е поръчвала: колкото повече законни цистерни поемат на запад към Баниас, толкова по-плътна става маскировката, зад която може да се скрие една незаконна машина.

Задържането съвпада с момент, когато американският президент Доналд Тръмп многократно даде знак, че иска да отреди на Сирия роля в разоръжаването на Хизбула – включително подхвърляйки възможността за сирийско навлизане в Ливан за операции срещу нея. Макар Дамаск да отхвърли този вариант, сирийските власти са поели ангажимент да не допускат тя да се превъоръжава и да възстановява бойния си потенциал през тяхна територия. От падането на режима на Башар ал-Асад, който от десетилетия насам беше съюзник на групировката и ключов организатор на нейното въоръжаване – новото правителството полага системни усилия да прекъсне снабдителните ѝ линии и да осуети логистичното ѝ презареждане.

Това е поредният епизод от една все по-дълга серия от подобни операции. Ден преди примирието между Израел и Хизбула официално да влезе в сила на 17 април, сирийските власти съобщиха, че са прехванали контрабандна пратка на 6000 взривателя за самоделни взривни устройства. На 14 март бяха иззети общо пет противотанкови ракети „Конкурс“, последвани на 20 март от конфискация на леко стрелково оръжие, гранатомети и взривни вещества. Още по-рано, на 26 януари, в превозно средство в провинция Хомс бяха открити 9 противотанкови ракети „Конкурс“, 68 бойни глави за гранатомети, две 107-мм ракети и 5 кутии боеприпаси за картечница БКС, а на 1 февруари поредица от операции около Дамаск извади от обращение партида дронове. Тази тенденция започна още в края на предходната година: на 10 декември сирийските сили за сигурност иззеха 42 ПТУР „Малютка“ и 4 системи „Метис“ при операция в източните предградия на Дараа, а на 3 декември обиск край Дамаск разкри 1250 мини с монтирани взриватели.

Хронологията на всички тези събития разкрива важна закономерност. До юли арестите бяха концентрирани на запад – по границата с Ливан, около Дамаск, в Хомс и Дараа, т.е. традиционните кратки маршрути към Ливан. Пратката при Ал-Танф обаче измества географията на изток към границата с Ирам и се прикрепя не към таен контрабанден път, а към новооткрития петролен коридор. Точно тази разлика има стратегическа тежест: новината не е просто, че оръжие пътува към Хизбула, това се случва отдавна и по много канали, а че трафикът вече разполага с търговска артерия, чийто обем расте по икономически причини. Всяка нова законна цистерна към Баниас е нова възможност за прикритие. Ако петролният поток достигне обявените 50 000 барела на ден, интензивността на трафика ще работи изцяло в ущърб на проверяващите органи.

Хегсет иска от ал-Заиди да разоръжи иранските милиции – насред войната с Иран

🇺🇸🤝🇮🇶 Министърът на войната на САЩ Пийт Хегсет поиска от Ирак да разоръжи шиитските милиции, които по думите му са отговорни за над 600 нападения срещу американски военнослужещи тази пролет. Искането беше отправено вчера в Пентагона на фона на провалилото се примирие между Вашингтон и Техеран и подновена размяна на удари между двете страни.

Хегсет прие иракския премиер Али ал-Заиди в деня, когато Централното командване (CENTCOM) обяви повторното въвеждане на морска блокада срещу иранските пристанища, а Техеран заяви, че е атакувал два танкера в Ормузкия проток. С оглед на последните събития призивът за разоръжаване на шиитските групировки в Ирак придоби значение, което далеч надхвърля обичайна дипломатическа препоръка. Той се превърна в политически и военен сигнал, отправен в момент на директен сблъсък с покровителя на тези формирования.

В обръщение, публикувано като видео в официалните профили на Хегсет, той заяви, че Багдад „трябва да утвърди суверенитета си“ и да обезоръжи подкрепяните от Иран въоръжени групи, които според него стоят зад „над 600 нападения“ срещу американски персонал тази пролет.

Посоченото число е твърдение на министър Хегсет, което няма независимо потвърждение. Порядъкът му обаче съвпада с установеното, че след съвместните удари на Израел и САЩ срещу Ислямската република в края на февруари проиранските милиции преминаха към системни нападения срещу американски бази и дипломатически обекти. Сред инцидентите беше отвличането на американска журналистка, която беше освободена седмица по-късно.

Хегсет добави, че очаква иракските сили за сигурност, включително Пешмерга и останалите структури за сигурност на Иракски Кюрдистан, да поемат водеща роля в операциите срещу Ислямска държава, докато международната коалиция постепенно прекратява мисията си. По думите му „сигурен Ирак отваря врата към силно търговско и отбранително сътрудничество“.

Изявлението идва в момент, който променя неговия политически контекст. Примирието, договорено чрез посредничество от Пакистан на 7–8 април и включващо Израел, се разпадна в началото на юли след нова серия от взаимни удари. Президентът Доналд Тръмп уведоми Конгреса, че „ограничени“ военни действия срещу Иран се възобновяват. Американски ракети унищожиха жп мост в Акала, североизточно от Техеран и периметъра на атомната централа в крайбрежната провинция Бушер. В същото време CENTCOM обяви повторното въвеждане на морската блокада вчера следобед.

Иран отговори с ракетни удари срещу два танкера в териториалните води на Оман, при което загина един член на екипажа. В резултат на ескалацията световните цени на петрола скочиха с над 9%.

С оглед на последните събития призивът „разоръжете иранските милиции“ вече не изглежда като отделен въпрос, свързан единствено със сигурността на иракската държава, а се превръща в епизод на директно противопоставяне между Вашингтон и Техеран.

САЩ настояват иракският премиер да ограничи влиянието на въоръжените групировки на територията на страната точно когато американските удари по Иран върнаха основния политически аргумент за тяхното съществуване – защитата на „оста на съпротивата“ от американски и израелски действия.

Разширяването на конфликта с Техеран не отслабва непременно позициите на тези милиции. Напротив, то би могло да засили тяхната мотивация и оправдание в общественото съзнание. Така американското искане за обезоръжаване и военната ескалация в региона действат по-скоро в противоположни посоки.

Ал-Заиди се озова поставен в изключително сложна ситуация на вътрешната политическа сцена. Той е 41-годишен бизнесмен без дълъг политически опит, положил клетва на 14 май след близо шест месеца безизходица след изборите, проведени на 11 ноември 2025 г. До назначаването му се стигна, след като президентът Низар Амеди го избра за премиер, а Мохамед Шия ал-Судани, чиято коалиция зае първото място на изборите с 46 места, се отказа от втори мандат заради вътрешни разногласия в шиитския лагер.

Правителството на ал-Заиди зависи именно от Координационната рамка, доминиращия съюз на шиитски политически партии, чиито структури са тясно свързани с милициите, за чието разоръжаване настояват от Вашингтон.

Багдад вече заяви намерение да предприеме такъв ход. Правителството разпореди всички формирования да предадат своето въоръжение на държавата до 30 септември – планираната крайна дата на глобалната коалиция за борба с Ислямска държава.

Проблемът обаче се корени не в липсата на политическа декларация, а единствено в способността тя да бъде наложена на практика. Част от тези групи са дълбоко интегрирани в политическата система и имат тесни връзки с управляващата коалиция, на която самият премиер разчита. Че намерението не означава автоматично изпълнение, показва и разделението вътре в самите милиции.

Част от милициите приеха идеята за преминаване под пряк държавен контрол. Асаиб Ахл ал-Хак и Катаиб Имам Али обявиха, че ще предадат своите бригади, личен състав и въоръжение на федералните власти.

При Асаиб Ахл ал-Хак обаче този ход изглежда по-скоро като опит за рокада, отколкото като отказване от собствена структура. Групата се стреми да се отдели от общата рамка на Силите за народна мобилизация и да премине директно под ръководството на върховния главнокомандващ, което би могло да ѝ предложи повече политическа тежест и държавна протекция.

Други групи отказват открито да се разоръжат. Катаиб Хизбула и Харакат Хизбула ан-Нуджаба обвързват подобна стъпка с изтеглянето на чуждите сили от Ирак. Тяхната позиция е, че няма да предадат оръжията си, докато американските войски остават в страната.

Това създава класическа политическа дилема. САЩ настояват за разоръжаване преди своето изтегляне, но твърдите шиитски фракции поставят условие за изтегляне и едва след това евентуално ограничаване на въоръжените структури. В същото време войната между Вашингтон и Техеран допълнително намалява вероятността която и да е от страните да направи едностранна отстъпка.

Към всичко това се добавя и вторият американски приоритет – Пешмерга и силите на Иракски Кюрдистан да поемат по-големия дял от тежестта в борбата срещу Ислямска държава. Мисията на международната коалиция (Operation Inherent Resolve) в Ирак приключи през септември 2025 г. Подкрепата за операциите в Сирия обаче трябва да продължи от иракска територия поне до септември 2026 г. съгласно настоящият план, който предвижда пълно изтегляне на американските сили до края на годината.

Но прехвърлянето на основната тежест върху кюрдските сили не е безпроблемно решение. Отношенията между федералните сили за сигурност на Багдад и Пешмерга отдавна са натоварени със спорове относно териториален контрол, командна структура и разпределение на правомощията. Точно в изброените зони на напрежение Ислямска държава успя да запази своята способност за провеждане на операции.

Разчитането на Ербил да поеме водеща роля е своеобразно признание, че редовните сили за сигурност на Ирак, в чиято система продължават да съществуват връзки с подкрепяни от Иран милиции, не са онзи партньор, на когото Вашингтон ще възложи основната задача.

Икономическият стимул, който Хегсет предлага, е свързан с обещание за по-тясно партньорство. Думите „сигурен Ирак отваря вратата към търговско и отбранително сътрудничество“ придобиват ясно значение с оглед на паралелната дипломация около визитата. В същия ден иракският премиер проведе разговори със специалния пратеник на Белия дом Том Барак, който отговаря за американската политика както към Сирия, така и към Ирак. Сред обсъжданите проекти е възстановяването на петролопровода от Киркук до Сирия – енергиен маршрут, който би свързал Багдад по-тясно с регионалната икономическа архитектура, която Вашингтон се стреми да изгради.

Логиката на американския подход е ясно трансакционна: суверенитет и ограничаване на въоръжените милиции срещу инвестиции, отбранителни сделки и развитие на енергийни коридори. Изявлението на Хегсет има по-голяма тежест като политически сигнал, отколкото като инструмент с непосредствен ефект върху ситуацията на терен.

Иран започна дни на държавно погребение за убития Хаменей

🇮🇷🕊️🇺🇸 Иран даде началото на първия етап от държавните траурни церемонии за ликвидирания върховен лидер аятолах Али Хаменей, които ще продължат близо седмица. Днешната церемония в Техеран събра делегации от над 30 държави, които отдадоха почит, преди в събота да започне масовото обществено сбогуване, представяно от властите като най-мащабното в историята на Ислямската република.

Според официалната програма, обявена още в средата на юни, траурните ритуали ще продължат до 9 юли и ще преминат през пет града в две държави – Техеран, Ком и Машхад в Иран, както и Кербала и Наджаф в Ирак.

Хаменей беше убит на 28 февруари при въздушен удар в първия ден от съвместната военна кампания на САЩ и Израел срещу Иран. Именно това обяснява необичайното за мюсюлманската традиция отлагане на погребението с повече от четири месеца. Според ислямските канони покойникът трябва да бъде погребан възможно най-скоро, а забавянето само по себе си се превърна в знак за извънредната ситуация, в която страната изпадна по време на тежките бомбардировки. Официални представители отхвърлиха слуховете, че тялото е било временно погребано, като заявиха, че през цялото време е съхранявано в съответствие с религиозните изисквания.

Президентът Масуд Пезешкиан призова иранците „от всяка етническа принадлежност, религия, предпочитание и политическа ориентация“ да присъстват на погребението, като открито обвърза броя на участниците с образа, който Иран иска да покаже пред света. „Вашето масово присъствие ще бъде решителен отговор на логиката на тероризма, насилието и грубата сила и ясно послание към света, че иранската нация е единна и солидарна в защита на своята независимост и достойнство“, заяви той в изявление от четвъртък. По официални оценки между 15 и 20 милиона души се очаква да участват в церемониите – прогноза, направена от самите организатори и невъзможна за независимо потвърждение.

На днешната церемония в Техеран присъстваха официални лица и държавни ръководители от 40 държави. Сред обявените участници бяха премиерът на Пакистан, както и представители на Китай и Индия. Освен това религиозни водачи и духовници от над 90 държави заявиха намерение да се включат в траурните прояви. Междувременно Техеран предупреди Израел и САЩ да не предприемат нови удари по време на траурните дни – предупреждение, продиктувано както от напрежението в региона, така и от очевидната уязвимост на многомилионните струпвания на открито.

Емблемата на погребението, разпространена от организаторите, изобразява свития юмрук на Хаменей до лозунга „Трябва да се надигнем“. Режимът представя церемониите като символ на национално единство и споделена скръб, но също така и като демонстрация на държавен капацитет и устойчивост срещу външен враг. Погребението служи и като възможност Техеран да покаже регионалното си влияние и трансграничните си религиозни връзки. В този контекст ритуалите в Ирак – държава с многобройно шиитско население и въоръжени милиции, част от т.нар. „Ос на съпротивата“, подкрепяни финансово и военно от Ислямската република – са замислени именно като подобна демонстрация.

Основната погребална процесия по едни от най-важните булеварди на Иран е насрочена за понеделник, след което ще се проведе отделна церемония в Ком – центъра на шиитското религиозно образование в страната. В сряда тялото ще бъде транспортирано в Ирак, където са предвидени ритуали в Кербала и Наджаф – две от най-свещените поклоннически места за шиитите. На следващия ден, четвъртък, Хаменей ще бъде погребан в родния си Машхад, в светилището на имам Реза – една от най-почитаните фигури в шиитския ислям.

Изборът на мястото за погребение също носи символика. Предшественикът на Хаменей – аятолах Рухолах Хомейни, основател на иранската теокрация и водач на Ислямската революция от 1979 г. – е погребан в специално изграден мавзолей, превърнал се в място за поклонение. Като полага Хаменей в съществуващо светилище, макар и най-значимото в страната, властта избягва неизбежните сравнения между обществената подкрепа за двамата лидери.

Осигуряването на сигурността по време на многомилионните събирания през следващата седмица ще бъде сериозно изпитание. Организаторите добре помнят последните два случая, когато режимът изпращаше високопоставени фигури. При погребението на Хомейни през 1989 г. настъпиха хаотични сцени – тялото падна от нестабилния дървен ковчег и беше връхлетяно от обезумяла тълпа, която войниците разпръснаха с предупредителни изстрели. Осем души загинаха, стъпкани. През 2020 г. десетки хора намериха смъртта си при блъсканица по време на погребението на генерал Касем Солеймани – командир на силите „Ал-Кудс“, звеното за задгранични операции на Революционната гвардия, убит при американски удар с дрон на международното летище в Багдад.

Логистичното предизвикателство е огромно. Техеран се подготвя практически за пълно спиране на нормалния ритъм на живот – от събота е обявен тридневен официален празник. Извън столицата са обособени големи паркинги, където пристигащите ще оставят автомобилите си, преди да бъдат превозени с автобуси до центъра. Военни казарми и училища са отворени за настаняване на опечалените, а в паркове и градини са изградени палаткови лагери с капацитет над 25 000 души всеки. По маршрутите ще бъдат разположени пунктове за вода, за да се облекчат условията в летните жеги. В големия молитвен комплекс „Мосала“, където тялото първоначално ще бъде изложено за поклонение, вече се изграждат платформи и отделни входно-изходни коридори за очакваните тълпи.

Зад внимателно режисираната картина на национално единство обаче стои далеч по-разделена реалност. Много иранци остават дълбоко недоволни от управлението на Хаменей през последните 37 години – период, белязан от жестоки репресии, затвор, изтезания и убийства на дисиденти, както и от широко разпространена корупция. Само два месеца преди смъртта му Иран беше разтърсен от общонационални протести с искане за край на неговото управление. Това беше най-мащабното въстание в страната след Ислямската революция от 1979 г., обхванало над 200 града.

Последвалите репресии, за които се смята, че са извършени по заповед на самия Хаменей и други ръководни кадри на режима, включително с нареждане да се използва бойна стрелба срещу протестиращи, доведоха до масови убийства, при които според някои оценки са загинали над 30 000 души. Въпреки това, когато пристигна новината, че е убит, мнозина не скриха радостта си и ликуваха публично, въпреки огромния риск. Опозиционни медии съобщиха за натиск върху държавни служители и ученици да присъстват на траурните церемонии, което подчертава разликата между официално обявяваното масово участие и реалните обществени нагласи.

Над цялото събитие остава да тегне и въпросът за приемствеността във властта. Обявеният през март за нов върховен лидер син на покойника – аятолах Моджтаба Хаменей – не се е появявал публично оттогава. По непотвърдена информация той е бил ранен при същите удари, в които загина баща му. Дали ще се появи на погребението, засега остава неизвестно.