Анализ: Русия върна бойни кораби в Тартус месец след обявеното предаване

🇸🇾⚓🇷🇺 Руски бойни кораби отново са на кей в пристанище Тартус 10 седмици след като в акваторията на Средиземно море не беше останал нито един от тях. Първата съпровождана група пристигна там и извърши разтоварване на 7 септември 2026 г. Сателитни кадри от 11 септември показват боен кораб, разгърнат до петролния танкер „Генерал Скобелев“. Втора формация плава на изток, а 10 септември се намира между Сицилия и Тунис. Движението на руските плавателни съдове с боен товар в региона се следи от специализираното издание The Maritime Executive и наблюдателният сайт itamilradar.

Първият отряд води големият „Адмирал Левченко“, противолодъчен кораб от проект 1155 (по класификация на НАТО: Udaloy), който влезе в строя през 1988 г. С него са танкерът „Генерал Скобелев“, товарният кораб с хоризонтално товарене (ро-ро) „Спарта“ и морският танкер за зареждане в открито море проект 23130 „Академик Пашин“, приет в състава на Северния флот през януари 2020 г. и първият от класа си, въведен на въоръжение във Военноморските сили след края на Студената война. Съставът е чисто снабдителен: един въоръжен ескорт и три носача на гориво и техника.

Линията, по която върви този поток от доставки, има конкретно название и собственик. „Сирийски експрес“ наричат морската верига, която захранва Тартус от руската намеса в Сирия през 2015 г. насам, обичайно от Новоросийск през Босфора и Дарданелите. „Спарта“ е „СК-Юг“, дъщерно дружество на „Оборонлогистика“, единственият превозвач на Министерство на отбраната на Руската федерация и тъкмо заради това в режим на санкции. Главно разузнавателно управление (ГУР) на Министерство на отбраната на Украйн е вписал две дружества в публичния си регистър на плавателните съдове с военно предназначение. Още през юли 2023 г. еднотипният „Спарта IV“ натовари артилерийски системи, доставени в Тартус през август същата година.

Отсъствието, което сега приключи, продължи близо 2 месеца, а прекъсване с такава продължителност не е наблюдавано от 2013 г. Тогава Москва възстанови постоянното оперативно съединение в Средиземно море. Изтеглянето тръгна след падането на режима на Башар ал-Асад през декември 2024 г. и завърши през март 2025 г. Последният конвой тръгна от Сирия на 2 март с десантен кораб „Александър Шабалин“, разрушител „Североморск“ товарният кораб с хоризонтално товарене (ро-ро) „Спарта IV“ и товарния „Сияние Севера“; белгийският патрулен съд Castor го проследи в Северно море, а британският спомагателен RFA Tidesurge го придружи през Ламанша. На 1 юли 2026 г. в морето не остана нито един руски боен кораб.

Сегашният преход не тръгна нито от Черно море, нито от Североморск. „Адмирал Левченко“ е прехвърлен от Северния в Балтийския флот до края на юли и на 31 юли беше засечен край германския остров Фемарн. Пътят на юг мина през Северно море и Ламанша, където между 27 и 29 август го следиха 3 британски съда: разрушителят тип 45 HMS Duncan, фрегатата тип 23 HMS St Albans и патрулният HMS Severn, плюс вертолет „Мерлин“ от палубата на втория.

Кралският флот описа операцията като 72-часова и предаде наблюдението на съюзник край Уесан, на брега на Франция. Москва изпрати насреща фрегатата „Неустрашими“ – разход, който Лондон изтъкна отделно в съобщението си от 29 август. Британските активирания за проследяване на руска дейност са 25% над през първите 8 месеца на годината към този период на 2025 г. На 27 август отрядът мина Гибралтарския проток, а транспондерите му угаснаха; висш европейски военен служител определи пред Euronews тази практика като почти системна.

Влизането в Средиземно море съвпада с ново правно основание на сушата. На 9 август Министерството на външните работи на Сирия обяви чрез агенция SANA меморандум с Москва, по който авиобаза „Хмеймим“ и военноморският пункт в Тартус се трансформират към съвместни центрове за обучение и изграждане на капацитет, а гражданските обекти в тях преминават под контрола на Дамаск в срок до 3 месеца. 18 месеца се водят преговори. На 26 август 2026 г. президентите Владимир Путин и Ахмед ал-Шараа разговаряха по телефона именно за военните обекти.

Какво остава за руския флот, личи по разположението. The Maritime Executive обяви, че Москва е задържала северния кей на вътрешния басейн, но изгуби кей 4, който минава към сирийско-руска търговска употреба. Ремонтният и снабдителният капацитет е понижен в сравнение с онова, което пунктът поддържаше до 2024 г. През януари 2025 г. Дамаск прекрати договор със срок от 49 години за северната част на пристанището; сегашният меморандум връща достъп, но не и предишния обем.

Обявеното предаване и кадрите от място не се покриват. Радио Свободна Европа сподели на 11 септември снимки на руски военни кораби на кея в Тартус и сателитни снимки на строителство в авиобаза „Хмеймим“. Анализаторът Руслан Трад обяснява разминаването с онова, за което новата сирийска власт изпитва остра нужда и което само Москва може да предостави: оръжейни доставки и попълване на складове по съветски образец.

Втората формация се води от същия „Александър Шабалин“, десантен кораб по проект 775 (Ropucha), като включва товарните кораби „Анастасия“ и „Юрий Аршеневски“. Съдът, изнесъл евакуацията на запад, сега повежда колоната обратно на изток. Двата товарни съда също са под санкции и имат история на превоз на военна техника. Десантният носи 76-мм оръдие и две 57-мм зенитни установки АК-725, което му позволява да бъде едновременно превозвач и въоръжено съпровождение. Проектът е изграден да поема до 10 средни танка и 340 души десант, а при чисто карго натоварване около 500 тона, което дава мярката на един такъв курс.

Италиански патрулен самолет ATR P-72A от авиобаза „Сигонела“ следи колоната на 10 септември западно от Сицилия, ден след като тя мина покрай алжирския бряг. И трите съда вървяха с изключена автоматична идентификационна система (AIS), бордовият предавател, по който търговското корабоплаване взаимно се разпознава. The Maritime Executive посочва, че крайната им точка не е потвърдена.

Но маршрутът вече не е безопасен. На 6 септември между Либия и Крит санкционираният товарен кораб под руски флаг Lady Mariia беше поразен от няколко въздушни дрона; последният сигнал по AIS е от 19:51 ч. UTC на 5 септември. Плаваше от Оран за Сирия и обичайно обслужва линията Новоросийск–Тартус. Онези твърдения за 12 попадения остават непроверени; боеприпасите са поразили палубното оборудване, както и надстройката, но без да пробият под палубата. На 8 септември корабът достигна рейда на Порт Саид, при северния вход на Суецкия канал.

Кой е нанесъл удара, не е ясно. Киев не е поел отговорност, а съобщенията за излетели от Либия дронове не получиха независимо потвърждение. Корабът е под американски санкции от 2022 г. насам и украински от май 2026 г. ГУР го провежда като превозвач на военен товар. Ако втората колона продължи на изток, тя минава през същите води между Крит и Либия.

Посоката на превоза е всъщност реалният въпрос. ГУР описва Lady Mariia като плавателен кораб, изнасял оръжие от Сирия към Русия, Т.е. линията работи и на връщане, за изтегляне на складирано имущество. В същото време ли потокът предимно на север, „Сирийски експрес“ обслужва разчистване на наследство; тече ли на юг, обслужва нов гарнизон. Разтоварването на „Спарта“ в Тартус на 7 септември говори усилено към второто, но едно разтоварване не установява посоката на цялата линия.

Онова, което се промени за 10 седмици, е достъпът, а не замисълът. Босфорът и Дарданелите са затворени за бойните кораби на воюващите страни по член 19 от конвенцията от Монтрьо, откакто Анкара приложи разпоредбата в края на февруари 2022 г., така че Черноморският флот не може да захранва Тартус пряко. Затова товарът тръгва от Балтика и заобикаля Иберийския полуостров: по груба сметка около 4000 морски мили срещу близо 1000 по затворения път от Новоросийск през проливите. Всяка ротация си излиза скъпо, а освен това е видима от Ламанша до Сицилия. Изключването на транспондерите крие точната позиция, но не и самото преминаване през Гибралтар и Сицилийския проток, където проливите стесняват избора на път до няколко десетки мили.

Цената става обяснима, ако Тартус се гледа не като сирийски, а като африкански възел. Според оценки на военни експерти оттам минаваха логистика и смяна на личния състав на „Африканския корпус“, наследник на „Вагнер“ в Либия и Сахел. След падането на Асад тежестта се премести в Либия, където Москва разчита на Либийската национална армия: на 19 август руският министър на отбраната Андрей Белоусов обсъди със заместник-главнокомандващия ѝ Саддам Хафтар разширяване на сътрудничеството. Тартус е единствената руска военноморска база извън бившия Съветски съюз и остава най-краткият морски подстъп в коридора.

Схемата вече е работила по чертежа. На 17 януари 2026 г. товарният кораб „Мис Желания“, санкциониран от ЕС, беше забелязан в Тобрук, след като пристигна в Средиземно море от пристанище Балтийск с ескорт от противолодъчен кораб проект 1155. Сателитни кадри показват военната техника и оборудване, вероятно елементи на зенитно-ракетни комплекси. Тобрук обаче не разполага със сух док, а единствено с малко на брой кейове с достатъчна дълбочина и почти без място за допълнително разширение. Кралския институт за отбранителни изследвания (RUSI) прецени, че дълготрайно вложение в постоянно присъствие там се спъва именно от липсващата инфраструктура.

Оттук идва главното ограничение на оценката. Един преход не съставя график: първата колона е възможно да е еднократно снабдяване, а западните планиращи органи още не са решили дали гледат посещение, или възстановена ротация. Срещу такова четене стоят строителството в „Хмеймим“ и обстоятелството, че втора формация е потеглила към региона, още преди първата такава да се е върнала обратно. Две отделни групи в движение паралелно говорят за планиран поток, а не за единичен преход.

Русия вероятно ще задържи подновеното снабдяване през есента, но в намален обем: гориво и техника, без база за ремонти и перманентно бойно съединение в Източното Средиземноморие. Потвърждение за такова развитие би била появата на трета група, потеглила още преди завръщането на втората, и разширяване на строителството в авиобаза „Хмеймим“ отвъд настоящите обеми. Обратното, като отслабване е възможно да бъде тълкувано плаването на запад на „Адмирал Левченко“ и „Академик Пашин“ без да се появи заместник по линия, при положение че кей 4 остане само търговски.

Ердоган предупреди за обкръжаване на Турция, без да назове нито една държава

🇹🇷🎙 Турция няма да гледа отстрани „враждебните стъпки, насочени към обкръжаване на страната ни в региона“, заяви президентът Реджеп Тайип Ердоган след заседанието на кабинета в Президентския комплекс на 7 септември и добави, че сдържаността не бива да се приема за слабост. В думите си той не назова конкретна държава.

„Искам да го кажа ясно и недвусмислено веднъж завинаги: никой да не приема достойната и хладнокръвна позиция за слабост и да не се залъгва с празни надежди“, предупреди той. В оригинала формулировката е по-образна: изразът, който попадна в заглавията, е „не гледаме от трибуната“. Глаголът в сегашно време не е обещание за бъдещо действие, а заявка за текуща политика. Следващите изречения очертават рамката, в която Анкара представя позицията си: Турция не е срещу никоя държава, общество, вяра или култура, но се противопоставя на всяко беззаконие, несправедливост, потисничество и бандитизъм, независимо кой стои зад тях. Финалът е още по-директен: който е приятел на Турция, ще спечели, а който е враждебно настроен към нея, ще загуби.

Ердоган не посочи към кого е насочено предупреждението. През април обаче Турция беше значително по-конкретна, когато министърът на външните работи Хакан Фидан определи стратегическото сътрудничество между Израел, Гърция и Кипър като операция за обкръжаване на страната в Източното Средиземноморие, като потвърди, че участниците са предупредени. Кипърското министерство на външите работи отрече това твърдение и възрази, че именно турската армия окупира незаконно суверенна територия с десетки хиляди войници, а Гърция отвърна, че определя външната си политика самостоятелно. На 4 септември кипърският министър на отбраната Василис Палмас заяви, че гръцко-израелската система за ПВО „Щитът на Ахил“ на стойност около 3 млрд. евро ще защитава и Кипър, тъй като трите държави виждат обща заплаха в Турция. Ердоган говори три дни по-късно.

Втората линия минава през сирийското небе. На 18 август израелски изтребители нанесоха няколко вълни от удари по авиобаза Абу ад-Духур в източната част на провинция Идлиб. Сателитни кадри показаха четири кратера по пистите и хангарите, ремонтирани от сирийската армия с турско съдействие. Израел потвърди удара и разкри, че разполага с разузнавателни данни, според които турската армия е готвила разполагане радар и зенитно-ракетен комплекс, обслужвани от турски екипажи. Източник в Анкара заяви пред Axios, че няма присъствие в базата, а Израел си измисля поводи да бомбардира съседни държави. Специалният пратеник на САЩ за Турция и Сирия Том Барак нарече ударите ненужна ескалация, която не допринася за регионалната стабилност.

Оттогава Вашингтон работи по механизъм за разграничаване на въздушните операции на Турция, Израел и Сирия и предотвратяване на инциденти между тях. Барак го спомена публично, а Анкара обяви на 27 август, че не е получила официално искане от Вашингтон. До момента няма договорени формални правила, които да предотвратяват опасно доближаване или сблъсък между турската и израелската авиация над Сирия.

Третата линия е разширяването на стратегическите опции пред турската държава. На 7 август Ердоган, саудитският принц Мохамед бин Салман и пакистанският премиер Шехбаз Шариф подписаха съвместно отбранително споразумение в Мека. Ключовата клауза в него третира въоръжено нападение срещу една от трите държави като такова срещу всички. Въоръжените сили на трите страни имат обща численост от близо 1,4 млн. военнослужещи според индекса Global Firepower за 2026 г. Пет дни преди заседанието на кабинета, на връщане от срещата на върха на Шанхайската организация за сътрудничество в Бишкек, Ердоган заяви, че Турция би обмислила пълноправно членство в организацията, без това да значи обръщане на гръб към Запада.

Тази политика има и материална опора: отбранителната промишленост. На изложението SAHA в Истанбул през май Ердоган разкри, че износът на сектора е надхвърлил 10 млрд. долара, а договорите, сключени на тазгодишното изложение, възлизат на 8 млрд. Паралелно се развива и процес на вътрешната политическа сцена, наречен „Турция без тероризъм“. На 10 август парламентът прие с 468 „гласа“ и 88 „против“ закона за укрепване на националното единство и обществената интеграция. Той ще влезе в сила едва след като Съветът за национална сигурност констатира, че Кюрдската работническа партия се е саморазпуснала.

Тук обаче се появява ключово противоречие. Гърция е съюзник на Турция в рамките на НАТО, а турската държава беше домакин на срещата на върха на алианса на 7-8 юли 2026 г. – в Президентския комплекс, от който Ердоган говори в понеделник. Приетата там декларация е дълга 6 параграфа и се концентрира върху член 5, споделянето на военната тежест, промишления капацитет и военните конфликти в Украйна и Иран. Пет турски изтребителя F-16 от 181-ва ескадрила участват в мисията на НАТО по въздушна полиция от естонската база Емари в рамките на ротация от 1 август до края на ноември. Така описаният от Фидан „обръч“ включва държава, която е съюзник на Турция по същия договор.

Фразата за „празните надежди“ вероятно има своя вътрешен адресат. На 21 май регионалният апелативен съд на Анкара обяви за нищожни конгресите на Републиканската народна партия, отстрани нейният лидер Йозгюр Йозел и върна начело Кемал Кълъчдароглу. Три дни по-късно полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми при влизането си в централата на партията в Анкара, където отстраненото ръководство се беше барикадирало. В края на юли Йозел напусна партията и заедно с още 90 депутати учреди Нова партия (Yeni Parti), която се превърна във втората по големина парламентарна група. Кметът на Истанбул Екрем Имамоглу, издигнат от опозицията за президент, лежи в затвор „Мармара“ от март 2025 г. По този начин основната опозиция навлиза в есента силно фрагментирана между съдебни решения, лишаване от свобода на ключова фигура и нова политическа формация.

Най-вероятният външен адресат е конфигурацията, описана от Фидан през април. Ердоган използва сходна рамка за „обкръжаване“ в седмица, през която Никозия представи гръцко-израелската ПВО като свой щит, а израелската авиация вече е ударила летище, за което Израел твърди, че Турция е планирала да използва за разполагане на радар и зенитно-ракетен комплекс. Съществува обаче и едно по-прозаично обяснение. Дневният ред на заседанието включваше социални жилища, икономическа програма, улична престъпност и процеса „Турция без тероризъм“. Външната политика е постоянен елемент от изявленията след заседанията на кабинета, а този път в нея не беше обявено нито решение, нито конкретна мярка.

Най-близкият проверим тест е в Източното Средиземноморие, по трасето между Гърция и Кипър. След като на 5 август френската Meridiam придоби 66% от електрическата връзка Great Sea Interconnector, а гръцкият системен оператор запази останалите 34%, батиметричните проучвания по трасето се очаква да започнат през октомври. Успоредно продължава спор за навигационните предупреждения. Атина отказва да признае турски съобщения по NAVTEX в своята ИИЗ – известия, с които държавите обявяват провеждане на дейност или учения в определен морски район. Анкара от своя страна основава своите претенции на меморандума с Либия, който Гърция смята за нищожен.

Ако Анкара издаде навигационно предупреждение за спорния морски район или изпрати кораб, който да придружава дейността по трасето, днешното изказване би изглеждало като предварително политическо обосноваване на конкретна стъпка. Ако проучванията преминат без турски съд наблизо, а механизмът за осуетяване на инциденти в сирийското небе заработи, пасажът ще звучи по-скоро като обичайна твърда реторика, отколкото като предвестник на конкретно действие.

Сирия отвори посолство в Триполи и договори консулство в Бенгази

🇱🇾🤝🇸🇾 Сирия отвори отново посолството си в Триполи в неделя – 14 години след неговото закриване. Успоредно с това Дамаск получи съгласие за второ представителство в страната – консулство в Бенгази, седалище на съперничещата администрация в източната част на страната. Министърът на външните работи Асаад Хасан ал-Шейбани беше приет от премиера Абдул Хамид ал-Дбейба и води разговори с изпълняващия длъжността външен министър Тахер ал-Баур. За посещението съобщиха сирийската държавна агенция SANA и Al Jazeera.

Двете страни сключиха споразумение за подновяване работата на Съвместната висша комисия, двустранен механизъм на ниво министър-председатели, който обхваща политическото, икономическото и социалното сътрудничество. Разговорите засегнаха сигурността и борбата с тероризма, подновяването на консулските услуги, задържаните лица и бежанците, както и неуредени финансови спорове между институции на двете държави. Отделно ал-Шейбани се срещна с либийския министър на петрола и газа, както и с ръководителя на инвестиционната служба. Прекъсването на отношенията датира от 2012 г. Националният преходен съвет тогава призна сирийската опозиция, а Дамаск прекъсна дипломатическите отношения. През август 2025 г. сирийска делегация издигна новото знаме над сградата на посолството, но консулската дейност тогава не беше възобновена.

Няколко часа по-рано в централата на мисията на ООН в Триполи представители на двата либийски лагера подписаха споразумение за реформиране на Висшата национална избирателна комисия и законова рамка за избори. Документът ангажира страните с провеждането на президентски и парламентарни избори при единна изпълнителна власт в срок от 24 месеца. Камарата на представителите и Върховният държавен съвет трябва да го одобрят в срок от един месец. Специалната представителка на ООН за Либия Хана Тете описа подписите като „важна крачка към преодоляването на политическата и институционална блокада“, но предупреди, че договореното трябва да се превърне в „осезаеми действия“. Халифа Хафтар приветства публично споразумението и потвърди ангажимента си към обединяването на либийската държава.

Преди 6 години същата дипломатическа геометрия сочеше тъкмо в обратната посока. През март 2020 г. подкрепяното от Хафтар правителство откри собствено посолство в Дамаск при Башар Асад и подписа меморандум за взаимни дипломатически мисии и съгласуване на позициите в международните форуми. Изрично посоченият мотив бе съвместният отпор срещу турското присъствие в Сирия и Либия. По същото време Турция прехвърляше в Либия бойци от Сирийската национална армия в подкрепа на предшественика на сегашното правителство в Триполи. Пентагонът потвърди, че само през първото тримесечие на 2020 г. са прехвърлени между 3500 и 3800 платени сирийски бойци. Сирийска обсерватория за правата на човека (SOHR) преброи общо 11 200 пристигнали, от които около 6750 все още са били в страната към март 2021 г. Ердоган направи публично признание за тяхното присъствие.

Днес нито един от основните елементи на онази конструкция не се намира там, където беше. Асад падна на 8 декември 2024 г. Сирийската национална армия обяви саморазпускане на конференцията в Дамаск на 29 януари 2025 г. Министерство на отбраната на Сирия съобщи на 17 мах, че вливането на всички групировки е завършило. Абу Амша и Сейф Абу Бакр застанаха начело на новосъздадените 62-ра и 76-а дивизия, докато бригада „Северна буря“ от района на Азаз се включи в 60-а дивизия. Мъжете, които Анкара изпрати срещу Хафтар, днес формално носят пагоните на държавата, която току-що отвори посолството си в Триполи.

Междувременно Дамаск влезе под турски отбранителен чадър. На 13 август 2025 г. двете страни подписаха споразумение за обучение, техническа помощ и въоръжаване на новата сирийска армия, а разговорите за турски военни бази на сирийска територия продължават. С оглед на това отварянето на посолство в Либия не влиза в противоречие с интересите на Анкара.

Анкара обаче вече изгради канали и към източната половина на Либия. Садам Хафтар, син на командващия и заместник-командващ на Либийската национална армия, се срещна с началника на Генералния щаб на Турските въоръжени сили през април 2025 г. в рамките на проект на споразумение за отбрана, включващо обучение, обмен на разузнавателни данни и доставка на оръжие и дронове. През август шефът на турското разузнаване Ибрахим Калън лично посети Халифа Хафтар в Бенгази – в дните, когато парламентът в Тобрук обсъждаше ратификацията на морския меморандум с Анкара от 2019 г.

Документът, очертал ИИЗ на Турция и Либия в източната част на Средиземно море и оспорен от Гърция, Кипър и Египет, беше подписан с правителството в Триполи. Пълното му признание обаче минава и през източния парламент. Хафтар от своя страна търси изход от своята зависимост от Кайро и Абу Даби, докато турската дипломация вече над година поддържа отворени канали едновременно към Триполи и Бенгази. Искането за сирийско консулство в Бенгази стъпва върху вече подготвена политическа основа.

В Бенгази укрепи позициите си и другият голям губещ от сирийския прелом през 2024 г. След изтеглянето от Хмеймим и Тартус товарните полети между сирийски и либийски летища зачестиха от декември 2024 г. и Африканският корпус, чийто 2000–2500 бойци са разположени в либийски обекти още през август 2024 г. държи ал-Хадим край Бенгази и ал-Кардабия край Сирт. Сателитни кадри показват белези на строителство в ал-Хадим през цялата 2025 г. Ако бъде открито, сирийското консулство ще работи в град, в който Москва възстанови част от онова, което загуби в Сирия.

Обвинението на Хафтар, че правителството в Триполи попълва редиците с бойци от Сирийската национална армия, остава част от този спор. Мисията на ООН определи една подобна публикация като дезинформация, макар турското прехвърляне на сирийци да е подробно документирано и признато от Ердоган. Разликата е в адресата на обвинението: то твърдеше, че бойците се вербуват от либийска страна, а не че прехвърлянето е операция на трета държава.

Възможен е и по-тесен прочит на визитата, който намира опора в нейния дневен ред. Задържани, бежанци, консулски услуги, спорове между институциите и срещи, посветени на петрола и инвестициите, са цели на държава, която търси капитал и урежда връщането на хора, а не на съюзник във война. Санкциите на САЩ срещу Сирия бяха премахвани поетапно през 2025 г. и включваха отмяната на закона „Цезар“, а преходната власт на Ахмад аш-Шараа търси капитал и работни места за завърналите се. Либия разполага и с петролни приходи, и с пазар на труда.

Тази логика обаче обяснява Триполи. Тя не обяснява защо консулството се иска точно в столицата на онази половина от страната, с която Триполи все още не е обединен – и то в деня, когато процесът на обединение получи конкретен срок.

Много вероятно е Дамаск да следва вече прокараната от Анкара двойна линия, вместо да избира между Триполи и Бенгази. В този прочит политическата цена е за ал-Дбейба: той получи церемония и подпис от държава, чиято външна политика минава през Анкара, в деня, когато неговият собствен мандат получи времеви хоризонт, а отношенията с Турция вече не са негово изключително предимство.

Мазлум Абди разпусна СДС пет дни след обявения край на вливането

🇸🇾 Главнокомандващият Сирийските демократични сили (SDF) Мазлум Абди прекрати мандата на формацията и обяви разпускането ѝ като самостоятелна военна сила. Създадената през 2015 г. с подкрепа от САЩ кюрдска военна структура, изиграла ключова роля във войната срещу „Ислямска държава“, престана да съществува като отделна формация след изявление на своя ръководител в Дамаск.

„Обявяваме от днес прекратяването на мандата на Сирийските демократични сили и разпускането им като самостоятелна военна сила, с пълна отговорност“, каза той и описа решението като завършек на изпълнена мисия.

Публичното му послание пет дни преди това беше различно. На 20 август в Камишли, пред многохилядна публика на честването на 100-годишнината на града, Абди заяви, че „етапът на вливане на военните, силови и административни институции в националните държавни институции е завършен и приключен“, но без да обяви разпускане. По думите му следващата фаза трябва да бъде политическа, а основната ѝ цел – правата на кюрдите да бъдат закрепени в сирийската конституция. Към 25 август сутринта Asharq Al-Awsat все още съобщаваше, че Абди отрича предстоящо разпускане. Според изложената от него позиция интеграцията в сирийската армия трябваше да запази структурите на SDF под формата на нови формирования, сред които бригади в Камишли, Ал-Маликия и Кобане и още една, планирана за Африн. Вечерта на същия ден те бяха разпуснати.

Зад рязката промяна стоят близо седмица преговори. На 24 август Абди и Илхам Ахмед, водеща фигура в кюрдската администрация, разговаряха с представители на преходната власт в Дамаск при пълно медийно затъмнение. Източници в сирийската столица определиха въпросите на образованието като основна тема. Шест дни по-рано външният министър Асаад ал-Шейбани беше изброил оставащите въпроси: интеграцията на Женските отряди за защита (YPJ) и обучението на кюрдски език. Дамаск и кюрдското ръководство имаха за цел да приключат изпълнението на мерките до края на месеца. На 17 август Ахмад ал-Хилали, говорител на президентския екип по изпълнение на споразумението и заместник-губернатор на Хасака, беше заявил, че разпускането ще бъде обявено съвсем скоро.

Военната част на сделката от 29 януари е ограничена по обхват и предвижда създаване на една дивизия от три бригади с обща численост от около 16 000 души. Към командването в Алепо се придава една бригада в Айн ал-Араб (Кобане) с приблизително 6000 души. Всички останали трябва да постъпят индивидуално в министерствата на отбраната и вътрешните работи след проверка за сигурност. До май четирите бригади бяха сформирани, проверките трябваше да приключат до 31 юли, а от 1 август подразделенията да носят названия на сирийската армия. Още през март Ал-Хилали говореше за около 4500 бойци, които реално ще се включат в армейските части. Следователно заложената в сделката численост и броят на действително интегрираните бойци не съвпадат.

Институционалната интеграция продължава. Над 9000 служители на Асаиш, вътрешните сили за сигурност на автономията, са кандидати за приемане в Управлението за вътрешна сигурност на Хасака. Сред тях има около 1000 жени, а специални комисии провеждат интервюта с кандидатите в Хасака и Камишли. Женските отряди за защита, включващи около 2000 жени бойци, останаха извън схемата. Дамаск отказа да ги приеме като самостоятелно формирование в армията, тъй като тя не разполага с женски бойни части, и предложи членовете им да постъпват индивидуално по линия на вътрешното министерство. Командващата Рохилат Африн публично отхвърли ограничаването на ролята на жените до служба в Асайиш.

Развръзката не беше постигната само с преговори. Боевете започнаха на 6 януари в източната част на провинция Алепо, а до средата на месеца правителствените сили достигнаха Хасака. На 17 януари тяхното настъпление се разшири към Ракка и Дейр ез-Зор, а на 19 януари SDF се изтеглиха от язовир „Тишрин“. Сирийската обсерватория за човешките права (SOHR) отчете 530 загинали, сред които 76 цивилни. До 80% от територията на автономията премина под контрола на Дамаск. Арабските бойци, съставляващи към 70% от личния състав, напуснаха формацията в собствените си градове. По думите на Абди SDF са наброявали около 100 000 души. Специалистът по Сирия Фабрис Баланш оценява, че след напускането на арабските подразделения формацията е останала с около половината от предишната си численост.

Политическата и военна подкрепа от САЩ беше оттеглена успоредно с настъплението на правителствените сили. На 17 януари в Ербил специалният пратеник Том Барак заяви на кюрдското ръководство и на Масуд Барзани, че САЩ няма да изстреля нито един куршум в тяхна защита. На 20 януари той директно отбеляза, че услугите на SDF вече не са били нужни. Промяната в американската политика беше започнала по-рано. Срещата на президента Доналд Тръмп с Ахмад ал-Шараа в Рияд през май 2025 г., приемът на сирийския президент в Белия дом през ноември и включването на Дамаск към коалицията срещу „Ислямска държава“ пренасочиха предпочитанията на САЩ от кюрдския партньор към централната власт. Споразумението от 29 януари беше постигнато с посредничеството на Вашингтон и Париж и получи одобрението на Анкара.

Икономическата част на процеса приключи първа. На 5 февруари Дамаск започна процедурата по поемане на управлението на двете най-големи находища в североизточната част на страната: Румейлан и Сувейдия. Летище Камишли и граничните пунктове преминаха под държавен контрол по същия ред, а американската компания HKN Energy започна работа в Румейлан по силата на 25-годишен инвестиционен договор.

Предаването на контрола върху затворите и лагерите започна още преди подписването на споразумението. На 21 януари Централното командване на САЩ (CENTCOM) започна прехвърляне на задържани членове на „Ислямска държава“ в Ирак, а до 15 февруари обяви, че са преместени над 5700 души. Лагерът „Ал-Хол“, в който се намират около 24 000 жени и деца от семейства на джихадисти, премина под контрола на Дамаск.

Анкара също постигна една от основните си цели чрез сделката. На 10 август турският парламент гласува и прие закона за укрепване на националното единство и обществена интеграция с 468 гласа „за“, 88 „против“ и 6 „въздържал се“. Законът отлага присъдите по дела, свързани с Кюрдската работническа партия (ПКК), но ще влезе в сила едва след като Съветът за национална сигурност установи, че партията и свързаните с нея структури са се саморазпуснали напълно.

На 25 август Абди обяви, че кюрдските бойци, дошли от Ирак, Иран и Турция, вече са напуснали Сирия по координиран план за изтегляне. Турският посланик в Дамаск Нух Йълмаз изрично обвърза уреждането на сирийския въпрос с изпълнението на това условие. По думите му пълното отстраняване на елементите на ПКК и Отрядите за народна защита (YPG) от региона остава необходимо условие за възстановяването на сирийския суверенитет.

Нерешен остава въпросът за конституцията – именно гаранцията, която кюрдите не получиха. Признаване на кюрдския език, обявяване на Науруз за национален празник и предоставяне на гражданство на жителите на Джазира, които в продължение на десетилетия бяха лишени от него, бяха формално уредени с указа на президента Ахмад ал-Шараа. Указ № 13 от 16 януари призна сирийските кюрди за неделима част от народа на Сирия, но подобен акт може да бъде отменен значително по-лесно от конституционна гаранция.

Надеждата за самоуправление на провинциално равнище се сви до възможност за местно управление на общинско ниво. В същото време обаче кюрди получиха постове в държавните институции: Нуредин Ахмад Иса стана губернатор на Хасака през февруари, а на 10 март Сипан Хамо беше назначен на ключов пост в Министерство на отбраната.

„Борбата ни ще продължи, за да закрепим правата на народа ни в конституцията“, заяви Абди в Камишли. Тази борба обаче вече ще се води без контролираната досега територия, без приходите от находищата и без самостоятелна въоръжена група, служила като основен преговорен инструмент. Това прави включване на изрични гаранции за кюрдските права в конституцията по-малко вероятно в рамките на текущия преход.

📸 Снимка: Мазлум Абди, командващ Сирийските демократични сили (SDF), водени от кюрди и подкрепяни от САЩ, по време на интервю в североизточния град Хасака, 16 октомври 2025 г. (AP Photo/Hogir Al Abdo)

Анализ: Без Пригожин руското влияние в чужбина мина на държавна издръжка

🇷🇺🌍 Три години след смъртта на Евгений Пригожин броят на сраженията с руско участие в Мали стои с около 1/4 под нивото от 2024 г. Руският контингент се изтегли от ключовия град Кидал след сделка със сепаратистите, срещу които беше изпратен. Москва се отказа и от гарантираните при режима на Башар Асад права за свободно и безсрочно ползване на военните бази в Сирия. Общото между тези отстъпления е, че мястото на една самофинансираща се частна структура бе заето от формирование, подчинено на Министерство на отбраната, което се издържа от бюджета и участва в операции според условията на различни двустранни споразумения.

Самолетът Embraer Legacy 600 се разби край Куженкино в Тверска област на 23 август 2023 г. – два месеца след като колоната на Пригожин започна своя марш към Москва, само за да го прекрати на едва 300 км от нея. Заедно с него загинаха Дмитрий Уткин, чиято позивна беше дала името на групата, и Валерий Чекалов, който ръководеше логистиката. Официална причина за инцидента така и не бе обявена: Междудържавният авиационен комитет не пое разследването, а първоначалната оценка на американското разузнаване стигна до извод, че самолетът е свален чрез умишлено предизвикан взрив. В началото на октомври 2023 г. Путин съобщи, че в телата на загиналите са открити фрагменти от ръчни гранати. Независима проверка на това твърдение няма.

Онова, което изчезна заедно с тримата, бе цял бизнес модел. „Вагнер“ се издържаше от концесии за добив на злато и дървесина, от охрана на мини и президентски дворци, от митнически приходи и договори, които се заплащаха със суровини вместо пари. Руската държава получаваше военна сила зад граница, без пряко да я финансира, като по този начин имаше свободата да твърди, че няма нищо общо с наемниците. Именно оттук произтичаше и ниската политическа цена на всяко поражение: щом формално не е изпратен никой, то формално и никой не е разбит. Същата логика действаше и вътре в Руската федерация: по думите на самия Пригожин групата е вербувала около 50 000 затворници срещу обещание за помилване и е загубила над 20 000 души в Бахмут, половината от които са били осъдени.

Наследникът вече има ведомство, командир и заплати от държавния бюджет. Африканският корпус е подчинен на Министерството на отбраната и се ръководи от генерал-лейтенант Андрей Аверянов от военното разузнаване, а част от бившите щурмоваци подписаха договори с Росгвардия или преминаха към компанията „Редут“. Тази промяна осигури на Кремъл по-голям контрол, но срещу двойна цена.

Първата е финансова. В Централноафриканската република президентът Фостен-Аршанж Туадера се съпротивляваше на настояването да плаща пряко на Москва за услуги, които преди се самофинансираха, а руският контингент там намаля от близо 2100 души през 2021 г. до 1500 в началото на 2026 г. Втората цена е политическа: щом бойците носят пагона на държавата, техните поражения вече се записват на сметката на държавата.

Тази цена пролича в Мали, и то на два пъти. Първият сигнал дойде още при старата структура. На 25 юли 2024 г. при Тинзауатен, близо до границата с Алжир, колона на малийската армия и „Вагнер“ попадна в засада на връщане от операция. Загубите на руската група бяха оценени на между близо 50 и 84 души, към които се добавяха десетки убити малийски военнослужещи. Това остана най-тежката известна загуба на „Вагнер“ в Африка.

През юни 2025 г. групата обяви, че напуска страната, а операциите бяха поети от Африканския корпус. Той възприе по-предпазлив подход, фокусиран върху обучение, логистика и ограничени операции вместо върху щурмове рамо до рамо с местната армия.

Вторият сигнал вече беше системен. На 25 април 2026 г. Джамаат Нусрат ал-Ислям уал-Муслимин (JNIM) и Фронтът за освобождение на Азавад (FLA) проведоха паралелни координирани атаки срещу Бамако, Мопти, Кати, Гао и Севаре. Сред убитите беше министърът на отбраната Садио Камара. На следващия ден Фронтът обяви, че е постигнал договорка с руските сили за окончателно изтегляне от Кидал, а през следващите дни паднаха Тесалит и Тесит.

Кидал беше опорната точка, която Москва представяше като доказателство за своя успех в Сахел. Градът бе превзет от сепаратистите в края на 2023 г. с руска подкрепа и оттогава присъстваше в официалните отчети като потвърждение, че руският модел работи.

Отдръпването обаче беше започнало още преди самото настъпление. ACLED, международна база данни за проследяване местоположение, участници и събития във въоръжени конфликти, отчита 537 битки с участие на Русия в Мали през 2024 г. и 402 през 2025 г. От началото на 2026 г. организацията регистрира средно по 24 случая месечно.

В същото време натискът над хунтата се пренесе към икономиката. Горивната блокада на JNIM продължава от септември 2025 г. и е засегнала стотици цистерни, пътуващи към Бамако. От 28 април 2026 г. блокадата обхвана самата столица, а училищата и университетите бяха затваряни заради недостига на гориво. Асими Гоита остана на власт, след като през юли 2025 г. преходният парламент му предостави 5-годишен мандат за президент, който може да бъде подновяван без избори.

Хунтата в Бамако обаче няма причина да преустановява своите отношения с Москва. Оценката на Соуфан център от 12 май 2026 г. е, че отстъплението от северната част на страната е удар по репутацията на Русия, но Гоита ще продължи партньорството, защото се нуждае от гаранции за оцеляването на режима, а не само от победа в пустинята. Именно това стеснява руската роля до онова, което Москва може да предоставя при сравнително ограничени разходи: инструктори, техника и охрана на дворци, без обещание за отвоюване на изгубени територии.

В Сирия загубата е преди всичко инфраструктурна и започна с падането на режима на Асад на 8 декември 2024 г. Меморандумът от 9 август 2026 г. превръща Хмеймим и Тартус в съвместни центрове за подготовка и предвижда в 3-месечен срок на Дамаск да бъдат върнати гражданските съоръжения: авиобаза Хмеймим и 4-тия търговски кей в Тартус. Отпадат гаранциите за свободно и безсрочно ползване на базите и широк имунитет на руските военнослужещи, които бяха гарантирани при Асад. На тяхно място остава ограничено партньорство под сирийски суверенитет.

Ахмед ал-Шараа постигна това с две визити в Москва (октомври 2025 г. и януари 2026 г.) и след като през януари руските военни започнаха да напускат обекта при летището в Камишли. През Тартус преминаваше морският логистичен маршрут към Либия и Судан, а Хмеймим служеше за презареждане на транспортни самолети по пътя им към Сахел. Според оценката на Института за изследване на войната (ISW) загубата на двете бази нарушава снабдяването и ротацията на Африканския корпус.

Замяната на сирийския логистичен възел все още не е уредена. След падането на режима Москва започна да търси нови опорни точки в Либия и Судан. Сателитни снимки от началото на 2025 г. сочат, че изоставена либийска база Маатен ас-Сара, разположена дълбоко на юг, близо до границите с Чад и Судан, се подготвя като логистичен възел за Мали и Буркина Фасо. Работата обаче вече се извършва по държавна линия, чрез официални споразумения и подписи, а не чрез компания, която сама плаща транспорта си с печалбата от златна мина.

В Армения Москва опита да запази влиянието си с политически средства – и отново загуби. Отстъплението в Южен Кавказ започна по-рано с конкретно физическо измерение. Близо 2000 военнослужещи от руския мироопазващ контингент напуснаха Нагорни Карабах до 12 юни 2024 г. Руските граничари се изтеглиха от летище Звартноц на 31 юли 2024 г. От 1 януари 2025 г. ГКПП „Агарак“ на границата с Иран премина изцяло под контрола на арменската гранична служба.

На 8 юни 2026 г. „Граждански договор“ на премиера Никол Пашинян спечели трети пореден мандат, след като получи 49,81% от гласовете, докато опозиционната „Силна Армения“ завърши с 23,29%, следвана от блока на бившия президент Роберт Кочарян с 9,94%. Избирателната активност беше 58,97%. Кампанията срещу управляващите се проведе паралелно по няколко различни линии: с директен политически натиск, икономическа принуда, църковни структури и мобилизация на диаспората.

Ереван не възстанови своето пълноценно участие в Организацията на договора за колективна сигурност, а преговорите с Баку се водят с посредничество от САЩ. 102-ра руска военна база в Гюмри остава по силата на споразумение до 2044 г. и правителството на Армения не поставя на дневен ред нейното закриване. Помирението между Ереван и Баку обаче вече се договаря другаде.

Вътре в Русия същата трансформация започна по-рано и протече по-тихо. Британското военно разузнаване още през ноември 2023 г. съобщи, че част от бойците на „Вагнер“ подписват договори с Росгвардия. Други преминаха към „Редут“ – структура, свързана с Главното разузнавателно управление (ГРУ) – а щурмовите операции на украинския фронт се поеха от отрядите „Щорм-Z“, комплектувани директно от системата на затворите и армията. Министерството на отбраната присвои модела и отстрани създателя му.

Каракас демонстрира най-отчетливо границите на новия модел. На 3 януари 2026 г. специална операция на ЦРУ и Делта Форс доведе до арестуването на Николас Мадуро. Руското министерство на външните работи поиска неговото освобождаване, но не предприе нищо повече. Още през есента на 2025 г. Кремъл отказа на Мадуро директна военна помощ, за да не застраши преговорния канал с Вашингтон за Украйна.

При предишната криза около Мадуро през януари 2019 г. в Каракас пристигна група наемници на „Вагнер“, която да го охранява, чието съществуване беше отречено от руския посланик. Днес такъв ход би трябвало да бъде осъществен по различен начин: щурмовите отряди бяха разпределени между Росгвардия, Редут и „Щорм-Z“, а войната срещи Украйна поглъща свободния ресурс, който преди позволяваше изпращането на задгранични експедиции.

Свиването на руското присъствие обаче не е повсеместно. От януари 2026 г. Африканският корпус се появи в Того. Според местни оценки 150-250 военнослужещи са разположени във военна академия „Еядема“ край Саракава и в лагера Ниукпурма, разположен западно от Дапаонг. На 9 юли руският товарен кораб „Михаил Бритнев“ акостира в пристанището на Ломе, където разтовари близо 50 машини, предназначени за силите в Мали. Сред тях имаше бойни машини на пехотата, бронетранспортьори и зенитни оръдия.

Руски военни инструктори работят и в Екваториална Гвинея, а в Либия базата Маатен ас-Сара обслужва сухопътния маршрут към Сахел. В Централноафриканската република тенденцията е противоположна на изтеглянето: договорите за охрана на режима са обвързали Кремъл до такава степен, че напускането би ѝ струвало повече от запазването на присъствието.

Свиването и разрастването не се изключват взаимно, защото засягат различни форми на присъствие. Русия губи своята способност да воюва вместо партньорите си, но се стреми да запази достъпа си до пристанища и летища, охраната на дворци и обучението на местни сили. Разликата се крие в цената и отговорността.

Бойното присъствие на „Вагнер“ се финансираше самостоятелно, което даваше на Москва възможност за правдоподобно отрицание. Новото логистично и военно присъствие се заплаща от държавния бюджет и се урежда чрез договори, подписани от държавата. Затова всяко отстъпление вече се записва на сметката на Кремъл, а не на частна компания.

Ако сегашната тенденция се запази, през следващата година Москва вероятно ще продължи да заменя гарнизоните с права за достъп до пристанища и летища, без да възстанови способността си да налага изхода от конфликтите на сушата. Потвърждение на тази теза би бил нов договор за достъп в Западна Африка, който не включва разполагане на бойни части. Тя би била поставена под съмнение, ако руско формирование влезе в мащабни бойни действия, за да си върне Кидал или друг изгубен град в Сахел. Последното към днешна дата остава твърде малко вероятно.

📸 Снимка: Кадър от видео, публикувано от Telegram канала Razgruzka_Vagnera на 21 август 2023 г. Евгений Пригожин, основател на ЧВК „Вагнер“ говори пред камера на неизвестно място в Африка.

Кабинетът на Нетаняху отвърна на искането на Анкара до Интерпол

🇮🇱⚔️🇹🇷 Кабинетът на израелския премиер Бенямин Нетаняху нарече турския президент Реджеп Тайип Ердоган „антисемитски диктатор“ и заяви, че Израел ще продължи да противодейства решително на опитите му за дестабилизиране на региона. Отговорът беше отправен на 21 август, само часове след като Анкара започна процедура за издаване на червена бюлетина на Интерпол срещу Нетаняху. Още същия ден кабинетът на Ердоган отвърна с обвинения в „дребни политически тактики“ и стремеж да бъде представена Турция като нова заплаха.

Самата процедура има значително по-тесен обхват, отколкото може да се направи извод върху посоченото определение. Турският министър на правосъдието Акън Гюрлек съобщи в X, че ведомството му е поискало от Министерство на вътрешните работи да отправи искане за червени бюлетини срещу Нетаняху и втория подсъдим Афек Московиц. Искането се базира на заповеди за арест, издадени от 11-и наказателен съд на Истанбул по дело № 2026/108 на 14 юли.

Червената бюлетина не е международна заповед за арест, а искане до правоохранителните органи по света да установят конкретното местонахождение на дадено лице и да го задържат временно за по-нататъшната му екстрадиция. Всяка държава сама решава дали и как да действа по бюлетината. Интерпол все още не се е произнесъл, тъй като проверява всяко подобно искане за съответствие със своя устав.

Делото произтича от прихващането на флотилията „Сумуд“, в която участваха около 50 плавателни съда и над 500 активисти от няколко държави, включително Турция. Истанбулската главна прокуратура започна разследване на 2 октомври 2025 г. Причина за това е, че някои задържани се оказаха турски граждани. На 7 ноември съдилищата издадоха заповеди за задържане на Нетаняху и още 36 израелски служители. Сред тях бяха министърът на отбраната Израел Кац, министърът на националната сигурност Итамар Бен-Гвир, бившият началник на Генералния щаб на Израелските отбранителни сили (IDF) генерал Херци Халеви, както и бившият командващ на военноморските сили вицеадмирал Давид Саар Салама.

Обвинителният акт срещу 35 души е внесен на 10 април 2026 г. В него са изброени обвинения в геноцид, престъпления срещу човечеството, изтезание, лишаване от свобода, квалифициран грабеж и завладяване на превозно средство. Подсъдимите са съдени задочно.

Анкара е прибягвала до подобна процедура и преди, но впоследствие се е отказвала от нея. След щурма на „Мави Мармара“ в международни води през 2010 г., при който загинаха 10 души, общо четирима израелски командири получиха обвинения от турски съд. Нормализацията на отношенията между двете страни от юни 2016 г. сложи край на случая. Израел преведе 20 млн долара по сметка на турската държава за последващо изплащане на средствата до семействата на загиналите. По същото време Анкара се задължи формално да приеме закон, който да възпрепятства бъдещи подобни искове. През декември същата година истанбулски съд прекрати делото и отмени заповедите.

Списъкът с обвинения, с който Йерусалим отговори, също не е нов. На 11 юни, след като Ердоган заяви, че действията на Израел в Ливан и Сирия застрашават сигурността на турската държава, Нетаняху отправи по адрес на Ердоган почти сходни обвинения: че е антисемитски диктатор, извършва геноцид срещу кюрдите, подкрепя Хамас, потиска собствения си народ и изпраща политическите си съперници в затвора.

Тогава турският държавен глава отвърна, че онзи, който върви по пътя на Хитлер, не бива да забравя каква е съдбата на тираните. Версията на израелското изявление от петък добавя и други два елемента – Кипър и Сирия. Обвинението, свързано със Сирия, има конкретен актуален контекст.

В нощта на 17 срещу 18 август израелски изтребители нанесоха общо 8 удара по пистата и складови обекти на авиобаза Абу ад-Духур в провинция Идлиб, южно от Алепо. Няма сведения за убити и ранени от атаката. Кабинетът на Нетаняху обясни нападението с твърдението, че Дамаск е бил на път да наруши договореното статукво в сферата на сигурността, допускайки турски войски в база край Алепо, а Сирия е пренебрегнала отправените предупреждения.

На 19 август Нетаняху добави, че предупреждението е било отправено предварително и до самата Анкара: посланието стигнало до турската страна, но очевидно не било чуто, затова Израел се погрижил то да бъде разбрано по-ясно. Същия ден началникът на Генералния щаб на IDF генерал-лейтенант Еял Замир извърши посещение в армейска позиция на Голанските възвишения, от която даде уверение, че няма да позволи на враждебни сили да се установят трайно по границата.

Фактическата основа за нападението се оспорва както от Дамаск, така и от неговите покровители в Анкара. Сирийският министър на външните работи Асаад ал-Шейбани заяви, че турски офицери са посетили базата за провеждане на разговори, свързани с обучение, както и че не се подготвят нито турска военна база, нито постоянно разполагане на турски военни. Турското министерство на отбраната отрече изобщо да е пратило делегация преди или по време на удара.

Няколко дни по-рано директорът на Мосад Роман Гофман предаде опасенията на израелската страна лично на Шейбани, който се е срещнал лично с посланика на Белия дом в Анкара Том Барак часове преди първите удари. Барак ги определи като ненужна ескалация, отбеляза, че Турция не е била предупредена, и заяви, че се работи по механизъм за деконфликт между Турция, Израел и Сирия.

Останалите обвинения от израелския списък се потвърждават от фактологията на събитията. Твърдението за избиване на кюрди препраща към поредица от военни кампании и масови разселвания в Северна Сирия, докато текущите процеси поне формално са насочени в обратна посока. ПКК обяви своето саморазпускане на 12 май 2025 г. През юли същата година нейни бойци символично изгориха своето оръжие в Сулеймания, един от най-големите градове в полуавтономния регион Иракски Кюрдистан. На 10 август 2026 г. турският парламент прие рамковия закон, уреждащ края на конфликта. До момента обаче реалният напредък в тази насока е неясен.

В деня с острата размяна на обвинения командващият Сирийските демократични сили (SDF) Мазлум Абди направи официално изявление, с което обяви за завършен процеса по интеграция на кюрдските структури в сирийските държавни институции. Статутът на Абдула Йоджалан и Селахаттин Демирташ обаче остава без промяна, което продължава да е източник на нестабилност за целия процес, с оглед на което обвинението е по-скоро отражение на остротата в израелската реторика, отколкото на обстановката към момента, в който е отправено.

Обвинението за укриване на членове на Хамас стъпва върху контакти, които са подробни документирани, а Анкара никога не е прикривала. На 3 август директорът на турското разузнаване Ибрахим Калън посрещна Халил ал-Хая, ръководителя на политическото бюро на Хамас, и придружаващата го делегация в Истанбул. Те обсъдиха втората фаза на примирието в Газа. Анкара представя срещата като част от своите усилия като посредник, докато Израел тълкува същите контакти като предоставяне на политическо убежище на висши фигури от терористична организация.

Обвинението, свързано с Кипър, е вярно по същество, но конкретното число не е съвсем точно. От 1974 г. турските въоръжени сили окупират 37% от територията на острова – приблизително северната една трета от него, а не половината.

Твърдението за вкарване на журналисти в затвора позволява най-непосредствено сравнение, но наличните цифри не подкрепят твърдението за водеща позиция на Турция. Според преброяване от Комитета за защита на журналистите към 1 декември 2025 г. по света са били лишени от свобода 330 журналисти. Китай остава начело на класацията с 50, следван от Мианмар с 30 и Израел с 29 – всичките палестинци. Следват Русия с 27, Беларус с 25, Азербайджан с 24, Египет с 18, Еритрея и Виетнам с по 16 и Таджикистан с 9. Турция няма място сред челните 10 държави в класацията.

Твърдението за преследване на политически съперници има далеч по-солидна фактическа основа. Кметът на Истанбул Екрем Имамоглу е задържан от март 2025 г. Корупционният процес срещу него стартира на 9 март 2026 г. През февруари беше прието и отделно обвинение в политически шпионаж. На 13 май съдът отхвърли поредното искане за освобождаването му.

Реториката и практическото поведение обаче се развиват в различни посоки. Докато Йерусалим и Анкара си разменят обвинения в геноцид, Анкара и Дамаск работят за предотвратяване на пряк сблъсък. Сирийски източник, близък до президентството, заявява пред Haaretz, че Нетаняху търси конфронтация, която Сирия не е в състояние да води. По думите му Дамаск поддържа връзка с Вашингтон и Париж и е готов да преговаря за ново споразумение в областта на сигурността, включително за промени в споразумението за разделяне на силите от 1974 г.

Турски източник заявява пред същото издание, че Анкара няма да се възползва от ескалацията за медиен и политически ефект и очаква Вашингтон да ограничи израелските удари. Следователно петъчното изявление не очертава нов политически курс, а утвърждава още веднъж вече заявена позиция, докато американското посредничество се опитва да изгради тристранния механизъм за комуникация, за който говори Барак.

Затова най-вероятно предстои продължение на сегашната динамика. Съдебната процедура, предприета от Анкара, вероятно ще се развива, без Интерпол непременно да я превърне в практически изпълнима мярка. Израелските удари от своя страна вероятно ще бъдат обвързани с евентуални турски разгръщания в Сирия или постъпили разузнавателни данни за такива.

Сирия задържа тоновете уран на своя територия под гаранциите на МААЕ

🇸🇾☢️ Сирия възнамерява да запази на своя територия няколко тона ядрен материал, за чието наличие е уведомила Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), и да го постави под гаранциите на агенцията, вместо да го предаде. Това заяви външният министър Асаад ал-Шайбани на 18 август в Дамаск, застанал до генералния директор на МААЕ Рафаел Гроси. Изявлението беше направено към края на двудневно посещение, при което инспекторите получиха достъп до съоръжения, укривани от режима на Башар ал-Асад в продължение на близо две десетилетия.

Гроси описа видяното от екипите на агенцията. В необявена дотогава локация извън Дамаск се съхраняват „няколко тона естествен уранов метал“. На втора площадка има „големи количества графит“. На третата – Ал-Кибар край Дейр ез-Зор – сирийски работници разкопават останките от реактора под надзора на инспекторите.

Взети заедно, трите находки очертават единна техническа картина. Ал-Кибар е бил газоохлаждаем реактор с графитен забавител, изграден по модела на комплекса Йонбьон в Северна Корея. Естественият уранов метал и графитът са съответно горивото и забавителят, необходими за работата на реактор от този тип. Израелската авиация унищожи обекта през нощта на 6 септември 2007 г. преди в него да бъде заредено ядрено гориво. През 2011 г. МААЕ заключи, че обектът с голяма вероятност е бил реактор, строен с помощ от Северна Корея, а инспекция през 2024 г. откри там уранови частици.

Гроси описа риска предпазливо: „Говорим за няколко тона ядрен материал, който може да бъде използван за лоши цели.“ Естественият уран не може да бъде използван пряко за ядрено оръжие. За това той трябва или да бъде обогатен, или да бъде облъчен в реактор, след което полученият плутоний да бъде отделен. Реакторът в Ал-Кибар обаче е разрушен от близо 19 години. Остатъчната опасност е от друго естество: ако бъде разпръснат с конвенционален взрив, материалът би могъл да причини радиологично замърсяване, но не и ядрен взрив.

Сирийското правителство отбелязва, че инициативата е дошла от него. „На 17 юли изпратихме официално писмо до агенцията, в което по своя воля обявихме наличието на ядрени материали в необявен обект“, каза ал-Шайбани и определи досието като наследство от предишния режим.

Съвместното изявление, публикувано под № 59/2026, поставя този жест в по-широк контекст. Уреждането на досието е представено като част от начинание, започнало през декември 2024 г. Президентът Ахмед ал-Шараа подкрепя изпълнението на верификационните дейности, а Сирия потвърждава ангажимента си към Договора за неразпространение на ядреното оръжие и сключеното по него споразумение за гаранции.

Реално постигнатото досега обаче е по-ограничено от заявената цел. Съвместното изявление говори за първоначална верификация, улеснена от сирийските власти, и за пълна проверка, която тепърва предстои. Тя е ключова стъпка към поставянето на материала под гаранциите на МААЕ, но не означава, че процесът е завършен.

Гроси беше конкретен: пълната инвентаризация все още не е направена. След нейното приключване той ще представи заключенията пред Борда на управителите на следващата му сесия с цел окончателно уреждане на оставащите въпроси.

Разграничението между физическо попечителство и гаранции е същността на съобщението. Гаранциите на МААЕ представляват система за отчетност и наблюдение: инспекторите преброяват материала, поставят пломби и проверяват дали нищо не липсва или не е било отклонено. Попечителството, от своя страна, значи физически контрол върху съхранението.

Ал-Шайбани подчерта, че Сирия упражнява суверенната си отговорност за целия ядрен материал на своя територия. Той допълни, че страната има право да използва ядрените технологии за граждански и мирни цели, но не спомена възможността уранът да напусне Сирия.

Тъкмо тук се появява разминаването с информацията за договореност, постигната с посредничеството на Вашингтон. На 10 август Axios съобщи, позовавайки се на американски и израелски служители, че Белият дом е постигнал разбирателство със Сирия и Израел. Според изданието МААЕ и Дамаск са подписали три седмици по-рано споразумение за изнасяне на ядреното наследство от площадката, която израелските служби наричат „Обект 99“.

По думите на американски служител там се съхранява жълт кейк (концентрат, получен от уранова руда и използван като изходен материал в горивния цикъл) заедно с отпадъци и останки от Ал-Кибар. Дали „Обект 99“ и необявената локация извън Дамаск са една и съща площадка, не е уточнено публично от нито една от страните.

Историята на самия обект обяснява напрежението около него. Израелски служители твърдят пред Axios, че армията е бомбардирала входовете скоро след падането на Асад, за да блокира достъпа. Израел заплашил да нанесе нов удар, ако съдържанието не бъде изнесено или ако се появят признаци, че Дамаск се опитва да достигне до него.

Преди няколко седмици израелски наблюдатели засекли движение в района и у тях се появили съмнения, че Турция помага на Сирия да се добере до складирания материал. САЩ поискали Израел да се въздържи и включили МААЕ в процеса. Американски служител посочил края на годината като срок за изнасянето. Към 10 август обаче нищо не е било извозено.

Това ядрено разминаване се развива в период на напрежение между Сирия, Израел и Турция. Напредъкът на дипломацията в Дамаск дойде в същия ден, в който израелската авиация нанесе 8 удара срещу авиобаза Абу ал-Духур в провинция Идлиб, на около 70 км от турската граница, които поразиха възстановена писта и няколко хангара, без да причинят жертви. Базата не изпълнява военни функции от 2013 г.

Заради наложена военна цензура Израел не коментира атаката в продължение на 20 часа. Мълчанието приключи, след като посланикът на САЩ в Турция и специален пратеник за Сирия Том Барак съобщи в X, че Израел е нанесъл удара. Той описа атаката като ненужна ескалация, която не допринася за стабилността на региона.

Едва след това канцеларията на израелския премиер Бенямин Нетаняху пое отговорност. Обяснението бе, че Сирия се е намирала на прага да наруши договореното статукво в областта на сигурността, като допусне разполагането на турски части на летището. Анкара нарече твърденията несъстоятелни. Турски служител заяви пред Axios, че на базата изобщо не е имало турско присъствие и че Израел си измисля поводи да бомбардира съседни държави. Ал-Шайбани заяви, че ударите нямат никакво основание, свързано със сигурността, и че Дамаск ще продължи да действа по дипломатически път.

Вашингтон е бил предупреден предварително, а около три часа преди удара Тръмп е разговарял по телефона с Реджеп Тайип Ердоган. Пред американските си събеседници Израел обосновал атаката с необходимостта да предотврати доставката на съвременни оръжейни системи за летището.

Американски служители възразяват, че Дамаск не е предприемал враждебни действия и от няколко месеца настоява за създаване на съвместен координационен център в Йордания, който да предотвратява подобни инциденти. Според тях Израел отказва да задейства механизма и вместо това е засилил набезите в Сирия. В резултат Дамаск постепенно е започнал да обмисля как да организира собствената си защита.

Стратегията на ал-Шараа личи от отстъпките, на които е готово новото ръководство в Дамаск. Чарлс Листър от Близкоизточния институт я формулира просто: то бърза да закрие наследените от Асад досиета, тъй като те затрудняват усилията ѝ да върне страната в международната общност.

Правителството на Сирия осигури на инспекторите всичко поискано от МААЕ – официално писмо, достъп до обектите, разкопки и ангажимент за доклад пред Борда на управителите. То обаче не направи отстъпка по единственото настояване на Израел: ядреното наследство да напусне страната.

Прозрачността носи международна легитимност, а физическият контрол върху материала запазва сирийския суверенитет. Двете не си противоречат, защото гаранциите на МААЕ по правило се прилагат спрямо материали, които остават на територията на държавата домакин.

Изнасянето е изключение и обикновено се прилага при разглобяването на цяла ядрена програма. Такъв е случаят с Либия през 2003–2004 г., когато американски самолети извозиха оборудване и високообогатен уран. Израел настоява за либийския модел, докато Сирия предлага стандартния режим на международни гаранции. Разликата не е юридическа, а политическа: първият вариант окончателно закрива въпроса, а вторият го оставя отворен, макар и под международно наблюдение.

Възможно е разминаването между двете позиции да е по-малко, отколкото изглежда. Гроси уточни, че ако сирийското правителство и неговите партньори решат да преместят материала, агенцията ще участва в процеса. Тази формулировка оставя възможността за изнасяне отворена, без да обявява, че такова решение вече е взето, и съответства на посочения от Вашингтон срок.

Ал-Шайбани говореше и пред сирийската публика, за която предаването на национален актив под външен натиск би имало висока политическа цена. Това позволява публичната позиция на Дамаск да съществува паралелно с евентуална тайна договорка относно последващо изнасяне. Срещу този сценарий обаче стоят липсата на официално потвърждение, определянето на операцията като незавършена от източника на Axios, и фактът, че сирийският министър не потвърди публично нито един елемент от нея.

Израел удари авиобазата Абу ад-Духур, Турция отрече планове за разгръщане

🇮🇱✈️🇹🇷 Израелската авиация нанесе осем удара по пистата и складовите обекти на военното летище Абу ад-Духур в източната част на сирийската провинция Идлиб през нощта срещу 18 август. Няма жертви, съобщи сирийската държавна телевизия. По-късно същия ден Израел пое отговорност за ударите и обяви целта им: да предотврати разполагането на турски военни в базата.

„Израел и Сирия се договориха за статукво по въпросите на сигурността, което Сирия беше на прага да наруши, като допусне турски войски да се разположат в авиобаза близо до Алепо“, се казва в изявлението на канцеларията на премиера Бенямин Нетаняху. Според него Йерусалим многократно е предупреждавал Дамаск, че подобно разполагане би застрашило сигурността на Израел. Сключено споразумение между Израел и Сирия обаче няма. Преговорите под посредничество от САЩ продължават от 2025 г. и срещата в Париж през януари 2026 г. доведе до създаването на общ механизъм за обмен на разузнавателни данни и пряка линия за връзка.

Анкара категорично отхвърли обяснението на Израел. Дирекцията по комуникациите към президентството описа твърденията като несъстоятелни и заяви, че са опит за легитимиране на удари срещу суверенитета и териториалната цялост на Сирия. Директорът на ведомството Бурханеттин Дуран стигна дори по-далеч и ги описа като продължение на безразсъдна политика на агресия. Турско длъжностно лице посочи пред Axios: „Нямаше турско присъствие в базата. Израел си измисля предлози, за да бомбардира съседни държави.“ Министерство на външните работи призова международната общност да заеме по-решителна позиция, а ръководителят му Хакан Фидан още на 6 август заяви, че с повтарящите се удари Израел продължава да застрашава сигурността на Сирия.

Сирийският външен министър Асаад аш-Шибани описа ударите като неоправдана провокация, нарушение на сирийския суверенитет и пряка заплаха за регионалната и международната стабилност. Американският пратеник Том Барак заяви, че е дълбоко обезпокоен и че ударите представляват ненужна ескалация, която не допринася за стабилността в региона. Сирийското ръководство, добави той, не проявява хищническо поведение и не поддържа подставени въоръжени групировки. Според Барак израелският ход произтича от усещането – основателно или не – че Турция може скоро да разшири присъствието си в обекта. Трайните договорки за деескалация, подчерта той, изискват продължителен диалог. Катар, Египет и Саудитска Арабия също осъдиха нападението.

Самото летище до голяма степен е в руини. Опозиционни групировки го превзеха през септември 2015 г. след тригодишна обсада, а армията си го върна през януари 2018 г. При настъплението от края на 2024 г. то отново премина в опозицията, която скоро след това пое властта в Дамаск, и през голямата част от времето оттогава насам остава извън строя. Намира на около 70 км от турската граница, край пътните направления, свързващи Алепо и Хама с източната пустиня. Турция работеше по реконструкция на съоръжението и преди седмици изведе оттам чуждестранни бойци. Кратерите по пистата могат да се запълнят за няколко дни, но дотогава лишават летището от способността, която го прави полезно за чуждестранен контингент – прием на тежки транспортни самолети. Ударите по складовете допълнително ограничават използваемостта на базата. Това е първото нападение срещу обекта след падането на Асад.

Моделът на израелския удар не е нов. През март и април 2025 г. израелски самолети удариха T4 при Тияс, летището на Палмира и главното военно летище в Хама, като в един от случаите атаката беше извършена часове преди пристигането на група от турски военни инспектори. Тогава Анкара обмисляше да разположи там зенитно-ракетни комплекси Hisar-O и Hisar-U, а по-късно и SIPER, както и да я превърне в дронова база. Меморандумът за съвместна подготовка, подписан от Турция и Сирия през август 2025 г., урежда обучение, обмен на разузнавателни данни и доставки, но не създава рамка за разполагане на турски военни бази на сирийска територия.

На този фон ден след удара Израел и Гърция едновременно съобщиха, че началникът на Генералния щаб на Израелските сили за отбрана (IDF) генерал-лейтенант Еял Замир се е срещнал с гръцкия си колега генерал Димитриос Хупис в края на официалната визита на Хупис в Израел. Гръцкият генерал се е срещнал също с генералния директор на Министерство на отбраната на Израел Амир Барам, с директора на международно военно сътрудничество полковник Яир Кулас и гръцката посланичка Мая Соломоу. Нито израелската, нито гръцката страна съобщи точните дати на визитата.

Посещението се вписва във вече договорения график за сътрудничество. През декември 2025 г. в Никозия Гърция, Кипър и Израел приеха тристранен план за действие, както и двустранна програма за партньорство в отбраната между Атина и Йерусалим. Тя предвижда съвместни мисии, подготовка на Силите за специални операции и общи морски и въздушни учения. Посещението на Хупис не е първото такова тази година. През юни началникът на Военноморския щаб на Гърция вицеадмирал Димитриос-Елефтериос Катарас завърши официално посещение в Израел и се срещна с командващия Военноморските сили на Израел вицеадмирал Еял Харел.

Практическото измерение на сближаването се разширява по-бързо от протоколното. На 23 юли Съветът за национална сигурност на гръцкото правителство одобри многослойната израелска система „Щит на Ахил“: Spyder на Rafael, Barak MX на IAI и „Прашка на Давид“, обединени с обща мрежа за управление. Министърът на отбраната Никос Дендиас оцени стойността на около 3,1 млрд. долара, заяви, че поне 25% от системата ще се произвежда в Гърция, и обеща пълна оперативна готовност за 35 месеца. Пакетът включва и дронове Heron, военно-транспортни самолети C-390 и малки подводници VICTA. Гръцките пилоти вече се обучават в центъра в Каламата, изграден и управляван от Elbit Systems по силата на 22-годишен договор на стойност 1,65 млрд. долара.

На 7 август в Мека турският президент Реджеп Тайип Ердоган, саудитският принц Мохамед бин Салман и пакистанският премиер Шехбаз Шариф подписаха тристранно споразумение за отбрана. Анкара уточни, че то остава отворено за нови участници и не заменя вече налични съюзи. Общата численост на действащите военнослужещи на трите държави е близо 1,4 млн. За Атина и Йерусалим стратегическото значение е ясно: Турция, която разполага с втората по численост армия в НАТО, си осигури формализирана стратегическа опора извън Алианса – заедно с ядрена сила и с най-големия износител на петрол.

Кипър оформя третата опорна точка на същата конструкция. Президентът Никос Христодулидис свърза тристранния формат с коридора Индия–Близък изток–Европа още на срещата в Йерусалим през декември 2025 г. Предвиденият търговски маршрут заобикаля Турция, вместо да преминава през нея. Именно поради това военното и икономическото сближаване в Източното Средиземноморие се развиват паралелно.

Остава спорно дали действително се е подготвяло турско разполагане в Абу ад-Духур. Израел представи твърдението като установен факт, Анкара го отрече изцяло, а Вашингтон описа израелската преценка като усещане, без да се произнесе дали то е основателно. Документиран е обаче моделът на действие: от март 2025 г. насам израелската авиация поразява сирийски бази, преди чуждестранен контингент да установи трайно присъствие в тях, като всеки път пистата е сред основните цели.

Дамаск има и собствена причина да допуска турски инженери до летищата си – той не разполага с нужните ресурси, за да ги възстанови сам, а меморандумът от миналата година реално не предвижда разполагане на гарнизони. Така се създава самоподдържащ се цикъл: възстановената писта прави чуждестранното разполагане технически възможно, а Израел нанася удар именно на този етап.

Докато инженерните работи продължават и липсва подписан документ, определящ ясно какво присъствие може да допусне Дамаск, нови удари срещу сирийски летища остават вероятни.

ЦАХАЛ изтегли находки по случая на Йехуда Кац, изчезнал при Султан Якуб

🇮🇱🪖 Израел върна останките на старши сержант Йехуда Йекутиел Кац – последния неоткрит военнослужещ от битката при Султан Якуб през 1982 г. Израелските сили за отбрана (IDF) съобщиха вечерта на 18 август, че самоличността му е потвърдена след проверка в Центъра за идентификация на загинали към военното равинство, извършена съвместно с Медицинския корпус и израелската полиция. Операцията е ръководена от военното разузнаване АМАН със съдействието на Мосад.

Армията не разкри къде са намерени останките. Haaretz съобщи, че операцията е проведена в Сирия, докато The Jerusalem Post посочи Ливан. Нито една от двете версии за мястото не е официално потвърдена.

В първите часове след появата на новината местни медии публикуваха непълни и привидно противоречиви сведения. Част от изданията съобщиха за лични вещи, предадени на семейството за разпознаване, а други – за човешки останки. По-късното съобщение на IDF показа, че операцията е довела и двата вида находки: лични предмети и костни останки, чиято идентификация вече е приключила.

С това е разрешен последният от трите случая, останали неизяснени десетилетия след битката при Султан Якуб – един от най-тежките оперативни и разузнавателни провали на Израел през Първата ливанска война.

Йехуда Йекутиел Кац е роден на 18 юли 1959 г. в Рамат Ган. Родителите му Йосеф и Сара са оцелели от Холокоста. Той учи в религиозното училище „Керем бе-Явне“ и постъпва в бронетанковите войски по програмата „хесдер“, която съчетава обучение в йешива с военна служба.

Когато е изпратен при Султан Якуб, Кац е 22-годишен мерач в танк под командването на лейтенант Зоар Лифшиц. Остават му само десет дни до освобождаването от служба. Шкафчето му в „Керем бе-Явне“ продължава да носи неговото име и не е използвано от друг човек след изчезването му.

Битката се води през нощта на 10 срещу 11 юни 1982 г. – на ден 6 от операция „Мир за Галилея“, прераснала в Първата ливанска война, и само часове преди влизането в сила на примирие между Израел и Сирия. Израелската офанзива започва срещу позициите на Организацията за освобождение на Палестина в Ливан, но постепенно довежда и до преки сблъсъци със сирийската армия, разположена в страната.

Израелските сили получават задача да овладеят стратегическо кръстовище южно от ливанското село Султан Якуб в долината Бекаа. През нощта резервен танков батальон навлиза в района, без да разполага с точна картина за присъствието и разположението на намиращите се наблизо сирийски сили.

Сирийската армия открива тежък огън по израелската колона, попаднала на по-нисък и неблагоприятен терен. Свидетелства на участници и последващи израелски разследвания описват боя като хаотичен и белязан от недостатъчна координация. При приятелски огън са поразени и два израелски танка.

След около осем часа батальонът успява да се изтегли под прикритието на масиран артилерийски огън. На бойното поле остават осем израелски танка, попаднали в сирийски ръце. Загиват най-малко 20 израелски военнослужещи, над 30 са ранени, а шестима са обявени за безследно изчезнали.

Съдбата на трима от шестимата се изяснява сравнително бързо. Зоар Лифшиц, командирът на танка на Кац, загива в боя, погребан е в Сирия, а тялото му е върнато след войната. Арик Либерман попада в сирийски плен и е освободен две години по-късно. Хези Шай е пленен от Народния фронт за освобождение на Палестина – Генерално командване, просирийската групировка на Ахмед Джибрил, и е освободен през 1985 г. при мащабната размяна на затворници, известна като сделката „Джибрил“.

Другите трима – Йехуда Кац, Захария Баумел и Цви Фелдман – остават в неизвестност в продължение на десетилетия. Израелското разузнаване смята, че някои сведения за тях са преминавали през палестински структури, действащи в Сирия, включително мрежи, свързани с ООП, Ясер Арафат и неговия заместник по военните въпроси Абу Джихад. Според оценката на АМАН някои от тези структури умишлено са укривали следи и са подавали заблуждаваща информация.

Първата публично известна материална следа се появява след споразуменията от Осло, когато Арафат предава на Израел половината от идентификационната плочка на Баумел. През 2010 г. The Jewish Chronicle съобщава, че доклад на тогавашния британски посланик в Дамаск Ивор Лукас може да съдържа сведения за пленяването на израелските военнослужещи от сирийски части. Документът обаче не е публикуван и съдържанието му не може да бъде независимо проверено.

През 2016 г. Русия връща на Израел танк, пленен от сирийската армия при Султан Якуб и впоследствие изложен в руски военен музей. Първоначално машината е представена като възможна последна материална следа от изчезналите. Последвалата експертиза обаче установява, че това не е танкът на Кац, Баумел и Фелдман.

Семействата им междувременно отказват да приемат смъртта им без останки или друго категорично доказателство. През 2004 г. те се противопоставят на предложение тримата да бъдат прекласифицирани като загинали с неизвестно място на погребение. Родителите на Кац не доживяват окончателния отговор: майка му умира през 2011 г., а баща му – през 2014 г.

Първият решаващ пробив идва през 2019 г., когато останките на Захария Баумел са върнати с помощта на Русия. Москва тогава разполага със значително военно и политическо влияние върху режима на Башар Асад и контролира достъпа до част от районите, в които се предполага, че са били погребани изчезналите.

Следващата промяна настъпва с падането на режима на Асад през декември 2024 г. Разпадането на стария сирийски апарат за сигурност създава нови възможности за работа с местни източници, издирване на документи и достъп до места, които дотогава са били практически недостижими за израелските служби.

През май 2025 г. Израел връща тялото на Цви Фелдман от гробище дълбоко във вътрешността на Сирия, на десетки километри от израелската граница. Според израелски медии операцията е била извършена от неизраелски агенти на Мосад, които са действали под прикритие в страната в продължение на години. Пробивът настъпва през петте месеца след падането на Асад, когато е създадена възможност за достигане до гроба и извличане на останките.

Петнадесет месеца по-късно е разрешен и случаят на Кац. IDF посочват, че непосредствената операция е стъпила върху точни сведения, получени през последните месеци, но подчертават, че резултатът е плод на разузнавателни и оперативни усилия, продължили повече от четири десетилетия. В усилията по издирване през различните периоди са участвали службата за военно разузнаване (АМАН), външното разузнаване (Мосад), вътрешна сигурност (Шин Бет) и специализирани звена на армията.

Трите случая отразяват различни форми на оперативен достъп, а не просто три независими съвпадения. Баумел е върнат през 2019 г. чрез посредничеството на държава, която тогава има решаващо влияние в Сирия. Фелдман е намерен през 2025 г. от агентурна мрежа, възползвала се от разпадането на режима. При Кац операцията е ръководена от АМАН въз основа на наскоро получена информация, но нейното място и конкретният начин на провеждане остават засекретени.

Последователността подкрепя предположението, че променената политическа и оперативна среда в Сирия е имала важна роля за пробива. Публичните данни обаче не позволяват тя да бъде определена като единствена причина. Възможно е резултатът да е постигнат чрез съчетание от дългогодишна агентурна работа, нови местни източници и косвено съдействие от структури, появили се след падането на Асад.

През 2025 г. Reuters съобщи, че новото сирийско ръководство е одобрило предаването на архива на израелския разузнавач Ели Коен и че връщането на останки на израелски военнослужещи е било обсъждано в непреки контакти между двете страни. Това не доказва участие на властите в Дамаск в операцията за Кац, но показва, че наред с тайния оперативен достъп трябва да се отчита и възможността за негласни политически договорености.

Връщането на Кац окончателно затваря досието на изчезналите при Султан Якуб. Захария Баумел беше върнат през 2019 г., Цви Фелдман – през 2025 г., а Йехуда Кац – през 2026 г. След идентифицирането му в официалния списък на безследно изчезналите израелски военнослужещи остават навигаторът Рон Арад, пленен в Ливан през 1986 г., и артилеристът Гай Хевер, изчезнал от базата си на Голанските възвишения през 1997 г.

Ави Рет, който е служил заедно с Кац, описва момента като смесица от облекчение и скръб – облекчение, че неговият съслужилец най-сетне ще има гроб, и скръб, че родителите му не са доживели завръщането. „Докато нямаше тяло и доказателства, вярвах, че ще стане чудо“, казва той. Чудото, на което близките са се надявали, не се случва. Но след 44 години неизвестност Йехуда Кац най-сетне се завръща у дома.

Протест в Алепо след смъртта на задържан в полицейски участък в Латакия.

🇸🇾⚖️🕯️ Жители на Алепо излязоха на 17 август на централния площад „Саадала ал-Джабири“ с искане да бъдат разкрити обстоятелствата около смъртта на 29-годишният Мохамад Гамира и виновните да понесат отговорност. Мъжът почина ден по-рано в университетска болница „Тишрин“ в град Латакия, след като беше задържан в полицейския участък в градчето Ал-Хафа. Протестът, отразен от агенция ANHA, близка до бившата кюрдска администрация в североизточна Сирия, беше насочен и като цяло към нарушенията в местата за задържане и затворите на преходната власт на Ахмед Ал-Шараа.

Гамира е бил извикан в участъка във връзка с жалба за кражба на пари и е останал там около 3 денонощия. Той е страдал от хемофилия – заболяване, при което кръвта не се съсирва нормално и всяка травма носи риск от продължителен кръвоизлив. Семейството му е предупредило началника на участъка за диагнозата и поискало спрямо него да не се упражнява насилие, разказа пред държавната агенция SANA неговия чичо д-р Исам Гамира, директор на общата болница в Ал-Хафа. Въпреки предупреждението неговият племенник е бил бит. Състоянието му се влошава заради мозъчен кръвоизлив и неврологични симптоми, последвани от кома, бъбречна недостатъчност, спадане на кръвното налягане и недостиг на кислород. Гамира е пуснат и откаран към болницата в Латакия, където е починал в неделя. На следващия ден е погребан в родния си град.

Представител на преходното правителство посочи публично причина за смъртта. Раед ал-Салех, министър на извънредните ситуации и управлението на бедствията, заяви в X, че Гамира е починал от усложнения при мозъчен и стомашно-чревен кръвоизлив – „последица от побой, който е получил, след като беше задържан в полицейския участък в Ал-Хафа“. Ал-Салех оглавяваше „Белите каски“ – сирийската гражданска защита, а Гамира е бил доброволец в организацията и служител в ръководеното от него ведомство. Роден е през 1997 г. в град Дума, източно предградие на столицата Дамаск, където е израснал. По-късно участва в спасителни операции по изваждането на стотици хора изпод развалините след бомбардировките на предишния режим и неговите съюзници. Оставя две деца сирачета.

Институционалната реакция започна още преди смъртта му и се разшири за по-малко от денонощие след нея. На 14 август Командването за вътрешна сигурност на провинция Латакия обяви, че извършва проверка на обстоятелствата около ареста и дали приложените спрямо него процедури са отговаряли на законовите правила предвид здравословното му състояние. На 16 август то съобщи, че 7 души, намирали се в ареста по време на престоя му, са задържани. Сред тях е началникът на полицейския участък.

На същия ден министърът на вътрешните работи Анас Хатаб издаде административна заповед №471, която разпорежда създаване на комисия, оглавявана от генерал-майор Ахмад Латуф. В нея влизат съветникът на министъра по правните въпроси и правата на човека бригаден генерал Самер Махмуд ал-Хусейн, директора на дирекция „Дисциплинарни дела и преследвания“ бригаден генерал Муаз Халед ал-Джамал и директора на криминална полиция бригаден генерал Хусейн Алауи ал-Хамади. Комисията разполага със 72 часа срок от издаването на заповедта, за да представи своите заключения.

Тя започна работа в Латакия в понеделник, след което посети Ал-Хафа, за да изслуша семейството и местни жители. Говорителят на министерството Нур ал-Дин ал-Баба съобщи, че ще бъде сформирана и независима група по съдебна медицина, която предстои да извърши аутопсия на тялото. По думите му проверката няма да се ограничи до конкретния случай, а ще обхване работата на полицейските управления в цялата страна. Пред журналисти той призна, че в някои от тях има „пропуски и недостатъци“, макар според него други да се справят отлично. Хатаб поднесе съболезнования на близките и заяви, че всяко нарушение и провинение от служители на ведомството ще се преследва с цялата строгост на закона, независимо от длъжността им.

Оценката за по-широкия мащаб на проблема зависи от методиката на броене. Сирийската обсерватория за правата на човека (SOHR) публикува доклад на 15 август, според който в местата за задържане и затворите на преходното правителство са починали най-малко 75 души след падането на режима на Башар ал-Асад на 8 декември 2024 г. Разпределени по години както следва: 61 през 2025 г. и 14 през 2026 г. Случаите от тази година са регистрирани в провинциите Алепо, Хомс, Дейр ез-Зор, Ракка, Риф Димашк, Сувейда и Дараа.

ANHA твърди за 76 души, починали при изтезания, включително 15 случая през 2026 г. Двете статистики се разминават с 1 случай, но и по начина, по който квалифицират смъртните случаи: Обсерваторията докладва починали в ареста, докато кюрдската агенция говори за хора, загинали вследствие на изтезания.

Два независими прегледа, публикувани тази година, описват широко разпространена практика, не отделни случаи. Международната анкетна комисия на ООН за Сирия обяви през март, че е документирала изтезания и малтретиране в рамките на 18 официални и 12 импровизирани места за лишаване от свобода в периода от януари до октомври 2025 г. Описаните методи включват побоища с приклади, тояги, тръби, пръти и кабели, електрошок, инсценирани екзекуции и сексуално насилие.

На 13 август правозащитната организация „Сирийци за истина и справедливост“ публикува свое разширено разследване, което се основава на 19 свидетелства и 14 случая от юни 2025 до юни 2026 г. В него се твърди, че тежките побои, електрошокове, унижения, лишаване от най-необходимото и смъртта в арестите остават обичайна практика в няколко силови структури. Изпълнителният директор Басам ал-Ахмад формулира това разграничението пред Associated Press: „Донякъде е широко разпространено, но не е структурно.“ Групата не е открила доказателства, че заповедите идват от висшето командване, но подчертава, че властта, която задържа хора, носи отговорност да прекрати тези практики.

Оттук произтича и въпросът, който SOHR постави ден преди смъртта на Гамира. В доклада си тя отбелязва все по-силното усещане сред сирийците, че официалното и медийното внимание към смъртните случаи в ареста е неравномерно: някои случаи разпалват обществен натиск и получават широка гласност, но други остават невидими. Избирателното правосъдие, добавя организацията, не може да бъде основа на държава, управлявана от закона.

Случаят на Гамира попада във видимата част на разграничението. Жертвата е бивш доброволец на „Белите каски“ и служител на министерство, чийто ръководител също произлиза от организацията. Снимките му от интензивното отделение обиколиха социалните мрежи още преди държавата да се произнесе.

Реакцията на властите е бърза и публична по начин, който би бил немислим при Асад. Тогава държавата на практика не търсеше отговорност от служители, заподозрени в изтезания над затворници, въпреки масовия характер на подобни престъпления. Но същата бързина сега се превръща в критерий, по който ще се оцени следващият случай – онзи без снимки и без министър, готов публично да назове побоя.

Случаят не е първият. The National посочва побоя над съдия в полицейски участък в Алепо от март 2025 г. и смъртта под стража в Дамаск на бежанец 4 месеца след неговото завръщане от Германия, като най-широко отразените случаи досега.

Първите резултати от проверката се очаква да излезат съвсем скоро. Комисията на Латуф трябва да покаже своите заключения около 19 август, групата по съдебна медицина тепърва ще се произнесе за състоянието на тялото, а за вторник са обявени протести в цялата страна.

Три показателя ще покажат дали случаят ще създаде прецедент, или ще остане само пример за обществена реакция: дали заключенията ще се обявят публично, вместо само да бъдат предоставени в министерството; дали обвиненията ще достигнат до шефа на участъка, а не само до подчинените, извършили побоя; и дали обещаният преглед на полицейските управления ще доведе до публично обявени мерки и извън Латакия.

Смъртна присъда за Атеф Наджиб, единственият подсъдим в залата в Дамаск

🇸🇾⚖️⛓️ Атеф Наджиб, бившият началник на клона на политическата сигурност в Дараа, беше осъден на смърт от Четвъртия наказателен съд в Дамаск. Той е единственият от деветима подсъдими по делото, който чу присъдата си в съдебна зала. На смърт задочно бяха осъдени и Башар Асад, брат му Махер и още шестима бивши служители от високите етажи на режима. Съдията Фахр ад-Дин ал-Ариян обяви решението във вторник, 11 август, в Двореца на правосъдието в Дамаск. Наджиб го изслуша изправен в затворническа униформа зад решетките на килията за подсъдимия, докато пред сградата чакаше тълпа.

Обвиненията срещу Наджиб са най-многобройните по делото и според Al Jazeera включват поне 10 състава: умишлено убийство на повече от един човек, умишлено убийство на деца под 15 години, изтезание с изход смърт, произволно задържане и престъпления против човечеството. Наред със смъртната присъда съдът е постановил по отделните обвинения доживотен затвор за подбуждане към гражданска война, пет години затвор за присвояване на публични средства и шест години затвор с глоба за пране на пари. Ал-Ариян описа Асад като най-висшия във веригата на вземане на решения, използвал държавните институции за извършването на тези престъпления. Съдията обяви решението за окончателно и неподлежащо на обжалване и разпореди заповедите за арест да бъдат разпространени международно.

Производството, заведено като дело №1 за годината, започна на 26 април и приключи с осмото заседание. Пред съда се явиха 75 ищци, сред тях бивши задържани и роднини на убити, а обвинението показа в залата видеозаписи с изтезания. Наджиб отхвърли обвиненията. Той настоява, че не е задържал никого, както и че не е давал заповед за стрелба по демонстранти и самият той се е противопоставял на силовото потушаване на протестите. Отговорността прехвърли върху останалите служби в провинцията. На част от заседанията присъстваха представители на международни правни и правозащитни групи, а отделни етапи от производството останаха закрити до приключването на публичното представяне на доказателствата. Това е първата осъдителна присъда срещу Асад, произнесена от сирийски съд, и първото дело на преходните власти, стигнало до присъда срещу хора от най-тесния кръг на фамилията.

Материалите по обвинението обхващат февруари и март 2011 г. в Дараа. Подчинените на Наджиб задържаха група ученици от града, между 15 и 20 според различните описания, които бяха изписали по стените искане за падане на режима и подигравателен надпис по адрес на самия Асад. Когато местните първенци и бащите на децата поискаха освобождаването им, Наджиб отказа с обиди към целия Хауран. Според разказа, който впоследствие обиколи цяла Сирия, той им казал да забравят децата си и да направят други, а ако не могат – да изпратят жените си при него. Дараа излезе на улицата през март, а стрелбата по протестните шествия допринесе за това протестите да се разпространят в останалите провинции. През април 2011 г. режимът отстрани самия Наджиб от поста. Последвалите въоръжени сблъсъци прераснаха в кървава гражданска война, продължила почти 14 години, отнела живота на стотици хиляди сирийци и принудила милиони да напуснат домовете си. ООН документира системни изтезания и отвличания и безследно изчезнали в над сто места за задържане в страната.

След свалянето на Асад на 8 декември 2024 г. Наджиб напусна страната, но по-късно се върна обратно. На 31 януари 2025 г. Общата сигурност го задържа в селските райони на крайбрежната провинция Латакия по време на акция срещу спящи клетки на бившия режима. По думите на директора на службата в провинцията Мустафа Кнайфати арестът е извършен след специална операция съвместно с военни части. Наджиб беше най-висшият представител на апарата на Асад, попаднал дотогава в ръцете на новите власти, а делото му се превърна в първото публично производство на новата съдебна власт срещу фигура от подобен ранг.

Осемте подсъдими, осъдени задочно, обхващат командната верига над Дараа през 2011 г.: Башар и Махер Асад, бившият министър на отбраната Фахд Джасем ал-Фрейдж, Мохамед Айман Аюш, бившият началник на военното разузнаване в Дараа Луай ал-Али, началникът на клона на разузнаването на ВВС в провинцията Куссай Махюб, началникът на военната сигурност Уафик Насер и началникът на отдела за специални задачи към Министерство на вътрешните работи Талал ал-Усейми. За всички тях обвинението включва убийство с предумисъл и подбуждане към изтезание със смъртен изход.

Башар и Махер Асад живеят в изгнание в Москва, която ги приюти през декември 2024 г. Ахмед ал-Шараа поиска екстрадицията на сваления президент при посещенията си в Москва, първото от които беше през октомври 2025 г., но получи отказ. Според описанието, дадено от сирийски дипломат, искането е поставяно ясно и многократно, а руската страна е отговаряла с разбиране към идеята за преходно правосъдие, без да отстъпи по същество. На 29 януари 2026 г. руският външен министър Сергей Лавров сподели пред турските медии, че въпросът за изправянето на Асад пред съд е уреден отдавна, че убежището му е предоставено по чисто хуманитарни съображения, тъй като животът му е застрашен, и че Дамаск вече не поставя въпроса за преследването му.

Присъдата от днес влиза в директно противоречие поне с последната част от това твърдение: сирийската съдебна система продължава да преследва на Асад. Реалната картина обаче не може да понесе промяната. Асад остава под руска защита, а международното разпространение на заповедта за арест може да създаде основание за задържането му в държави, които решат да я признаят или изпълнят, ако той се появи на тяхна територия. Русия очевидно не планира да бъде сред тях.

Тежестта на произнасянето зависи и от правната рамка, в която то е направено. Убийството, изтезанието и останалите системни посегателства се преследват по силата на Наказателния кодекс от 1949 г., който няма самостоятелен криминален състав „престъпления против човечеството“. Съдът достига до квалификацията чрез описанието и съвкупността на деянията, а не чрез вътрешноправна норма, която изрично я дефинира. Това ще има значение при всяко бъдещо признаване или оценяване на решението извън Сирия.

Сирийската мрежа за правата на човека (SNHR), която наблюдава заседанията и публикува доклади за тях, посочи нерешени въпроси около презумпцията за невиновност, правата на защитата, съденето в отсъствие и мерките за защита на свидетелите. Осем от деветте присъди са постановени срещу хора, които никога не са влизали в съдебната зала, и са обявени за неподлежащи на обжалване.

Следващото произнасяне по същата линия е насрочено за 18 август по делото срещу Уасим Асад, братовчед на сваления президент, обвинен в предумишлено убийство, търговия с наркотици и посегателство срещу сигурността на страната и гражданския мир. На 22 юли прокуратурата поиска смъртна присъда и за него, след което производството беше оставено за съвещание. Към момента решение по делото няма.