Иран ще атакува базата в Диего Гарсия при евентуален американски удар

Четири стратегически бомбардировача B-2 Spirit в базата за военноморска поддръжка на остров Диего Гарсия, след като изображението от миналата седмица показа три самолети.
📸 Снимка: Planet Labs PBC

🇬🇧⚔️🇮🇷 Иран заплаши, че ще атакува британските сили, разположени на островите Чагос, ако Съединените щати решат да атакуват Иран. От своя страна американският президент Доналд Тръмп заплаши Техеран с военни действия, в случай че не се съгласи да преговаря за ядрената си програма.

Висш представител на иранските военни заяви, че Техеран ще атакува съвместната британско-американска база на остров Диего Гарсия в отговор на всяка американска атака, а при подобен сценарий няма да прави разлика между британските и американските сили.

Иранските държавни медии потвърдиха намерението на режима да използва балистични ракети и дронове Шахед-136Б с обхват до 4000 км за атака срещу Диего Гарсия, позовавайки се на ролята на острова в приемането на стратегически бомбардировачи от глобалното ударно командване на ВВС на САЩ, сред които B-2 Spirit, които са способни да поразят подземните съоръжения на иранската ядрена програма. Сателитни снимки от последните дни показаха пристигането на поне четири такива бомбардировача на острова.

Говорител на британското правителство осъди заплахите на Иран, подчертавайки значението на Диего Гарсия за регионалната сигурност. Режимът в Техеран посочи и други американски бази в Азия и Близкия изток, като например тази в Бахрейн, като потенциални цели за своите удари.

Част от британската индоокеанска територия, Диего Гарсия е домакин на съвместна британско-американска военна база от 70-те години на миналия век. В текущите си преговори с Мавриций Обединеното кралство възнамерява да наеме обратно обекта срещу сумата от 90 милиона паунда годишно. На острова са разположени близо 4000 американски и британски военнослужещи, като в същото време малък британски контингент се грижи за сигурността и митническия контрол.

Доналд Тръмп възобнови стратегията си за „максимален натиск“ срещу Техеран, стремейки се да сложи край на неговите ядрени амбиции с ограничаване на износа на петрол и изрази готовност за мирни преговори, но предупреди, че евентуален отказ от негова страна ще доведе до „много лоши последствия“. Върховният лидер на Ислямската република аятолах Али Хаменей забрани преките преговори, но страната остава отворена за индиректен диалог чрез посредници като Оман.

Ирански студенти скандират „Смърт за Палестина“ в отговор на своя директор.

🇮🇷 Видео без дата, разпространено в иранските социални медии, показва как ирански ученици се противопоставят на възгласи от директора на училището да скандират „Смърт на Израел“ и „Смърт на Америка“, отговаряйки му със скандирания „Смърт за Палестина“.

Същите скандирания можеха да бъдат чути на големите протести срещу режима през последните години, които също призоваха за смърт на върховния лидер аятолах Али Хаменей и президента Хасан Рухани. Но защо иранците биха се вълнували от Палестина с такава страст, че да желаят смъртта ѝ?

Причината е това, че смъртта на Израел е една от основополагащите идеи на Ислямска република Иран. С възгласите “Смърт на Палестина” иранският народ подкопава режим, чиято причина за съществуване е антагонизъм.

През 1962 г. иранският критик Джалал Ал-е-Ахмад публикува книга, озаглавена „Gharbzadegi“, персийски унизителен израз, който се превежда като „Оксидентоза“ или чума, идваща от запада. Това описание на западната цивилизация вдъхновява аятолах Рухола Хомейни, който ръководи иранската революция през 1979 г. В своята основополагаща книга „Ислямското правителство“, публикувана през 1970 г. той пише:

„Трябва да протестираме и да накараме хората да осъзнаят, че евреите и техните чуждестранни поддръжници се противопоставят на самите основи на исляма и искат да установят еврейско господство в целия свят.

От първия си миг Ислямската република е обзета от мания по това, което тя не е, която засенчва всяка положителна формулировка на това, което е. Хомейни и останалите аятоласи се опитаха да изкоренят националната идентичност на Иран, изтривайки неговото минало преди революцията от 1979 г.

Те избягваха персийските имена в полза на ислямските и се опитаха да забранят персийски празници Навруз и Чахаршанбе Суори. Хомейни изтъкна епоса „Шахнаме“, написан през XI век и запазил персийския език, история и митология след арабското завоевание, като олицетворение на това, което революцията искаше да унищожи.

Последователите на Хомейни скандираха „Смърт на Америка“, докато нахлуваха в американското посолство и държаха десетки дипломати за заложници в продължение на 444 дни – от 4 ноември 1979 до 20 януари 1981 г. Лозунгът остава неразделна част от петъчните молитви и е разлепен из цялата страна.

Една година след като Хомейни пое властта, страната беше нападната от Ирак на Саддам Хюсеин. Иранският режим видя ирано-иракската война като отлична възможност да утвърди революцията, обединявайки иранците срещу общ враг. Пропагандата на режима в Техеран представи конфликта като изпитание за националния характер чрез славен джихад.

Въпреки това през цялото време режимът продължи да клевети Израел. През 1985 г. египетски войник с картечница нападна група израелски туристи в Рас Бурка, убивайки трима възрастни и четири деца. Иран издаде марка в чест на убиеца и кръсти улица в Техеран на негово име.

И все пак аятоласите си сътрудничеха тахно с еврейската държава, враг на иракския враг на Техеран. Съобщава се, че Иран е купувал въоръжение за милиарди долари от Израел по време на войната, а когато САЩ продават оръжие на Техеран в случай, останал известен като скандала Иран-Контра, Израел е действал като посредник. Въпреки че Хомейни лично е одобрил всички тези продажби, публично той твърди, че те са слухове, измислени от враговете на страната му.

След като войната с Ирак приключи през 1988 г., Израел стана основният bête noire на Иран. Отричането на Холокоста е държавна политика, подкрепена от конкурси за карикатури, които осмиват нацисткия геноцид. Израелските знамена са нарисувани на университетските подове, за да бъдат стъпквани.

Но мнозина забравят, че Иран и Израел имаха приятелски отношения преди 1979 г. По време на революцията иранската еврейска общност наброяваше около 100 000 души, докато към днешна дата е намаляла до по-малко от 9000.

Междувременно Иран вътрешно се разпада под тежестта на инфлация, безработица и корупция. Ядрената сделка от 2015 г. обещаваше икономическо подобрение, но най-вече обогати аятоласите. На фона на недостига на вода, причинен от лошото управление на режима, през 2018 г. генерал от Революционната гвардия обвини Израел в „кражба на облаци“ – манипулиране на преминаващи над Средиземно море облаци с единствената цел да обрече Иран на суша.

Но иранският народ не може да пие омраза. Той не се интересува от палестинците, както не се интересуват и аятоласите, които подлагат арабското население в Иран на постоянни репресии. Вместо да инвестира в иранците, Ислямската република от десетилетия наливаше пари във военни авантюри в Ивицата Газа, Сирия, Ирак, Йемен и Ливан. Всички те – неуспешни, както стана ясно през последните няколко месеца.

Военният бюджет на Иран е приблизително като тези за образование, здравеопазване и социални грижи в страната взети заедно, докато цените на ключови стоки постоянно нарастват, а месечните социални помощи на милиони иранци биват орязвани.

И така най-накрая стигаме до отговора на въпроса: защо иранският народ скандира „Смърт на Палестина“? Защото режимът, който твърди, че защитава Палестина, се превърна в негов враг.

Как една неловка визита на съветския външен министър при аятолах Хомейни доведе най-голямата оръжейна сделка в историята на Иран?

🇷🇺🇮🇷 Ако иранците си спомнят Михаил Горбачов с нещо друго освен с разпадането на Съветския съюз, това вероятно ще бъде писмото, изпратено му лично от аятолах Хомейни, в което той го предупреждава, че комунистическата идеология е довела източния блок до ръба на колапса, призовавайки го да последва модела на управление на Ислямската република.

Това остава в историята като единственото писмено послание на Хомейни до чужд държавен лидер. Противно на всички очаквания, особено имайки предвид самонадеяното му съдържание, то изиграва историческа роля за сближаването на двете страни.

Посланието на Хомейни е изпратено до Москва и предадено лично на Горбачов на 3 януари 1989 г. от иранска делегация, включваща министърът на външните работи Мохамад-Джавад Лариджани, високопоставеният духовник Абдола Джавади-Амоли и Марзие Хадидчи, член на екипа на Хомейни.

Две седмици по-рано, Хомейни споделя намеренията си да напише писмо лично до съветския лидер с членове на най-близкото си обкръжение, сред които е Акбар Хашеми Рафсанджани, който по това време заема позицията на председател на иранския парламент.

„Бяхме вечерни гости на г-н Ахмад [сина на Хомейни]“, пише Рафсанджани в дневника си. „Г-н Хаменей също беше там. Обсъдихме текущите дела на страната. Имам Хомейни също присъства на срещата. Той беше в много добро здраве. Той каза, че обмисля да напише писмо до г-н Горбачов.“

Когато обаче Хомейни сложи перото на хартията, Рафсанджани се опасяваше, че текстът му ще разтърси Горбачов по грешния начин. „Отидох на срещата на ръководителите на властта в кабинета на тогавашния президент Хаменей“, пише той в дневника си за 17 декември 1989 г. „Ахмад беше донесъл текста на писмото на Имам до Горбачов за консултации. Беше хубаво писмо, но можеше да обиди.“

На следващия ден Рафсанджани се събира и разговаря с Хомейни по темата, като му дава съвет да коригира тона с такъв, който не би могъл да се тълкува погрешно. Забележките му не са взети под внимание, тъй като във финалната версия на писмото си, Хомейни изобличава очевидния провал на комунистическия проект и предлага на Горбачов в замяна да приеме ислямския модел на държавно управление.

„Господин Горбачов! Марксизмът е материалистична идеология, а материализмът не може да изведе човечеството от кризата, причинена от липсата на вяра в духовността, основното страдание на човешкото общество както на Изтока, така и на Запада. Вашият проблем е липсата на истинска вяра в Бог“, гласи един от абзаците в писмото, изпратено до съветския лидер.

По-късни записи в дневника на Рафсанджани твърдят, че след като получават отговор от Горбачов високопоставени фигури на иранската власт организират специална среща само за да се запознаят внимателно със съдържанието му. Също толкова забележителен е и начинът, по който Хомейни получава официалния отговор, който е предаден на Техеран от съветския външен министър Едуард Шеварднадзе.

За разлика от своя приемник, аятолах Хомейни наистина се среща лично с външните министри на други страни. При срещата му с Шеварднадзе обаче се случва нещо странно. Докато съветският външен министър запознава Хомейни с писмения отговор на Горбачов, видимо раздразнен от него ирански лидер се изправя и заявява, че е искал единствено да даде съвет на Горбачов, след което напуска стаята.

Част от срещата е заснета на филм и съществува снимка на този момент, показваща изуменият съветски външен министър, оставен да стои с писмото в ръка, докато всички останали в стаята изглеждат озадачени.

Поканата

Рафсанджани, едновременно като председател на иранския парламент и влиятелна фигура сам по себе си, провежда среща със съветския външен министър, на която той изразява задоволството си от посланието на аятолах Хомейни, въпреки че срещата двамата завършва с думите „Не това имах предвид. Исках да отворя вратите към един различен свят за г-н Горбачов и се изправих нещастно“, изречени от иранския лидер.

„Но по-късно Шеварднадзе беше доволен от начина, по който новината за това беше излъчена. Той искрено подкрепяше разширяването на отношенията, напускането от американците на Персийския залив и разрешаването на въпроса за Афганистан. Съгласих се с него. Връчи ми покана от Горбачов да посетя Русия. Приех и отговорих, че външните министри на двете страни трябва да определят датата за посещението“, разказва Рафсанджани в своите записки.

По това време неговият брат, Мохамад Хашеми, е президент на радиоразпръскването на Ислямска република Иран (IRIB). От дневниците на Рафсанджани става ясно, че той е изпълнил заповедите на собствения си брат да придаде положителен ефект на завършилата по изключително неудобен начин среща между Хомейни и Шеварднадзе.

Според Рафсанджани, съветският външен министър също е поискал лична среща с него: „Съгласих се. Разговаряхме в присъствието на преводача и министъра на външните работи д-р Велаяти. Той заяви, че ще обсъди сделката за въоръженията, след като се върне обратно в Москва.“

Отношението на аятолах Хомейни към специалния пратеник на Горбачов в Техеран е доста далеч от представата за дипломатично, но съветският лидер решава да го пренебрегне и поддържа близки отношения чрез Рафсанджани. Всичко това идва в момент, когато управляващата върхушка на Иран се намира в криза, тъй като здравето на върховният водач се влошава, а заместникът му Хосейн Али Монтазери, който е и негов очевиден наследник, е освободен от своя пост. Въпреки турбуленцията, през която минава иранската власт по това време, Рафсанджани продължава комуникацията си със съветския лидер Горбачов, изпълнявайки нещо, което обикновено би следвало да е отговорност на тогавашния президент Али Хаменей.

На 4 април 1989 г. Рафсанджани пише, че външният министър Велаяти се е върнал от посещението си в Москва, за което му докладва. „Горбачов и Шеварднадзе бяха много сърдечни и декларираха готовността си да си сътрудничат по военни, икономически и политически въпроси. Те отложиха окончателното решение до моето посещение в Съветския съюз. Те вярват, че юни ще е подходящо време за посещение.“

Посещението на Рафсанджани в Москва не се случва, докато Хомейни е още жив. Председателят на парламента финализира графика си за посещението си точно преди да се кандидатира за президент. Пред него нямаше пречки, що се отнася до Москва; подобно на иранската общественост, съветските власти бяха сигурни, че именно той ще бъде следващият президент на Ислямската република.

Само две седмици след смъртта на аятолах Хомейни, бъдещият президент се подготвя за важното си посещение в Москва, където ще подпише най-мащабната покупка на оръжия и военно оборудване, направена от Иран в периода след революцията от 1979 г. Договор, чийто размер е пазен в дълбока тайна дори от повечето официални лица в Техеран.

„Командирите на армията и Революционната гвардия, началниците на щабове и министерските служители дойдоха, за да обсъдят и оценят преговорите с руснаците за закупуване на въоръжение“, споделя той в записките си за срещата. „Махмуд Ваези донесе черновата за речта ми на масата за вечеря на банкета на Горбачов. Прегледах речта и направих корекции.“

Посещението в Москва

Ден по-късно докато Иран все още е в траур заради смъртта на аятолах Хомейни, Рафсанджани заминава за Москва. „С официално изпращане излетяхме за Москва в 11 сутринта. Друг самолет беше откарал спътниците ни преди нас. Нашата делегация, комбинация от правителство, парламент и военни служители, е много голяма поради големия брой теми в дневния ред... Консултирахме се и съвещавахме в самолета... Гледахме пейзажа от планини, ферми и вода, докато летяхме над съветска земя“, отбелязва той в мемоарите си.

Рафсанджани и неговият антураж кацат в специално летище за държавни гости, намиращо се южно от Москва: „Както беше планирано, Коляков, първият заместник на Горбачов, външният министър Шеварднадзе и група съветски служители ни посрещнаха на летището. Бяха проведени преглед и парадна церемония. Споделиха ми, че е като посрещане на държавен глава. Заминахме за Кремъл директно от летището.“

В Кремъл Михаил Горбачов лично приветства председателя на иранския парламент: „Първата среща беше топла и сърдечна. Фотографи и оператори правиха снимки и видео. В една от залите веднага започнаха преговори с участието на група мои спътници и съветски служители.“

„Преговорите бяха общи, приятелски и продуктивни. След това имахме среща на четири очи в присъствието на външни министри, нашия посланик и преводачи от двете страни. В тази частна среща преговорите бяха по политически, технологични, икономически и военни въпроси и също бяха откровени и любезни. Двете срещи продължиха общо два часа и двете страни бяха доволни”, спомня си Рафсанджани.

По време на това посещение Горбачов позволява на иранската делегация да посети мюсюлмански регион на Съветския съюз – Баку, столицата на съветски Азербайджан. Според Рафсанджани, това е първи подобен случай в историята, a в миналото съветските власти са отхвърлили подобно искане. Но не това е черешката на тортата в посещението на иранската делегация в Съветския съюз. На 21 юни 1989 г. двете страни сключват исторически договор в Кремъл.

Оръжейната сделка

Рафсанджани споделя в дневника си, че се е събудил в 4 сутринта, за да прочете новоизготвения договор за сътрудничество със Съветския съюз, който е трябвало да продължи до края на века. Имал е само няколко часа, за да го подпише.

„Закусих със семейството в нашата резиденция“, пише той. „Отидохме да посетим гроба на незнайния войн до стената на Кремъл. Там провеждаха военна церемония. Положихме венец. По-рано намекнаха, че искат да направим тази церемония предмавзолея на Ленин, но не можахме да се съгласим с това поради определени съображения.“

„Интересно и странно ми беше обяснението на г-н Диков за съветско-американското споразумение за унищожаване на ракети [сключеният две години по-рано договор за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег - бел.ред]. Отново отидохме в Кремъл. Имахме две последователни срещи с Горбачов. Първата беше публична за обединяване на резултатите от преговорите на комисиите. Беше продуктивна. Втората беше частна и беше за оценка на въпросните резултати в помощ на сътрудничеството в областта на въоръженията и отбраната“, разказва Рафсанджани.

„С радост ни заявиха, че тяхното политбюро се е съгласило да ни даде каквото поискаме: МиГ-29, ракети SAM 5, танкове Т-80, противокорабни ракети... Следобед малко си починахме, след което отново заминахме за Кремъл, за да присъстваме на вечерята на г-н Горбачов“, споделя бъдещият ирански президент, и допълва, че е помолен от руската страна да запази в тайна закупуването на военно оборудване от Съветския съюз, „защото изглежда, че са под натиск от Запада“.

„На масата за вечеря имахме приятелски разговор с Горбачов. И двамата изнесохме реч. Той прочете неговата от ръкопис, но аз направих без. Беше подготвен текст, но беше разпратен само руския превод, не и персийския. Пример за това колко непохватни са нашите дипломати“, допълва той.

Подписването на договора между Ислямска република Иран и Съветския съюз става факт доста по-набързо от планираното – на 22 юни 1989 г: „На специална церемония г-н Горбачов и аз подписахме две споразумения. След това подписахме още два с господата Иравани [министър на икономиката и финансите на Иран], Константин Катушев [съветски министър на външноикономическите връзки] и Николай Конарев [съветски министър на транспорта]. Споразумението за въоръжението трябваше да бъде подписано от г-н Набави [министър на тежката промишленост на Иран] и г-н Катушев, но не беше готово поради различията в мненията им. След като двамата с Горбачов настояхме, те отидоха, подготвиха го и го подписаха на летището.“

По-късно Хашеми Рафсанджани споделя, че за да не бъде разкрито тайното споразумение, то бива одобрено не от иранския парламент, а само от членове на т.нар. „Съвет за разпознаване на целесъобразността“, което представлява открито нарушение на иранската конституция.

В дневниците на Хашеми Рафсанджани не се споменава обема на закупеното от Съветския съюз въоръжение, но колкото и изтребители МиГ-29, танкове Т-80, подводници, противокорабни ракети и зенитно-ракетни комплекси да са закупени, тази сделка остава в историята като най-важното придобиване на военна технология от страна на Ислямска република Иран – не само дотогава, но навярно и до ден-днешен.

Принц Реза Пахлави: Режимът никога не е бил по-слаб и по-изолиран.

Принц Реза Пахлави, сниман във Вашингтон, окръг Колумбия. Иранският престолонаследник в изгнание се надява да помогне на сънародниците си да заменят екстремизма на шиитския режим на аятоласите със светско и демократично управление.
📸 Снимка: Samuel Corum/New York Post

🇮🇷 Принц Реза Пахлави, първороден син на последния монарх на Иран и последния очевиден престолонаследник на имперския трон, който през последните 45 години живее в изгнание в Съединените щати, заяви, че режимът никога не се е намирал в по-слаба позиция.

Али Хаменей доведе нашата любима нация до ръба на войната. Но този тиранин, този парий, е все по-изолиран.

В продължение на десетилетия той всяваше ужас и хаос в региона. Сега ще си понесе последствията. Но нека бъдем ясни: това е войната на Ислямската република, а не на народа на Иран.

Моите сънародници искат свобода и демокрация за себе си и мирно съжителство със своите съседи. Те смело се противопоставят на този престъпен режим. Но те се нуждаят от подкрепата на света.

Призовавам международната общност да застане до народа на Иран. Това е момент на възможност. Този режим никога не е бил по-слаб или по-разединен.

Моите сънародници се борят да спасят нацията си и да бъдат партньор за мир. Бъдете техен съюзник в битката им. Те заслужават максималната ви подкрепа, написа той в публикация на профила си в плаформата X.

Реза Пахлави е роден в Техеран като най-големият син на Мохамад Реза Пахлави, шахът на Иран и Фара Пахлави, шахиня на Иран. При раждането му шахът помилва 98 политически затворници, а правителството обявява 20% намаление на данъка върху доходите.

Учи в едноименното училище „Реза Пахлави“, частно училище, разположено в кралския дворец и ограничено до императорското семейство и придворни сътрудници. Обучен е за пилот, а първият му самостоятелен полет е на едва 11-годишна възраст, като получава официалния си лиценз една година по-късно.

Като кадет от Иранските имперски военновъздушни сили, той е изпратен в САЩ през август 1978 г., за да продължи пилотското си обучение. Той е един от 43-ма пилоти-кадети в едногодишната пилотна програма за обучение в бившата военновъздушна база Рийз, Тексас, включваща летене на Cessna T-37 Tweet и Northrop T-38 Talon. Напуска базата преждевременно през март 1979 г. в резултат на Ислямската революция, настъпила месец по-рано в родната му страна.

Пахлави започва да учи в колежа Уилямс през септември 1979 г., но напуска през 1980 г. След това се записва в Американския университет в Кайро като студент по политически науки, но не посещава редовно занятията. През 1981 г. отпада от програмата и продължава с частно обучение с ирански професори, с акцент върху персийската култура и история, ислямската философия и петрола в Иран.

Пахлави получава бакалавърска степен по политически науки задочно от Университета на Южна Калифорния през 1985 г. Владее английски и френски в допълнение към родния си персийски.

Шахът умира на 27 юли 1980 г, а няколко месеца по-късно по повод 20-годишнината си Реза Пахлави се обявявява за новия крал и законния престолонаследник на династията Пахлави. Веднага след това Джон Тратнър, говорител на Държавния департамент на САЩ, разграничава американското правителство от Реза Пахлави, заявявайки, че неговото няма никакви намерения да го подкрепи и уверявайки, че признава единствено правителството на Ислямската република.

През 1981 г. Пахлави остава в двореца Кубе и развива тесни връзки с промонархически групи, докато в същото време се сблъсква с отхвърляне от други опозиционни групи, сред които леви дисиденти. През март той прави изявление по случай персийската Нова година, в което призовава всички противници на иранското правителство да се обединят зад него и да поведат „национална съпротива“. Все пак той предпочита да запази мълчание, когато през месец юни същата година президентът Аболхасан Банисадр е свален от власт, а десетки длъжностни лица, сред които и главния съдия Мохамад Бехешти, са убити.

През август обявява, че е планирал тайно да свали иранското правителство, заявявайки: „Досега не исках да разкривам съществуването на съгласуваните планове, защото не желая да застраша живота на някои от нашите най-добри деца... много от нашите действия са ви били неизвестни, но искам да ви уверя, че необходимите стъпки се предприемат по най-добрия организиран начин за спасяването на Иран“.

През 1982 г. израелският бизнесмен и бивш сътрудник на израелското разузнаване Яков Нимроди разкрива в радио интервю за ВВС, че заедно с Адолф Швимер и Аднан Хашоги са били замесени с Пахлави и ген. Саид Развани в планирането на държавен преврат, който да го издигне на власт. Според Самуел Сегев планът е получил одобрението както на ЦРУ, така и на израелския кабинет, но е изоставен, когато Менахем Бегин подава оставка през 1983 г. и новото ръководство „смята, че Израел не трябва да бъде въвличан в ново приключение“.

На 1 май 1986 г. Пахлави разкрива, че наскоро е сформирал правителство в изгнание, за да установи отново конституционна монархия в Иран.

На своя уебсайт Пахлави посочва, че Иран трябва да стане демократична и светска държава, в която се зачитат правата на човека, а изборът между конституционна монархия и република за форма на управление трябва да бъде направен от народа на Иран.