BLF нападна Гуадар и граничния пункт Габд, затворен за внос от Иран

🇵🇰💥 Фронтът за освобождение на Белуджистан (BLF) нападна на 22 октомври обекти в пристанищния град Гуадар, крайна точка на Китайско-пакистанския икономически коридор, и в района на граничен пункт Габд на границата с Иран, като обяви началото на операция „Алмас“. На 23 октомври военната пресслужба ISPR потвърди нападенията на двете места и обяви, че силите за сигурност са убили 10 нападатели, сред тях една жена, че е загинал един цивилен и операциите са приключили без загуби за военните. BLF твърди обратното: бойците ѝ са държали 20 часа базата на армейската строителна организация FWO в Гуадар, а групировката назова поименно 7 свои загинали.

Така за един ден бунтовниците стигнаха и до града, чието дълбоководно пристанище е развито от Китай, и до пункта, през който минава над половината от вноса на пропан-бутан от Ислямска република Иран. При това Габд–Римдан вече беше затворен по решение на самия Исламабад: на 17 октомври Министерството на търговията на Пакистан спря търговията с Иран през Габд–Римдан и Тафтан, а от 21 октомври през него се изнасят само бързоразвалящи се стоки.

Първата официална версия от 22 октомври описва опит за нападение. Държавното Радио Пакистан цитира военни източници, според които нападателите са опитали да ударят празен лагер на строителна фирма, в отговор на което армията е убила трима, други трима били обкръжени на място, а при отделно нападение четирима се укривали в хотел край Гуадарската магистрала и също били обкръжени. Операцията е лично ръководена от командира на дивизията в Гуадар. Вътрешният министър Мохсин Накви поздрави военните и заяви, че цялата нация е единна срещу тероризма и подкрепя военните и полицията.

Равносметката на службата за медии и връзки с обществеността на въоръжените сили на Пакистан (ISPR), публикувана на 23 октомври, разшири картината. Според нея нападателите са опитали да действат около граничния пункт Габд и самия град, а „при последвалите престрелки“ са убити 10 бойци от техните редици. Загинал е един цивилен, поразени са няколко превозни средства, а „операциите приключиха без загуби за силите за сигурност“. ISPR описва групата като спонсорирана от Индия и я нарича „Фитна ал-Хиндустан“ – от 31 май 2025 г. това е официалното название, използвано за всички „терористични групи и организации“ в Белуджистан. Индия отхвърля обвиненията, че подкрепя белуджките сепаратисти. ISPR описа принудата на белуджка жена да участва в атаката не само като престъпление срещу държавата, но и срещу честта на белуджките жени.

И ISPR говори за осуетени замисли, но изявлението описва други мащаби. През първия ден официалните източници съобщаваха за 3 убити и 7 обкръжени край един празен лагер и един хотел. На следващия ден армията вече признава бойни действия в две отделни зони, 10 загинали нападатели и 1 убит цивилен, без да уточнява кога точно са приключили операциите.

BLF разказва съвсем различна история. В изявления, споделени от местното издание The Balochistan Post, което редовно публикува съобщенията на въоръжените групи, говорителят майор Гуахрам Балоч заяви, че самоубиец с кола бомба е пробил периметъра на главната база на FWO на кръстовището Zero Point, а след него вътре са влезли бойци от т.нар. оперативен батальон „Саддо“. Бойците са атакували офис на военното разузнаване (MI) и Междуведомственото разузнаване (ISI) в комплекса, при кото са убити десетки военни и разузнавачи, сред които висши офицери и бойци от специалните части SSG. Групировката твърди още, че е превзела полицейския участък в Мазани, ударила е военен конвой край Габд и е заела пост на кръстовище Gabd Cross. Изявлението нарича комплекса център на „колониалните проекти“ в Гуадар и Макран и отправя предупреждение: „Без волята и съгласието на белуджкия народ колониалните проекти в Белуджистан никога няма да бъдат в безопасност.“

На 23 октомври BLF обяви операцията за приключила и назова 7 загинали в своите редици, сред тях и жена на име Билкис Дидаг, чийто псевдоним Алмас съвпада с името на операцията. ISPR докладва за 10 загинали бунтовници на двете места, а BLF назовава 7 свои загинали от щурмовете срещу комплекса и обещава подробни данни по-късно. В изявлението на ISPR базата на FWO изобщо не се споменава. Нито една от версиите не е потвърдена независимо.

Първите сведения от града бяха за мощна експлозия и продължителна стрелба. Местни жители, цитирани от The Balochistan Post, разказаха, че детонацията се е чула чак в Сур и Пишукан. BLF разпространи видео, за което твърди, че показва взрива на колата бомба, а на 23 октомври публикува и 2 клипа, които според групировката са заснети вътре в комплекса. Мястото и времето на записите не са потвърдени независимо.

BLF е забранена в Пакистан и се ръководи от Аллах Назар Балоч. Групировката представи публично своя батальон „Саддо“ на 30 ноември 2025 г. с нападение срещу комплекс в Нокунди, окръг Чагай, където по нейните думи са живели чуждестранни инженери и служители на минните проекти Саиндак и Реко Дик. Окръг Гуадар не е нова мишена. На 18 октомври майор Уаджахат Уахид загина при взрив на самоделно взривно устройство край Пасни, съобщи ISPR. При координираните нападения на Белуджистанската освободителна армия (BLA) в края на януари 2026 г. въоръжени мъже атакуваха лагер на работници мигранти в Гуадар и убиха 11 души, по данни на Reuters. През март 2024 г. отряд на BLA нападна комплекса на пристанищната администрация и осем от бойците загинаха при опит да влязат в него. Пакистанският институт за изследване на конфликтите и сигурността (PICSS) отчете през септември 2026 г. 225 нападения на въоръжени формирования в цялата страна. Това е най-високият месечен брой от 12 години.

Нападението при Габд остава епизода, за който са известни най-малко подробности. ISPR потвърждава, че бунтовници са действали край пункта, без да уточнява как е завършило всичко. Близкият до правителството сайт Balochistan Pulse нарече нападнатия пункт Trade Gate 250 и цитира непотвърдени сведения за десетки подпалени камиони с пресни плодове. ISPR говори само за няколко повредени превозни средства, а Daily Pakistan пише за подпалени камиони край път при инцидента в Гуадар, без да споменава граничен пункт.

Пунктът е важен заради пропан-бутана. Пакистан внася от Иран около 7000 тона пропан-бутан дневно, по данни на Пакистанската асоциация за пропан-бутан, а над 4000 тона минават само през Габд–Римдан, каза пред Reuters Шамсул Хак, бивш председател на Търговската палата на Гуадар. „Този внос е спрян“, допълни той. За няколко дни цената на 12 кг бутилка е скочила от 4500 на 7000 рупии, съобщиха търговци. Властите в провинцията обясниха затварянето със сигурността и борбата с контрабандата, докато иранското външно министерство – с „технически проблеми“. На 23 октомври говорителят на пакистанското външно ведомство Саджад Хайдер Хан, попитан дали затварянето е под американски натиск, отговори, че Пакистан „спазва и ще продължи да спазва всички приложими санкционни режими“. За състоянието на конкретните пунктове той твърди, че няма „пряка информация“. Пунктът има и транзитна роля: от 25 април Пакистан позволява стоки от трети страни да се превозват за Иран по 6 маршрута, които завършват в Габд и Тафтан, докато иранските пристанища са под американска морска блокада.

Габд–Римдан и Тафтан бяха тема и при визитата на началника на армията фелдмаршал Асим Мунир в Техеран на 20 октомври. Това беше петата му визита след сключеното през април примирие между САЩ и Иран с посредничество от Пакистан. Пред председателя на иранския парламент Мохамад Багер Галибаф той определи проблемите като „временни и технически“ и заяви, че пунктовете са отворени „от днес“. Два дни по-късно Фадахосейн Малеки, ръководител на групата за приятелство Иран–Пакистан в парламента на Ислямската република, заяви пред агенция ИЛНА, че пунктовете са отворени „едностранно“: камионите от Пакистан влизат в Иран, а обратният поток остава блокиран. „Ако това положение продължи, Иран със сигурност ще затвори границата от своята страна“, предупреди той. Иран съобщи, че се водят консултации за подновяване на търговията.

Нападението при Габд не е непременно знак, че фронтът се простира от двете страни на границата. И ISPR, и BLF описват действия от пакистанската страна на граничния рубеж, а три дни преди него изследователят от Куета Имтиаз Балоч заяви пред Al Jazeera, че засега „няма ясни признаци за по-широка мобилизация на въоръжените групи от двете страни на границата“. Но дори и без иранското измерение 22 октомври показа, че BLF може да удари паралелно пристанищния град и пункта, през който минава по-голямата част от иранския пропан-бутан за Пакистан. Атаката при Габд дава конкретно основание за довода за сигурност, с който властите в Белуджистан обясниха затварянето. То обаче не изяснява дали пунктът е затворен заради бунта, или заради отношенията с Вашингтон и Техеран. В отговора си по този въпрос говорителят на МВнР в Исламабад се позова на санкционния режим. Отговорът ще дойде с първото решение за вноса на пропан-бутан през Габд–Римдан и мотивите към него. Дотогава недостигът и поскъпването може да се задълбочат, предупреждава председателят на асоциацията Ирфан Кокхар.

Украйна ще съди задочно трима за „Одеска народна република“ и 2 май

🇺🇦⚖️🇷🇺 Трима души, направили опит да обявят „Одеска народна република“ през пролетта на 2014 г. и организирали безредиците в града на 2 май същата година, ще бъдат съдени задочно от украинската прокуратура. В сблъсъците и пожара на този ден намериха смъртта си 48 души. Службата на главния прокурор (ОГП) внесе обвинителния акт в съда и съобщи това в официално съобщение на социалните мрежи от 12 октомври. Обвиняемите са водачът на проруското движение „Антимайдан“ на Куликово поле, лидер на проруска обществена организация и секретар на епархия на Украинската православна църква (УПЦ), която по това време влиза в състава на Московската патриаршия. Имена не бяха съобщени.

Обвинението е за държавна измяна и посегателство върху териториалната цялост и неприкосновеността на Украйна, извършени от група лица в предварителен сговор (чл. 111, ал. 1, и чл. 110, ал. 2, във връзка с чл. 28, ал. 2 от Наказателния кодекс на Украйна). Тримата от години насам се укриват в Руската федерация, както и в окупираните украински територии, поради което досъдебното производство беше проведено задочно. Разследването се води от Държавното бюро за разследвания (ДБР), посочват местните издания „Одеське життя“ и УСИ Online.

Според обвинението всичко започва в края на февруари 2014 г. – броени дни след бягството на президента Виктор Янукович от Киев. Тогава обвиняемите, в сговор с представители на руски политически структури, организират събитие в Одеса с призиви Русия да изпрати войски в Украйна, уж за да защити рускоезичното население. На 3 март довеждат проруски активисти пред сградата на областния съвет в града и заплашват да я превземат, с което опитват да принудят депутатите да обявят „Одеска народна република“. Депутатите отказват и опитът се проваля. Според следствието след това обвиняемите получават около 40 хил. долара от представители на Русия.

В Донецк подобен опит постигна успех месец по-късно: на 7 април 2014 г. активисти, завзели областната администрация, обявиха там „Донецка народна република“. В Одеса, според версията на прокуратурата, през март и април тримата създават лагер на групите „Православна дружина“ и „Одеска дружина“ пред Дома на профсъюзите – площад „Куликово поле“. Там те споделят идеите на „руския свят“, доктрината на Кремъл за общност на рускоезичните отвъд границите на Русия, зоват за сближаване с Москва и отричат легитимността на украинската власт. С времето членовете на двете групи минават към силови сблъсъци с привърженици на проевропейския „Евромайдан“.

Прокуратурата свързва трагичните събития от 2 май с действията на милицията. На 2 май проруските групи организират безредиците след уговорка с тогавашния началник на милицията за обществена безопасност в областта, че подчинените му няма да им пречат. Прокуратурата не посочва поименно това лице, но заявява отделно дело, в което той вече е осъден. През 2014 г. тази длъжност е заета от полковник Дмитро Фучеджи, заместник-началник на областното управление на МВР, когото Приморският районен съд в областния град осъжда задочно на 15 години лишаване от свобода на 18 април 2023 г. През 2024 г. прокурорът по делото обясни пред „Настоящее время“, че Фучеджи осигурява условията за безредиците, като не позволява на своите подчинени да задържат хора от „Антимайдан“. Отново по думите на прокурора на улица „Гръцка“ човек от „Антимайдан“ стреля от място зад гърба на полковника по привържениците на „Евромайдан“, при което убива двама души. Общо шестима души загиват в центъра на града от огнестрелни рани. На 6 май Фучеджи бяга през границата в Приднестровието, а оттам заминава за Русия и получава гражданство.

Вечерта привърженици на „Евромайдан“ разпръскват лагера на Куликово поле, а хората от самия лагер се барикадират в сградата на Дома на профсъюзите. От покрива активисти на „Антимайдан“ хвърлят бутилки със запалителна смес по тълпата, а хората долу им отвръщат със същото. Около 19:45 ч. в сградата избухва силен пожар. Маркучите и пожарогасителите в нея не работят. Загинали в пожара и при скок от прозорците на високите етажи са 42 души. Европейският съд по правата на човека (ECHR) осъди украинската държава заради загиналите на 2 май с решение по делото „Вячеславова и други срещу Украйна“ от 13 март 2025 г. Според съда властите не са направили нужното, за да предотврати насилието и да бъдат спасени хората от горящата сграда, а разследването е посочено като неефективно. Съдът отбеляза, че полицията е останала пасивна по време на сблъсъците, и посочи ясни признаци за сговор между нея и активисти на проруското движение „Антимайдан“. Пожарните екипи пристигат с 40 минути закъснение заради заповед на началника на областната служба за спешни ситуации Володимир Боделан, който по-късно се установява в незаконно анексирания Крим.

Мнозина от обвинените по делата за 2 май се намират извън обсега на украинското правосъдие. Бившият милиционер Сергий Долженков и руският гражданин Евгений Мефьодов, които в продължение на 5 години бяха в украински арест по обвинение в организиране на безредиците, излязоха под гаранция август 2019 г. и през декември същата година бяха предадени на Русия в размяна на затворници. В ареста обаче попадна бивш общински съветник в Одеса, ръководил южния окръг на Координационния съвет на организациите на руските сънародници (КРОРС), задържан от Държавното бюро за разследвания (ДБР) към края на октомври 2025 г. Според бюрото от края на февруари 2014 г. той получава указания от свой ръководител в Москва и се среща със служители на Службата за външно разузнаване (СВР), а съветът му организира митинга на Куликово поле, който се обръща към Путин с молба да изпрати войски.

Москва представя събитията от 2 май от диаметрално противоположна гледна точка. В обръщението от 21 февруари 2022 г. три дни преди пълномащабната инвазия, Путин изтъкна: „Невъзможно е да си спомняме без потрес страшната трагедия в Одеса, където участниците в мирна протестна акция бяха зверски убити, изгорени живи в Дома на профсъюзите. Престъпниците, извършили това злодеяние, не са наказани, никой дори не ги търси. Но ние ги знаем поименно и ще направим всичко, за да ги накажем, намерим и предадем на съд“. Украинските дела проследяват началото на събитията от същия ден на съвсем друго място: парите и поръчителите в Москва и началника на милицията, който дава съгласието си да не се намесва. По данни на украинските власти хората, които прокуратурата сочи като организатори, и полковникът, осъден за това, че ги е оставил да действат безнаказано, днес се намират в Русия или на територия под руска окупация.

Наративът на Кремъл има и своето българско разклонение. Под номер 40 в списъка с жертви, публикуван на няколко дни след трагичните събития в Одеса, е записан Иван Мильов – главен инженер-конструктор в Одеския авиационен завод, роден през 1980 г. Сестра му изпраща неговите лични документи на местното новинарско издание „Думская“ в опит да опровергае твърдението на изпълнителния комитет на автономна Гагаузия в Молдова, че нейният брат е гагауз с молдовско гражданство. Роден и израснал в Одеса, Мильов е описван като „одесчанин четвърто поколение“. На руски фамилията му се пише Милёв, а руските издания обикновено изпускат точките над „ё“ и така одеският инженер изведнъж се превръща в „Иван Милев“.

На другия ден след пожара българският министър на външните работи Кристиан Вигенин заяви, че в Одеса няма загинали или пострадали български граждани. На 2 ноември 2014 г. обаче в българската Уикипедия се появи статия за „бесарабския българин Иван Милев“, „изгорен жив“ на Куликово поле. Биографията му там е сглобена от данни за въпросния инженер и неговия съименник Иван Милев, председател на българското дружество „Кирил и Методий“ в Запорожка област, отличен през 2006 г. за „многогодишна“ дейност, когато Мильов е бил на 26 години. Статията остава в онлайн енциклопедията близо 7 години и половина, преди да бъде преместена сред мистификациите от редактор едва на 30 март 2022 г. след като посочи, че се цитира във форумите като доказателство. Седмица по-рано на 23 март 2022 г. „Блиц“ публикува статия, започнала с „Българинът инж. Иван Милев – жив изгорен в Одеса на 2 май 2014 деец на българската общност“. Снимката към него се оказва профилната снимка от Facebook на живия Николай Генчев.

Оттогава версията периодично изплува отново. През ноември 2025 г. Factcheck.bg я проследи в групи във Facebook със стотици хиляди членове и я определи като част от координирана кампания за отслабване на подкрепата за Украйна в България. На 25 февруари 2026 г. Нешка Робева написа в отговор на президента Илияна Йотова, че на „Майдана“ „бе жив изгорен и българин“. Според същата платформа публикацията достигна над 530 хил. потребители, а депутатът от „Възраждане“ Ангел Янчев я сподели.

Слабото място на делото е, че версията на следствието ще бъде проверена в отсъствието на подсъдимите. Участието на защитник е задължително, но никой от изброените обвиняеми не желае да се яви и да оспори доказателствата за 40-те хиляди долара от Москва и уговорката с милицията, а ECHR вече определи цялото разследване на събитията от 2 май като неефективно. Имената на обвиняемите ще са публични най-късно с призовките за процеса, които украинският процесуален кодекс изисква да бъдат публикувани в национална медия и официалния сайт на съда. Присъдата няма да доведе никого от тях в Одеса. Ако обвинението бъде прието от съда, присъдата ще впише в украински съдебен акт, че пътят към пожара в Дома на профсъюзите е започнал с пари от Москва и провален опит за отцепване – разказ, който преобръща версията, изложена от Путин три дни преди да разпореди началото на най-кървавия въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война.

Командирът на базата на КГИР в Сараван е убит в престрелка

🇮🇷 Бригаден генерал Хосейн Зарифи, командир на оперативната база „Шахид Саджад“ на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC) в Сараван, е загинал на 23 септември при престрелка с бойци на сепаратистка групировка в квартал Джахадабад на града. При нея е загинал и майор Ахмад Зераати, ръководител на разузнаването на същата база. Смъртта на Зарифи беше оповестена от щаб „Кудс“ на Сухопътните войски на IRGC, регионалното командване, което е отговорно за сигурността в югоизточните провинции на Ислямската република. За смъртта на Зераати съобщи местното издание „Рокна“.

Стрелбата в Джахадабад започна около 13 ч. местно време. По данни на местното издание Haalvsh силите за сигурност са блокирали изходите на квартала, след което са пристигнали подкрепления и хеликоптери. Заместник-губернаторът на провинция Систан и Белуджистан по въпросите на сигурността Али Халилабади заяви, че групата е била открита по сигнал от граждани, след като е установено къде се събират членовете ѝ. В първото съобщение обяви трима убици от групата и един леко ранен от силите за сигурност. Вечерта агенция „Тасним“, близка до IRGC, увеличи броя на убитите нападатели на петима. Видеа, разпространени от местните медии, показват продължителна стрелба, дронове над квартала и горяща сграда. Независимо потвърждение на загубите няма.

Щабът „Кудс“ описа Зарифи като командир, загинал „на първа линия на боя“ в „операция срещу наемните терористи на врага“. Със същия език „Тасним“ представи и сблъсъка от 12 септември, когато обвини САЩ и Израел, че подхранват въоръжените белуджки групировки. Кой стреля в Джахадабад, остава неустановено. До вечерта никоя организация не пое отговорност, а персийската служба на „Гласът на Америка“ отбеляза, че няма публикувани данни, които да свързват нападателите с конкретна група.

Зарифи командва базата „Шахид Саджад“ от 2020 г. Тогава той беше представен като неин нов командир на церемония в присъствието на командващия щаба „Кудс“. Според агенция „Тасним“ той служи в южната част на провинцията повече от десетилетие. Базата е отговорна за сигурността на окръг Сараван, който споделя граница с Пакистан, а Зарифи беше публичното лице на силите за сигурност в него и лично опровергаваше слуховете за затваряне на граничните пунктове.

Боят в Джахадабад е вторият многочасов сблъсък в Сараван за 11 дни. На 12 септември преди разсъмване сили на гвардията, разузнаването и полицията нахлуха в къща в квартал Бахшан. По данни на The Telegraph стрелбата е продължила близо 9 часа, като според Haalvsh се е разпространила към други части на града, сред които Джахадабад. IRGC призна за смъртта на трима свои военнослужещи и четирима нападатели.

Отговорност пое Народният боен фронт, коалиция на белуджки сепаратистки групировки, основана през декември 2025 г. с участието на „Джейш ал-Адл“. Фронтът потвърди загубата на четирима бойци. Според съобщението му неговите подкрепления са пробили обсадата, извеждайки обградените, а загиналите от силите за сигурност са 9 души. На следващия ден жители на Бахшан докладваха за нова продължителна стрелба около военните постове, докато пътищата към местата на сражения бяха затворени.

Сараван е района с основна концентрация на бунта през цялата година. На 7 юни IRGC атакува позиция на Фронта в окръга със сухопътни отряди и удари с дрон. Фронтът потвърди по-късно, че е загубил четирима бойци, а гвардията е загубила един. Към края на август „Тасним“ съобщи за други две съвместни операции, проведени от министерството на разузнаването в окръга, при които е ликвидиран член на „Джейш ал-Адл“, а шестима са задържани. Моделът на тези операции е еднакъв: службите идентифицират укритие, което се обгражда от силите за сигурност и започва престрелка, при която бойците вътре или загиват, или успяват да пробият обсадата. През септември групата отговори с продължили часове сражения, засегнали няколко квартала.

Между дните между двата случая в провинцията бяха убити двама близки до режима сунитски духовници. Абдолрауф Исхаки беше застрелян в Сараван на 9 септември, а IRGC предупреди, че „и други терористични клетки скоро ще бъдат ударени“. Три дни по-късно беше предприета операцията в Бахшан. На 14 септември неизвестни въоръжени лица убиха Молави Юсеф Горгидж пред дома му в Захедан, центъра на провинцията. До момента отговорност не е поета за нито едно от двете убийства. Още на 22 август в Захедан беше убит и Надер Сарани, член на паравоенната милиция „Басидж“, изповядващ сунитския ислям, за чиято смърт IRGC обвини „злосторници“.

Сараван и съседните окръзи са губили и по-високопоставени командири. През октомври 2009 г. атентатор самоубиец от екстремистката групировка „Джундала“ се взриви на среща с вождове на племена в Пишин и уби заместник-командира на Сухопътните войски на IRGC Нур-Али Шуштари, който ръководи щаба „Кудс“, заедно с командващия IRGC в провинцията. „Джейш ал-Адл“ е създадена през 2012 г. от бивши членове на „Джундала“. Разликата с настоящия случай е начинът, по който загина жертвата. В Пишин офицерите бяха убити при единичен бомбен атентат, насочен към събрание, а Зарифи загина в операция, започната от IRGC в града, при която групата удържа позицията си часове наред.

Хронологията на септември показва ескалация на бунта, който вече не се ограничава до засади по пътища и единични атентати. За 11 дни сепаратистки групировки на два пъти удържаха квартали на Сараван часове наред, а при втория случай ликвидираха командира, отговорен за сигурността в окръга, и неговия началник на разузнаването. Фронтът обяви, че ще разшири въоръжената борба, след като САЩ и Израел предприеха своята въздушна кампания срещу Техеран в края на февруари, а ръководителят на политическото му бюро Абдул Рахман Балоч заяви още към средата на февруари, че е започнало „обратното броене до свалянето“ на режима в Техеран.

И при двата случая обаче инициативата беше в режима, а „Тасним“ сама отбеляза, че операциите, насочени срещу въоръжени клетки в Сараван през последните седмици зачестиха, отразявайки именно по-активната държава, а не непременно активизация на бунта. Смъртта на Зарифи все пак означава, че такива операции вече му струват офицери от командването, а не само редови военнослужещи.

През следващите седмици Техеран вероятно ще разшири допълнително операциите срещу бунтовниците в Сараван. След убийството на Исхаки IRGC нахлу в Бахшан само три дни по-късно, а сега изгуби собствения си командир в окръга. Оценката, че бунтовете са направили скок, биха се потвърдили, ако следващият бой започне по инициатива на местните групировки, с нападение срещу база или конвой на режима, или пък с поеманен на отговорност за смъртта на Зарифи от страна на Народният боен фронт с подробности, които може да знае само участник. Същата теза би отслабнала, ако сблъсъците останат с нахлуванията на IRGC и затихнат, когато операциите спрат. Досега корпусът ходеше в кварталите на Сараван да търси групите; следващите седмици ще покажат дали групите ще започнат да идват при него.

Автомат от казанлъшкия „Арсенал“ в призива за джихад на „Джаиш ал-Адл“

🇧🇬🥷🇮🇷 Автомат, произведен от казанлъшкия завод „Арсенал“, се вижда до говорителя в ново видео на джихадистката групировка „Джаиш ал-Адл“, заснето в размирната провинция Систан и Белуджистан в югоизточен Иран. В записа той призовава за джихад, насочен към Ислямска република Иран. Кадри бяха публикувани от профила War Noir, който проследява леко стрелково оръжие на въоръжени групи по света и определя оръжието общо като „Arsenal AR“.

Говорителят стои под навес от суха тръстика, със скрито лице, облечен в светлосиня туника и с карирана кърпа около врата. На стената зад него виси платнена раница. Речта започва с басмалата, а автоматът е подпрян отдясно с цевта нагоре и остава в кадър през цялото време.

По-конкретната идентификация се основава на външната конфигурация на оръжието. Пълнителят е черен, полимерен, с хоризонтални ребра, оформени в 3 панела, а извивката му отговаря на боеприпас 7,62×39 мм. Ложата също е полимерна и надлъжно оребрена, а тръбният приклад е сгънат наляво покрай цевната кутия. Мушката и газовата камера са характерни за тази оръжейна система.

Съчетанието от тези белези насочва към AR‑M1F – версия от семейството AR‑M1 със сгъваем приклад. Казанлъшкото предприятие произвежда модела от 1998 г. насам в два калибъра. Тъй като в кадъра не се виждат знаци или сериен номер, точният модел и конкретна партида не могат да се установят окончателно.

От края на 2025 г. организацията зад видеото се представя и под ново название. На 10 декември маскиран говорител, представен като Махмуд Балуч, обяви в Telegram създаването на „Фронта на народните бойци“: коалиция, включваща още движението „Пада“ и „Джайш ал-Наср“ и групата „Мохамед Расулуллах“.

Манифестът на коалицията обещава да отдава приоритет на гражданската, медийната и политическата дейност, но не се отказва от въоръжената борба. На 11 декември новото обединение пое отговорност за въоръжено нападение, извършено предишния ден.

„Джаиш ал-Адл“ е основана през 2012 г. от Салахудин Фаруки като наследник на разформированата група „Джундула“. Нейният водач Абдолмалек Риги беше заловен и екзекутиран от иранските власти през 2010 г. Ислямска република Иран смята „Джаиш ал-Адл“ за терористична организация. Тя описва въоръжената си дейност с дискриминация, на която по думите ѝ е подложена сунитската белуджка общност в предимно шиитски Иран. Тя се опира на племенни връзки от двете страни на границата с Пакистан, където според Техеран се намира и част от нейната инфраструктура.

Нападенията, за които групировката пое отговорност в последните две години, са насочени срещу военни, полицейски и съдебни обекти. При двойното нападение в Раск и Чабахар на 4 април 2024 г. загинаха най-малко 11 членове на Корпуса на стражите на ислямската революция (IRGC).

На 26 октомври 2024 г. в Гохар Кух, окръг Тафтан, под обстрел попаднаха два полицейски автомобила. Бяха убити 10 души, а други 4 бяха ранени. На 26 юли 2025 г. трима въоръжени нападатели атакуваха съдебната палата в Захедан, при което загинаха най-малко 6 цивилни, а 22-ма бяха ранени. На 15 август 2025 г. беше поета отговорност и за нападение срещу служители на реда в същата провинция.

Документираното досега оръжие на „Джаиш ал-Адл“ насочваше предимно към други източници. По време на арест четирима бойци на 29 юли 2024 г. иранските сили иззеха три автомата M4, които местен командир определи като американско производство.

В по-ранни кадри на групировката се виждат американска картечница M240B и унгарски автомат AMD‑65. Бойците, атакували иранските части край Гохар Кух, са въоръжени с китайски автомати Тип 56‑1. Според Iran International бунтовниците са придобили част от американското оръжие, останало в Афганистан след бързото изтегляне на международните сили през 2021 г. Други количества пък са купени на черния пазар.

Афганистанският маршрут обаче не обяснява непосредствено появата на българско изделие. В описанията на оръжието на бившите афганистански сили не се посочва българска стрелкова техника; намират мястото на съветски, китайски, румънски, полски, унгарски и американски образци. Това отслабва, но не изключва напълно възможността автоматът да е достигнал до групировката през Афганистан.

Продукцията на „Арсенал“ е разпространена и по други маршрути в Близкия изток и Африка. Казанлъшкото предприятие произвежда семейството AR‑M от 1998 г. предимно за износ, а сред известните потребители са ОАЕ, Ирак, Либия, Судан, Йемен и Египет.

Именно по това направление са подробно документирани случаи на отклоняване на оръжия и вторичното им разпространение. Armament Research Services установи български автомати AR‑M9 и AR‑M9F в ръцете на либийски, йеменски и судански милиции и изтъква ОАЕ като вероятен първоначален доставчик. Това не може да докаже произхода на автомата от новото видео, но сочи с установен модел на трансфер на сходни изделия в региона.

Разследване на BIRN проследи как саудитски и емирски самолети са кацали на летище София, за да товарят военни доставки, докато български оръжия се появяват в Сирия и Йемен. Купувачът, посочен в сертификата за краен потребител, и човекът, в чиито ръце по-късно се оказва оръжието, често са разделени от няколко препродажби или прехвърляния.

Най-прекият вероятен маршрут до Систан и Белуджистан минава през Пакистан. Бунтовниците поддържат тилова инфраструктура в съседната пакистанска провинция Белуджистан. Именно с това Техеран обоснова ракетните и дроновите удари на територията на Пакистан през януари 2024 г. на които Исламабад отговори на следващия ден.

През 2022 г. Иран и Таджикистан предупредиха висши представители на ООН за контрабанда на оръжия от Афганистан през границите им. Сведенията очертават регионална мрежа за движение на оръжие, но сами по себе си не установяват маршрута на конкретния автомат.

Българският експортен контрол обхваща разрешаването на сделката, проверката на заявения получател и документите за доставката, но не осигурява постоянен физически контрол над оръжието след приемането му. Износът на продукти, свързани с отбраната, се разрешава от Междуведомствена комисия за експортен контрол към министъра на икономиката и индустрията. Годишния ѝ отчет за 2025 г. правителството одобри на 1 юли 2026 г.

Комисията оценява получателя и обвързва сделката със сертификат за краен потребител, в който посочват държава и съответно ведомство. При поискване износителят може да се задължи да покаже удостоверение за извършена доставка, както и да включи в договора клауза, която позволява проверка на място от оправомощени лица.

Тези механизми обаче удостоверяват доставката до заявения получател, а не гарантират какво ще се случи с оръжието няколко години по-късно. Последвала проверка зависи силно и от съдействието на държавата. Като член на Европейския съюз България прилага общите критерии за износ на военна техника, сред които изрично е включен рискът доставката да се окаже отклонена към нежелан получател. Този риск се оценява преди разрешаване на сделката въз основа на наличните данни за държавата и заявения краен потребител; оценката не може да проследи непрекъснато движението на всяко изделие след доставката.

Призивът за джихад идва в особено труден момент за Иран. На 28 февруари 2026 г. страната стана мишена на съвместна въздушна кампания „Epic Fury“, при която загина върховният лидер Али Хаменей. Действията практически преустановиха по-голямата част от корабоплаването през Ормузкия проток, а впоследствие Техеран обвърза възстановяването му с изпълнението на условията по временното споразумение със САЩ.

60-дневният срок на меморандума от Исламабад изтече на 17 август без окончателно споразумение, както и без публично потвърден план за неговото продължаване. Срещу белуджката сепаратистка групировка иранският режим води отделна кампания, а през април 2025 г. обяви, че е ликвидирал един от нейните ръководители. Това обаче не прекъсна поредицата от нападения.

Най-вероятният път на автомата до сегашния му притежател минава през вторична продажба или трансфер към региона, а не през директна доставка от България. Белуджките милиции не са заявени законни крайни получатели на български военен износ, докато Ирак, Либия, Йемен и Судан – все държави, които използват оръжия от същото семейство – те са известни с преминаването на въоръжение от казарми и складове към въоръжени групировки.

Техеран от години твърди, че „Джаиш ал-Адл“ получава външно финансиране и подкрепа. През май 2024 г. иранските гвардейци обявиха, че са задържали спонсори на групировката, но не представиха партида със серийни номера, сандък с обозначение на доставчик и други данни, които позволяват да бъде проследен произходът на конкретно оръжие. Затова видимият автомат разкрива присъствието на вероятно българско изделие, но не и веригата, по която то е достигнало до Систан и Белуджистан.

FLNC отхвърли автономията за Корсика и заплаши новодошлите на острова

🇫🇷 Националният фронт за освобождение на Корсика (FLNC), отхвърли конституционната реформа за автономия на острова и отправи заплаха към французите, които се преселват там. Изявлението беше направено по време на нелегална пресконференция на 5 август и споделено вечерта от Corse-Matin, единствената допусната медия; на кадрите се виждат 15-ина маскирани и въоръжени мъже. Сенатът започва да разглежда същия текст на 21 октомври.

Комюнике от 5 страници описва гласувания на 23 юни в Националното събрание проект като „маскарад“. Според организацията конституционният текст отрича съществуването на корсиканския народ и отхвърля ключовите искания, поставяни през последните десетилетия. FLNC подчертава, че се бори за национална независимост и за това корсиканците да бъдат „жив народ на своята земя, със своя език, култура и история“. Отношението към преговорния процес между държавата и корсиканските представители, воден в Министерството на вътрешните работи, е обобщено лаконично: „Вече сме в периода след „Бово“.

Правната рамка на реформата

Проектът предвижда въвеждането на нов член 72-5 в Конституцията. Той признава автономията на корсиканската териториална общност в рамките на Републиката – автономия, „която отчита нейните специфични интереси“. Текстът официално вписва съществуването на островна, историческа, езикова и културна общност с особена връзка с корсиканската земя. Тя ще получи правото да адаптира закони и подзаконови актове в сферите на своите компетенции, както и да определя собствени норми в области, регламентирани с органичен закон.

Суверенните сфери остават изключени от обхвата ѝ. Депутатите изрично изброиха в конституционния текст следните области извън местната автономия:

• Гражданство и граждански права;
• Избирателно право;
• Отбрана;
• Парична политика;
• Наказателно правосъдие.

Френският остава единствен официален език на Републиката. Всички нормативни адаптации ще подлежат на контрол от Държавния и Конституционния съвет и не могат да нарушават публичните свободи и права, гарантирани от Конституцията. По време на работата в комисиите депутатите въведоха и задължително допитване до корсиканските избиратели – мярка, която дотогава беше незадължителна.

Подобно допитване вече има прецедент. На 6 юли 2003 г. на корсиканците бе поставен въпросът дали подкрепят сливането на двата си департамента в единна териториална структура. Тогава 50,98% от гласувалите отговориха с „не“ спрямо 49,02% „за“. Въпреки това, 15 години по-късно реформата бе въведена по законодателен път и от 1 януари 2018 г. островът се управлява от единна колективност. Този път обаче крайното решение задължително преминава през вота на местното население.

Разколът: Понятиен и политически

Разграничението между понятията „общност“ и „народ“ е в основата на отказа на FLNC. Организацията настоява за признаването на „корсикански народ“ и неговите национални права, определяйки предлагания статут като „вулгарна административна общност“.

В Националното събрание разделението премина по различен политически разлом. Текстът бе подкрепен от „Заедно за Републиката“, „Непокорна Франция“, социалистите и центристките парламентарни групи. Против гласуваха „Национален сбор“, „Съюз на десниците“ и „Републиканска десница“, според които реформата не решава реалните проблеми на острова.

Най-острата част от комюникето е насочена срещу новопристигащите. FLNC алармира за „пълзяща заселническа колонизация“ от близо 5000 чужденци годишно, „в огромното си мнозинство французи“, и завършва с предупреждение:

„Докато националните ни права не бъдат признати и зачитани, имаме едно-единствено послание към тях: стойте си вкъщи, а ако не – не се смятайте в безопасност на нашата национална територия.“

Цитираните от FLNC данни се доближават до официалната статистика, но интерпретират показателите различно. По данни на Френския статистически институт (INSEE) към 1 януари 2026 г. населението на Корсика е 365 600 души. За 2025 г. естественият прираст е отрицателен (минус 1200 души при 2300 раждания и 3500 смъртни случая), докато нетното миграционно салдо добавя около 4600 души годишно. Официалната цифра обаче отразява разликата между всички заселили се и напуснали острова (включително завръщащи се етнически корсиканци), а не броя на чуждите заселници.

Законът, оръжията и арсеналът на видеото

Реакцията на френската държава последва по съдебен път. На 6 август Националната антитерористична прокуратура (PNAT) започна разследване за престъпно сдружение за подготовка на терористични атаки, както и за незаконно придобиване, притежание и транспорт на оръжия, боеприпаси и компоненти от категории А и Б в контекста на терористично намерение. Тези две категории са едни от най-строго регулираните във Франция: категория А обхваща напълно забранените оръжия (включително автоматичните), а категория Б изисква специално разрешително.

В разпространеното видео се виждат оръжия от различни поколения и производители. Оръжейният експерт War Noir идентифицира следните модели:

• Чехословашки картечен пистолет Škorpion vz. 61 (калибър 7,65 mm);
• Швейцарска автоматична пушка SIG SG 542 (калибър 7,62×51 mm);
• Югославска полуавтоматична снайперска пушка Zastava M76 (калибър 7,92×57 mm);
• Щурмова пушка по образец M16A2;
• Италиански щурмови пушки Beretta AR70/223 (калибър 5,56×45 mm);
• Карабина с надлъжно-плъзгащ се затвор Remington 700 със заглушител;
• Различни пистолети и гладкоцевни пушки 12-и калибър.

Показните образци нямат единен стандарт нито по отношение на боеприпасите, нито по произход, като нито един от тях не е съвременно производство. Всеки от тези модели има дълга история: Škorpion vz. 61 е приет на въоръжение в Чехословакия в началото на 60-те години и е широко разпространен в Източния блок; SIG SG 542 е швейцарска износна продукция от същото десетилетие; Zastava M76 е стандартната снайперска пушка на Югославската народна армия, а Beretta AR70/223 влиза на въоръжение в Италия през 70-те години. Останалото оборудване представлява ловен и цивилен арсенал, масово разпространен на острова.

Стратегия на застрашаване без поемане на отговорност

FLNC не пое отговорност за конкретни изминали действия и не обяви официално възобновяване на въоръжената борба. В текста групата определя поведението си като „нашите мирни усилия, засега едностранни“ и декларира подкрепа за всяка инициатива, водеща до политическо решение. Посланието съдържа вътрешно противоречие – пред камерата стоят въоръжени мъже, докато текстът обещава мир. По този начин организацията демонстрира запазен боен капацитет, без да извършва пряк атентат.

Реформата, която FLNC отхвърля, измина необичаен парламентарен път:

1. 30 юли 2025 г.: Внесена е в Сената под № 869.
2. 27 април 2026 г.: Изтеглена е от министър-председателя и е внесена същия ден в Националното събрание.
3. 23 юни 2026 г.: Приета е от депутатите с 271 гласа „за“ срещу 202 „против“.
4. 24 юни 2026 г.: Предадена е обратно на Сената.
5. 21–26 октомври 2026 г.: Разглежда се от Правната комисия, а от следобеда на 26 октомври влиза за дебат в пленарна зала.

Пренасочването през Долната камара има своята предистория. През март 2025 г. Правната комисия на Сената за първи път в историята отхвърли доклада на информационната мисия за бъдещето на Корсика с 26 на 19 гласа. Разделението тогава засегна не само управляващото мнозинство, но също и опозицията в лицето на социалистите и комунистите.

За да бъде приета конституционната промяна, текстът трябва да мине одобрение от двете камари в изцяло идентична редакция, а след това да получи 3/5 от гласовете в съвместния Конгрес. Мнозинството, с което проектът мина през Националното събрание (271 от 473 подадени гласа или около 57%), засега остава под този праг.

Исторически контекст и еволюция на насилието

Организацията, застанала зад изявлението, има 50-годишна история. FLNC възниква в нощта на 4 срещу 5 май 1976 г. с около 20 едновременни експлозии срещу държавни сгради, частни вили и стопански обекти. Този подход получава наименованието „синя нощ“ и се повтаря стотици пъти през следващите десетилетия. По данни на телевизия France 3 фронтът стои зад близо 10 000 атентата за половин век. Кулминацията на ескалацията е убийството на префекта Клод Ериняк в Аяксио на 6 февруари 1998 г. – престъпление, за което е осъден Иван Колона.

На 25 юни 2014 г. FLNC обяви, че започва процес на демилитаризация и постепенно излизане от нелегалност „без предварителни условия и двусмисленост“. Оръжията обаче така и не бяха официално предадени, а акциите продължиха с прекъсвания. Това съобщение дойде след десетилетия на вътрешни борби: през 90-те години организацията се разцепи на съперничещи си фракции и насилието се обърна срещу нейни собствени членове.

През 2015 г. националистите за първи път оглавиха местното управление, а през 2017 г. коалицията Pè a Corsica (водена от Жил Симеони и Жан-Ги Таламони) спечели близо 57% от гласовете. Симеони оглавява Изпълнителния съвет на острова от 2015 г. насам.

Нападението срещу Иван Колона в затвора в Арл на 2 март 2022 г. и последвалата му смърт на 21 март предизвикаха най-тежките безредици на острова от десетилетия. В отговор Париж инициира преговорен процес „Бово“. В края на септември 2023 г. президентът Еманюел Макрон подкрепи пред Корсиканската асамблея идеята за автономия в рамките на Републиката и постави шестмесечен срок за решение.

Въпреки това събитията последваха познатия синус:

• Октомври 2023 г.: Нова „синя нощ“ с удари по вили и закрита данъчна служба в Аяксио.
• Януари 2024 г.: Нелегална пресконференция преди визитата на вътрешния министър Жерар Дарманен. Двете крила на движението („Съюз на бойците“ и „22 октомври“) поемат отговорност за 45 акции, насочени предимно срещу вили. (За разлика от тогава, сега пред камерата застана само първото крило).
• Март 2024 г.: Държавата и корсиканските представители постигнаха споразумение по текста, одобрявайки го официално на 27 март.

Междувременно отговорността за нападенията се разпредели. Значителна част от последните прояви се поемат съвместно от FLNC и младежката нелегална организация Ghjuventu Clandestina Corsa.

Средствата за извършване на атентатите остават непроменени вече половин век: газови бутилки, пожарогасители и самоделни взривни устройства от амониева селитра и захар, поставяни нощем в празни сгради (вълната от октомври 2023 г. премина без жертви). Основната мишена в този модел традиционно е имуществото. Формулировката от 5 август обаче съдържа пряка заплаха срещу хора – и именно това е обектът на разследване от страна на Антитерористичната прокуратура.

Приемането на реформата в парламента вече не зависи от съгласието на нелегалните групи. Текстът обаче навлиза в Сената без гарантирано мнозинство, където подобен доклад вече веднъж беше отхвърлен. Дори при успех там, за финалното му приемане от Конгреса ще са необходими гласове извън коалицията, която го прокара в Долната камара. До 26 октомври единственият установим показател остава един: дали декларираните „едностранни мирни усилия“ ще останат само на хартия, или ще бъдат последвани от нови действия.

Кървав юли в Белуджистан: над 40 убити пакистански силови служители

🇵🇰 Белуджистан преживява най-кръвопролитния си месец от години. Само през юли 2026 г. поне 42-ма пакистански полицаи и военнослужещи са загинали при нападения на белуджки сепаратисти, съобщи Radio Free Europe/Radio Liberty на 25 юли.

Най-новият епизод от тази ескалация беше отбелязан с комюнике на Армията за освобождение на Белуджистан (BLA) – сепаратистка групировка, която САЩ включи в санкционния си списък на глобалните терористи през 2019 г. и я обяви за чуждестранна терористична организация през август 2025 г. Воюващото за независимост на провинцията формирование съобщи за засада срещу пакистански патрул и заяви, че е ликвидирало 12 войници. Данните обаче идват пряко от групировката и нямат независимо потвърждение.

Това е типично за повечето съобщения, идващи от региона. BLA публикува информация за операциите си на серии – често в обобщени доклади със закъснение. Пакистанската армия по правило оспорва или занижава загласените данни, а информационното затъмнение над Белуджистан (ограниченият достъп за журналисти, прекъсванията на мобилните мрежи и военните блокади по пътищата) прави независимата проверка на отделните сблъсъци рядкост. Затова последната засада се вписва в добре документиран модел, но цифрата от 12 убити няма независимо потвърждение.

Мащабът на самата вълна от насилие обаче е потвърден и извън комюникета на бунтовниците. Ескалацията започна още в началото на месеца. Между 4 и 9 юли координирани атаки заляха няколко окръга на региона. По данни на пакистанската армия, цитирани от Al Jazeera на 8 юли, през тези дни в Белуджистан са убити 42 души: сред тях 38 души от силите за сигурност и 4 цивилни. В същото време армията докладва десетки ликвидирани нападатели. Говорителят на въоръжените сили генерал-лейтенант Ахмад Шариф Чаудхри отправи директно предупреждение към извършителите: „Ще ви преследваме, ще ви нанесем удар“, като допълни, че сред тях е имало „много афганистанци“.

Един от най-тежките отделни удари в поредицата беше извършен на 8 юли в района Бела–Виндер (окръг Ласбела). Тежко въоръжени бойци блокираха магистрален участък и устроиха засада на приближаващ военен конвой; в престрелката загинаха 11 пакистански войници и 14 от нападателите. В отчетите на групата за този период са изброени и поредица от по-малки атаки, представени като част от една обща кампания:

• На 7 юли засади край Харнаи и Зиарат отнеха живота на около 10 души на няколко различни места;
• На 9 юли нападение срещу колона от 4 автомобила в района Сачи (окръг Вашук) взе 4 жертви и рани поне 6 други;
• На 12 юли обстрел на 2 военни автомобила край Нагхар в Сураб остави 3 убити;
• На 13 юли сблъсъци по маршрута Чедги край Панджгур взеха още 4 жертви.

В обобщаващ доклад за периода 1–14 юли BLA пое отговорност за общо 48 нападения в цялата провинция с над 40 убити военнослужещи – равносметка, която групировката отчита като свой актив, но която остава непроверена от независими източници.

Кулминацията на месеца, поне според версията на бунтовниците, настъпи на 17 юли край Мастунг. Там BLA обяви засада, при която твърди, че са били убити 45 войници и 5 цивилни – най-мащабната единична атака в кампанията им. Властите оспориха тези данни, а независима проверка на място отново липсва. Насилието не стихна и след това: на 23 юли неизвестни нападатели устроиха засада на автомобила на окръжен съдия в югозападната част на провинцията, убивайки него и охранителя му, съобщи Associated Press. Последната съобщена засада с 12 убити войници е поредният епизод от тази непрекъсваща верига.

Насилието от юли не е изолиран пик, а директно продължение на рязката ескалация, започнала през 2025 г. Тогавашното отвличане на пътническия влак „Джафар Експрес“, когато той беше спрян в планински тунел в района на Болан и държа стотици пътници в еднодневна обсада – беляза прехода на бунта от спорадични атаки към сложни, координирани операции с по-големи формации. Голяма част от най-тежките атентати носят почерка на бригада „Маджид“ – отряд от самоубийци, чието име Държавният департамент на САЩ добави като псевдоним на BLA при обявяването ѝ за терористична организация.

Ислямабад отдавна търси външния фактор зад тази серия атаки. Премиерът Шехбаз Шариф обвини Индия, че финансира и въоръжава нападателите, а военните добавят и афганистанските талибани към списъка на покровителите. Ню Делхи отрича да подкрепя бунтовници в Пакистан, а редица експерти са категорични, че корените на конфликта са предимно местни. Белуджките сепаратисти обвиняват централната власт, че експлоатира природните богатства на региона. Същевременно Белуджистан – най-голямата по територия провинция на Пакистан със стратегически излаз към Ормузкия проток през пристанището Гвадар – остава най-изостаналият и беден регион в страната.

Именно тук вълната от насилие се пресича с интересите на Пекин. Провинцията е ядрото на Китайско-пакистанския икономически коридор (CPEC), в който Китай е инвестирал 65 милиарда долара за пътна инфраструктура, енергетика и добивна промишленост. Дълбоководното пристанище Гвадар, осигуряващо пряк път до Арабско море, се смята за основния стълб на проекта.

Само през първите 6 месеца на тази година BLA е извършила над 100 нападения срещу силите за сигурност и чуждестранни обекти. През последните години групировката насочи атаките си срещу китайски граждани и обвини Пекин в съучастие при експлоатацията на местните ресурси. Равносметката е тежка:

• Юли 2021 г.: Самоубийствен атентат срещу автобус с работници край язовира „Дасу“ отне живота на 13 души, сред които деветима китайски инженери;
• Април 2022 г.: Атентаторка се взриви пред Института „Конфуций“ в Карачи;
• Март 2024 г.: Нов удар по проекта „Дасу“ уби петима китайски граждани;
• Октомври 2024 г.: Кола бомба порази конвой край летището в Карачи и отне живота на двама китайски специалисти.

Тази несигурност вече подлага на изпитание отношенията между двете държави, които официално описват приятелството си като „желязно“. На 16 юли в Шанхай китайският външен министър Ван И и пакистанският му колега Исхак Дар се договориха да „укрепят гаранциите за сигурност в борбата с тероризма“. В същото време вътрешният министър Мохсин Накви обсъди с китайския заместник-министър на обществената сигурност Лин Джъфън създаването на специално полицейско звено за защита на китайските граждани и проекти.

По думите на политоложката Айша Сидика от King's College в Лондон, Пекин от години настоява охраната да е разделена на вътрешен пръстен (поверен на негови структури) и външен (поет от пакистанската армия). Пакистан обаче отказва, за да не допусне чужда сила във вътрешната система за сигурност. „CPEC загуби голяма част от първоначалния си устрем“, отбелязва пред RFE/RL анализаторът Халид Султан, който очаква Китай да замрази новите инвестиции, докато не получи твърди гаранции за сигурност.

Каквито и да са точните стойности, потвърдената част от нападенията на бунтовниците е изключително тревожна: десетки убити служители на реда, координирани засади срещу патрули и конвои в множество окръзи, които продължават със седмици. Белуджкият бунт отдавна надрасна спорадичните саботажи по газопроводи, електропроводи и жп линии. Той се превърна в системна въоръжена кампания, която подлага на изпитание както контрола на Ислямабад върху провинцията, така и търпението на Пекин към растящия риск. Дали загиналите при последната засада наистина са 12, най-вероятно ще остане непроверено. Че юли бележи ново, още по-брутално равнище на насилието в Белуджистан обаче вече е въпрос извън всяко съмнение.

Анализ: Санду отхвърли „второ Приднестровие“ с оглед на орязаната автономия на Гагаузия.

🇲🇩⚖️🇷🇺 Молдовският президент Мая Санду заяви, че не вижда риск автономната област Гагаузия да се превърне във „второ Приднестровие“. Това уверение дойде броени дни след като Конституционният съд в Кишинев драстично ограничи правомощията на автономията. Санду коментира въпроса пред журналисти в кулоарите на срещата на върха „Украйна – Югоизточна Европа“, проведена в Киев на 15 юли.

Президентът призна наличието на „определени проблеми“ в региона и опитите на Русия да ги използва чрез похватите на хибридната война, за да настрои автономията срещу Молдова. Въпреки това тя отхвърли опасенията, че Гагаузия може да поеме по пътя на проруския сепаратизъм. Санду подчерта, че „към този момент няма рискове“ областта да стане „второ Приднестровие“. Тя отбеляза, че въпреки трудностите около местните избори, „блокирани от отделни местни политици под руско влияние“, в крайна сметка ще се проведе „свободен и честен вот, за да могат жителите на Гагаузия да изберат ръководителите си съгласно най-добрите международни стандарти“. По време на срещата Санду определи себе си като „вероятно най-големия защитник на гагаузката автономия, на нейния език и култура“. Относно самото Приднестровие тя потвърди позицията на Кишинев, че не се търси военно решение, а се залага на мирна реинтеграция чрез икономически стимули.

Тези уверения обаче контрастират с последните ходове на централната власт. На 9 юли Конституционният съд обяви за противоконституционни редица разпоредби от Закона за особения правен статут на Гагаузия, от Изборния кодекс и от Закона за полицията. С това решение Народното събрание на автономията губи правото да съставя собствена Централна избирателна комисия, както и да участва в назначаването на ръководители на регионалните структури на полицията, на Службата за информация и сигурност (СИС) и на правосъдното управление. Оттук нататък тези длъжности ще се назначават и освобождават единствено от централната власт, без да се изисква становище от гагаузките депутати. Съдът се произнесе по искане на министъра на правосъдието Владислав Кожухари, а решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Председателят на съда Домника Маноле мотивира акта с принципа на унитарната държава, в която „не може да има няколко центъра на суверенна власт“, изтъквайки, че опазването на обществения ред и държавната сигурност са основни функции на държавата, а не правомощия на автономията. Бивши конституционни съдии подкрепиха тази позиция, като Александру Тънасе я обобщи с формулата: „Автономията свършва там, където започва държавният суверенитет“.

Така правомощията на Народното събрание остават значително стеснени. То запазва правото си да насрочва и организира избори за собствения си състав и за местните органи на властта, но вече без да разполага със своя избирателна комисия. Реакцията на Комрат беше остра. На извънредна сесия на 10 юли депутатите приеха декларация (с 20 гласа „за“ и 2 „въздържал се“), в която признават задължителния характер на съдебните решения, но категорично изразяват несъгласието си. Те настояват, че отнетите правомощия са били съществена част от политическия и правен компромис, залегнал в основата на Закона за автономията на Гагаузия от 1994 г. Председателят на събранието Валентин Гайдаржи призова да не се допуска „едностранно преразглеждане на правните основи на автономията“ и апелира за завръщане към диалога. Той подчерта, че изборите трябва да се проведат на вече определената дата (15 ноември) и предложи създаването на съвместна работна група с националния парламент и Централната избирателна комисия, като уточни, че не се обмислят протести. По-радикални гласове в автономията, като бившия депутат Фьодор Гагауз, обвиниха управляващите, че първо умишлено са създали изборната криза, а след това я използват като претекст за демонтиране на автономията. Беше изтъкнато и че съдът не е изчакал становището на Венецианската комисия, въпреки изричното искане на опозиционните фракции.

Самата изборна криза тлее вече повече от година. Мандатът на настоящото Народно събрание изтече още през ноември 2025 г., но нови избори не бяха проведени заради разминавания между местното и националното изборно законодателство. През юни проруските Партия на социалистите и Партия на комунистите отнесоха спора към Венецианската комисия. Над цялата ситуация тегне и съдбата на избрания башкан (ръководител на автономията) Евгения Гуцул, която през август 2025 г. беше осъдена на седем години затвор за незаконно финансиране от проруската партия „Шор“, обявена за противоконституционна още през 2023 г. Издигната именно с подкрепата на структурите на олигарха Илан Шор, след ареста си Гуцул призова руския президент Владимир Путин да активира целия арсенал за натиск върху молдовските власти. Така, в момента, в който Санду говори за „свободни и честни избори“, избраният ръководител на автономията е в затвора, а местният парламент функционира с изтекъл мандат.

Проруската ориентация на Гагаузия е ясен политически факт. На конституционния референдум за членство в ЕС през октомври 2024 г. автономията отхвърли европейското бъдеще на Молдова по-категорично дори от Приднестровието: около 95% от гласувалите в Гагаузия казаха „не“, в сравнение с малко повече от 60% в Приднестровието, където от три десетилетия са разположени руски войски. Корените на този вот се крият както в историческите, езиковите и религиозните връзки с Русия, така и в опасенията на мнозина гагаузи, че сближаването с ЕС ще доведе до обединение с Румъния – сценарий, който малцинството категорично отхвърля. Именно в тази среда Москва оперира най-успешно, а фигури като Гуцул превърнаха недоверието към Кишинев в свой основен политически капитал. В този контекст думите на Санду, че е „най-големият защитник“ на гагаузката автономия, звучат като протегната ръка към общност, която на изборите през 2024 г. ѝ обърна гръб, отреждайки ѝ под 3% подкрепа в региона.

При трезв прочит сравнението с Приднестровието е неоснователно и в тесния смисъл на думата Санду е права. Приднестровието е откъсната територия извън контрола на Кишинев, възникнала вследствие на войната от 1992 г. и удържана до ден-днешен от чужд гарнизон (Оперативната група на руските войски там наброява около 1500 души). Регионът поддържа непризната държавност, която десетилетия наред се крепеше на безплатен руски газ – икономически модел, който рухна на 1 януари 2025 г. след спирането на транзита през Украйна. Гагаузия не разполага с нищо подобно. Тя е легитимна автономия в рамките на конституционния ред на Молдова, без армия и без чужди войски. Географски е разпокъсана на няколко анклава насред молдовска територия, населени с тюркоезично православно малцинство от около 135 000 души с център Комрат. Самата география прави отцепването ѝ практически невъзможно. От гледна точка на реалния капацитет, рискът от възникване на „второ Приднестровие“ е пренебрежимо малък, поради което уверенията на Санду стъпват върху обективната реалност.

Въпреки това, страхът, който гагаузката страна изразява, не е свързан с отцепване, а с траекторията на нарастващо напрежение между центъра и автономията и готовността на Русия да се възползва от него. Тук се крие историческата ирония: случаят с Гагаузия е точно обратният на този с Приднестровието. През 1990 г. тя също обявява собствена република, но за разлика от Тираспол, нейните сепаратистки настроения са неутрализирани по мирен път именно чрез предоставянето на автономен статут през 1994 г. Днес обаче точно този исторически компромис се пропуква. За Кишинев и юристи като Тънасе, решението на съда консолидира унитарната държава срещу руско хибридно влияние, за което случаят с Гуцул е учебникарски пример: пари от структурите на Шор за местния вот; избран башкан, който след ареста си търси помощ от Путин; и информационна среда, системно обработвана срещу централната власт. От друга страна, според Комрат и опозицията, правителството използва криза, която то умишлено е задълбочило, за да ограничи автономията отвъд първоначално договореното, при това без да изчака европейска правна експертиза, за каквато самите проевропейски гласове настояваха. Всяка от двете тези стъпва върху солидни аргументи и нито една не изключва напълно другата.

Мая Санду направи изявлението си на проевропейска среща в Киев, броени дни след съдебното решение, дало повод за недоволството на Гагаузия. Нейните думи са адресирани както към самия регион, така и към западните партньори на Молдова, които следят внимателно как балансира своята европейска интеграция с натиска върху проруски настроено малцинство. Залогът обаче надхвърля мащабите на една автономия. И Приднестровието, и Гагаузия са уязвими точки, които Русия може да използва, за да саботира европейския път на Кишинев – първата територия чрез собствен военен гарнизон и замразен конфликт, а втората чрез легитимен, но враждебно настроен вътрешен политически субект. И в двата случая целта на Москва не е непременно отцепване, а създаване на трайно огнище на напрежение, поддържано с минимални ресурси. Истинският тест тепърва предстои. Ако до 15 ноември двете страни изработят единен правен механизъм и изборите бъдат проведени чисто, уверенията на Санду ще се окажат оправдани. Но ако датата отмине без гласуване, Комрат ескалира напрежението отвъд политическите декларации или Венецианската комисия се произнесе срещу Кишинев, ще се сбъдне алтернативният сценарий. Той не вещае „второ Приднестровие“, а хронична нестабилност в една уязвима вътрешна периферия, поддържана без нито един танк и нито метър обща граница.

Армията за освобождение на Белуджистан взриви камион-бомба в лагер на бреговата охрана при Дживани.

🇵🇰💥 Атентатор-самоубиец от бригадата „Маджид“ взриви камион с експлозиви в укрепен лагер на бреговата охрана на Пакистан в Дживани. Това е най-смъртоносната атака, извършвана от Армията за освобождение на Белуджистан (BLA) в рамките на разрастващата се кампания по крайбрежието на Гвадар.

Взривът разтърси военния пост в район Панван на окръг Гвадар около 18:32 ч. на 3 юли. Отговорност пое именно BLA – организация, определена от САЩ за чуждестранна терористична група на 11 август 2025 г. и обозначена като глобален терорист още от 2019 г. Сепаратистите твърдят, че атаката е отнела живота на над 30 гвардейци, а десетки други са ранени. Тези данни обаче остават непотвърдени: местни източници говорят за над 20 убити, докато пакистанската армия и нейната пресслужба ISPR запазват пълно мълчание за броя на жертвите и мащаба на разрушенията.

Според описанието на BLA атентаторът, идентифициран като Атаула Балоч с бойното име „Аджмал“, е пробил периметъра с натоварен с експлозиви камион „Мазда“. Веднага след това щурмова група, наречена отряд „Фатех“, е ликвидирала оцелелите от упор. Тази последователност – количка или камион-бомба, управлявани от самоубиец, последвани от тактически щурм – е запазената марка на бригада „Маджид“ (елитното звено на BLA, основано от Аслам Балоч). Държавният департамент на САЩ изброява „Фатех“ сред псевдонимите на самата организация. Същата бригада стои зад най-показните удари на движението през последните години, включително нападенията през 2024 г. срещу летището в Карачи и комплекса на пристанищната администрация в Гвадар, както и зад отвличането на влака „Джафар експрес“ през 2025 г.

Медийният канал на BLA „Hakkal“ публикува 43-секунден клип, на който се вижда как камионът навлиза в комплекса секунди преди детонацията. За движение, чиято легитимност Исламабад и Вашингтон отхвърлят, заснемането и разпространението на операцията има почти същия пропаганден ефект, какъвто и материалните щети. То доказва, че атака е имало и че групата е разполагала с логистика вътре в обхвата на целта, макар да не доказва броя на жертвите, който BLA отчита отделно и без независима проверка.

Дживани не е случайна цел, нито първата база на бреговата охрана, поразявана от BLA. През април групата обяви създаването на свое морско крило – Морски отбранителни сили „Хамал“, кръстено на Хамал Джиханд Балоч, водил морска съпротива срещу португалците по белуджкия бряг през XVI век. Дебютната операция на крилото, отново при Дживани, порази патрулен катер и по твърдения на екстремистите уби трима души на борда. Седмици по-рано въоръжени мъже на мотоциклети застреляха двама гвардейци на КПП в града. Заявката на BLA, че обхватът ѝ „вече не се ограничава до планините и градовете“, а стига „дълбоко в моретата, включително военноморски съоръжения и активи“, сега получи най-кървавата си илюстрация. Тази последователност от събития сочи към преднамерено отваряне на нов, морско-крайбрежен фронт, който доскоро оставаше извън обсега на бунтовниците.

Географията прави този фронт особено чувствителен. Дживани е рибарско градче на полуостров западно от Гвадар, разположено между дълбоководното пристанище и иранския град Чабахар, само на десетки километри от границата с Иран. Местната военноморска наблюдателна станция координира действията си директно с командването в Карачи. Самият Гвадар е централен стълб на Китайско-пакистанския икономически коридор (CPEC) – пристанище, в което Пекин инвестира огромни капитали и около което периодично се обсъждаше изграждането на китайска военна инсталация в самия Дживани. Бреговата охрана е силата, която пази морските подстъпи към този коридор. Ударът срещу нея в този участък отправя ясен сигнал: оспорва се сигурността около Гвадар, а с това и китайското присъствие, което белуджкото движение отдавна определя като експлоатация на провинцията.

Ударът се вписва в рязко ескалираща крива на насилие. През март 2025 г. бойци на BLA отвлякоха влака „Джафар експрес“ по линията Куета–Пешавар и задържаха над 300 пътници – операция от втората фаза на кампанията „Дара-е-Болан“, при която по данни на Държавния департамент загинаха 31 души. В годишния си отчет за 2025 г. групировката пое отговорност за 521 нападения. Само за 10 дни в края на април нейни бойци извършиха 27 атаки в Белуджистан, убивайки поне 42-ма военни по техни собствени данни. Бригада „Маджид“ развива способност да нанася по няколко тежки удара в изключително кратки прозорци от време и вече официално включва женско звено – практика, която се разпространява и сред останалите белуджки фракции.

Дали Дживани е сред най-тежките единични удари по пакистанската морска сигурност, засега не може да бъде потвърдено със сигурност. BLA обяви над 30 убити, местните източници говорят за 20, а Исламабад мълчи. Мълчанието на властите обаче не заличава загубите. Водещите пакистански вестници Dawn и Express Tribune потвърждават за по-ранните, по-малки нападения в Дживани, но не и за мащабно клане на 3 юли. Стратегическият сигнал обаче не зависи от точния брой на загиналите: с това нападение BLA ясно демонстрира, че морето и брегът вече са оспорвана територия, а не спокоен тил за пакистанската армия.

Бунтовници в Папуа убиха американски пилот и изгориха самолета му

🇺🇸🇮🇩✈️ Американският пилот Никълъс Ф. Госелин беше застрелян малко след като приземи самолета си на отдалечена планинска писта в индонезийската провинция Планинска Папуа (Highland Papua), а машината – лек Pilatus PC-6, натоварен с провизии за изолирани села – беше запалена на самата пътека.

Отговорност беше поета от Националната освободителна армия на Западна Папуа (TPNPB), въоръжено крило на Движението за свободна Папуа, което определи убийството като „послание“ към правителствата в Джакарта и Вашингтон. Ден по-късно индонезийските военни съобщиха, че са прибрали и евакуирали тялото на пилота – потвърждение, което извади смъртта от полето на бунтовническите твърдения и я превърна в установен факт.

Говорителят на TPNPB Себи Самбом заяви, че бойците на групата открили огън веднага след кацането, тъй като полетът нарушил обявен от нея ултиматум – забрана за всякакви цивилни летателни средства над територията, която сепаратистите смятат за своя оперативна зона. „Открихме огън и запалихме самолета незабавно, защото беше нарушил ултиматума на TPNPB“, отбеляза Самбом. „Готови сме да стреляме по всяко цивилно летателно средство над Земята на Папуа, което подпомага индонезийските военни в превозването на войски или военна логистика.“ Оправданието почива на трайно обвинение от страна на движението: че гражданските авиолинии от години служат като въздушен мост, с който Джакарта прехвърля войници и снаряжение в планинския интериор, недостъпен по суша. Новото тук не е нападението над самолет, а изричното превръщане на всяка помагаща машина в обявена цел – праг, който досегашните удари на групата не прекрачваха толкова открито.

Именно този праг прави случая по-тежък от поредния инцидент. Самолетът – лек турбовитлов Pilatus PC-6 Turbo Porter с регистрация PK-RCY, според Ройтерс опериран от авиокомпания PT AMA, чиито машини разнасят храна, гориво и поща до откъснати папуаски селища – долетя от Уамена и се приземи на пистата при Балингама, окръг Яхукимо, селище, до което се стига единствено по въздух. Точно тази машина е символ на зависимостта: PC-6 е класически самолет за къси и неподготвени писти, работният кон на планинска Папуа, където пътища почти не съществуват и цели долини се обслужват само от малки чартърни и мисионерски оператори. Главната дирекция за гражданска авиация на Индонезия съобщи, че при подхода за кацане не били подадени сигнали за опасност, но връзката се изгубила малко след допира с пистата – самолетът е бил ударен на земята, не във въздуха. На борда е имало 7 пътници – коренни папуаси, сред тях 3 жени; според официалната версия всички се измъкнали невредими, въпреки че в първите часове индонезийските власти не можеха да установят каква е съдбата им. Оттам идва и вътрешното противоречие в стратегията на TPNPB: същите машини, обявени за легитимна цел, са жизнена връзка на местното население, което групата твърди, че защитава – без тях планинските села остават без храна, гориво и лекарства.

Смъртта на американски гражданин добавя международно измерение, каквото предишните удари на TPNPB нямаха. Посолството на САЩ в Джакарта не реагира веднага на искане за коментар, а Държавният департамент беше потърсен за позиция. Случаят е рядък, но не безпрецедентен: през 2002 г. американецът Рик Спиър беше убит при стрелба в Папуа – случай, по който беше започнато разследване на ФБР и за известно време замрази военната помощ на Вашингтон за Джакарта. Като адресира посланието си изрично и към Вашингтон, TPNPB залага именно на този ефект – да направи международен един конфликт, който Индонезия десетилетия наред третира като вътрешен въпрос за сигурността. Дали залогът ще проработи зависи от реакцията, която засега липсва.

Ударът обаче се разминава остро с другата, дипломатическата линия на папуаското движение. Обединеното освободително движение за Западна Папуа (ULMWP) на Бени Уенда – папуаски лидер, получил политическо убежище в Обединеното кралство през 2002 г. и живеещ в Оксфорд – от години преследва независимостта по мирни канали: пълноправно членство в Меланезийската група „Спирхед“, посещение на върховния комисар на ООН по правата на човека и резолюция в ООН. „Молим мирно – не с куршуми, не с бомби, не с кръвопролитие, а с международните механизми“, заяви Уенда през 2025 г. Куршумите, покосили Госелин, подкопават именно тази реторика и дават на Джакарта готов аргумент да рамкира цялото движение като въоръжена заплаха, а не като политически субект – цената, която дипломатическото крило плаща за действията на бойците.

Ударът се вписва в утвърден модел: авиацията е слабото звено на индонезийския контрол върху планинската вътрешност и TPNPB методично удря по нея. През февруари 2023 г. бойци на групата нападнаха и унищожиха самолет на авиокомпанията Susi Air на летището в Ндуга, също в Планинска Папуа, и отвлякоха новозеландския му пилот Филип Мертенс, заплашвайки да го убият, ако исканията им за независимост не бъдат удовлетворени. Мертенс беше освободен едва през септември 2024 г., след 19 месеца плен и продължителни преговори между Джакарта и Уелингтън. Месец преди неговото освобождаване друг новозеландец – пилотът на хеликоптер Глен Малкълм Конинг – беше застрелян от бойци на TPNPB малко след като приземи машината си в изолиран район на провинция Централна Папуа. Убийството на Госелин следва същата схема – нападение върху кацнал екипаж в първите минути на земята, когато самолетът и хората в него са най-уязвими; разликата е в изхода, който този път не оставя пространство за преговори за заложник.

Конфликтът тлее от 1969 г., когато Папуа беше присъединена към Индонезия след допитване, което активистите за независимост определят като опорочено – т.нар. „Акт на свободния избор“, при който около 1000 подбрани делегати гласуваха публично под зоркия поглед на индонезийските власти вместо обещан всеобщ референдум. Движението за свободна Папуа (OPM), чието въоръжено крило е TPNPB, започва да оспорва легитимността му още тогава. Залогът никога не е бил само символичен: провинцията е сред най-богатите на ресурси в страната – тук е разположена Грасберг, един от най-големите златни и медни рудници в света, – и именно тази стойност прави отстъпването на контрол немислимо за Джакарта. Конфликтът се изостри осезаемо през последното десетилетие, докато индонезийската държава прокарваше пътища, включително магистралата Транс-Папуа, инфраструктура и транспортни връзки към сърцето на планинската вътрешност – навлизане, което на свой ред отприщи по-разрушителни и по-усъвършенствани нападения от страна на TPNPB. Източната част на региона е особено милитаризирана от 2018 г. насам; към 2022 г. ООН отчиташе над 100 000 разселени от ескалиращите сблъсъци. Индонезия поддържа в Папуа военно присъствие, което на глава от населението е няколко пъти по-плътно, отколкото в останалата част на страната – концентрация, която независимите наблюдатели свързват пряко с вълните разселване.

Еднакво показателен е начинът, по който случаят изглежда отвътре. Енеко Бахабол, правозащитник от Съвета на църквите в Папуа, обясни, че компаниите и пилотите просто „не се вслушват“ в предупрежденията на TPNPB да не превозват военни, и предупреди, че цивилните вече бягат от селото поради страх от ответна военна операция на индонезийската армия. Призивът му беше към двете страни едновременно – „спрете военните операции, тъй като те не решават проблема“. Формулировката улавя капана, в който е затворено цивилното население: между въоръжена група, която превръща жизнената им авиовръзка в мишена, и армия, чиито наказателни операции разселват тъкмо тях.

Самбом постави и условие: ако индонезийските власти искат да приберат тялото на пилота, трябва да го сторят без придружаващи военни или полиция, и призова Джакарта да открие преговори за уреждане на конфликта. Индонезийският военен говорител Виря Артадигуна обаче съобщи, че тялото вече е прибрано и евакуирано и че армията издирва отговорните – ход, който на практика затвори вратата към преговорния сценарий, предложен от Самбом, и подсказва, че Джакарта ще отговори с натиск, не с диалог.

Признанието на палача: Гиркин сам опроверга мита за „народното въстание" в Донбас.

🇷🇺🔙 Има свидетелства, които една пропагандна машина би предпочела никога да не са били произнасяни на глас. Обръщението, записано на 18 май 2014 г. от Игор Гиркин – висш кадрови офицер от Федералната служба за сигурност (ФСБ) на Руската федерация и „министър на отбраната" на т.нар. Донецка народна република, е именно такъв документ.

Написано лично от него и прочетено пред камера в обсадения Славянск, то не е плод на украинско разузнаване, нито на западен мозъчен тръст. То е вътрешен вик на отчаяние от човека, изпратен да подпали Донбас – и точно затова представлява може би най-безкомпромисното опровержение срещу собствения му мит. Само 5 седмици след като водената от него въоръжена група прекосява границата, командирът признава пред „гражданите" на републиката, която уж защитава, че в област с 4,5 млн население не може да намери дори 1000 мъже, готови да се бият за неговата кауза.

Това е централният парадокс, около който се руши целият наратив за „спонтанното въстание на Донбас". Докато руските държавни медии и самият Гиркин в публичните си изявления твърдяха, че „80% от населението иска да се присъедини към Русия" – твърдение, документирано от Атлантическия съвет – в рамките на същия месец той споделя една друга, далеч по-неудобна аритметика. „Изобщо не очаквах," признава Гиркин в своето обръщение, „че в цялата област няма да се намерят дори 1000 мъже, готови да рискуват живота си." Разривът между двете числа – декларираните 80% от местното население и реалните под 1000 души – е красноречиво доказателство за изкуствения генезис на проруския сепаратизъм в Източна Украйна.

Силата на текста е в неговата конкретика, тъй като Гиркин не говори абстрактно. Той описва как три дни преди това е пристигнала група от 12 „герои" от Бахмут, препоръчани от „твърде уважаван човек". Веднага щом става ясно, че трябва да служат в Славянск, а не у дома си, и че срокът не се ограничава до няколко дни, те „дори не пожелаха да вземат оръжие". На следващия ден историята се повторила в още по-красноречив мащаб: от общо 35 доброволци, пристигнали от Донецк, 25 си заминали „поживо-поздраво за вкъщи" в момента, когато дочули звуците на далечен минометен обстрел. Командирът ги изпраща с унищожителен сарказъм – че те се прибират, „за да се оплакват от тежките условия, които не са усетили нито за миг, и да разказват за героизма си, проявен докато се возят в пътническия автобус". Това не е езикът на народен лидер, застанал начело на разбунтувалото се множество. Това е горчивината на професионален военен, открил, че зад гърба в крайна сметка няма никой.

Най-яркият образ в цялото обръщение е именно социологически по своята същност. „Десетки и стотици хора се наредиха в строя и се бият," констатира Гиркин, докато „десетки хиляди, стотици хиляди спокойно наблюдават това по телевизията, надигайки биричка." Именно с тези думи е сринат целия разказ за въстанието на Донбас. Гиркин посочва населението на Славянск като 120 000 души, а на съседния Краматорск – двойно повече, като цялата Донецка област наброява 4,5 милиона. Срещу тези числа стоят десетките му бойци.

„Къде са онези 27 000 доброволци, за които пишат журналистите?" пита риторично тогавашният довереник на президента Владимир Путин. „Не ги виждам." А прочутият мит, че „когато миньорите се вдигнат, те ще разкъсат всички с голи ръце", Гиркин отхвърля с леденото „засега обаче това не се наблюдава". Подкрепата на местните се оказва толкова дефицитна, че Гиркин издава заповед в опълчението да бъдат приемани и жени, и се оплаква, че „в цялата област досега не са се намерили и 20-ина професионални военни", готови да поемат командване – офицери, които според него стоят „по апартаментите си като уплашени врабчета".

За да се разбере тежестта на това признание, то трябва да бъде разположено върху действителната хронология на събитията в Източна Украйна, а не върху митологията им. Войната в Донбас не започва с митинг на граждани, а с военна операция. В нощта срещу 12 април 2014 г. въоръжена група от 52 маскирани мъже, ръководена лично от Гиркин, която месец по-рано изиграва ключова роля за незаконната анексия на Крим, прекосява държавната граница и превзема административната сграда, полицейското управление и сградата на Службата за сигурност на Украйна (СБУ) в Славянск, изземвайки от полицейския арсенал, според данни на енциклопедични източници, най-малко 400 пистолета и 20 автомата. Гиркин не е местен миньор, той е ветеран от Приднестровието, Босна и Чечения, опитен елемент от силовите структури. На следващия ден, 13 април, Киев обявява антитерористичната операция. Такава е архитектурата на конфликта: не подложен на репресии народ, решил да надигне глава срещу своите управляващи, а внедрено ядро от руските силови структури, около което беше изградено впечатлението за въстание.

Че именно това ядро, а не настроенията на местните, е решаващият фактор, по-късно беше потвърдено лично от Гиркин – този път без отчаяние, а с гордост. В интервю за крайнодясното списание „Завтра" през есента на 2014 г. той изрича популярната фраза: „Аз съм този, който натисна спусъка на войната. Ако нашето подразделение не беше прекосило границата, всичко щеше да изтлее – както в Харков, както в Одеса. В началото никой не искаше да се бие. Първите две седмици минаха в опити на страните да се убедят една друга" да започнат битка.

Сравнението с Харков и Одеса не е плод на случайност. „Народната република", обявена на 7 април 2014 г. в Харков, беше ликвидирана от украински спецназ още на същия ден. В Одеса и други областни градове, в които не беше внедрено руско въоръжено ядро, „въстанието" се изпари за броени дни. Разликата между тях и Донбас не е в дълбочината на проруските настроения, а в присъствието на полковника и подчинените му.

Резултатите от социологически проучвания през последното десетилетие потвърждават твърденията на Гиркин. Според изследване на американския институт Pew, което се проведе в периода 5-23 април 2014 г., едва 18% от населението в Източна Украйна подкрепят отделянето, докато 70% желаят страната да остане единна. Данните на Киевския международен институт по социология (КМИС) рисуват по-нюансирана, но сходна картина: около една трета от жителите на Донецка и Луганска област подкрепят някаква форма на отделяне – забележимо над националната средна стойност от 7% – но дори там само между една пета (Донецк) и една четвърт (Луганск) са дали положителна оценка на евентуален сценарий с принудително прехвърляне на властта. Социологическата агенция „Рейтинг" пък още през март 2014 г. отчита, че 56% от жителите на двете области отхвърлят идеята за отделяне. Тоест дори при най-щедрото отчитане на проруската симпатия, тя никога не е достигала мнозинство, а готовността тя да бъде превърната в стрелба по съседите е била споделяна от пренебрежим дял от местните жители – предимно маргинализирани елементи. Точно тази пропаст между пасивното недоволство и активната мобилизация Гиркин описва от първо лице.

Ключовият фактор е, че реалните оплаквания на хората от Донбас – корупцията, безвластието и икономическия упадък – никога не са били тъждествени с искане за присъединяване към Руската федерация. Атлантическият съвет цитира местни наблюдатели, според които жителите са признали как „никой не е потискал" руския език, което срива може би най-популярният casus belli на Путин, изречен от Гиркин с думите за „правото да говорим на родния си руски език". Същият репортаж цитира думите на анонимен местен жител, успял да улови истината по-точно от всеки социолог: „Нашият град беше превзет от терористи, но всички знаем, че зад това стои Русия." А когато се наложило тази изкуствено създадена „воля на народа" да получи легитимация, се наложи нейните режисьори да прибегнат до фарс. Незаконният референдум за независимост от 11 май 2014 г. премина без нито един международен наблюдател (дори руски), с бюлетини, раздавани по улиците дни по-рано, без избирателни списъци и документирани случаи на многократно гласуване. Обявените резултати (89% Донецк, 96% Луганск) са в пълен контраст с оценката на украинското МВР за реална активност от около 24% и повсеместна липса на международно признание.

Това, което обръщението на Гиркин в крайна сметка разкрива, надхвърля войната в Донбас и очертава шаблон на едно ново поколение хибридна война, в която Кремъл не мобилизира съществуващо мнозинство, а създава впечатление за такова, внедрявайки професионално ядро от „зелени човечета“, представяйки тяхната фасада като „самоопределение". Стратегическата уязвимост на подобен модел се крие именно там, където Гиркин се среща с реалността: пасивната симпатия не значи подкрепа. Десетките хиляди, които „надигат биричка" пред телевизора, не печелят войни, поради което инсценираната революция наложи изпращане на силоваци, а след като и този инструмент беше изчерпан, Москва беше принудена да хвърли редовна армия през август 2014 г. и пълния си военен потенциал през февруари 2022 г.

През цялото време обаче Путин не пожела да осъзнае едно: ескалацията на руската агресия е огледален образ на низходящата крива на местната подкрепа към действията му в Донбас: колкото по-малко „народ" имаше във „въстанието", толкова по-мащабни държавни усилия бяха необходими на Кремъл, за да го поддържа жив. В този смисъл най-точният историк във връзка със събитията от пролетта на 2014 г. се оказа не някой западен експерт, а самият палач – лицето, което „натисна спусъка на войната“.

Зеленски и Санду обсъждат нов механизъм за реинтеграция на Приднестровието и изтегляне на руските войски.

🇲🇩🤝🇺🇦 Молдова обсъжда създаването на международен механизъм за разрешаване на ситуацията в Приднестровието, заяви президентът на страната Мая Санду по време на съвместна пресконференция с украинския си колега Володимир Зеленски в Киев.

„Укринформ“ съобщи, че Санду е потвърдила провеждането на консултации с международни партньори, сред които Европейския съюз, относно потенциална рамка за реинтеграция на региона. Тя заяви, че всички страни признават необходимостта от процес, насочен към демилитаризация, деолигархизация и демократизация.

„За да се осъществи този етап, ни е нужна международна подкрепа. Точно това обсъждаме, особено с ЕС през последните дни. Що се отнася до приноса на Украйна, бих казала, че най-големият принос, който вече е дала, е фактът, че държи руската армия далеч от границите на Молдова. Това ни дава възможност да търсим мирно уреждане на конфликта и ние високо ценим това“, каза Санду.

Санду подчерта, че Молдова ще играе централна роля в процеса по оформянето на бъдещия механизъм, като същевременно ще продължи консултациите със своите партньори.

Говорейки на същата пресконференция, Зеленски заяви, че продължаващото присъствие на руски контингент в сепаратисткия регион остава ключова пречка за развитието на Молдова и създава дългосрочни рискове във връзка със сигурността. Той посочи, че Украйна подкрепя суверенитета и териториалната цялост на Молдова и по-рано е предлагала помощ в енергийния сектор като алтернатива на руските доставки.

„Веднъж предложихме въглища, помощ и подкрепа вместо руския газ, който отиваше към тяхната станция, но винаги сме го правили по дипломатичен начин. Винаги сме го комуникирали с президента на Молдова. Където тя подкрепя и вижда подкрепата на Украйна, ние ще бъдем надежден партньор“, каза Зеленски.

Зеленски отбеляза, че решенията за всички международни управленски или преходни споразумения относно Приднестровието попадат под юрисдикцията на Молдова, докато за Украйна този въпрос е пряко свързан със сигурността на нейните граници. Според „Укринформ“, Зеленски е поставил под въпрос доколко ще е уместно изобщо участието на Руската федерация в какъвто и да е бъдещ международен механизъм по въпроса.

„Мисля, че Молдова не разглежда международен механизъм с Русия, защото Русия без съмнение остава там, за да блокира нормалния живот на страната. Виждаме, че нищо нормално не се е случило в продължение на почти четири десетилетия окупация“, заяви той.

Приднестровието, отцепил се регион, който обхваща териториите на Молдова, разположени от поречието на река Днестър до държавната граница с Украйна, се намира под контрола на сепаратисти от началото на 90-те години на миналия век. Руски военен контингент остава разположени в региона, който отдавна е предмет на спорове и напрежение между Кишинев и Москва.

🔙 Frontline Monitor припомня: По-рано Европейският съюз предложи широка мирна рамка, която изисква от Русия да изтегли своите въоръжени сили от Беларус, Грузия, Армения и Приднестровието. Планът, оповестен от върховния представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Кая Калас, отправя призив за премахване на руските ядрени оръжия от Беларус, изплащане на репарации и реципрочно редуциране на силите, обвързано с евентуално изтегляне на украински войски.

Хунтата в Мали пред риск от колапс в лицето на координирана офанзива в цялата страна.

🇲🇱🇷🇺 Две силни експлозии и продължителна престрелка бяха докладвани в периметъра на ключова военна база край Бамако, съобщиха очевидци пред Ройтерс. Военни патрули са били разгърнати, за да блокират подстъпите към обекта, като в социалните мрежи постъпват множество съобщения за тежка размяна на обстрел и ожесточени сражения.

Кати е символно и оперативно сърце на военната хунта в Мали, ръководена от полковник Асими Гойта, който живее именно там, а гарнизонът беше отправна точка за двата последователни преврата през 2020 и 2021 г. Това не е първата подобна атака срещу базата: през юли 2022 г. местният филиал на Ал-Кайда пое отговорност за нападение с две коли-бомби, а през март и май 2025 г. бяха извършени два поредни удара срещу военни бази в района.

Инцидентът в Кати съвпада с широк координиран натиск по множество направления в страната. Nomade Cham съобщи днес за множество позиции на малийската армия и руските наемници от „Африкански корпус“, които са били превзети от туарегски бойци, включително град Кидал – исторически център на туарегите в пустинята на североизточно Мали. Ако информацията се потвърди, това ще бъде първото падане на града след ноември 2023 г., когато армията и тогавашната ЧВК „Вагнер“ на Евгений Пригожин поеха контрола след изтеглянето на стабилизационна мисия на ООН в страната (MINUSMA).

Прехвърлянето на инициативата към далечния север на страната не е случайно. Фронтът за освобождение на Азавад (FLA), основан през ноември 2024 г. от сливането на структурите в рамките на сепаратистка коалиция, известна като „Стратегическа рамка за защита на народа на Азавад“ (CSP-DPA), последвано от завръщането на исканията за независимост. Групата натрупа значителен оперативен опит в битките си с руските наемници, извършвайки серия от смъртоносни засади срещу военната хунта и подкрепящите я руски паравоенни. През юни 2025 г. при Агелхок беше нанесено поражение на конвой от превозни средства на малийската армия и руски наемници; през септември 2025 г. FPV камикадзе дрон унищожи команден център за дронове Bayraktar TB2 в Тесалит; а в началото на 2026 г. наблюдатели оцениха „hands-off“ подхода на руските наемници като провал в лицето на туарегската тактика с дронове. По данни на Jamestown Foundation сепаратистите използват челния опит, пренесен в страната от украински инструктори.

Едновременно с това западната ос се намира под засилен натиск от местния клон на Ал-Кайда, известен като Джамаат Нусрат ал-Ислам вал-Муслимин (JNIM). От септември 2025 г. джихадистите налагат икономическа обсада на столицата Бамако, поразявайки конвои с цистерни по всички магистрали към града. Разследване от Bellingcat разкри, че най-малко 130 цистерни с бензин са били унищожени от декември насам, което изправи хунтата пред хроничен дефицит на гориво, прекъсвания на тока и временно затваряне на учебните заведения и други институции. В отговор нейният лидер назначи бригаден генерал Фамуке Камара да ръководи военна операция с кодово име „Фука Кене“ („разчистване“ на местния език бамбара).

През юли 2025 г. Macina Liberation Front, фракция от ядрото на JNIM, проведе серия от 7 едновременни удара по граничните райони със Сенегал и Мавритания, а от началото на новата година ескалацията продължи: 29 януари – нападение над горивен конвой край Каес с над 15 загинали; 9 март – засада в района на Нампала с 10 убити войници, сред които 3 руски наемници; 6 април – отвличане на 4 китайски граждани от златна мина в Нарена.

Картината – едновременен натиск по периферията на столицата Бамако, вътрешния пръстен (блокадата на горива), западната граница и северните пустинни региони – се вписва в логиката на координирана многоосна офанзива. Дали става дума за съвпадение в рамките на едно денонощие, или за съгласувани действия между несвързани оперативно сили (JNIM и FLA имат различни идеологически подбуди и следват напълно различни цели), към момента няма потвърждение. Месеци наред експерти в Atlantic Council и Soufan Center алармираха, че Бамако е изправен пред най-тежката стратегическа криза от началото на въстанието срещу себе си преди повече от десетилетие.

Геополитическата рамка усложнява положението за режима, който продължава да разчита на руски наемници от редиците на Африканския корпус, наследник на „Вагнер“, за оперативната сигурност, докато едновременно с това се опитва да развива по-тесни контакти с Вашингтон. Миналия месец Ройтерс съобщи, че Мали и САЩ са все по-близо до споразумение, позволяващо на американски разузнавателни самолети и дронове отново да действат във въздушното пространство на страната срещу джихадистките мрежи в полупустинния регион Сахел.

Освен това през август 2025 г. беше арестуван бившият военен губернатор на Мопти Абас Дембеле, който беше обект на разследване за предполагаем преврат – индикация, че тлеещото напрежение в офицерския корпус, за което дълго време се носят слухове, всъщност е съвсем реален фактор.