Силите за сигурност на Иран са ликвидирали отряд на Джаиш ал-Адл.

🇮🇷⚔️🇵🇰 Силите за сигурност на Ислямска република Иран са ликвидирали оперативен отряд на сунитска въоръжена групировка „Джаиш ал-Адл“, след като бойците преминали границата от Пакистан в района на Раск, провинция Систан и Белуджистан. Това съобщава Tasnim News Agency, според която са убити „няколко терористи“; точният брой, самоличност и обстоятелства нямат потвърждение от независими източници.

Инцидентът се вписва в логиката на ескалация между режима в Иран и белуджките сепаратисти, но идва в качествено нов стратегически период. На 28 февруари САЩ и Израел започнаха своята съвместна въздушна кампания срещу Иран, която според прерасна от удари по ядрена инфраструктура в системна атака срещу командната структура на Ислямската република. В рамките на първите часове беше ликвидиран върховният водач Али Хаменей, а с него над 250 висши фигури, включително командващия Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC), министъра на отбраната и цял ешелон генерали. Синът на Хаменей, Моджтаба, беше избран за нов върховен водач, но според NYT и Foreign Policy е бил ранен при удара и не се е появявал публично, а вземането на решения в държавата е „парализирано" поради щети по комуникациите и вътрешни борби.

В този момент на отслабена централна власт белуджкият въпрос вече не е просто хроника от пограничната провинция. През декември 2025 г. „Джаиш ал-Адл" обяви сливане с други въоръжени и политически групи от Белуджистан в нова коалиционна структура – „Народен фронт на бойците" (PFF). Опозиционното издание Iran International определи хода като стратегическо прекодиране – от тесен сунитски сепаратизъм към по-широка платформа срещу режима, която претендира за място в общоиранското протестно пространство. През януари в хода на протестната вълна, боец на PFF застреля шефа на полицията в Ираншахр Махмуд Хакикат. В същия месец иранското министерство на разузнаването съобщи за задържане на клетки, проникнали от Пакистан в Захедан с оръжия и взривни устройства „американско и израелско производство" – твърдение, което не е независимо проверено, но се ползва от Техеран като рамка на случващото се.

Фондация за защита на демокрациите (FDD) посочи, че след първоначалната деструкция на централизирания апарат Израел е преминал към „хиперлокално" прицелване, включително по обекти на сигурността в западни провинции с предимно кюрдско население, което според автора е знак за съзнателно натоварване на режима по периферията. Critical Threats Project документира паралелно раздуване на присъствието на проиранските формирования в Систан и Белуджистан месец след началото на войната – индикатор, че режимът в Техеран е избрал задържане на югоизтока с тежко оръжие, а не политически диалог.

Към днешна дата сепаратисткият пейзаж в Иран изглежда по-консолидиран от когато и да било след 1979 г. На 22 февруари броени дни преди началото на въздушната кампания срещу режима, петте основни кюрдски партии в Иран (PDKI, PAK, PJAK, Komala и Khabat) обявиха формирането на „Коалиция на политическите сили на Ирански Кюрдистан“ (CPFIK) с декларирана цел „сваляне на режима" и кюрдско самоопределение. Atlantic Council разглежда сценарий на кюрдска офанзива навътре в Иран и отбелязва, че Вашингтон и Йерусалим са обмисляли военна подкрепа за такава кампания. New Arab отчита въздържана, но засилваща се мобилизация.

На юг, в арабския Хузестан, където е фокусиран над 80% от иранския нефтен добив, се наблюдават повтарящи се инциденти по инфраструктурата, макар че организационната стена на Арабското движение за борба за освобождението на Ахваз (ASMLA) остава неясно. В азерския северозапад натискът за самоопределение е предимно културно-политически.

Именно тук се крие основният разлом. Foreign Policy Research Institute и Small Wars Journal предупреждават за каскаден регионален ефект: разпадане на централния контрол в Иран би активирало джихадистки ниши (клон на Ислямска държава вече е присъствал в югоизточен Иран), би разкъсало „Балканския маршрут" на транзита на опиум, би предизвикало масова миграционна вълна в посока Пакистан и Турция и би поставило под въпрос Ормузкия проток. Анализаторът Кия Балоч акцентира, че убитият Хаменей парадоксално се е превърнал в „символ на съпротива срещу западната хегемония" – дефиницията на легитимността се е променила за сметка на режима.

От противоположна посока, аналитичен текст на FDD от 7 март предупреждава, че насърчаване на етно-националистически сепаратизъм може да се окаже спасителен пояс за Техеран: при реална заплаха за териториалната цялост, умерените персоезични иранци, включително част от реформаторския лагер, биха се преориентирали към подкрепа на държавата. Логиката е проста – в Иран „режимът" и „държавата" са различни обекти на лоялност, и външният натиск рискува да ги слее. Подобен скептицизъм звучи и в текста на Responsible Statecraft, който описва постепенна преориентация на целта от „смяна на режима" към „разпадане на Иран".

Пакистан остава ключова, но несигурна променлива. Jamestown Foundation напомня, че 565-милната граница е исторически полупорьозна, а Исламабад се бори с паралелно белуджко въстание (BLA), за което не може да си позволи да създаде ирански прецедент за „трансгранично право на преследване". ORF формулира въпроса още по-остро: каквото и да правят Пакистан и Иран, „по-големият белуджки въпрос" се превръща в самостоятелен геополитически фактор, несводим към играта на двустранното сътрудничество. В същото време The Diplomat оценява, че войната вече реконфигурира белуджката войнственост – централната сцена се измества от пакистанския Белуджистан към иранския Систан, а локалните актьори калибрират своите алианси към новата среда.

Конкретният инцидент в Раск, за който съобщава Tasnim, сам по себе си е рутинен епизод от дълга хроника – градът е бил място на опустошителната атака от декември 2023 г. и на координираните удари срещу Чабахар и Раск от април 2024 г. Но разчетен на фона на април 2026 г., той показва нещо друго: че докато централният команден капацитет на Ислямската република е компрометиран, граничният режим на югоизток продължава да функционира – поне тактически – и че Техеран възприема инфилтрациите през пакистанската граница не просто като проблем на сигурността, а като елемент от екзистенциалния натиск, на който е подложен. Дали този натиск ще ускори разпадането на централната власт, ще я втвърди около ново идеологическо ядро, или ще доведе до продължително ерозивно равновесие, остава открит въпрос, на който нито един от цитираните центрове не дава еднозначен отговор.