🇸🇾🇺🇳 Сирия е пъстра мозайка от общности, което е нещо съвсем обичайно в регион, където новите националности се състезават с племенни и религиозни лоялности за привързаността на гражданите. През по-голямата част от историята на страната семейство Асад упражнява диктаторска власт, за да наложи сирийска идентичност, синоним на баатизма – идентичност, разпаднала се по време на гражданската война в страната. Тази фрагментация продължава, като наскоро избухна в насилие между сунитски бедуини и друзи в южната провинция Суейда.
Започнало на 11 юли като реципрочни атаки между двете страни, конфликтът ескалира в мащабни сражения и взаимни зверства. Правителствените сили се намесиха, но или не успяха да ги потушат, или самите те извършиха злоупотреби срещу местното друзко население. Когато боевете до голяма степен утихнаха, според Сирийската мрежа за правата на човека бяха убити 814 души и ранени 903 от всички страни, а Сирийският център за наблюдение на правата на човека съобщи за 1386 убити, сред които 386 цивилни.
Тези продължаващи напрежения и сблъсъци, заедно с редица предишни кървави конфликти, повдигат въпроса дали новите власти в Сирия са способни и желаят да осигурят защита на малцинствата като друзи и кюрди и дали такъв провал дава право на тези малцинства да потърсят своя суверенитет. Това предложение обаче отразява фундаментално погрешно разбиране на принципа за самоопределение, принцип на международното право, и неговото грешно прилагане в сирийския контекст.
Принципът на самоопределение
Самоопределението придоби известност като правен принцип с настояването на президента на САЩ Удроу Уилсън, че световните сили трябва да третират бившите имперски земи не като собственост, а като доверие от името на техните определени народи, което доведе до създаването на Мандатната система на Обществото на народите. По-късно принципът на самоопределението беше закрепен в международното право с приемането на Устава на ООН през 1945 г. – първоначално като стремеж, а не като оперативен принцип. И до ден-днешен концепцията остава противоречива и е в процес на определяне на своите външни граници.
Въпреки това, като самоуправление, правото се прилага изключително за народи, а не за всяка група от индивиди, желаещи политическа независимост или самоуправление. При приемането на Устава на ООН „народи“ се разбираше тясно, като се отнасяше до целите популации на държави, а не се разпростираше към малцинства, етно-културни групи или колонизирани народи. С разширяване на приложението му към колонизирани народи и тези, възприемани като под чужда или чуждестранна окупация, към термина „народи“ се прикрепиха неясноти. Въпреки това групите, разполагащи с правото на самоопределение, могат да бъдат определени с разумна точност.
Научните изследвания и съдебната практика обикновено се позовават на „споделена идентичност“ в рамките на група, която фундаментално отличава нейните членове от сънародниците им. Обективно това оценява дали и до каква степен една група притежава комбинация от общ расов или етнически произход, език, история и културно наследство, което е достатъчно различно от околните жители, както и степента на цялостност на претендираната от тях територия. Членовете на групата трябва съзнателно да се възприемат колективно като отделен народ и да могат да съставят жизнеспособна единица.
Друзите – сирийски или други – не са „народ“
Правото на самоопределение като самоуправление не се отнася за чисто религиозни групи като друзите – колективи, които се отличават единствено по религиозните си вярвания, обичаи и практики.
Въпреки вътрешните традиции на друзите относно първичния произход на тяхната секта, религията им възниква през 11 век като разклонение на исмаилския шиитски ислям. Тяхната връзка с исляма, като отделна религия или ислямска секта, винаги е била сложна. Позицията на сунитите и шиитите по този въпрос е сложна и се е променяла с времето, често под влияние на политически интереси и течения.
Достатъчно е да се каже обаче, че уникалните характеристики, които друзите извличат от тяхната религия и тяхната относителна изолираност, не са толкова всеобхватни, че да ги направят отделен народ. В арабските страни тяхната идентичност е толкова различна от тази на сунитските араби, колкото на всяко друго чисто религиозно малцинство като шиитите. Всъщност друзите в Ливан, Сирия и Йордания са политически класифицирани като мюсюлмани и са част от мюсюлманската социална тъкан на тези страни.
Тяхната етно-културна принадлежност е много по-ясна: друзите са етнически, езиково и културно араби и винаги са били такива. Те произхождат от доминирания от араби Египет и впоследствие се консолидират в днешен Ливан, в Уади ал Тайм – де факто родно място и разпределителен център за друзите като група, към области, които векове по-късно ще станат Сирия, Израел и Йордания.
Като такива те нямат етнически произход или език, различен от този на арабските им сънародници, или етнографска история, предхождаща арабското завоевание на Леванта. Както всяка затворена религиозна група, те имат определени колективни особености. Все пак те са твърде незначителни, за да ги направят не-араби или отделен народ, което води до това панарабистките движения да приемат арабската идентичност на друзите за даденост.
От друга страна панарабизмът използва прекалено разширено определение за араби, включвайки в него редица неарабски групи, умишлено „изравнявайки“ и ефективно заличавайки специфичния им произход и езици за политически цели. Но друзите се възприемат за етнически араби и притежават силно чувство за принадлежност към страните на тяхното гражданство. Арабската принадлежност всъщност е централна за идентичността на друзите. Безкомпромисно ендогамната и затворена общност се гордее с древния си арабски произход и с притежаването на „най-чистата арабска кръв“, непомесена чрез бракове с други етнически групи чрез забраната им за покръстване. Следователно не съществува отделна етническа принадлежност на друзите, и доколкото те могат да се считат за етно-религиозна група, тяхната етническа принадлежност е арабска.
Следователно друзите са и се възприемат като отделна религия, а не като народ. С липсата на някои обективни признаци за народност, освен тяхната уникална религия, те нямат право на суверенитет и самоуправление, отделно от сирийските араби, и със сигурност не на отцепване. В Сирия, като сирийски араби, самоопределението на друзите е осигурено от сирийската независимост. Всъщност техният известен яростен патриотизъм изиграва ключова роля в преследването и осигуряването на сирийската независимост от французите, вместо да търсят своя собствена държава. Бидейки чисто религиозно малцинство, те имат право на справедливо и равно третиране от тяхното правителство и на контрол върху техните религиозни дела без външна намеса.
Сирийските кюрди нямат право да търсят независимост
Правото на самоопределение на сирийските кюрди е едновременно и по-просто, и по-сложно. Те, в края на краищата, притежават всички признаци на народност: уникална споделена история, култура, език и етнически произход, които са достатъчно различни от тези на сирийските араби. Но въпреки това статутът на народ сам по себе си не дава право на група на независимост. Самоопределението е спектър, а не бинарно, което дава или отказва на народите правото да основават суверенни единици. Отцепването е само една проява, най-екстремната и юридически съмнителна, на самоопределението.
Това е така, защото международното право, правна система, създадена от западния свят, предпочита реда и предвидимостта. Затова дори когато обхватът на народите, имащи право на самоопределение, постепенно се разширява, упражняването на това право остава подчинено на усилията за запазване на териториалната цялост на държавите, основните единици на международния ред.
Бившият президент на Международния съд (ICJ) Розалин Хигинс пише, че в интерес на това да не бъде „международният ред редуциран до фрагментиран хаос“ по подразбиране самоопределението трябва да е запазено като „правото на мнозинството в рамките на общоприета политическа единица да упражнява власт“.
В Сирия това право би се отнасяло за арабите, съставляващи 80–85% от населението и по-голямата част от провинциите с изключение на Хасака, където кюрдите може да формират мнозинство, макар това да е спорно. Арабите почти сигурно са мнозинство в контролираната от кюрдите Демократична автономна администрация на Северна и Източна Сирия, разширила се в населени предимно с араби райони като като Манбидж, Дейр ез-Зор и Ракка.
Самоопределението се отнася за арабите в установените граници на Сирия. Наистина, границите на страната, както почти всички граници, са сложни, начертани от Франция, за да определят мандатно владение, предоставено им от Обществото на народите. Въпреки това, след независимостта Сирия наследи френската мандатна единица и по закон тези граници според принципа на uti possidetis juris, предвиждащ запазването на съществуващите вътрешни и международни граници, когато възниква нова държава.
Принципът има за цел да поддържа предвидимостта на границите, а според ICJ „да предотврати застрашаването на независимостта и стабилността на новите държави от братоубийствени борби, предизвикани от оспорването на граници след оттеглянето на управляващите сили“. С други думи, той цели да предотврати насилствени борби за привидно непотърсени територии, които възникват с изчезването на колониални или мандатни единици.
Това в никакъв случай не означава, че кюрдите нямат право на самоопределение, включително в Сирия. Неговата форма е въпросът, разгледан от Върховния съд на Канада през 1998 г. в делото за отцепването на Квебек. В него съдът стигна до заключение, че обикновено „се очаква народите да постигнат самоопределение в рамките на съществуващата си държава“, ако тя „представлява цялото население или народи, които пребивават на нейната територия, на основата на равенство и без дискриминация, и уважава принципите на самоопределение във вътрешните си договорености“, като дава на малцинствата, които се квалифицират като народи, „смислен достъп до правителството, за да преследват тяхното политическо, икономическо, културно и социално развитие“.
В този случай Върховният съд на Канада описва вътрешното самоопределение, което може да бъде удовлетворено с предоставяне на юридическо равенство на отделните членове на въпросния народ за преследване на гореспоменатите права или автономия, ако е необходимо.
Единствено „като последна мярка“ народ, на който е отказано вътрешно самоопределение, има правото „да го упражни чрез отцепване“. Въпреки това съдът признава, че „остава неясно дали това […] действително отразява установен стандарт на международното право“.
Въпреки това правото на сирийските кюрди на териториална автономия е юридически съмнително, защото контролираните от тези групи райони нямат териториална цялост. Както беше отбелязано, тези региони далеч не са етнически хомогенни и не са съседни един на друг. Нито пък една сирийска кюрдска единица би могла да бъде жизнеспособна, икономически или по друг начин: повечето бойци на Сирийските демократични сили (SDF) са от арабски произход, което отслабва способността на сирийските кюрди да контролират територия, предназначена за самоопределението им.
Освен това територия е без излаз на море и е застрашена от Турция на север, която би разглеждала автономен кюрдски регион в Сирия като пряка заплаха за националната сигурност заради неговите исторически връзки с Кюрдската работническа партия (PKK), считана за терористична организация от ЕС, НАТО, Съвета на Европа, САЩ, Канада, Турция, Иран, Япония, Австралия и други държави.
Кюрдското регионално правителство на Ирак (KRG) също би се обявило против автономен регион на сирийските кюрди поради конкуриращите им се идеологии, което може да доведе до въоръжени конфликти.
Следователно, от правна гледна точка сирийските кюрди биха били задължени да преследват своето самоопределение като равноправни членове на сирийската държава в нейните настоящи вътрешни и външни граници.
