🇷🇺🔙 Има свидетелства, които една пропагандна машина би предпочела никога да не са били произнасяни на глас. Обръщението, записано на 18 май 2014 г. от Игор Гиркин – висш кадрови офицер от Федералната служба за сигурност (ФСБ) на Руската федерация и „министър на отбраната" на т.нар. Донецка народна република, е именно такъв документ.
Написано лично от него и прочетено пред камера в обсадения Славянск, то не е плод на украинско разузнаване, нито на западен мозъчен тръст. То е вътрешен вик на отчаяние от човека, изпратен да подпали Донбас – и точно затова представлява може би най-безкомпромисното опровержение срещу собствения му мит. Само 5 седмици след като водената от него въоръжена група прекосява границата, командирът признава пред „гражданите" на републиката, която уж защитава, че в област с 4,5 млн население не може да намери дори 1000 мъже, готови да се бият за неговата кауза.
Това е централният парадокс, около който се руши целият наратив за „спонтанното въстание на Донбас". Докато руските държавни медии и самият Гиркин в публичните си изявления твърдяха, че „80% от населението иска да се присъедини към Русия" – твърдение, документирано от Атлантическия съвет – в рамките на същия месец той споделя една друга, далеч по-неудобна аритметика. „Изобщо не очаквах," признава Гиркин в своето обръщение, „че в цялата област няма да се намерят дори 1000 мъже, готови да рискуват живота си." Разривът между двете числа – декларираните 80% от местното население и реалните под 1000 души – е красноречиво доказателство за изкуствения генезис на проруския сепаратизъм в Източна Украйна.
Силата на текста е в неговата конкретика, тъй като Гиркин не говори абстрактно. Той описва как три дни преди това е пристигнала група от 12 „герои" от Бахмут, препоръчани от „твърде уважаван човек". Веднага щом става ясно, че трябва да служат в Славянск, а не у дома си, и че срокът не се ограничава до няколко дни, те „дори не пожелаха да вземат оръжие". На следващия ден историята се повторила в още по-красноречив мащаб: от общо 35 доброволци, пристигнали от Донецк, 25 си заминали „поживо-поздраво за вкъщи" в момента, когато дочули звуците на далечен минометен обстрел. Командирът ги изпраща с унищожителен сарказъм – че те се прибират, „за да се оплакват от тежките условия, които не са усетили нито за миг, и да разказват за героизма си, проявен докато се возят в пътническия автобус". Това не е езикът на народен лидер, застанал начело на разбунтувалото се множество. Това е горчивината на професионален военен, открил, че зад гърба в крайна сметка няма никой.
Най-яркият образ в цялото обръщение е именно социологически по своята същност. „Десетки и стотици хора се наредиха в строя и се бият," констатира Гиркин, докато „десетки хиляди, стотици хиляди спокойно наблюдават това по телевизията, надигайки биричка." Именно с тези думи е сринат целия разказ за въстанието на Донбас. Гиркин посочва населението на Славянск като 120 000 души, а на съседния Краматорск – двойно повече, като цялата Донецка област наброява 4,5 милиона. Срещу тези числа стоят десетките му бойци.
„Къде са онези 27 000 доброволци, за които пишат журналистите?" пита риторично тогавашният довереник на президента Владимир Путин. „Не ги виждам." А прочутият мит, че „когато миньорите се вдигнат, те ще разкъсат всички с голи ръце", Гиркин отхвърля с леденото „засега обаче това не се наблюдава". Подкрепата на местните се оказва толкова дефицитна, че Гиркин издава заповед в опълчението да бъдат приемани и жени, и се оплаква, че „в цялата област досега не са се намерили и 20-ина професионални военни", готови да поемат командване – офицери, които според него стоят „по апартаментите си като уплашени врабчета".
За да се разбере тежестта на това признание, то трябва да бъде разположено върху действителната хронология на събитията в Източна Украйна, а не върху митологията им. Войната в Донбас не започва с митинг на граждани, а с военна операция. В нощта срещу 12 април 2014 г. въоръжена група от 52 маскирани мъже, ръководена лично от Гиркин, която месец по-рано изиграва ключова роля за незаконната анексия на Крим, прекосява държавната граница и превзема административната сграда, полицейското управление и сградата на Службата за сигурност на Украйна (СБУ) в Славянск, изземвайки от полицейския арсенал, според данни на енциклопедични източници, най-малко 400 пистолета и 20 автомата. Гиркин не е местен миньор, той е ветеран от Приднестровието, Босна и Чечения, опитен елемент от силовите структури. На следващия ден, 13 април, Киев обявява антитерористичната операция. Такава е архитектурата на конфликта: не подложен на репресии народ, решил да надигне глава срещу своите управляващи, а внедрено ядро от руските силови структури, около което беше изградено впечатлението за въстание.
Че именно това ядро, а не настроенията на местните, е решаващият фактор, по-късно беше потвърдено лично от Гиркин – този път без отчаяние, а с гордост. В интервю за крайнодясното списание „Завтра" през есента на 2014 г. той изрича популярната фраза: „Аз съм този, който натисна спусъка на войната. Ако нашето подразделение не беше прекосило границата, всичко щеше да изтлее – както в Харков, както в Одеса. В началото никой не искаше да се бие. Първите две седмици минаха в опити на страните да се убедят една друга" да започнат битка.
Сравнението с Харков и Одеса не е плод на случайност. „Народната република", обявена на 7 април 2014 г. в Харков, беше ликвидирана от украински спецназ още на същия ден. В Одеса и други областни градове, в които не беше внедрено руско въоръжено ядро, „въстанието" се изпари за броени дни. Разликата между тях и Донбас не е в дълбочината на проруските настроения, а в присъствието на полковника и подчинените му.
Резултатите от социологически проучвания през последното десетилетие потвърждават твърденията на Гиркин. Според изследване на американския институт Pew, което се проведе в периода 5-23 април 2014 г., едва 18% от населението в Източна Украйна подкрепят отделянето, докато 70% желаят страната да остане единна. Данните на Киевския международен институт по социология (КМИС) рисуват по-нюансирана, но сходна картина: около една трета от жителите на Донецка и Луганска област подкрепят някаква форма на отделяне – забележимо над националната средна стойност от 7% – но дори там само между една пета (Донецк) и една четвърт (Луганск) са дали положителна оценка на евентуален сценарий с принудително прехвърляне на властта. Социологическата агенция „Рейтинг" пък още през март 2014 г. отчита, че 56% от жителите на двете области отхвърлят идеята за отделяне. Тоест дори при най-щедрото отчитане на проруската симпатия, тя никога не е достигала мнозинство, а готовността тя да бъде превърната в стрелба по съседите е била споделяна от пренебрежим дял от местните жители – предимно маргинализирани елементи. Точно тази пропаст между пасивното недоволство и активната мобилизация Гиркин описва от първо лице.
Ключовият фактор е, че реалните оплаквания на хората от Донбас – корупцията, безвластието и икономическия упадък – никога не са били тъждествени с искане за присъединяване към Руската федерация. Атлантическият съвет цитира местни наблюдатели, според които жителите са признали как „никой не е потискал" руския език, което срива може би най-популярният casus belli на Путин, изречен от Гиркин с думите за „правото да говорим на родния си руски език". Същият репортаж цитира думите на анонимен местен жител, успял да улови истината по-точно от всеки социолог: „Нашият град беше превзет от терористи, но всички знаем, че зад това стои Русия." А когато се наложило тази изкуствено създадена „воля на народа" да получи легитимация, се наложи нейните режисьори да прибегнат до фарс. Незаконният референдум за независимост от 11 май 2014 г. премина без нито един международен наблюдател (дори руски), с бюлетини, раздавани по улиците дни по-рано, без избирателни списъци и документирани случаи на многократно гласуване. Обявените резултати (89% Донецк, 96% Луганск) са в пълен контраст с оценката на украинското МВР за реална активност от около 24% и повсеместна липса на международно признание.
Това, което обръщението на Гиркин в крайна сметка разкрива, надхвърля войната в Донбас и очертава шаблон на едно ново поколение хибридна война, в която Кремъл не мобилизира съществуващо мнозинство, а създава впечатление за такова, внедрявайки професионално ядро от „зелени човечета“, представяйки тяхната фасада като „самоопределение". Стратегическата уязвимост на подобен модел се крие именно там, където Гиркин се среща с реалността: пасивната симпатия не значи подкрепа. Десетките хиляди, които „надигат биричка" пред телевизора, не печелят войни, поради което инсценираната революция наложи изпращане на силоваци, а след като и този инструмент беше изчерпан, Москва беше принудена да хвърли редовна армия през август 2014 г. и пълния си военен потенциал през февруари 2022 г.
През цялото време обаче Путин не пожела да осъзнае едно: ескалацията на руската агресия е огледален образ на низходящата крива на местната подкрепа към действията му в Донбас: колкото по-малко „народ" имаше във „въстанието", толкова по-мащабни държавни усилия бяха необходими на Кремъл, за да го поддържа жив. В този смисъл най-точният историк във връзка със събитията от пролетта на 2014 г. се оказа не някой западен експерт, а самият палач – лицето, което „натисна спусъка на войната“.
