Паметници на тиранията: възстановяването на култа към Сталин в модерна Русия.

💡 Експертизата «Сянката на Сталин: Защо и как се случва новото възпоменание на тиранина в Русия», публикувана на платформата Re:Russia и подписана от Александра Архипова и Юрий Лапшин, описва едно от водещит културно-политически явления в съвременна Русия: нарастващото присъствие на символите на Йосиф Сталин в публичното пространство и начина, по който тази „новa мемориализация“ отразява широки идеологически и исторически трансформации.

Авторите проследяват динамиката на поставянето на 213 нови мемориални обекта – паметници, бюстове, барелефи и други форми на „недвижима“ памет – от 1996 г. до средата на 2025 г. По техните данни само през първите седем месеца на миналата година в Русия са открити множество нови монументи, сред които голям барелеф на станция в московското метро и поредица от бюстове в региони като Башкирия и Вологодска област.

Това явление не се дължи на еднородна държавна директива, а резултат от комбинация на низови инициативи и идеологически трендове. Някои от инициативите произхождат от местни активисти, от отделни институции и регионални власти, но попадат в широкия дискурс за „великото минало“ на СССР и ролята на Сталин като победител във Втората световна война.

Авторите подчертават значението на два идеологически наратива, които се засилват през последните години: първият е създадената представа за „велико общо минало“, което трябва да служи за основа на националното единство, а вторият – тенденцията да бъде маргинализирана или изтласкана паметта за сталинските репресии от колективната памет. Съвкупоността от наративи променя начина, по който руското общество и институции легитимират и интерпретират историческия минал период.

Изследването разграничава две форми на мемориализация: „недвижима“, включваща физическите монументи в градската среда, и „движима“, която представлява временни представления и публични прояви, ретропоези с портрети, „сталинобуси“ и други мобилни форми, използвани при чествания на ключови дати. Вторият вид са по-трудни за точно измерване, но според авторите стотици случаи са документирани през последните години.

Географското разпределение също е част от анализа: те са концентрирани в конкретни федерални окръзи, като имат особено присъствие в Северо-Кавказкия и Приволжкия федерален окръг. Изследователите смятат, че много от по-видимите случаи не са в големите градски центрове, а на по-периферни места, което според тях поставя въпроса за характера и социалната функция на тези обекти.

Анализът също така проследява историческия контекст на промяната: ако през 1990-те и началото на 2000-те публичните дискусии и мемориали бяха по-свързани с възпоменание на жертвите на репресии и говорене за тоталитарното минало, то от около 2010 г. насам постепенно отстъпват място на историческия ревизионизъм, който включва преоценка на ролята на Сталин и по-широко възраждане на символи от съветската епоха.

Авторите не приписват повсеместна официална държавна политика на Москва, но идентифицират структурни и идеологически фактори, които подпомагат и нормализират процеса: сред които дадени държавни риторики, законодателни инициативи, насочени към контрол на историческите наративи, и широко политическо усилие за консолидиране на националната идентичност чрез интерпретация на миналото.

Това изследване, макар и фокусирано върху историческата мемориализация, дава прозрение за по-широките културни и политически тенденции в Русия след 2014 г., засилени след началото на пълномащабната инвазия в Украйна през 2022 г., когато реториката за „защитата на историческата истина“ често се използва за легитимиране на съвременни политически решения. Контекстът на хибридни информационни кампании и външни усилия за влияние върху общественото мнение в Европа, включително в страни като България, остава част от по-широкия контекст на информационните и идеологически битки, които съпътстват този исторически процес.