🇮🇱🪖 Дани Блекман, бивш пехотинец от Израелските отбранителни сили (IDF), връчва на командира си своя автомат M16 през януари 2009 г. в края на операцията „Отлято олово“ в Ивицата Газа, и повече не се върна обратно на служба. Повечето от 17 години по-късно той обяснява своето напускане не с прекомерната сила, използвана от армията, а напротив – с нейните усилия да щади цивилните, които по думите му са излагали войниците на неприемлив риск.
Блекман разказа историята си в интервю за англоезичния сайт Israel News Pulse, споделено на 6 октомври. На следващия ден, три години след нападението на Хамас срещу Южен Израел, той я обобщи в профила си: „Причината беше, че ЦАХАЛ поставя живота на поданиците на врага над живота на собствените си мъже и жени. Намирах го за неприемливо през 2009 г. и го намирам за неприемливо през 2026 г. Имах надежда, че след 7 октомври това ще се промени, но не се промени, сега е дори по-лошо.“ Днес Блекман е на 41 години и от 2007 г. живее като номад.
Той постъпи в армията през ноември 2003 г. и завършва наборната си служба към началото на 2007 г. със сержантско звание, след което остава в резерва. По-голямата част от службата му преминава на Западния бряг. Според него първите му съмнения се появили на контролно-пропускателните пунктове, където според него армията поставя тийнейджъри в денонощен директен контакт с „хиляди враждебни араби“, които са ги заобиколили. „Бяхме лесни мишени“, споделя той пред изданието и подчертава, че „18 и 19-годишните са буквално тийнейджъри“. Блекман помни и заповедите при хвърляне на камъни: „Заповедите ни бяха да не стреляме по врага, когато ни замерва с камъни, и да откриваме огън само ако държи огнестрелно оръжие. Уверявам ви, градушка от камъни наистина може да убие човек.“ Изданието пише, че официалните правила разграничават ареста на заподозрян от реакцията при непосредствена заплаха за живота; според Блекман в устните заповеди към него такова разграничение не е имало.
С времето той започна да отказва да изпълнява заповеди. По думите му отказва да участва в патрули през враждебни села, тъй като не е виждал оперативна цел в тези патрули, и няколко пъти е отказвал да влезе в Наблус за задържане на отделни заподозрени, без околният район първо да бъде овладян. Според него операциите, замислени като прецизни, прехвърлят риска от цивилните върху войниците, които физически трябва да влязат в квартала. Отказите, казва той, са му стрували близо 3 месеца във Военния затвор № 6 край Атлит, южно от Хайфа. „Всяка заповед, която не изпълних, е постъпка, с която се гордея и до днес“, каза той. Israel News Pulse не е преглеждал дисциплинарното му досие и предава разказа за престоя му в затвора като негово свидетелство.
Втората ливанска война през лятото на 2006 г. затвърди убеждението му. Неговата част остана при Наблус, но малка група бойци, сред които и той, бе пренасочена на север. Той помоли да не се публикуват детайли за частта и задачите му, защото пътува и из арабски и мюсюлмански страни. Той каза, че докато наблюдава действията на противника и за които да докладва на командването, вижда позиции и оръжие на ливанската групировка Хизбула в цивилни сгради и около тях, включително в местни клиники. Помни и цели, които не са били поразени заради опасения от жертви сред населението. „Казаха ни да не стреляме и да стоим на място, за да избегнем косвени щети.“
Докладът Why They Died на Human Rights Watch от 2007 г. установи конкретни , в които Хизбула стреля от населени места и е държала оръжие в тях, но отхвърли тезата, че движението по правило се е криело сред жителите. Блекман смята, че ЦАХАЛ „победи на бойното поле в Ливан, но беше победен от собственото ни ръководство“. Правителствената комисия „Виноград“ стигна до по-сложна оценка в окончателния доклад от 30 януари 2008 г.: тя критикува остро политическото ръководство, но установява и някои сериозни провали във висшето командване и сухопътните сили и определи войната като „сериозна пропусната възможност“, приключила без ясна военна победа.
„Отлято олово“ започна на 27 декември 2008 г. след засилен ракетен обстрел от ивицата Газа. Блекман се включи в операцията с убеждението, че този път Израел ще стигне до решителната победа, която войната в Ливан не е донесла: „На терен цялото командване ни представи тази война като война за унищожаването на Хамас. Всеки войник знаеше, че за да ги спрем, значи да ги унищожим и разгромим напълно.“ Властите обявиха цели, които бяха по-тесни: да се намали заплахата за жителите на Южен Израел, като се ограничи ракетния обстрел, отслаби Хамас и възстанови възпирането. Когато Израел обяви едностранно примирие 22 дни по-късно, Хамас остава на власт в Ивицата, а плененият през юни 2006 г. израелски военнослужещ Гилад Шалит остана в плен.
„Знаех още тогава, че не мога да продължавам да жертвам душата и времето си за политическо и военно ръководство, което на всяка крачка изоставя разума заради лудостта“, каза Блекман. В края на службата си той отива директно при командира си и подава автомата, вместо да предаде оръжието си по установен ред „Казах му, че не мога повече да бъда част от това.“ По думите му командирът първо е отказал да го приеме и напомни за процедурата. „Взе го, защото нямаше избор.“ Командирът разбира, че иначе Блекман просто ще остави оръжието на земята, дори с риск да бъде арестуван. После довършва оформянето на документа вместо него, а военен лекар одобрява неговото освобождаване от по-нататъшна служба. Хора от неговото обкръжение го нарекли предател, изоставил братята си. „Мотивите ми бяха точно обратните.“
9 израелски военнослужещи загинаха в самата Ивица, а четирима от тях бяха убити от снаряди, изстреляни от израелски танкове. Самият Блекман формулира своя довод без числа: „Във войната няма закони освен един: да постигнеш пълна победа над своите врагове.“ После уточни: „За да победим, трябва да действаме според ценностната система на врага, а не според нашата.“ От гледната точка, която Блекман приписва на противника, всичко по-малко от „пълно унищожение и изселване“ се счита за колебание. Международното хуманитарно право обвързва и държавите, и въоръжените групи и изисква разграничаване между бойци и цивилни, пропорционалност и предпазни мерки при нападение, а задълженията на едната страна не могат да отпаднат, когато другата ги нарушава.
Най-известните колективни откази в историята на израелската армия са с обратен знак. Движението „Йеш Гвул“ („Има граница“) беше основано през 1982 г. от ветерани, отказали да воюват в Ливан. През септември 2003 г. малко преди Блекман да облече униформа, 27 пилоти заявиха, че няма да вземат участие в удари по населени места в палестинските територии. През септември 2014 г. 43-ма резервисти от разузнавателното поделение 8200 отказаха да участват в действия срещу палестинците в окупираните територии. През април 2025 г. около 970 настоящи и бивши военни от ВВС подписаха писмо, според което войната в Ивицата Газа служи предимно на „политически и лични интереси“. Отказите отдясно също имат история, но са насочени срещу други действия: при изтеглянето от Газа през 2005 г. ефрейтор Ави Бийбър стана първият, отказал да изпълни заповед по плана за изтегляне, защото не искаше да участва в изселване на израелски заселници. Блекман не се вписва нито сред левите, нито сред десните откази, защото протестира не срещу действията на армията, а срещу това, което по негова преценка тя не прави.
Правилата за откриване на огън остават в центъра на публичен спор и до ден-днешен. През септември документалният филм „NAZA“ на Ювал Абрахам и Рейчъл Сор спечели Специалната награда на журито във Венеция. Той представя свидетелства на израелски военни за това какъв брой жертви сред населението на Газа е смятан за допустим при одобряване на удари. ЦАХАЛ го отхвърли като „изопачено и манипулативно представяне на реалността“. На 6 октомври, в самия ден на интервюто с Блекман, двама офицери от запаса и един създател на съдържание публикуваха филм в отговор, в който висши командири говорят за правила за откриване на огън.
Помолен да приложи извода си към днешната армия, Блекман се поколеба. „Не мога да говоря за днешните войници. Аз съм от друго време, те имат дронове, които вършат онова, което аз правех със собствените си очи и крака. Вече съм отживелица.“ Той все пак е на мнение, че рискът за днешните военнослужещи остава по-висок, защото враговете на Израел са станали по-силни и по-опитни. В събитията от 7 октомври вижда потвърждение на собствената теза: „Като отказваме да победим и да сложим край на войната, ние просто обучихме враговете си да ни убиват по-ефективно.“ Колкото до мнението на самите войници, той остави думата на тях: „Нека изчакаме да ги чуем да говорят сами за себе си.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар