Колумбия ще продължи да нанася въздушни удари по FARC.

🇨🇴 Колумбийската армия ще продължи да нанася въздушни удари в рамките на своите усилия да спре подема на незаконните въоръжени групировки, въпреки смъртта на най-малко 12 деца и тийнейджъри при скорошни бомбардировки срещу дисиндентска фракция на FARC, заяви в сряда министърът на отбраната Педро Санчес.

Омбудсманът по правата на човека Ирис Марин призова президента на страната Густаво Петро да спре операциите след въздушните удари в провинциите Амасонас, Гуавияре и Араука. Президентът се извини на майките на седемте непълнолетни жертви на една от атаките.

Ескалацията на ударите бележи обрат в стратегията на Петро за националната сигурност. След като встъпи в длъжност през 2022 г. той спря въздушните удари, но миналата година те бяха възобновени при условие, че не са насочени срещу деца и тийнейджъри, вербувани от партизаните и престъпните банди.

„Ще продължим да използваме всички законни средства на държавата. Беше атакувана законна цел с изцяло легитимни средства в пълно съответствие с конституцията и закона“, подчерта Санчез пред Ройтерс, откъдето припомнят, че е пенсиониран генерал от колумбийските военновъздушни сили.

Според него основна отговорност за смъртта на децата носят незаконните групировки, които са ги вербували. „Ние не атакувахме деца. Целта на удара беше напълно легитимна“, подчерта той.

Петро обеща сложи край на конфликта, започнал преди повече от 60 години и убил близо половин милион души, промени подхода си миналата година, след като преговорите с партизаните не дадоха очаквания резултат. Той нареди офанзива на военните в югозападната част на страната, с която да изтласка една от фракциите на FARC, отхвърлила мирното споразумение от 2016 г. Засега обаче тя постига резултати, които са доста под очакванията.

Правозащитни групи отбелязват, че въоръжените групировки, съставени предимно от дисинденти на Революционниte въоръжени сили на Колумбия (FARC), вербуват малолетни, които са използвани от тях като жив щит за възпиране на военните атаки и защита на своите лидери и лагери.

През 2024 г. са вербувани най-малко 625 деца и юноши, а от януари тази година техният брой е 162, сочат публично достъпни данни от Омбудсмана.

Лидерът на групировката, известен като Иван Мордиско, заплаши, че ще подложи извършителите и отговорните за въздушни удари на „революционен съд“

„Революционният съд“ е незаконна процедура, при която партизаните обвиняват конкретно лице, че е извършило дадено престъпление, и могат да произнесат смъртна присъда – практика, забранена от закона и даваща власт на престъпници, коментира Санчес.

Назад в историята въздушните удари са се явявали ключов инструмент за Колумбия. Именно след като няколко висши командири на FARC бяха убити при бомбардировки, организацията се принуди да седне на масата за преговори, които доведоха до сключването на мирно споразумение от 2016 г. и решението на 13 000 бойци да сложат оръжие.

Споразумение на стойност 3,1 милиарда евро, подписано наскоро със шведската корпорация Saab за покупката на 17 изтребителя Gripen E/F, които да заменят остарялата флота от израелски Kfir от 80-те години на миналия век, е било постигнато по напълно прозрачен начин, увери Санчес.

Част от политическата опозиция и местни военни експерти обаче изразиха съмнения за възможно надхвърляне на разходите по сделката.

Министърът увери, че сътрудничеството с американската армия остава „много силно“ и обменът на разузнавателни данни в борбата с наркотрафика продължава – при условие, че тя не се използва за смъртоносни удари по плавателни съдове, подозирани в трафик на наркотици.

Леталните операции срещу подобни плавателни съдове доведе до остър словесен дуел между Петро и Доналд Тръмп, при който колумбийският лидер миналата седмица заплаши да прекрати обмена на разузнавателна информация и да закупи руски изтребители.

Антикомунистически банер се появи в китайската столица Пекин.

🇨🇳 Точно след края на 4-то пленарно заседание на 20-и централен комитет на Китайската комунистическа партия (КПК), в района Санлитун в Пекин се появяват огромни банери срещу комунизма, които директно обвиняват КПК в това, че е античовешка зла секта.

На 25 октомври, в условията на строга полицейска охрана докато се провежда Четвърто пленарно заседание на 20-ия централен комитет на КПК, на улица в Санлитун в Пекин се появяват два антикомунистически банера. Съдържанието директно твърди, че КПК е античовешка зла секта.

„В такъв период с висока чувствителност точно след пленарното заседание, някой се осмелява да качи банери със системна критика по улица Санлитун в Пекин. Това показва огромна лична смелост и копнеж по свободата, който е наистина завладяващ“, написа китайски потребител на Х, споделяйки снимка на опънатия банер.

Снимки от чужбина в X показват, че точно след края на Четвъртото пленарно заседание на 20-ия централен комитет на КПК, на улиците в Санлитун в Пекин са окачени два антикомунистически банера със следното съдържание:

„Същността на Комунистическата партия е антихуманна зла секта, която неизбежно отваря тежки бедствия на Китай. Отворете вратата за партии, свобода относно създаването на партии, свобода за конкуренция, свобода за избор – създаваме условия за свобода, човечност и върховенство на закона.

На снимките се вижда човек, който с мегафон говори на случайни минувачи, но съдържанието на думите му не е ясно. Според профила в X на писателката Ли Ин, живееща в Италия, по-късни снимки показват, че банерите са конфискувани от охранители.

Това е поредния случай на публичен акт срещу комунизма след инцидента през октомври 2022 г., когато Пън Лифъ издигна антикомунистически банер на моста „Ситун“ преди 20-ия национален конгрес на КПК в Пекин.

Снимките надскочиха политическите граници на страната, което предизиква бурни дискусии сред потребителите в мрежата: „След „Ситун“ моста, сега е Санлитун, после ще е „Ерсян“ мостът – това ли е обратният отчет за края им?“

„Макар че китайската земя е газена дълго време от комунистически бандити, винаги има хора, които не са загубили смелостта и надеждата си. С героични постъпки те вдъхновяват милиони хора да се вдигнат срещу диктатурата и тиранията!“, написа китайски потребител на социалните мрежи.

Индия срещу маоистите: Идва ли краят на десетилетната война в джунглата?

🇮🇳 Смъртта на най-издирвания маоист в Индия, Намбала Кешава Рао, бележи ключов пробив в десетилетната партизанска война в страната. Той бе убит миналата седмица заедно с още 26 бойци при мащабна операция на силите за сигурност в щата Чхатисгарх. Вътрешният министър Амит Шах нарече акцията „най-решителния удар“ срещу маоистите от 30 години насам.

Маоистите, известни още като „наксалити“, водят въоръжена борба за комунистическо управление от 1967 г., когато избухва бунт в село Наксалбари. Оттогава те изграждат т.нар. „червен коридор“ – регион, обхващащ над една трета от територията на Индия – от Джаркханд на изток до Махаращра на запад. Според бившия премиер Манмохан Сингх движението е най-голямата вътрешна заплаха за сигурността на страната.

От 2000 г. насам са загинали близо 12 000 души в конфликта. Бунтовниците твърдят, че защитават правата на местните племена и бедните фермери, които страдат от десетилетия на пренебрежение от страна на държавата и отчуждаване на земята им.

Маоисткото движение се формализира чак през 2004 г. с обединението на няколко въоръжени групировки в Комунистическата партия на Индия (Маоисти). То черпи вдъхновение от селските бунтове от 40-те години на миналия век и идеологията на китайския революционер и комунистически лидер Мао Дзедун.

Сега правителството на Нарендра Моди се зарича да го елиминира до март 2026 г., а въпросът е: предстои ли наистина краят на движението или само поредната пауза?

Журналистът и социален анализатор Н. Венугопал предупреждава: „Подобни движения са оцелявали и след убийства на ключови лидери. Това не е краят на идеята.“

Бивш високопоставен служител на вътрешното министерство, М. А. Ганапати, обаче смята, че идеологическият заряд на движението е изгубил сила. „Младите вече не се интересуват. С мобилни телефони, социални мрежи и достъп до образование хората искат развитие, не въоръжени борби.“

Според последния доклад на вътрешното министерство, броят на насилствените инциденти, свързани с маоистите, е спаднал с 48% за последното десетилетие, а смъртните случаи – с 65%. Въпреки това през 2023 г. се наблюдава леко увеличение на жертвите сред силите за сигурност поради засилените операции в сърцевината на маоистката територия.

Чхатисгарх остава най-засегнатият щат – с 63% от всички инциденти и 66% от загиналите. Следва Джаркханд с 27% от насилието.

Ганапати обяснява промяната с по-добра координация между централните паравоенни сили и щатската полиция. „Днес разузнаването и прецизните удари са ключът. Хората не подкрепят вече скрити въоръжени движения в джунглите.“

Друг фактор за упадъка е политическата изолация. Бивш симпатизант на движението казва: „Маоистите постигнаха социална справедливост, но не създадоха устойчиво политическо представителство. Те разчитаха на теории от миналия век – изолирани „освободени зони“ и продължителна народна война – които днес не работят.“

Маоистите все още имат популярност в изолирани райони на Махаращра, Чхатисгарх, Одиша и Джаркханд, но военната им инфраструктура е силно отслабена. Лидери и бойци загиват редовно, а защитата на зоните се разпада.

Венугопал вярва, че борбата трябва да се пренасочи към политиката: „Тайните движения имат място, но трябва да се съчетаят с участие в изборите.“

Ганапати, от своя страна, призовава за диалог: „Време е маоистите да потърсят мирни преговори. Безсмислено е да жертват още кадри без кауза.“

В Телангана и Андхра Прадеш маоистите все още получават подкрепа от част от политическия елит. Партиите от левицата и активисти за граждански права призовават за прекратяване на огъня и мирни преговори.

Минералните богатства също са фактор за продължаващото напрежение. Чхатисгарх, например, е основен източник на калай, въглища, желязо и боксит. Маоистите дълго време възпрепятстваха достъпа на корпорации с лозунга „Вода, гора, земя – за народа“. Но сега, след отстъплението им, поне четири мини в региона са отворени за нови концесионери.

„Лидери могат да паднат, но гневът остава. Където има несправедливост, ще има съпротива – дори и да не я наричаме маоизъм“, казва Венугопал.

Как една неловка визита на съветския външен министър при аятолах Хомейни доведе най-голямата оръжейна сделка в историята на Иран?

🇷🇺🇮🇷 Ако иранците си спомнят Михаил Горбачов с нещо друго освен с разпадането на Съветския съюз, това вероятно ще бъде писмото, изпратено му лично от аятолах Хомейни, в което той го предупреждава, че комунистическата идеология е довела източния блок до ръба на колапса, призовавайки го да последва модела на управление на Ислямската република.

Това остава в историята като единственото писмено послание на Хомейни до чужд държавен лидер. Противно на всички очаквания, особено имайки предвид самонадеяното му съдържание, то изиграва историческа роля за сближаването на двете страни.

Посланието на Хомейни е изпратено до Москва и предадено лично на Горбачов на 3 януари 1989 г. от иранска делегация, включваща министърът на външните работи Мохамад-Джавад Лариджани, високопоставеният духовник Абдола Джавади-Амоли и Марзие Хадидчи, член на екипа на Хомейни.

Две седмици по-рано, Хомейни споделя намеренията си да напише писмо лично до съветския лидер с членове на най-близкото си обкръжение, сред които е Акбар Хашеми Рафсанджани, който по това време заема позицията на председател на иранския парламент.

„Бяхме вечерни гости на г-н Ахмад [сина на Хомейни]“, пише Рафсанджани в дневника си. „Г-н Хаменей също беше там. Обсъдихме текущите дела на страната. Имам Хомейни също присъства на срещата. Той беше в много добро здраве. Той каза, че обмисля да напише писмо до г-н Горбачов.“

Когато обаче Хомейни сложи перото на хартията, Рафсанджани се опасяваше, че текстът му ще разтърси Горбачов по грешния начин. „Отидох на срещата на ръководителите на властта в кабинета на тогавашния президент Хаменей“, пише той в дневника си за 17 декември 1989 г. „Ахмад беше донесъл текста на писмото на Имам до Горбачов за консултации. Беше хубаво писмо, но можеше да обиди.“

На следващия ден Рафсанджани се събира и разговаря с Хомейни по темата, като му дава съвет да коригира тона с такъв, който не би могъл да се тълкува погрешно. Забележките му не са взети под внимание, тъй като във финалната версия на писмото си, Хомейни изобличава очевидния провал на комунистическия проект и предлага на Горбачов в замяна да приеме ислямския модел на държавно управление.

„Господин Горбачов! Марксизмът е материалистична идеология, а материализмът не може да изведе човечеството от кризата, причинена от липсата на вяра в духовността, основното страдание на човешкото общество както на Изтока, така и на Запада. Вашият проблем е липсата на истинска вяра в Бог“, гласи един от абзаците в писмото, изпратено до съветския лидер.

По-късни записи в дневника на Рафсанджани твърдят, че след като получават отговор от Горбачов високопоставени фигури на иранската власт организират специална среща само за да се запознаят внимателно със съдържанието му. Също толкова забележителен е и начинът, по който Хомейни получава официалния отговор, който е предаден на Техеран от съветския външен министър Едуард Шеварднадзе.

За разлика от своя приемник, аятолах Хомейни наистина се среща лично с външните министри на други страни. При срещата му с Шеварднадзе обаче се случва нещо странно. Докато съветският външен министър запознава Хомейни с писмения отговор на Горбачов, видимо раздразнен от него ирански лидер се изправя и заявява, че е искал единствено да даде съвет на Горбачов, след което напуска стаята.

Част от срещата е заснета на филм и съществува снимка на този момент, показваща изуменият съветски външен министър, оставен да стои с писмото в ръка, докато всички останали в стаята изглеждат озадачени.

Поканата

Рафсанджани, едновременно като председател на иранския парламент и влиятелна фигура сам по себе си, провежда среща със съветския външен министър, на която той изразява задоволството си от посланието на аятолах Хомейни, въпреки че срещата двамата завършва с думите „Не това имах предвид. Исках да отворя вратите към един различен свят за г-н Горбачов и се изправих нещастно“, изречени от иранския лидер.

„Но по-късно Шеварднадзе беше доволен от начина, по който новината за това беше излъчена. Той искрено подкрепяше разширяването на отношенията, напускането от американците на Персийския залив и разрешаването на въпроса за Афганистан. Съгласих се с него. Връчи ми покана от Горбачов да посетя Русия. Приех и отговорих, че външните министри на двете страни трябва да определят датата за посещението“, разказва Рафсанджани в своите записки.

По това време неговият брат, Мохамад Хашеми, е президент на радиоразпръскването на Ислямска република Иран (IRIB). От дневниците на Рафсанджани става ясно, че той е изпълнил заповедите на собствения си брат да придаде положителен ефект на завършилата по изключително неудобен начин среща между Хомейни и Шеварднадзе.

Според Рафсанджани, съветският външен министър също е поискал лична среща с него: „Съгласих се. Разговаряхме в присъствието на преводача и министъра на външните работи д-р Велаяти. Той заяви, че ще обсъди сделката за въоръженията, след като се върне обратно в Москва.“

Отношението на аятолах Хомейни към специалния пратеник на Горбачов в Техеран е доста далеч от представата за дипломатично, но съветският лидер решава да го пренебрегне и поддържа близки отношения чрез Рафсанджани. Всичко това идва в момент, когато управляващата върхушка на Иран се намира в криза, тъй като здравето на върховният водач се влошава, а заместникът му Хосейн Али Монтазери, който е и негов очевиден наследник, е освободен от своя пост. Въпреки турбуленцията, през която минава иранската власт по това време, Рафсанджани продължава комуникацията си със съветския лидер Горбачов, изпълнявайки нещо, което обикновено би следвало да е отговорност на тогавашния президент Али Хаменей.

На 4 април 1989 г. Рафсанджани пише, че външният министър Велаяти се е върнал от посещението си в Москва, за което му докладва. „Горбачов и Шеварднадзе бяха много сърдечни и декларираха готовността си да си сътрудничат по военни, икономически и политически въпроси. Те отложиха окончателното решение до моето посещение в Съветския съюз. Те вярват, че юни ще е подходящо време за посещение.“

Посещението на Рафсанджани в Москва не се случва, докато Хомейни е още жив. Председателят на парламента финализира графика си за посещението си точно преди да се кандидатира за президент. Пред него нямаше пречки, що се отнася до Москва; подобно на иранската общественост, съветските власти бяха сигурни, че именно той ще бъде следващият президент на Ислямската република.

Само две седмици след смъртта на аятолах Хомейни, бъдещият президент се подготвя за важното си посещение в Москва, където ще подпише най-мащабната покупка на оръжия и военно оборудване, направена от Иран в периода след революцията от 1979 г. Договор, чийто размер е пазен в дълбока тайна дори от повечето официални лица в Техеран.

„Командирите на армията и Революционната гвардия, началниците на щабове и министерските служители дойдоха, за да обсъдят и оценят преговорите с руснаците за закупуване на въоръжение“, споделя той в записките си за срещата. „Махмуд Ваези донесе черновата за речта ми на масата за вечеря на банкета на Горбачов. Прегледах речта и направих корекции.“

Посещението в Москва

Ден по-късно докато Иран все още е в траур заради смъртта на аятолах Хомейни, Рафсанджани заминава за Москва. „С официално изпращане излетяхме за Москва в 11 сутринта. Друг самолет беше откарал спътниците ни преди нас. Нашата делегация, комбинация от правителство, парламент и военни служители, е много голяма поради големия брой теми в дневния ред... Консултирахме се и съвещавахме в самолета... Гледахме пейзажа от планини, ферми и вода, докато летяхме над съветска земя“, отбелязва той в мемоарите си.

Рафсанджани и неговият антураж кацат в специално летище за държавни гости, намиращо се южно от Москва: „Както беше планирано, Коляков, първият заместник на Горбачов, външният министър Шеварднадзе и група съветски служители ни посрещнаха на летището. Бяха проведени преглед и парадна церемония. Споделиха ми, че е като посрещане на държавен глава. Заминахме за Кремъл директно от летището.“

В Кремъл Михаил Горбачов лично приветства председателя на иранския парламент: „Първата среща беше топла и сърдечна. Фотографи и оператори правиха снимки и видео. В една от залите веднага започнаха преговори с участието на група мои спътници и съветски служители.“

„Преговорите бяха общи, приятелски и продуктивни. След това имахме среща на четири очи в присъствието на външни министри, нашия посланик и преводачи от двете страни. В тази частна среща преговорите бяха по политически, технологични, икономически и военни въпроси и също бяха откровени и любезни. Двете срещи продължиха общо два часа и двете страни бяха доволни”, спомня си Рафсанджани.

По време на това посещение Горбачов позволява на иранската делегация да посети мюсюлмански регион на Съветския съюз – Баку, столицата на съветски Азербайджан. Според Рафсанджани, това е първи подобен случай в историята, a в миналото съветските власти са отхвърлили подобно искане. Но не това е черешката на тортата в посещението на иранската делегация в Съветския съюз. На 21 юни 1989 г. двете страни сключват исторически договор в Кремъл.

Оръжейната сделка

Рафсанджани споделя в дневника си, че се е събудил в 4 сутринта, за да прочете новоизготвения договор за сътрудничество със Съветския съюз, който е трябвало да продължи до края на века. Имал е само няколко часа, за да го подпише.

„Закусих със семейството в нашата резиденция“, пише той. „Отидохме да посетим гроба на незнайния войн до стената на Кремъл. Там провеждаха военна церемония. Положихме венец. По-рано намекнаха, че искат да направим тази церемония предмавзолея на Ленин, но не можахме да се съгласим с това поради определени съображения.“

„Интересно и странно ми беше обяснението на г-н Диков за съветско-американското споразумение за унищожаване на ракети [сключеният две години по-рано договор за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег - бел.ред]. Отново отидохме в Кремъл. Имахме две последователни срещи с Горбачов. Първата беше публична за обединяване на резултатите от преговорите на комисиите. Беше продуктивна. Втората беше частна и беше за оценка на въпросните резултати в помощ на сътрудничеството в областта на въоръженията и отбраната“, разказва Рафсанджани.

„С радост ни заявиха, че тяхното политбюро се е съгласило да ни даде каквото поискаме: МиГ-29, ракети SAM 5, танкове Т-80, противокорабни ракети... Следобед малко си починахме, след което отново заминахме за Кремъл, за да присъстваме на вечерята на г-н Горбачов“, споделя бъдещият ирански президент, и допълва, че е помолен от руската страна да запази в тайна закупуването на военно оборудване от Съветския съюз, „защото изглежда, че са под натиск от Запада“.

„На масата за вечеря имахме приятелски разговор с Горбачов. И двамата изнесохме реч. Той прочете неговата от ръкопис, но аз направих без. Беше подготвен текст, но беше разпратен само руския превод, не и персийския. Пример за това колко непохватни са нашите дипломати“, допълва той.

Подписването на договора между Ислямска република Иран и Съветския съюз става факт доста по-набързо от планираното – на 22 юни 1989 г: „На специална церемония г-н Горбачов и аз подписахме две споразумения. След това подписахме още два с господата Иравани [министър на икономиката и финансите на Иран], Константин Катушев [съветски министър на външноикономическите връзки] и Николай Конарев [съветски министър на транспорта]. Споразумението за въоръжението трябваше да бъде подписано от г-н Набави [министър на тежката промишленост на Иран] и г-н Катушев, но не беше готово поради различията в мненията им. След като двамата с Горбачов настояхме, те отидоха, подготвиха го и го подписаха на летището.“

По-късно Хашеми Рафсанджани споделя, че за да не бъде разкрито тайното споразумение, то бива одобрено не от иранския парламент, а само от членове на т.нар. „Съвет за разпознаване на целесъобразността“, което представлява открито нарушение на иранската конституция.

В дневниците на Хашеми Рафсанджани не се споменава обема на закупеното от Съветския съюз въоръжение, но колкото и изтребители МиГ-29, танкове Т-80, подводници, противокорабни ракети и зенитно-ракетни комплекси да са закупени, тази сделка остава в историята като най-важното придобиване на военна технология от страна на Ислямска република Иран – не само дотогава, но навярно и до ден-днешен.