🇷🇺🎖️ На 23 юни 2026 г. в Гергьовската зала на Кремъл, пред над 600 отличили се възпитаници на висшите военни академии на отбранителното, вътрешното и силовите ведомства, президентът Владимир Путин превърна една по същество церемониална реч в манипулативен правно-идеологически разказ за своята военна агресия срещу Украйна, който рамкира конфликта като инструмент за отбрана, принудително наложена отвън – твърдение, което няма допирна точка с обективната реалност. Аудиторията в никакъв случай не беше случайна: пред бъдещия команден състав на руската армия Путин очерта оперативната, юридическа и психологическа рамка, в която този офицерски корпус се очаква да действа.
Първото му твърдение засягаше Запада. Европейските държави, заяви Путин, досега се въздържат да нанасят удари по Руската федерация от собствената си територия, защото са наясо, че това би предизвикало ответен удар. „Те разбират, че ще има ответен удар. Затова всячески опитват да се дистанцират от това“, каза той, като допълни, че държавите, съдействали за дроновите удари на руска територия, не осъзнават изцяло възможните последици. Изказването на Путин обръща отбранителната военна помощ за Киев в скрита агресия, а ответната заплаха, в т.ч. отправените от него стратегически заплахи, той представя като естествена самозащита. Същата инверсия проби в оценката му за украинските удари по енергийната и промишлена инфраструктура на Руската федерация, които Путин описа като опит да се подкопае общественото доверие, подхранван от „целия Запад“ и работещ за Украйна: „При такава масирана подкрепа тези дронове прииждат на огромен поток“.
Най-лесно доказауемото и едновременно с това най-диаметрално разминаващо се с реалността твърдение се отнасяше до бойното поле. Путин обяви, че руските сили практически поемат контрола над Костянтинивка в Донецка област, че градът е паднал почти напълно в руски ръце и остават едва неколцина, „които се крият по мазетата, крият се и отвръщат на огъня“. Путин отхвърли с насмешка украинското определение за обстановката: „Казват – това е сива зона. Прекрасно, нека я наречем сива зона“.
Картината от фронта обаче е различна. В оценка от 10 юни Институтът за изследване на войната (ISW) докладва, че руските сили са навлезли в Костянтинивка и водят тежки градски сражения, но са овладяли едва около 12,7% от територията на украинската крепост, при това с разпръснати, преплетени позиции, които правят фронтовата линия трудно установима. Командирът на 19-и армейски корпус на ВСУ твърди, че руските щурмови отряди са се просмукали в различни квартали, но без да контролират нито един от тях. Командир от 28-а механизирана бригада описва ситуация на полуобкръжение. Руската армия влезе за първи път в Костянтинивка през октомври 2025 г. и пропусна собствения си краен срок в края на май – реалност, която противоречи остро на представата за почти завършена операция, който беше поднесен в Гергьовската зала.
Ключовото послание на речта обаче не беше на военна, а на (псевдо)юридическа тематика – и именно тук Путин разгърна най-старателно изградената си фикция. Възстановявайки наратива за генезиса на собствената военна агресия, той заяви, че още през 2020 г. Москва е призовала Киев да „напусне Донбас“, защото местните жители не искали да живеят с украинската власт; че те са провели референдум и обявили суверенна държава „в пълно съответствие с Устава на ООН“; че първият член на Устава се отнася доо правото на самоопределение на всеки един народ; и че жителите на ДНР и ЛНР просто са се възползвали от това право, обявявайки независимост, сключвайки договори с Русия, ратифицирани от Държавната дума, по силата на които Кремъл е бил „длъжен“ да им окаже помощ. „Няма никакво нарушение в нищо. Просто никой не иска да забележи това“, обобщи той.
Тази последователност е безупречна, но само ако се премълчи обективната истина. На първо място, тя смесва две различни събития от различни години. Сепаратистките „републики“ в Донецк и Луганск възникнаха април 2014 г. – не като органичен акт на самоопределение, а като въоръжени, командвани и финансово обезпечени от силовите и разузнавателни структури на Кремъл. Незаконните референдуми, на които Путин се позовава като легитимни от правна гледна точка, бяха проведени едва в периода 23–27 септември 2022 г. и се отнасяха до включване към състава на Руската федерация, а не за независимост – и бяха организирани и проведени в условията на военна окупация, с обхождане на домовете от въоръжени войници. На 12 октомври 2022 г.
Общото събрание на ООН с резолюция ES-11/4 заклейми „опита за незаконна анексия“ с категоричните 143 гласа „за“, 5 „против“ и 35 „въздържал се“, и отправи призив към страните по света да не признават нито един от четирите анексирани региона, настоявайки Кремъл да оттегли действията си, които погазват всички писани и неписани правила на международното право. Това е документираната международноправна оценка на същите тези „референдуми“, които Путин представя като упражняване на право.
Не по-малко показателен е изкривеният начин, по който Путин тълкува самия Устав на ООН. Той цитира принципа за самоопределение на народите, заложен сред целите на организацията, но в същото време премълчава члена, който е вписан непосредствено до него – забраната за заплаха или употреба на сила срещу териториалната цялост на която и да е държава, заложена в чл. 2, ал. 4. В установената международна практика, отразена в Декларацията за принципите на международното право (1970) и Заключителния акт от Хелзинки (1975), правото на самоопределение не легитимира едностранно отделяне, наложено с чужда военна сила срещу суверенитета и неприкосновеността на призната държава. Дипломатическото оформление, на което се опира самият Путин – признаването на независимостта на т.нар. „ДНР“ и „ЛНР“ и договорите за приятелство и взаимопомощ – беше извършено на 21 февруари 2022 г. – едва 3 дни преди пълномащабното нахлуване, и послужи именно като правен предлог за него. Юридическата сграда, описана в Гергьовската зала като естествен ход на правото, всъщност беше издигната седмица преди танковете да тръгнат.
Останалата част от речта следваше същата логика на проектиране. Путин заяви, че държавите от НАТО непрекъснато увеличават своите военни разходи и водят подготовка за конфронтация с Русия, използвайки тезата за „руска заплаха“, за да оправдаят по-високите бюджети и модернизацията на армиите си, и обеща, че Кремъл е готов „да отговори бързо и адекватно на всяка външна и вътрешна заплаха“. Причинно-следствената посока в това твърдение е обърната на 180 градуса: превъоръжаването на Алианса и историческото увеличение на разходите за отбрана на Стария континент са пряк отговор на вероломното руско нападение срещу Украйна, а не неговата предпоставка – както твърди руският диктатор. В същия дух Путин очерта и желан, но в същото време въображаем политически обрат на Запад – според него силите, които настояват за нормализиране на отношенията с Москва, набирали все по-сериозна подкрепа, за сметка на онези, които се застъпват за твърдата линия: „Всички, които искат да установят нормални отношения с нас, се надигат. Мисля, че накрая така и ще се случи“. Твърдение, което не почива на нито един посочен резултат и принадлежи изцяло на риторичния, а не на фактологичния регистър.
Единствено разделът за модернизацията на въоръжените сили остана сравнително близо до проверимото – и беше очевидно адресиран към аудиторията в залата. Путин изтъкна, че за изминалата година над хиляда образци въоръжение са преминали бойни изпитания, сред които дронове, камикадзе дронове и роботизирани системи, и подчерта обновяването на стратегическите ядрени сили. Дори тук обаче числото изпълнява не толкова информативна, колкото пропагандна функция: то говори на бъдещите офицери за армия в непрекъсната готовност, в съответствие с декларираната подкрепа за „многополюсен световен ред и равна сигурност за всички държави“ – формула, която звучи иначе на фона на войната, водена в момента на нейното произнасяне.
Погледната в по-общ план, речта от 23 юни е нищо повече от поредния опит за юридическа и идеологическа обосновка на руската агресия, формулирано изцяло за вътрешна употреба. Нейните три ключови твърдения се движат в обратна посока спрямо обективните реалности: обявеното почти превземане на Костянтинивка се разминава с реалната обстановка в града; правната верига на самоопределението е заклеймена с поименна резолюция на Общото събрание на ООН; а приписаните на НАТО агресивни действия обръщат наопаки действителната причинно-следствена връзка.
Възможно е част от изреченото, например прогнозата за политически обрат в западните страни – да е по-скоро да носи мобилизиращо послание, а не толкова да претендира за фактологическа вярност; но юридическата теза около „референдумите“ не е импровизация, а последователна стратегия, налагана без прекъсване от 2022 г. насам. Именно затова адресатът е ключов. Изречена пред онези, които утре ще командват тази война, речта не се обръща към външния свят, а към собствения офицерски корпус – и целта ѝ не е да информира, а напротив – да калибрира паралелна реалност, в която този корпус се очаква да действа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар