Краят на съветските витла в Солнок: Унгария затвори 50-годишна глава във военната авиация.

🇭🇺 Силите за отбрана на Унгария (Magyar Honvédség) изведоха от експлоатация последните хеликоптери от съветско и руско производство по време на официална церемония в авиобаза Солнок в сряда, с което отбеляза своя символичен и технологичен апогей.

В небето над авиобазата на 86-та хеликоптерна бригада „MH Kiss József", трите хеликоптера, които все още се намираха в летателна годност – среден тактически транспортен Ми-17 (бордов номер 702) и 2 тежки щурмови Ми-24П (бордови номера 334 и 332) – изпълниха своите прощални полети. С угасването на газотурбинните им двигатели ТВ3-117МТ унгарската военна авиация затвори една 48-годишна епоха на оперативна зависимост от източни платформи, кодифицирайки пълния преход на унгарските военни към единна, оперативно съвместима със структурите на Алианса архитектура.

Това не е просто модернизация на логистиката, а дълбока доктринална промяна в условията на геополитическа криза в Източна Европа и невъзможността за поддръжка на руски системи в условията на санкционни режими. Церемонията, емоционално описана от унгарските зрители със сълзите на командването и ветераните, бележи края на структурите, известни неофициално под позивните на своите подразделения – „Rubik“ за транспортния батальон и „Phoenix“ за батальона за огнева поддръжка. Макар и финалният полет да има чисто церемониален характер, реалният оперативен край за щурмовата авиация настъпи значително по-рано; последните си бойни стрелби с неуправляеми ракетни снаряди С-8 и 30-милиметрови автоматични оръдия ГШ-30-2 проведоха към края на октомври 2025 г. Ресурсът по летателна годност на последния хеликоптер изтече окончателно на 4–5 февруари 2026 г.

Историята на унгарския парк от съветски вертолети отразява динамиката на Студената война, която предшества сложен преход на страната към Западната сфера на сигурност. Флотът от щурмови вертолети Ми-24 бе въведен в експлоатация през 1978 г. и оперативният му дебют се състоя в рамките на мащабното учение на Варшавския договор „PAJZS-79“, последвано от първите реални бойни стрелби през 1980 г. При зенита на своята тактическа сила през 80-те години на миналия век, унгарските ВВС поддържаха едновременно 39 оперативни хеликоптера, а назад в годините през инвентара преминаха общо 46 вертолета от модификации Ми-24Д, В и П. Платформите акумулираха над 210 000 полета и близо 85 000 летателни часа, сформирайки същинско ядро за тактическата огнева поддръжка на сухопътните войски.

Паралелно с тях, от 1987 г. средният транспортен вертолет Ми-17 започна да осигурява десантно-транспортен, логистичен и медицински (MEDEVAC) капацитет на унгарската армия. Дълголетието му обаче е съпроводено от сериозни логистични и политически маневри. В периода 2018–2019 г. в опит да бъде удължен жизненият цикъл на техниката преди доставката на новите западни системи, Будапеща реализира спорна програма за основния ремонт на осем хеликоптера в 419-ти авиационен ремонтен завод в Санкт Петербург. Машините се завърнаха с реновирани силови установки, системи за адаптиране на кабината към очила за нощно виждане (NVG), както и специфичен черен камуфлаж. Този краткосрочен ход спечели известно технологично време на командването в Солнок, но контрастираше фундаментално с дългосрочната стратегия на НАТО за премахване на зависимостта от руски доставчици.

Архитектура на утрешния ден: Пълният преход към Airbus

Тактическата празнота, която оставиха съветските платформи, е изцяло компенсирана от мащабната програма за модернизация в рамките на отбранителния план Zrínyi, базиран изцяло на портфолиото на Airbus Helicopters. Оперативните профили на изведените ветерани се поемат от два вида хеликоптери, допълващи се взаимно:

• Airbus H145M: Лек боен хеликоптер (доставка на 20 броя в периода 2019–2021 г.), оборудван с оръжейна система HForce, предназначен за разузнаване, лека огнева поддръжка и тактически транспорт.
• Airbus H225M: Среден тактически транспортен хеликоптер с регулярни доставки, които заменят дълбокия транспортен и десантен капацитет на Ми-17. За нуждите на базовото и напредналото обучение на пилоти е използван лекият флот от AS350 Écureuil.

В символичен израз на тази технологична щафета се превърна самият прощален полет, при който последният унгарски Ми-17 беше ескортиран от двойка нови вертолети H225M. Както заяви командирът на 86-та вертолетна бригада подполковник Ковач Кристиан относно десетилетия на вярна служба в тежки метеорологични условия, крайната равносметка се свежда до пилотското усещане "ezt megcsináltuk" („това го направихме“).

На 17 юни 2026 г. източният фланг на НАТО се сбогува с още една реликва от годините на Студената война, като небет вече принадлежи изцяло на западните вертолети, а легендарните силуети на „Рубик“ и „Феникс“ са заели своето място на земята – като музейни експонати в златните страници на унгарската авиационна история.

Обединеното кралство възражда „Военната книга“: Подготовка на цялото общество за глобален конфликт.

🇬🇧🪖 Обединеното кралство предприе стъпки за възраждане на някогашната система за национално военно планиране – ход, тълкуван като сигнал за мащабна промяна в начина, по който се подготвя за широкомащабен военен конфликт в условията на все по-нестабилна среда за сигурност, съобщи BFBS Forces News.

Рамката, исторически известна като правителствената „Военна книга“, датира от Първата световна война. Тогава британските власти за първи път разработват всеобхватни планове не просто за мобилизация на армията, но и за управление на цивилния живот и индустрията по време на война.

През десетилетията системата се превръща в детайлен, редовно актуализиран план и обхваща пълен спектър на националния отговор при криза. Този подход постепенно излезе от употреба след края на Студената война, тъй като приоритетите на отбраната се промениха, а правителствата съкратиха разходите за скъпоструваща подготовка, свързана със сценарии за мащабни конфликти.

Сега висшето военно ръководство твърди, че страната се завръща към този начин на мислене. По време на Лондонската конференция по отбраната началник-щабът на Кралските ВВС сър Рич Найтън разкри, че някои елементи от концепцията отново са извадени на дневен ред като част от широка преоценка на националната сигурност.

„Мисля, че това е правилно“, заяви той в отговор на въпрос дали „Военната книга“ се възражда.

Найтън посочи дългия период на намалено напрежение след Студената война, който определи като време, в което страната се е възползвала от т.нар. „дивидент на мира“, преоформил приоритетите в правителството и обществото.

„Това, което видяхме след края на Студената война, е осребряване на дивидента на мира в цялата страна и обществото“, каза той, но припомни, че последните събития, особено руската инвазия в Украйна и заплахите за критичната инфраструктура, са наложили фундаментално преосмисляне.

„Това, което Русия направи в Украйна и което беше разкрито, че прави спрямо критичната ни инфраструктура под водата, това засяга не само нас, но също така цяла Европа и САЩ. Това е заплашително и изисква от нас да мислим по различен начин“, заяви той.

В исторически план „Военната книга“ е разделя готовността на няколко етапа, очертавайки конкретни ходове за министри и длъжностни лица в зависимост от нивото на ескалация. Ранни версии включваха изключително подробни мерки – от военна мобилизация до управление на болници, затваряне на училища и организиране на купонна система за храна, отразявайки подхода „цялото общество в конфликт“.

Поддържането на такова ниво на готовност изискваше постоянни актуализации и репетиции, които в крайна сметка станаха трудни за поддържане, след като непосредствената заплаха изчезна. Според Найтън сега целта не е просто да се възпроизведат системите от ерата на Студената война, а основните им принципи да се адаптират към съвременните условия.

„Правим го в модерен контекст, с модерно общество и модерна инфраструктура“, каза той. Найтън описа усилията като част от изграждането на по-голяма устойчивост както в държавните, така и в цивилните системи, с особен акцент върху инфраструктурата, която би могла да бъде мишена в бъдещи конфликти.

„Преди Коледа говорих за нуждата, когато планираме обновяване на нашата водна, електрическа или транспортна инфраструктура, да мислим за заплахата от действия на противник, които са над прага на войната, а не само за хибридна заплаха“, поясни той. „Трябва да мислим как да вградим тази устойчивост при обновяването, а това изисква вземането на различни решения и определянето на различни приоритети.“

Найтън също така предупреди, че средата за сигурност пред Обединеното кралство става все по-сложна и че относителната стабилност от последните три десетилетия вече не може да се приема за даденост.

„Това изисква да се образоваме и да помогнем на населението да разбере някои от тези заплахи, както и да разбере какво може да направи, за да подкрепи нацията и потенциално въоръжените сили“, каза той.

Възобновеният фокус върху националното военно планиране отразява по-широка тенденция в Европа, където правителствата все повече се подготвят за възможността бъдещи конфликти да се разпространят далеч извън бойното поле и да засегнат пряко цивилната инфраструктура и ежедневния живот.

По-рано Германия въведе нови регулации, изискващи мъже на 17-45 годишна възраст да получат официално разрешение, преди да напуснат страната за продължителни периоди. Влязло в сила от 1 януари 2026 г., това правило се прилага за лица, планиращи да останат в чужбина за повече от три месеца, независимо дали за образование, работа или дългосрочно пътуване.

НАТО удължава тръбопроводната си мрежа на изток за евентуална война с Русия.

🛡️ НАТО трябва да разшири мрежа от тръбопроводи, която датира от годините на Студената война със стотици километри на изток, за да гарантира, че съюзническите сили могат да издържат на конфликт с висока интензивност срещу Русия. Това съобщи Ройтерс, позовавайки се на високопоставен офицер от Алианса.

Генерал-лейтенант Кай Роршнайдер, началник на Командването за съвместна поддръжка и осигуряване на НАТО (JSEC), предупреди, че настоящата мрежа с дължина от 10 000 км, завършваща в Западна Германия, е недостатъчна предвид разширените източни граници на Алианса.

„От военно-оперативна гледна точка е много логично тръбопроводната система да бъде удължена още по-на изток“, заяви Роршнайдер. Той изрично подчерта нуждата да достигне до Полша, Прибалтика, Румъния и Финландия, за да бъде решено „може би най-голямото предизвикателство пред снабдяването, пред което сме изправени“.

Наличната инфраструктура, заровена на 80 см под земята, е проектирана по време на Студената война, за да обслужи западни авиобази като „Рамщайн“. Изискванията на съвременната война обаче са претърпели драстични изменения.

Очаква се ВВС да консумират 85% от общото количество гориво по време на военен конфликт, което значи, че ще бъдат необходими стотици хиляди кубически метра дневно. Въпреки че авиационното гориво по тези тръбопроводи може да бъде модифицирано за използване в танкове и камиони, огромният необходим обем надвишава настоящите капацитети за съхранение и транспорт на изток, пише Ройтерс.

„Това, от което в крайна сметка ще се нуждаем, е мрежа от устойчиви обекти за съхранение на гориво, която да покрива целия тил на територията на НАТО“, подчерта Роршнайдер. Въпреки военния консенсус относно нуждата от проекта, остават политически и финансови пречки. Очаква се разширението да струва 21 млрд. евро и може да отнеме до 25 години, а окончателното решение вероятно ще бъде взето преди срещата на върха на НАТО в Анкара през юли.

Военното планиране на НАТО се измести рязко към източните му граници през последните две години, за да даде отпор на нарастващата заплаха от руска агресия. След влизането на Финландия и Швеция съответно на 4 април 2023 г. и 7 март 2024 г., Алиансът се изправи пред огромно предизвикателство да интегрира своите северни и източни пътища за снабдяване в остарялата си инфраструктура.

В момента европейските лидери прокарват план за „военен Шенген“, насочен към съкращаване на времето за транзит на тежко оборудване и горива, което сега се изправя пред 45-дневни забавяния. Докато Полша и Прибалтика изграждат нови „отбранителни линии“, Брюксел се намира под засилен натиск да финализира финансирането на мултимилиарден логистичен коридор, свързващ рафинериите в Западна Европа директно с фронтовите линии на изток.

Глобалните военни разходи за 2024 г. са достигнали 2,718 трилиона долара.

🌎 Глобалните военни разходи за 2024 г. са достигнали 2 трилиона 718 милиарда щатски долара или около 2,5% от световния БВП. Това се посочва в доклад, публикуван днес от Стокхолмски международен институт за изследване на мира (SIPRI).

В сравнение с 2023 г. те отбелязали скок от 9% - най-голямото едногодишно увеличение на военните разходи от края на Студената война. Военните разходи са се увеличили във всички региони на света, но са нарастнали най-бързо в Европа и Близкия изток. В абсолютни стойности САЩ, Китай, Русия, Германия и Индия са изразходили най-много за военните си нужди – разходите на тези пет държави възлизат на 60% от общите световни разходи.

В относително изражение страната с най-големите разходи в световен мащаб е Украйна, която от три години насам е изправена пред пълномащабна руска инвазия. Миналата година нейните разходи за отбрана са възлизали на 34% от БВП. Разходите на Руската федерация възлизат на 7,1% от БВП, което е близо два пъти повече от разходите на Киев. Те достигна близо 149 милиарда долара, което е с 38% повече от предходната година и почти два пъти повече от нивото от 2015 г.

Военните разходи в Европа (включително Украйна и Русия) са нараснали със 17% през годината. Това е по-високо ниво от това, което беше регистрирано в края на Студената война. Тези на САЩ също се увеличиха, макар и не толкова значително – с 5,7% и почти достигнаха трилион долара.

Докладът посочва, че като цяло се изразходват 334 долара за отбрана на глава от населението, което е най-високото ниво след 1990 г.

Администрацията на Доналд Тръмп настоява съюзниците от НАТО да увеличат военните разходи до 3% и дори 5% от БВП. Това е два или повече пъти над сегашното ниво на разходи. Европейските страни заявиха готовност да инвестират повече в отбрана предвид руската заплаха и евентуална промяна в подхода на САЩ към осигуряването на европейската отбрана.

Когато американската армия построи таен ядрен град под ледовете на Гренландия.

🇺🇸 В края на 50-те години на миналия век американската армия беше нападната от страховит враг: федералния бюджет. Стратегията „Нов поглед“ на тогавашния президент Дуайт Айзенхауер се стреми да реорганизира военното финансиране от Студената война, фокусирайки го върху тактическите ядрени оръжия като основно възпиращо средство на Съединените щати срещу потенциални атаки от Източния блок.

Разходите за отбрана се разделят между Военновъздушните сили (49%), Военноморските сили (29%) и Сухопътните войски, на които е определен най-малкият дял (22%).

Решена да запази статута си, армията се фокусира върху насърчаването на наземното разгръщане на мобилни ракети като ключова част от ядреното възпиране на Америка. Това, от което командването на армията се нуждаеше, беше терен, който да е на поразително разстояние от съветската граница и който предлага известна степен на естествено прикритие.

Не след дълго го откриха в замръзналата дива природа на Гренландия, която се превърна в сцена за проекта Iceworm – строгосекретен план за превръщане на част от Арктика в пускова платформа за ядрени ракети и в същото време изграждане на „град под леда“.

Целта на проекта, описана от проф. Николай Петерсен от датския университет в Орхус през 2007 г. в Scandinavian Journal of History, изглеждаше ясна. Вместо да са базирани в силози в Съединените щати, където могат да бъдат атакувани от Съветския съюз, междуконтинентални балистични ракети с голям обсег (ICBM) Minuteman могат да бъдат заровени на по-малко наблюдавано място, намиращо се значително по-близо до противника.

Ледената покривка на Гренландия се намира на по-малко от 3000 километра от Москва. Планът предвиждаше изкопаване на подземни траншеи, в които да бъдат разположени балистични ракети със среден обсег (MRBM), но преди необходимият брой бойни глави да бъде инсталиран, проектът се изправи срещу сила, която е по-могъща дори от Съветския съюз и бюджетните ограничения: майката природа.

Много преди едно проучване миналата седмица да установи, че затоплящата се планета е завладяла всички ледени шелфове на Северна Гренландия освен пет и заплашва опасно покачване на морското равнище, движещият се лед на Гренландия компрометира един от най-дръзките проекти от армията на Съединените щати.

Планът за разполагане на ядрени ракети под леда на Гренландия е вдъхновен от Бернт Балхен, роден в Норвегия полковник от американската армия, който през 30-те години на миналия век е начело на полярната авиация и който изтъква стратегическото предимство в местоположението на Гренландия между суперсилите.

Балчен е участвал в изграждането на две американски военновъздушни бази на арктическия остров. Той отбеляза, че Съединените щати имат разрешение да съхраняват ядрени оръжия там съгласно споразумението Thulesag 1, подписано с Дания през 1941 г. след нацистката окупация на страната, което дава на Америка юрисдикция над защитата на Гренландия, която е била под датски контрол след Килския договор от 1814 г. и съществуваха опасения, че германците могат да я използват като плацдарм, от който да атакуват Северна Америка.

Въпреки отмяната на заплахата в края на Втората световна война, съветските междуконтинентални балистични изпитания, проведени през 50-те години на миналия век, и изстрелването на „Спутник“ през 1957 г. затвърдиха убеждението, че американското военно присъствие в Гренландия трябва да бъде запазено. Но как би могла Америка да инсталира подземни ядрени ракети, без явно да наруши политиката на Дания за безядрен режим от 1957 г.

Решението беше изграждането на полярно тренировъчно съоръжение, служещо като прикритие за копаене в леда. Camp Century е създаден през 1958 г. на около 250 километра източно от Туле, и е представен на датчаните като място за научни изследвания и тестова зона за строителни работи в арктически условия.

В действителност това беше голяма военна инсталация, с повече от три километра покрити окопи, както и лаборатории, подземна железопътна линия и преносим ядрен реактор PM-2A за захранване. Но той служеше само като микрокосмос на това, което Iceworm трябваше да бъде.

Планирано е така нареченият подземен град в крайна сметка да бъде три пъти по-голям от Дания, на 135 000 квадратни километра, и да включва повече от 2000 огневи позиции, през които 600 ракети със среден обсег могат да бъдат преместени на железопътни вагони. Единадесет хиляди обслужващ персонал ще живеят под леда и ще бъдат редувани на постовете си със самолети, оборудвани със ски за кацане, които ще докоснат повърхностните писти.

За да поддържа тези бъдещи служители мотивирани, Camp Century ще предложи повече удобства от стандартната писта за бягане и център за развлечения, а именно болница, училище и киносалон и е планирано да получи още два ядрени генератора, които да доставят енергия на инсталацията, след като бъде напълно построена.

Проектираните в Швейцария снегорини започнаха да копаят канали в леда. Най-дългата от тях, на повече от 30 метра, беше наречена „Главната улица“. Покрита със стоманени арки и камуфлажен сняг, тя беше достатъчно здрава, за да побере конвоя от ракети, транспортирани под земята, всяка от които ще носи бойна глава с мощност 2,4 мегатона – 150 пъти по-мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима през 1945 г.

Ако бъдат изстреляни, 600 от тези ракети биха били достатъчни, за да унищожат 80 процента от целите на Съединените щати в Съветския съюз и Източна Европа. За разлика от това, Съветският съюз трябваше да изстреля около 3500 ракети с мощност от осем мегатона, ако иска да унищожи ракетната инсталация в Гренландия – ако изобщо знаеше за съществуването на съоръжението под леда.

Именно поведението на леда доведе до провала на програмата. Бавното, но постепенно движение на ледената покривка на Гренландия причини изкривяването на изкопите, като таванът на помещението на ядрения реактор падна със 150 сантиметра през 1962 г. Въпреки опита да го повиши през лятото, военните, които вече бяха наясно колко крехък изглежда един ядрен град, обграден от движещи се ледове, възприеха предпазливия подход и понижиха класа на Century до летен лагер през 1964 г., преди окончателно да изоставят мястото три години по-късно.

Вместо изстрелване на ракети, последното забележително упражнение, извършено на територията на базата, беше пробиването на сонда в основната скала на една миля дълбочина, което ако не друго, поне придаде нотка на истина в прикритието „зона за научни изпитания“, подадено на Дания.

По ирония на съдбата именно този сондаж донесе най-големия успех на проекта. Докато ядрото на основната скала, извлечено през 1966 г., беше съхранено и в крайна сметка забравено, неговото преоткриване през 2017 г. разкри, че съдържа вкаменени фрагменти от листа и клонки, доказващи наличието на растения в един от най-студените региони на земята.

Това спомогна за размразяването на мразовитите отношения, възникнали между Съединените щати и Дания, когато проектът Iceworm беше публично разкрит през 1997 г. Подобно напрежение беше възникнало десетилетия по-рано, когато при рутинен полет за наблюдение южно от военновъздушна база Туле през 1968 г. стратегически бомбардировач B- 52 се разби и разпръсна полезния си товар, съставен от четири 1,1-мегатонни термоядрени бомби, над морския лед в залива Северна звезда. Персоналът на военновъздушните сили и местното инуитско население бяха помолени да помогнат при почистването, което стана неофициално известно като „Dr. Freezelove” и успя да възстанови само три от четирите спукани бойни глави.

Изчезналата атомна бомба не е единствената отломка на американската военна мощ, останала в Гренландия. Когато проектът Iceworm беше изоставен, имаше надежда, че движещият се лед, който компрометира конструкцията му, ще погребе материалите, които Инженерният корпус на армията на САЩ беше оставил след себе си. Това включва 9200 тона строително оборудване, 53 000 галона дизелово гориво, използвани в боята канцерогенни химикали и радиоактивна охлаждаща вода от преносимия ядрен реактор на лагера.

Проучване от 2016 г. предполага, че тези замърсители вероятно ще бъдат освободени след няколко десетилетия, тъй като по-топлият климат продължава да топи ледената покривка. Тази вест сякаш потвърждава гренландската поговорка: „Ако замълчиш призрак, той става по-голям.“

🇧🇬🇺🇸 Рота 4093 или как името на България е вписано в редовете на НАТО още през 1951 година

В годината, в която отбелязваме 75 години от създаването на Организацията на Северноатлантическия договор - НАТО, България чества 20 години от присъединяването си към най-успешния политически и военен съюз в света. На днешния ден преди точно 2 десетилетия, министър-председателят на страната Симеон Сакскобургготски връчва ратификационния документ за присъединяване на България към НАТО, на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл, който го приема от името на САЩ - страната депозитар на договора. Договорът е ратифициран от Народното събрание на 18 март 2004 г. и същия ден е публикуван в "Държавен вестник", показва информация на отдел "Справочна" на БТА.

По този повод екипът на Frontline Monitor реши да запознае читателите си с едно от малко известните и любопитни събития в следвоения период на българската история, а именно сформирането на Българска национална доброволческа рота 4093 в рамките на Северноатлантическия пакт.

След създаването й България изпада в безподобната ситуация, от една страна, като държава да е членка на Организацията на Варшавския договор, а от друга, да има свое национално военно фомирование, зачислено в структурите на противостоящия блок.

Историята на рота 4093 започва в началото на 1951 г., когато американското военно командване се свързва с д-р Г. М. Димитров, лидер на БЗНС-“Пладне” в емиграция и председател на Българския национален комитет в САЩ. Отправена му е молба за съдействие в организирането на доброволческо военно формирование от български политически емигранти в Западна Европа. Г. М. Димитров откликва с голям ентусиазъм. Той с гордост заявява на сънародниците си: “така, ние ще бъдем съюзници, а не наемници”. Български доброволци се търсят в Италия, в Турция, в Германия, а напливът от желаещи да влязат в ротата е невиждан. Само в Турция за 30 места се борят близо 400 души. Емигрантите вярват, че това е тяхната възможност за личен принос за освобождаването на България, а и цяла Източна Европа от комунистите. Така, благодарение на активните усилия на д-р Г. М. Димитров за по-малко от 3 седмици е събран екип от над 200 доброволци, които са изпратени в гр. Цайлсхайм в Западна Германия.

Рота 4093 официално e сформирана на 20 октомври 1951 г. със Заповед № 53, издадена от Главната квартира на военното командване на американските въоръжени сили в Европа. По този начин тя е директно включена в структурите на Северноатлантическия пакт. На доброволците са раздадени американски униформи, носещи обаче отличителен знак – българския трибагреник. На ротата е връчено и знаме със знак, пресъздаващ българския кръст за храброст.

Военната единица е организирана по образец на американската пехотна рота. Съставът й е 200 войници – 4 взвода по 40 души за охрана на обекти и един, вклюващ персонала на всички отдели. Като командири на ротата последователно се сменят лейт. Стефан Бойдев, кап. Борислав Бойчев и кап. Димитър Кръстев – все офицери от Българската армия до 1945 г.

След триетапно преместване рота 4093 е установена в гарнизона на 7-а американска армия до гр. Гермерсхайм. Нейна задача е да осигурява сигурността на гарнизона в Гермерсхайм, представляващ огромно оръжейно депо от стратегическа значимост.

Освен да изпълняват военните си задължения българските доброволци от рота 4093 развиват и обществена дейност. Ротата разполага със собствен фонд и клуб, а средствата от тях използва за тържества, сертификати, благотворителност. Под нейн патронаж още от 1951 г. започва издаването и на циклостилното месечно списание “Идейни насоки”, отразяващо обществено-политическия живот в България и в други страни от Източния блок. Към ротата действа и отлично уредена библиотека, обслужваща личния състав и българите-емигранти, живеещи в околностите на града.

Смъртта на Сталин (5 март 1953 г.) и зачестилите дипломатически контакти между СССР и САЩ бележат началото на края на българската доброволческа рота. Съветският лидер Никита Хрушчов непрекъснато настоява с цел запазване на добрите отношения американският президент Линдън Джонсън да разформирова националните роти от политически емигранти от източноевропейските държави. САЩ решават да изпълнят искането на съветския лидер, за да запазят затоплянето в отношенията между СССР и Запада.

Вследствие на тази политика рота 4093 е окончателно разформирана на 20 юни 1964 г. В своята прощална реч д-р Г.М. Димитров окуражава строените пред него доброволци с думите: “Независимо дали ние сме във военни униформи, или цивилно облекло, ние всички до един оставаме войници. Войници на свободата и незвисимостта!”

Така, животът на нашата НАТО-вска рота и участието на българските войници в структурите на пакта се оказва кратък. Но началото е поставено. 40 години по-късно цялата българска армия е вече част от Севрноатлантическия пакт.

Източници: Национален исторически музей (НИМ) и личен архив на Николай Нанков Ненчев

🌎 Намерете ни във Facebook 🔹 Twitter 🔹 Telegram 🔹 YouTube