Опят приживе: американският парашутист, който воюва в Червената армия

🇺🇸🤝🇷🇺 През септември 1944 г. родителите на парашутиста Джоузеф Байърли от Мъскигон, Мичиган, получиха телеграма от Министерство на войната: техният син е загинал на бойното поле на Франция. В местната църква отслужиха опело, а градският вестник отпечата некролога му. Байърли беше жив. По това време го прехвърляха от един германски лагер за военнопленници в друг, а през януари 1945 г. той избяга на изток и вече около месец воюва в редиците на танков батальон от Червената армия. 6 десетилетия по-късно синът му Джон Байърли пристигна в София като посланик на САЩ, след което замина за Москва.

Историята е документирана от Националния музей на Втората световна война в Ню Орлиънс, от стенограма по време на церемония в Белия дом през 1994 г. и от руските музеи, които му посветиха изложба през 2010 г. Байърли е единственият известен американски военнослужещ, воювал на фронта както в Червената, така и американската армия.

Църквата в Сен Ком дю Мон

Байърли е роден на 25 август 1923 г. в Мъскигон като пето дете в своето семейство. При Голямата депресия семейството остава без дом, след като бащата губи работата си във фабриката. В гимназията става отличен лекоатлет, но след Пърл Харбър отказва стипендия от частния католически университет Нотр Дам и вместо това постъпва в армията.

Преминава парашутна подготовка в лагера Токоа в щата Джорджия и бива обучен за свързочник и сапьор в 506-и парашутно-пехотен полк на 101-ва въздушно-десантна дивизия. Другарите му го наричат Jumpin' Joe, Скачащия Джо.

В нощта на десанта в Нормандия, 6 юни 1944 г. германската зенитна артилерия поразява товарен самолет C-47 Skytrain още над брега и Байърли скача по-рано от около 110 метра височина. Пада върху покрива на църква в Сен Ком дю Мон, плъзга се по него до земята, но в цялата тази суматоха изгубва връзка с частта си.

Няколко дни воюва сам. Взриви електроцентрала и прекъсна вражески свързочни линии. След това го плениха.

Мъртвецът с чуждите жетони

Оттук нататък съдбата му тръгва по две необикновени сюжетни линии. Немски войник облича униформата на Байърли и носи неговите идентификационни жетони. Германецът загива, а когато американски войници намират тялото, го разпознават по жетоните като Джоузеф Байърли. Военното министерство го вписва като убит в бой на 10 юни 1944 г. Телеграмата стигна до Мъскигон през септември, а след нея дойдоха опелото и некрологът.

Седем затвора за седем месеца

Истинският Байърли междувременно минава през германски затвори и лагери за военнопленници. Според данни на Националния музей на Втората световна война за около 7 месеца той преминава през 7 затвора и лагера, сред които Шталаг XII-A и Шталаг III-C. Пленниците са принудени да преминат пеша през Париж, но после цяла седмица пътуват в тесни товарни вагони, натъпкани по 80 души във всекйи, докато влакът бива обстрелван от въздуха.

Два пъти успява да избяга и двата пъти е арестуван още веднъж. Веднъж с други двама пленници скочи от влак, който пътуваше на изток. Мислеха, че отиват към Русия и свободата, но се заблудиха и по грешка се качиха на влак, който ги откара в Берлин. Един цивилен ги предаде на Гестапо. Там Байърли беше пребит, измъчван и обвинен, че е американски шпионин, спуснат с парашут над Берлин. Според по-късни разкази Гестапо се е канело да разстреля пленниците. Офицери от редовната армия се намесили, защото тайната полиция няма правомощия над военнопленници, и Байърли е върнат обратно в лагер.

„Американски другар“

В началото на януари 1945 г. Байърли успява да избяга за трети път, от Шталаг III-C край Алт Древиц. Тогава лагерът се намира в източната част на Германия, а днес мястото се намира до полското село Джевице. Този път бягството успява. Тръгна на изток към съветските войски, по посока на артилерийската канонада.

Бягството струва живота на двама от спътниците му. Байърли го описва в запис, направен преди смъртта му и излъчен по NPR през 2010 г. „Изскочихме и хукнахме през ниските борове. И тогава охраната откри огън. Двамата, които избягаха с мен, бяха убити, а аз достигнах до потока.“ Тръгна надолу по течението, тъй като пазачите бяха пуснали кучетата.

След около седмица стига до съветски танкисти. Излиза срещу тях с вдигнати ръце и кутия цигари Lucky Strike. Извика единствените думи, които знаеше на руски: „Американски другар!“ Подейства. Байърли иска да остане при тях и те се съгласяват.

Частта е батальон от 1-ва гвардейска танкова бригада, а политическият комисар знае малко английски. „Казах му, че съм американец, избягал военнопленник, и че искам да тръгна с него и да победим Хитлер. А той каза не, че не мога“, спомня си Байърли в записа. Решението взима жената, която командва батальона: когато комисарят ѝ споделя за случая, тя отговаря с „да, да“. Американските източници отбелязват името ѝ: гвардейски капитан Александра Самусенко. Руските източници описват длъжността ѝ различно: в началото на 1945 г. е офицер за свръзка в щаба на бригадата, а според някои сведения заместник-командир на 1-ви танков батальон. По същите данни е единствената жена танкист в 1-ва гвардейска танкова армия. Родена през 1922 г. в беларуската Гомелска област, Самусенко загива от раните си на 3 март 1945 г. до Цюлцефиц, днешно Сулишевице в Полша. Дотогава е наградена с орден „Червена звезда“ и орден „Отечествена война“ I степен, а втори орден „Отечествена война“, II степен, ѝ се присъжда посмъртно.

Около месец американският парашутист настъпва в редиците на бригадата. Танкистите ценят отличните му сапьорски умения. Той пък научава новите си другари на бойната песен на Notre Dame, университета, чиято стипендия по-рано е отказал.

Пикиращите бомбардировачи

В началото на февруари 1945 г. германски пикиращи бомбардировачи нападат колоната и Байърли е тежко ранен в крака. Съветските лекари го евакуират във военна болница в Ландсберг ан дер Варте, днес Гожов Велкополски в Полша.

Там при него идва маршал Георгий Жуков, командващият 1-ви Белоруски фронт. „Маршал Жуков посети болницата, дойде до леглото ми и с преводач поиска да знае името ми и как съм попаднал там“, разказва Байърли. Жуков го пита дали може да направи нещо за него, а американецът отговаря, че няма нито един документ, с който да докаже кой е. На другия ден преводачът му носи плик с писмо, написано изцяло на руски, и му казва, че с него ще стигне, където поиска.

Посолството, което не му повярва

С писмото Байърли се включва в съветска военна колона и през февруари 1945 г. стига до американското посолство в Москва. Там не му вярват: за американската държава Джоузеф Байърли е мъртъв от юни 1944 г. Посолството го настанява в хотел „Метропол“ под охраната на морски пехотинци, докато пръстовите му отпечатъци не потвърждават кой е.

На 21 април 1945 г. Байърли се прибира в Мичиган, само 19 дни преди Нацистка Германия да капитулира. Уволнява се от армията през ноември същата година, а след това в продължение на 28 години работи за корпорация Brunswick, откъдето се пенсионира като ръководител на експедицията. През 1946 г. се жени за ДжоАн Холоуел в същата църква и пред същия свещеник, който две години по-рано е отслужил опелото му.

Розовата градина

Половин век по-късно историята му става част от официалните изказвания на двамата държавни глави. На 27 септември 1994 г. по време на официалното посещение на руския президент Борис Елцин във Вашингтон американският президент Бил Клинтън отдава почит на американски и руски ветерани от Втората световна война. В речта си в Розовата градина на Белия дом той разказва необикновената история за Байърли: „През 1944 г. Джоузеф Байърли скочи с парашут над Франция със 101-ва въздушно-десантна дивизия, но е пленен и откаран в лагер в Германия. Той обаче избяга, включи се към настъпващите руски войски и се сражава за руска армейска част, докато тя настъпваше към Берлин.“

Клинтън продължи: „Докато обслужваше оръдието на руски танк, Джоузеф Байърли беше ранен, но руски лекари спасиха живота му.“ След това представи и сина му: „Синът му, Джон Байърли, работи тук, в Белия дом, като един от съветниците ми по руските въпроси.“ По това време Джон Байърли е директор по Русия, Украйна и Евразия в Съвета за национална сигурност. Президентът помоли двамата да станат и публиката ги аплодира.

Синът в София и Москва

Джон Байърли е роден през 1954 г. в Мъскигон и постъпва на работа в Държавния департамент през 1983 г. Първите му назначения в дипломацията го изпращат в Москва, а между 1985 и 1987 г. работи в посолството на САЩ в София. Подробности за участието на своя баща във войната Джон научава едва когато пристига в Москва за първи път с правителствена делегация. „Измъкнах от него още малко от тази история и накрая открихме достатъчно, за да му уредим виза да дойде тук през 1979 г.“, споделя той за NPR. Тогава Джоузеф Байърли се среща със Съветския комитет на ветераните от войната. По-големият му брат Джоузеф Байърли II служи във Виетнам в същата 101-ва въздушно-десантна дивизия, в която скача с парашут техния баща.

Джоузеф Байърли почива в съня си от сърдечна недостатъчност на 12 декември 2004 г. по време на визита в Токоа, щата Джорджия. През април 2005 г. е погребан с пълни военни почести в Националното гробище в Арлингтън.

3 месеца по-късно на 9 юли 2005 г. Джон Байърли е назначен за американски посланик в България. Връчва акредитивните си писма на 8 септември 2005 г. и остава в София до заминаването си за Москва на 28 юни 2008 г. Там връчва акредитивните си писма на 18 септември 2008 г. и остава посланик до 4 януари 2012 г.

През 2010 г. Русия посвещава изложба с 260 експоната: медали, униформа, снимки и документи от плена, на неговия баща. Тя е открита на 18 февруари в Руския музей в Санкт Петербург, а след това е показана от Централния музей на Великата отечествена война на Поклонная гора в Москва и в Псковския Кремъл. При откриването в Санкт Петербург посланикът говори на руски. Според Associated Press той заявява, че двете нации описват баща му като герой, но самият той никога не е смятал себе си за такъв. „Той винаги казваше, че истинските герои са онези, които не са се върнали от войната“, цитира го агенцията.

В Москва половината музиканти в оркестъра на откриването са американски военни. Оркестърът изпълнява и бойния марш на Нотр Дам. Джон Байърли обяснява пред NPR какво означава тази история за работата му: „Историята на баща ми, фактът, че е воювал с Червената армия, макар и за кратко към края на войната, ми отвори много врати. Тя ми дава много по-стабилна основа да се обърна към руснаците, много от които все още гледат на САЩ с голямо подозрение.“

През 2005 г. на стената на църквата в Сен Ком дю Мон поставят табела в памет на Джоузеф Байърли, а през 2014 г. – и постоянна плоча. В селото в Нормандия, където през нощта на десанта той каца върху покрива на църква, на 3 юни 2024 г. преименуват улица на Rue Joe Beyrle. Преди откриването на табелата говори Джон Байърли, вече бивш посланик в Москва.

Опят приживе: американският парашутист, който воюва в Червената армия

🇺🇸🤝🇷🇺 През септември 1944 г. родителите на парашутиста Джоузеф Байърли от Мъскигон, Мичиган, получиха телеграма от Министерство на войната: техният син е загинал на бойното поле на Франция. В местната църква отслужиха опело, а градският вестник отпечата некролога му. Байърли беше жив. По това време го прехвърляха от един германски лагер за военнопленници в друг, а през януари 1945 г. той избяга на изток и вече около месец воюва в редиците на танков батальон от Червената армия. 6 десетилетия по-късно синът му Джон Байърли пристигна в София като посланик на САЩ, след което замина за Москва.

Историята е документирана от Националния музей на Втората световна война в Ню Орлиънс, от стенограма по време на церемония в Белия дом през 1994 г. и от руските музеи, които му посветиха изложба през 2010 г. Байърли е единственият известен американски военнослужещ, воювал на фронта както в Червената, така и американската армия.

Църквата в Сен Ком дю Мон

Байърли е роден на 25 август 1923 г. в Мъскигон като пето дете в своето семейство. При Голямата депресия семейството остава без дом, след като бащата губи работата си във фабриката. В гимназията става отличен лекоатлет, но след Пърл Харбър отказва стипендия от частния католически университет Нотр Дам и вместо това постъпва в армията.

Преминава парашутна подготовка в лагера Токоа в щата Джорджия и бива обучен за свързочник и сапьор в 506-и парашутно-пехотен полк на 101-ва въздушно-десантна дивизия. Другарите му го наричат Jumpin' Joe, Скачащия Джо.

В нощта на десанта в Нормандия, 6 юни 1944 г. германската зенитна артилерия поразява товарен самолет C-47 Skytrain още над брега и Байърли скача по-рано от около 110 метра височина. Пада върху покрива на църква в Сен Ком дю Мон, плъзга се по него до земята, но в цялата тази суматоха изгубва връзка с частта си.

Няколко дни воюва сам. Взриви електроцентрала и прекъсна вражески свързочни линии. След това го плениха.

Мъртвецът с чуждите жетони

Оттук нататък съдбата му тръгва по две необикновени сюжетни линии. Немски войник облича униформата на Байърли и носи неговите идентификационни жетони. Германецът загива, а когато американски войници намират тялото, го разпознават по жетоните като Джоузеф Байърли. Военното министерство го вписва като убит в бой на 10 юни 1944 г. Телеграмата стигна до Мъскигон през септември, а след нея дойдоха опелото и некрологът.

Седем затвора за седем месеца

Истинският Байърли междувременно минава през германски затвори и лагери за военнопленници. Според данни на Националния музей на Втората световна война за около 7 месеца той преминава през 7 затвора и лагера, сред които Шталаг XII-A и Шталаг III-C. Пленниците са принудени да преминат пеша през Париж, но после цяла седмица пътуват в тесни товарни вагони, натъпкани по 80 души във всекйи, докато влакът бива обстрелван от въздуха.

Два пъти успява да избяга и двата пъти е арестуван още веднъж. Веднъж с други двама пленници скочи от влак, който пътуваше на изток. Мислеха, че отиват към Русия и свободата, но се заблудиха и по грешка се качиха на влак, който ги откара в Берлин. Един цивилен ги предаде на Гестапо. Там Байърли беше пребит, измъчван и обвинен, че е американски шпионин, спуснат с парашут над Берлин. Според по-късни разкази Гестапо се е канело да разстреля пленниците. Офицери от редовната армия се намесили, защото тайната полиция няма правомощия над военнопленници, и Байърли е върнат обратно в лагер.

„Американски другар“

В началото на януари 1945 г. Байърли успява да избяга за трети път, от Шталаг III-C край Алт Древиц. Тогава лагерът се намира в източната част на Германия, а днес мястото се намира до полското село Джевице. Този път бягството успява. Тръгна на изток към съветските войски, по посока на артилерийската канонада.

Бягството струва живота на двама от спътниците му. Байърли го описва в запис, направен преди смъртта му и излъчен по NPR през 2010 г. „Изскочихме и хукнахме през ниските борове. И тогава охраната откри огън. Двамата, които избягаха с мен, бяха убити, а аз достигнах до потока.“ Тръгна надолу по течението, тъй като пазачите бяха пуснали кучетата.

След около седмица стига до съветски танкисти. Излиза срещу тях с вдигнати ръце и кутия цигари Lucky Strike. Извика единствените думи, които знаеше на руски: „Американски другар!“ Подейства. Байърли иска да остане при тях и те се съгласяват.

Частта е батальон от 1-ва гвардейска танкова бригада, а политическият комисар знае малко английски. „Казах му, че съм американец, избягал военнопленник, и че искам да тръгна с него и да победим Хитлер. А той каза не, че не мога“, спомня си Байърли в записа. Решението взима жената, която командва батальона: когато комисарят ѝ споделя за случая, тя отговаря с „да, да“. Американските източници отбелязват името ѝ: гвардейски капитан Александра Самусенко. Руските източници описват длъжността ѝ различно: в началото на 1945 г. е офицер за свръзка в щаба на бригадата, а според някои сведения заместник-командир на 1-ви танков батальон. По същите данни е единствената жена танкист в 1-ва гвардейска танкова армия. Родена през 1922 г. в беларуската Гомелска област, Самусенко загива от раните си на 3 март 1945 г. до Цюлцефиц, днешно Сулишевице в Полша. Дотогава е наградена с орден „Червена звезда“ и орден „Отечествена война“ I степен, а втори орден „Отечествена война“, II степен, ѝ се присъжда посмъртно.

Около месец американският парашутист настъпва в редиците на бригадата. Танкистите ценят отличните му сапьорски умения. Той пък научава новите си другари на бойната песен на Notre Dame, университета, чиято стипендия по-рано е отказал.

Пикиращите бомбардировачи

В началото на февруари 1945 г. германски пикиращи бомбардировачи нападат колоната и Байърли е тежко ранен в крака. Съветските лекари го евакуират във военна болница в Ландсберг ан дер Варте, днес Гожов Велкополски в Полша.

Там при него идва маршал Георгий Жуков, командващият 1-ви Белоруски фронт. „Маршал Жуков посети болницата, дойде до леглото ми и с преводач поиска да знае името ми и как съм попаднал там“, разказва Байърли. Жуков го пита дали може да направи нещо за него, а американецът отговаря, че няма нито един документ, с който да докаже кой е. На другия ден преводачът му носи плик с писмо, написано изцяло на руски, и му казва, че с него ще стигне, където поиска.

Посолството, което не му повярва

С писмото Байърли се включва в съветска военна колона и през февруари 1945 г. стига до американското посолство в Москва. Там не му вярват: за американската държава Джоузеф Байърли е мъртъв от юни 1944 г. Посолството го настанява в хотел „Метропол“ под охраната на морски пехотинци, докато пръстовите му отпечатъци не потвърждават кой е.

На 21 април 1945 г. Байърли се прибира в Мичиган, само 19 дни преди Нацистка Германия да капитулира. Уволнява се от армията през ноември същата година, а след това в продължение на 28 години работи за корпорация Brunswick, откъдето се пенсионира като ръководител на експедицията. През 1946 г. се жени за ДжоАн Холоуел в същата църква и пред същия свещеник, който две години по-рано е отслужил опелото му.

Розовата градина

Половин век по-късно историята му става част от официалните изказвания на двамата държавни глави. На 27 септември 1994 г. по време на официалното посещение на руския президент Борис Елцин във Вашингтон американският президент Бил Клинтън отдава почит на американски и руски ветерани от Втората световна война. В речта си в Розовата градина на Белия дом той разказва необикновената история за Байърли: „През 1944 г. Джоузеф Байърли скочи с парашут над Франция със 101-ва въздушно-десантна дивизия, но е пленен и откаран в лагер в Германия. Той обаче избяга, включи се към настъпващите руски войски и се сражава за руска армейска част, докато тя настъпваше към Берлин.“

Клинтън продължи: „Докато обслужваше оръдието на руски танк, Джоузеф Байърли беше ранен, но руски лекари спасиха живота му.“ След това представи и сина му: „Синът му, Джон Байърли, работи тук, в Белия дом, като един от съветниците ми по руските въпроси.“ По това време Джон Байърли е директор по Русия, Украйна и Евразия в Съвета за национална сигурност. Президентът помоли двамата да станат и публиката ги аплодира.

Синът в София и Москва

Джон Байърли е роден през 1954 г. в Мъскигон и постъпва на работа в Държавния департамент през 1983 г. Първите му назначения в дипломацията го изпращат в Москва, а между 1985 и 1987 г. работи в посолството на САЩ в София. Подробности за участието на своя баща във войната Джон научава едва когато пристига в Москва за първи път с правителствена делегация. „Измъкнах от него още малко от тази история и накрая открихме достатъчно, за да му уредим виза да дойде тук през 1979 г.“, споделя той за NPR. Тогава Джоузеф Байърли се среща със Съветския комитет на ветераните от войната. По-големият му брат Джоузеф Байърли II служи във Виетнам в същата 101-ва въздушно-десантна дивизия, в която скача с парашут техния баща.

Джоузеф Байърли почива в съня си от сърдечна недостатъчност на 12 декември 2004 г. по време на визита в Токоа, щата Джорджия. През април 2005 г. е погребан с пълни военни почести в Националното гробище в Арлингтън.

3 месеца по-късно на 9 юли 2005 г. Джон Байърли е назначен за американски посланик в България. Връчва акредитивните си писма на 8 септември 2005 г. и остава в София до заминаването си за Москва на 28 юни 2008 г. Там връчва акредитивните си писма на 18 септември 2008 г. и остава посланик до 4 януари 2012 г.

През 2010 г. Русия посвещава изложба с 260 експоната: медали, униформа, снимки и документи от плена, на неговия баща. Тя е открита на 18 февруари в Руския музей в Санкт Петербург, а след това е показана от Централния музей на Великата отечествена война на Поклонная гора в Москва и в Псковския Кремъл. При откриването в Санкт Петербург посланикът говори на руски. Според Associated Press той заявява, че двете нации описват баща му като герой, но самият той никога не е смятал себе си за такъв. „Той винаги казваше, че истинските герои са онези, които не са се върнали от войната“, цитира го агенцията.

В Москва половината музиканти в оркестъра на откриването са американски военни. Оркестърът изпълнява и бойния марш на Нотр Дам. Джон Байърли обяснява пред NPR какво означава тази история за работата му: „Историята на баща ми, фактът, че е воювал с Червената армия, макар и за кратко към края на войната, ми отвори много врати. Тя ми дава много по-стабилна основа да се обърна към руснаците, много от които все още гледат на САЩ с голямо подозрение.“

През 2005 г. на стената на църквата в Сен Ком дю Мон поставят табела в памет на Джоузеф Байърли, а през 2014 г. – и постоянна плоча. В селото в Нормандия, където през нощта на десанта той каца върху покрива на църква, на 3 юни 2024 г. преименуват улица на Rue Joe Beyrle. Преди откриването на табелата говори Джон Байърли, вече бивш посланик в Москва.

На този ден – 14 октомври

Британският линкор HMS Royal Oak преди да бъде потопен. На 14 октомври 1939 г. германската подводница U-47 навлиза във военноморска база Скапа Флоу и торпилира кораба на котва. 📸 Снимка: Royal Navy official photographer, name unknown / Imperial War Museums, FL12252. Public domain.

Групов портрет на оцелели от Собибор – лица на съпротивата срещу нацистката машина за унищожение. Снимката не показва самото въстание от 14 октомври 1943 г. Точната дата на нейното заснемане не е известна. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

„Черният четвъртък“ над Швайнфурт Американски B-17 се отдалечава от Швайнфурт, над който се издигат облаци дим, на 14 октомври 1943 г. Ударът срещу германските заводи за лагери се превръща в една от най-тежките мисии за американската бомбардировъчна авиация през войната. 📸 Снимка: USAAF, photographer unknown / National Museum of the United States Air Force. Digital adjustments by Buidhe. Public domain.

Българските войски в Ниш Български войници и танк при влизането в Ниш през октомври 1944 г. Копието в Wikimedia Commons е датирано 14 октомври, но първоначалният архивен източник не е установен. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

Чък Йегър и Bell X-1 Чък Йегър в кабината на ракетния самолет Bell X-1, с който преодолява звуковата бариера в управляем хоризонтален полет на 14 октомври 1947 г. Портретът е заснет след историческо постижение, чак през май 1948 г. 📸 Снимка: U.S. Air Force / National Archives and Records Administration, NAID 542345. Photographer unknown. Public domain.

Ракетните позиции в Куба Разузнавателна снимка от U-2 с обозначени съветски ракетни позиции в Куба. Кадърът е сред изображенията, представени на президента Джон Кенеди на 16 октомври 1962 г. Точната дата на заснемане не е уточнена в използвания каталог. 📸 Снимка: U.S. Government / John F. Kennedy Presidential Library and Museum. U-2 reconnaissance imagery. Public domain.

Никита Хрушчов и Валтер Улбрихт на партийния конгрес в Източен Берлин на 21 януари 1963 г. Под-малко от две години по-късно съветският лидер е отстранен от позицията си от собственото партийно ръководство на 14 октомври 1964 г. 📸 Снимка: Horst Sturm / Bundesarchiv, Bild 183-B0121-0010-053 / CC BY-SA 3.0 DE.

Между 1971 и 1973 г. Египет получава 200 съветски танка Т-62 образец 1967 г. С него са въоръжени 15-а и 25-а бронетанкова бригада, всяка от които с по три танкови батальона. На 6 октомври 1973 г. те повеждат механизирано настъпление, прекосило Суецкия канал, в което египетски сапьори пробиват пясъчните укрепления на линията „Бар-Лев“ с водни струи под високо налягане. Първоначално Египет настъпва в Синай почти без съпротива, но за три дни Израел мобилизира голяма част от войските си. На 17 октомври 1973 г. израелската 217-а бронетанкова бригада, въоръжена с танкове „Центурион Шот“, устройва засада на 96 египетски Т-62 в най-голямата танкова битка на Синайския фронт. Египтяните губят между 50 и 60 танка в боя, а други са повредени или изоставени в израелски минни полета. За два дни битка 25-а бронетанкова бригада губи 86 от общо 96 танка. 📸 Снимка: Unknown photographer / Wikimedia Commons

Полицейски служител стои въоръжен до задържани тайландски левичарски студенти на футболно игрище в университета Таммасат, Банкок, 6 октомври 1976 г. 📸 Снимка: AP Photo/Gary Mangkorn

Представители на мисията на Африканския съюз (AMISOM) посещават мястото на разрушителния атентат с камион бомба в Могадишу ден след взрива, 15 октомври 2017 г. 📸 Снимка: AMISOM Public Information / CC0.

📅 На този ден историята е поемала в различни посоки – на бойното поле, зад затворени врати и чрез решенията на отделни хора. Припомням 10 събития от историята на военните конфликти, дипломацията и сферата на сигурността, случили се на днешния 14.10 – от Втората световна война до наши дни.

 

1939 г. — Германска подводница потопява „Роял Оук“ в Скапа Флоу

Подводницата U-47 под командването на Гюнтер Прин прониква в Скапа Флоу, една от най-важните бази на британския флот, и торпилира закотвения линкор „Роял Оук“. Германският екипаж успява да премине през защитата на пристанището през нощта, докато много от британските моряци спят. Загиват над 830 души, а ударът демонстрира, че дори основната стоянка на флота е уязвима. Катастрофата води до изграждане на 4 постоянни прегради, известни като „бариерите на Чърчил“, които затварят източните подходи към базата.

1943 г. — Затворниците в Собибор въстават

Еврейски затворници в нацисткия лагер Собибор започват въстание, организирано от Леон Фелдхендлер и съветския военнопленник Александър Печерски. Планът предвижда тайно ликвидиране на членове на СС и пленяване на оръжията им, преди охраната да разбере какво се случва. По данни на Мемориалния музей на Холокоста в САЩ са убити 11 членове на СС, а близо 300 затворници се измъкват през оградите и минните полета. Само около 50 доживяват края на войната. По-късно нацистите демонтират лагера и унищожават следите му.

1943 г. — „Черният четвъртък“ над Швайнфурт

Осма въздушна армия на САЩ нанася удари по заводите за сачмени лагери в Швайнфурт, считани за критично звено на военната промишленост на Третия райх. След като ескортът от изтребители достига границата на обсега си и се връща, бомбардировачите продължават сами срещу германските изтребители и зенитна артилерия. Загубени са 60 бомбардировача, а много от успелите да се завърнат имат тежки поражения и носят ранени и загинали членове на екипажите. Катастрофалният резултат допринася за временното прекратяване на дълбоките дневни удари отвъд обсега на изтребителното прикритие.

1944 г. — Ниш е овладян от съюзническите сили

В хода на Нишката операция Втора армия, командвана от генерал-майор Кирил Станчев, участва съвместно с югославски сили и със съветска подкрепа в освобождаването на Ниш от германските войски. Целта е да се прекъснат комуникациите по долината на Морава, използвани от оттеглящата се от Балканите германска група армии „Е“. Българската Бронирана бригада излиза в тила на противника, а сраженията обхващат и района западно от града. Овладяването на този транспортен възел затруднява немското изтегляне, но не слага край на цялата операция.

1947 г. — Чък Йегър преминава звуковата бариера

Капитан Чък Йегър извършва първия потвърден пилотиран свръхзвуков полет с ракетния самолет Bell X-1 над Калифорния. Малката експериментална машина е издигната от бомбардировач B-29, а историческият полет достига скорост Мах 1,06 на височина около 13 км. Само 4 дни по-рано Йегър е достигнал Мах 0,997, непосредствено под звуковата бариера. Два часа след успеха ВВС засекретяват полета и данните, докато програмата продължава да изследва управляемостта и натоварванията при скорости, които скоро ще бъдат част от бойната авиация.

1962 г. — U-2 заснема съветските ракетни позиции в Куба

Американски разузнавателен самолет U-2, пилотиран от майор Ричард Хейзър, заснема западната част на Куба и донася ключови доказателства за съветските ракетни позиции. Получени са 928 снимки, върху които анализатори установяват площадки за балистични ракети със среден обсег край Сан Кристобал. Заснети са 8 големи транспортни средства и 4 мобилни пускови установки. Президентът Джон Кенеди е уведомен на 16 октомври, когато започват тайните съвещания, превърнали откритието в център на най-опасната ядрена криза на Студената война.

1964 г. — Никита Хрушчов е отстранен от власт

Партийното ръководство на КПСС отстранява съветския лидер Никита Хрушчов, след като негови колеги организират действия срещу него по време на почивката му край Черно море. Официалното твърдение представя напускането като доброволно излизане в пенсия поради напреднала възраст и влошено здраве. Двете ключови длъжности, които Хрушчов съчетава, са разделени: Леонид Брежнев оглавява партията като първи секретар, а Алексей Косигин поема правителството. Бившият лидер остава жив и получава пенсия – смяна на върха, която рязко се различава от разправите с политически съперници при Сталин.

1973 г. — Израел спира египетското настъпление в Синай

Египетски бронетанкови колони настъпват от плацдармите край Суецкия канал към направленията за Таса и проходите Гиди и Митла. След успешното форсиране на канала на 6 октомври това е опит да се разшири настъплението навътре в Синай, но израелските войски ги посрещат от подготвени отбранителни позиции. Египетската атака се проваля в мащабно танково сражение, променило съотношението на силите, както и инициативата на фронта. Последвалото израелско контранастъпление достига канала и прехвърля бойните действия на западния му бряг, застрашавайки снабдяването на египетската Трета армия.

1973 г. — Масовите протести свалят военния премиер на Тайланд

В Банкок полиция и армия използват сила срещу демонстранти, които настояват за конституция и край на военната диктатура на Таном Китикачон. Протестното движение е предвождано от студенти, част от които търсят убежище на територията на кралския дворец. Вечерта крал Бумибол обявява оставката на премиера и назначава цивилния юрист Саня Тхамасак, ректор на университета „Тхамасат“, нагърбен със задачата да изготви нова конституция. Военните лидери напускат страната на следващия ден, а студентското движение отваря кратък период на по-свободен политически живот.

2017 г. — Смъртоносния атентат с камион бомба в Могадишу

Мощна експлозия на камион бомба опустошава част от сомалийската столица Могадишу в разгара на тежък конфликт с „Аш-Шабаб“, местния клон на терористичната мрежа „Ал-Кайда“. По обобщените данни от ООН, загиват най-малко 587 души, а стотици други са ранени. Мащабът на катастрофата се изяснява постепенно: разследващата комисия първоначално отчита 358 загинали, след което нарастват на 512 до окончателната равносметка от 587. Нападението показва колко уязвима остава столицата въпреки международната военна подкрепа и усилията за изграждане на сомалийска армия и полиция.

🇧🇬🇺🇸 Рота 4093 или как името на България е вписано в редовете на НАТО още през 1951 година

В годината, в която отбелязваме 75 години от създаването на Организацията на Северноатлантическия договор - НАТО, България чества 20 години от присъединяването си към най-успешния политически и военен съюз в света. На днешния ден преди точно 2 десетилетия, министър-председателят на страната Симеон Сакскобургготски връчва ратификационния документ за присъединяване на България към НАТО, на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл, който го приема от името на САЩ - страната депозитар на договора. Договорът е ратифициран от Народното събрание на 18 март 2004 г. и същия ден е публикуван в "Държавен вестник", показва информация на отдел "Справочна" на БТА.

По този повод екипът на Frontline Monitor реши да запознае читателите си с едно от малко известните и любопитни събития в следвоения период на българската история, а именно сформирането на Българска национална доброволческа рота 4093 в рамките на Северноатлантическия пакт.

След създаването й България изпада в безподобната ситуация, от една страна, като държава да е членка на Организацията на Варшавския договор, а от друга, да има свое национално военно фомирование, зачислено в структурите на противостоящия блок.

Историята на рота 4093 започва в началото на 1951 г., когато американското военно командване се свързва с д-р Г. М. Димитров, лидер на БЗНС-“Пладне” в емиграция и председател на Българския национален комитет в САЩ. Отправена му е молба за съдействие в организирането на доброволческо военно формирование от български политически емигранти в Западна Европа. Г. М. Димитров откликва с голям ентусиазъм. Той с гордост заявява на сънародниците си: “така, ние ще бъдем съюзници, а не наемници”. Български доброволци се търсят в Италия, в Турция, в Германия, а напливът от желаещи да влязат в ротата е невиждан. Само в Турция за 30 места се борят близо 400 души. Емигрантите вярват, че това е тяхната възможност за личен принос за освобождаването на България, а и цяла Източна Европа от комунистите. Така, благодарение на активните усилия на д-р Г. М. Димитров за по-малко от 3 седмици е събран екип от над 200 доброволци, които са изпратени в гр. Цайлсхайм в Западна Германия.

Рота 4093 официално e сформирана на 20 октомври 1951 г. със Заповед № 53, издадена от Главната квартира на военното командване на американските въоръжени сили в Европа. По този начин тя е директно включена в структурите на Северноатлантическия пакт. На доброволците са раздадени американски униформи, носещи обаче отличителен знак – българския трибагреник. На ротата е връчено и знаме със знак, пресъздаващ българския кръст за храброст.

Военната единица е организирана по образец на американската пехотна рота. Съставът й е 200 войници – 4 взвода по 40 души за охрана на обекти и един, вклюващ персонала на всички отдели. Като командири на ротата последователно се сменят лейт. Стефан Бойдев, кап. Борислав Бойчев и кап. Димитър Кръстев – все офицери от Българската армия до 1945 г.

След триетапно преместване рота 4093 е установена в гарнизона на 7-а американска армия до гр. Гермерсхайм. Нейна задача е да осигурява сигурността на гарнизона в Гермерсхайм, представляващ огромно оръжейно депо от стратегическа значимост.

Освен да изпълняват военните си задължения българските доброволци от рота 4093 развиват и обществена дейност. Ротата разполага със собствен фонд и клуб, а средствата от тях използва за тържества, сертификати, благотворителност. Под нейн патронаж още от 1951 г. започва издаването и на циклостилното месечно списание “Идейни насоки”, отразяващо обществено-политическия живот в България и в други страни от Източния блок. Към ротата действа и отлично уредена библиотека, обслужваща личния състав и българите-емигранти, живеещи в околностите на града.

Смъртта на Сталин (5 март 1953 г.) и зачестилите дипломатически контакти между СССР и САЩ бележат началото на края на българската доброволческа рота. Съветският лидер Никита Хрушчов непрекъснато настоява с цел запазване на добрите отношения американският президент Линдън Джонсън да разформирова националните роти от политически емигранти от източноевропейските държави. САЩ решават да изпълнят искането на съветския лидер, за да запазят затоплянето в отношенията между СССР и Запада.

Вследствие на тази политика рота 4093 е окончателно разформирана на 20 юни 1964 г. В своята прощална реч д-р Г.М. Димитров окуражава строените пред него доброволци с думите: “Независимо дали ние сме във военни униформи, или цивилно облекло, ние всички до един оставаме войници. Войници на свободата и незвисимостта!”

Така, животът на нашата НАТО-вска рота и участието на българските войници в структурите на пакта се оказва кратък. Но началото е поставено. 40 години по-късно цялата българска армия е вече част от Севрноатлантическия пакт.

Източници: Национален исторически музей (НИМ) и личен архив на Николай Нанков Ненчев

🌎 Намерете ни във Facebook 🔹 Twitter 🔹 Telegram 🔹 YouTube