Покривите на Институтска, оловната картеч и 12 години дела

🇺🇦🏢⚖️ От покривите на две жилищни сгради на кръстовището на Институтска и Шовковична в Киев бойци на специалното звено „Беркут“ стреляха надолу по шествието и хвърляха гранати в тълпата. По-късно същия ден демонстранти се качиха на покривите, прогониха ги с пиротехника и издигнаха украинско знаме. Сградите с номера 17/5 и 22/7 се намират на под 300 метра от Върховната рада на Украйна. Тези огневи позиции са описани в съдебен протокол по показанията на човек, който същия следобед губи почти изцяло зрението на едното си око.

Олександър Никитюк излиза от метрото към Майдана около 13 ч. на 18 февруари 2014 г. и застава на улица „Институтска“ във веригата от хора, които подават тухли. Към 15 ч., докато се намира близо до Кловския спуск, пластмасов куршум го улучва в дясното око. Следват две операции; зрението на пострадалото око остава под 10% и той вече не може да шофира. Осем години по-късно, на 2 февруари 2022 г., Никитюк дава показания пред Дарницкия районен съд в столицата по делото срещу Владислав Лукаш, бивш командир на харковския батальон на „Беркут“, и посочва на картата откъде е стреляно: от автомобил на кръстовището на Институтска и Шовковична и от двата покрива над него. „На покривите на сгради 22/7 и 17/5 също имаше беркутовци. Те по същия начин стреляха и хвърляха гранати в тълпата“, казва той.

Използваното там оръжие е „Форт-500Т“ – помпова гладкоцевна пушка с калибър 12/76, произвеждана от украинското предприятие „Форт“ за нуждите на Министерството на вътрешните работи. С какви боеприпаси са били зареждани тези пушки на 18 февруари установява Държавното бюро за разследвания: командирът на лвовския „Беркут“, действайки по указание на ръководството на столичната милиция, нарежда на своите подчинени да получат патрони с оловна картеч, да ги заредят в помповите пушки и да водят безразборна стрелба по активистите до изчерпване на боеприпасите. Наред със стрелбата по тълпата са използвани и светлинно-звукови гранати с руски произход, които не са преминали проверка за безопасност.

Преминаването към друг тип боеприпаси очевидно не става едновременно във всички подразделения. Никитюк е улучен с пластмасов куршум около 15 ч., докато по същото време и на същото място други пушки вече са заредени с оловна картеч. Ротният командир на харковския отряд Виктор Шаповалов признава вината си през октомври 2016 г. и свидетелства, че Лукаш е раздал на служителите патрони с оловна картеч вместо гумени куршуми. Указанието идва от ръководството на столичната милиция и се предава по командната верига до отделните командири. Така срещу едно и също шествие, по едно и също време, са използвани различни видове боеприпаси.

Шествието тръгва в 8:30 ч. към Върховната рада с искане парламентът да върне конституцията от 2004 г. Към 11 ч. Мариинският парк и съседните улици вече се превръщат в арена на сблъсъци. Според Държавното бюро за разследвания на 18 февруари командването на лвовския батальон е способствало за убийството на трима активисти и за причиняването на телесни повреди на 100 протестиращи, 10 от които са получили огнестрелни рани. В периметъра между Институтска, Мариинския парк и Дома на офицерите този ден загиват Володимир Кищук – прострелян в главата, Игор Сердюк – с изстрел в лицето, и Сергий Шаповал – с две огнестрелни рани; Андрий Корчак и Артем Мазур са пребити в парка, Анатолий Нечипоренко и Иван Наконечний – на самата Институтска, а Сергий Дидич е блъснат от камион.

Колко души загиват на 18 февруари зависи от методиката на броене. Списъкът на Небесната сотня посочва 22 души с тази дата на смъртта; Националният мемориален комплекс изброява 17 загинали в сблъсъците и още 14, починали по-късно от получените рани; обвинителният акт от 20 февруари 2026 г. отнася 12 убити и над 130 ранени към нощния щурм срещу 19 февруари. За целия период от 18 до 21 февруари ведомството отчита 82 загинали, 71 от които демонстранти, и 622 ранени.

Стрелбата от двата покрива не е обособена като самостоятелен епизод в нито едно публично съобщение по делата. Тя е документирана от свидетелски показания. Делото срещу Лукаш за събитията от 18 февруари се разглежда в Дарницкия районен съд от 2016 г. и включва общо 107 пострадали. Досъдебното производство приключва още същата година, след което материалите са прехвърляни между съдилища, връщани обратно в прокуратурата, а разглеждането е многократно отлагано заради отводи. Обвинението към командира на лвовския отряд „Беркут“ Ростислав Пацеляк и помощник-началника на щаба Микола Старосилцев е внесено в съда през април 2024 г. по чл. 115 и 258 от Наказателния кодекс – за умишлено убийство и терористичен акт. Старосилцев, по указание на командира си, е присвоил и укрил огнестрелното оръжие, за да затрудни извършването на балистични експертизи. Пацеляк има руско гражданство и вече е лишен от украинското. На 20 февруари 2026 г. бюрото внася в съда обвинителния акт срещу тях и Лукаш за събитията от нощта на 18 срещу 19 февруари, а същия ден уведомява за подозрение и бившия началник на Генералния щаб от времето на Виктор Янукович.

За събитията от 20 февруари – два дни по-късно – вече има присъда. На 18 октомври 2023 г. Святошинският районен съд в Киев осъжда Олег Янишевски на доживотен затвор, Павло Аброскин и Сергий Зинченко на по 15 години задочно и Олександър Маринченко на 5 години, които вече е излежал в ареста; Сергий Тамтура е оправдан по всички обвинения. Тримата, осъдени задочно, напускат Украйна при размяна на пленници през декември 2019 г. и не се връщат обратно. От 26-те служещи в сборната „черна рота“ на киевския „Беркут“ в Украйна остават двама. Още през 2017 г. 15 души, свързани с разстрела на Институтска, са получили руско гражданство. Сергий Кусюк, командвал репресиите на 30 ноември 2013 г. срещу студентите, е полковник и началник на ОМОН в Москва, осъден задочно, без да е изтърпял и ден от присъдата си; Дмитро Садовник е заместник-началник на управление на Росгвардия в окупирания Крим.

Към 20 февруари 2025 г. Офисът на генералния прокурор на Украйна отчита по делата за Майдана 550 лица, уведомени за подозрение, 495 обвинителни акта, внесени в съда, както и 68 осъдителни присъди. Това дава частично обяснение защо стрелбата от покривите досега остава документирана преди всичко от показания на свидетели. Разследващите изграждат производствата около командири и епизоди с най-плътна основа от доказателства – там, където разполагат с балистични експертизи, открити стрелци и оцелели очевидци на конкретните изстрели. За междинни огневи позиции като тези по покривите публично не е известно да има същата комбинация от доказателства, а оръжието на един от участвалите батальони е присвоено и укрито именно с цел да бъде затруднена балистичната експертиза.

Грибаускайте: Берлин обеща да покрие руските санкции срещу Киев през 2013 г.

🇱🇹💰🇺🇦 Германия и тогавашният канцлер Ангела Меркел са се съгласили да намерят в бюджета на ЕС сумата, с която Украйна да компенсира руските търговски санкции, ако подпише споразумението за асоцииране, но въпреки това Виктор Янукович е отказал. Това разказа Даля Грибаускайте, президент на Литва в периода 2009-2019 г. и домакин на среща на върха на „Източно партньорство“ на 28 и 29 ноември 2013 г. в интервю за документалната редакция на полската телевизия TVP World, откъси от което се появиха на 22 юли 2026 г.

Според разказа ѝ Янукович пристигнал във Вилнюс, за да обясни, че Москва го заплашва с икономически санкции и че държавата му ще загуби милиарди долари, ако продължи към Европа. Европейските лидери разговаряли с него и стигнали до решение да покрият тази загуба. „Не, не мога да подпиша“, отговорил той. Тогава на Грибаускайте станало ясно, че Янукович е уплашен и се намира под личен натиск, включително заплахи за физическа саморазправа. Отказът заварил всички неподготвени, спомня си тя, и именно от там се роди Майданът.

Обещанието, за което бившият държавен глава говори, не се появява в публичния запис от онези седмици. Официалната сума, с която Брюксел работеше, бяха 610 млн. евро макрофинансова помощ, обвързани с изпълнението на стендбай програмата на Международния валутен фонд от 2010 г. Янукович твърдеше, че привеждането на икономиката на Украйна към европейските стандарти изисква най-малко 20 млрд евро годишно, а премиерът Микола Азаров упрекваше ЕС за това, че не предлага компенсация за стесняването на достъпа на украинските стоки до руския пазар. На 11 декември, 2 седмици след провала, Азаров поиска официално 20-те милиарда. Каквото и да е било казано зад затворени врати, до украинското правителство и до пресата стигна само първата цифра.

Мащабът на риска, който Киев пресмяташе, беше реален и лесно измерим. През 2013 г. Русия остава най-големият купувач на украински стоки: износът натам е за 15,1 млрд долара, или близо 24% от целия износ на страната. Загуба от такъв порядък не се покрива с еднократна макрофинансова помощ, а Брюксел така и не сложи публично на масата число от същата категория преди срещата на върха.

Парите освен това не бяха единственото спорно място. Европейският съюз държеше на освобождаването на Юлия Тимошенко, осъдена през 2011 г. и определяна в европейските столици като жертва на избирателно правосъдие. Мисията на тогавашните председател на Европейския парламент Пат Кокс и полски президент Александър Квашневски обикаля Киев месеци наред, за да намери формула, по която Тимошенко да замине на лечение в Германия. На 21 ноември 2013 г. Върховната рада не успя да приеме нито един от внесените законопроекти, а същия ден кабинетът на Азаров спря подготовката за подписването. Вечерта журналистът Мустафа Найем публикува във Фейсбук покана хората да излязат на площада на Независимостта. Излязоха неколкостотин.

Натискът, за който Янукович говореше в Литва, има документирана история. На 27 юли 2013 г. Владимир Путин пристигна в Киев с последен опит да го склони към митническия съюз. Два дни по-късно руската потребителска служба „Роспотребнадзор“ забрани вноса на шоколад и сладкарски изделия на киевската компания „Рошен“ с мотива, че в пробите е открит бензопирен. На 14 август Федерална митническа служба вкара всички украински вносители в списъка на риска и наложи тотална проверка на всеки товар, което на практика запуши границата. На 21 септември, на форума „Ялтинска европейска стратегия“, собственикът на „Рошен“ Петро Порошенко и съветникът на Путин Сергей Глазиев се спречкаха публично за тази поредица. Там Глазиев стигна по-далеч от търговията и определи очакваните ползи от свободната търговия с ЕС като митология, предупреди, че митата и проверките ще струват на Украйна огромни суми и могат да я вкарат в несъстоятелност, и заяви, че рускоезичното малцинство може да разцепи Украйна, а Москва ще има правно основание да го подкрепи. На въпрос дали асоциирането може да доведе до разпад на украинската страна, той кимна и посочи за паралел разделянето на Чехословакия и Югославия през 90-те години. Забраната на сладкарската компания беше вдигната на 28 ноември, т.е. в деня, в който започваше срещата на върха.

Домакинята на тази среща имаше собствен опит със същия инструмент и го разказва в същото интервю. През 2010 г. на среща в Хелзинки Путин ѝ прочел списък с това какво се очаква от Литва, а Литва по онова време плащаше за руски газ с 30-40% повече от Германия, при положение че тръбите минават около 2000 км по-близо. Изводът, който Грибаускайте прави от онзи разговор, гласи, че съседите на Руската федерация или коленичат, или стават враг. Вилнюс избра второто и построи терминал за втечнен газ, който заработи в края на 2014 г. и отряза руската доставка.

Тя приключи по начина, който Грибаускайте описва. Грузия и Молдова парафираха своите споразумения за асоцииране, Украйна си тръгна без нищо, а Меркел беше заснета да казва на Янукович: „Очаквахме повече.“ Записът пусна канцеларията на самата Грибаускайте. През нощта на 30 ноември специален отряд „Беркут“ разчисти площада с палки и за едно денонощие на улиците излязоха стотици хиляди души, включително от градове, които дотогава не бяха реагирали. Протестът вече не беше за едно търговско споразумение.

На 17 декември Путин прие Янукович в Москва и обяви цената на избора му. Руският Фонд за национално благосъстояние щеше да изкупи украински еврооблигации за 15 млрд долара, а цената на газа падаше от около 400 на 268,5 долара за 1000 куб. метра в периода 2014-2019 г. Сумата, която Москва сложи на масата през декември, нямаше аналог сред публичните европейски предложения през онази есен.

Сделката издържа два месеца. Между 18 и 20 февруари 2014 г. центърът на Киев се превърна в стрелбище: снайперисти на „Беркут“ откриха огън по демонстранти по улица „Институтска“, а само на 20 февруари бяха убити 49 души. Революцията на достойнството завърши със 108 загинали цивилни и 13 полицаи. Загиналите демонстранти останаха в украинската памет като Небесната сотня. На 21 февруари Янукович сключи сделка с опозицията, а на следващия ден напусна столицата – в крайна сметка и страната.

Тогава числата в Брюксел се промениха. На 5 март 2014 г. председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу обяви пакет от „поне 11 млрд евро“ за новото правителство на Украйна: 1,6 млрд заеми по линия на макрофинансова помощ, 1,4 млрд безвъзмездно и 3 млрд от Европейската инвестиционна банка за периода до 2016 г. Четири месеца по-рано същият ЕС не намираше над 610 млн. Междувременно зелените човечета вече бяха окупирали Крим, а анексията беше обявена на 18 март. Заплахата, отправена от Глазиев през септември, се беше сбъднала почти буквално, при това без Киев изобщо да е подписал.

Новият кабинет подписа политическата част на сделката за асоцииране на 21 март 2014 г., а търговската на 27 юни 2014 г. В същия ден Грузия и Молдова подписаха своите споразумения, т.е. всичко, което не се случи във Вилнюс, се случи 7 месеца по-късно без Янукович. Натискът обаче не спря дотук. На 12 септември 2014 г. по време на тристранна среща с руско участие, ЕС се съгласи да отложи прилагането на задълбочена зона за свободна търговия до 1 януари 2016 г. Москва веднага поиска още: първо цялостно предоговаряне на текста, после отлагане на цялото споразумение. Същият лост, приложен този път към Брюксел, донесе на Москва отлагане от повече от година.

Твърдението за физическите заплахи остава лично свидетелство на Грибаускайте и няма документално потвърждение. То обаче не е изолирано. В началото на 2014 г. пред украинската служба на Радио Свобода депутатът Тарас Чорновил описа у Янукович особен страх, страх от физическо унищожение, с който според него Путин е можел да го управлява, и посочи като лост срещите на руска територия, където записва само една служба. Двамата говорят независимо един от друг, с единайсет години разлика, и описват едно и също състояние на един и същи човек.

Срещу прочита, че решаващ е бил личният натиск, стои по-прозаично обяснение със собствена следа. Разстоянието между 610 млн еднократно и 20 млрд годишно е твърде голямо, за да се затвори с уверение в кулоар, а условието за Тимошенко опираше в противничка, която същият Янукович беше вкарал в затвора и която оставаше основната му съперница за изборите през 2015 г. Че за него въпросът си оставаше цена, личи от собственото му правителство: официалното искане дойде две седмици след като отказът вече беше факт, тоест Киев продължаваше да пазари, а не да обяснява страх.

Двете обяснения не се изключват и вероятно работят заедно, но следата от 2013 г. поддържа версията на Грибаускайте в едно: икономическата сметка беше открита и подлежеше на договаряне, а решението пак се взе извън нея. Механизмът остана в употреба и днес се разпознава по същите елементи. Молдова отвори първия преговорен клъстер на 15 юни 2026 г. и шестия на 14 юли, а Европейската комисия допуска преговорите да приключат през 2027 г., след като Кишинев мина през спирането на руския газ от 1 януари 2025 г. и през поредица от опити за намеса в изборите. Грузия върви в обратната посока. На 28 ноември 2024 г., единайсет години след Вилнюс, министър-председателят Иракли Кобахидзе обяви, че Тбилиси замразява преговорите си за присъединяване до края на 2028 г., а оттогава Европейската комисия я описва като кандидат само по име. И в двата случая пресмятането е същото, каквото беше в литовската столица: колко струва да подпишеш и колко струва да не подпишеш.

От барикадата на Хрещатик до 24-ти полк „Айдар": 11 години без украински паспорт

🇺🇦🤝🇮🇱 В епоха, в която за мнозина думата „солидарност“ звучи като кух лозунг, а „кауза“ отдавна се е размила в шумния поток на новините, понякога се появяват хора, които ни припомнят първоначалния ѝ смисъл. Личната история на Григорий Пивоваров е точно такава. Не защото е необичайна за войната, а защото е необичайно човешка.

Февруари 2014 г. Барселона. Григорий – израелски гражданин, бивш войник от ЦАХАЛ и работещ в сферите на туризма и клубната сцена – получава обаждане от Киев. Стар приятел, медик на Майдана, иска помощ: „Бивш военен си, уличен побойник, не се страхуваш от кръв. Трябват ми момчета за евакуация на ранени.“ Пивоваров не чака второ обаждане и на 18 февруари е в Киев. Същата нощ на барикадата на улица Хрещатик, когато горят бронетранспортьори на самоотбраната. На другата сутрин го изнасят контузен. Не се връща в Барселона.

11 години по-късно той е щаб-сержант, раняван четири пъти, носител на ордена „За мъжество“, медал „Богдан Хмелницки“ и два медала „За храброст“ – последният връчен лично от Володимир Зеленски. До ноември 2025 г. командва 2-ра щурмова рота на 24-ти отделен щурмови полк „Айдар“. На последната ротация в Сумска област предходните раняввания го изваждат от строя; поема дейността по привличане на нови кадри в полка. От 2017 г. насам е подал шест заявления за украинско гражданство. Шест отказа.

Пътят му към „Айдар“ минава през Майдана. След бягството на Янукович се включва в студентското движение, поискало назначаването за министър на образованието на Сергий Квит – ректор на Националния университет „Киево-Могилянска академия“. Запознава се с италиански доброволец от 33-та сотня на Самоотбраната на Майдана. Когато групата на италианеца попада в току-що създадения батальон „Айдар“ през пролетта на 2014 г. Пивоваров тръгва след него. Пристига на 19 май 2014 г. По това време „Айдар“ е първият батальон доброволци, включен формално в структурата на ВСУ – 24-ти отделен териториален батальон с 300–400 души, повечето от които са активисти от Майдана.

Войната в Донбас го заварва без украински документи. В края на 2014 г. италианският командир загива на 3-ти контролно-пропускателен пункт, докато „Айдар“ извежда блокиран отряд от Виницката национална гвардия. Пивоваров временно минава в 93-та отделна механизирана бригада – в спецгрупа към танковия батальон под командването на Дмитро Кошченко („Кошчий“), като свръзка между „Десен сектор“ и бригадата. Командирован е в 7-и батальон оперативно назначение. През 2014 г. участва в боевете за Щастя, Луганска област – операция, в хода на която на 14 юни „Айдар“ поема контрола върху града и прогонва т.нар. ЛНР. През февруари 2016 г. се оформя официално като боец на ВСУ по Закона за чужденците.

Оттам започва да расте по щат: пехотинец, стрелец на КПВТ на БТР, гранатометчик, командир на отделение, главен сержант на взвода след първия щурм на Павливка през май 2022 г., командир на взвод след 3-дневен щурм по време на обсадата на Бахмут през есента на 2022 г., и временно командващ 2-ра рота от пролетта на 2023 г. до ноември 2025 г. Профилът на Ukrainian Jewish Encounter за него потвърждава ротациите на полка във Волноваха, Мариупол, Вугледар и Бахмут през първите 18 месеца на пълномащабната война. Самият Пивоваров добавя оперативен детайл за есенните боеве срещу частната военна компания „Вагнер“ по линията Кадем при Бахмут – „просто месомелачка“, спомня си той.

Командирът на полка е Олександр Коваленко („Хук“), Герой на Украйна – едно от двете отличия с тази титла, връчени на хора от формированието през 2022–2023 г. През 2018 г. именно Коваленко изнася Пивоваров от позиция, върнал се е да командва боя и сам е получил осколочно нараняване. „Той ми спаси живота неведнъж“, казва Пивоваров. По думите му Коваленко е изминал пътя от обикновен войник до командир на полка.

Структурата на „Айдар“ се променя успоредно с кариерата на разказвача. От доброволчески батальон към 10-та планинско-щурмова бригада (2016 г.), оттам в 53-та отделна механизирана бригада (края на 2016 г.), след това в 5-та отделна щурмова бригада (края на 2022 г.).

През август 2025 г. напуска 5-та след създаването на новия род войски – Щурмови войски на ВСУ. На 12 декември 2025 г. официално се преобразува от батальон в 24-ти отделен щурмови полк. В момента действа съвместно с 33-ти щурмови полк по линията Гуляйполе в Запорожка област, разполагайки щурмови групи, артилерия и дронове срещу руското настъпление в района.

„Айдар“ остава една от частите, които врагът третира с особен интерес: освободените от плен айдаровци, по думите на Пивоваров, се броят на пръсти. Сам той посочва най-тежкия си момент – Кадем, край на Бахмут, есента на 2022 г., срещу Вагнер. „Който казва, че не се страхува, лъже. Просто трябва да насочиш страха.“

До момента въпросът за украинското му гражданство остава без решение. Заявленията, които подава – по едно през 2017, 2018, 2019 и 2020 г. – са отхвърлени заради промени в биографичните данни и дребни формалности.

Иска да се занимава с туризъм и да популяризира историята на Украйна – за чужденци и за тийнейджърите в страната. „За да направиш хората патриоти, не е нужно да крещиш големи лозунги. Просто трябва да им покажеш държавата им.“

Войната в Украйна често се разглежда през призмата на геополитиката – като сблъсък на интереси, стратегии и сфери на влияние. Но зад тези абстрактни за мнозина понятия стоят конкретни хора и човешки съдби. Хора като Пивоваров, за които войната не е диаграма или анализ, а ежедневие. Избор. И отговорност. Към свободата, към принципите си, към бойните си другари. И към онова чувство за справедливост, което не признава граници.

И може би именно това е най-важният урок от това интервю. Че в крайна сметка историята не се движи само от държави и армии, а от индивидуалния избор. От онези моменти, в които човек казва „отивам“, вместо „оставам“. „Помагам“, вместо „това не е моя работа“.

В свят, който все по-често изглежда циничен и уморен, подобни истории имат значение. Не защото предлагат лесни отговори, а защото напомнят, че изборът все още съществува. И че понякога една „случайност“ стига, за да промени не само нечий живот, но и посоката на самата история.

12 години от кулминацията на Майдана.

🇺🇦🔙 Днес се навършват точно 12 години от кървавата кулминация на Революцията на достойнството в Киев. Събитията от 18–20 февруари 2014 г. отбелязват повратен момент на вътрешната политическа криза в Украйна, съвпадайки с активната фаза на руската операция, чиято подготовка, както стана ясно по-късно, е била планирана от години.

Към средата на февруари 2014 г. напрежението между участниците в протеста на площад „Независимост“ и президента Виктор Янукович достига точка на кипене. Още през януари са налице случаи на убити демонстранти, а стотици са ранени в сблъсъците от ноември и декември 2013 г.

Управляващият кабинет прокарва т.нар. „диктаторски закони“, които ограничават правото на протест и свободата на словото. Преди това Конституционният съд отменя реформата от 2004 г. Това разширява правомощията на президента, поради което е считано от опозицията като инструмент за концентрация на власт.

На 18 февруари опозиционни депутати настояват за незабавна отмяна на промените в Конституцията. Гласуването е блокирано, което кара хиляди да тръгнат от площада към парламента. Там са посрещнати от Силите за сигурност, които използват прекомерна сила – блокирани са улици с автобуси и бронирана техника, използват палки, шокови гранати и огнестрелно оръжие. В центъра на столицата се разиграват жестоки сблъсъци. В следващите няколко дни са регистрирани случаи на стрелба с бойни патрони. Жертвите нарастват главоломно.

Защитниците на площада издигат барикади и подпалват автомобилни гуми, за да създадат димна завеса срещу снайперистите. Нощта на 19 февруари се превръща в една от най-интензивните. Достъпът до Киев е ограничен с цел да се осуети идването на подкрепления от страната. До 21 февруари сблъсъците не спират. По официални данни повече от 100 протестиращи са убити, а над 2500 други са ранени.

Реакцията извън столицата е незабавна. В редица градове стартират масови акции, насочени срещу местни структури на властта. На 18–19 февруари в Лвов протестиращи поемат контрол върху четири от шест районни полицейски управления, областната администрация, офиса на Службата за сигурност на Украйна и управлението на вътрешните работи. В Одеса граждани блокират база на специалните части, за да попречат на изпращането им към Киев. На други места командири на силите за сигурност заявяват публично, че няма да изпращат своите подчинени срещу протестиращи.

Към 19 февруари става ясно, че политическата позиция на Янукович е силно ерозирана. Няколко дни по-късно той бяга към Москва. Част от служителите на спецотряд „Беркут“ са обвинени в откриване на огън срещу протестиращи, но също бягат от страната; през 2019 г. някои от тях са включени в размяна на задържани между Киев и подкрепяните от Москва милиции в Донбас.

Паралелно със събитията в столицата започват действия, довели до незаконното анексиране на Крим от Русия и последвалата война в Донбас. В този смисъл февруари 2014 г. бележи не само прелом във политически план, но и началото на дългогодишна конфронтация между Русия и Украйна, ескалирала в пълномащабна война през февруари 2022 г.

12 години по-късно събитията от онези дни остават ключов момент за украинската държавност. Те очертаха разделителната линия между управленски модел, отхвърлен от украинците като авторитарен, и курса към дълбока интеграция със свободния свят. Курс, бранен безкомпромисно от украинците вече 12 години.

Бивш председател на Върховната рада беше застрелян в Лвов.

🇺🇦 Бившият председател на Върховната рада на Украйна Андрей Парубий е бил застрелян във Лвов, съобщава украинската служба на Радио Свобода.

Президентът на страната Владимир Зеленски съобщи, че информацията за убийството е потвърдена от министъра на вътрешните работи и главния прокурор.

Полиция потвърди, че стрелбата е станала в обедните часове на деня в Сиховски район на областния град, като при пристигането си медицинският екип е установил, че смъртта вече е настъпила. Седем гилзи са открити на местопрестъплението от криминалистите.

Извършителят на убийството е успял да избяга и в момента се издирва. По данни на местни медии е бил облечен в куриерска униформа и е стрелял няколко пъти по Парубий, след което се е оттеглил от мястото с електрически велосипед.

РБК-Украина, позовавайки се на свои източници, съобщава, че полицията вече е излязла на следите на заподозрения.

Андрей Парубий е роден на 31 януари 1971 г. в Червоноград, Лвовска област. През 2013-2014 г. взима активно участие в събитията на Евромайдана, където е комендант на палатковия лагер и лидер на обществената организация „Самоотбрана на Майдана“.

През 2014 г. заема поста секретар на Съвета за национална сигурност и отбрана на Украйна.

През 2016–2019 г. е председател на Върховната рада – националния парламент на страната.

За първи път става народен депутат през 2007 г. и влиза в съставите на VIII и IX парламенти на Украйна. От декември 2014 г. до април 2016 г. е заема поста на първи заместник-председател на Върховната рада.

В края на 80-те години на ХХ век е видна фигура в национално-демократичното движение на Украйна, организира първите антисъветски прояви във Лвов. Два пъти е арестуван заради своята обществено-политическа дейност.

Заемал е ключови постове в междупарламентарни организации и е работил активно по въпросите на сътрудничеството с НАТО и европейската интеграция на Украйна.

ЕСПЧ призна Украйна за виновна, че не е взела мерки за предотвратяване на насилието в Одеса през 2014 г.

🇺🇦⚖️🇷🇺 Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) излезе с финално решение по поредица от дела, свързани с бездействието на украинските власти по време на трагичните събития в Одеса на 2 май 2014 г., когато 47 души загинаха при сблъсъци между проруски и проукраински активисти.

Както съобщава Европейска правда, съдът призна, че ситуацията е възникнала до голяма степен поради влиянието на руската пропаганда, но също така регистрира и някои нарушения от страна на Украйна, задължавайки държавата да изплати компенсации на жертвите.

ЕСПЧ разгледа всички обстоятелства около събитията, предизвикани от атаката на проруските сепаратисти от движението „Антимайдан“ срещу участници в украински митинг. Тогавашното убийство на няколко проукраински активисти доведе до щурм срещу лагера на сепаратистите на Куликово поле и пожара в сградата на Дома на профсъюзите, отнел живота на десетки проруски активисти.

Роднини на 25 жертви, както и трима оцелели от пожара, обжалваха в съда. Русия не беше страна по делото в този случай. Ищците включват семействата на двама проукраински активисти, убити от стрелба на проруските сепаратисти, и трима „случайни минувачи“, които биват смъртоносно ранени. Останалите жалбоподатели са участници в „Антимайдан“ и техните роднини. В същото време съдът подчерта, че не идентифицира жертвите въз основа на политическите им възгледи.

Въпреки различията в позициите, всички ищци обвиниха Украйна в бездействие с аргумента, че държавата е можела да предотврати трагедията. В решението си обаче съдът посочи многократно ключовата роля на Русия в развитието на трагичните събития. „Съдът счита, че дезинформацията и пропагандата от Москва са изиграли роля в ескалацията на конфликта. Неоправданата вълна от насилие в периода около 2 май 2014 г. беше предшествана от непрекъснатото разпространение на агресивна и емоционално заредена дезинформация по адрес на новото украинско правителство и привържениците на Майдана от руските власти и медиите“, се казва в решението.

В същото време съдът разкри, че редица длъжностни лица от Одеса, отговорни за престъпното бездействие в дните на трагедията, впоследствие избягаха в Русия, получиха руско гражданство и дори продължиха кариерата си на фона на руската инвазия в Украйна.

Въпреки външните фактори, съдът призна Украйна за виновна заради недостатъчното изпълнение на задълженията си за защита на гражданите. По-специално съдът отбеляза, че полицията в Одеса не е предприела мерки за предотвратяване на нападенията, въпреки наличните оперативни данни за подготовката на безредици.

„Основното задължение на властите беше да направят всичко възможно, за да предотвратят риска от насилие“, се посочва в решение на съда. В същото време заместник-началникът на областната полиция Владимир Фучеджи, който ръководеше действията на силите за сигурност в този ден, по-късно избяга в Русия.

Съдът установи още, че изпращането на пожарни коли до горящия Профсъюзен дом е умишлено забавена с 40 минути, а полицията не се е намесила при евакуацията на хората. Ръководителят на областния отдел на Държавната служба за извънредни ситуации Владимир Боделан, който издаде заповед да не се изпращат спасители, също замина за Русия през 2016 г., но по време на престоя му в Украйна срещу него така и не беше образувано наказателно дело.

Освен това решението записва, че местните власти умишлено са унищожили доказателства на мястото на трагедията, позовавайки се на необходимостта от „почистване“.

Въз основа на горното ЕСПЧ призна Украйна за виновна за нарушаване на член от Европейската конвенция за правото на живот. Държавата е длъжна да изплати по 15 хил. евро на семействата на всеки починал и по 12 хил. на тримата оцелели с тежки изгаряния. Най-голямо обезщетение, 17 хиляди евро, ще получи дъщерята на загиналия в пожара Михаил Вячеславов, след като за дълъг период от време неоснователно й беше отказано да пусне тялото на баща си за погребение.

„Трябва да сменим всички кметове с полковници“ – противоречивата история на един украински националист с връзки в Кремъл.

🇺🇦 Украйна се нуждае от пълна мобилизация на обществото си във военните усилия, отбеляза Дмитрий Корчински, ветеран украински националист, който оглавява крайнодясната партия „Братство“.

Украйна трябва да се трансформира във военна диктатура и да насочи към войната с Русия всички ресурси, с които все още разполага, заяви Корчински, който е от години е отявлен привърженик на войната с Русия, но наред с това миналото му е изпълнено с меко казано противоречиви връзки с Кремъл.

Коментарът беше направен в интервю за YouTube канала „Говорить Великий Львів“ в понеделник. Лидерът на малката крайнодясна партия „Братство“ изрази своето съжаление за състоянието на украинското общество, твърдейки, че значителна част от него все още вярва, че е „възможно да си затвори очите за войната“.

„Данни от социологически проучвания, особено по време на война, тяхното публично публикуване, всичко това е в полза на врага. Това трябва да се забрани, хората трябва да бъдат в затвора за това“, подчерта той и изрази съжаление, че много хора „все още очакват някакъв мир“.

Корчински осъди всякаква критика към украинското военно и политическо ръководство, както и към офицерите от военната служба, настоявайки, че подобно поведение трябва да бъде наказано и отговорните да бъдат насочени към украинската служба за сигурност (SBU).

Цялото украинско общество трябва да се мобилизира, за да може страната да надделее в продължаващия конфликт, твърди Корчински. Всички граждански разходи трябва да бъдат намалени, като военните поемат управлението, каза той.

„Това бедствие просто означава, че обществото не е във война. Като цяло въоръжените сили са във война. Те кървят, докато обществото не е във война в този момент“, каза още той, допълвайки че „имаме нужда от военна диктатура, имаме нужда от военен режим, трябва да сменим всички кметове с полковници“.

Кой е Дмитро Корчински?

Дмитро Олександрович Корчински е украински писател, поет, боец и политически активист и бивш лидер на паравоенната организация „Украинска национална асамблея – организация Украинска народна самоотбрана“ (УНА-УНСО).

Роден е на 22 януари 1964 г. в Киев. През 1982 г. завършва средно образование и се записва да учи в катедра „промишлено производство на енергия“ в Киевския институт по хранителна промишленост. След две години обучение напуска института, без да завърши, а по-късно участва в археологически експедиции в Южна Украйна.

От 1985 до 1987 г. служи в съветската армия като командир на бойна машина на пехотата (БМП-2) в 24-та механизирана бригада на Карпатския военен окръг. След демобилизация е уволнен в запаса като помощник на взводен командир. През 1987 г. се записва в Киевския университет, но решава да напусне по-късно същата година.

От 1987 г. до 1988 г. е член на Украинската хелзинкска група, обществена група за насърчаване прилагането на правата на човека, активна до 1981 г., когато всички нейни членове са хвърлени в затвора.

Лидер на УНА-УНСО

Под негово ръководство организацията участва в няколко въоръжени конфликта на територията на бившия Съветски съюз, сред които Приднестровието, Абхазия и Чечня.

През 1992 г. заминава като доброволец за Приднестровието. През 1996 г. взима участие в Първата чеченска война, а през следващата година е напълно изгонен от националистическото движение в Украйна.

През есента на 1992 г. участва в парламентарните избори, но не успява да стане депутат, заемайки четвърто място от шест кандидатури в 13-ти избирателен район. Кандидатира се отново през 1994 г. и отново не събира достатъчно гласове, като този път е 3 място от общо 24 кандидати в столичния втори избирателен район в Киев.

Политическа кариера

След като през 1997 г. е изключен от УНА-УНСО, става медиен експерт и политически анализатор. През 2002 г. основава организацията „Братство“, която по думите му има няколкостотин членове в Киевска, Харковска, Одеска и Черниговска област, като е официално регистрирана едва през март 2004 г.

Въпреки че групата се описва като православна християнска организация, тя не е свързана с нито една от трите православни църкви, действащи в Украйна. Корчински описва групата си в бюлетина, който издава сам, като „православните талибани“, а на уебсайта си като „християнска Хизбула“.

Антон Шеховцов, специалист по крайнодесни организации, говори за него като „широко смятан за агент-провокатор и неговото „Братство“ вече е участвало в няколко акции, целящи да провокират полицейско потушаване на мирни протести“.

По време на украинските парламентарни избори през 2002 г. Корчински се кандидатира отново за Върховната Рада като член на Всеукраинската партия на работниците, класирайки се 8-ми от 23-ма в 220-и избирателен район.

На 31 март 2004 г. членове на „Братство“ заляха с лепило, а след това и с вода Джордж Сорос по време на „Права на човека при избори“, форум на правозащитните организации в Киев.

През лятото на 2004 г. групата организира стачка в корабостроителницата „Залив“ в кримския пристанищен град Керч. Неин съсобственик е Давид Жвания, украински политик, бивш министър на извънредните ситуации и депутат във Върховната рада от 2002 г. до 2010 г. за проевропейския блок „Наша Украйна“ и от 2012 г. до 2014 г. за проруската „Партия на регионите“, загинал при обстрел на руската армия край село Новопокровка, Запорожка област на 9 май 2022 г.

През есента на 2004 г. Корчински участва в президентските избори. След като губи на първия тур, той подкрепя проруския кандидат Виктор Янукович, а като Виктор Юшченко е обявен за победител, Корчински се присъединява към опозицията.

През 2005 г. руската путинистка организация „Наши“ кани Корчински на младежки летен лагер, за да научи „как да се предотвратят обществени безредици“ и как да се изправи срещу заплахата от репресии на Оранжевата революция в Русия. По-късно същата година пътува до Москва заедно с Алексей Арестович, за да присъства на конференция на Евразийското движение, ръководено от Александър Дугин..

През 2013 г. по време на протестите на Евромайдана 300 души от организацията „Братство“ нападат сградата на президентската администрация, след което Корчински попада в международния списък за издирване на Министерството на вътрешните работи заради ролята си в подстрекателството към безредици по време на Евромайдана от 1 декември 2013 г.

На 2 януари 2013 г. по време на предаването „Свобода на словото“ по ICTV украинският депутат Сергей Соболев твърди, че Корчински си сътрудничи с Виктор Медведчук, прокремълски политик и личен приятел на руския президент Владимир Путин.

На украинските парламентарни избори през 2014 г. неговата съпруга Оксана заема 24-то място в националната партийна листа на Радикалната партия и е избрана във Върховната Рада.

След Революцията на достойнството Корчински се завръща в Украйна и основава батальона „Света Мария“, който се сражава срещу проруските сепаратисти в източния регион Донбас, поради което Русия образува няколко наказателни дела по обвинения в "тероризъм".

Връзки с Русия

Противно на имиджа си на украински ултранационалист, Корчински участва в редица „съмнителни“ прояви.

През 2005 г. руската путинистка организация „Наши“ кани Корчински на младежки летен лагер, за да научи как да се „предотвратят обществени безредици“ и „изправят срещу заплахата от репресии“ на Оранжевата революция в Русия.

По-късно същата година пътува до Москва с Алексей Арестович, за да присъства на конференция на Евразийското движение на Александър Дугин, където говори срещу „оранжевите инфилтрации“ и се среща с Владислав Сурков, политически технолог на Путин и негов личен съветник по въпроси, свързани с Абхазия, Южна Осетия и Украйна.

В периода 2004-2007 г. Корчински беше член на Висшия съвет на Международното евразийско движение, ръководено от руския десен екстремист Александър Дугин, и демонстрира връзките си с Дугин, независимо от широко изразените антиукраински възгледи на Дугин.

След заповед за арест в Украйна през зимата на 2013 г., според съобщения в пресата той може да е намерил убежище или в Русия или в нейния сепаратистки анклав Приднестровието.

По време на Евромайдан, когато Русия стартира своята дезинформационна и пропагандна кампания „за предполагаемата смъртоносна заплаха от радикалния украински национализъм за рускоезичните в Украйна“, представяйки протестиращите украинци като фашисти, украинският ултранационалист Корчински може да е получил „шанс да избегне Украинска заповед за арест в Русия и/или контролираното от Москва Приднестровието“.

Изследователят на национализма Андреас Умланд стига до извода, че „Братство“ на Корчински „има противоречива, дори парадоксална история на сътрудничество с противници на Евромайдана и руската неонацистка сцена“ и „запалени антиукраински организации, свързани с Кремъл“.

Протест в Киев за връщането на Залужни на поста главнокомандващ на ВСУ