🇺🇦💡 Войната не може да приключи, докато Украйна не възстанови границите от 1991 г. заедно с Крим, а трайното решение изисква или разпада на Руската федерация, или създаване на демилитаризирана зона от 500 км на нейна територия. Това заяви Денис Щилерман, главен конструктор и основател на Fire Point, производител на крилатата ракета FP-5 „Фламинго“, в интервю за украинския журналист Дмитро Гордон, ден преди официалното посещение на президента Володимир Зеленски в Белия дом. Според днешната аритметика на фронта това условие е недостижимо. В светлината на историческия опит от последния половин век обаче то не е безпрецедентно: окупирана територия се е връщала и след 26 години, и за 4 дни, а държави, водили война в продължение на над десетилетие, са рухвали за 11 денонощия. Пътищата дотам са малко на брой и всеки от тях има разпознаваеми предварителни условия.
Изходната точка е отрезвяваща. Под руски контрол се намират около 116 165 кв.км. или 19,25% от общата международно призната територия на Украйна, която включва Крим и Севастопол, които остават под руска окупация от 28 февруари 2014 г. Фронтовата линия е дълга около 1200 км и почти не се изменя: от началото на годината руските сили са окупирали едва около 800 кв.км. За същия времеви период украинските сили освободиха около 700 кв.км. Ограничението обаче не се крие единствено в противника. Украинската пехота страда от липса на комплектовани съединения в степен, която превръща мащабна настъпателна операция в химера. В част от предните подразделения численият състав на пехотния компонент е спаднал до 10-20% от щатното разписание, а съдебните дела за самоволно напускане и дезертьорство от февруари 2022 г. до септември 2025 г. надхвърлят 290 000, от които 162 700 са регистрирани само за 9-месечен период през 2025 г. Нито един от сценариите по-долу не работи, ако този кадрови дефицит остане непроменен. Всички те се задействат от промени, претърпени от окупатора, но се реализират от армия, способна да навлезе в отворилото се пространство.
Единият път е оперативен срив на фронта. Хърватският модел показва как армията на Република Сръбска Крайна държеше близо една трета от територията на Хърватия в продължение на цели четири години и се смяташе за замразен конфликт, а през август 1995 г. отбраната ѝ рухна само за четири дни. Причината не беше внезапен военен гений на хърватите, а натрупване на фактори: превъоръжена и добре обучена армия срещу отбранителна линия без оперативни резерви, разтеглена по фронт, който Белград вече не е готов да подсили. Условието за повторение на този модел в Украйна е руската армия да достигне точка, в която не може да държи дългата 1200 км фронтова линия и едновременно с това да реагира на пробив от украинска страна. Числата в това отношение вече се променят. През първото тримесечие на 2026 г. Русия е сключила 71 216 договора с наемни военнослужещи – най-ниското ниво от три години насам и 20% под отчетеното за същия период на миналата година, а към юли изпълнението на годишния план от 409 000 подписа изостава при около 195 000 сключени договора. На този заден план стоят близо 300 загинали дневно; заедно с тежко ранени и безследно изчезнали невъзвратимите загуби вече изпреварват новия набор. Москва компенсира това с бонуси за подписване, които достигат до 5,5 млн рубли за една година служба. Оперативният срив е възможен не просто когато тези числа се влошат, а когато станат невъзможни за компенсиране с пари.
Вторият път е разкъсване на върха. Той е най-бърз и най-трудно предвидим, тъй като не търпи постепенно натрупване, а се задейства внезапно. Режимът на сирийския диктатор Башар ал-Асад оцеля в продължение на 13 години брутална гражданска война и рухна за 11 дни през декември 2024 г., след като покровителите му бяха ангажирани другаде, а подкрепленията, на които сирийската армия разчита, така и не пристигнаха. Съветският съюз издържа на ценовия срив на петрола през 1986 г. и просъществува още пет години с него и се разпадна за броени месеци, след като опитът за преврат през август 1991 г. показа на всички републики, че центърът вече не контролира силовите си структури. Именно от този разпад произлизат границите, за които става дума днес – украинските граници от 1991 г. са продукт именно на разпада на Съветския съюз.
Русия през 2026 г. демонстрира част от тези предварителни условия, но не и други. Бюджетният дефицит за първите 4 месеца на годината достигна 78,4 млрд долара, или 2,5% от БПВ – почти двойно повече спрямо предходната година и над целта за цялата ликвидна година. Ликвидните активи на Фонда за национално благосъстояние се свиха от 6,5% от брутния продукт в началото на войната до 1,8% през април 2026 г. и вече са по-малки от самия бюджетен дефицит. Приходите от нефт и газ спаднаха с 45% през първите три месеца, а преработката на суров петрол намаля до 3,91 млн барела дневно, най-ниското ниво от 2005 г. насам. Полският Център за източни изследвания отчита високо напрежение между Федералната служба за сигурност и политическия блок на заместник-ръководителя на президентската администрация Сергей Кириенко преди изборите през септември, както и растящо недоволство в политическия и стопанския елит. Същият анализ обаче е категоричен, че данните на този етап не показват непосредствена криза на властта. Бунтът на покойния Евгений Пригожин през юни 2023 г. беше най-близкото събитие до вътрешен колапс на режима, който той е преживял, но го погълна за едно денонощие. Структурно нерешен остава въпросът с приемствеността: президентът Владимир Путин е на 73-годишна възраст, институционализиран механизъм за предаване на властта на практика липсва, а всеки опит за открито посочване на наследник се превръща в повод за вътрешни съперничества, които самата държавна система оценява като изключително рискови. Въпросът с приемствеността не е сценарий, а неизбежност във времето; неясен остава единствено точният момент и форматът на промяната.
Третият път изобщо не преминава през фронтовата линия. Индонезия анексира Източен Тимор през 1976 г. и го контролира 23 години; територията се завръща не като резултат от военно поражение, а след като азиатската финансова криза свали от власт президента Сухарто през май 1998 г., а неговият наследник се съгласи с провеждане на референдум, на който през август 1999 г. 78,5% от гласувалите подкрепиха с вот независимостта. Механизмът е съществен, тъй като е приложим и без разпад на държавата: той включва смяна на властта, при която задържането на скъпоструваща окупирана територия престава да е въпрос на легитимност, съчетано с международноправна рамка, която никога не е признавала анексията. Втората половина от това условие вече е налице по отношение на Крим и окупираните области. Първата зависи от това дали евентуален следващ руски лидер ще възприеме войната като свое собствено наследство, или ще я прехвърли като чужда сметка на предните управляващи. Историческият опит показва, че новите режими редовно избират втория подход, макар и не веднага, нито безусловно.
Четвъртият път е дългосрочен и се явява единственият с пряк аналог по продължителност. Азербайджан изгуби Нагорни Карабах през 1994 г., прие фактическото поражение, прекара 26 години в превъоръжение и трансформация на геополитическия баланс на силите, след което възстанови своя контрол върху региона с 44-дневна война през 2020 г. и бърза еднодневна операция през 2023 г. Този модел допуска сключването на примирие в настоящия момент без отказ от основната цел, но носи висока цена, която рядко се назовава на глас: през тези десетилетия окупираната територия се променя в демографски и институционален план, а евентуалното ѝ връщане по-късно е равносилно на интеграция на една изменена до неузнаваемост земя. Хърватия илюстрира по-меката форма на този механизъм – Източна Славония, единствената област, която остана извън обхвата на офанзивата от 1995 г., беше върната по мирен път с преходната администрация на ООН, а процесът приключи през януари 1998 г. Това демонстрира, че международната администрация над окупирана територия е работещ инструмент, но до момента той се е доказвал само там, където държащата я страна вече е претърпяла военно поражение или е останала без външни покровители.
На обратния полюс стоят историческите прецеденти, при които натискът не постигна никакви резултати. Ирак преживя военно поражение през 1991 г., вътрешно въстание; зони, забранени за полети и 12 години под най-тежкия режим на международни санкции в съвременната история, но Саддам Хюсеин остана на власт чак до момента, в който амеирканската армия предприе сухопътна инвазия. Слободан Милошевич падна от власт 16 месеца след поражението в Косово, при това в резултат на вътрешни избори, не заради бомбардировките на НАТО. Иран води война в продължение на 8 години, в която понесе стотици хиляди жертви и излезе от нея с напълно непокътнат управленски режим. Общото между случаите на срив и тези на устойчивост не е мащабът на външния натиск, а обстоятелството дали силовия апарат в решителния момент изпълнява заповедите на властта. Това е единствената променлива величина, която не подлежи на предварително измерване, и именно затова всички изброени исторически сривове изглеждаха напълно невъзможни броени седмици преди да се случат. Налице е и една безпрецедентна асиметрия: нито една от рухналите държави в тези примери не е разполагала с ядрено оръжие, с изключение на Съветския съюз, чието разпадане бе договорено политически, а не извоювано с военни средства.
При настоящите данни пълното възстановяване на границите от 1991 г. през следващите пет години остава малко вероятно, а по чисто военен път – още по-малко. Разликата между двете оценки обхваща същността на целия въпрос: вероятността за обрат се обуславя не от обстановката на бойното поле, а от това доколко устойчива ще се запази руската държава. Именно там показателите се влошават последователно, въпреки че все още не са прекосили критичния праг. Аналитичната оценка ще се засили, ако набирането на наемни военнослужещи остане под нивото на необратими загуби за две поредни тримесечия, ако Москва прибегне до нова открита мобилизация преди изборите през септември, ако даден регион откаже да изплаща сумите по компенсации или ако заповед от централната власт остане неизпълнена, както през юни 2023 г., но този път без завършек в рамките на денонощие. Оценката ще отслабне, ако петролните приходи се възстановят, ако едно евентуално примирие осигури на руската армия време за възстановяване на оперативния резерв или ако недостигът на пехота в украинските редици се изостри до такава степен, че няма кой да използва открилите се пролуки. Условието, поставено от Щилерман, отговаря на крайната цел във всичките четири възможни сценария. Историята познава такива развръзки, но в нито един от случаите те не се случиха по предварителен график и нито веднъж не бяха постигнати само от оръжието, което ги очакваше.
