Тръмп: „Ще отида във Венецуела и ще се кандидатирам за президент."

🇺🇸🗳️🇻🇪 Президентът на САЩ Доналд Тръмп заяви по време на пресконференция в Белия дом, че ако се кандидатира за президент на Венецуела, би получил „най-много гласове в историята на страната".

„Така че когато приключа с това", имайки предвид войната срещу Иран, „мога да отида във Венецуела", каза той в шеговит тон пред журналисти. Тръмп добави, че ще започне да учи испански: „Няма да ми отнеме дълго. Добър съм с езиците. Ще отида във Венецуела и ще се кандидатирам за президент."

Tой направи подобни изказвания и предходната седмица, когато в присъствието на държавния секретар Марко Рубио заяви, че е „човекът с най-висок рейтинг в проучванията" в страната от Латинска Америка и може да се изправи срещу Делси Родригес.

Непосредствено след тов обаче Тръмп премина към сериозен регистър и изрази задоволство от работата на „избрания президент", както нарече изпълняващата длъжността президент Родригес. Освен това той направи директен паралел с Ирак след 2003 г., за да обоснове своето решение да запази структурите на боливарския режим в Каракас.

„Помните ли Буш в Ирак? Уволни генералите, уволни полицията, уволни всички. И какво се получи? Хаос. И какво стана? Създаде се Ислямска държава. Тези генерали и тези войници се обединиха. При нас това няма да стане", аргументира се Тръмп. Тази линия на разсъждения от страна на Тръмп не е нова, тъй като още средата на януари, малко след задържането на Мадуро, американският президент използва идентичен аргумент, за да обясни защо администрацията му работи с Родригес вместо с венецуелската опозиция.

Тръмп определи ситуацията във Венецуела като успешна. „Влязохме, постигнахме голям успех. Военна мощ, невиждана досега", каза той, визирайки операция Absolute Resolve от 3 януари 2026 г. По време на операцията около 150 самолета, вдигнати във въздуха от 20 различни бази в Западното полукълбо, неутрализираха ПВО на Венецуела и нападнаха резиденцията на Мадуро в Каракас. За около два часа и половина президентът Николас Мадуро и съпругата му Силия Флорес бяха задържани и транспортирани до самолетоносач, а впоследствие — до Ню Йорк, където им бяха повдигнати обвинения за наркотероризъм. При операцията загинаха между 75 и 100 души, според различни оценки – Washington Post посочи около 75 загинали военни, докато венецуелският вътрешен министър Диосдадо Кабейо заяви пред CNBC, че жертвите надхвърлят 100. Сред убитите бяха 32 кубински бодигарди, намиращи се на венецуелска територия, където отговаряха за личната охрана на Мадуро.

На 5 януари вицепрезидентът Делси Родригес положи клетва като изпълняваща длъжността президент пред Националното събрание – първата жена, упражняваща президентски правомощия в историята на Венецуела, съобщи Al Jazeera. Първоначално тя описа ареста на Мадуро като „варварство" и нарушение на суверенитета, но на следващия ден зае по-смирена позиция, предлагайки „програма за сътрудничество" със САЩ. Оттогава отношенията между Вашингтон и Каракас се затоплят осезаемо: на 1 април Министерството на финансите на САЩ свали санкциите срещу Родригес, наложени още през 2018 г. по време на първия мандат на Тръмп, след което американското посолство в Каракас, затворено от март 2019 г., беше насрочено да отвори отново врати тази седмица, съобщи Bloomberg.

Въпреки шеговития тон, изказванията на Тръмп за президентска кандидатура във Венецуела са юридически неосъществими — конституцията на страната изисква президентът да е венецуелски гражданин по рождение, а американското право забранява на действащ президент да заема чужда държавна длъжност. Зад реториката обаче стои по-съществен сигнал: администрацията на Тръмп разглежда Венецуела като пример за успешната смяна на режим, при който ключовите държавни структури са запазени, за да се избегне вакуумът на властта, довел до възхода на Ислямска държава в Ирак след 2003 г.

Сянката на Ирак: Ще повтори ли Тръмп грешките на Буш в търсене на своята „Мисия изпълнена“?

🔙 На днешната дата се навършват години от историческото телевизионно обръщение на президента Джордж Буш-младши от Овалния кабинет, с което той обяви началото на операция „Иракска свобода“. Тогава Буш обеща „решителна сила“, която да разоръжи режима на Садам Хюсеин и да освободи Ирак и неговия народ.

Днес, докато публикувам кадри от това обръщение, споменът за онези събития изглежда по-актуален от всякога. Тогава всичко започна с обещания за бърза победа, но завърши с десетилетия на нестабилност. Именно тези уроци от миналото изплуват днес, когато САЩ отново са в мащабен конфликт в Близкия изток.

На 9 април 2003 г. само 20 дни след тази реч, статуята на иракския лидер Саддам Хюсеин в центъра на Багдад беше съборена. Металната плоча в основата ѝ бе изтръгната, а мраморният постамент – атакуван с ковашки чукове. Иракските цивилни първоначално се опитаха сами да я съборят, катерейки се по нея, за да стегнат примка около врата ѝ, но не успяха. Беше им нужна помощта на американските войски и бронирана машина, за да бъде окончателно повалена.

Това бе моментът, превърнал се в символ на смяната на режима. Силите на коалицията започнаха атаката си срещу Ирак под три седмици по-рано с интензивна кампания от бомбардировки и опит за „обезглавяващ“ удар с крилати ракети срещу иракския лидер. Три седмици след падането на статуята президентът Буш застана на борда на самолетоносача USS Abraham Lincoln под транспарант с надпис „Мисията изпълнена“. Само че тя беше всичко друго, но не и изпълнена.

Сянката на онази война в Ирак тегне тежко над настоящия конфликт с Иран. Това беше война, която остави дълбоки белези, отприщвайки поредица от събития, излязли извън контрол по непредвидим начин. Тя остави след себе си смърт и разруха: изчислено е, че 461 000 души са загинали между 2003 и 2011 г. в Ирак поради причини, свързани с войната, а цената за САЩ възлиза на 3 трилиона долар.

Войната прекрои Близкия изток и подкопа доверието към политиците в страните инициатори. Днес САЩ предприеха това, което мнозина описват като поредната „война по избор“ в Близкия изток – този път срещу съседа на Ирак, Иран. Паралелите са очевидни, но съществуват и дълбоки разлики, които показват колко се е променил светът и дали провалите от Ирак могат да бъдат избегнати.

Мотивът

Вашингтон имаше много припокриващи се мотиви за нахлуването в Ирак, някои от които не бяха публично признати. В основата обаче беше желанието за смяна на режима. За някои около Буш това бе „недовършена работа“ от войната в Залива през 1991 г. За самия президент мотивът беше и личен, тъй като Саддам имаше заговор за убийството на баща му, Джордж Буш-старши.

Други вярваха в хуманитарната интервенция заради насилието на Хюсеин срещу собствения му народ. „Неоконсерваторите“ пък искаха да прекроят Близкия изток, носейки демокрация. „Първо Багдад, после Техеран“, казваха някои – напомняне колко отдавна Иран се намира в дневния ред. След атентатите от 11 септември „ястребите“ във Вашингтон искаха да възстановят сдържащата мощ на Америка.

В крайна сметка оправданието за войната се завъртя около предполагаемите оръжия за масово поразяване. Това беше най-лесният начин да се спечели обществената подкрепа. Но както ми каза по-късно Луис Руеда, тогавашен ръководител на операциите на ЦРУ в Ирак: „Щяхме да нахлуем в Ирак, дори Саддам да имаше само ластик и кламер. Щяхме да кажем: „О, той ще ви извади окото. Нека го свалим“.“

Защо Иран бе атакуван

Днешната атака срещу Иран изглежда произтича от сходен микс от мотиви – отслабване на армията му, предотвратяване на сдобиването му с оръжия за масово поразяване, смяна на режима и подкрепа за народа срещу насилието на властта.

В много отношения атаките на Хамас срещу Израел от 7 октомври 2023 г. промениха сметките в Белия дом. Израел започна да взема на прицел Ислямската република и нейните проксита, което разчисти пътя и за американски действия.

Този път обаче в САЩ нямаше опит за публично изглаждане на противоречивите цели. Самият Доналд Тръмп често променя позицията си – понякога от днес до утре. Не беше направен и опит за „продаване“ на войната на американското общество или търсене на международна легитимност чрез ООН. В свят на разпадащ се международен ред, един непредсказуем президент не чувства нужда от последователно оправдание.

Ролята на Великобритания и съюзниците

През 2003 г. САЩ воюваха заедно със съюзниците, най-вече с Обединеното кралство. Тони Блеър обеща на Буш да бъде с него „каквото и да става“. Той вярваше, че Лондон трябва да бъде близо до Вашингтон, за да повлияе на политиката му. Политическата цена за Блеър обаче беше огромна, когато се оказа, че оръжия за масово поразяване не са открити. Това срина доверието в политическата класа.

Този път САЩ работят с Израел, а не с Великобритания. Британският премиер Киър Стармър се дистанцира и отказа използването на британски бази за първоначалния удар. Това отразява както спомена за Ирак, така и преценката колко реално влияние може да има той върху Тръмп. Изглежда, че САЩ все повече се движат към различна позиция по сигурността, която подкопава международния ред, в който Обединеното кралство е инвестирало толкова много.

Какво следва?

Споменът от Ирак е най-видим в усилията на лидерите във Вашингтон да подчертаят разликите. Министърът на отбраната Пийт Хегсет е категоричен, че Иран няма да се превърне във „вечна война“. Щатите говорят за смяна на режима, но засега не изпращат сухопътни войски.

Смяната на режим само по въздух обаче е трудна без съюзническа бунтовническа сила на земята. Говори се за въоръжаване на кюрдите, но през 2003 г. в Ирак те действаха в подкрепа на огромна съюзническа армия. Основният паралел с миналото е липсата на план за „деня след това“. Както отбеляза бившият съветник по национална сигурност Джон Болтън: „Грешката беше в опита да създадем ново правителство за иракчаните“.

Ирак днес е в по-добро състояние, но демокрацията така и не стана популярна в региона. Напротив, най-големият победител от инвазията се оказа именно Иран, чийто основен противник бе премахнат.

Без ясен план

Засега обаче няма признаци за ясен план какво бъдеще предвижда Белият дом за Иран. Тази импровизация изглежда като съзнателна стратегия, която оставя на Тръмп различни варианти да обяви победа. Той може просто да каже, че унищожаването на ракетния капацитет е достатъчно и че смяната на режима е работа на иранския народ. Това обаче би оставило на власт един ранен и ожесточен режим – резултат, близък до този от 1991 г. Това доведе единствено до години на напрежение и нова война през 2003 г.

Урокът от Ирак е, че е по-лесно да съкрушиш една държава във война, отколкото да я изградиш след това. Войните са непредсказуеми, а техните последица отекват с десетилетия. Дали това ще се потвърди отново, времето ще покаже.

Израелският външен министър сравни Ердоган с бившия иракски диктатор Садам Хюсеин.

Израел Кац, външният министър на Израел, с публично изявление пред журналисти в Йерусалим, на 19 февруари 2024 г.
📸 Снимка: Chaim Goldberg/Flash90

🇮🇱⚔️🇹🇷 Външният министър Израел Кац отговори на заплахата на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да нахлуе в Израел, сравнявайки го с бившия иракски диктатор Саддам Хюсеин.

„Ердоган върви по пътя на Саддам Хюсеин и заплашва да нападне Израел. Той просто трябва да си спомни какво се случи там и как свърши това“, заяви израелският външен министър в публикация на платформата X.

Режимът на Хюсеин беше свален в резултат от загубата на войната през 2003 г., когато водена от САЩ международна коалиция от държави окупират страната, а той беше заловен, осъден и екзекутиран от иракски съд.