Анализ: Войната струва скъпо на Русия, но не притиска Путин

🇷🇺📉 Войната в Украйна натоварва руската икономика, бюджета и личните финанси, но според двама изследователи на САЩ тази цена не се превръща в политически натиск срещу президента Владимир Путин. Майкъл Кимидж, директор на Института „Кенан“ във Вашингтон, и Мария Липман, гостуващ изследовател в Института за глобални въпроси „Робърта Бъфет“ към Северозападен университет в САЩ, излагат тезата си във Foreign Affairs на 14 септември 2026 г., четири дни преди началото на изборите за Държавна дума. Според тях войната вече е част от начина, по който функционира руската държава, а очакванията за руски отстъпки или договорено уреждане в краткосрочен и средносрочен план са неоснователни.

Икономическите затруднения имат конкретно измерение. В първото тримесечие на 2026 г. руският брутен вътрешен продукт се е свил с 0,2% на годишна база, а през второто е нараснал с 1,3%, по данни на Росстат, цитирани от „Медуза“. Централната банка очаква растеж между нула и един процент за цялата година. На 11 септември тя остави основния лихвен процент на 14%, при годишна инфлация от 6,3% към 7 септември, и изрично посочи поскъпването на горивата сред факторите, които поддържат инфлацията. Според CNN към началото на юли недостигът на бензин е засегнал почти всеки руски регион на фона на засилените украински удари с дронове по рафинериите.

Натискът се вижда и в държавните финанси. От януари до юли федералният бюджетен дефицит е достигнал 6,455 трлн. рубли, или 2,8% от брутния вътрешен продукт, а приходите от петрол и газ са спаднали с 16,8% до 4,6 трлн. рубли. Правителството търси допълнителни приходи от данъкоплатците и от 1 януари увеличи ДДС от 20 на 22%. Разширява се и кръгът на малките фирми на опростен данъчен режим, които трябва да начисляват ДДС: прагът на оборота за освобождаване от данъка е намален до 20 млн. рубли и продължава да спада до 10 млн. през 2028 г. Кимидж и Липман отбелязват, че именно собствениците и служителите на малките и средните предприятия са най-недоволни от данъчния натиск. По думите им капиталът напуска страната, а вложителите изтеглят депозити.

Открита критика прозвуча и директно от представител на държавния икономически сектор. Андрей Клепач, който в продължение на 12 години беше главен икономист на държавната корпорация за развитие ВЕБ.РФ, заяви през май в клуба „Никитски“ на Московската борса, че Русия губи технологичното и икономическото съревнование не само с Китай и САЩ, но в някои отношения още с Украйна. Думите му се разпространиха широко в руското медийно пространство едва на 15 август, а на другия ден той е освободен. Корпорацията потвърди напускането, без да посочи причина. Според източник на The Bell ръководителят ѝ Игор Шувалов е взел решението след „обаждане отгоре“.

Случаят с Клепач илюстрира разграничението, на което стъпва тезата на двамата изследователи: критика може да прозвучи, без да получи политическо влияние. На 7 август националистическата партия „Родина“ поиска партия „Яблоко“ – единствената регистрирана такава, която открито се обяви против войната – да бъде отстранена от парламентарните избори, насрочени за 18–20 септември. На 17 август Върховният съд на Руската федерация потвърди отстраняването ѝ. В същия ден Псковският градски съд осъди заместник председател Лев Шлосберг на 11 години и 1 месец в наказателна колония по закона за „неверни сведения“ за армията заради споделено съдържание в Telegram от февруари 2022 г. За Кимидж и Липман присъди са обичайна практика на система, която отдавна е обезсмислила конкуренцията между партии и политически програми. Според тях в страната вече няма антивоенно движение.

Двамата обясняват устойчивостта на режима с две тенденции, белязали четвърт век управление на Путин: постепенното концентриране на властта в Кремъл и милитаризацията на страната. Путин постави под свой контрол държавните телевизии, ограничи политическото влияние на регионите, принуди олигарсите да се откажат от политически амбиции и лиши партиите от реална роля. Най-видният му критик Алексей Навални почина в ареста през 2024 г. След 2022 г. повечето независими медии изнесоха своята дейност в чужбина, а стотици хиляди граждани, обявили се против войната, бяха принудени да напуснат страната.

Паралелно с това Путин водеше дълга серия от войни – в Чечня, Грузия, Украйна през 2014 г. и Сирия – без да подчинява цялата страна на военните нужди. Според Кимидж и Липман така войната се е превърнала в познато явление, което за голяма част от обществото е оставало извън всекидневието. Двамата виждат в това една от причините руснаците да приемат много по-продължителната война в Украйна като нормално състояние, а не като извънредна ситуация.

Новите данни на независимата социологическа агенция „Левада център“ съвпадат с тезата за устойчивост на обществената подкрепа, въпреи че не доказват всички изводи на двамата автори. Между 18 и 28 август социолозите са анкетирали 1600 души в 50 региона. От тях 59% предпочитат преминаване към преговори за мир, а 31% искат бойните действия да продължат. Делът на предпочитащите преговори е с 8% по-нисък спрямо февруари, докато привържениците на продължаването на военната кампания са със 7% повече от март. В същото време 68% подкрепят действията на руската армия. Следователно предпочитанието към преговори остава преобладаващо, но не може да се отъждествява с отхвърляне на войната.

Публичните изказвания на руския президент също не дават основание да се очаква скорошен компромис. На 26 юли, по време на среща с военноморския флот в Санкт Петербург, той изяви увереност, че „рано или късно Украйна ще загуби тези западни територии, земи, които някога са принадлежали на Полша, Унгария и Румъния“. Добави, че това може да отнеме „година, две години, 10 или 15 години“. Кимидж и Липман виждат в тези думи продължение на възгледите, изложени в неговото авторско есе, публикувано през юли 2021 г. В него Путин отхвърля самостоятелното съществуване на украинската държава. Те смятат, че укрепването на путинизма върви заедно с неговата радикализация, а продължителната война вече подхранва увереността на режима.

Последните дипломатически контакти също не дават основание за бърз пробив. На 25 август директорът на ЦРУ Джон Ратклиф направи рядко, предварително необявено посещение в Москва. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заяви, че Ратклиф не се е срещал с Путин, а контактите са били „на нивото на специалните служби“. Според Axios директорът на ЦРУ е предложил тристранна среща между Тръмп, Путин и Зеленски. Една от целите е да се провери дали ръководителите на руското разузнаване могат да склонят президента към възобновяване на преговорите с американско посредничество. На 4 септември The Washington Post съобщи, че след посещението Путин засилва натиска за военна победа. Кимидж и Липман определят надеждата, че той може да бъде убеден да спре войната, като самозаблуда.

Според двамата същото концентриране на властта обяснява защо икономическата цена не може да доведе до промяна на курса. Руснаците нямат политически инструменти, с които да превърнат своето недоволство във влияние върху политическите решения, като управлението не подлежи на ефективен публичен контрол. Ресурсите на страната позволяват на Путин да възнаграждава лоялните, да възпитава младежта с лъжите на режима и да продължава да финансира войната.

Кимидж и Липман допускат, че ударите по руска територия могат дори да засилват подкрепата за руския президент, засилвайки внушавания от години образ на „колективния Запад“, който търси начин да навреди на Русия. Демонстрацията на военна сила, дори без постигане на победа, се представя като доказателство за суверенитет. Според статията именно отстояването на независимост от Европа и САЩ е една от опорите на вътрешната популярност на Путин.

Авторите не пренебрегват слабостите на системата. Според оценката външната политика на Путин постига ограничени резултати: след падането на Николас Мадуро Москва има малко влияние във Венецуела, а след свалянето на Башар ал-Асад Дамаск ограничи руското военно присъствие в Източното Средиземноморие. Влиянието на Кремъл отслабва също в Централна Азия, Молдова, Азербайджан и Армения. Независимостта от Запада е съпроводена от все по-дълбока зависимост от Китай.

В Украйна Путин остава далеч от победата, която си е представял през февруари 2022 г. Кимидж и Липман свързват нарастващите страдания на цивилното население с по-големите европейски инвестиции както в отбраната на Украйна, така и собствена отбрана. Парадоксът според тях е, че ограничените стратегически резултати могат да удължават живота на режима: колкото по-враждебен изглежда външният свят, толкова по-силна може да бъде обществената привързаност към управник, който залага на силата.

Тезата има материално ограничение, което не зависи от общественото мнение. Бюджетен дефицит от 2,8% от брутния вътрешен продукт за седем месеца, спад на приходите от петрол и газ и очакван растеж около нулата означават натиск върху ресурсите за продължаване на войната. Покриването на военните разходи може да изисква по-високи данъци и повече дълг или да засилва инфлационния натиск. Увеличението на ДДС и намаляването на прага за освобождаване на малкия бизнес вече показват прехвърляне на част от тежестта върху домакинствата и фирмите.

Кимидж и Липман не отричат икономическия натиск; тезата им е, че липсват политически механизми, чрез които общественото недоволство да принуди Кремъл да промени решенията си. Проучванията на „Левада център“ са съвместими с тази оценка, но не установява директна връзка между недоволството от данъци с отношението към войната. Те не показват и докога държавата може да поддържа сегашното равнище на разходите.

Въпросът за наследяването на властта поставя идентичен проблем. Кимидж и Липман смятат, че Кремъл със сигурност има планове за приемственост, но не може да гарантира изпълнението им. Опозиционната дейност и революциите изискват организация, докато разпокъсаното недоволство се сблъсква с огромния апарат за сигурност. Според авторите наследник, който запази този апарат, трудно би бил свален, дори да не наследи личния авторитет на Путин.

Самият Путин е запазил властта си през войната в Чечня, потъването на подводницата „Курск“ през 2000 г., големи терористични атаки, финансовата криза от 2008 г. и бунта на покойния Евгений Пригожин от 2023 г. Според статията елитът му се подчинява не толкова от лоялност, колкото от стремеж да запази собственото си положение и все повече от страх.

При описаните условия съществени руски отстъпки в следващите месеци изглеждат малко вероятни. Путин говори публично за години и десетилетия, тяхният дял на привържениците на продължаването на бойните действия е нараснал спрямо март, а мисията на Ратклиф не е довела до подновяване на преговорите. Това подкрепя оценката за поддържане на сегашния курс, но не доказва, че той е неподатлив на икономически ограничения.

Основание за преоценка биха дали съкращаване на военните разходи в проектобюджета за догодина, нови публични критики от държавния апарат, останали без наказание, или едновременен спад на подкрепата за продължаване на войната и за действията на армията в следващите проучвания на „Левада център“. Нито един от тези признаци сам по себе си не би означавал готовност за компромис. Значението ще зависи от това дали са съпроводени с промяна в реалните решения на Кремъл. Засега представените данни, че растящата икономическа цена може да съществува едновременно с политическа устойчивост на режима; те не установяват колко дълго може да продължи това.

Ешафод в Исфахан засилва опасенията за публични екзекуции по делото „Алихани“

Амирхосеин Сафари и братовчедите му Алиреза и Аболфазл Сепахи бяха осъдени на смърт след техния арест по време на безпрецедентните протести срещу режима в Иран през януари.

Архивна снимка от подготовката за публична екзекуция в Иран

20-годишните близначки Таране Рахими (вляво) и Ромина Рахими (вдясно) също са заплашени от смъртна присъда заради участието си в протестите през януари в Исфахан.

🇮🇷 Метална площадка за екзекуции беше издигната на 27 юли на площад „Алихани“ в иранския град Исфахан, а семействата на трима от осъдените на смърт – Амирхосейн Сафари и Аболфазл Сепахи и Алиреза Сепахи – бяха извикани в централния затвор „Дастгерд“ за свиждане, което те възприемат като последно.

Според IranWire присъдите може да бъдат изпълнени още днес, 28 юли. Iran International докладва засилено присъствие на полиция и паравоенни от „Басидж“ около площада, а публикации на очевидци в социалните мрежи описват ограничен достъп до района. Иранската съдебна власт не е потвърдила публично нито дата, нито място за екзекуциите.

Разполагането на ешафод на градски площад е значим сигнал. Публичните екзекуции остават малък дял от общия брой смъртни присъди в Ислямската република, но имат несъразмерно силна политическа функция: превръщат наказанието в демонстрация на държавна власт. По данни на Iran Human Rights и Ensemble contre la peine de mort най-малко 11 от общо 1639 екзекуции през 2025 г. са били изпълнени пред публика. От своя страна HRANA отчита 10 публични екзекуции при по-висок общ брой от 1922. Фактът, че съоръжението беше издигнато именно на площада, дал името на делото, засилва опасенията, че режимът води подготовка не за поредното изпълнение на смъртна присъда, а за символичен акт на възмездие.

Делото и протестите от януари

Производството произтича от събитията на 8 януари 2026 г. – 10-ия ден от протестната вълна, започнала на 28 декември 2025 г. със стачка на търговци в Големия базар в Техеран след рязкото обезценяване на риала. Впоследствие протестите се превърнаха в най-сериозното движение срещу ислямския режим за цялото му съществуване от революцията през 1979 г.

На 8 и 9 януари силите за сигурност откриха безразборен по демонстранти в Исфахан и застреляха няколко жители на града. Държавните медии съобщиха, че при сблъсъците са загинали четирима бойци от „Басидж“ и специалните части – Хосейн Рамезани, Мохамад Хемати, Сеид Али Хошуеи и Валиола Сафари. След това властите задържаха най-малко 59 души.

Съдебният процес се проведе пред Първи състав на Революционния съд в Исфахан, ръководен от Мортеза Барати, с участието на съдия Мохамад Реза Таваколи и прокурора Мохамад Нахджавани. Според Hengaw делото е приключило в три заседания, всяко от които е продължило около час. Подсъдимите не са могли свободно да изберат защитници, а част от присъдите са основани на самопризнания, които обвиняемите настояват, че са били изтръгнати с изтезания. Заседанията срещу двамата Сепахи са били проведени по видеовръзка от затвора.

23-ма обвиняеми са получили присъди от 5-10 години затвор, а най-малко 12 получиха смъртни присъди, въпреки че точния им брой е обект на разминавания. HRANA, позовавайки се на защитник по делото, посочи 15 присъди на първа инстанция, 14 от които вече са потвърдени. Съдебната агенция „Мизан“ от своя страна посочи обвинителни актове срещу 16 души. Алиреза Сепахи е получил 4 смъртни присъди, докато Аболфазл Сепахи – 3.

Процедура, изолация и вече изпълнени присъди

След като Върховния съд потвърди смъртните присъди, делото беше върнато на службата за изпълнение на наказанията към Революционния съд в Исфахан. На 18 юли около 30 политически затворници, включително всички осъдени на смърт по делото, са били изведени от отделението си под предлог за среща със съдия. Връзката им с останалите затворници е прекъсната, докато лишените от свобода, останали в отделението, обявиха стачка. HRANA съобщава отделно, че Алиреза и Аболфазл Сепахи са били преместени в единични килии.

На 19 юли Ерфан Есфандиари и Гол Мохамад Мохамади бяха обесени – първите изпълнени присъди по това дело. „Мизан“ потвърди екзекуциите. Според различни източници Есфандиари е бил на 18 или 19 години, а Мохамади – афганистански гражданин – на 23 или 24 години.

Семейството на Есфандиари е чакало пред затвора до ранните часове на сутринта. След като близките са се прибрали, баща му е бил повикан обратно и принуден да подпише декларация, че синът му няма да бъде погребан в Исфахан и че няма да се организира публична траурна церемония. Тялото е било погребано в Буин Миандащ без присъствието на семейството.

Оспорена доказателствена основа

Доказателствата срещу двамата Сепахи са предмет на сериозни спорове. Източник, близък до семействата, твърди, че записи от камерите за видеонаблюдение и други материали ги поставят на друго място по време на инцидента, но съдът не ги е разгледал по същество. Други подсъдими, държани в затвора „Довлатабад“, са заявили, че са били принуждавани чрез натиск и изтезания да потвърдят присъствието на братовчедите на площада и да подпишат предварително подготвени показания.

Тези твърдения не са били независимо разследвани. Защитникът не е получил пълен достъп до делото и не му е било позволено да копира или фотографира присъдата. Това е ограничило възможността на защитата да провери приложените доказателства и оставило семействата без точна информация за формулировката на обвиненията.

Случаят има и своето директно семейно измерение. Майката на Алиреза Сепахи, Сомайе Афшар, излежава 5-годишна присъда по същото дело. За свиждането със сина и племенника си тя е преместена от женското отделение. При ареста на Алиреза на 10 януари силите за сигурност са открили огън при влизането в дома на семейството; следи от куршуми са останали по сградата и съседните постройки.

Други обвиняеми и моделът на наказателно преследване

Сред останалите осъдени е Шервин Багериан Джебели, навършил 18 години броени дни преди задържането си. Иранската държавна телевизия излъчи негови самопризнания седмица след ареста и преди началото на процеса. Според експерти на ООН той не разбира напълно обвинението „мохаребе“ – „вражда срещу Бог“ – което може да бъде наказано със смърт.

Друг красноречив пример е Алиреза Раеиси, чиято смъртна присъда първоначално е заменена с 20 години затвор, а по-късно възстановена и потвърдена от Върховния съд. Един от материалите, представени срещу него, е гласово съобщение, с което е поканил своя братовчед Рамин Раеиси да участва в протестите. Рамин изчезва на 9 януари, а 9 дни по-късно неговото семейство открива трупа му в моргата с 4 огнестрелни рани в гърдите.

Същият съдебен състав разглежда и второ дело, свързано със събитията от 8 януари. 16 души, сред които собственик на магазин, две близначки на 20-годишна възраст и техни близки, са обвинени в „мохаребе“ за предполагаемо производство на запалителни бутилки и за връзка със смъртта на полковника от Корпуса на стражите на ислямската революция Абас Камрани. Според „Радио Фарда“ прокуратурата не е повдигнала отделно обвинение за убийство и не е представила доказателства, които да свързват пряко подсъдимите с неговата смърт.

Международният натиск и неговите граници

На 23 юли Независимата международна мисия на ООН за установяване на фактите за Иран отправи призив към Техеран незабавно да спре екзекуциите и да въведе мораториум върху смъртното наказание. На 27 юли 8 мандата на специалните процедури на ООН повториха призива и заявиха, че осъждането на 12 души на смърт в рамките на едно закрито производство, без ясно разграничаване на индивидуалната отговорност, не отговаря на международните стандарти за справедлив процес.

Държавният департамент на САЩ също поиска прекратяване на екзекуциите. До момента обаче международната реакция не е довела до видима промяна в съдебната или изпълнителната процедура. Това е съществено: Техеран традиционно оценява международния натиск не само по неговата политическа острота, но и по наличието на конкретна цена за продължаване на репресиите.

От индивидуално дело към по-широка кампания

Делото „Алихани“ е част от значително по-широка вълна на екзекуции по политически мотивирани обвинения. Центърът за човешки права в Иран е документирал най-малко 46 подобни екзекуции от 19 март насам, включително поне 23 на лица, задържани при януарските протести. Iran Human Rights отчита 24 екзекутирани демонстранти от същата протестна вълна. Само в „Дастгерд“ повече от 70 души очакват изпълнение на смъртни присъди, а десетки други протестиращи и политически затворници са изложени на непосредствен риск.

Темпото на производствата не е случайно. На 15 юли главният прокурор на Техеран Али Салехи съобщи, че по разпореждане на председателя на съдебната власт Голам-Хосейн Мохсени-Еджеи делата, свързани с протестите и последвалите военни кампании, са приключени и внесени в съдилищата. Това предполага централизирано административно ускоряване на репресивния цикъл – от разследване и присъда до изпълнение.

Разполагането на ешафод на площад „Алихани“ следователно трябва да се разглежда не като изолиран местен епизод, а като потенциална промяна в начина, по който държавата използва смъртното наказание. Ако присъдите бъдат изпълнени публично, властите ще преминат от ограничени, предимно затворнически екзекуции към открито демонстративно наказание на място, превърнато в символ на протестното движение. Това би означавало, че целта вече не е единствено елиминиране на обвиняемите, а дисциплиниране на по-широка обществена аудитория чрез страх.