🇷🇺📉 Войната в Украйна натоварва руската икономика, бюджета и личните финанси, но според двама изследователи на САЩ тази цена не се превръща в политически натиск срещу президента Владимир Путин. Майкъл Кимидж, директор на Института „Кенан“ във Вашингтон, и Мария Липман, гостуващ изследовател в Института за глобални въпроси „Робърта Бъфет“ към Северозападен университет в САЩ, излагат тезата си във Foreign Affairs на 14 септември 2026 г., четири дни преди началото на изборите за Държавна дума. Според тях войната вече е част от начина, по който функционира руската държава, а очакванията за руски отстъпки или договорено уреждане в краткосрочен и средносрочен план са неоснователни.
Икономическите затруднения имат конкретно измерение. В първото тримесечие на 2026 г. руският брутен вътрешен продукт се е свил с 0,2% на годишна база, а през второто е нараснал с 1,3%, по данни на Росстат, цитирани от „Медуза“. Централната банка очаква растеж между нула и един процент за цялата година. На 11 септември тя остави основния лихвен процент на 14%, при годишна инфлация от 6,3% към 7 септември, и изрично посочи поскъпването на горивата сред факторите, които поддържат инфлацията. Според CNN към началото на юли недостигът на бензин е засегнал почти всеки руски регион на фона на засилените украински удари с дронове по рафинериите.
Натискът се вижда и в държавните финанси. От януари до юли федералният бюджетен дефицит е достигнал 6,455 трлн. рубли, или 2,8% от брутния вътрешен продукт, а приходите от петрол и газ са спаднали с 16,8% до 4,6 трлн. рубли. Правителството търси допълнителни приходи от данъкоплатците и от 1 януари увеличи ДДС от 20 на 22%. Разширява се и кръгът на малките фирми на опростен данъчен режим, които трябва да начисляват ДДС: прагът на оборота за освобождаване от данъка е намален до 20 млн. рубли и продължава да спада до 10 млн. през 2028 г. Кимидж и Липман отбелязват, че именно собствениците и служителите на малките и средните предприятия са най-недоволни от данъчния натиск. По думите им капиталът напуска страната, а вложителите изтеглят депозити.
Открита критика прозвуча и директно от представител на държавния икономически сектор. Андрей Клепач, който в продължение на 12 години беше главен икономист на държавната корпорация за развитие ВЕБ.РФ, заяви през май в клуба „Никитски“ на Московската борса, че Русия губи технологичното и икономическото съревнование не само с Китай и САЩ, но в някои отношения още с Украйна. Думите му се разпространиха широко в руското медийно пространство едва на 15 август, а на другия ден той е освободен. Корпорацията потвърди напускането, без да посочи причина. Според източник на The Bell ръководителят ѝ Игор Шувалов е взел решението след „обаждане отгоре“.
Случаят с Клепач илюстрира разграничението, на което стъпва тезата на двамата изследователи: критика може да прозвучи, без да получи политическо влияние. На 7 август националистическата партия „Родина“ поиска партия „Яблоко“ – единствената регистрирана такава, която открито се обяви против войната – да бъде отстранена от парламентарните избори, насрочени за 18–20 септември. На 17 август Върховният съд на Руската федерация потвърди отстраняването ѝ. В същия ден Псковският градски съд осъди заместник председател Лев Шлосберг на 11 години и 1 месец в наказателна колония по закона за „неверни сведения“ за армията заради споделено съдържание в Telegram от февруари 2022 г. За Кимидж и Липман присъди са обичайна практика на система, която отдавна е обезсмислила конкуренцията между партии и политически програми. Според тях в страната вече няма антивоенно движение.
Двамата обясняват устойчивостта на режима с две тенденции, белязали четвърт век управление на Путин: постепенното концентриране на властта в Кремъл и милитаризацията на страната. Путин постави под свой контрол държавните телевизии, ограничи политическото влияние на регионите, принуди олигарсите да се откажат от политически амбиции и лиши партиите от реална роля. Най-видният му критик Алексей Навални почина в ареста през 2024 г. След 2022 г. повечето независими медии изнесоха своята дейност в чужбина, а стотици хиляди граждани, обявили се против войната, бяха принудени да напуснат страната.
Паралелно с това Путин водеше дълга серия от войни – в Чечня, Грузия, Украйна през 2014 г. и Сирия – без да подчинява цялата страна на военните нужди. Според Кимидж и Липман така войната се е превърнала в познато явление, което за голяма част от обществото е оставало извън всекидневието. Двамата виждат в това една от причините руснаците да приемат много по-продължителната война в Украйна като нормално състояние, а не като извънредна ситуация.
Новите данни на независимата социологическа агенция „Левада център“ съвпадат с тезата за устойчивост на обществената подкрепа, въпреи че не доказват всички изводи на двамата автори. Между 18 и 28 август социолозите са анкетирали 1600 души в 50 региона. От тях 59% предпочитат преминаване към преговори за мир, а 31% искат бойните действия да продължат. Делът на предпочитащите преговори е с 8% по-нисък спрямо февруари, докато привържениците на продължаването на военната кампания са със 7% повече от март. В същото време 68% подкрепят действията на руската армия. Следователно предпочитанието към преговори остава преобладаващо, но не може да се отъждествява с отхвърляне на войната.
Публичните изказвания на руския президент също не дават основание да се очаква скорошен компромис. На 26 юли, по време на среща с военноморския флот в Санкт Петербург, той изяви увереност, че „рано или късно Украйна ще загуби тези западни територии, земи, които някога са принадлежали на Полша, Унгария и Румъния“. Добави, че това може да отнеме „година, две години, 10 или 15 години“. Кимидж и Липман виждат в тези думи продължение на възгледите, изложени в неговото авторско есе, публикувано през юли 2021 г. В него Путин отхвърля самостоятелното съществуване на украинската държава. Те смятат, че укрепването на путинизма върви заедно с неговата радикализация, а продължителната война вече подхранва увереността на режима.
Последните дипломатически контакти също не дават основание за бърз пробив. На 25 август директорът на ЦРУ Джон Ратклиф направи рядко, предварително необявено посещение в Москва. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заяви, че Ратклиф не се е срещал с Путин, а контактите са били „на нивото на специалните служби“. Според Axios директорът на ЦРУ е предложил тристранна среща между Тръмп, Путин и Зеленски. Една от целите е да се провери дали ръководителите на руското разузнаване могат да склонят президента към възобновяване на преговорите с американско посредничество. На 4 септември The Washington Post съобщи, че след посещението Путин засилва натиска за военна победа. Кимидж и Липман определят надеждата, че той може да бъде убеден да спре войната, като самозаблуда.
Според двамата същото концентриране на властта обяснява защо икономическата цена не може да доведе до промяна на курса. Руснаците нямат политически инструменти, с които да превърнат своето недоволство във влияние върху политическите решения, като управлението не подлежи на ефективен публичен контрол. Ресурсите на страната позволяват на Путин да възнаграждава лоялните, да възпитава младежта с лъжите на режима и да продължава да финансира войната.
Кимидж и Липман допускат, че ударите по руска територия могат дори да засилват подкрепата за руския президент, засилвайки внушавания от години образ на „колективния Запад“, който търси начин да навреди на Русия. Демонстрацията на военна сила, дори без постигане на победа, се представя като доказателство за суверенитет. Според статията именно отстояването на независимост от Европа и САЩ е една от опорите на вътрешната популярност на Путин.
Авторите не пренебрегват слабостите на системата. Според оценката външната политика на Путин постига ограничени резултати: след падането на Николас Мадуро Москва има малко влияние във Венецуела, а след свалянето на Башар ал-Асад Дамаск ограничи руското военно присъствие в Източното Средиземноморие. Влиянието на Кремъл отслабва също в Централна Азия, Молдова, Азербайджан и Армения. Независимостта от Запада е съпроводена от все по-дълбока зависимост от Китай.
В Украйна Путин остава далеч от победата, която си е представял през февруари 2022 г. Кимидж и Липман свързват нарастващите страдания на цивилното население с по-големите европейски инвестиции както в отбраната на Украйна, така и собствена отбрана. Парадоксът според тях е, че ограничените стратегически резултати могат да удължават живота на режима: колкото по-враждебен изглежда външният свят, толкова по-силна може да бъде обществената привързаност към управник, който залага на силата.
Тезата има материално ограничение, което не зависи от общественото мнение. Бюджетен дефицит от 2,8% от брутния вътрешен продукт за седем месеца, спад на приходите от петрол и газ и очакван растеж около нулата означават натиск върху ресурсите за продължаване на войната. Покриването на военните разходи може да изисква по-високи данъци и повече дълг или да засилва инфлационния натиск. Увеличението на ДДС и намаляването на прага за освобождаване на малкия бизнес вече показват прехвърляне на част от тежестта върху домакинствата и фирмите.
Кимидж и Липман не отричат икономическия натиск; тезата им е, че липсват политически механизми, чрез които общественото недоволство да принуди Кремъл да промени решенията си. Проучванията на „Левада център“ са съвместими с тази оценка, но не установява директна връзка между недоволството от данъци с отношението към войната. Те не показват и докога държавата може да поддържа сегашното равнище на разходите.
Въпросът за наследяването на властта поставя идентичен проблем. Кимидж и Липман смятат, че Кремъл със сигурност има планове за приемственост, но не може да гарантира изпълнението им. Опозиционната дейност и революциите изискват организация, докато разпокъсаното недоволство се сблъсква с огромния апарат за сигурност. Според авторите наследник, който запази този апарат, трудно би бил свален, дори да не наследи личния авторитет на Путин.
Самият Путин е запазил властта си през войната в Чечня, потъването на подводницата „Курск“ през 2000 г., големи терористични атаки, финансовата криза от 2008 г. и бунта на покойния Евгений Пригожин от 2023 г. Според статията елитът му се подчинява не толкова от лоялност, колкото от стремеж да запази собственото си положение и все повече от страх.
При описаните условия съществени руски отстъпки в следващите месеци изглеждат малко вероятни. Путин говори публично за години и десетилетия, тяхният дял на привържениците на продължаването на бойните действия е нараснал спрямо март, а мисията на Ратклиф не е довела до подновяване на преговорите. Това подкрепя оценката за поддържане на сегашния курс, но не доказва, че той е неподатлив на икономически ограничения.
Основание за преоценка биха дали съкращаване на военните разходи в проектобюджета за догодина, нови публични критики от държавния апарат, останали без наказание, или едновременен спад на подкрепата за продължаване на войната и за действията на армията в следващите проучвания на „Левада център“. Нито един от тези признаци сам по себе си не би означавал готовност за компромис. Значението ще зависи от това дали са съпроводени с промяна в реалните решения на Кремъл. Засега представените данни, че растящата икономическа цена може да съществува едновременно с политическа устойчивост на режима; те не установяват колко дълго може да продължи това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар