🇵🇾⚔️🇧🇷 Парагвайският журналист и анализатор Франческо Фиорио заяви, че ако страната му не бе приела условията на Бразилия за язовира „Итайпу“, е щяла да бъде мишена на военна инвазия. Той отправи с видима ярост обвинението, което не описва реално подготвяно нападение, а представлява негова субективна интерпретация на думи, изречени от бразилския президент Лула да Силва два дни по-рано.
На 24 юли, обосновавайки нуждата от по-голям бюджет за отбрана пред работници във военния завод „Авибрас“ в щата Сао Пауло, Лула припомни Войната на Тройния съюз и припомни, че „един прекрасен ден Парагвай реши да нахлуе в Бразилия“. Упрекът, представил Парагвай като агресора от 1864 г., предизвика остра реакция в Асунсион и подтикна Фиорио към крайните му заключения.
Точните думи на бразилския президент бяха реторично премерени, но прозвучаха като явна провокация: „На нас ни харесва мирът, но не можем да забравим, че един прекрасен ден Парагвай реши да нахлуе в Бразилия. Нахлу в Корумба.“ Пред същата публика Лула добави, че „по света има луди хора, които искат война“, и защити нуждата от добре подготвени въоръжени сили. Той припомни, че конфликтът от 1864–1870 г. е продължил пет години, поглъщайки средства, равни на пет тогавашни национални бюджета. За местната аудитория в Бразилия това е рутинен аргумент в полза на военните разходи, но за парагвайското общество това прозвуча като подмяна на историческата памет, засягаща най-болезнената национална струна.
Войната на Тройния съюз не е просто поредната глава от учебниците за Парагвай – тя е основополагащата травма на нацията. В този конфликт малката континентална република се изправя срещу мощната коалиция на Бразилия, Аржентина и Уругвай. След пет години сражения Парагвай излиза напълно обезкръвен от една от най-опустошителните войни в историята на Южна Америка. По оспорвани, но широко цитирани оценки, страната губи между половината и две трети от населението си, а процентът загинали мъже в боеспособна възраст е катастрофален. Тази загуба бележи страната в продължение на десетилетия, а разказът за нация, оцеляла срещу тройната коалиция, заляга в сърцето на парагвайската идентичност. Затова, когато главата на държавата, нанесла най-тежкия удар върху парагвайската държавност, представя страната като агресор – и то за да обоснове собственото си въоръжаване – реакцията беше мигновена и надпартийна.
Историческата основа на твърдението обаче е точно толкова спорна, колкото и болезнена. Парагвайският историк Фабиан Чаморо определи думите на Лула като съдържащи „поне полуистини“. Формално Парагвай наистина нанася първия удар срещу бразилска територия: войските на Франсиско Солано Лопес превземат бразилски параход по река Парагвай и в края на 1864 г. напредват към Мато Гросо и Корумба. С причинно-следствената връзка обаче, посочва Чаморо, започва по-рано и на друг фронт. Малко преди това Бразилия се намесва военно в Уругвай, за да подкрепи преврат срещу съюзно на Асунсион правителство. Когато Аржентина отказва на Лопес преминаване през нейна територия, войната се разширява и на юг.
„Парагвай влиза във войната срещу Бразилия от момента, в който Бразилия ненужно и агресивно навлиза в Уругвай“, обобщава историкът. Според него този прочит се ползва с широк консенсус сред изследователи в Парагвай, Уругвай и Аржентина, но остава оспорван в Бразилия. Секретариатът по културата на Парагвай беше още по-категоричен: войната „започна заради военна интервенция на Бразилия, която нахлу в Уругвай със своята армия“.
Политическият отзвук не закъсня. Либералният сенатор Едуардо Накаяма върна упрека, като напомни, че имперската бразилска армия е започнала конфликта с нахлуване в уругвайския департамент Серо Ларго. Независимият депутат Рубен Рубин поиска Бразилия най-накрая да върне военните трофеи, които пази от онова време. Министерство на външните работи в Асунсион обаче се въздържа от официална нота и показа сдържаност, очертаваща границите на инцидента: той остана остър в публичната сфера, но беше задържан извън официалните дипломатически канали.
В тази напрегната атмосфера се включи и Фиорио – комуникатор с виден национално-патриотичен профил, десетки хиляди последователи онлайн и основател на медийния проект GDON. Възмущението му надгради думите на Лула със съвременно обвинение: „Блажени са чилийците и еквадорците, които не се налага да се разправят с напастите на бразилските управници“, написа той и настоя, че „бразилският народ е прекрасен, но имперските му правителства винаги са търсили да подчинят нашата нация“. Оттук Фиорио формулира и своята крайна хипотеза, която се превърна в медийна сензация: Бразилия е щяла да го нападне Парагвай, ако той не беше приел условията по „Итайпу“. Твърдението му няма документална опора – то е реторична проекция, при която историческата обида от Лула се пренася върху настоящия спор като доказателство за задкулисни намерения.
Самият спор за „Итайпу“ е напълно реален и има своите чувствителни моменти, но същността му е далеч от военна инвазия. Язовирът на река Парана, един от най-мощните в световен мащасб, се дели поравно между двете страни съгласно договора от 1973 г. Към днешна дата преговорите са фокусирани върху Анекс C: финансова клауза, която определя цената на енергията и правото на Парагвай да продава неизползвания си дял. Асунсион, който консумира само малка част от половината си, настоява да продава излишъка свободно на бразилския пазар, срещу което Бразилия се съпротивлява.
Към този търговски сблъсък се добавя скорошна обида: през април 2024 г. Асунсион замрази преговорите след като стана ясно, че бразилската разузнавателна агенция ABIN е следила парагвайски държавници по време на разговорите. Скандалът беше възприет като злоупотреба с доверие в ключов момент и в крайна сметка остави дълбока следа. Именно този епизод, а не подготвяна военна инвазия, подхранва усещането за имперски натиск, върху което стъпва реториката на Фиорио.
И все пак, реалната посока на двустранните отношения противоречи на образа на държава, изправена пред нападение. През март 2026 г. Лула и парагвайският президент Сантяго Пеня се срещнаха в Кампо Гранде и се договориха да ускорят прегледа на Анекс C – очевиден сигнал за сътрудничество, а не за конфронтация. И двете правителства имат пряк икономически интерес от сделката, така че нито едно от тях няма полза от разрив заради исторически спорове. Между двете столици се водят търговски преговори с реален залог, а не военна криза.
Разминаването между тези два факта – историческата реплика на Лула и делничния ход на преговорите – е в същината на целия казус. Изречени в защита на военния бюджет и в година на общи избори в Бразилия, думите на президента имат най-вече вътрешна политическа цел: те обосновават бюджета за отбрана пред собственото му общество, а не чертаят военен план спрямо съседен Парагвай. Фиорио прекрачва именно тази граница, интерпретирайки историческата реторика като доказателство за настоящи военни намерения – ход, който разкрива много повече за парагвайската чувствителност, отколкото за бразилските стратегии.
Това, че упрекът засегна Асунсион толкова дълбоко, се дължи на асиметрията в историческата памет. За Бразилия войната от XIX век е далечен епизод; за Парагвай тя остава екзистенциална рана, върху която е изградена националната идентичност. Пресният спомен за шпионския скандал от 2024 г. придава тежест на думата „имперски“ и позволява на популярни гласове като този на Фиорио да превръщат дипломатическото раздразнение в разказ за застрашен суверенитет.
Най-вероятно този случай ще остане просто реторична искра, а не повратна точка в отношенията между двете страни. Мълчанието на парагвайското външно министерство и градивният тон от срещата през март потвърждават това. Истински обрат би имало само при официален протест от страна на Асунсион или при блокиране на преговорите за Анекс C под натиска на обществената обида. Засега обаче спорът остава там, където му е мястото: върху цената на електрическата енергия и паметта за една война отпреди 160 години, а не върху картата на предстоящ военен конфликт.
