🇺🇸🤝🇷🇺 През септември 1944 г. родителите на парашутиста Джоузеф Байърли от Мъскигон, Мичиган, получиха телеграма от Министерство на войната: техният син е загинал на бойното поле на Франция. В местната църква отслужиха опело, а градският вестник отпечата некролога му. Байърли беше жив. По това време го прехвърляха от един германски лагер за военнопленници в друг, а през януари 1945 г. той избяга на изток и вече около месец воюва в редиците на танков батальон от Червената армия. 6 десетилетия по-късно синът му Джон Байърли пристигна в София като посланик на САЩ, след което замина за Москва.
Историята е документирана от Националния музей на Втората световна война в Ню Орлиънс, от стенограма по време на церемония в Белия дом през 1994 г. и от руските музеи, които му посветиха изложба през 2010 г. Байърли е единственият известен американски военнослужещ, воювал на фронта както в Червената, така и американската армия.
Църквата в Сен Ком дю Мон
Байърли е роден на 25 август 1923 г. в Мъскигон като пето дете в своето семейство. При Голямата депресия семейството остава без дом, след като бащата губи работата си във фабриката. В гимназията става отличен лекоатлет, но след Пърл Харбър отказва стипендия от частния католически университет Нотр Дам и вместо това постъпва в армията.
Преминава парашутна подготовка в лагера Токоа в щата Джорджия и бива обучен за свързочник и сапьор в 506-и парашутно-пехотен полк на 101-ва въздушно-десантна дивизия. Другарите му го наричат Jumpin' Joe, Скачащия Джо.
В нощта на десанта в Нормандия, 6 юни 1944 г. германската зенитна артилерия поразява товарен самолет C-47 Skytrain още над брега и Байърли скача по-рано от около 110 метра височина. Пада върху покрива на църква в Сен Ком дю Мон, плъзга се по него до земята, но в цялата тази суматоха изгубва връзка с частта си.
Няколко дни воюва сам. Взриви електроцентрала и прекъсна вражески свързочни линии. След това го плениха.
Мъртвецът с чуждите жетони
Оттук нататък съдбата му тръгва по две необикновени сюжетни линии. Немски войник облича униформата на Байърли и носи неговите идентификационни жетони. Германецът загива, а когато американски войници намират тялото, го разпознават по жетоните като Джоузеф Байърли. Военното министерство го вписва като убит в бой на 10 юни 1944 г. Телеграмата стигна до Мъскигон през септември, а след нея дойдоха опелото и некрологът.
Седем затвора за седем месеца
Истинският Байърли междувременно минава през германски затвори и лагери за военнопленници. Според данни на Националния музей на Втората световна война за около 7 месеца той преминава през 7 затвора и лагера, сред които Шталаг XII-A и Шталаг III-C. Пленниците са принудени да преминат пеша през Париж, но после цяла седмица пътуват в тесни товарни вагони, натъпкани по 80 души във всекйи, докато влакът бива обстрелван от въздуха.
Два пъти успява да избяга и двата пъти е арестуван още веднъж. Веднъж с други двама пленници скочи от влак, който пътуваше на изток. Мислеха, че отиват към Русия и свободата, но се заблудиха и по грешка се качиха на влак, който ги откара в Берлин. Един цивилен ги предаде на Гестапо. Там Байърли беше пребит, измъчван и обвинен, че е американски шпионин, спуснат с парашут над Берлин. Според по-късни разкази Гестапо се е канело да разстреля пленниците. Офицери от редовната армия се намесили, защото тайната полиция няма правомощия над военнопленници, и Байърли е върнат обратно в лагер.
„Американски другар“
В началото на януари 1945 г. Байърли успява да избяга за трети път, от Шталаг III-C край Алт Древиц. Тогава лагерът се намира в източната част на Германия, а днес мястото се намира до полското село Джевице. Този път бягството успява. Тръгна на изток към съветските войски, по посока на артилерийската канонада.
Бягството струва живота на двама от спътниците му. Байърли го описва в запис, направен преди смъртта му и излъчен по NPR през 2010 г. „Изскочихме и хукнахме през ниските борове. И тогава охраната откри огън. Двамата, които избягаха с мен, бяха убити, а аз достигнах до потока.“ Тръгна надолу по течението, тъй като пазачите бяха пуснали кучетата.
След около седмица стига до съветски танкисти. Излиза срещу тях с вдигнати ръце и кутия цигари Lucky Strike. Извика единствените думи, които знаеше на руски: „Американски другар!“ Подейства. Байърли иска да остане при тях и те се съгласяват.
Частта е батальон от 1-ва гвардейска танкова бригада, а политическият комисар знае малко английски. „Казах му, че съм американец, избягал военнопленник, и че искам да тръгна с него и да победим Хитлер. А той каза не, че не мога“, спомня си Байърли в записа. Решението взима жената, която командва батальона: когато комисарят ѝ споделя за случая, тя отговаря с „да, да“. Американските източници отбелязват името ѝ: гвардейски капитан Александра Самусенко. Руските източници описват длъжността ѝ различно: в началото на 1945 г. е офицер за свръзка в щаба на бригадата, а според някои сведения заместник-командир на 1-ви танков батальон. По същите данни е единствената жена танкист в 1-ва гвардейска танкова армия. Родена през 1922 г. в беларуската Гомелска област, Самусенко загива от раните си на 3 март 1945 г. до Цюлцефиц, днешно Сулишевице в Полша. Дотогава е наградена с орден „Червена звезда“ и орден „Отечествена война“ I степен, а втори орден „Отечествена война“, II степен, ѝ се присъжда посмъртно.
Около месец американският парашутист настъпва в редиците на бригадата. Танкистите ценят отличните му сапьорски умения. Той пък научава новите си другари на бойната песен на Notre Dame, университета, чиято стипендия по-рано е отказал.
Пикиращите бомбардировачи
В началото на февруари 1945 г. германски пикиращи бомбардировачи нападат колоната и Байърли е тежко ранен в крака. Съветските лекари го евакуират във военна болница в Ландсберг ан дер Варте, днес Гожов Велкополски в Полша.
Там при него идва маршал Георгий Жуков, командващият 1-ви Белоруски фронт. „Маршал Жуков посети болницата, дойде до леглото ми и с преводач поиска да знае името ми и как съм попаднал там“, разказва Байърли. Жуков го пита дали може да направи нещо за него, а американецът отговаря, че няма нито един документ, с който да докаже кой е. На другия ден преводачът му носи плик с писмо, написано изцяло на руски, и му казва, че с него ще стигне, където поиска.
Посолството, което не му повярва
С писмото Байърли се включва в съветска военна колона и през февруари 1945 г. стига до американското посолство в Москва. Там не му вярват: за американската държава Джоузеф Байърли е мъртъв от юни 1944 г. Посолството го настанява в хотел „Метропол“ под охраната на морски пехотинци, докато пръстовите му отпечатъци не потвърждават кой е.
На 21 април 1945 г. Байърли се прибира в Мичиган, само 19 дни преди Нацистка Германия да капитулира. Уволнява се от армията през ноември същата година, а след това в продължение на 28 години работи за корпорация Brunswick, откъдето се пенсионира като ръководител на експедицията. През 1946 г. се жени за ДжоАн Холоуел в същата църква и пред същия свещеник, който две години по-рано е отслужил опелото му.
Розовата градина
Половин век по-късно историята му става част от официалните изказвания на двамата държавни глави. На 27 септември 1994 г. по време на официалното посещение на руския президент Борис Елцин във Вашингтон американският президент Бил Клинтън отдава почит на американски и руски ветерани от Втората световна война. В речта си в Розовата градина на Белия дом той разказва необикновената история за Байърли: „През 1944 г. Джоузеф Байърли скочи с парашут над Франция със 101-ва въздушно-десантна дивизия, но е пленен и откаран в лагер в Германия. Той обаче избяга, включи се към настъпващите руски войски и се сражава за руска армейска част, докато тя настъпваше към Берлин.“
Клинтън продължи: „Докато обслужваше оръдието на руски танк, Джоузеф Байърли беше ранен, но руски лекари спасиха живота му.“ След това представи и сина му: „Синът му, Джон Байърли, работи тук, в Белия дом, като един от съветниците ми по руските въпроси.“ По това време Джон Байърли е директор по Русия, Украйна и Евразия в Съвета за национална сигурност. Президентът помоли двамата да станат и публиката ги аплодира.
Синът в София и Москва
Джон Байърли е роден през 1954 г. в Мъскигон и постъпва на работа в Държавния департамент през 1983 г. Първите му назначения в дипломацията го изпращат в Москва, а между 1985 и 1987 г. работи в посолството на САЩ в София. Подробности за участието на своя баща във войната Джон научава едва когато пристига в Москва за първи път с правителствена делегация. „Измъкнах от него още малко от тази история и накрая открихме достатъчно, за да му уредим виза да дойде тук през 1979 г.“, споделя той за NPR. Тогава Джоузеф Байърли се среща със Съветския комитет на ветераните от войната. По-големият му брат Джоузеф Байърли II служи във Виетнам в същата 101-ва въздушно-десантна дивизия, в която скача с парашут техния баща.
Джоузеф Байърли почива в съня си от сърдечна недостатъчност на 12 декември 2004 г. по време на визита в Токоа, щата Джорджия. През април 2005 г. е погребан с пълни военни почести в Националното гробище в Арлингтън.
3 месеца по-късно на 9 юли 2005 г. Джон Байърли е назначен за американски посланик в България. Връчва акредитивните си писма на 8 септември 2005 г. и остава в София до заминаването си за Москва на 28 юни 2008 г. Там връчва акредитивните си писма на 18 септември 2008 г. и остава посланик до 4 януари 2012 г.
През 2010 г. Русия посвещава изложба с 260 експоната: медали, униформа, снимки и документи от плена, на неговия баща. Тя е открита на 18 февруари в Руския музей в Санкт Петербург, а след това е показана от Централния музей на Великата отечествена война на Поклонная гора в Москва и в Псковския Кремъл. При откриването в Санкт Петербург посланикът говори на руски. Според Associated Press той заявява, че двете нации описват баща му като герой, но самият той никога не е смятал себе си за такъв. „Той винаги казваше, че истинските герои са онези, които не са се върнали от войната“, цитира го агенцията.
В Москва половината музиканти в оркестъра на откриването са американски военни. Оркестърът изпълнява и бойния марш на Нотр Дам. Джон Байърли обяснява пред NPR какво означава тази история за работата му: „Историята на баща ми, фактът, че е воювал с Червената армия, макар и за кратко към края на войната, ми отвори много врати. Тя ми дава много по-стабилна основа да се обърна към руснаците, много от които все още гледат на САЩ с голямо подозрение.“
През 2005 г. на стената на църквата в Сен Ком дю Мон поставят табела в памет на Джоузеф Байърли, а през 2014 г. – и постоянна плоча. В селото в Нормандия, където през нощта на десанта той каца върху покрива на църква, на 3 юни 2024 г. преименуват улица на Rue Joe Beyrle. Преди откриването на табелата говори Джон Байърли, вече бивш посланик в Москва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар