Единственият шанс за истинска промяна в Русия минава през загубата ѝ в Украйна.

🇷🇺 Нацистка Германия се изправи пред своите престъпления едва след разгром на бойното поле, който направи отричането невъзможно. Русия, напротив, продължава да отъждествява победата с морална правота. Без ясно и неоспоримо поражение няма чувство за вина, а без вина – основа за размисъл или реформи.

Близо 4 години след пълномащабната инвазия в Украйна, руското общество показва малко признаци на колективен размисъл и признаване на отговорност. Кремълската пропаганда набира сила в европейски и американски градове; спортисти, подкрепящи руската агресия, са допускани до международни състезания; а руски културни фигури, поддържащи Путин, отново се завръщат на световната сцена.

Преговори за мир без отговорност

Благодарение отчасти на усилията на САЩ все още се появяват дискусии за мирни преговори. Руските официални лица обаче настойчиво отказват да участват в реални преговори, а не само в разговори за тях – факт, който наскоро беше отбелязан с тревога от вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс:

„Оставаме ангажирани с мира, но за танго са нужни двама. За съжаление, през последните няколко седмици видяхме, че руснаците отказват да седнат на двустранни срещи с украинците. Отказват да седнат и на тристранни срещи, където президентът или някой друг от администрацията би могъл да се срещне с руснаците и украинците на масата за преговори.“

Дори сред дискусиите за потенциални преговори въпросът за отговорността на Русия за нейната агресия в Украйна – цивилните жертви, масовата разруха и нарушенията на международното хуманитарно право – до голяма степен липсва от разговора.

Самите руснаци не изглежда да изпитват нито лична, нито колективна вина за войната. Повечето подкрепят инвазията, а значителна и гласовита част изразява одобрение към бомбардировките над цивилни и открито празнува украинските смъртни случаи. Според руския център „Левада“ около 74% от руските граждани подкрепят войната срещу Украйна, по данни от лято 2025 г. Държавата продължава да налага своя наратив за обсадена нация под външна заплаха, който много граждани изглежда приемат. Това може да служи за отклоняване на чувството за вина, емоция, която често е свързана с процеси на обществен размисъл и промяна.

„Вината е сложна смесица от емоции: тъга, гняв, съжаление, тревога, объркване, срам, разкаяние, самосъзнание и емпатична загриженост за другите“, отбеляза кризисният и военен терапевт Любов Юнак. „Някои специалисти виждат вината като двойственост, в която страх и радост, скръб и удовлетворение съществуват заедно. Това е сложно чувство, което отразява социална зрялост.“

Може би единствен опит на руснаците да признаят колективна вина е осъждането на сталиниския режим от съветския лидер Никита Хрушчов между 1953 и 1964 г. Дори то обаче е повърхностно и селективно и не признава пълната колективна отговорност на съветската система и съветския народ; много историци твърдят, че той се опитва да стовари вината предимно върху Сталин лично, вместо да признае структурното или общественото съучастие. Самият Хрушчов, както отбелязва историкът Ярослав Хрицак, „имаше кръв до лактите“.

„Дори това плахо усилие задържа Сталин от реабилитация за известно време“, обяснява Хрицак. „Всичко това се промени при Путин. Сталин отново е възхваляван като герой, а негови паметници се връщат. Бързият обрат на Русия от антисталинизъм към сталинизъм сочи колко лекомислено е било разчистването на сметките с престъпленията от миналото. Ако Русия някога отново стане демокрация, ще се изправи пред огромна задача да се сблъска със собствената си история.“

Засега няма реални признаци, че такова разчистване дори започва. Докато човек или цяла нация не преживее поражение, илюзията за морална правота остава непокътната. За днешните руснаци тази илюзия приема формата на упорития наратив, че чрез нахлуването в съседна държава „ние защитаваме страната си“ – послание, често повтаряно от руски официални лица и от самия Путин. Ясното поражение би разбила тази рамка на самоизмама. Затова всяко по-широко пробуждане е малко вероятно, докато военният провал не стане и неоспорим, и необратим.

Все пак, може ли морален шок от престъпленията на страната им да събуди чувство за вина?

Защо Русия не може да се реформира без поражение

Дори доказани зверства на руски войници в Буча, Мариупол и други украински градове не успяха да предизвикат масов размисъл или вина. Това е така, тъй като признаването на истината просто би означавало да бъде поета отговорност, казва Юнак.

„Психиката на средностатистическия руснак, лишена от всякакъв размисъл, създава нещо като колективна морална глухота – това е единственият начин да оцелеят. Те се оттеглят в клишета като ‚не всичко е толкова ясно‘ или използват примитивни механизми на отричане като: Буча беше инсценирана!“, обяснява тя.

Руската пропаганда подкрепя това мислене. Стратегията на „пожарен маркуч от лъжи“ залива всички медийни канали с редица противоречиви версии на събитията, без да се съобразява с истината и последователността – достатъчно, за да замъгли водата.

Но самата човешка психика има мощни механизми за избягване на отговорност. Юнак даде аналог, за да обясни как мозъкът реагира на новини, които би трябвало да предизвикат дълбока вина. В случаи, когато баща сексуално малтретира дъщеря си, често дъщерята, а не бащата, бива изгонена от семейството. Ако истината се признае, околните биха изпитали силна вина, задето не са я защитили. „Хората се вкопчват в отричането – защото психиката трудно понася такова ниво на отговорност“, казва Юнак.

Според Юнак подобни психологически модели обясняват как много руснаци реагират на войната. Макар да няма строги граници, тя отбелязва няколко повтарящи се тенденции. Някои остават до голяма степен неинформирани и податливи на манипулация – понякога заради ограничен достъп до независима информация. Много други обаче активно избягват неудобните истини, разчитайки на отричане, потискане или емоционално дистанциране. А има и такива, които се ангажират по-интелектуално, но използват рационализация, за да оправдаят войната, рамкирайки я в лъжливи идеологически термини като „ние се борим с нацисти“ или „защитаваме се от Запада“.

Само последните две групи – тези, които избягват или рационализират – може би някога ще са способни да изпитат вина, казва Юнак. Но докато украински територии са под руска окупация, дори предварителни разследвания на военни престъпления са невъзможни. Доклади на ООН сочат, че в тези окупирани територии цари „атмосфера на страх“. Около 600 000 украински деца се обучават в училища, където родният им език е забранен, а военното обучение е задължително.

Освен това руснаците са депортирали незаконно или преместили насила близо 20 000 украински деца. През март 2023 г. Международният наказателен съд издаде заповеди за арест на президента Владимир Путин и комисаря по правата на децата Мария Львова-Белова именно за отвличането на украински деца в Русия. И все пак тези престъпления продължават.

Историята обаче показва, че дори най-ужасяващите зверства с времето могат да доведат до колективно разкаяние.

Германският модел след войната

След поражението на Германия във Втората световна война, отричането вече не е възможност. Светът видя истината за Холокоста и другите зверства на нацистите и остави място за „не е толкова черно-бяло“. Поражението сложи край на войната, но също така принуди нацията да се сблъска с колективната травма. Макар че дори това беше труден и постепенен процес.

„Ключово се оказа есето на Карл Ясперс за историческата отговорност. Германците тогава се преструваха, че нищо не се е случило – твърдяха, че не са знаели за лагерите или Холокоста. Но Ясперс каза: не, германците са виновни. Съществува нещо като колективна морална вина. Това е, което на руснаците липсва – фигура като Ясперс“, заяви Хрицак.

Дори фигури в руската опозиция реодвно отхвърлят идеята за национална отговорност и смятат, че виновни могат да бъдат само отделни личности. С други думи – руснаците не са виновни, а само Путин и може би няколко генерали и бюрократи. Останалите уж са „само изпълнявали заповеди“, както твърдеше нацисткият офицер Адолф Айхман по време на следвоенния си процес. А Айхман беше един от главните архитекти на Холокоста.

На Германия ѝ отне малко повече от едно поколение, за да започне да се сблъсква с вината си. Хрицак отбелязва, че през 60-те години младите германци вече питаха родителите и бабите си какво са правили по времето на Хитлер.

„Приемането на колективна отговорност означава да се рискува срив на националната идентичност. По-лесно е да се обвиняват минали поколения, отколкото да се чувстваш виновен. В следвоенна Германия видяхме ясно тази динамика. Първоначално повечето германци се смятаха за като жертви – преследвани, не като извършители. Виждаха нацизма като нещо, което им се е случило, не като нещо, което активно са правили.“

Тя отбелязва, че първото следвоенно поколение живее със страх, стигма и мълчание. Второто изпитва тревога и самокритика. По-късните поколения изградиха мемориали и култивираха култура на паметта.

В крайна сметка образованието за военни престъпления, историческият размисъл и възпоменание станаха неразделна част от формирането на нова германска идентичност. Германия не се промени за една нощ – но поражението направи промяната възможна.

Как се промени животът в Русия по време на войната

Русия все още изглежда живее в огледална реалност, където победата е равна на правота, а силата – на морал. Култът към бойната слава измести напълно критичното мислене; героизирането на миналото унищожи способността да се вижда настоящето.

Днешната руска пропаганда следва същия модел: бомбардировките и атаките с човешки вълни се представят като освобождение, враговете са нацисти, а светът е техен съучастник. Докато не се стигне до неоспоримият крах, обществото няма да има стимул да преосмисли нищо.

Примирието без отговорност е равносилно на обикновена пауза преди следващата война. Всеки компромис, който позволява на Русия да се вкопчи в илюзията, че не е загубила, само ще отложи неизбежното – без да го предотврати.

Поражението на Русия не е за наказание – то е за възможност. Шанс за едно общество, скрито зад имперска гордост, най-накрая да се сблъска с реалните последствия от действията си. Само тогава може да има съдилища, отворени архиви, образование за престъпленията и култура на паметта. Без това няма да има различна от днешната Русия.