🇬🇪⚔️🇷🇺 На днешния ден преди 18 години Русия започна военна инвазия в Грузия – петдневна война, променила трайно границите и стратегическата посока на малката държава от Южен Кавказ. На 8 август 2008 г. елементи от руската 58-а армия започнаха да навлизат през Рокския тунел, а авиация нанесе удари дълбоко в грузинска територия. До 13 август руски танкове вече стояха в Гори, на около 80 км западно от Тбилиси. 18 години по-късно Москва продължава да поддържа военно присъствие в рамките на Абхазия и Южна Осетия – територии, заедно съставляващи около 20% от международно признатата територия на Грузия.
Но войната не започна от празно пространство. В 23:35 ч. на 7 август грузинската артилерия откри масиран огън по Цхинвали – действие, което независимата международна мисия на Европейския съюз впоследствие определи като началото на широкомащабния въоръжен конфликт. Същият доклад обаче подчертава, че този обстрел е само кулминацията на продължителен период на ескалация, провокации и въоръжени инциденти, в който Русия вече играе централна роля
По-малко от пет часа преди първия залп Михаил Саакашвили се появи по грузинската телевизия и съобщи за едностранно прекратяване на огъня, което не издържа и една нощ. Независимата международна мисия за установяване на фактите, създадена от ЕС и ръководена от швейцарската дипломатка Хайди Тальявини, обобщи случилото се във формула, която оттогава и Тбилиси, и Москва цитират избирателно: обстрелът на Цхинвали от грузинските въоръжени сили през нощта на 7 срещу 8 август бележи началото на мащабния въоръжен конфликт, но е само точката на кулминация в продължителен период на нарастващо напрежение, провокации и инциденти. Мисията заключи още, че първоначалната грузинска атака не е оправдана според международното право, но последвалата руска операция дълбоко в територията на Грузия далеч надхвърля допустимите граници на отбранителна реакция.
Зад онази нощ стоеше цяла година на натрупващо се напрежение. През февруари 2008 г. Косово обяви независимост, а руският президент Владимир Путин я описа като ужасен прецедент, способен да взриви системата на международните отношения, изграждана не десетилетия, а столетия. През април в Букурещ НАТО не предостави План за действие за членство на Грузия и Украйна, но записа в своята декларация, че двете страни ще станат членки на алианса. От 15 юли до 2 август Русия проведе в Северен Кавказ учението „Кавказ-2008“ с около 8000 военнослужещи и 700 единици въоръжение и техника, като 58-а общовойскова армия беше сред основните участници. След края на маневрите значителни войски запазиха присъствие в района. От първите дни на август артилерийските обстрели през административната линия се превърнаха в ежедневие, а властите в Цхинвали започнаха да евакуират деца към Северна Осетия.
Грузинското разузнаване е записало два телефонни разговора, проведени в ранните часове на 7 август. В 03:41 ч. граничар от Южна Осетия докладва на началника си, че Рокският тунел е задръстен с руска военна техника, включително бронирана; в 03:52 ч. докладва, че колоната вече е преминала. Москва не оспорва толкова автентичността на записите, колкото тяхното тълкуване: генерал Николай Уваров, говорител на руските въоръжени сили през онези дни, обясни движението през тунела с рутинно снабдяване и подмяна на миротворчески контингент. Възражението на Тбилиси бе, че според правилата за мисията, договорени през 2004 г., ротацията се извършва само на дневна светлина и след поне едномесечно предизвестие.
Мисията на Тальявини не прие за достатъчно обосновано грузинското твърдение за мащабно руско военно нахлуване преди 8 август. В същото време докладът посочва приток на доброволци и наемници през тунела и данни за присъствие на руски войски извън официалния миротворчески контингент още преди 14:30 ч. на 8 август – часа, който Москва посочваше като начало на собствената си интервенция. Мисията установи и други нарушения от руска страна: масово предоставяне на гражданство, военни действия, излезли далеч извън рамките на пропорционалната защита на миротворците, и последвалото признаване на Абхазия и Южна Осетия.
Сутринта на 8 август 4-та грузинска бригада от Вазиани поведе настъплението по левия фланг на Цхинвали, а 3-та бригада действаше по десния. До обяд през Рокския тунел вече преминаваха части на 58-а армия, а руската авиация започна да поразява цели дълбоко в територията на Грузия. Дмитрий Медведев, по същото време президент на Руската федерация за един мандат, описа операцията като „принуждаване към мир“.
На 9 август беше отворен втори фронт откъм Абхазия, където местните формирования с руска подкрепа настъпиха към горното Кодорско дефиле – последната част от региона под грузински контрол. Гарнизонът на Тбилиси го напусна вечерта на 11 август. На 10 август руското командване съобщи, че ракетният катер „Мираж“ от състава на Черноморския флот е потопил грузински катер край бреговете на Абхазия. Същия ден грузинските войски се изтеглиха от Цхинвали и Тбилиси обяви прекратяване на огъня, което не спря руското настъпление.
На 11 август руски войски навлязоха дълбоко в безспорно грузинска територия – към авиобазата в Сенаки, Зугдиди и пристанището Поти, а на 13 август и в Гори, което реално преряза страната по оста изток–запад. На 12 август Медведев обяви операцията за приключена. Същия ден френският президент Никола Саркози, чиято страна беше председател на ЕС, договори 6-точков план, чиито основни елементи предвиждаха край на военните действия, изтегляне към предвоенните позиции и международни преговори за установяване на трайна сигурност в региона. Саакашвили подписа документа на 15 август, Медведев – на 16-и.
Същия 12 август касетъчен боеприпас порази централния площад и пазара на Гори. Загинаха 6-ма цивилни, а други 24 бяха ранени; сред убитите бе нидерландският телевизионен оператор Стан Сториманс. Human Rights Watch документира употребата на касетъчни боеприпаси и от двете страни. Тбилиси подчерта, че ги е използвал единствено срещу настъпващи руски войски по направлението към Рокския тунел, а различни независими наблюдатели установиха руска употреба срещу или непосредствена до населени места. Южно от административната линия касетъчните боеприпаси на двете страни убиха най-малко 16 цивилни и раниха най-малко 54.
Общата равносметка, цитирана от мисията на ЕС, е около 850 загинали: 170 грузински военнослужещи, 14 полицаи и 228 цивилни; 67 руски военнослужещи; 365 жители на Южна Осетия – бойци и цивилни заедно. По-късна оценка на UNHCR поставя общия брой принудително напуснали домовете си на 192 000 души: 127 000 в останалата част на Грузия, 30 000 вътре в Южна Осетия и 35 000 избягали в Северна Осетия.
Грузинските села в Лиахвското дефиле бяха систематично разграбени и опожарени след изтеглянето на Тбилиси и много от жителите им никога повече не се завърнаха в родните си места. Мисията изтъкна, че принудителното разселване, систематично разграбване и унищожаване на етнически грузински селища дават основание да се заключи, че грузинците в Южна Осетия са били обект на етническо прочистване както по време на конфликта, така и след него.
Числото, с което беше оправдаван мащабът на руската реакция, се появи още преди да е възможна каквато и да е проверка. Източници от Южна Осетия докладваха за над 2000 убити осетинци, държавните медии на Кремъл разпространиха цифрата за часове и категоризираха грузинската операция като геноцид. До края на 2008 г. руското разследване вече говореше за 162 цивилни жертви в Южна Осетия. Така руските данни свалиха първоначално обявеното число над 12 пъти – броени месеци след като твърдението за 2000 убити вече беше изпълнило първоначалната си политическа функция. Самата мисия на ЕС стигна до заключение, че обвиненията в геноцид не са подкрепени нито от фактите, нито от приложимото международно право.
Последователността, разгърната през онези дни, съдържаше елементи, подготвяни с години. Раздаването на руски паспорти в Абхазия и Южна Осетия започна масово след приема на нов закон за гражданството през 2002 г. и се ускори след Революцията на розите от 2003 г. В Южна Осетия делът на жителите с руско гражданство достигна по различни оценки до 90%, а руски паспорти получи и голяма част от населението на Абхазия. Миротворческият мандат по споразумението от Сочи през 1992 г. осигуряваше законно руско военно присъствие на място. Защитата на руски граждани впоследствие се превърна в ключово основание, с което Москва оправда интервенцията. Признаването на Абхазия и Южна Осетия последва на 26 август, а след него дойдоха постоянните руски гарнизони.
Подобен инструментариум (военно присъствие, работа с местни прокси структури, руско гражданство като политико-правен инструмент и последващо признаване или анексия) се разпознава отново в Украйна след 2014 г., но не съвсем в същия ред. В Крим руската военна операция предшества масовото налагане на руско гражданство след анексията. Военното и политическото присъствие в Донбас започна през 2014 г. Ускорено раздаване на руски паспорти беше институционализирано години по-късно. На 21 февруари 2022 г. Москва призна двете контролирани от нея квазидържавни формирования в Донбас за независими държви – три дни преди пълномащабната инвазия.
Следователно паралелът с 2008 г. не е в механичното повторение на дадена последователност. И обратното четене има опора в документите: мисията на ЕС не откри достатъчно доказателства за мащабно нахлуване преди грузинската офанзива, а признаването на Абхазия и Южна Осетия дойде едва след края от военните действия, вместо да ги предшества. По-вероятно е Грузия да е показала не изпълнението на неизменен предварителен план, а набор от инструменти, които се оказаха ефективни и впоследствие бяха използвани отново – в различна последователност и при различни условия.
Петте дни свършиха и втора работа: показаха на Москва състоянието на собствените ѝ въоръжени сили. Официално тя призна за четири свалени самолета – три щурмови Су-25 и един бомбардировач Ту-22М3. Самият той е с 4-членен екипаж: един от летците беше пленен от грузинските сили, други двама загинаха, командирът остана в неизвестност. По-късни руски изследвания поставиха реалните бойни загуби на шест самолета. Тбилиси твърдеше за поне 21.
Разликата между тези числа е огромна, но дори признатите загуби звучаха тревожно срещу противник със съвсем ограничен брой системи „Бук“, „Оса“ и други средства за ПВО. Командири поддържаха връзка по граждански мобилни телефони, прецизните боеприпаси бяха рядкост, а разузнаването не успя да открие своевременно грузинските зенитно-ракетни комплекси, преди да открият огън. Победата беше постигната преди всичко със значително превъзходство в сили и непосредствена близост на оперативния тил: изходът на Рокския тунел лежи непосредствено до границата, а бойното поле започваше почти веднага след него.
През октомври 2008 г. министърът на отбраната Анатолий Сердюков представи основните параметри на реформата „Нов облик“, ускорена и от изводите от войната в Грузия. Дивизионно-полковата структура на Сухопътните войски беше в голяма степен заменена с бригади с постоянна готовност; десетки дивизии бяха разформировани или преобразувани. Офицерският корпус, наброяващ около 350 000 души по различните тогавашни оценки, трябваше да бъде свит до 150 000, преди прагът по-късно да бъде повишен до 220 000. 65 военни висши учебни заведения трябваше да бъдат консолидирани около 10 основни институции.
През 2010 г. следващият етап на реформата консолидира шестте военни окръга в четири (Западен, Южен, Централен и Източен), чиито командвания едновременно поеха функциите на обединени стратегически командвания и получиха контрол върху силите от различните видове войски в съответното направление.
След идването на Сергей Шойгу обаче някои от реформите на Сердюков бяха ревизирани, а дивизионната структура започна да се възстановява обратно. През 2016 г. бяха формирани или възстановени 3-та и 144-та мотострелкова дивизия в Западния военен окръг и 150-а мотострелкова дивизия в Южния военен окръг. И точно дефектите, извадени през август 2008 г. наяве, които реформата трябваше да поправи, отново се проявиха през 2022 г.: разстроена логистика, проблеми в междувидово командване и отсъствие на сигурни комуникации. Изводите бяха извлечени и записани, но истинската им проверка дойде срещу противник от съвсем друг мащаб.
Днес резултатът от онези пет дни се поддържа с сравнително ограничени сили и много бодлива тел. Русия държи 4-та военна база в Цхинвали и 7-а в Гудаута, формирани през 2009 г. От следващите години започна т.нар. бордеризация, при която пунктираната линия върху картата постепенно се превърна в огради, ровове, контролни пунктове и табели с надпис „държавна граница“.
Наблюдателната мисия на ЕС, разположена през септември 2008 г., има мандат за цялата международно призната територия на Грузия, но никога не е получавала фактически достъп до Абхазия и Южна Осетия и следи административните линии от разстояние. Международните дискусии в Женева, започнали по силата на плана от 2008 г., продължават без пробив по основни въпроси, включително връщането на разселените.
Междувременно резултатът от август се надгражда и по политически път. През ноември 2024 г. кабинетът на партия „Грузинска мечта“ обяви, че няма да преследва откриването на преговорите за присъединяване към ЕС до края на 2028 г. Самият ЕС определя процеса като фактически спрян. През 2025 г. Европейската комисия стигна още по-далеч и определи Грузия като страна кандидатка „само по име“.
Обществената посока остава различна от тази на управляващите. Според най-новото проучване на ЕС от по-рано тази година 71% от грузинците подкрепят присъединяването към ЕС, а 79% смятат, че членството би донесло повече ползи, отколкото недостатъци.
Обръщане на тази посока би изглеждало като връщане на Тбилиси към реалния процес на интеграция с ЕС и ограничаване на новата инфраструктура по административната линия. Задълбочаването ѝ може да дойде с нови двустранни споразумения между Москва и Сухуми или Цхинвали, които прехвърлят отбранителни, митнически, икономически или имуществени функции постепенно към руски структури. Показателен беше опитът с инвестиционното споразумение между Москва и Сухуми, предизвикало масови протести в Абхазия през ноември 2024 г. и окончателно отхвърлено от местния парламент през декември.
