🇦🇫🚫📲 Върховният лидер на Ислямско емирство Афганистан и водач на талибаните мула Хайбатула Ахундзада наложи забрана върху използването на смартфони от членове на движението и държавни служители – мярка, която на пръв поглед звучи като поредната аскетична приумица на теократичната власт в Кабул, но при по-внимателен прочит издава нещо доста по-показателно: вътрешна тревога за сигурността в самото сърце на властовия апарат.
Според Afghanistan International министерството на правосъдието на ислямската република е разпространило документа сред ръководителите на военните съдилища, полицейски началници и разузнавателните служби на талибаните в осем провинции на страната – т.е. не сред цивилното население, а сред органите, които боравят с оперативно чувствителна информация.
Тъкмо адресатът на заповедта е по-красноречив от самата забрана. Когато един режим лишава от смартфони не учениците и пазарджиите, а собствените си военни магистрати, полицейски командири и разузнавачи, той по същество признава, че мобилното устройство в ръката на служителя е по-сериозна заплаха за вътрешната дисциплина, отколкото инструмент за нейното укрепване. Към документа е приложен и специален регистър, в който се вписват името, длъжността, мястото на служба, мобилният оператор и телефонният номер на всеки човек, попаднал под ограничение – бюрократична прецизност, която превръща забраната от риторичен жест в проследим административен механизъм. Нарушителите ще се третират като престъпници, а наказанието им ще бъде определено в съда; преходът от „забранено" към „наказуемо" е именно онова, което отличава една декларация от действаща норма.
Реакцията по места доби почти ритуален характер. След издаването на заповедта в социалните мрежи беше разпространено видео, на което член на талибаните собственоръчно унищожава смартфона си, а по данни на Kabul Now началникът на полицията в район Бармал в провинция Пактика и четиринайсет негови подчинени публично са строшили устройствата си. Подобни сцени – служители, които демонстративно чупят телефони пред камера – носят отпечатъка на показно подчинение, типично за движение, чиято легитимност все още почива повече върху верността към фигурата на върховния лидер в Кандахар, отколкото на институционални процедури. Заповедта не идва в условия на институционален вакуум: преди това департаментът по ислямско образование към министерство на образованието вече беше забранил на студентите да внасят смартфони в училищата и религиозните семинарии, така че настоящата мярка по-скоро разширява нагоре по йерархията една вече установена логика на дигитални рестрикции.
Важно е да се отбележи какво заповедта не казва: публично оповестеният документ, поне според наличните сведения, не уточнява изрично своите мотиви. Затова всяко обяснение остава изцяло в полето на анализа, а не на установените факти. И все пак обхватът на мярката (силовия и разузнавателния ешелон), поименната регистрация и криминализацията предполагат съображения за оперативна сигурност: страх от изтичане на информация, проследяване на комуникациите и уязвимост към чуждо техническо разузнаване. Това е ирония, която преследва всяка бунтовническа организация, поела държавната власт – тази мрежова конспиративност, която някога позволи на талибаните да оцелеят срещу технологичното превъзходство на западната коалиция, сега се обръща навътре като инструмент за затягане на контрола върху собствените редици.
Този вътрешен сюжет придобива допълнителна тежест, поставен срещу траекторията на Кабул в сферата на външната политика. През 2021 г. талибаните завзеха властта в Афганистан, събаряйки подкрепяното от САЩ правителство. През 2024 г. руският президент Владимир Путин ги нарече „съюзници в борбата с тероризма", а през лятото на 2025 г. Москва стана първата столица, която призна Ислямския емират Афганистан, изключи движението от списъка на терористичните организации и прие негов посланик. През май тази година Русия и талибаните подписаха споразумение за военно-техническо сътрудничество – документ, подписан от Сергей Шойгу – секретар на Съвета за сигурност на Руската федерация – без да са известни конкретни подробности. Малко след това Москва предложи на Кабул да възстановят оставената в страната съветска военна техника, затваряйки един символичен кръг от епохата на 1980-те.
Мащабът на това сближаване обаче следва да се чете трезво. Ориенталистът Руслан Сюлейманов определя сделката по-скоро като „символична" по своя характер и изключва формирането на „военен съюз", подобен на отношенията между Русия и Северна Корея. В неговия прочит руското присъствие ще бъде ограничено до изпращане на военни специалисти и провеждане на „местни учения и инструктажи". Именно тази дистанция между жеста и същността е ключова за разбирането на двата паралелни процеса, които се разгръщат в Кабул.
И тук двете линии, вътрешната забрана и външното партньорство, се срещат в обща точка. Режим, отворил едновременно вратата за руски военни инструктори и затворил джобовете на собствените си разузнавачи за смартфони, демонстрира характерната за талибаните асиметрия: висока готовност за външна легитимация и дълбоко недоверие към собствената сигурност. Забраната не е изолиран акт, а индикатор за консолидация, в която движението вече не воюва за държавата, а се опитва да я обезопаси отвътре – дори срещу самата себе си. Колкото по-нашироко Кандахар отваря емирата за чуждо технологично и военно съдействие, толкова по-настойчиво ще се стреми да капсулира потоците от информация в собствения си апарат, защото признанието отвън не премахва, а изостря параноята от проникването отвътре. В този смисъл ритуално счупеният телефон на полицейския началник от Бармал е не куриоз, а малък барометър на една власт, която все още се чувства обсадена в собствената си столица.
