🇱🇹💰🇺🇦 Германия и тогавашният канцлер Ангела Меркел са се съгласили да намерят в бюджета на ЕС сумата, с която Украйна да компенсира руските търговски санкции, ако подпише споразумението за асоцииране, но въпреки това Виктор Янукович е отказал. Това разказа Даля Грибаускайте, президент на Литва в периода 2009-2019 г. и домакин на среща на върха на „Източно партньорство“ на 28 и 29 ноември 2013 г. в интервю за документалната редакция на полската телевизия TVP World, откъси от което се появиха на 22 юли 2026 г.
Според разказа ѝ Янукович пристигнал във Вилнюс, за да обясни, че Москва го заплашва с икономически санкции и че държавата му ще загуби милиарди долари, ако продължи към Европа. Европейските лидери разговаряли с него и стигнали до решение да покрият тази загуба. „Не, не мога да подпиша“, отговорил той. Тогава на Грибаускайте станало ясно, че Янукович е уплашен и се намира под личен натиск, включително заплахи за физическа саморазправа. Отказът заварил всички неподготвени, спомня си тя, и именно от там се роди Майданът.
Обещанието, за което бившият държавен глава говори, не се появява в публичния запис от онези седмици. Официалната сума, с която Брюксел работеше, бяха 610 млн. евро макрофинансова помощ, обвързани с изпълнението на стендбай програмата на Международния валутен фонд от 2010 г. Янукович твърдеше, че привеждането на икономиката на Украйна към европейските стандарти изисква най-малко 20 млрд евро годишно, а премиерът Микола Азаров упрекваше ЕС за това, че не предлага компенсация за стесняването на достъпа на украинските стоки до руския пазар. На 11 декември, 2 седмици след провала, Азаров поиска официално 20-те милиарда. Каквото и да е било казано зад затворени врати, до украинското правителство и до пресата стигна само първата цифра.
Мащабът на риска, който Киев пресмяташе, беше реален и лесно измерим. През 2013 г. Русия остава най-големият купувач на украински стоки: износът натам е за 15,1 млрд долара, или близо 24% от целия износ на страната. Загуба от такъв порядък не се покрива с еднократна макрофинансова помощ, а Брюксел така и не сложи публично на масата число от същата категория преди срещата на върха.
Парите освен това не бяха единственото спорно място. Европейският съюз държеше на освобождаването на Юлия Тимошенко, осъдена през 2011 г. и определяна в европейските столици като жертва на избирателно правосъдие. Мисията на тогавашните председател на Европейския парламент Пат Кокс и полски президент Александър Квашневски обикаля Киев месеци наред, за да намери формула, по която Тимошенко да замине на лечение в Германия. На 21 ноември 2013 г. Върховната рада не успя да приеме нито един от внесените законопроекти, а същия ден кабинетът на Азаров спря подготовката за подписването. Вечерта журналистът Мустафа Найем публикува във Фейсбук покана хората да излязат на площада на Независимостта. Излязоха неколкостотин.
Натискът, за който Янукович говореше в Литва, има документирана история. На 27 юли 2013 г. Владимир Путин пристигна в Киев с последен опит да го склони към митническия съюз. Два дни по-късно руската потребителска служба „Роспотребнадзор“ забрани вноса на шоколад и сладкарски изделия на киевската компания „Рошен“ с мотива, че в пробите е открит бензопирен. На 14 август Федерална митническа служба вкара всички украински вносители в списъка на риска и наложи тотална проверка на всеки товар, което на практика запуши границата. На 21 септември, на форума „Ялтинска европейска стратегия“, собственикът на „Рошен“ Петро Порошенко и съветникът на Путин Сергей Глазиев се спречкаха публично за тази поредица. Там Глазиев стигна по-далеч от търговията и определи очакваните ползи от свободната търговия с ЕС като митология, предупреди, че митата и проверките ще струват на Украйна огромни суми и могат да я вкарат в несъстоятелност, и заяви, че рускоезичното малцинство може да разцепи Украйна, а Москва ще има правно основание да го подкрепи. На въпрос дали асоциирането може да доведе до разпад на украинската страна, той кимна и посочи за паралел разделянето на Чехословакия и Югославия през 90-те години. Забраната на сладкарската компания беше вдигната на 28 ноември, т.е. в деня, в който започваше срещата на върха.
Домакинята на тази среща имаше собствен опит със същия инструмент и го разказва в същото интервю. През 2010 г. на среща в Хелзинки Путин ѝ прочел списък с това какво се очаква от Литва, а Литва по онова време плащаше за руски газ с 30-40% повече от Германия, при положение че тръбите минават около 2000 км по-близо. Изводът, който Грибаускайте прави от онзи разговор, гласи, че съседите на Руската федерация или коленичат, или стават враг. Вилнюс избра второто и построи терминал за втечнен газ, който заработи в края на 2014 г. и отряза руската доставка.
Тя приключи по начина, който Грибаускайте описва. Грузия и Молдова парафираха своите споразумения за асоцииране, Украйна си тръгна без нищо, а Меркел беше заснета да казва на Янукович: „Очаквахме повече.“ Записът пусна канцеларията на самата Грибаускайте. През нощта на 30 ноември специален отряд „Беркут“ разчисти площада с палки и за едно денонощие на улиците излязоха стотици хиляди души, включително от градове, които дотогава не бяха реагирали. Протестът вече не беше за едно търговско споразумение.
На 17 декември Путин прие Янукович в Москва и обяви цената на избора му. Руският Фонд за национално благосъстояние щеше да изкупи украински еврооблигации за 15 млрд долара, а цената на газа падаше от около 400 на 268,5 долара за 1000 куб. метра в периода 2014-2019 г. Сумата, която Москва сложи на масата през декември, нямаше аналог сред публичните европейски предложения през онази есен.
Сделката издържа два месеца. Между 18 и 20 февруари 2014 г. центърът на Киев се превърна в стрелбище: снайперисти на „Беркут“ откриха огън по демонстранти по улица „Институтска“, а само на 20 февруари бяха убити 49 души. Революцията на достойнството завърши със 108 загинали цивилни и 13 полицаи. Загиналите демонстранти останаха в украинската памет като Небесната сотня. На 21 февруари Янукович сключи сделка с опозицията, а на следващия ден напусна столицата – в крайна сметка и страната.
Тогава числата в Брюксел се промениха. На 5 март 2014 г. председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу обяви пакет от „поне 11 млрд евро“ за новото правителство на Украйна: 1,6 млрд заеми по линия на макрофинансова помощ, 1,4 млрд безвъзмездно и 3 млрд от Европейската инвестиционна банка за периода до 2016 г. Четири месеца по-рано същият ЕС не намираше над 610 млн. Междувременно зелените човечета вече бяха окупирали Крим, а анексията беше обявена на 18 март. Заплахата, отправена от Глазиев през септември, се беше сбъднала почти буквално, при това без Киев изобщо да е подписал.
Новият кабинет подписа политическата част на сделката за асоцииране на 21 март 2014 г., а търговската на 27 юни 2014 г. В същия ден Грузия и Молдова подписаха своите споразумения, т.е. всичко, което не се случи във Вилнюс, се случи 7 месеца по-късно без Янукович. Натискът обаче не спря дотук. На 12 септември 2014 г. по време на тристранна среща с руско участие, ЕС се съгласи да отложи прилагането на задълбочена зона за свободна търговия до 1 януари 2016 г. Москва веднага поиска още: първо цялостно предоговаряне на текста, после отлагане на цялото споразумение. Същият лост, приложен този път към Брюксел, донесе на Москва отлагане от повече от година.
Твърдението за физическите заплахи остава лично свидетелство на Грибаускайте и няма документално потвърждение. То обаче не е изолирано. В началото на 2014 г. пред украинската служба на Радио Свобода депутатът Тарас Чорновил описа у Янукович особен страх, страх от физическо унищожение, с който според него Путин е можел да го управлява, и посочи като лост срещите на руска територия, където записва само една служба. Двамата говорят независимо един от друг, с единайсет години разлика, и описват едно и също състояние на един и същи човек.
Срещу прочита, че решаващ е бил личният натиск, стои по-прозаично обяснение със собствена следа. Разстоянието между 610 млн еднократно и 20 млрд годишно е твърде голямо, за да се затвори с уверение в кулоар, а условието за Тимошенко опираше в противничка, която същият Янукович беше вкарал в затвора и която оставаше основната му съперница за изборите през 2015 г. Че за него въпросът си оставаше цена, личи от собственото му правителство: официалното искане дойде две седмици след като отказът вече беше факт, тоест Киев продължаваше да пазари, а не да обяснява страх.
Двете обяснения не се изключват и вероятно работят заедно, но следата от 2013 г. поддържа версията на Грибаускайте в едно: икономическата сметка беше открита и подлежеше на договаряне, а решението пак се взе извън нея. Механизмът остана в употреба и днес се разпознава по същите елементи. Молдова отвори първия преговорен клъстер на 15 юни 2026 г. и шестия на 14 юли, а Европейската комисия допуска преговорите да приключат през 2027 г., след като Кишинев мина през спирането на руския газ от 1 януари 2025 г. и през поредица от опити за намеса в изборите. Грузия върви в обратната посока. На 28 ноември 2024 г., единайсет години след Вилнюс, министър-председателят Иракли Кобахидзе обяви, че Тбилиси замразява преговорите си за присъединяване до края на 2028 г., а оттогава Европейската комисия я описва като кандидат само по име. И в двата случая пресмятането е същото, каквото беше в литовската столица: колко струва да подпишеш и колко струва да не подпишеш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар