🇺🇸🇧🇦🇽🇰 НАТО ще намали числеността на мироопазващите сили на KFOR в Косово с до една трета – от 4700 на 3000-3500 военнослужещи, като според дипломатически източници натискът за това идва от Вашингтон. Обявено от генералния секретар на Алианса Марк Рюте на 12 юни с аргумента за трайно подобрената обстановка, решението съвпада с доклад на Белия дом до Конгреса, който обявява „ерата на ръководеното от САЩ държавно строителство“ за приключена. Взети заедно, тези два хода сочат едно и също: Вашингтон изтегля военното и политическото си присъствие, което в продължение на три десетилетия беше ключов възпиращ фактор пред всяка страна на терен, изкушена отново да поеме по пътя на въоръжения конфликт.
Докладът, който представлява документ от 7 страници на Държавния департамент на САЩ, описва по-хладна и пресметлива линия. Според нея политиката на САЩ за Западните Балкани „не е за спасяване и възстановяване, а за стабилност и взаимноизгодни партньорства“, а фокусът вече пада на това „местните участници да бъдат овластени да решават собствените си проблеми, вместо да се увековечи прекомерна зависимост от международна намеса или надзор“. Правната рамка беше зададена още година по-рано със Закона за демокрация и просперитет на Западните Балкани, приет от Конгреса през 2025 г. Той извежда на преден план търговски и геополитически интереси за сметка на директното ангажиране в политически спорове. Държавният департамент подрежда новата си политика около три стълба – поддържане на стабилността, разширяване на търговското сътрудничество и борба със заплахите за САЩ и региона. За демокрация и евроинтеграция в текста не се споменава нито дума. Посланието е очевидно: ангажиментът вече не се движи от ценностен дневен ред, а от сигурност, енергетика и инфраструктура.
Зад тази прагматика стои геополитическо съперничество. Вашингтон иска да отреже региона от руските енергийни доставки и да ограничи китайското влияние, изхождайки от разбирането, че Москва и Пекин се възползват от нестабилност, корупция и слабото управление в региона. „Москва дирижира етнически конфликти, финансира дестабилизиращи фактори и използва въглеводородните доставки, за да притиска политици и да подкопава доверието в западните институции“, се посочва в доклада. Китай постепенно се настанява, измествайки традиционните икономически партньори на страните от Балканите, и „използва търговия, заеми, подкупи, пропаганда и връзки с елитите, за да разширява влиянието си“. Всичко това върви успоредно с обявеното намаляване на военното присъствие на САЩ в Европа и искането към съюзниците да поемат по-голям дял от отбраната на континента.
На пръв поглед тази политическа линия изглежда разумна. Десетилетия наред местните политици прехвърляха отговорността за проблемите на региона върху Брюксел, Вашингтон и ООН и отбягваха максимално всяко трудно решение. Само че самият модел за разрешаване на балканските конфликти беше построен върху допускането за дълготрайно външно ангажиране – политическо, финансово и военно. В тази конструкция присъствието на САЩ играеше ролята на гаранта, който възпира. Оттеглянето му поставя въпрос, оставен съвсем удобно неизговорен през последните 30 години: доколко трайно бяха решени войните в Югославия. Сърбия, наред с половината страни по света, не признава независимостта на Косово и споразумение за нормализация на отношенията по оста Прищина-Белград така и не се случи. Босна и Херцеговина вече три десетилетия функционира под международна администрация, натоварена да следи спазването на Дейтънското мирно споразумение. Разликата е значима: изтеглянето отслабва възпиращата способност, но не променя намеренията на нито една от страните – то само оголва докъде изобщо е стигнало реалното помирение.
Най-остро това пролича в Босна. Миналата година Белият дом обяви, че е овладял „остра криза“ между лидера на босненските сърби Милорад Додик и върховния представител Кристиан Шмит – ръководител на надзорната мисия, чието назначение и правомощия Додик отрича от самото начало. След осъдителна присъда, потвърдена при обжалване през февруари 2025 г. – една година затвор и шест години забрана да заема публична длъжност, Додик беше свален от поста президент на Република Сръбска, а Народната скупщина утвърди Ана Тришич-Бабич за временен президент. Шмит от своя страна обяви оставка през май, но САЩ и ЕС и до днес не могат да се разберат за негов наследник – първата видима пукнатина в трансатлантическото единство по отношение на Босна. Междувременно Додик, макар и без правомощия във външната политика, редовно пътува до Москва, където е посрещан като лидер на сувененна държава. След отмяната на американските санкции срещу него миналата година, той изгради и редица контакти с обкръжението на Тръмп. Тръмп-младши дори посети семейството му, докато в публичното пространство се появиха сигнали, че „САЩ ще преразгледат присъствието си в Босна“.
Именно тук вакуумът в сферата на сигурността се превръща в осезаем проблем. Дейтън спря войната, но не заличи разделенията, които бяха сред причините за избухването ѝ: страната остава сглобена от два полуавтономни субекта – Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска – със слаби централни институции, в които всяка страна може да блокира ключово решение, когато пожелае. Босна на практика не може да функционира без външен надзор, а възпиращата рамка на терен днес се крепи на европейската мисия EUFOR „Алтеа“. Мандатът ѝ беше подновен на 30 октомври 2025 г. с Резолюция 2795 на Съвета за сигурност на ООН – без Руската федерация да наложи вето, въпреки че в предишни години тя поставяше мисията под въпрос. Следващото гласуване предстои наесен, а рисковете Москва този път да блокира подновяването са съвсем реални. При отслабваща американска опора този сценарий изправя европейците пред перспективата да поддържат мисията сами или да я загубят.
В Косово вакуумът има по-ясно изразено военно измерение. Съкращаването на KFOR засяга сила, в която американският дял е скромен по численост, но ключов като значение: САЩ държат 590 военни – вторият по численост контингент след италианския, който наброява близо 1000 войници. Тяхната роля обаче е критична заради нейните оперативни способности и командни позиции в структурата на НАТО. Базата Camp Bondsteel е сред най-големите американски военни обекти в Европа и логистичен възел за целия регион. Колко бързо обстановката може да пламне стана ясно през 2023 г. Тогава – след сблъсъци в Северно Косово, породени от бойкот на местни избори и протести срещу албански кметове – KFOR беше подсилен с 1000 военнослужещи (най-голямото подкрепление от десетилетие насам), а сръбската армия беше приведена в най-висока степен на бойна готовност. Оттогава страната се намира във втора поредна година на конституционна криза, а нормализацията със Сърбия буксува на едно място. На този фон миналогодишните съобщения за възможно изтегляне на американските войски бяха окачествени от експерти като „грешен ход в грешен момент“ – решение, което би преначертало регионалния баланс и би оставило европейците сами пред заплахите.
Вторият стълб на политиката е търговски, с недвусмислен акцент върху енергетиката. Сред приоритетите на Белия дом е газопроводът Southern Interconnection, предназначен да свърже газопреносните мрежи на Босна и Хърватия, както и терминалът за втечнен газ на адриатическия остров Крк, който окончателно ще премахне зависимостта на страната от доставките на руски газ. Списъкът се допълва от газовата връзка между Сърбия и Северна Македония, модернизацията на въглищни централи в Косово и проекти за ВЕЦ на територията на няколко държави. Вашингтон предлага собствения си втечнен газ, ядрени технологии, малки модулни реактори и възобновяеми източници. Най-силният сигнал за натиск върху присъствието на руските интереси дойде през октомври 2025 г., когато под американски санкции беше поставен най-важният търговски актив на Москва в региона – сръбската петролна компания НИС, в която „Газпром нефт“ притежава дял от 43%.
Именно в тази комбинация от отдръпване и натиск политологът Игор Новакович, директор изследвания в Центъра за международни отношения и сигурност със седалище в Белград, вижда отличителния белег на транзакционната природа на сегашните отговорни фактори в Белия дом. „Докладът до Конгреса и други документи на администрацията ясно показват, че тя вече не смята Западните Балкани за свой приоритет – липсва емоционална привързаност към региона“, заяви той пред изданието The Insider. Приоритетите са стабилността и проектите, които носят полза на американски компании и специфични частни интереси. Оттам и рискът, за който Новакович предупреждава: готовността на САЩ да действат срещу интересите на своите европейски съюзници, пример за което е отказът от подкрепа към кандидата им за върховен представител в Босна и поемането на проекта Southern Interconnection, първоначално предложен от ЕС. В Брюксел започва да пуска корени разбирането, че ЕС трябва да се съревновава геополитически със САЩ, включително чрез ускоряване на преговорите за членство, най-вече със Сърбия – сблъсък между бюрократичната логика на разширяването и логиката на геополитическата необходимост.
Тъкмо това напрежение прави оценката на посоката трудна. „Балканската политика на Тръмп е непонятна смесица от приемственост и разрив, което напълно съответства на общата непредвидимост на сегашната администрация“, смята Вук Вуксанович, преподавател в катедрата по военни науки в Кралски колеж Лондон. Приемственост, защото Вашингтон продължава да подкрепя независимостта на Косово, заедно с териториалната цялост на Босна и Херцеговина, и все така разглежда Русия и Китай като стратегически съперници – санкциите срещу НИС са точно такъв ход. Разрив, защото центърът на тежестта се измества от държавно строителство към сделки: Вуксанович посочи стремежите на Джаред Кушнер, зет на американския президент, към бизнес проекти в Сърбия и Албания, както и самите твърдения на президента, че е предотвратил война между Сърбия и Косово. И все пак експертът по региона не вижда признаци за предстоящо завръщане на войната: „САЩ искат да намалят присъствието си в Европа, което ще отслаби чувствително НАТО, но това не означава връщане към миналите военни действия, защото държавите в региона имат ограничен капацитет да водят продължителни войни.“ При новите условия, прогнозира той, едни страни ще се обръщат все повече към европейските правителства, докато други – към САЩ, а Сърбия най-вероятно ще продължи добре познатата си политика на балансиране.
Оттук идва и оценката, около която се обединяват анализаторите на Atlantic Council, описали промяната във външната политика на Вашингтон като „тиха, но историческа“. В продължение на три десетилетия западната линия за Балканите почиваше на допускането, че регионът се нуждае от непрекъснато външно управление – политическо, институционално и дори психологическо – а най-чистото въплъщение на този подход беше Босна. САЩ вече не възприема този модел като устойчив, ефективен и дори стратегически значим. Проблемът, който собствената му риторика подминава, е, че текущите резултати не подкрепят подобен оптимизъм: въпреки годините на международни усилия, функционираща политическа система в Босна така и не се роди, национализмът владее публичния дебат, а предложения за промяна на граници се обсъждат съвсем открито, макар Дейтън да не дава основание за подобен сценарий. Крайната цел на процеса – членство в ЕС и НАТО като последна гаранция срещу нова война – остана блокирана.
Именно затова най-вероятният сценарий в близко бъдеще не е нито голяма война, нито траен мир, а продължаващо балансиране върху отслабена опора. Ограниченият капацитет на балканските държави за продължителна война прави твърде малко вероятно скорошно завръщане към мащабни бойни действия. В същото време обаче същият този механизъм, който досега възпираше рецидива, бива отслабен точно когато помирението остава недовършено. Ако Вашингтон наистина се безпокои от руското и китайското влияние, оттеглянето на собствения му лост изглежда трудно съвместимо с въпросната цел – оттам идва и настояването съюзниците да ускорят подготовката за самостоятелен ангажимент в Босна в бъдеще. Проверката ще дойде скоро и ще бъде съвсем конкретна: руско вето върху мандата на EUFOR наесен би потвърдило, че вакуумът вече се запълва от друг; договорен между САЩ и ЕС наследник на Шмит, както и задържане на американския контингент в Косово в настоящата му форма биха потвърдили обратното, а именно че разривът засега е предимно в реториката, а не в реалните действия.
📸 Снимка: Президентите на Босна и Херцеговина Алия Изетбегович, на Хърватия Франьо Туджман и на Сърбия Слободан Милошевич подписват Дейтънското мирно споразумение в Елисейския дворец в Париж на 14 декември 1995 г., с което беше сложен край на 44-месечната война в Босна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар