🇷🇺🛡️🇺🇦 Преди малко повече от три години, в нощта на 23 юни 2023 г. бойците на Евгений Пригожин превзеха щаба на Южния военен окръг в Ростов на Дон и поеха на север към Москва – колона от близо 25 000 души, изминала стотици километри почти без организирана съпротива и спряла на около 200 км от столицата. За близо денонощие аурата на кремълски контрол сякаш се изпари, а бившият затворник, превърнал се в олигарх, основал ЧВК „Вагнер“ и наричан с години „готвача на Путин“, разлюля най-тежката вътрешна криза за президента Владимир Путин от четвърт век насам. Почти веднага заваляха прогнози, че режимът се пропуква – едни го обявиха за началото на края, други за първата цепнатина, която неизбежно ще събори руския диктатор.
Три години по-късно тези прогнози не издържаха проверката на времето. Пригожин преживя договорена развръзка само за да загине два месеца по-късно, след като самолетът му беше свален от ракета земя-въздух; „Вагнер“ беше разформирована и влята в руската армия и разузнаването; Путин остана здраво на власт, а силовите и разузнавателните му служби се укрепиха още повече. И все пак днес, в разгара на лятото на 2026 г., почти същите предсказания се леят отново – от западни медии и цитирани експерти, които рисуват Путин като „по-уязвим от всякога“, а режима му като „узрял за преврат“.
Основанията не са изсмукани от пръстите. Украинската кампания на далекобойни удари срази десетки руски рафинерии – дроновете достигат чак до Омск в Западен Сибир, на над 3000 км от фронта – и на 29 юни Путин сам призна недостиг на гориво. Загубите по фронта се натрупват, а публичната критика сред управляващия елит е по-гръмка от всеки друг момент на войната. От тези факти обаче мнозина бързат към извода, че диктатурата е пред разпад – и точно тук, предупреждава един ветеран от американското разузнаване, желаното измества трезвата преценка.
Авторът е Шон Уисуесър – кариерен оперативен офицер, прекарал три десетилетия в ЦРУ във вербуване и водене на руски разузнавачи, чиято книга Tradecraft, Tactics, and Dirty Tricks: Russian Intelligence and Putin's Secret War излезе през април 2026 г. при Naval Institute Press. По повод 3-годишнината от бунта Уисуесър настоява, че тъкмо тя е повод не да се преповтарят сензационни заглавия, а да се припомнят три трайни урока. Съблазънта, срещу която пише, е реална и има политическа цена: тя нашепва, че войната ще свърши от само себе си, без Западът да прави повече. Именно това, отбелязва той, беше и отговорът тази седмица, когато натиснаха Германия за далекобойни оръжия – германският министър на отбраната Борис Писториус заяви на 5 юли, че Украйна вече няма нужда от крилатите ракети „Таурус“, защото „се справя добре“ с ударите по руските рафинерии, а на 9 юли Бундестагът отхвърли зелената резолюция за разширена военна помощ с 510 срещу 79 гласа.
Хрониката на онова денонощие остава поучителна. Колоната на „Вагнер“ потегли от окупираните региони на Украйна вечерта на 23 юни, а до зори на 24 юни вече беше в Ростов на Дон; оттам пое по магистралата на север, докато голяма част от силовия апарат изглеждаше объркан, колеблив или просто отсъстващ. Единственото същинско кръвопролитие дойде във въздуха: докато напредваше, „Вагнер“ свали 6 руски военни машини – 5 вертолета и командния самолет Ил-22М – и отне живота на 13 души от екипажите, единствените жертви на иначе почти безкръвния поход. Развръзката дойде не от сила, а от преговори: президентът на Беларус Александър Лукашенко се превърна в посредник за споразумение, по което Пригожин отзова хората си срещу гаранции и изгнание в Беларус, а ФСБ прекрати наказателното производство на 27 юни. Два месеца по-къснона 23 август 2023 г. частният самолет на Пригожин се разби в Тверска област; заедно с него загинаха съоснователят на групата Дмитрий Уткин и логистикът Валерий Чекалов. Западното разузнаване допусна, че машината е свалена от взрив; ръката на Кремъл беше широко подозирана, но официално така и не установена. „Вагнер“ беше разглобена, а елементите ѝ – влети в руската армия, в разузнаването и африканските операции на Москва.
Първият урок, който Уисуесър извежда, е че ходът на Пригожин оголи реалните слабости на руската държава – слабости, трупани с десетилетия. Конвоят измина стотици километри, докато охранителната машина се лашкаше между объркване и парализа, и това потвърди онова, което изследователи на Русия повтарят от години: корупция, кумовщина, бюрократична дисфункция и институционални съперничества остават определящи черти на системата, в която лоялността често побеждава компетентността, а политическата благонадеждност тежи повече от военната ефективност. Тези слабости, смята авторът, са подценени от твърде много западни военни експерти преди нахлуването през 2022 г., които предричаха бърза руска победа.
Признаването на тези недъзи обаче не бива да прелива в подценяване на противника – и тук анализът прокарва разграничение, което инструментите на военния анализ правят рутинно: между премахната способност и непроменено намерение. Войната нанесе тежки щети на руската икономика, а енергийният сектор се намира в криза заради украинската кампания; но, както посочва The Economist в оценка, която авторът цитира, икономиката не е в руини и няма да рухне скоро. Руските разузнавателни служби остават способни, приспособими и безпощадни – многократно са се възстановявали от грешки, потушавали са вътрешни заплахи и са пазели режима, получавайки най-доброто по ресурси и попълване на загубите, докато разгръщат хибридната си война срещу Европа и САЩ – саботажи, палежи, диверсии и „активни мероприятия“, които стоят в самото ядро на книгата на Уисуесър. С други думи, украинските удари понижават капацитет, не воля: нищо в тях не разклаща самия защитен апарат на режима.
Вторият урок е, че слабостта и устойчивостта не се изключват – бунтът разкри и двете. Войната всъщност стегна хватката на разузнаването и особено на Федералната служба за сигурност (ФСБ) върху руснаците. Икономиката до голяма степен устоя на санкциите и повторните удари и работи на военни релси: раздута от отбранителни поръчки, с ниска безработица, макар и под тежестта на ускоряваща се инфлация, докато населението, по думите на Уисуесър, остава хипнотизирано от тежка пропаганда. Тук авторът си позволява най-разгорещената фигура: според него мнозинството руснаци подкрепят Путин така, както германците подкрепяха Хитлер – до горчивия край; а руската пропаганда днес разполага с много повече лостове от онези на Гьобелс и си служи умело с тях. Оценката е негова и е съзнателно провокативна.
Оттук Уисуесър стига до същността на второто прозрение: Пригожин не тръгна да сваля Путин, а това беше широко разбрано погрешно. През цялата криза яростта му беше насочена почти изцяло към министъра на отбраната Сергей Шойгу и началника на Генералния щаб Валерий Герасимов. Публичните нападки в дните преди бунта, в които той крещеше „Шойгу! Герасимов!“, стъписаха цяла Русия, но получиха слабо внимание на Запад. Пригожин ги обвиняваше в корупция, измама и катастрофално водене на войната; искаше да ги унижи, да наложи свалянето им и да принуди Путин да се намеси – не да заеме мястото му. Нито веднъж не извика името на Путин. Знаеше докъде да стигне гневът му.
Три години по-късно тази логика личи с пълна сила в съдбата на самите цели. Пригожин не постигна дори заявената си цел, но не защото системата защити Шойгу, а защото го премести по свои правила: през май 2024 г. Путин извади Шойгу от отбраната и го назначи за секретар на Съвета за сигурност, пост, който той заема и до днес, с договор за служба до 2030 г. – преместен, не опозорен. Герасимов пък остава началник на Генералния щаб. Бунтовникът загина; обектите на гнева му бяха разиграни, но запазени. Именно това, настоява Уисуесър, отличава елитната борба вътре в системата от революция срещу нея, а наблюдатели на запад твърде често разчетоха бунта през собствените си надежди за смяна на режима. Вътрешните междуособици не бива автоматично да се бъркат с неизбежен колапс. Путин, също като Сталин преди 80 години, майсторски насъсква приближените и лоялните силовики един срещу друг; докато те се борят за влияние и се надпреварват да му угодят, той остава здраво на върха. Пригожин седеше на тази маса – и я подготвяше – с десетилетия. Знаеше го.
Третият урок Уисуесър смята за най-съществен: системата на Путин никога не е била скроена да разчита единствено на редовната армия. Тя стъпва върху няколко застъпващи се центъра на принудителна власт, концентрирани преди всичко в разузнавателните служби. ФСБ остава водещата институция, която е пазител режима; до нея стоят Националната гвардия (Росгвардия) с огромната си жива сила и вътрешна мисия, и Федералната служба за охрана (ФСО), която отговаря за сигурността на държавното ръководство – преди всичко на самия Путин. Тези структури са изградени така, че да се уравновесяват взаимно, да не дават на никоя да натежи прекомерно и да могат да задушат заплаха от няколко посоки едновременно. Логиката е класическа за режимите, които се пазят от преврат: военното контраразузнаване на ФСБ наблюдава самата армия отвътре, а нито една служба не държи в ръцете си всички лостове наведнъж – така че координацията между тях да остане по-рискована от послушанието.
Бунтът на „Вагнер“ не обори тази архитектура – напротив, последиците доказаха нейната издръжливост. Армията беше унизена, но силовата държава като цяло остана невредима. Още преди да превъоръжи Росгвардия, Кремъл прочисти заподозрените в близост до бунтовника: генерал Сергей Суровикин, ценен командир и смятан за симпатизант на Пригожин, бе свален от поста си начело на Въздушно-космическите сили и на практика изчезна от публичната сцена. Още през август 2023 г. Путин подписа закон, позволяващ на Росгвардия да въоръжи частите си с тежко оръжие – мярка, която британското разузнаване и множество анализатори свързаха с неспособността на гвардията да спре бунта. По думите на самия неин командир Виктор Золотов, бивш телохранител на президента и стар негов колега от КГБ, за пръв път на въоръжение влязоха танкове, противотанкови оръдия, самоходна артилерия и реактивни системи за залпов огън, а гвардията възстанови собствени танкови подразделения. Целта е недвусмислена: сила, годна да смаже и най-сериозния бунт на нелоялни части, ако той изобщо се промъкне покрай бдителното око на ФСБ. Точно този пластови строеж и тези лоялности обясняват защо авторитарни режими като този на Путин поглъщат драматични сътресения, без да рухнат – Уисуесър вижда паралел с Иран, където преторианската гвардия на режима – Корпусът на гвардейците на Ислямската революция – играе същата роля на застраховка срещу собствената армия; Москва и Техеран, добавя той, се учат взаимно.
Нищо от това не прави режима неуязвим – и авторът не твърди обратното. Историята е пълна с напомняния, че авторитарните системи изглеждат стабилни, докато изведнъж престанат да бъдат; военните неуспехи тежат, вътрешните съперничества тежат, икономическият натиск тежи. Но трезвият анализ изисква да се разграничи дълготрайната структурна уязвимост от политическия колапс в близък план – това не са едно и също. Русия при Путин многократно е доказвала способността си да преодолее собствените си структурни и корупционни слабости и отново да излезе с агресия навън.
Кое тогава би отличило поредния слух за раздор от истинско пропукване? Индикаторът не се крие в силата на ударите с дронове, а на две други места. Първото е дали критиката на елита ще се прехвърли от военни блогъри и мишени като Шойгу и Герасимов към самия Путин – линия, която Пригожин така и не прекрачи. Второто е дали лоялността на силовите служби ще удържи. Тук изплува и напрежение със собствената теза на Уисуесър за „хипнотизираното“ население: допитвания от пролетта на 2026 г. показват по-скоро умора – около 64% от руснаците смятат, че вече е време за преговори, а доверие в Путин декларира под една трета. Умората от войната обаче не е същото като готовност за бунт срещу апарата, който Путин доизглажда вече 26 години; общество, което иска преговори, не е равно на общество пред преврат. Дотогава най-вероятният сценарий остава не имплозия, а поредната адаптация на режима.
Три години след марша към Москва най-голямата аналитична грешка, предупреждава Уисуесър, е същата като през юни 2023 г. – да оставим надеждата да замести честната оценка. И ако руската агресия все пак трябва да бъде спряна, това според него изисква не задържан дъх в очакване на следващия слух за разкол, а трайна решимост, продължаваща подкрепа за Украйна и нещо, което липсваше през 2022 г. и през голяма част от управлението на Путин – по-достоверно възпиране от страна на Запада. Стратегията, обобщава той, изисква толкова търпение, колкото и днешният оптимизъм – но също и повече твърдост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар