Депутат в руската Дума обяви изтреблението на до половин Украйна за приемливо

🇷🇺 Алексей Журавльов, народен представител от Държавната дума и зам.-председател на Комитета по отбрана, заяви, че унищожаването на до половината население на Украйна е приемлива цена за изкореняване на „нацизма“. Председателят на партия „Родина“ изрече това по време на разговор с адвоката и блогър Иван Миронов.

Запитан колко „нацисти“ има днес в Украйна, Журавльов оцени техния дял като нараснал от някогашните 2 до около 20-30%. А на въпроса дали всички те трябва да бъдат ликвидирани, той отговори, че така е за предпочитане: „Всички нацисти трябва да бъдат унищожени. Всички до един. Разбирате ли, ако те са 50, дори 50% трябва да бъдат унищожени. За да я няма тази зараза, за да не ни застрашава никой.“

Критерият, предложен от депутата за разпознаване на „нациста“, беше сведено до един-единствен белег – оръжието. „Ако има автомат – да, трябва да бъде унищожен. Защо да го разграничаваш? Видиш ли го, убий го“, уточни Журавльов, който очевидно не прави разлика между военен и всеки, у когото се намери пушка. А самата аритметика на процентите издава, че числото не почиват на никаква обективна реалност: 2% набъбнали до 20-30%, не измерват реални неонацисти, а вероятно очертават променлива величина, която се разширява дотам, докъдето стигне съпротивата срещу империалистките амбиции на Кремъл.

Журавльов е депутат от 2011 г. и вече над десетилетие е лицето на партия „Родина“; Европейският съюз и Обединеното кралство го подложиха на санкции през февруари и март 2022 г. Но в руската политология той се описва не като носител на държавна линия, а като професионален провокатор – „специалист по дим и огледала“, по думите на анализатора Абас Галямов, човек без реална тежест в писането на закони, чиято същинска трибуна е телевизионното студио, не пленарната зала. Изявлението срещу украинците не изниква в празно поле. През декември 2021 г. Журавльов призова в ефир за отвличането на американски конгресмен заради подкрепата му за въоръжаването на Киев; през януари 2022 г. отправи предложение Русия да разположи ядрено оръжие в Куба и Венецуела; през април заплаши, че Москва може да изтрие Германия, Франция и Обединеното кралство „за по-малко от 200 секунди“, и повтори заканата, след като му напомниха, че Лондон също притежава ядрен арсенал.

Няколко месеца по-късно в ефира на предаването „60 минути“ по държавния канал „Русия-1“ той изкрещя закана да убие германски военен кореспондент на живо: „Ще дойдем и ще ви избием всичките“, защото в студиото излъчиха репортаж на германска медия, чиито журналисти възразиха, че руската пропаганда ги нарича „нацисти“; дори един от водещите се опита да го възпре. Именно този случай е единственият, при който му беше направен лек упрек – собствената му фракция обяви изказването му за „лично мнение“, но чак след като международните медии оповестиха случая – в момент, деликатен за отношенията с Берлин. Границата, отвъд която провокациите стават неудобни, се води не от общочовешки принципи, а напротив – от интереса на текущия политически елит.

Журавльов не отговорен фактор в руската политика, но е инструмент, използван за послания към руската вътрешна аудитория. Механизмът, който го захранва, е системното предефиниране на „нацизма“ в руска държавна реч. Терминът отдавна не се отнася до крайната идеология в Европа на 30-те години на ХХ век. Кремъл го прикача към всеки, който отстоява съществуването на Украйна като отделна от Русия държава, който държи на украинския език и култура или настоява за европейска посока на страната.

„Денацификацията“ беше обявена за официална цел на самото нахлуване още в първия му ден, а оттогава съдържанието на тази дума се разтяга дотам, докъдето потрябва жертва. Колективната памет за Втората световна война се впряга така, че една агресивна война, започната вероломно без никакъв повод, да бъде представяна като продължение на отбраната срещу Нацистка Германия, а всеки, който ѝ се съпротивлява, да бъде лишен от човешки образ. В тази рамка „процентът нацисти“ може да расте безкрайно, тъй като не брои хората и техните идеологически нагласи, а раздава разрешително спрямо всеки нежелан. Смисълът от изричането на подобно нещо по телевизията не е военен, а възпитателен: то кара вътрешната публика да приема изтреблението или депортацията на цял един народ като нещо нормално, а дори необходимо – като мярка за собствената ѝ сигурност.

Погледнато през международното право, публичното застъпничество за унищожаването на част от една национална група заради принадлежност попада в онова, което Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид описва в своя член III като пряко и публично подбуждане към извършване на геноцид – състав, наказуем сам по себе си, независимо дали е последвало действие, и отнесен в член II именно към намерението да се унищожи, изцяло или отчасти, една национална група. Това не е съдебна квалификация, а начин да се разчете защо институции, които документират реториката около войната, сред тях Институтът за изследване на войната (ISW), следят подобни изявления не като ексцентричност на отделен политик, а като податка за модел.

А моделът е същината. Онова, което дели езика на провокатора от езика на политиката, не е нито постът на говорещия, нито колко ожесточени са думите, които изрича, а дали някой бива държан да отговаря за тях. Досегашната следа – безкрайната история на екстремни изявления от Журавльов и мнозина негови колеги, минали без никакви последствия – сочи, че в Русия се гледа на призиви за геноцид като на нещо нормално.