🔙🇬🇧 Сутринта на 7 юли 2005 г. започна като всяка друга. Пътуващите се тълпяха в метрото, стиснали куфарчета и вестници, борейки се за място по препълнените платформи. Над земята, червени двуетажни автобуси се движеха по улиците на града, събирайки пътници.
Но в 8:50 часа познатият ритъм на този четвъртък сутрин бе разбит. За миг три експлозии разтърсиха мрежата на метрото. Тишината беше заменена от писъци, след като дим и пламъци изпълниха тунелите, а вагоните потънаха в мрак.
Почти час по-късно, в 9:47 часа, четвърта експлозия отнесе покрива на автобус номер 30, спрял на Тависток Скуеър, разхвърляйки отломки по улицата. Това, което започна като най-обикновен ден, завърши като ден на ужасите. Четирима мъже, носещи самоделни експлозиви, се бяха качили в системата на градския транспорт на Лондон и извършиха най-смъртоносния терористичен акт в историята на Обединеното кралство. 52 души загинаха при атаките, както и атентаторите, а други над 700 души бяха ранени.
20 години по-късно ефектите от този ден все още витаят – в спомените на оцелелите, в скръбта на семействата на жертвите и в самата тъкан на града.
„Все още имам маниакални епизоди“
Оцелелият Мустафа Куртулду, тогава на 24 години, е пътувал за Министерството на вътрешните работи, за да участва в събитие, отбелязващо правителствен проект, наречен Комисията на Ръсел – насърчаващ младите хора към доброволчество – когато е бил застигнат от експлозията.
На гара Ливърпул Стрийт той се качил на линията „Съркъл“. Със слушалки и само един вагон от епицентъра на взрива. На половината път през тунела към Олдгейт, Мустафа си спомня силен пукащ звук, като стъпване върху кутия от сок, а след това внезапна тъмнина.
Студентът по изкуства чака 45 минути, за да бъде спасен от влака от службите за спешна помощ. Чува писъци, вижда хора по релсите и е обхванат от ужасни миризми.
„Все още имам маниакални епизоди, п които рухвам. Децата ми са свикнали да са наясно кога се изключвам“, сподели той пред „London Evening Standard“.
„Не можеш да преодолееш нещо подобно, просто свикваш да живееш с него. Остава като белег. Документалният филм на Netflix току-що излезе и го гледах тази сутрин и просто спрях. Просто се сринах и не очаквах това да се случи, минаха 20 години, но гледането на кадрите от случилото се отново... изведнъж всички тези спомени се връщат обратно като лавина от емоции.“
Като британски мюсюлманин, Мустафа си спомня деня на атаката по различен начин от много други.
„Когато полицаите записваха имената на всички и когато попитаха за моето име, те ме спряха и претърсиха чантата ми веднага щом разбраха как се казвам“, каза той. „След това, извън гарата, те ме претърсиха отново. Спомням си това доста ярко.“
Мустафа обясни, че никога не се е чувствал способен да обработи събитията единствено като жертва – вместо това, той често се е чувствал под натиск да осъди атаката или да говори за нея специално като мюсюлманин.
„Имал съм журналисти, които ме молеха да обясня международния тероризъм“, спомня си той. „Бях нападнат на улицата с нож, защото съм мюсюлманин. Хората ми бяха ядосани, че изразявам мнението си, дори близки до мен ми казваха „трябва да млъкнеш“ и „защо просто не им кажеш, че сме религия на мира“. Чувствах се, сякаш никога не ми беше позволено да бъда просто жертва. От мен се очакваше да се извиня за случилото се. Когато сравните това с интервюта с други оцелели, те всички говорят за личните си чувства и как се опитват да се справят с това.“
Размишлявайки над годишнината, Мустафа подчерта значението на това да се задават по-дълбоки, неудобни въпроси относно причините за атаката, твърдейки, че само с разбиране на истинските причини могат да бъдат предотвратени бъдещи трагедии.
Той също така разкритикува политическата тенденция да се прехвърля вината върху групи като мюсюлмани или търсещи убежище, вместо да се адресират системни проблеми или да се поема отговорност за политики, които могат да допринесат за радикализация.
„Влакът се беше отворил като спукана консерва“
Мартин Бърн, тогава на 24 години, е работил като строителен инженер за Transport for London, когато е бил повикан в Кингс Крос, за да се справи с извънредна ситуация на 7 юли 2005 г.
Под впечатлението, че реагира на прекъсване на електрозахранването, Мартин скоро осъзнава, че ситуацията е много по-сериозна, отколкото първоначално си е мислил.
„Когато слязох до Кингс Крос, бях наистина изненадан от това колко малък контрол изглеждаше да има. Всички пътници се бяха евакуирали от цялата зона. Разходих се из гарата в опит да открия някой, който отговаря, и тогава намерих полицай в горната част на ескалаторите. Представих се и попитах какво става, а след това се появиха и други хора. Около пет минути по-късно работник от спешните служби дойде по ескалатора, питайки за одеяла, и си помислихме „Боже, в средата на лятото сме“, на което той отговори, че са за покриване на телата. Попитахме „колко ви трябват?“ и той каза „донесете колкото можете повече“, при което разбрахме, че това е наистина сериозно.“
„Жертва, която видях, беше пренасяна на носилка нагоре по стълбището и беше облечена в тъмен костюм с фини ивици и беше загубила крак. Беше в наистина лошо състояние и в безсъзнание. Това беше потвърждението, от което се нуждаехме, че се справяме с нещо, за което никой от нас не беше наистина подготвен.“
Мартин похвали екипа от инженери и персонала на гарата, работили неуморно в продължение на часове в тъмнината, за да помогнат на ранените – да носят одеяла, да преместват водоснабдяване и да пренасят жертви до чакащи линейки.
Той призна изключителното човешко усилие, отбелязвайки как инженерите и работниците са надхвърлили задълженията си – изваждайки хора от влакове и правейки всичко възможно, за да гарантират, че жертвите са получили необходимата помощ.
„Много малко хора някога са били изправени пред такива картини“, каза Мартин. „Имаше хора, които бяха много шумни, и такива, които бяха много тихи, и именно тихите хора наистина се нуждаеха от помощ, тези, които се изплъзваха. След това просто се върнах в офиса си и това се почувства доста сюрреалистично. Беше само 10-минутна разходка, но имах кръв от други хора по себе си и просто се върнах и седнах на бюрото си. Имаше хора в офиса, които все още не знаеха какво се е случило.“
Тази нощ Мартин и екипът му бяха изпратени да инспектират тунелите на Еджуеър Роуд, където се сблъскаха с ужасяващите последици от събитията през деня.
„Нищо не беше почистено дотогава. Имаше бъркотия вътре и извън влака и очевидно имаше тази голяма зейнала дупка отгоре“, каза той.
Работата на Мартин беше да локализира мястото на взрива и да оцени щетите, нанесени на тунела.
„Може би това е заради влака, а може би заради викторианския тунел, но тунелът наистина не беше повреден“, каза той. „Имаше следи от овъгляване по тунела, където влакът се беше отворил като спукана консерва и металът се беше одраскал по тухлите, но тунелът беше наред.“
Големи скелета бяха доставени и съхранявани близо до мястото, а улиците бяха запечатани, докато екипите работеха през следващата седмица, за да възстановят влака, който трябваше да бъде премахнат с голям кран.
Тъй като кранът беше изключително голям и тежък, пътят трябваше да бъде изкопан и укрепен, преди да може да бъде докаран. След като основната работа беше завършена, повреденият вагон беше преместен в гарата, вдигнат на платформа, внимателно опакован и транспортиран по шосе до местоназначението си.
Размишлявайки върху ролята си, Мартин каза: „Бях в метрото само от четири години, но в този миг беше трудно да се мисли за друго, освен че просто трябва да продължим. В ретроспекция, да имам този опит в началото на кариерата си, ме научи как да се справям с извънредни ситуации. Сега съм мениджър и мога да предам този опит на екипа си.“
Мартин каза, че все още често мисли за 7/7, тъй като това е оформило начина, по който подхожда към своята работа. Освен това той призна, че има дузина ярки образи от този ден, които отново се връщат в съзнанието му.
Трайното наследство
В много отношения Лондон бързо се върна към нормално ежедневие след бомбените атентати от 7 юли 2005 г.
Метрото възобнови 85% от операциите си още на следващия ден. Докато някои услуги останаха спрени, много станции на метрото и автобусни маршрути бяха възстановени сравнително бързо.
Въпреки че страхът и безпокойството останаха, реакцията на обществото и службите за спешна помощ – както в деня на атаките, така и в следващите дни – се превърна в мощна демонстрация на устойчивостта и непокорството на Лондон пред тероризма.
Отбелязването на атентатите продължава да изпраща колективно послание за единство, смелост и солидарност пред лицето на страха и насилието. Възпоменателна служба за отбелязване на 20-ата годишнина от бомбените атентати се проведе днес в 11:30 ч.
7/7: Homegrown Terror е наличен за стрийминг сега по Sky Documentaries и NOW. Поредицата предлага подробен поглед върху събитието през очите на оцелелите и първите реагирали.
Attack on London: Hunting The 7/7 Bombers е наличен за гледане в Netflix.
