🇮🇹⚖️ На 4 ноември 1950 г. представители на 12 държави се срещат в двореца „Барберини“ в Рим, за да подпишат Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Този договор превръща част от правата, провъзгласени от Всеобщата декларация, в международни задължения, поставяйки тяхното спазване под наднационален контрол. Подписите си слагат Белгия, Дания, Франция, Западна Германия, Исландия, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Турция и Обединеното кралство. Съгласието обаче има цена, записана в самия текст: всяко правителство решава поотделно дали гражданинът може да подаде жалба срещу собствената си държава и дали тя ще се подчини на съд. Свободните избори изобщо липсват.
Още преамбюлът представя договора само като начало, но не и като завършек. Правителствата обявяват, че са решени „да предприемат първите стъпки за колективното гарантиране на някои от правата, посочени във Всеобщата декларация“, провъзгласени като резолюция без задължителна сила от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Думата „някои“ не е стилистична предпазливост. От дългия списък на правата в декларацията договорът от Рим включва класическите граждански свободи: правото на живот, забраната за изтезания и робство, правото на свобода и на справедлив процес, неприкосновеността на личния живот, свободата на мисълта, словото и сдружаването. Социалните и икономически права остават извън договора.
Най-видимата липса са изборите. Конгресът в Хага, където през май 1948 г. европейските политици искат харта на правата на човека, настоява тя да гарантира и правото да се създава политическа опозиция, а за прилагането ѝ да отговаря съд със съответните правомощия. Текстът от Рим обаче не задължава страните да провеждат свободни избори. Задължението ще се появи чак в Допълнителния протокол, подписан на 20 март 1952 г. в Париж, заедно с правото на собственост и това на образование.
Още по-дълбок е компромисът в механизма за защита на правата. Конвенцията създава две институции: Европейска комисия по правата на човека и Европейски съд по правата на човека. Достъпът на граждани до тях обаче зависи от доброволното съгласие на държавата му. Комисията може да разгледа жалба на дадено лице само срещу държава, която изрично е заявила, че признава това право. Съдът може да вземе решение по дело срещу държава само ако тя е приела юрисдикцията му за задължителна. Държава, която подпише и ратифицира, но не направи нито едно от двете заявления, остава задължена да спазва правата, но не може да бъде подадена индивидуална жалба срещу нея, нито да бъде заведено дело пред съда. Отворена остава само междудържавната жалба: една договаряща страна може да сезира Комисията срещу друга.
Бави се и влизането в сила. За него са нужни 10 ратификации. Обединеното кралство ратифицира първа, на 8 март 1951 г. Десетата ратификация ще бъде депозирана цели две години и половина след това. Франция, която подписва в Рим и на чиято територия, в Страсбург, ще заседава съдът, ще се обвърже окончателно едва след почти четвърт век.
Пътят от компромиса в Рим до днешната система минава през следните етапи:
- 28 ноември 1950 – Гърция и Швеция също се подписват под договора. Подписалите стават 14.
- 20 март 1952 – В Париж се подписва Допълнителният протокол, който добавя правото на собственост, на образование и задължението за свободни избори с тайно гласуване на разумни интервали.
- 3 септември 1953 – Люксембург депозира ратификация № 10 и конвенцията влиза в сила.
- 18 май 1954 – Създава се Европейската комисия по правата на човека. Влиза в сила Допълнителният протокол.
- 5 юли 1955 – Комисията започва да приема индивидуални жалби. Белгия и Западна Германия правят своите заявления за признаване на това право същия ден.
- 21 януари 1959 – Консултативната асамблея на Съвета на Европа избира първите 15 съдии на Европейския съд по правата на човека.
- 20 април 1959 – Съдът се открива тържествено в Страсбург. През септември същата година за негов председател е избран лорд Арнолд Макнеър, а за заместник-председател – Рене Касен.
- 14 ноември 1960 – Съдът постановява първото си решение, по делото „Лоулес срещу Ирландия“.
- 12 декември 1969 – Военната хунта в Атина напуска Съвета на Европа. Дотогава Дания, Норвегия, Швеция и Нидерландия са подали жалби срещу нея пред Комисията, която е установила изтезания. Денонсирането на конвенцията влиза в сила на 13 юни 1970 г.
- 3 май 1974 – Франция ратифицира текста от Рим, последна от 12-те държави, които са го подписали на 4 ноември 1950 г.
- 28 ноември 1974 – След падането на хунтата Гърция се връща към договора, който ратифицира още веднъж.
- 2 октомври 1981 – Франция признава правото на индивидуална жалба срещу себе си, при това за срок от 5 години.
- 7 септември 1992 – България ратифицира договора, подписан от нея на 7 май същата година.
- 1 ноември 1998 – С Протокол №11 Комисията и старият съд отстъпват място на един постоянен съд в Страсбург. Жалбата на гражданина вече не зависи от заявление на държавата му.
- 1 август 2021 – Влиза в сила Протокол №15, който вписва в преамбюла принципа на субсидиарност и свободата на преценка на държавите.
- 16 септември 2022 – Шест месеца след изключването ѝ от Съвета на Европа заради военната агресия срещу Украйна Русия престава да е страна по конвенцията. Съдът запазва компетентност по жалбите срещу нея за нарушения отпреди тази дата.
- 15 май 2026 – В Кишинев външните министри на 46-те държави от Съвета на Европа приемат с консенсус политическа декларация за конвенцията и миграцията.
Хронологията показва как изборът, който през 1950 г. е оставен на държавите, постепенно им се отнема. Франция чака 7 години след ратификацията, преди да допусне гражданите си до Страсбург, и дори тогава приема това право само за срок от 5 години. Протокол №11 премахва тази възможност за всички. От 1998 г. ратифицирането на конвенцията значи съгласие гражданите да осъждат страната, без да може да оттегли своето съгласие с изтичане на срок или неподновяване на заявление. Двата случая с излизане от системата засягат режими в открит конфликт с нейните норми: Гърция при хунтата напуска, преди изобщо Комитетът на министрите да гласува по делото за изтезанията, а Руската федерация е изключена от Съвета на Европа заради агресивната си война срещу Украйна.
Веднъж вече текстът е претърпял промени, за да отрази по-ясно ролята на страните. Протокол №15, открит за подписване на 24 юни 2013 г. допълва към преамбюла изречение, че държавите „съобразно принципа на субсидиарност носят основната отговорност да гарантират правата и свободите, определени в конвенцията и протоколите към нея, като се ползват със свобода на преценка, която подлежи на надзорна юрисдикция на Европейския съд по правата на човека“. Тази промяна следва процедурата за изменение на договора: протоколът влиза в сила едва след като всяка страна го ратифицира, т.е. 8 години по-късно.
Декларацията от Кишинев не минава по този път. В нейната основа е отворено писмо на Италия и Дания от май 2025 г. с подкрепата на още 7 държави от ЕС, според което практиката на Съда поставя „твърде много рестрикции пред възможността на държавите да решат кого да експулсират от собствената си територия“. Дискусии по самия текст започват на неформална министерска конференция в Страсбург през декември 2025 г. свикана по инициатива на генералния секретар Ален Берсе.
Приетият документ не променя нито един член, а единствено показва на Съда как правителствата искат да се тълкува текстът. Той потвърждава техния ангажимент към конвенцията и подкрепата за независимостта му. В същото време подчертава неоспоримото суверенно право на държавите да контролират влизането и пребиваването на чужденци на своя територия. Отделни раздели са посветени на член 3, който забранява изтезанията и нечовешкото отношение, и на член 8, който защитава личния и семейния живот. На тези два члена се позовават хората, оспорващи експулсирането си. Според Agence Europe по темата за нечовешко отношение декларацията въвежда преценка за „минималната степен на тежест“. С тази преценка по-ниско качество на здравеопазване в страната, в която човекът се връща, не би трябвало да спира експулсирането. Прилагането на чл. 8 документът оставя на национални власти, тъй като според него те могат да преценят обстоятелствата по-добре от международен съд. Документът разглежда още използването на миграцията като оръжие от враждебни сили, масовите пристигания и т.нар. центрове за връщане на мигранти.
Още преди срещата комисия на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа призовава държавите да запазят целостта на системата. Берсе нарича приетия текст „много силен и много добре дошъл сигнал за твърда подкрепа за Европейската конвенция за правата на човека и за Съда в Страсбург от всичките 46 наши държави членки“ и казва, че това ще ориентира работата на организацията, националните власти и на съдилищата им. Прочитът му има опора: консенсус на 46 правителства за текст, който изрично утвърждава независимостта на Съда, не е отстъпление от системата, а политическата декларация не го обвързва така, както го обвързва протокол, ратифициран от парламентите.
Agence Europe обаче описва същата среща като засилен натиск на държавите над Съда по миграционните дела. Германският юрист Даниел Тим в анализ за фондация „Конрад Аденауер“ тълкува текста като искане Съдът да дава по-голяма тежест на националните интереси в практиката по миграционни дела. Най-остра е оценката във Verfassungsblog. Авторката Лина Софи Мьолер призна, че приетото е по-умерено от предишни политически изявления, но смята, че като дефинират какво значат по същество гаранциите на конвенцията, страните прекрачват граница, която не може да бъде заличена от никаква дипломатическа формулировка. Съдът отговаря сдържано: на 28 септември председателят Матиас Гюйомар заяви пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), че Съдът работи в пълна независимост и тълкува конвенцията, като взима предвид светлината на конкретните обстоятелства по всяко дело.
През 1950 г. държавите пазят свободата си с избора дали да допуснат своите граждани до Страсбург. Днес изборът вече не съществува, а текстът се променя само с протокол, ратифициран от всички. Декларацията от Кишинев, родена от писмото на 9 правителства и приета с консенсус от 46, премества спора от текста към тълкуването, без никоя държава да напуска системата. Първата проверка идва на 24 ноември 2026 г. Тогава Голямото отделение, най-големият съдебен състав в Страсбург, предстои да се произнесе по три дела срещу Полша, Латвия и Литва за връщането на мигранти на границата с Беларус през 2021 и 2022 г. Декларацията съдържа отделен раздел точно за използването на миграцията като оръжие и настоява за конкретният контекст, в който действат властите, да бъде част от общата преценка. Решението ще покаже дали този контекст се превръща в довод за повече свобода на действие на трите държави на границата. В Рим цената на подписа са вратичките в текста. 76 години по-късно текстът остава непокътнат, а спорът е кой и как ще го чете.
