Отказват да напуснат: цивилните, които остават на фронта в Донбас

🇺🇦🏚️ Дори когато от домовете им е останала само купчина развалини, някои жители на прифронтови градове в Донбас отказват да си тръгнат – и причините зад подобен отказ рядко са толкова прости, колкото изглеждат отстрани. Кадрите, върнали темата на дневен ред, са заснети от 4-та бригада за бързо реагиране „Рубиж“ на Националната гвардия на Украйна – формирование, което от 9 месеца държи отбраната в Покровско-Добропилското направление със задачата да отблъсне руския пробив.

В публикация на X бригадата показва разрушен жилищен квартал, из който все още се движат хора: мъж, подпрян на своя велосипед сред разхвърляни отломки; жена, повлякла ръчна количка с вещи покрай срутен панелен блок; възрастна жителка, спряла да поговори с боец пред олющена входна врата. Придружаващият текст поставя въпроса, без да го затваря – дори когато от дома почти нищо не е останало, някои отказват да го изоставят, а отговорите на „защо“ се разминават и никога не са толкова еднозначни, колкото звучат.

По данни на Донецката областна военна администрация към 23 юни 2026 г. в контролираната от Киев част на областта живеят около 135 000 души – спад от близо 192 600 в началото на годината. Само от началото на юни областта напуснаха над 9500 жители, сред тях повече от 780 деца. И все пак темпото на заминаване изостава спрямо броя на оставащите: в Добропиля например продължават да живеят около 1000 души, на километри от предната линия.

Първото усложнение, което външният поглед подминава, е правно. Украинската държава може да принуди към евакуация единствено децата. Приетият закон за задължителна евакуация от зоните на активни бойни действия допуска извеждането на дете дори без съгласието на родителите: откажат ли, детето се извежда от Националната полиция, предава се на органите по опека докато съдът разглежда случая в срок до седем дни, а родителите рискуват ограничаване на правата. Правозащитни групи като Центъра за човешки права „Змина“ предупредиха, че механизмът създава риск от разделяне на семейства. Възрастните обаче остават извън обхвата на принудата – при обявена задължителна евакуация пълнолетният подписва отказ и остава у дома. Затова въпросът „защо не си тръгват“ опира до съзнателен избор, а не до неизведени хора: в зоните със задължителна детска евакуация към момента остават 393 деца, което ще рече, че зад всяко от тях стои възрастен, отказал да напусне.

Причините за този избор се подреждат в няколко пласта, които рядко се срещат поотделно. Най-очевиден е физическият. Сред клиентите на социалните служби в областта има 701 самотно живеещи възрастни хора с ограничена подвижност; от тях 533 категорично отказват да бъдат изведени, а по-малко от една четвърт се съгласяват дори да обмислят тръгване, ако обстановката се влоши. За голяма част от тях преместването не е логистика, а последно пътуване – и мнозина предпочитат да останат в познатото легло, а не да умрат сред непознати.

Вторият пласт е икономически, а той е може би и най-подценяваният. Евакуацията не свършва с автобуса; тя започва живот на вътрешно разселен човек в чужд град, където наемите поглъщат почти цялата пенсия или помощ. Жители на областта описват избора без заобикалки – да платиш за квартира или да платиш за храна. За човек, чийто дом, зеленчукова градина и няколко животни са едновременно и спестяванията, и прехраната му, тръгването не е спасение, а гарантирана бедност на непознато място. Домът, колкото и повреден да е, поне е негов.

Третият пласт е привързаността, която не се поддава на сметка – към стените, вдигнати със свои собствени ръце, към гробовете на близките в местното гробище, към единствения живот, който човек познава. Към тях се добавя липсата на доверие: към разселването, към обещанията на властите, понякога и към украинската държава. Част от останалите не крият, че изчакват руската армия – по политическа симпатия, по умора или просто защото са решили, че който и да дойде, те няма да мръднат. Бригадата „Рубиж“ не случайно посочи, че отговорите се различават: сред оставащите има и безпомощни, и пресметливи, и примирени, и такива, които чакат другата страна. Свеждането им до един образ, беззащитният цивилен, хванат в капан, заличава именно това разнообразие.

Изборът да останеш е поносим и защото някой продължава да го поддържа. До голяма част от оставащите достигат социални работници и доброволци, които носят пенсии, храна, лекарства и вода там, където няма магазини и аптеки – те отдавна са затворени; същите 701 самотни възрастни с ограничена подвижност фигурират в статистиката именно защото са поети от социалните служби. Тази мрежа спасява животи, но и сваля част от натиска за тръгване – докато помощта пристига, домът, колкото и повреден, остава обитаем. Всяко приближаване на фронта къса тъкмо тези доставки, и тогава оставането престава да е избор и се превръща в клопка.

Към всичко това се добавя и обстоятелство, което прави оставането още по-необратимо: самата евакуация става все по-опасна, колкото по-дълбоко се простира зоната, наситена с дронове. Поясът, в който руски и украински щурмови групи влизат в огневи контакт, се разтегли на десетки километри в дълбочина, особено в Покровск; колкото по-близо е населеното място до тази ивица, толкова по-трудно и рискован е процесът по извеждане на хора по обстрелваните пътища. Забавянето с решението стеснява самия прозорец, в който то изобщо е възможно.

Каква е цената на този избор, показват съседните градове. Покровск, преди войната дом на над 60 хиляди души, попадна под руска окупация в края на януари, докато съседният Мирноград го последва към началото на февруари. По областни оценки в двата града останаха над 2000 цивилни, изчакали щурма, и към днешна дата откъснати зад фронта, в градове, за които евакуация вече „не се провежда“, тъй като е невъзможна от физическа гледна точка. Отказът да напуснеш навреме има праг, отвъд който изборът изчезва: щом линията на фронта те подмине, оставаш там, където си – под чужда власт и без изход. Именно този сценарий прави сегашния въпрос неотложен за все още удържаните селища.

Дали той ще се повтори скоро, остава отворен въпрос. Русия обяви пълното овладяване на Донецка област за приоритет №1 през настоящата година, но темпото на настъплението е бавно: според оценка на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) от 3 юли руските сили губят територия втори пореден месец и са изгубили инициативата, а западно от Покровск и Мирноград значим пробив няма от декември 2025 г. Този застой купува на градове като Добропиля крехка отсрочка и оставя изборът да остане или да замине все още отворен за онези около 1000 души. Кое ще натежи за всеки от тях поотделно, няма да реши нито законът за евакуацията, нито поредната снимка на разрушен квартал, а личната сметка между страха да останеш и цената да си тръгнеш – сметка, която, както напомнят от „Рубиж“, никога не излиза еднаква.