Сребреница, 31 години по-късно: бащата, принуден да извика сина си

🇧🇦🕯 Обкръжен от въоръжени сръбски войници на поле край пътя между Братунац и Конйевич, възрастен мъж вика по име нагоре към гората към сина си Нермин и другите укрили се мъже да слязат и да се предадат, защото нищо нямало да им се случи. Обещанието е лъжа. Рамо Османович е принуден да го изрече. Нермин се предава. След дни и двамата са екзекутирани, а телата – хвърлени в масови гробове, разделени от десетки километри.

Онази минута, заснета на видео, остава сред най-известните образи на геноцида в Сребреница. И днес – на 11 юли 2026 г., тридесет и една години след клането – тя обяснява защо в мемориалния център „Поточари“ бяха положени още десет жертви.

Материалът е сред най-тежките веществени доказателства за престъплението именно защото извършителите го заснемат сами. Белградският журналист Зоран Петрович-Пирочанац придружава подразделения на специалната полиция на Република Сръбска под командването на заместник-командира Любомир Боровчанин, когато на 13 юли 1995 г. камерата му запечатва сцената край село Сандичи. По същия път Армията на Република Сръбска (ВРС) пленява най-големия брой мъже, напуснали анклава – по свидетелски показания няколко хиляди души, събрани впоследствие на поляната край Сандичи и в земеделския склад в Кравица.

Прокурорите на Международния трибунал за бивша Югославия (МТБЮ) по-късно идентифицират в кадрите именно Рамо Османович – обкръжен от въоръжени войници, той е принуден да извика сина си от гората. Нермин се предава и впоследствие е убит. Останките му са открити години по-късно в масов гроб край Снагово, близо до Зворник. Тези на баща му са намерени при Зелени Ядар, недалеч от Сребреница. Съпругата и майка Салиха Османович успява да ги погребе заедно в Поточари едва през 2008 г.

Лъжливото обещание за безопасност не е отделен акт на жестокост, а един от основните механизми, чрез които е извършено престъплението. През нощта на 12 юли близо 15 000 военнослужещи от 28-а дивизия на Армията на Босна и Херцеговина и цивилни – поемат през горите на североизток към контролираната от правителството територия при Тузла. Пътят между Братунац и Конйевич поле разсича колоната. Следват дни на засади, артилерийски обстрел, психологически натиск и предавания, изтръгнати със същото обещание, което Рамо е принуден да отправи към сина си.

Предалите се мъже са отделени от жените и децата и транспортирани към складове, училища, ниви и язовирни диги, превърнати във временни места за задържане и екзекуции. През следващите дни на места като Ораховац, фермата „Бранево“, Дома на културата в Пилица и склада в Кравица се разиграват едни от най-мащабните масови убийства в Европа след Втората световна война. Хиляди вързани пленници са разстреляни с картечен огън.

Кадрите на Петрович, заснети ден след сцената с Рамо Османович, показват купчина тела пред входа на склада в Кравица, където стотици предали се мъже вече са били убити. Списъкът на жертвите между 11 и 22 юли 1995 г. съдържа 8372 установени имена.

Бягството на колоната остава в паметта на Босна като „Марша на смъртта“. Преследвана в продължение на дни през минирани гори, картечни засади и артилерийски обстрел, тя достига територия, контролирана от правителството край Тузла силно оредяла. По различни оценки между една трета и половината от всички тръгнали успяват да оцелеят; останалите загиват по пътя или са заловени и впоследствие екзекутирани.

Всяко лято същият маршрут се извървява в обратната посока. Хиляди участници в „Марша на мира“ изминават близо 100 километра за три дни – от Нежук до Поточари – за да пристигнат навреме за възпоменателната церемония и погребенията на 11 юли. Така стана и тази година.

Сребреница е обявена за „защитена зона“ с Резолюция 819 на Съвета за сигурност на ООН през април 1993 г. и поставена под охраната на нидерландския батальон на мироопазващите сили на ООН. За жителите на анклава обещанието за сигурност има две измерения – международно и местно. И двете се провалят.

Нидерландският контингент е леко въоръжен, с ограничен мандат и практически неспособен да се противопостави на настъпващите сили на Армията на Република Сръбска. Исканията му за въздушна подкрепа са одобрени твърде късно и в крайна сметка остават без решаващ ефект. След падането на анклава хиляди цивилни, потърсили убежище в базата на ООН в Поточари, са предадени на силите на генерал Ратко Младич. Жените и децата са депортирани, а мъжете и момчетата са отделени – решение, което за мнозина се оказва смъртна присъда.

За Салиха Османович юли 1995 г. отнема тримата мъже в семейството ѝ. Най-малкият ѝ син Един е убит от гранатен обстрел на 6 юли и погребан още същия ден, преди падането на анклава. Няколко дни по-късно тя губи и съпруга си Рамо, и сина си Нермин.

Видеото, заснето от сръбските части като хроника на собствената им операция, за Салиха се превръща в последния запис, на който вижда живи съпруга и сина си. Докато за извършителите то е било свидетелство за военен успех, за нея остава последният миг от живота на най-близките ѝ хора.

„Със сигурност има живот след такова страдание, но радост няма никога“, казва тя.

Причината ковчези да продължават да се спускат в земята и през 2026 г. също е част от самото престъпление. След масовите екзекуции силите на ВРС разкопават с тежка техника първичните масови гробове и преместват останките в десетки вторични гробове, за да прикрият мащаба на убийствата. В резултат костите на един и същ човек често са откривани на няколко различни места.

Идентификацията с ДНК анализ, извършвана от Международната комисия за изчезнали лица, продължава вече три десетилетия. От 8372-те установени жертви близо 7000 са идентифицирани, а 6772 са погребани в мемориалния център в Поточари. Затова всеки 11 юли се извършват нови погребения – не защото жертвите са нови, а защото прикриването на престъплението успява да забави връщането на останките на техните семейства с десетилетия.

Отричането на геноцида в Сребреница не принадлежи на миналото. Въпреки че престъплението е юридически установено от Международния трибунал за бивша Югославия и впоследствие потвърдено от Международния съд на ООН, през последните години отрицанието все по-ясно се превръща в елемент от официалния политически дискурс в Република Сръбска.

МТБЮ квалифицира убийствата като геноцид още с присъдата на генерал Радислав Кръстич, окончателно потвърдена през 2004 г. През 2007 г. Международният съд на ООН също постановява, че в Сребреница е извършен геноцид. Шестима представители на военното и политическото ръководство на босненските сърби са осъдени за това престъпление, сред тях генерал Ратко Младич и бившият президент на Република Сръбска Радован Караджич.

Въпреки този съдебно установен факт Милорад Додик, който повече от две десетилетия е водещата политическа фигура в Република Сръбска, продължава публично да отрича, че в Сребреница е извършен геноцид. По негово управление по-ранни официални признания са отменени, а в учебните програми на ентитета терминът „геноцид“ отсъства, докато решенията на международните съдилища често се представят като политически мотивирани и антисръбски.

През февруари 2025 г. Додик беше осъден на една година лишаване от свобода и шест години забрана да заема президентския пост заради неизпълнение на решенията на върховния представител за Босна и Херцеговина. Независимо от това политическата конфронтация между институциите на държавата и ръководството на Република Сръбска продължава да се задълбочава.

Сблъсъкът между историческото признание и политическото отрицание вече се води далеч извън пределите на Босна и Херцеговина. През май 2024 г. Общото събрание на ООН обяви 11 юли за Международен ден на размисъл и възпоменание за геноцида в Сребреница с Резолюция 78/282, приета с 84 гласа „за“, 19 „против“ и 68 въздържали се. Решението беше прието въпреки активната кампания на Сърбия и Република Сръбска, подкрепени от Русия, срещу приемането му.

Две години по-късно, през май 2026 г., Република Сръбска внесе в Съвета за сигурност на ООН документ, който поставя под въпрос легитимността на върховния представител за Босна и Херцеговина и представя бошняците като носители на ислямистка заплаха, а Република Сръбска – като защитник на християнска Европа.

Тази последователност показва, че отрицанието вече не се изчерпва с изолирани политически изказвания. То постепенно се превръща в инструмент за легитимиране на по-широк политически проект, насочен към оспорване на следвоенния конституционен ред в Босна и Херцеговина. Именно в това се крие неговият дестабилизиращ потенциал. Когато едно престъпление бъде отречено, по-лесно се поставят под съмнение и институциите, възникнали след него.

При запазване на сегашната политическа динамика е по-вероятно напрежението между държавните институции и ръководството на Република Сръбска да се задълбочава, отколкото да отслабва. Това би изисквало или трайна промяна в политическото ръководство на ентитета, или отказ на Белград и неговите международни партньори да подкрепят сегашния курс – развитие, за което засега липсват убедителни признаци.

Именно тук стойността на онези кадри надхвърля ролята на исторически документ. Те опровергават отрицанието със свидетелството на самите извършители.

Записът не е направен от жертвите, нито от международни разследващи. Заснет е от хора, които в момента на снимането вярват, че документират собствената си победа. Камерата, с която е заснет пропаганден трофей, неволно съхранява едно от най-силните доказателства за престъплението.

Баща, принуден да извика сина си от гората с обещание за спасение, остава завинаги на тази лента, защото убийците му държат камерата.

31 години по-късно отрицанието не се изправя само срещу свидетелски показания, архиви и съдебни решения. То се изправя и срещу собствените изображения на извършителите – кадри, заснети не за да документират престъпление, а за да увековечат онова, което тогава е било възприемано като победа.