Франция и Великобритания подписаха декларация за ядрено възпиране.

🇬🇧🤝🇫🇷 На 10 юли 2025 г. Франция и Великобритания подписаха съвместна декларация за ядрено възпиране на фона на значителни стратегически промени в Европа. Според вестник Liberation документът отбелязва нов етап в сътрудничеството между двете единствени ядрени сили на континента, като се посочва, че „няма екстремна заплаха за Европа, която да не предизвика съвместен отговор“. Тази умишлено обща формулировка предполага потенциална координация на френските и британските ядрени сили в случай на сериозна заплаха, като същевременно се запазват техните доктрини за стратегическа независимост.

През 2025 г. Великобритания поддържа морски ядрен арсенал, състоящ се от четири подводници с балистични ракети от клас Vanguard, всяка от които е оборудвана с ракети Trident II D5, доставени от САЩ. Около 120 бойни глави са оперативно разгърнати от общо около 225. Политиката на Обединеното кралство се основава на модела за непрекъснато морско възпиране (CASD), гарантиращ, че поне една подводница е винаги на патрул, готова да осигури надеждна способност за втори удар. Франция, от своя страна, поддържа политика на стриктна достатъчност с два ядрени компонента. Морският компонент включва четири подводници от клас Le Triomphant, въоръжени с балистични ракети M51. Въздушният компонент разчита на изтребители Rafale, оборудвани с ядрени ракети с въздушно изстрелване ASMP-A, разположени както на сухопътни бази, така и на самолетоносача Charles de Gaulle. Франция притежава около 290 ядрени бойни глави, от които около 280 са оперативно разгърнати. И двете страни запазват пълен национален контрол над своите арсенали, без споразумения за двоен ключ. Обединеното кралство участва в Групата за ядрено планиране на НАТО, за разлика от Франция, която поддържа стриктна стратегическа автономия.

Новата декларация се основава на логиката на изявлението от Чекърс от 1995 г., което вече призна взаимозависимостта на жизнените интереси на двете ядрени държави. Декларацията от 2025 г. обаче отива по-далеч, като изрично споменава потенциалната координация на ядрените сили в отговор на екстремна заплаха за Европа. Въпреки че точният характер на такъв отговор не е подробно описан, основното послание е ясно: ядреното възпиране се счита за жизнеспособна опция в случай на голяма криза. Това развитие е в съответствие с речта на Еманюел Макрон в Военния колеж през 2020 г., където той заяви, че жизнените интереси на Франция вече имат европейско измерение.

Понятието „екстремна заплаха“ е умишлено оставено неясно, подобно на „жизнен интерес“, за да се запази стратегическата неопределеност. То се отнася до сценарий на опасност за колективната европейска сигурност, без да се посочват конкретни примери като руска инвазия в балтийските държави. Целта е да се остави на френските и британските лидери да преценят тежестта на дадена ситуация, като се подчертае, че доктрината за възпиране остава строго отбранителна по природа.

Създадената по силата на споразумението от 10 юли съвместна група за ядрена сигурност няма за цел да интегрира оперативното планиране на двете сили, както прави Групата за ядрено планиране на НАТО. Тя е по-скоро платформа за стратегически диалог, позволяваща политическа координация и, в случай на криза, синхронизиране на позициите за възпиране. Споразумението от юли не променя фундаменталната независимост на ядрените сили на всяка страна, но открива ново ниво на координация, разширявайки възможностите и усложнявайки стратегическите изчисления на противника.

Идеята за разширяване на френското ядрено възпиране в полза на Европа не е нова. Още през 60-те години Жорж Помпиду призна нейната стратегическа стойност. Концепцията беше стана официална през 1974 г. на срещата на върха на НАТО в Отава, където Алиансът призна приноса на френските ядрени сили за колективната сигурност. Доктрината за възпиране на Франция се основава на три стълба: сигурност, автономия и суверенитет. Тя включва способността да се действа независимо, без разчитане на съюзници, и да се осигури национално оцеляване чрез надеждна и автономна позиция.

Настоящият геополитически контекст, оформен от войната в Украйна и липсата на сигурност около ангажиментите на САЩ в Европа, увеличи спешността на разработването на европейска рамка за възпиране. От 2017 г. Еманюел Макрон призовава за европейска стратегическа автономия, но този призив имаше ограничен отзвук. Възможността за преизбиране на Доналд Тръмп и продължаващите руски заплахи направиха няколко европейски партньори по-възприемчиви към това предложение.

Въпреки това бъдещето на френско-британското сътрудничество зависи от изграждането на политически пакт, основан на взаимно доверие. Това не предполага споделяне на ядрената командна власт, а по-скоро изследване на спектър от възможности, от съвместни учения и оперативна подкрепа до потенциално разполагане на френски самолети с ядрен капацитет в трети държави. Достоверността на подобни гаранции ще зависи и от политическата стабилност във Франция, тъй като някои партии изразиха противопоставяне на разширяването на дефиницията за жизнените интереси на Франция, за да обхване Европа.

При липсата на такъв пакт съществува риск от ядрено разпространение на континента. Войната в Украйна показа как ядреното възпиране може да се използва като инструмент за сплашване, и някои европейски държави биха могли да бъдат изкушени да развият свои собствени способности, ако вече не считат съществуващите гаранции за достатъчни. В този контекст максимата на френския стратег генерал Люсиен Поарие, че „атомът прави човека мъдър“, придобива двусмислено значение, колебаейки се между стратегическа стабилност и риска от ескалация.

И накрая, адекватността на стриктната позиция на Франция за ядрена достатъчност е обект на подновена дискусия. Въпреки че увеличаването на броя на бойните глави не се изключва, същността на френското възпиране остава същата: не да доминира и принуждава, а да поддържа способността да нанесе неприемливи щети в отговор на всяка агресия. Тази позиция трябва да се разглежда в по-широката рамка на европейската отбрана, в свят, в който заплахите са все по-хибридни, цифрови, морски и космически, и където стабилността зависи не толкова от конвенционални способности, колкото и от обществената устойчивост.