Кадрите от „Антонов": възходът и падението на 31-ва десантно-щурмова бригада

🇷🇺 Архивни кадри, показват отблизо редиците на 31-ва гвардейска отделна десантно-щурмова бригада на Въздушно-десантните войски (ВДВ) на Руската федерация, с маскировъчни облекла, готови за бой, на бетонната площадка на летище „Антонов" до киевското предградие Хостомел в сутрешните часове на 24 февруари 2022 г.

По онова време това беше предмостието, на което Кремъл бе заложил цялата си концепция за светкавично обезглавяване на украинската държавност. 19 месеца по-късно същата бригада беше разформирована – не разпусната заради позора, а погълната от една далеч по-голяма структура, която на хартия изглежда като повишение, а по същество е признание, че идеята за лекия въздушен десант срещу модерна държава се е провалила.

Ретроспекцията на онова, което се разигра на „Антонов" в онзи февруарски ден, обяснява защо. Хостомел не беше незначителен обект. Летището, оперативна база на конструкторско бюро „Антонов" и дом на най-тежкия товарен самолет в света, Ан-225 „Мрия", разполагаше с писта, достатъчно дълга и здрава, за да приема тежки самолети за стратегически транспорт Ил-76. Руският замисъл бе класически coup de main: въздушен десант с хеликоптери овладява пистата, след което въздушен мост стоварва хиляди бойци и тежка бронирана техника на 30 км от сърцето на украинската столица, прескачайки изцяло сухопътния фронт. Според реконструкция, изготвена от изданието War on the Rocks, около 34 вертолета излетели от беларуското летище „Болшой Боков" на около 170 км на север от там, носят 200–300 десантчици, предимно от 31-ва бригада и 45-ти отделен гвардейски отряд за специално назначение на ВДВ.

Срещу тях се изправят едва около 200 души от 4-та бригада за бързо реагиране на Националната гвардия на Украйна, които по описанието на същия източник са предимно тилов състав с леко стрелково оръжие, стари преносими зенитно-ракетни комплекси „Игла" и поне една 23-мм буксируема установка ЗУ-23-2. Точно тази несъразмерност прави последвалото изумително. Руските въздушно-космически сили потискат украинската ПВО по течението на река Днепър с крилати ракети и електронна война рано сутринта, но при ниския полет по течението на реката украинският огън сваля двата водещи хеликоптера край Киевската ВЕЦ около 10:30 часа. Половин час по-късно ударните вертолети вече обработват летището. Един украински стрелец сваля с „Игла" вертолет Ка-52 „Алигатор" – машината се разбива върху самата писта, превръщайки се в случайно, но удобно препятствие. През следващите два часа защитниците свалят още два Ка-52 и един Ми-8.

Въпреки това до около 13 часа руснаците стоварват на две вълни близо 300 десантчици и овладяват терена – поне на теория. Украинските наборници се изтеглят организирано по тясна улица, докато в плен са попаднали единствено 12 души на северната радарна позиция. Тук обаче настъпва прекъсването, което решава изхода. Първото подкрепление, което според War on the Rocks включва около 1000 бойци на борда на 18 транспортни Ил-76, излитащи от Псков, прекъсва подхода още във въздуха. Точната причина остава предмет на спорове и до ден-днешен: едната версия е, че украинският артилерийски огън вече е направил пистата неизползваема за кацане на тежките машини. Според другата руското висше военно командване се отказва от своя план за въздушен мост след непоносимите загуби сред вертолетния състав и високия риск, на който е трябвало да се изложат невъоръжените транспортни самолети. Каквато и да е причината, ефектът е един: въздушният мост така и не е реализиран.

Вечерта украинското военно командване хвърля в контраатака 80-та и 95-та десантно-щурмови бригади, 72-ра механизирана бригада и 3-ти полк за специално назначение. Около 17:30 ч. след артилерийска подготовка и удари на бомбардировачи Су-24, леко въоръжените руски десантчици се оказват в открит терен – участвал в боя украински военнослужещ го описва като „видеоигра, в която просто ги сваляш". Към 21 ч. украинските сили обявяват, че са върнали летището, но забелязвайки приближаващите от север механизирани колони, се изтеглят умишлено, след като предварително с артилерия и авиация бомбардират пистата, за да я направят неизползваема за въздушен мост. До следващата сутрин руснаците отново държат терена, но върху осеяна с кратери писта, която вече не върши работа. С това замисълът за обезглавяване е мъртъв; до началото на април руските сили се изтеглят изцяло от Киевска област.

Цената за 31-ва бригада е тежка и добре документирана. Руското независимо издание „Медиазона" твърди, че в периода 25 февруари-7 март 2022 г. загиват най-малко 34 десантчици от бригадата. По-късно Главното управление на разузнаването (ГУР) оценява, че за два дни в Хостомел са убити около 50 души от уляновското съединение, а общо при опита за овладяване на летището руските сили са изгубили 200 елитни десантчици, специализирани в превземане на летища. Сред загиналите са двама командири на батальони: майор Алексей Осокин и подполковник Денис Ягидаров. През юни 2022 г. The Moscow Times обобщи тогавашното състояние на бригадата след първите сто дни война с риторичния въпрос дали изобщо „е останал някой".

Оттам нататък хронологията на 31-ва е хроника на изтощение, което така и не довежда до възстановяване на елитната част. След изтеглянето от север остатъците са прехвърлени на изток и хвърлени в боевете за Изюм и Северодонецк през лятото на 2022 г.; рускоезични източници поставят елементи от съединението в обсадата на Мариупол, макар основната, добре потвърдена следа да води към Донбас. През 2023 г. бригадата участва в отбраната срещу украинското контранастъпление в района на Бахмут. През септември 2023 г. командирът ѝ полковник Андрей Кондрашкин намира смъртта си край село Андреевка – това се явява преломен момент, тъй като почти едновременно с гибелта му бригадата престава да съществува като самостоятелна единица. Регистърът на загубите има и тих, граждански израз: според проекта „Кой воюва в Украйна" на гробището в Уляновск от началото на войната се появиха най-малко 42 гроба на десантчици, за 21 от които изобщо не бе съобщавано публично.

И някъде тук изниква и логичният въпрос – къде се намира бригадата днес? През септември 2023 г. тя бива преформирована и съставлява ядрото на възстановената 104-та гвардейска десантно-щурмова дивизия на ВДВ, с пункт за постоянна дислокация отново в Уляновск (проспект „Генерал Маргелов" и село Поливно). С други думи бригадата, чиито десантчици виждаме на кадрите от „Антонов", формално вече не съществува като бригада; нейните хора, номер и бойно знаме бяха претопени в структура на дивизията, която Москва попълва не толкова с подготвени парашутисти, колкото чрез договорна мобилизация.

Именно тази метаморфоза носи урока за стратегическите последици от провала в Хостомел. Преустройство от бригада към дивизия се поднася на обществото и медиите за укрепване, но неговата логика представлява пълната противоположност на оригиналната доктрина на ВДВ. Десантната бригада е инструмент за бързина, дълбочина и изненада – лек, вертикален удар в тила. „Антонов" показа, че срещу държава с действаща, макар и остаряла ПВО и с резерви за незабавна контраатака този инструмент е твърде уязвим: десантът би могъл да вземе обекта, но не би могъл да го задържи без включване на тежки подкрепления, зависещи от установяване на въздушен мост, който може да бъде спрян от бомбардиране на самата писта или няколко комплекса „Игла", които да свалят тежки самолети за стратегически военен транспорт, какъвто е Ил-76. Преходът към дивизия показва точно това откритие – руската армия изостави бързия въздушен десант в полза на „поддържането на дивизия" за продължителни, позиционни сражения, в които ВДВ от ударен авангард се превърнаха в елитна, но изхабявана необратимо лека пехотна сила.

Битката при Хостомел се превърна в символ на печалната съдба на елитните руски подразделения като цяло. Десетилетия престиж, специализирани учения по превземане на летища и подбор не издържаха на сблъсъка със суровата реалност от 24 февруари, а вместо да бъдат изтеглени и възстановени като елит, бяха хвърлени обратно на фронта в безумни опити за щурм, които всеки път приключват със сходен резултат – колосални загуби в жива сила и техника. А може би най-ценното на тези архивни кадри от първите часове на войната, която днес се намира в своя ден № 1577, е това, че запечатват момента, в който една армия вярваше, че би могла да покори Украйна за три дни – точно преди тази вяра да се разбие в бетона на Хостомел.